Нора Робъртс
Невинни в смъртта (18)

18.

След вечерята Ив започна да проверява всяко име от бележниците с адреси, които бе взела от дома на семейство Страфо. Стартира съпоставка на графиците.

„Пресечни точки — отново си помисли тя. — Успоредни линии.“ Но тук имаше триъгълник, а не кръг.

Небрежно начерта фигурата върху лист и прокара хоризонтална линия през средата му.

— Как се нарича това?

Рурк надникна над рамото й.

— Това, което си начертала, е отсечка, съединяваща средите на двете страни в триъгълник и успоредна на третата. Дължината на тази отсечка е половината от дължината на третата страна — обясни той.

— Господи, ти си супергений! — възкликна уморено Ив. — Виждам нещо като кутия в триъгълника. Връзка, произтичаща от друг източник.

Рурк отиде в кухнята, а Ив стана да актуализира материалите по случая. Преди да приключи, компютърът й даде сигнал, че възложената задача е изпълнена.

— Покажи резултатите! — заповяда Ив и понечи да се обърне точно когато Рурк излезе от кухнята с поднос. — Но нали вече ядохме.

Той остави подноса на масата и взе от него малка чинийка. Поднесе й я с галантен жест:

— Това е домашно кексче с ванилов крем.

Ив усети, че сърцето й се разтапя, колкото и да се срамуваше да го признае.

— Господи, винаги намираш повод да ме изненадаш.

— Ще благодариш на Съмърсет по-късно.

— Аха, ето кой бил!

— Помолих го да опече цяла партида. Така че трябва да благодариш и на мен.

Рурк дръпна чинийката, преди Ив да посегне към нея, а тя завъртя очи, преструвайки се на сърдита. После закачливо го целуна и грабна кексчето.

— Проклета да съм, ако целуна и досадната човка на Съмърсет. — Отхапа от сладкиша и издаде стон на наслада. — О, господи, има ли още? Мисля, че това е най-вкусният еквивалент на „Зеус“. — След втората хапка се обърна да прочете информацията. — Мамка му! Знаех си, че съм права.

Рурк се вгледа в екрана и разбра веднага.

— Куела Хармън — каза той, — петдесет и осем годишна, от Таос, Ню Мексико. Два брака, два развода, без деца. Занятие — приложни изкуства. Специалност — дизайн, бижутерство, изработване на изделия от кожа. Това е.

— Дяволска работа! — възкликна Ив. — Ако това не е източникът на рицин, наистина ще целуна грозната уста на Съмърсет. Растението все още се среща в диво състояние в сухи местности. В Ню Мексико определено има такива. И се обзалагам, че приложниците, които изработват изделия от кожа, използват рицин за подготовката й.

— Определено си права, но каква връзка има Куела Хармън с това? Или все още търсим пресечна точка с жертвите?

— Тя е леля на Алика Страфо по майчина линия! — победоносно заяви Ив. — Намерих и връзката… Компютър, направи проверка за всеки от семейство Страфо дали е пътувал до Ню Мексико през последните шест месеца. Не, през цялата година. Идвала ли е Куела Хармън до Ню Йорк през същия период.

Прието. Изпълнение…

— Мислиш, че Страфо е взел рицин от тази жена, със или без нейно знание, и го е донесъл в Ню Йорк? А после го е използвал, за да отрови Фостър.

— Сигурна съм.

— Добре, Ив, но мотивът ти се губи. Ами ако компютърът не засече контакт с тази Хармън през последните няколко месеца? Това значи, че отровата е взета, преди Алика да започне връзка с Уилямс и преди Фостър да узнае за нея.

— Да, успоредни линии.

Задачата изпълнена. Оливър, Алика и Рейлийн Страфо са пътували с търговски полет на совалка от Ню Йорк до Таос, Ню Мексико, на двадесет и шести ноември. Обратен полет до Ню Йорк на тридесети ноември…

— Било е преди Алика да започне да се среща с Уилямс, нали?

— Да — кимна Ив, но продължи да се усмихва подозрително.

— Освен ако Страфо притежава ясновидски способности и е знаел, че жена му скоро ще му изневери… — усмихна се иронично Рурк. — Иначе защо ще пренася рицин, преди да се е случило?

— Може да не е било с намерение да се използва като отрова. Вероятно става дума просто за семена. Но всичко е въпрос на планиране и възползване от възможности. Любознателност.

Докато говореше, Ив отново закрачи пред таблото. После продължи да закачва снимки, списъци, бележки, сведения.

— Компютър, разпечатай получената информация. Копие в хард диска.

Прието…

Рурк заразглежда снимките, докато тя чакаше да вземе разпечатката.

Очевидно бе, че си изгражда някаква теория. Личеше от начина, по който бе подредила материалите на таблото. Бяха в някакъв ред, продиктуван от въображението й. Или интуитивно усещаше.

Рурк знаеше, че понякога умът й е като лабиринт, а друг път като права линия. Можеше да й се възхищава, без да разбира напълно разсъжденията й. Безрезервно вярваше, че интуицията й е почти безпогрешна.

Отдръпна се назад, съсредоточи се отново и направи опит да отгатне към какво се приближава тя.

Когато стигна до прозрението, шокът бе мигновен. А отрицанието — категорично.

— Не може да гледаш сериозно на тази версия! — промълви недоумяващо.

— Досети ли се? — усмихна се тя.

— Разбрах накъде биеш, какво се опитваш да съшиеш. Но не мога да проумея защо клониш в тази посока.

— Какво, не ти се вярва, че десетгодишно момиче може да бъде хладнокръвна убийца ли? — Каза го така нехайно, както закачи снимката на Хармън и информацията за нея до триъгълника, в който бе подредила фотографиите на семейство Страфо. — Аз извърших убийство на осем — напомни му тя.

— Не бих го нарекъл убийство. Спасила си живота си и си унищожила едно чудовище. А сега става дума, че едно дете е способно съзнателно и хладнокръвно да планира убийствата на двама възрастни и да ги извърши.

— Може би не само тях.

Ив извади снимката от кръщелното свидетелство на Тревър Страфо, която вече бе разпечатала. И я закачи в средата на триъгълника.

— Господи, Ив! — Лицето на Рурк потъмня.

— Може би случайно е паднал по стълбите. А може би с нечия помощ. Вероятно е било трагична злополука, в която сестра му е била замесена. — Погледът й бе прикован в теменужените очи на Рейлийн Страфо на фотографията. — Две нетърпеливи хлапета се втурват към стълбите и едното се блъсва в другото или просто се препъва. Но знаеш ли какво? — Проницателните й очи на ченге срещнаха погледа на Рурк. — Не вярвам. Мисля, че го е блъснала. Измъкнала го е от леглото, докато родителите им са спели, подмамила го е с думите: „Не вдигай шум. Дядо Коледа е долу! Да надникнем!“

— Боже мой — промълви Рурк.

— А после, когато стигат до стълбите, го блъска с все сила. Край, вече го няма малкото братче, което да навлиза в нейната територия. Да се промъква в центъра на кръга й.

— Как можа да ти хрумне? Самата тя е била толкова малка, когато се е случило.

— Била е на седем години. През пет от тях цялото внимание на родителите й е било насочено към нея, а после се е наложило да го дели. Може би отначало е било ново и интересно преживяване да си играе с бебето. Но й е омръзнало да я пренебрегват. Нея, принцеса Рейлийн! Трябва да решим този проблем, нали?

— Това, което казваш, е чудовищно! — шокиран отрони Рурк.

— Като всяко убийство. Майката знае — тихо каза Ив. — Знае. Поболяла се е от ужас и търси различни начини да избяга от истината. Но не може.

— Толкова си сигурна.

— Видях го в нея. Разбира се, такова нещо се доказва трудно.

Рурк инстинктивното се бореше с отрицанието в себе си.

— Добре, но дори ако приемем, че си права за момченцето, защо ще убива Фостър и Уилямс? Заради връзката на майка си ли?

— Едва ли я е било грижа. Сексът не е в нейния обсег. Не мога да си обясня защо, а това е най-изнервящо. Накарах Пийбоди да се порови в досиетата на учениците на Фостър. Може би я е хванал да преписва или да краде.

„Не се връзва“, помисли си тя, сърдита на себе си. Не звучеше правдоподобно.

— В шкафчетата на няколко ученици имаше дрога. Може би е продавала или дори е употребявала. Ако е била застрашена от Фостър по някакъв начин или е усещала, че има опасност той да стори нещо, с което да развали съвършения й малък свят, вероятно го е убила, за да предотврати последствията. — Ив отново закрачи. — Нужно ми е мнението на Майра. Според мен малката се вмества в профила, но Майра трябва да го потвърди. Трябва да хвана и Алика насаме утре. Да я притисна, да проникна отвъд защитната й броня. Нужно ми е повече от това, което имам, защото, ако не съм напълно полудяла, хлапачката е убила трима души през първите десет години от живота си. И е убедена, че ще се отърве безнаказано.

— Откъде би могла да знае какво е рицин, още по-малко пък как се използва?

— Умно дете е. Достатъчно будно, за да слуша внимателно, да наблюдава и да прави проучвания в мрежата.

— А паралитичното вещество, използвано за Уилямс? Как се е добрала до него?

— Сътрудничи на доброволна организация, наречена „От децата“. Знаеш ли с какво се занимават? — Ив посочи копието от натоварения график на Рейлийн. — Посещават педиатрични и гериатрични отделения и прекарват известно време с болните и немощните, за да ги развеселяват. Обзалагам се, че може да си набави всичко, което поиска. Кой би заподозрял какво крои едно сладко и обществено ангажирано малко момиче? Трябва да намеря дневника й.

— Сигурна ли си, че има? — невярващо я изгледа Рурк.

— В началото направи малка грешка, като ми спомена за него, докато се самоизтъкваше. Още тогава долових нещо съмнително. „Аз видях, аз намерих, аз мисля, аз зная.“ Но не го прозрях достатъчно ясно. — Ив стисна устни. — Е, и тя ме подцени. Как би могла да предвиди, че ще тършувам в личното й пространство? Всичко е в дневника й. Единственият начин да се похвали с подвизите си е, като ги опише. Изнесла го е от къщи, преди да претърсим. — Мълчаливо направи още няколко крачки, обмисляйки отделни подробности. — Имала е достатъчно време за това, докато татенцето се перчеше с адвокатските си въртели. А може и да го е унищожила. Достатъчно хитра е да го стори, за да прикрие следите си. Засега трябва само да докажа, че го е имало.

— Подхождаш много хладнокръвно — отбеляза Рурк.

— Трябваше да подходя така. Неведнъж допуснах тази версия да ми убегне. Не исках да надникна там. Господи, кой би могъл? Отказвах да видя убиец в малката къдрокоса красавица. Но сега го виждам. За да постигна справедливост за мъртвите, трябва да събера доводите накуп. Никой няма да иска да припише три предумишлени убийства на една такава сладурана.

— Ако си права… Може би има още.

Ив въздъхна и зареди снимката от личната карта на Рейлийн.

— Да, мина ми през ум и не преставам да се питам. Дали няма още? Болни деца, болни възрастни хора. Дали не е съкратила дните на някого от тях? Натоварена е с безброй ангажименти. С колко хора е имала пресечни точки всеки ден, всяка седмица? Дали не съществува друго неразкрито убийство? Най-накрая ще разбера.

— Сигурно е много, много болна — тъжно отрони той.

— Не зная какво не е наред с нея, но ще направя всичко възможно да си плати за стореното. — Ив видя лицето му и настръхна. — Мислиш, че трябва да изпитвам съжаление ли?

— Не мога да кажа. Кълна се в бога, не зная какво да мисля. Но е факт, че ти вярваш в това и успя да изтъкнеш много убедителни доводи. Хлапето — хладнокръвна убийца… — Рурк отново застана пред семейната галерия. — Нека опитам да оспоря доводите ти. Не ти ли хрумва, че може би убиецът е единият от родителите й. Или и двамата… а тя е узнала по някакъв начин. Вероятно това долавяш у нея.

— Не изключвам и тази версия.

Рурк се извърна към нея. Пронизващият му поглед я вледени, но в същия миг усети в косата си ласкавия допир на ръката му.

— Трябва да те попитам. Има ли нещо, което те кара да искаш да е тя?

— Не, всичко у мен се бунтува срещу тази версия. Затова допуснах да ми убегне, не се вгледах достатъчно внимателно. Но днес, докато стояхме двете в онази съвършена детска стая, не можех да не прозра. Няма да я съжалявам, Рурк. Мога само да бъда потресена.

— Добре тогава. — Той опря чело в нейното. — Добре. Какво мога да сторя?

— Ще се опиташ ли да поразсъждаваш като десетгодишна убийца?

— Не е в обичайния ми репертоар, но ще направя опит.

— Ако водиш дневник и не си го унищожил, но си достатъчно умен да го изнесеш от къщата, къде би го скрил? — Ив се обърна и отново запристъпва пред таблото. — Тя ходи в танцова школа, може би там има шкафчета. Или си е намерила скривалище в някое от болничните отделения, които посещава. В училището е твърде рисковано, не би постъпила толкова лекомислено. Може би…

— Кое е най-близкото й другарче?

— Какво? — подскочи Ив. — Подозирам я в убийства, но не мисля, че вече прави секс.

— Имам предвид най-добрата й приятелка.

— О! — Ив объркано присви очи. — Бих заложила на Мелъди Бранч. Момичето, което е било с нея, когато са открили Фостър. Гостуват си всяка седмица. Може би са близки. Ще повикам Пийбоди да свършим малко работа в почивния ден. Утре ще навестим Мелъди, а после и Алика. Трябва да поговоря с Майра.

— Ив, наближава полунощ — уморено й напомни Рурк.

— Така ли? Мамка му — промърмори тя, когато срещна леко укорителния му поглед. — Е, тогава ще оставя това за сутринта. Може би е по-добре. Ще имам време да оформя писмен доклад, да изложа всичко. Ще бъде нужна голяма убедителност, моята, нейната и на Уитни, за да призова малката за разпит. — Върна се до бюрото си, седна и се подготви да започне. — Знаеш ли… мисля, че трябва да ти задам един въпрос, за да не остане нищо недоизяснено. Магделана обаждала ли се е, откакто ти позвъни на линка сутринта?

— Не.

— Реши ли как ще действаш… Как ще се държиш с нея, когато те потърси?

— Ако го направи, ще се погрижа да не ни създава повече проблеми, Ив. Имаш думата ми.

— Добре. Ще поработя още малко.

— И аз имам работа, с която трябва да наваксам.

— Нали уговорката за романтична вечеря утре остава? Сърчица и цветя, а после необуздан секс.

— Записал съм го в графика си като „оригинални секс игри“. Ще го поправя на „необуздан секс“ — кимна сериозно Рурк.

— Не може ли и двете?

Сините му очи проблеснаха срещу нея:

— Ще бъде вълнуващ Свети Валентин.

 

 

Очакваше кошмар и все пак се оказа неподготвена за него. Не бе готова да види себе си каквато бе някога — дребничка и слаба, в розово-бялата стая на Рейлийн.

Куклите никак не й харесваха. Взираха се в нея с изцъклени очи като мъртъвци, които не я изпускат от поглед. Но тук бе топло, а въздухът ухаеше приятно.

Леглото бе като от приказка, която бе гледала по телевизията веднъж, когато нямаше кой да й забрани. Легло на принцеса. В него не можеше да я сполети нищо лошо.

Никой нямаше да дойде в мрака, да легне върху нея и да й причинява болка. Не и в това прекрасно, приказно легло.

Приближи се към него, но не се осмели да го докосне. Протегна ръка и светкавично я дръпна обратно. Може би той щеше да я напердаши, ако го допре. Може би щеше да я налага с юмруци, ако пипнеше нещо толкова красиво.

— Давай. Можеш да го докоснеш. Дори можеш да легнеш на него.

Извърна се. Не беше той. Беше малко момиче като нея. Но твърде различно. Имаше лъскави коси и красиво, нежно лице. По него нямаше синини. Усмихваше се.

— Това е моята стая.

— Ти си принцесата — промълви Ив.

Усмивката на момичето стана по-широка.

— Точно така. Аз съм принцесата. Всичко тук е мое. Ако кажа, че можеш да докоснеш нещо, значи можеш. Ако го сториш без мое позволение, ще заповядам да те хвърлят в тъмницата. Където винаги е пълен мрак.

Ив уплашено сложи ръце зад гърба си:

— Не съм докоснала нищо.

— Първо трябва да помолиш и тогава ще ти дам разрешение. А може и да не го направя. — Красивото момиче застана до масата, на която бе сложен розов сервиз за чай. — Мисля, че не е зле да пийнем горещ шоколад. Слугите ми го приготвят винаги когато поискам. Искаш ли горещ шоколад?

— Не зная. Никога не съм опитвала. Хубав ли е?

Рейлийн го наля от каничката в чаши.

— Убийствен е! — После избухна в смях. — Трябва да го изпиеш, ако ти заповядам. В моята стая си, аз съм принцесата. Казвам, че е време да изпиеш горещия си шоколад.

Тъй като се беше научила да бъде покорна, Ив пристъпи към масата и взе едната от розовите чаши. Отпи.

— Толкова е… чудно! Никога не съм вкусвала нещо подобно. — Бързо го изпи до капка и подаде чашата. — Може ли да пийна още?

— Добре.

Този път усмивката на Рейлийн бе сурова като очите й. Ив долови в тях нещо, от което я побиха тръпки. Когато Рейлийн наля от каничката, течността бе червена. Беше кръв.

Едва сдържайки писъка си, Ив изпусна чашата. Върху белия килим се образува червена локва.

— Виж какво направи! Трябва да си платиш.

Рейлийн остави каничката и плесна два пъти с ръце.

В стаята влезе той, със зловещата си усмивка и онзи смразяващ поглед.

— Не, моля те! Не го направих нарочно. Ще почистя! Моля те, недей!

— Търсех те, момиченце — каза баща й.

С един енергичен бърз удар той я повали на пода. После се стовари върху нея.

Тя се бореше, умоляваше, крещеше, когато костта на ръката й изпука като молив. Рейлийн стоеше и гледаше, отпивайки от горещия си шоколад.

— Има само един начин да го спреш — каза тя, когато мъжът започна да навлиза в плътта на Ив, да я разкъсва. — Убийството е решение на всичко. Хайде, убий го. Убий го. Убий го. — Изричаше думите като заклинание, а гласът й трептеше от вълнение.

Ножът се озова в ръката на Ив и тя го стори.

 

 

— Стига, Ив. Това е само сън. Трябва да се събудиш, да се върнеш при мен. Тук съм.

— Имаше много кръв. Розово, бяло и червено — задъхваше се тя.

— Всичко свърши. Вече си будна и си с мен — шепнеше успокоително Рурк.

Кошмарите, които я разкъсваха, измъчваха и него. Притисна я към себе си, залюля я, целуна косите и слепоочията й и продължи дори след като тя престана да трепери.

Когато положи лице на рамото му, той усети парещите й сълзи.

— Съжалявам — промълви Ив.

— Не, скъпа. Няма за какво.

— Дали не си самовнушавам, Рурк? Това ли е? Поглеждам едно дете и виждам онова, което никога не съм имала, чувствала и изживяла? Може би е някаква извратена форма на завист? Както с Магделана…

С гласова команда той настрои осветлението на десет процента, за да вижда лицето и очите й.

— Не, не е така. Не би могло да бъде. Не си способна на това. Ако съм посял зрънце на ревност заради Магделана, вината е моя. Ти виждаш истината, скъпа Ив. Виждаш я такава, каквато е; дори да не ти се иска. И се вглеждаш в неща, от които другите извръщат очи.

— Можеха да ме пратят в изправителен дом заради онова, което сторих с него.

— Грешиш. Ако те бяха затворили дори за час, дори за минута, и Бог не би имал милост към тях. — Той нежно изтри сълзите й. — А ченгето в теб отлично знае това.

— Може би. През повечето време. — Ив въздъхна и опря глава на рамото му. — Благодаря.

— Сега можеш ли да поспиш?

Той се отпусна до нея, обгърна раменете й и отново угаси лампите.

 

 

На сутринта Ив се чувстваше отпаднала, както често след кошмарни сънища. Но ги прогони от мислите си. В осем вече бе облечена и заредена с хъс да свърши всичко запланувано.

— Днес как ще процедираш? — попита Рурк.

— Очаквам Майра и Уитни да ми се обадят, след като прочетат доклада, който им изпратих снощи. Междувременно ще пробвам най-напред с приятелката. Ако имам късмет, дневникът е оставен на сигурно място при нея. — Седна на страничната облегалка на дивана в спалнята с втората си чаша кафе. — После ще отида при Алика. Страфо има уговорка за голф тази сутрин — първи тур в девет и половина, после обяд в клуба. Малката е на нещо, което наричат „умствени упражнения“, а после на посещение в музей. Майка й трябва да се срещне с нея и детегледачката в един часа и да я вземе, защото работното време на Кора ще е свършило. Ще обядват в заведение, наречено „Зоология“, и цял следобед ще са на козметични процедури, и двете.

— Няма празна минута! — възкликна Рурк.

— Както всеки ден. Надявам се да заваря Алика сама в мезонета сутринта. В зависимост от резултата или ще привикам хлапето, или първо ще проведа разговори с Майра и Уитни. Разпитът ще бъде трудна работа. Бащата ще направи всичко възможно да ми попречи. Законът за закрила на детето има тежест. Трябва ми нещо повече от теория и косвени доказателства, за да се преборя.

— И за теб няма почивка.

— Спокойно, ще намеря време за секс и романтична вечеря.

Рурк се разсмя.

— Харесва ми менюто за вечерта в този ред. Но първо вземи това.

Отиде до гардероба и се върна с кутия, опакована в яркочервено и вързана с бяла копринена панделка.

— О, господи! — размаха ръце Ив.

— Да, подарък е. — Устните му закачливо трепнаха. — Нещо толкова досадно. Отвори го все пак.

Тя повдигна капака и откри вътре друга кутия в матово златисто. В нея върху червено кадифе лежеше тънко издължено шишенце.

Бе очаквала бижу, обикновено той й подаряваше нещо бляскаво. Едва ли лъскавите камъчета, вградени в стъклото, бяха без стойност. Кой, освен Рурк, би купил флакон, инкрустирай с рубини…

Повдигна го и се вгледа в бледозлатистата течност вътре.

— Вълшебен еликсир?

— Може би. Аромат, създаден специално за теб — според кожата, стила и предпочитанията ти. Ето така. — Взе го, извади рубинената запушалка и сложи малко на китката й. — Да видим какво ще кажеш.

Ив вдъхна, намръщи се и отново доближи нос. Уханието бе нежно, но не сладникаво. Нямаше екстракти от цветя или мускус, който сякаш приканва: „притисни ме до най-близката стена“.

— Е? — нетърпеливо я изгледа Рурк.

— Харесва ми… Още едно доказателство, че ме познаваш. — За да му достави удоволствие, сложи малко на шията си. — Сигурно това шишенце струва куп пари.

— Естествено. Диамантите са от обира на Четиридесет и седма улица — осведоми я той със сериозен тон.

— Не думай! — Идеята я развесели и зарадва. — Това е върхът! — Отнесе шишенцето до тоалетката си и го сложи достатъчно високо, за да не бъде съборено от Галахад. После се върна при мъжа си, повдигна брадичка и го прикани да помирише шията й.

— Самото съвършенство. — Той обгърна с длани лицето й и я притегли за целувка. — Моята единствена и неповторима Ив.

— Да оставим сантименталните приказки за после. Трябва да тръгвам. Пийбоди ще пристигне всеки момент, защото иначе ще я сритам в задника.

— Да се уговорим за вечерята. Става ли в осем?

— Добре. Ще се постарая да приключа със задачите до седем и половина.

 

 

Въпреки че бе прочела доклада на Ив, както й бе наредено, Пийбоди все още отказваше да приеме идеята за детето убиец.

— Добре, зная, че в някои по-непрестижни училища учители и ученици са били заплашвани и нападани. Били са се с юмруци, кухненски ножове и какво ли не. Но това са екстремни прояви, най-често на деца с проблеми — разсъждаваше тя.

— Значи момиче, което живее в мезонет и носи хубава униформа, е застраховано да не върши престъпления, така ли! — разгневи се Ив.

— Не, но подбудите са различни — възрази партньорката й. — Там говорим за отмъстителност, импулсивни прояви на насилие или вродена агресивност. А в този случай убийствата са предумишлени и извършени хладнокръвно. И то без ясен мотив.

— Мотивът ще излезе наяве — закани се Ив.

— Далас, прегледах досиетата на Фостър и на Уилямс. И двамата са наложили няколко дисциплинарни наказания на ученици и са разговаряли с родителите им заради лошо поведение, влошаващ се успех и неспазване на срокове за разни задачи. Но Рейлийн Страфо не е сред тях. Напротив — ненадмината е по успех. Поведението й също е безупречно. Отличничка е на класа.

— Може би е подправила досието си.

— Господи, наистина си я нарочила. — Пийбоди внезапно потръпна. — Не исках да прозвучи така. Просто не мога да се съглася с теб. Определено не чувствам нещата така.

— Да поразпитаме приятелката и майката. Може би днес едната от нас ще промени мнението си.

Когато спря до тротоара пред сградата, в която живееше Мелъди Бранч, линкът в колата й звънна.

— Ив, прочетох доклада ти. — Лицето на Майра имаше угрижен израз. — Трябва да го обсъдим. Сериозно.

— Така и предполагах. Моментът не е удобен. След малко започвам повторен разпит на свидетелка.

— Не на Рейлийн Страфо, нали? — трепна Майра.

— Не, поне засега. Мога да се срещна с теб и с командира, защото съм сигурна, че ще настоява въпросът да бъде обсъден… още днес следобед.

— Добре. Ще се свържа с шефа и ще го уредя. Бих те посъветвала да не говориш с Рейлийн Страфо преди това.

— Програмата й за днес е доста натоварена. Мога да почакам. Съдейки по думите ти, няма да подкрепиш теорията ми.

— Ще поговорим следобед — отвърна неопределено Майра. — Но има неща, които ме тревожат. Пристъпвай внимателно в тази територия.

— Ще се постарая. — Ив затвори и погледна Пийбоди: — Изглежда Майра е на твоя страна.

— Не става въпрос за вземане на страна, Далас — възрази партньорката й.

— Права си — съгласи се Ив.

„Все пак има две страни“, каза си тя, когато слезе от колата и тръгна към входа с ясното намерение да сплаши едно невръстно момиче и да го принуди да предаде най-добрата си приятелка.