Нора Робъртс
Наслада в смъртта (5)

5.

„Дъдли и син“ заемаше пет от най-луксозните етажи на известната сграда, с фоайета, обзаведени в стил, който Ив би нарекла изискано градско разточителство. Плотовете от стъкло и стомана означаваха, че никоя от шестте администраторки не бива да забравя да събере колене, а лъскавата сребърна стена зад тях хвърляше отражения и отблясъци от светлината, нахлуваща през многобройните прозорци.

Странни стъклени скулптури висяха от тавана над съвършено лъскав катраненочерен под.

Посетителите можеха да убиват времето на дълги скамейки без облегалки, върху меки дунапренови възглавници, и да гледат на стенните екрани реклами за иновациите и историята, с които компанията парадираше.

Ив избра администраторка, която изглеждаше отегчена, и сложи значката си на стъкления плот.

— Огъстъс Суийт.

— А вашето име, ако обичате?

Ив докосна с пръст значката си.

— Един момент. — Пръстите й затанцуваха по екран зад плота. — Господин Суийт има съвещания до два. Ако искате да си уговорите среща, с удоволствие ще…

Ив отново потупа по значката си.

— Това е уговорката ми. Ще се наложи да прекъснете съвещанието на господин Суийт и да му кажете, че ченгетата са тук. А, и още нещо. Ако изпрати някоя секретарка или друг подчинен да ме пита в каква връзка го търся, това никак няма да ми хареса и вие ще го отнесете.

— Няма причина да се заяждате.

Ив само се усмихна.

— Все още не сте видели какво значи заяждане. Повикайте Суийт, за да можем и двете да свършим работата си.

Повика го. Бяха нужни близо десет минути, но той излезе през двойни стъклени врати. Беше с черен костюм, тъмна вратовръзка и изражение, което говореше, че навярно няма чувство за хумор.

Косите му, оловносиви и късо подстригани, стърчаха около сурово, ъгловато лице. Студените му сиви очи срещнаха погледа на Ив, докато вървеше.

— Предполагам, че е нещо достатъчно важно, за да прекъснете графика ми.

— Мисля, че е така, но в моята класация по важност убийството заема доста високо място.

Беше разкрила достатъчно, за да привлече вниманието му. Лицето на Суийт застина, когато се обърна, покани я с нетърпелив жест да го последва и закрачи обратно към двойните врати. Тя го последва с Пийбоди по широк коридор, през който се стигаше до второ фоайе. Зави, прекоси помещението между офисите до място в ъгъла с огромно бюро, разположено така, че от него се разкриваше внушителен изглед към града.

Затвори вратата, скръсти ръце.

— Легитимация.

И двете извадиха служебните си карти. Провери ги с джобен скенер.

— Лейтенант Далас. Чувал съм за репутацията ви.

— Това ще ни улесни.

— Кой е убит?

— Джамал Хюстън.

— Името не ми звучи познато. — Извади комуникатор. — Мичъл, потърси във файловете ми информация за Джамал Хюстън. Не работи в моя отдел — каза той на Ив. — Знам имената на всички в отдела.

— Не е работел тук. Бил е съсобственик на транспортна фирма с лимузини, в която снощи са подали заявка за откарване до Ла Гуардия.

— Не съм подавал заявка за транспорт снощи. Използвах кола с шофьор на компанията.

— Докъде?

— До ресторант за работна вечеря и обратно. „Интермецо“, осем часа, маса за шестима. Тръгнах оттук в седем и половина, пристигнах в седем и петдесет и три. Потеглих от ресторанта в десет и четиридесет и шест и се прибрах у дома в единайсет. Снощи не съм имал работа на Ла Гуардия.

— Да вземете съпругата си?

Той се усмихна мрачно.

— Със съпругата ми се разделихме преди четири месеца. Не бих й помогнал да стане от пода, още по-малко да се придвижи от летището. Впрочем, доколкото знам, тя прекарва лятото в Мейн. Сбъркали сте човека.

— Може би. За заявката са били използвани вашето име, адрес и кредитна карта. Шофьорът е взел пътника от този адрес.

Изчаквайки реакцията му, тя извади копието, което ѝ бе дал Чин.

Вгледа се в очите му, видя ги да се отварят широко. Той отново извади комуникатора.

— Мичъл, блокирай кредитните ми карти, поискай справка за движенията и уреди временна замяна. Веднага! — сопна се той. — Искам Горъм да провери цялата ми електроника, а Лайл да претърси всички етажи. Незабавно.

— Кой има достъп до информацията ви? — попита Ив, когато Суийт прибра комуникатора си.

— Аз ръководя отдела по сигурността. Никой не може да е достигнал до тази информация за кредитната ми карта. Служебна е. Как е била направена заявката?

— По линк.

— Претърсването ще включва и проверка на разпечатките на всички линкове на този отдел.

— Електронният отдел на полицията ще направи своя щателна проверка, която ще включва и вашия личен линк.

Струваше й се невъзможно, но изражението му стана още по-сурово.

— Ще ви трябва съдебна заповед.

— Няма проблем.

— Какво искате от мен? Незабавно трябва да се погрижа за това нарушение на сигурността.

— Става дума за убийство, господин Суийт, което може наистина да се окаже свързано с вашия проблем със сигурността, но все пак това не е най-важното. Тялото на шофьора беше открито тази сутрин в лимузината му до Ла Гуардия.

— Убит от някого, който е използвал моето име, моите лични данни…

— Така изглежда.

— Ще ви дам името и номер за връзка с всеки, който беше на вечерята снощи, и всички ще потвърдят присъствието ми. Използвам само коли и шофьори на компанията. Доколкото си спомням, не съм познавал този Джамал Хюстън и не искам името ми да бъде опетнявано по такъв начин. Или полицията да се рови в личната ми електроника и разпечатките на линковете ми.

— Предполагам, че на Джамал Хюстън му е далеч по-неприятно.

— Не го познавам.

— Личният ви асистент или някой друг от персонала ви трябва да е притежавал вашата информация и вероятно достъп до кода на тази карта.

— Шепа хора, които са доказали, че може да им се има това ниво на доверие.

— Ще поискам имената на тези шепа хора — увери го Ив.

С Пийбоди се разделиха и тя пое първо Мичъл Сайкс, личния асистент. Беше на тридесет и четири и изглеждаше сериозен служител, с костюм като на агент от ФБР.

— Аз координирам графика на господин Суийт. — Говореше самоуверено, с делови тон, който сякаш казваше: „аз съм незаменим“, и държеше ръцете си свити върху лявото коляно. — Потвърдих резервацията за вечеря снощи и уредих транспорта на господин Суийт до ресторанта и обратно.

— Кога свършихте всичко това?

— Преди два дни, с потвърждение вчера следобед. Господин Суийт излезе от офиса си в седем и половина. Аз тръгнах в седем и тридесет и осем. Записано е в паметта на охранителната система.

— Не се и съмнявам. Имате ли достъп до служебната кредитна карта на господин Суийт?

— Да, разбира се.

— За какво я използвате?

— За разходи, натрупани от операции на компанията, ръководени от господин Суийт. Всички движения се запаметяват и проверяват. Ако я използвам, за разхода трябва да има ордер или подписано платежно нареждане, а се въвежда и моята парола.

— Отразено ли е, че е използвана снощи?

— Погледнах, както бях помолен. Няма никаква бележка. Ако беше извършено плащане от сметката, щяхме да получим автоматично съобщение, но тъй като само е била подадена заявка, няма информация. Кодът за сигурност на картата се променя на всеки три дни, отново автоматично. Без този код може да бъде отказана дори резервация.

— Значи някой е имал кода. Вие го имате, нали?

— Да. Като личен асистент на господин Суийт, имам осмо ниво на достъп. Само изпълнителни директори като господин Суийт имат по-високо.

— Ще ми кажете ли къде бяхте снощи между девет часа и полунощ?

Той присви устни.

— Както вече ви казах, тръгнах от офиса в седем и тридесет и осем. Прибрах се пеша. Живея на една пряка на север, две и три четвърти преки — на изток. Пристигнах около седем и петдесет. Приятелката ми, с която живея на семейни начала, е извън града по работа. Разговарях с нея по линк от осем и пет до осем и седемнайсет. Вечерях у дома и останах в апартамента си цялата вечер.

— Сам ли?

— Да, сам. Не очаквах да бъда разпитван от полицията тази сутрин и не виждах причина да си осигуря надеждно алиби. — Този път успя едновременно да присвие устни и да сведе поглед към носа си. — Просто трябва да приемете думата ми.

Ив се усмихна.

— Така ли? Откога работите тук?

— Назначен съм в „Дъдли и син“ от осем години, през последните три като личен асистент на господин Суийт.

— Ползвали ли сте някога услугите на „Голд Стар“?

— Не. Нито пък съм се срещал по какъвто и да било повод със злощастния господин Хюстън. Единствената ми тревога във връзка с този инцидент е злонамереното използване на името на господин Суийт, личните му данни и кредитната му карта. Този отдел се старае да осигури на компанията най-доброто в областта на корпоративната защита.

— Така ли мислите? Тогава странно как нещо дребно като кражба на самоличност ви е убягнало.

Наистина беше подло от нейна страна, но тя изпита известно задоволство от киселото му изражение.

След като приключиха с разпитите, Ив се срещна с Пийбоди и заедно слязоха на приземния етаж.

— Двамата, които разпитах — началникът на охраната на Суийт и счетоводителят, бяха отзивчиви. Алибито на счетоводителя е рожденият ден на майка му. Празнували са с дузина гости от осем до около единайсет часа в дома, където той живее със съпругата си. Алибито на охранителя не е толкова желязно. Женен е, но жена му излязла с приятелки за вечерта, а той останал у дома и гледал мач. Прибрала се около полунощ. Имат домашна охранителна система, която запаметява влизанията и излизанията, но щом е в този бранш, вероятно може да прави машинации. Проблемът е, че е бивш военен, с отличия и солидна репутация, женен от четиринайсет години, с едно дете, което в момента е на летен лагер. Работи за „Дъдли“ от дванайсет години. Наистина ми се струва стабилен.

— На каква военна служба е бил?

— Военни комуникации и сигурност.

Ив се вля в движението.

— Личният асистент няма алиби и е плужек. Почти стана разноглед да ме гледа високомерно над носа си. Според мен това е нагло престъпление. Арогантно копеле, също като Суийт.

— Дали някой от двамата е толкова глупав, че да използва името и данните на Суийт?

— Или достатъчно хитър да направи точно това, защото изглежда твърде глупаво? — отвърна Ив. — Нещо, върху което си струва да помислим. Да отидем да видим Джамал.

Не очакваше никакви изненади в моргата, но това бе задача, която трябваше да отметнат. При всеки случай разговорите с патолога Морис често служеха като потвърждение на първоначалните й теории или основа за изграждане на нови.

Завари го да работи с предпазна престилка върху елегантния костюм. Тъмносиният цвят на нощно небе, вместо строгото черно, което носеше, откакто любимата му бе убита, говореше, че е преминал в друга фаза на скръбта. За първи път от пролетта бе добавил весела нотка с искрящо червената вратовръзка. Бе вплел шнурче в същия цвят в косите си, пригладени назад от поразителното му лице.

Работеше на фона на музика, забеляза тя, още един добър признак. Нисък и дрезгав женски глас се носеше из хладния стерилен въздух като топъл уханен бриз.

Издължените тъмни очи на Морис срещнаха погледа на Ив, усмихнаха се.

— Как премина почивката ти?

— Дяволски добре. Намерих труп.

— Има ги навсякъде. Някой, когото познаваме ли?

— Не. Момиче, пребито от зарязано гадже. Местните ченгета се справиха.

— А у дома вече тичаш по задачи — отбеляза той. — Как си, Пийбоди?

— Чудесно. Прекарах си добре на морето. Не намерих труп.

— Е, повече късмет следващия път.

Насочи вниманието си към тялото върху стоманената маса, отворено с внимателния и прецизен У-образен разрез, запазена марка на Морис.

— Ето го тук Джамал Хюстън, мъж, който е поддържал добра форма, грижел се е за външността си. Ръцете му са забележително красиви. Скенерът показва няколко стари контузии. Счупвания.

Морис зареди изображенията от скенера на екрана.

— На дясната ръка и рамо виждам следи от извиване. Две счупени ребра. Лявата китка също. Всички наранявания са получени в детството и юношеството, докато костите все още са се оформяли.

— От малтретиране ли?

— Мога само да предполагам, но това е на първо място в списъка ми. При злополука или падане не би могъл да получи тази контузия на рамото.

— Сграбчване за ръката, извиване, дърпане — заключи Ив.

— Да. Много жестоко. Не е зараснало добре, което издава, че едва ли е бил лекуван както трябва. Обзалагам се, че понякога все още е имал проблеми с рамото, особено при влажно време. Разбира се, никоя от тези контузии няма връзка с причината за смъртта. Сигурно стрелата във врата му ви е дала известна насока.

— Да, накара ме да се замисля.

— Иначе е бил здрав мъж, едва прехвърлил четиридесетте, в много добра физическа форма. При токсикологичния анализ не бяха открити никакви следи от наркотици или алкохол. Стомашното съдържание показа, че за последен път се е хранил снощи около седем. Пълнозърнести макарони със зеленчуков микс, лек бял сос, вода и заместител на кафе. Освен това е смукал ментови дражета. Тялото е чисто, освен около смъртоносната рана.

— Човекът хапва хубава здравословна вечеря, пийва малко фалшиво кафе, защото му предстои дълга нощ и иска да е бодър. Взема душ, облича чист костюм, слага шофьорската шапка. Не забравя линка си, бележник… Има книги, записани на линка, според съпругата, за да чете, докато чака клиентите си. Лапва дражетата за свеж дъх, целува жена си за довиждане. Около деветдесет минути по-късно е мъртъв.

— Но с чист, свеж дъх — добави Морис. — Върхът на стрелата е влязъл оттук. — Внимателно обърна тялото, за да покаже раната. — Пронизала го е под лек наклон наляво и надолу.

— Убиецът седи отзад, от дясната страна, стреля под този лек ъгъл. Стрелата е пронизала жертвата и се е забила в средата на волана.

— Бил му е нужен добър ъгъл — отбеляза Пийбоди, — за да избегне облегалката.

— Един изстрел, и то доста точен, ако го е улучил, където се е прицелвал.

Ив възстанови картината на местопрестъплението в паметта си — интериора на колата, дългия плюшен салон за пътници, спуснатата преграда между него и шофьорската кабина.

— И е тъмно — заключи тя, — осветлението в лимузината е включено, но слабо. Все пак трябва да е тъмно, иначе някой би забелязал, дори през затъмнени стъкла, човек зад волана на лимузина със стрела във врата. Може би е имал мерник, дори оптически — предположи тя. — Слагаш малката червена точка, където искаш, и стреляш. Точно попадение. — Въздъхна. — Е, няма какво повече да ми каже. Вдовицата му ще поиска да го види, вероятно и децата.

— Ще уредя това, след като го затворя.

Нямаха време за предложения от Пийбоди обяд в заведение, затова Ив трябваше да се задоволи със соев хотдог от улична сергия. И да включи колата на автопилот, докато се нахранят по пътя към лабораторията.

— Колко хора имат арбалети — заразсъждава тя на глас — и колко наистина знаят как да ги използват с точност? Нужно е колекционерско разрешително за притежаване на такова оръжие, може би и за използване, ако искаш да се сдобиеш с него по законен път. Просто не мога да си представя някой да прибегне до черния пазар, за да го купи специално с тази цел. Има много по-лесни начини за убиване. Струва ми се, че тук има някаква показност или парадиране.

— Не е имало конкретна мишена — добави Пийбоди, — щом убиецът не е можел да знае със сигурност кой ще шофира. Ако беше набелязал точно Хюстън, щеше да поиска той да го откара. Лесно е да хвърли малко прах в очите: „Чувал съм, че е отличен шофьор“ и прочее дрънканици…

— А ако мишената е била самата фирма? Може да е дело на вътрешен човек, но ми се струва малко вероятно. Изглежда случайно избрана жертва, поне на този етап. В същото време връзката със Суийт не е случайна.

— Може би някой е решил да убие Хюстън или който и да е зад волана, за да окаже натиск върху Суийт. Шеф на отдела по сигурността на важна корпорация е замесен в разследване на убийство и трябва да дава обяснение как е станала злоупотребата с неговите лични данни. Това не изглежда никак добре — дори ако си невинен, защото може да има последици за кариерата ти.

— Да, някои хора са с достатъчно болни амбиции, за да прибегнат до нещо толкова извратено. Ще проверим кой може да получи длъжността, ако той отнесе калая. Или кого е изместил през последните няколко месеца. Не ми харесва личният асистент — добави Ив с присвити устни. — Не съм сигурна дали има куража да убие някого, но не ми допада… Искам да го проучим по-подробно.

Посещението в лабораторията означаваше да си има работа с Дик Беренски, известен с неласкавия прякор Дикхед. Ив знаеше, че е гениален в работата си, но това не го правеше по-малко задник.

Той смяташе, че подкупите са нещо, което му се полага за експедитивната работа при горещо разследване. Често организираше малки оргии в офиса си след работно време. Разиграваше жените, които наистина се навиваха да излизат с него, като кегли за боулинг. Ив предполагаше, че плаща на повечето от тях…

Пристъпи към работното му място. Това беше дългият бял плот, покрай който той се плъзгаше от компютъра до микроскопа и обратно, приведен на табуретката си. Приличаше на буболечка, помисли си тя, а странната му глава беше като лъскаво яйце със зализани, катраненочерни коси.

Той вдигна поглед и я стрелна с усмивка, която я накара внезапно да спре. Приличаше на истинско човешко изражение.

— О, Далас, добре изглеждаш. Как я караш, Пийбоди? — Странно човешката усмивка остана на мястото си и Ив почувства сърбеж в тила. — Връщаш се на работа и още първия ден — труп. Стрела от арбалет не е нещо, на което се натъкваме често напоследък.

— Добре. Кажи ми за стрелата.

— Страхотно качество. Карбонова, с титаниева сърцевина и връх. Две трети от тежестта пада напред за по-силно проникване, а задната третина е по-лека. Има специално карбоново покритие, което помага да изтръгнеш живота на съществото, което простреляш. Дълга е петдесет сантиметра. Марката е „Файърстрайк“, производител — „Стел Уепънри“. Трябва да имаш разрешителни за закупуване и използване — за това има автоматична проверка. Струва стотачка от законен източник.

За момент Ив не каза нищо, не бе сигурна как да реагира. Не бе заплашвала, обиждала, подкупвала или дори ръмжала, а й бе дал повече информация наведнъж, отколкото обикновено успяваше да изкопчи за цяло съвещание.

— Добре… Полезно е да го знам.

— Никакви отпечатъци, никакви следи, освен от жертвата. Но имам кода — производителят ги кодира в случай на дефект или нещо друго. Произведена е през април миналата година, доставена в Ню Йорк от Германия. Предлагат ги само два търговски обекта в града. Имам ги. — Подаде й диск. — Всичката информация е тук.

— Случайно да са те халосали по главата наскоро?

— Какво?

— Няма значение. Нещо от колата?

— Имаме записи на трансмисиите и изминатия маршрут. Все още проверяваме останалото. Адски печено копеле е. На този етап няма никакви отпечатъци или следи, нито един паднал косъм, освен на шофьора. Най-чистата кола, която съм виждал, дявол да го вземе, ако не броиш кръвта отпред.

— Добре — рече тя за трети път, поразена. — Добра работа.

— Това вършим тук — обясни той толкова весело, че стомахът ѝ едва не се преобърна. — А ти върви да хванеш злодея.

— Разбира се. — Ив погледна към Пийбоди, докато излизаха. — Какво беше това, мамка му? Като в онзи филм за двойниците зомбита?

— О, беше страшен. Но нищо подобно… Влюбен е.

— В какво?

— Пита се „в кого“ — засмя се Пийбоди. — Дочух, че преди няколко седмици се запознал с някаква жена и е влюбен. Щастлив е.

— Тръпки ме побиват. Мисля, че ми харесва повече, когато е задник. Не преставаше да се усмихва.

— Когато са щастливи, хората се усмихват.

— Това е неестествено.

Все пак бе получила солидно количество информация, с която да работи. Обратно в Централата, тя се затвори в офиса си, за да нахвърли записки за убийството, да подреди материали на таблото си и да напише първоначалния доклад, докато Пийбоди се свърже с двата търговски обекта и се опита да проследи откъде е дошла стрелата.

Ив позвъни на Шер Рио в прокуратурата.

— Как беше почивката?

Беше й писнало да отговаря на този въпрос цял ден.

— Добре. Слушай, тази сутрин поех нов случай.

— Вече?

— Престъпността не спира нито за миг. Жертвата има засекретено досие за провинения като непълнолетен. Налага се да го разсекретя.

Рио се облегна назад и енергично прокара ръка през бухналите си руси коси.

— Мислиш, че младежките му прегрешения са свързани със случая?

— Не знам. Затова трябва да го прегледам. Човекът е собственик на процъфтяваща фирма, съпруг и баща, с голяма къща в предградията. Никакви проблеми с никого, доколкото знаем засега. Скенерните изображения в моргата показват доста стари рани, главно счупвания. Или от малтретиране, или от участие в сбивания. Миналото на човек може да започне да го преследва, нали?

— Така казват. Не би трябвало да е проблем главният разследващ да погледне досието на жертвата. Ще подам молба.

— Благодаря.

— Как е бил убит?

— С арбалет.

Рио широко отвори сините си очи.

— Нито миг скука. Ще ти се обадя.

Ив програмира кафе, опря ботушите си на бюрото и се загледа в таблото.

След малко Пийбоди плахо почука и влезе.

— Имам списък с клиенти, закупили точно от тази партида стрели. Няколко десетки са в цял свят и даже от Космоса. Само един от тях е с постоянно местожителство в Ню Йорк. Жена е. Проверих я, чиста е, но трябва да бъдеш чист, за да получиш разрешителни.

— Ще я проучим. Защо „Голд Стар“? — запита се Ив. — Малка, интелигентна компания, малък брой коли, малко персонал и ако може да се вярва на рекламата им — първокласно лично обслужване. Най-доброто — промърмори тя, — като оръжието. Скъпо. Свързват се със Суийт, директор в голяма компания. Ако няма връзка между Хюстън и компанията му и Суийт и неговата, единственото общо е, че и двамата са успели мъже, с умения в строго определена област.

— Може би е напълно случайно.

— Ако е така, Хюстън може да е първият, а може и да не е, но няма да бъде последният. Чуй записите на трансмисиите му.

Даде гласова команда на компютъра да ги възпроизведе.

— Здрасти, Майкъл, спирам, за да взема клиента. Движението не е твърде натоварено за това време. Ще се обадя пак, когато човекът е в колата.

— Ще чакам.

— Как е Кими?

— Изтощена е. Легна си. Ще взема портативната радиостанция със себе си, когато отида да нагледам нея и малкия.

— Още две седмици — и пак ще станеш татко. И ти си почини. Мисля, че виждам клиента. Ще звънна отново.

— Интервал от три минути до следващия разговор — отбеляза Ив. — Три минути и десет секунди.

— Клиентът е на борда — каза Джамал, този път по-тихо, по-припряно. — На път сме за Ла Гуардия, зона за търговски транспо полети, „Сюприйм Еърлайнс“, полет шестстотин двадесет и четири от Атланта, приблизителен час на пристигане — десет и двайсет.

— Разбрано.

— Лягай си, Майкъл. — Гласът на Джамал вече звучеше почти като шепот. — Вземи портативната радиостанция с теб, ако ще будуваш. Ще ти се обадя отново, ако се наложи. Беше дълъг ден, няма смисъл и двамата да си лягаме в малките часове. Имам книга, ще се развличам, докато чакам клиентите да приключат с късната си вечеря.

— Обади се, като стигнеш до летището, и ще си легна.

— Дадено. Клиентът се вълнува от тази изненада за жена си — добави Джамал. — Седи отзад и се усмихва. Просто се усмихва. Имам чувството, че по някое време през нощта ще трябва да вдигна преградата.

Майкъл се засмя.

— Клиентът е цар.

— Последно съобщение — рече Ив.

Джамал съобщи, че е пристигнал, и пожела лека нощ на Майкъл.

— След пет минути е мъртъв. Никаква тревога, никакво напрежение в гласа му. Точно обратното. Никакво чувство за заплаха от страна на пътника, никакви притеснения. Убиецът не е нервен, ако Хюстън го е преценил правилно, а като човек, който изкарва прехраната си с това, трябва да има добър усет. Пътникът му е развълнуван, доволен, очаква удобния момент.

— Пътникът… А това изключва нашата Айрис Куил, жената, купила стрели като тази.

— Може да е осигурила оръжието, да е била „съпругата“. Ще я проучим. От записите личи, че Хюстън не е познал клиента. Може да е бил дегизиран, да не го е виждал от дълго време. Но ако наистина е непознат, това говори друго.

— Отново случайно избрана жертва — отбеляза Пийбоди.

— Дори случайността има модел. Ще го открием. Намери ми адреса на онази жена, Куил. Ще се отбия при нея на път за дома. Ще поработя вкъщи. Направи подробна справка за всеки, който си е купил стрела от тази марка, и на собствениците и персонала на магазините.

— Господи!

— Изпрати ми списъка, аз ще поема половината.

— Добре.

— Поискай стандартно извлечение за финансите на Мичъл, копирай ми го. Добави и за Суийт. Да видим дали парите ще ни отведат донякъде.

 

 

Айрис Куил живееше в солидна градска къща в Трайбека. Във външния облик на сградата нямаше никакво разточителство, нищо претенциозно. Собственичката не си бе направила труда да я украси с цветя, и то в квартал, който сякаш ги обожаваше. Но не се бе скъпила за охранителна система и Ив премина по установения ред със скенера за длан и изискваните от компютъра име, значка и цел на посещението.

Жената, която отвори, бе висока около метър и шестдесет, тежеше може би петдесетина килограма, с лъскави сребристи коси, подстригани на венец, и проницателни сини очи. Беше с кафяви къси панталони, под които се виждаха къси, но изключително атлетични крака, и прилепнало горнище, което подчертаваше силни ръце с добре оформени мускули.

По преценка на Ив, гонеше седемдесет и пет години.

— Госпожа Куил.

— Точно така, с какво мога да ви бъда полезна, лейтенант Ив Далас? Последното, което убих, беше черна мечка, и то далеч оттук, в Канада.

— Арбалет ли използвахте?

— „Трайдънт“ 450 с дълга цев. — Куил наклони глава. — Арбалет?

— Може ли да вляза?

— Защо не? Познах името ви при сканирането на значката. Следя градската престъпност, почти винаги гледам Фърст по Седемдесет и пети канал.

В подреденото фоайе, оскъдно обзаведено с мебели, които изглеждаха като качествени антики, Айрис посочи към малък, също толкова подреден хол.

— Заповядайте.

— Разследвам убийство. Оръжието на убийството е стрела от арбалет.

— Труден начин да затриеш някого.

— Притежавате ли арбалет, госпожо Куил?

— Притежавам два. С изрядни разрешителни и регистрации — добави тя с блясък в очите, който разкри на Ив, че знае, че информацията вече е потвърдена. — Обичам да ловувам. Пътувам и се отдавам на хобито си. Харесва ми да се съревновавам с дивеча с разнообразни оръжия. За арбалет е нужна вещина и сигурна ръка.

— Според регистрите, през май сте закупили шест стрели „Файърстрайк“.

— Да, предполагам. Най-добрите са според мен. Отлично проникване. Не искам дивечът да страда, така че това е важен фактор за една стрела. И са направени така, че да се изваждат лесно. Не искам да хабя мунициите си. Налага се да сменям върховете, разбира се, но стъблата са здрави.

— А да сте продавали или давали назаем някоя от стрелите си на някого?

— Защо, по дяволите? Първо, предполагам, знаете не по-зле от мен, че е незаконно, освен ако е подарък или документиран заем на друго лице с разрешителни. Второ, нямам доверие на никого да ползва принадлежностите ми. И последно, тези стрели ми струваха по деветдесет и шест и петдесет.

— Мислех, че вървят по стотачка.

Веждите на Куил се повдигнаха и тя леко се усмихна.

— Купих си шест стрели и дванадесет върха и знам как да се пазаря.

— Можете ли да ми кажете къде бяхте снощи между девет и полунощ?

— Разбира се. Бях точно тук. Онзи ден се върнах от двуседмично сафари в Кения. Все още не мога да настроя вътрешния си часовник. Останах си у дома, пописах. Пиша книга за преживяванията си. Легнах си около полунощ. Заподозряна ли съм? — Леко се усмихна. — Колко интересно. В чие убийство съм заподозряна?

Скоро историята щеше да се появи в медиите, но Ив ѝ разкри най-важното:

— Джамал Хюстън. Бил е на четиридесет и три. Имал е жена и две деца.

Куил бавно кимна и дори едва забележимата ѝ усмивка изчезна.

— Жалко. Никога не съм се омъжвала, нямам деца, но някога обичах един мъж. Загина в Градските войни. Тогава хората обстрелваха хора. Предполагам, че все още е така, иначе вие нямаше да имате работа, нали? Лично аз предпочитам животните. Съжалявам за семейството му.

— Клиентка ли сте на фирма за превози с лимузини?

— Разбира се. „Стриймлайн“. — Усмивката й отново просветна. — На съпруга ви е и е най-добрата в града. Когато плащам за нещо, искам най-доброто срещу парите си. Имам разписки за стрелите и за всички муниции, които съм купила. Освен това, водя опис на всичко, което съм използвала при лов и което е останало в запасите ми. Искате ли копия?

„Едва ли е необходимо“, помисли си Ив, но никога не би навредило човек да вземе повече, отколкото му трябва.

— Ще ви бъда благодарна.

— Използвам тези стрели от две години, откакто започнаха да ги произвеждат. Ще копирам оттогава насам. Иначе ще се наложи да преровите купища. Ловувам от шейсет и шест години. Майка ми ме научи.

— Познавате ли някой друг, който ползва точно тези стрели? Някой, с когото сте ловували или разговаряли за арбалети?

— Разбира се. Мога да ви дам списък с имена. Ще помогне ли?

— Поне няма да навреди. Но да ви попитам, просто от лично любопитство, след като убиете нещо, какво го правите?

— Не се интересувам от трофеи и дарявам улова на „Ловци срещу глада“. Всичко, което може да се използва от животното, се обработва и раздава на нуждаещите се. ЛСГ е отлична глобална организация.

— ЛСГ — повтори Ив.