Нора Робъртс
Наслада в смъртта (4)

4.

Хубаво бе да си е у дома. Караше през града към полицейската централа сред натовареното движение и клаксоните, крещящите рекламни дирижабли и дрънчащите максибуси само приповдигаха настроението й.

Почивките бяха нещо страхотно, но според Ив в Ню Йорк имаше всичко, което би могла да поиска, плюс пакет соев чипс.

Дори когато температурата навън бе изнервяща като данъчна проверка, а нажеженият бетон и стомана излъчваха потни вълни, тя не би заменила своя град за никое друго място на планетата или далеч от нея.

Беше отпочинала, заредена с енергия и готова за работа.

Качи се в асансьора от подземния гараж, пристъпвайки навътре на всеки етаж, където се натъпкваха още и още ченгета. Почувствала недостиг на кислород, Ив се измъкна и изкачи последните няколко етажа с ескалатора.

Усещаше познатия мирис, който й подсказваше, че си е у дома. Пот и блудкаво кафе се сливаха в един аромат, който не бе сигурна дали съществува другаде, освен в полицейско управление.

Но тя бе свикнала с това.

Заслуша се в мантрата, която си повтаряше висок като върлина мъж с белезници, докато двама униформени го бутаха по ескалатора.

— Шибани ченгета, шибани ченгета, шибани ченгета…

Беше музика за ушите й.

Тя слезе, сви към отдел „Убийства“ и забеляза Дженкинсън, един от детективите си, да се взира в менюто на автомата за закуски с изражение на безнадеждност.

— Детектив?

Той леко се оживи.

— Здравейте, лейтенант, радвам се да ви видя.

Изглеждаше, сякаш е спал с дрехите няколко дни.

— Карал си двойна смяна ли?

— Късно снощи с Рейник заловихме един тип. — Дженкинсън се спря на нещо, което приличаше на баничка със сирене, ако човек е сляп с едното око. — Тъкмо приключваме случая. Жертвата влиза в стриптийз бар на Авеню А и си поръчва танц на коляно. Нападателят пристига и вижда цицорестата танцьорка, която се оказва бившата му. Удря й един-два шамара. Похотливецът го цапардосва. Охраната изхвърля натрапника. Той си отива у дома, взема сувенирната си бейзболна бухалка на „Янките“, причаква жертвата. Когато онзи излиза, негодникът се нахвърля върху него. Пребива го и разпилява мозъка му по тротоара.

— Висока цена за един танц на коляно.

— Не ще и дума. Негодникът е глупав, но ловък. — Дженкинсън разкъса опаковката на смачканата закуска и отхапа с примирение. — Захвърля бухалката и побягва. Намерихме свидетели, с лопата да ги ринеш. Получихме отпечатъците му, името, адреса. Шибаняк! Не се прибира у дома да улесни живота ни, а отива при бившата. Носи й скапани цветя, които е изтръгнал от сандъче на тротоара. От корените все още се рони пръст.

— Момче от класа — отбеляза Ив.

— О, да. — Дженкинсън излапа останалата част от баничката. — Тя не го пуска да влезе — умна стриптийзьорка е, и се обажда в полицията, докато той циври и удря по вратата, а по целия коридор падат цветя и пръст. Пристигаме да го задържим — и какво прави той? Скача през шибания прозорец в дъното на коридора. Прелита четири етажа, все още с проклетите цветя в ръце, хвърчи пръст…

Той се обърна да програмира кафе с две дози подсладител.

— Извади дяволски късмет, защото се приземи върху две наркоманчета, които се пазаряха долу. Уби единия, а другият бере душа. Но те омекотиха падането му.

Истински заинтригувана, Ив поклати глава.

— Не може да си измисляш.

— Става все по-интересно — продължи Дженкинсън, сърбайки кафе. — Тръгваме да го гоним. Аз слизам по аварийното стълбище… Смачканите наркоманчета са отвратителна гледка. Рейник излиза през предния вход. Забелязва го. Негодникът се втурва през кухнята на денонощен китайски ресторант, хората се разкрещяват и падат като плочки за домино. Шибанякът хвърля разни неща по нас, съдове с манджи и бог знае какво. Рейник се подхлъзва на някакво пилешко със зеленчуци, пада. Не, по дяволите, човек не може да си измисли подобно нещо, лейтенант.

Усмихна се самодоволно, отпи още кафе.

— Запътва се към онзи сексклуб, но охранителят вижда окървавения нещастник да се задава и препречва вратата. Има телосложение на танк, така че нашият човек просто отскача като баскетболна топка от ръба на коша, полита във въздуха и се приземява точно върху мен. Господи, изпоцапва ме с кръв и мозък от наркоманчето, а Рейник, целият в манджа, довлича задника си. И негодникът се развиква за полицейско насилие. А за да не се наложи да го упражня, трябваше да му сложа белезници. Както и да е — въздъхна той, — приключваме.

Нима имаше нещо чудно, че тя обожаваше Ню Йорк?

— Добра работа. Искаш ли да те освободя?

— Не. Ще откраднем по няколко часа сън на кушетката, когато регистрираме онзи нещастник. Виждате ли какви неща се случват, шефе? И всичко това заради едни цици.

— Любовта убива.

— Да, мамка му.

Ив сви към общото помещение, размени поздрави с ченгетата, чиято нощна обиколка бе завършила. И влезе в широко отворения си офис. Както бе очаквала, детектив Мойнахан бе оставил бюрото й в безупречно състояние. Всичко изглеждаше точно както преди, освен че бе по-чисто. Дори малкият й прозорец блестеше, а във въздуха се носеше уханието на горите, през които бе вървяла в Ирландия. Макар и едва доловимо, но съвсем не неприятно…

Без трупа.

Програмира кафе на автоматичната печка и с въздишка на задоволство седна на бюрото си, за да прочете докладите и досиетата, събрани в нейно отсъствие.

Убийците не си бяха дали почивка по време на нейната, забеляза тя, но работата на отдела бе вървяла гладко. Прегледа материалите за приключени и неприключени случаи, молбите за отпуск, извънредни, лично време, компенсации.

Чу приглушеното тътрене на летните ботуши на Пийбоди и вдигна поглед, когато партньорката й застана на прага.

— Добре дошла у дома! Как беше? Фантастично, нали?

— Беше хубаво.

Ъгловатото лице на Пийбоди имаше лек слънчев загар, което напомни на Ив, че партньорката й е била на едноседмична почивка с гаджето си Макнаб, един от асовете на електронния отдел. Тъмните й коси бяха вързани на къса, но симпатична опашка и бе облечена с тънко бежово яке върху панталон, подобен на работен. Потникът й бе в тон с ботушите, в ярко вишневочервено.

— Изглежда детектив Мойнахан е успявал да поддържа огъня, докато ме нямаше.

— Да. Определено се престарава да изпипва всичко, но е лесно да се работи с него. Стабилен е и знае как да седи на бюро. Избягва участие в акции, но има добър усет как да управлява кораба. Е, какво получи?

— Купчина доклади.

— Стига, знаеш, че говоря за годишнината. Рурк е трябвало да те изненада с нещо наистина уникално. Хайде — настоя Пийбоди, когато Ив просто остана на мястото си. — Пристигнах рано само заради това. Мисля, че имаме близо пет минути до официалното работно време.

Вярно, помисли си Ив и когато срещна погледа на кафявите очи на Пийбоди, умоляващ като на кутре, тя протегна ръка и й показа новия часовник, който носеше.

— О… — пресилено възкликна Пийбоди.

Страхотна реакция, помисли си Ив. Озадачение, изненада, силно разочарование и героични усилия за прикриване на всичко това.

— А, хубав е. Хубав часовник.

— Функционален.

Ив завъртя китка и огледа с възхищение семплата каишка, сребристия циферблат.

— Да, така изглежда.

— Има няколко интересни екстри — добави тя, докато си играеше с него.

— Хубав е — повтори Пийбоди и издърпа пиукащия комуникатор от джоба си. — Чакай да видя… Хей, ти си. — Зяпнала, Пийбоди вдигна глава. — Има вграден микроком? Това е супер. Другите са много натруфени, но този изглежда изчистен.

— Наноком. Нали и колата, която проектира за мен, изглежда обикновена?

— По-скоро грозна — поправи я Пийбоди. — Но никой не би се загледал в нея и не би разбрал, че е пълна с екстри. Та и с тази джаджа е същото? — Пийбоди машинално извади линка си, когато звънна, но се спря. — Пак ли си ти? Има пълни комуникационни възможности? В часовник с тези размери?

— Не само това, а и навигация, пълни информационни възможности. Всякаква информация и комуникации. Той го програмира за всичко, което ми трябва. Ако се наложи, мога да получа достъп до файловете си от него. Водоустойчив е, издържа на удар и има опция за гласови команди. Показва температурата на околната среда. Както и часа.

Не спомена, че й бе подарил и втори със същите характеристики, но украсен с диаманти… Щеше да го носи само в специални случаи.

— Наистина е върхът. Как…

Ив рязко дръпна ръката си.

— Не си играй с него. И аз все още не съм разучила всичко.

— Изглежда идеален за теб. Самото съвършенство. Наистина го е постигнал. И те води в Ирландия, в Италия и накрая на онзи свой остров. Само романтика и релакс.

— Почти, като изключим мъртвото момиче.

— Да, и ние с Макнаб си прекарахме страхотно… Какво? Какво мъртво момиче?

— Ако пийна още кафе, може и да склоня да ти разкажа.

Пийбоди се втурна към печката.

След минути пресуши своята чаша и поклати глава.

— Дори през отпуска си разследвала убийство, така ли?

— Не съм го разследвала, ирландското ченге свърши работата си. Консултирах го… Но неофициално. А сега функционалният ми и все пак добре изглеждащ часовник показва, че вече сме на смяна. Размърдай се.

— Ще се размърдам, но искам да ти разкажа как с Макнаб вземахме уроци по гмуркане и…

— Защо?

— Не знам, но ми хареса. И за интервютата за книгата на Надин, която все още е номер едно, в случай че не си проверила. Ако не поемем нов случай, може да обядваме някъде. Аз черпя.

— Добре де, но трябва да вляза в ритъм.

Когато остана сама, Ив се замисли. Не би имала нищо против един обяд, осъзна тя. Щеше да бъде нещо като мост между почивката и работата, ежедневната суетня и рутината.

Нямаше запланувани срещи, липсваха неотложни задачи. Трябваше да обсъди някои от текущите разследвания с екипите, да се види с Мойнахан, главно за да му благодари за добрата работа. Освен това…

Прегледа следващия доклад, вдигна звънящия си линк.

— Лейтенант Далас, отдел „Убийства“.

Централа. Лейтенант Ив Далас.

„Дотук с мостовете“, помисли си тя.

 

 

Джамал Хюстън бе умрял с шофьорската шапка на главата си зад волана на внушителна златиста лимузина, дълга и лъскава като змия. Беше старателно паркирана на място за кратък престой до летище Ла Гуардия.

Стрелата от арбалет го бе пронизала във врата и се бе забила в средата на волана, което накара Ив да предположи, че паркирането е дело на самия Джамал.

Със запечатващ спрей на ръцете и ботушите, тя огледа входната рана.

— Колкото и ядосан да е човек, това е малко прекалено.

— Арбалет… — Пийбоди огледа тялото от другата страна на лимузината. — Сигурна ли си?

— Рурк има няколко в оръжейната си колекция. Единият стреля с подобни стрели. Въпросът е защо някой се е качил, въоръжен с арбалет, в лимузината.

Джамал Хюстън, замисли се тя, докато преглеждаше вече получената информация, чернокож мъж на четиридесет и три години, съсобственик на транспортната фирма „Голд Стар“. Женен, баща на две деца. Без криминални прояви в зряла възраст. Запечатано досие за провинения като непълнолетен. Беше висок метър и осемдесет и три, тежеше деветдесет килограма и беше облечен с елегантен и идеално изгладен черен костюм, бяла риза и червена вратовръзка. Обувките му бяха лъснати като огледало.

Носеше ръчен часовник, златен и лъскав като лимузината, и игла със златна звезда на ревера, с бляскав диамант в средата.

— Ъгълът издава, че е бил застрелян отдясно в гръб.

— Отделението за пътници е безупречно чисто — отбеляза Пийбоди. — Никакъв боклук, никакъв багаж, използвани чаши или бутилки… И всички прегради за чаши са заети, значи, пътникът или пътниците не са отнесли нито една със себе си. Всичко блести и има свежи, истински бели рози в малките вази между стъклата. Богат избор от дискове за слушане и четене, всичките подредени по азбучен ред и стил в специално отделение, и изглеждат недокоснати. Има три пълни гарафи с различен алкохол, хладилник със студени напитки и компактна автоматична печка. Паметта показва, че е била заредена в шестнадесет часа и оттогава не е ползвана.

— Явно пътникът не е бил жаден и не е искал нищо за хапване, нито е слушал музика, нито е чел или гледал телевизия. Оперативната група ще претърси всичко.

Ив заобиколи колата, надвеси се над трупа.

— Венчална халка, скъп часовник, златна звезда с диамант, златна обица с щифт на ухото. — Пъхна ръка под тялото, извади портфейл. — Има кредити и около сто и петдесет в брой, дребни банкноти. Със сигурност не е било грабеж. — Опита се да проникне в компютъра на таблото. — Заключен е с парола.

Имаше повече късмет с линка и прослуша последния му разговор, в който информираше диспечера, че е пристигнал на Ла Гуардия с пътника си, за да вземат другия, и му казваше, че може да приключва за деня.

— Взел е първия, вторият е трябвало да пристигне навреме, според съобщението. Значи, паркира и преди да слезе, за да отвори вратата на пътник номер едно, получава стрела във врата. Смъртта е настъпила само няколко минути след разговора по линка.

— Защо някой да наема шофьор, за да го откара до летището, а после да го убива?

— Трябва да има сведение кой е наел фирмата, откъде е бил взет. Един изстрел — промърмори Ив. — Станало е бързо, но с доста предварителна подготовка. Да добавим и оръжие, което може да се нарече екзотично.

Извади от джоба му бележник, личния му линк, ментови бонбони, памучна носна кърпичка.

— Отбелязано е, че има клиент в сградата на „Крайслер“ в десет и двайсет вечерта, О. С. за Л. Т. С. Инициали на пътника, няма пълно име и адрес. Просто ги е нахвърлял за всеки случай. Да видим дали ще открием някого, който е видял нещо — ха-ха — и да оставим криминалистите да си свършат работата. Ние отиваме първо в компанията.

Седалището на „Голд Стар“ се намираше в квартал Астория. Пийбоди повтори наличната информация по пътя. Хюстън и партньорът му — Майкъл Чин, бяха започнали бизнеса си четиринайсет години по-рано с една лимузина втора ръка и го бяха ръководили главно от дома на Хюстън, където съпругата му бе изпълнявала длъжностите диспечер, офис сътрудник и счетоводител.

За по-малко от петнайсет години се бяха разраснали до автопарк с дванайсет возила — до една златисти, ултралуксозни лимузини с всички екстри — и почти от десетилетие всяка година получаваха категория пет диаманта.

За тях работеха осем шофьори и шестима души административен персонал. Мейми Хюстън все още се занимаваше със счетоводството, а съпругата на Чин от пет години бе назначена за главен механик. Синът и дъщерята на Хюстън се водеха нещатни служители.

Когато Ив спря пред оригинално проектираната сграда с огромен гараж, мъж на около четиридесет с официален костюм поливаше продълговато сандъче с червени и бели цветя. Спря се, обърна се с приятното си лице към тях и чаровно им се усмихна.

— Добро утро.

— Търсим Майкъл Чин.

— Вече го намерихте. Заповядайте вътре на хладно. Едва девет сутринта е, а вече е непоносима жега.

Лъхна ги хлад и аромат на цветя. Върху работен плот бяха сложени цветята и компактно информационно и комуникационно устройство. Имаше маса, върху която като ветрило бяха подредени лъскави брошури. От двете ѝ страни бяха разположени удобни дълбоки кресла, а златист диван и още две табуретки образуваха кът за преговори.

— Да ви предложа ли нещо студено за пиене?

— Не, благодаря. Господин Чин, аз съм лейтенант Далас, а това е детектив Пийбоди. От нюйоркската полиция сме.

Усмивката му остана приветлива, но в нея се прокрадна леко озадачение.

— Някакъв проблем ли има?

— Съжалявам, че трябва да ви го съобщя, но партньорът ви — Джамал Хюстън, беше намерен мъртъв тази сутрин.

Усмивката му внезапно изчезна, сякаш някой я бе изключил.

— Извинете, какво казахте?

— Беше намерен в един от автомобилите, собственост на тази компания.

— Катастрофа… — Направи крачка назад, блъсна се в едно от креслата. — Катастрофа? Джамал е катастрофирал?

— Не, господин Чин. Смятаме, че господин Хюстън е бил убит снощи около десет и двадесет и пет.

— О, не разбирам… Явно е станала някаква грешка. Чух се с Джамал малко преди този час. Минути по-рано. Беше на летище Ла Гуардия. Трябваше да откара клиент и да вземе съпругата му.

— Няма грешка. Идентифицирахме господин Хюстън. Беше открит в лимузината, паркирана до Ла Гуардия, рано тази сутрин.

— Почакайте. — Този път Чин се хвана за облегалката на креслото и леко се олюля. — Казвате, че Джамал е мъртъв? Убит… Но как? Защо?

— Господин Чин, най-добре е да поседнете. — Пийбоди му помогна. — Да ви донеса ли вода?

Той не престана да поклаща глава, докато очите му, искрящо зелени зад гора от черни мигли, се изпълваха със сълзи.

— Джамал е убит. Господи, мили боже! Опитали са се да откраднат колата? Така ли? Бяхме се разбрали да съдействаме при отвличане. Такава е политиката на фирмата. Никоя кола не е по-ценна от един живот. Джамал…

— Знам, че е шок за вас — започна Ив — и ви е много трудно, но трябва да ви зададем няколко въпроса.

— Ще се събираме за вечеря. Всички. На барбекю.

— Тук ли бяхте снощи? Вие ли бяхте диспечер?

— Да. Не. О, господи… — Потърка с длани насълзените си искрящи очи. — Бях си у дома, оттам държах връзка с колите. Имаше късна заявка, нали разбирате. Той я пое, защото Кими беше приела две нощни една след друга, Уест имаше клиент рано сутринта, а беше рожденият ден на сина на Питър и… Но няма значение. Хвърляхме жребий и спечелилият можеше да избере какъв да бъде — диспечер или шофьор. Той избра заявката.

— Кога беше направена?

— Вчера следобед.

— Кой беше клиентът?

— Ще проверя… Не помня. Не мога да мисля. — Закри лицето си с ръце, после рязко вдигна глава. — Мейми, децата. Мили боже! Трябва да тръгвам. Да взема жена си. Трябва да отидем при Мейми.

— Добре, но най-важното, което можете да направите за Джамал сега, е да ни дадете информация. Вярваме, че човекът, когото е возел, го е убил или знае кой го е извършил. Кой е бил в колата, господин Чин?

— Почакайте. — Мъжът отиде до компютъра на плота. — Не се връзва. Знам, че беше нов клиент, но искаше да изненада съпругата си, като я вземе със стил от летището и я заведе на късна вечеря. Помня това. Ето, ето го… Огъстъс Суийт. Трябваше да го вземе от сградата на „Крайслер“. Щял да работи до късно и искал да тръгне веднага от офиса. Имам информация за кредитните му карти. Винаги я изискваме предварително. Тук имам всичко.

— Можете ли да ми извадите копие?

— Да, да… Щеше да вземе жена си от летището. Поиска най-добрия ни шофьор, но дори не познаваше Джамал, така че не разбирам. Можех аз да бъда зад волана. Можеше да бъде всеки от нас. Просто…

Едно хвърляне на монета, помисли си Ив.

Той избухна в плач, когато Ив му позволи да повика съпругата си. Беше с една глава по-висока от него, с огненочервени коси и доста наедрял корем.

Ив видя сълзи да потичат от очите й, но се държеше.

— Трябва да дойдем с вас — каза тя на Далас. — Мейми не бива да го узнае от непознати. Съжалявам, но сте такива. Трябва да бъде със семейството си. Ние сме семейството й.

— Хубаво. Можете ли да ни кажете кога за последен път се видяхте или разговаряхте с господин Хюстън?

— Вчера, малко преди пет, мисля. Бях отскочила до Мейми, защото гледаше Тайг, сина ни. Детегледачката му беше взела един ден отпуск. Той пристигна точно когато тръгвахме. Беше поел късна заявка и се прибра у дома за няколко часа. Сигурно вече знаете това. Майкъл си дойде около шест и половина и вечеряхме с малкия. Майкъл го изкъпа и го сложи да си легне малко преди осем, защото аз бях уморена. Държеше връзка с колите от дома. Легна си около единайсет. Знам, защото все още бях будна. Бях уморена — повтори тя, потърквайки корема си. — Но бебето не беше. Не знам точния час, ала беше горе-долу толкова.

Ив им зададе още няколко рутинни въпроса, но вече бе добила обща представа.

 

 

Семейство Хюстън притежаваше голяма и кокетна къща в предградията, с огромни прозорци и градина отпред, която напомни на Ив за Ирландия. Мейми Хюстън, с широкопола сламена капела, за да пази лицето си от слънцето, отрязваше едри цветя с дълги дръжки и ги слагаше в широка плитка кошница.

Обърна се и понечи да махне за поздрав, да се усмихне. Но усмивката й застина, ръката й бавно се отпусна.

Досети се, че нещо не е наред, помисли си Ив. Пита се защо приятелите й, партньорите й, са дошли с кола до дома й, придружавани от две непознати жени.

Изпусна кошницата. Цветята се разпиляха по зелената трева, когато хукна към тях.

— Какво има? Какво е станало?

— Мейми. — Гласът на Майкъл прозвуча пресипнало. — Джамал… Случило се е нещо с Джамал.

— Катастрофирал ли е? Кои сте вие? — обърна се тя към Ив. — Какво е станало?

— Госпожо Хюстън, аз съм лейтенант Далас от нюйоркската полиция. — Докато Ив говореше, Кими Чин застана до Мейми, обви ръка около раменете й. — Съжалявам, но трябва да ви съобщя, че съпругът ви е бил убит снощи.

— Това не е възможно. Не може да е истина. Отишъл е да потича или на фитнес. Аз… — Потупа по градинарския си панталон. — Не съм взела линка си. Все го забравям, когато работя в градината. Майкъл, нали ще му се обадиш от своя? Просто е излязъл да потича.

— Прибра ли се у дома?

— Да, разбира се — сопна се тя на Майкъл, но прехапа устни. — Аз…

— Госпожо Хюстън, най-добре е да влезем вътре.

Но тя гневно се обърна към Ив.

— Не искам вътре. Искам да разговарям със съпруга си.

— Кога беше последният ви разговор?

— Когато… Излезе снощи за работа, но…

— Не се ли притеснихте, когато не се прибра?

— Трябва да се е прибрал. Беше късно. Щеше да се забави и ми каза да не го чакам, затова си легнах. И е станал рано, това е. Станал е рано, за да потича или да отиде на фитнес. Имаме уреди в къщата, но обича да ходи там, да се среща с хора. Знаеш колко обича да тича, а после да се отбива във фитнес клуба, да чуе последните клюки, Кими.

— Знам, скъпа. Хайде да влезем.

Вътре Кими седна до нея и я прегърна силно в слънчевата всекидневна. Мейми се загледа в Ив с изцъклени, блуждаещи очи.

— Не разбирам…

— Ще направим всичко възможно да разкрием какво се е случило. Можете да ни помогнете. Познавате ли някого, който би поискал да навреди на съпруга ви?

— Не. Той е добър човек. Кажи й, Кими.

— Много добър човек — ласкаво потвърди Кими.

— Някакви проблеми с персонала?

— Не. Имаме много малко служители… Такава беше идеята.

— Нещо безпокоеше ли го напоследък?

— Не. Нищо.

— Някакви финансови проблеми?

— Не. Имаме добър живот благодарение на бизнеса. Обичаме работата си… Затова той все още шофира, а аз водя счетоводството. Винаги е мечтал сам да си бъде шеф, а бизнесът е всичко, което искахме. Гордее се с това, което изградихме заедно. Имаме две деца в колеж, но го бяхме планирали, така че… Децата. Какво ще кажа на децата?

— Къде са те, госпожо Хюстън?

— Бенджи посещава летни курсове. Ще става адвокат. Той ще бъде нашият адвокат. Лия е на плажа за два дни с приятелки. Какво да им кажа?

Ив продължи да я разпитва още малко, но поне засега тук нямаше нищо друго, освен шок и мъка…

Облекчение бе да излязат навън в изтощителната жега.

— Да проверим финансите на фирмата, да съберем информация за партньорите и съпругата, за останалите служители. Ще идем до този фитнес клуб, да получим потвърждение за обичая му рано сутрин.

— Вече започнах. Не ми се вярва да е тук — отбеляза Пийбоди. — Наистина изглеждат като едно семейство.

— Наскоро приключихме случай, в който всички бяха приятели и партньори с жертвата.

— Да — въздъхна Пийбоди. — Човек определено може да стане циничен след това.

— Направи ли справка за онзи Огъстъс Суийт?

— Да. Старши вицепрезидент е, вътрешна сигурност, „Дъдли и син“, фармацевтична компания. Главен офис в сградата на „Крайслер“.