Нора Робъртс
Наслада в смъртта (2)

2.

Когато се върна след душа, стаята бе разтребена, а леглото — застлано. Дали имаха андроиди, запита се тя и реши, че е било разумно да вземе оръжието си.

Ако имаха, защо да няма и автоматична готварска печка в спалнята? Или мултимедиен екран, за да включи на международните новини и да види какво става у дома.

„Трябва да се приспособиш“, напомни си тя, докато навън някаква птица издаваше непознат за нея звук. Това наистина не беше Ню Йорк… Не беше дори бледо копие. Но със сигурност във всяка минута трупаше точки като добра съпруга.

Прокара пръсти през влажните си коси — тук не разполагаше със сушилна кабина — и се почувства напълно готова за деня.

По средата на стълбището чу песен. Един приятен и весел глас възпяваше любовта. А когато сви към кухнята, беше готова да се закълне, че долови изкусителен аромат на кафе.

Проблесна лъч надежда, въпреки подозрението, че си въобразява. Но ароматът продължи да я тегли като закачена за въдица.

— О, слава богу!

Осъзна, че го е изрекла на глас, когато застаналата до печката Шинейд се обърна към нея и й се усмихна.

— Добро утро. Надявам се, че си спала добре.

— Страхотно, благодаря. Това наистина ли е кафе?

— Да. Рурк поръча да го изпратят. От сорта е, който предпочиташ. Помня, че имаше слабост към него.

— По-скоро е отчаяна нужда.

— Аз се нуждая от силен чай сутрин, за да се почувствам човек.

Шинейд подаде на Ив голяма кафява чаша. Беше със светлобежов панталон и яркосиня риза с ръкави, навити до лактите. Косите й бяха прихванати на тила с някаква шнола.

— Седни, настани се удобно.

— Благодаря.

— Мъжете отидоха да гледат машините, можеш да закусиш спокойно. Рурк предупреди, че ще искаш ирландска закуска.

— Какво означава това?

— Количество, което бихме нарекли прилична порция. Не купищата, които мъжете успяват да излапат.

— Всъщност бих се задоволила и само с кафе. Не е нужно да си правиш труда.

— За мен е удоволствие да те нагостя както подобава. Месото е готово, трябва само да го стопля. Останалото ще стане за минута. Хубаво е да имаш компания в кухнята — добави тя, когато отново се обърна към печката.

Странно, помисли си Ив, наистина бе странно да седи и да гледа как някой готви. Предполагаше, че Съмърсет, икономът на Рурк, през повечето време само зарежда автоматичните печки с продукти.

Но да се мотае в кухнята, особено със Съмърсет, бе един от десетте най-ужасни кошмара, които би могла да си представи.

— Разбрах, че петелът те е събудил.

Ив едва не се задави с кафето.

— Какво?

— Случайно узнах. — Шинейд й се усмихна шеговито. — Ако си имала и по-приятни изживявания рано сутринта, радвам се за теб, но не съм чула.

— Всяка сутрин ли кукурига?

— Сигурно. Истината е, че така съм свикнала с това, че не обръщам внимание. — Шинейд чукна яйце в тигана. — Предполагам, както ти си свикнала с шума от улицата. Просто е част от света, в който живееш. — Извърна се и я погледна, когато храната зацвърча. — Радвам се, че ще останете още една нощ и ще покажем подаръка ти на Рурк под толкова ярко слънце. Хрумна ми да те заведа там по-рано, за да погледнеш, преди Шеймъс да го доведе.

— Снимките, които ми изпрати, дават известна представа, но ще бъде хубаво първо да го видя с очите си. Оценявам всичко, което направи, Шинейд.

— Означава страшно много за мен и семейството ми. Това е нещо повече от грандиозен подарък за годишнината, Ив. Много, много повече.

Шинейд извади чиния от фурната, добави яйцата, пържени картофи и половин домат.

— Има и пресен ръжен хляб — каза тя и сложи чинията и малко масло пред Ив, а после донесе половин хляб, увит в кърпа.

— Ухае страхотно.

Усмихната, Шинейд наля още кафе на гостенката си и седна с голяма чаша чай на масата. Изчака, докато Ив опитваше от всичко.

— На вкус е още по-хубаво. Станала съм разглезена, щом става въпрос за закуска.

— Чудесно. Обичам да гощавам хората, да се грижа за тях. Харесва ми да мисля, че имам талант за тези неща.

— Наистина е така.

— Всеки трябва да има късмета да върши нещо, което обича… Твоята работа ти дава това усещане.

— Да.

— Аз не мога да си представя да върша онова, с което ти се занимаваш, както и ти не можеш да си представиш моя живот тук. А ето ни сега, седим заедно на масата в кухнята и споделяме тази сутрин. Съдбата е странно нещо, а в този случай е и щедра. Благодарна съм ви, че жертвахте от почивката си няколко скъпоценни дни, за да ги прекарате с нас.

— Не е никаква жертва. Хапвам невероятно вкусна закуска и пия страхотно кафе…

Шинейд посегна над масата и докосна ръката на Ив за миг.

— Ти имаш власт над един властен мъж. Любовта му към теб ти дава тази власт, макар и да подозирам, че има моменти, когато се вкопчвате един в друг като диви зверове.

— Не са никак малко.

— Той е тук сега, вероятно кара трактор на нивата, вместо да седи на слънчева тераса на някое екзотично място и да пие шампанско за закуска, защото ти поиска това за него. Наясно си, че той се нуждае от тази връзка и за него е важно тя да бъде споделена с теб.

— Ти му даде нещо, от което не знаеше, че се нуждае. Ако не беше така, нямаше да седим заедно в кухнята тази сутрин.

— Сестра ми ми липсва всеки ден. — Шинейд извърна глава за миг. — Близначки — промълви тя. — Не мога да опиша колко силна е тази връзка. Сега, с Рурк, имам част от нея, която не ми беше хрумнало да потърся, и мога да му бъда като майка. Сърцето ми е с него, а съм сигурна, че и твоето. Искам с теб да бъдем приятелки. И да знам, че понякога ще идвате тук… или ние при вас. Така тази връзка ще става все по-силна и по-истинска и близостта помежду ни няма да бъде само заради мъжа, когото и двете обичаме.

Ив не каза нищо за миг, докато подреди мислите си.

— Много хора биха обвинявали него.

— Бил е бебе.

Ив поклати глава.

— В моя свят хората обвиняват, осакатяват, убиват поради какви ли не нелогични причини. Баща му е убил сестра ти. Патрик Рурк я е използвал, малтретирал, предавал — и накрая я е убил. Отнел я е от теб. Някои биха изопачили това и биха гледали на Рурк като на единственото, останало след загубата и дори причината за нея. Когато узна какво се е случило, когато откри истината за майка си, след като цял живот беше вярвал в една лъжа, той дойде при теб. Ти не го отблъсна, не го обвини или наказа. Прие го в дома си и му даде утеха, когато се нуждаеше от нея. Не се сприятелявам лесно. Не съм добра в това. Но само поради тази причина поисках да се сближа с теб и мисля, че имаме основа, върху която да градим приятелство.

— Извадил е късмет с теб.

Ив се замисли.

— Дяволски си права.

Шинейд задържа чашата си с две ръце и се засмя.

— Тя щеше да те хареса. Шивон.

— Наистина ли?

— Да. Харесваше будните и смелите. — Шинейд се наведе напред. — Сега ми опиши, докато сме само двете, всички ужасяващи подробности за убийството, което разкрихте. Нещата, за които не се говори в медиите.

 

 

По-късно, преди пладне, Ив стоеше с ръце на кръста в малкия парк и оглеждаше катерушките. Не разбираше нищо от детски площадки, но тази й се струваше хубава.

Черешово дърво, същото като онова, което Шинейд бе посадила в памет на сестра си във фермата, се издигаше достолепно и красиво до малка беседка. Бяха поставени и пейки, за да могат родителите да си отдъхнат, докато децата тичат на воля.

Изящен каменен фонтан бликаше до къщичка, обзаведена с малки мебели на покрита веранда. Наблизо се простираше нещо, което Шинейд бе нарекла футболно игрище, със скамейки, павилион за закуски и по-голяма постройка, където играчите можеха да се освежат.

Тук-там се виеха пътеки, някои от които засега не водеха доникъде. Паркът не бе завършен, но Ив трябваше да признае забележителните заслуги на Шинейд и семейството й за вече постигнатото.

— Всичко е чудесно…

Шинейд въздъхна дълбоко.

— Боях се, че няма да бъде точно каквото искаш.

— Повече е, отколкото би могло да ми хрумне.

Пристъпи към люлките, спря се и погледна към меката настилка, в която ботушите й леко потъваха.

— За безопасност. Децата падат и се търкалят на меко.

— Отлично. Изглежда забавно… — реши Ив. — Хубаво е и е добре проектирано, но най-вече е забавно.

— Доведохме няколко от малките и мога да те уверя, че истински се забавляваха.

Несекващият вятър развя разпуснатите коси на Шинейд. Тя сложи ръце на кръста си и се извърна.

— Цялото село говори за това. Всички смятат, че е нещо прекрасно.

— Ако не му хареса, ще го сритам отзад.

— А аз ще държа якето ти, докато го правиш. Ето ги, идват. — Шинейд вдигна глава, когато забеляза пикапа. — Ще задържа групата, за да покажеш подаръка си на Рурк насаме.

— Благодаря ти.

Ив изпитваше неудобство и когато даваше, и когато получаваше подаръци. А в този случай се тревожеше, че се е заела с непосилна задача. Идеята, която й хрумна при гостуването на Шинейд през ноември, й се стори добра, но сетне нещата се бяха усложнили и бе започнала да се безпокои, че може би не е съвсем уместна.

Подаръци, годишнини, семейство — опитът й с всички тези неща бе ограничен.

Загледа се в Рурк, когато той тръгна към нея. Беше висок и строен, с дънки, ботуши и избеляла синя риза с навити до лактите ръкави. Беше вързал лъскавите си черни коси на опашка. Бяха женени от две години, помисли си тя, а сърцето й все още трепваше всеки път, когато го види.

— Е, ще се откажеш ли от всичко, за да се захванеш с фермерство? — извика Ив.

— Не мисля, въпреки че добре се позабавлявах няколко часа. Имат и коне. — Той спря, наведе се и я целуна. — Можеш да се опиташ да пояздиш. — Докосна с пръст трапчинката на брадичката й, когато тя го изгледа с недоумение. — Сигурно ще ти хареса повече, отколкото в онази холографска битка.

Ив си спомни силата и бързината на коня от холограмата и реши, че наистина би могло да й допадне. Но за момента имаше други планове.

— По-големи са от крави, но не изглеждат толкова странни.

— Така е. — Рурк се огледа наоколо. — Искаш ли да направим тук един пикник? Мястото е идеално.

— Харесва ли ти?

— Много е приятно. — Хвана ръката й и тя усети мириса на поле и зелена трева, лъхащ от него. — Искаш ли да се полюлееш на люлката?

— Може би.

— Никой от нас не е имал много такива преживявания като дете, нали? — Закрачиха, хванати за ръце. — Не знаех, че тук има парк. Хубаво място, достатъчно близо до селото и достатъчно отдалечено, за да бъде приключение. Дръвчетата са млади, а паркът изглежда нов и все още незавършен — добави той, когато забеляза инструментите и струпаните материали.

— Да, все още се нуждае от работа.

Поведе го незабележимо, колкото можеше, покрай малката къщичка към бликащия фонтан.

— Странно е, че в хубав ден като този не е пълно с деца.

— Паркът все още не е официално открит.

— И е изцяло на наше разположение? Шон идва след нас. Сигурно ще се радва да потича.

— Да, може би… — Ив очакваше, че той ще погледне фонтана, но трябваше да се досети, че ще прояви повече интерес към съоръженията, вероятно размишлявайки какво още може да се направи. — И така, ето тук.

Той погледна към нея.

— Господи, не гледай мен, а тук!

Леко ядосана, Ив го накара да се извърне и почти натика лицето му в металната плочка на фонтана.

„МЕМОРИАЛЕН ПАРК ШИВОН БРОУДИ,

ПОСТРОЕН В НЕЙНА ПАМЕТ ОТ СИНА Й.“

Рурк не каза нищо и тя пъхна ръце в джобовете си.

— Е, честита годишнина, с няколко дни по-рано…

Той вдигна глава и прекрасните му яркосини очи я пронизаха. Изрече само името й:

— Ив.

— Идеята ми хрумна при нашествието на ирландците миналата есен и я обсъдих с Шинейд. Тя и останалите я приеха възторжено. Аз само изпращах пари. По дяволите, твои пари, от онези, които прехвърли в банковата ми сметка, когато се оженихме. Така че…

— Ив — повтори той, притисна я силно в прегръдката си и зарови лице в косите й.

Тя усещаше горещия му дъх, силните му ръце.

— Значи ти харесва.

Остана безмълвен за миг, само я притискаше в прегръдката си.

— Невероятна жена си… — прошепна той и тя долови вълнението в гласа му, ирландските нотки, които бяха станали по-натрапчиви. Видя го в искрящите сини очи, когато се отдръпна назад. — Да се сетиш за това. Да го направиш…

— Шинейд и другите свършиха тежката работа. Аз само…

Той поклати глава и я целуна дълго и тихо като въздишка.

— Не мога да ти опиша колко съм ти благодарен. Просто нямам думи. Не мога да споделя дори с теб, колко много означава това за мен. — Хвана ръцете й, доближи ги до устните си. — А гра. Ти ме изумяваш.

— Значи ти харесва.

Обхвана лицето й, допря устни до челото й. После я погледна в очите и заговори на ирландски.

— Ще преведеш ли?

Усмивката му я накара да засияе.

— Казах, че ти си пулсът на сърцето ми, дъхът на тялото ми, светлината на душата ми.

Трогната, тя обхвана китките му.

— Дори когато ти лазя по нервите?

— Особено тогава. — Той се вгледа в надписа. — Прекрасно е. Скромно и прекрасно.

— Ти си скромно момче.

Засмя се, точно както бе искала.

— Опознах я донякъде чрез семейството. Това би означавало много и за нея. Място, където децата могат да играят в безопасност. — Отново се огледа наоколо. — Семействата да идват на разходка. Младежите да сядат на тревата, да учат или да слушат музика. Да тренират на футболното игрище.

— Не знам защо го наричат футбол, когато е съвсем различна игра. Не прилича и на бейзбол, със сигурност. Хората тук нямат понятие от истински бейзбол, което е жалко за тях.

Той отново се засмя, хвана ръката й и леко я залюля.

— Да повикаме другите и ще ме разведете из парка.

— Разбира се.

Луничавото момче се втурна към площадката веднага щом чу сигнала и започна да се катери по стълбите, да виси и да се люлее на лостовете като маймунка.

Ив прие това като допълнително одобрение.

След малко Шинейд се приближи и се подпря на ръба на фонтана, а Рурк седна до нея. Тя хвана ръката му за миг и двамата останаха мълчаливи.

— Хубаво е да знам, че внуците ми и онези, които дойдат след тях, ще играят тук, ще се смеят, ще се боричкат и тичат. Хубаво е, че от мъката и загубата ще остане нещо трайно и ценно. Твоята съпруга познава сърцето ти и това те прави богат.

— Да. Отделила си много време.

— О, имам предостатъчно, а беше дар и за мен. За братята ми, за всички нас. Майка ни заплака от радост, когато й казах какво иска да направи Ив. Всички проляхме твърде много сълзи от мъка по Шивон, а сега радостта ще ги отмие. Жена ти познава смъртта и мъката. Носи ги в себе си и те са я направили чувствителна. — Шинейд го погледна. — Тя има дарба, проницателност, която не идва от очите, а от сърцето и интуицията.

— Би го нарекла инстинкт, закалка, полицейски усет.

— Няма значение как ще го назовем, нали? А сега погледни натам. — Тя се засмя, накара го да се изправи. — Едно приятелче е дошло да си поиграете.

Озадачен, Рурк се огледа. Усмихна се.

— О, Брайън, пристигнал е от Дъблин.

— Хрумна ми, че ще се радваш да видиш приятел от детството в такъв ден. Побързай, май се опитва да сваля жена ти.

Широката усмивка на Брайън Кели засия на руменото му лице, когато сграбчи Ив в мечешка прегръдка.

— Лейтенант Сладур. — Звучно я целуна по устните. — Когато решиш да зарежеш Рурк, веднага ще дотичам.

— Хубаво е човек да си има някого в резерв.

Гръмогласно се засмя и обви ръка около раменете й, докато Рурк крачеше към тях.

— Ще се бия с теб за нея. И ще прилагам мръсни хватки.

— Кой би те упрекнал?

Смеейки се, той пусна Ив и поздрави Рурк по същия начин, със задушаваща прегръдка и целувка.

— Винаги си бил късметлия, негоднико.

— Радвам се да те видя, Брайън.

— Леля ти беше така добра да ме покани. — Той се отдръпна назад и огледа красивия малък парк. — Е, това е хубаво нещо…

В този миг Шон задърпа Ив за ръката.

— Какво има? — попита тя.

— Кучетата побягнаха към гората, ей там. Но не се връщат, когато ги викам. Само лаят.

— И какво да направим?

Той я погледна изумено.

— Е, нали си детектив? Не ми позволяват да ходя там сам, затова ще трябва да дойдеш с мен да ги намерим.

— Така ли?

— Да, разбира се — заяви момчето с делови тон. — Може да са надушили нещо. Някакво съкровище или ключ към мистерия.

— Или някоя катеричка.

Погледна я навъсено.

— Не можеш да знаеш, преди да видим.

Брайън се намеси:

— Бих се поразтъпкал след шофирането от Дъблин. Търсенето на съкровище ще ми се отрази добре.

Шон засия срещу него.

— Тогава да вървим, но и тя ще дойде. Тя ще командва, защото е лейтенант.

— Така е редно — усмихна се Ив. Сетне се извърна към Рурк: — Ще участваш ли в експедицията?

— Ще ви покажа пътя!

Момчето хукна напред.

— Хайде, лейтенант. — Рурк хвана ръката й. — Ти командваш. Как вървят нещата в кръчмата, Брайън?

— О, все същото. Пълня халбите, слушам клюки и словоизлияния. — Намигна на приятеля си, тайно от Ив. — Вече водя спокоен живот.

— Как се казва будалкаш ме на ирландски? — попита Ив.

— О, не е така, лейтенант. Станах нов човек, след като този тук ме поведе по лош път в младежките ми години. Скоро ще дойдеш отново в Дъблин, ще видиш сама. Аз черпя колкото можете да изпиете.

Вървяха спокойно, въпреки че момчето ги подканваше да побързат. Най-сетне Ив чу пронизителен, развълнуван, настойчив лай.

— Защо кучетата все тичат и търсят нещо?

— Когато си пес, всеки ден е празник — отбеляза Брайън. — Особено ако край теб има момче.

Стигнаха до началото на гората и Ив се подготви за среща с природата, която според нея беше по-опасна от кучка.

Мъх покриваше камъните и дърветата, а слънчевата светлина се процеждаше със зеленикав оттенък между листата. Оголени клони се извиваха в странни форми, стърчаха нагоре или се протягаха над тях.

— Като в приказка — каза Брайън с усмивка. — Господи, от години не съм стъпвал в истинска гора. Рурк, помниш ли, когато смъкнахме кожите на онези германци в хотела, а после два дни се крихме в гората в Уексфорд, докато скандалът отмине?

— За бога, не говори това пред ченге! — възропта Ив.

— Имаше едно момиче — невъзмутимо продължи Брайън, — пищна красавица. Колкото и да се опитвах да я свалям, тя имаше очи само за теб.

— Отново ти напомням, че съм тук. Той е женен.

— Беше много отдавна…

— Ти загуби половината от дяла си на зарове, преди да приключим там — напомни му Рурк.

— Да, но добре се позабавлявах.

— Къде е малкият?

Ив спря за миг.

— Просто изтича малко напред — каза Рурк. — За него това е приключение.

Чуха го да вика.

— Ето ви най-сетне, глупаци!

— Намерил е кучетата.

— Добре, може да ги доведе обратно. — Тя остана на мястото си, огледа гората. — Наистина ли тук витае нещо зловещо, или си въобразявам?

— Въобразяваш си, скъпа. — Рурк понечи да повика Шон, но чу бягащи стъпки. — Ето го, идва.

Когато изскочи на пътеката, луничките се открояваха на бледото му лице, а очите му бяха огромни.

— Някое от кучетата ли е пострадало?

Рурк пристъпи напред, но момчето поклати глава и сграбчи ръката на Ив.

— Побързай. Трябва да видиш.

— Какво да видя?

— Нея. Кучетата я намериха. — Упорито я дърпаше. — Моля те! Тя е ужасно мъртва.

Ив понечи да го смъмри, но изразът на очите му прогони раздразнението й и събуди инстинкта й. Детето вече не преживяваше безобидно приключение.

— Покажи ми.

— Видял е някое животно… — предположи Брайън. — Кучетата надушват мърша.

Но Ив позволи на Шон да я води по неравната пътека, през гъсталака, по обраслите с мъх камъни до мястото, където кучетата седяха притихнали.

— Ето там — посочи Шон.

Ала Ив вече бе видяла…

Тялото лежеше по корем и едната обувка с висок ток висеше на пръстите на десния крак. Лицето, цялото в синини, бе обърнато към нея, с изцъклени очи, които проблясваха на бледозеленикавата светлина, струяща отгоре.

„Момчето е право“, помисли си тя. Беше ужасно мъртва.

— Не. — Дръпна го назад, когато понечи да направи още една крачка. — Дръж кучетата настрана. Вече са заличили някои следи.

Ръката й машинално посегна към диктофона, който не беше на ревера й. Запечата картината в съзнанието си.

— Не знам на кого да се обадя тук, по дяволите.

— Аз ще се погрижа. — Рурк извади джобния си линк. — Брайън, би ли отвел Шон и кучетата?

— Не. Аз ще остана — заинати се Шон и сякаш заби пети в земята. — Аз я намерих, сега ще остана с нея. Някой я е убил. Убил я е и я е оставил сама. Аз я намерих и трябва да се погрижа за нея.

Преди Рурк да възрази, Ив се обърна към момчето. Бе мислила да го отпрати, но нещо в това младо луничаво лице я накара да промени решението си.

— Ако останеш, ще трябва да правиш каквото ти се каже.

— Ти командваш.

— Точно така. Поне докато пристигнат местните полицаи. Докосна ли я? Не лъжи, важно е.

— Не съм. Заклевам се. Видях кучетата и изтичах насам. Тогава попаднах на нея… Опитах се да извикам, но… — Шон леко се изчерви — … нищо не излезе. Накарах кучетата да се отдръпнат от нея, да седнат и да кротуват.

— Постъпил си съвсем правилно. Познаваш ли я?

Той поклати глава бавно и сериозно.

— Какво ще правим?

— Вече си отцепил района на местопрестъплението, няма да пускаме никого, докато дойде полицията.

— Ти си полицията.

— Нямам правомощия тук.

— Защо?

— Защото не е Ню Йорк. Колко далеч сме от шосето?

— Близо сме до пътя за училището ми. — Посочи натам. — Понякога минавахме напряко с по-големите ми братовчеди, докато правеха площадката.

— Кой друг идва тук?

— Не знам. Който си поиска.

— От Гарда^[1] ще дойдат — каза й Рурк.

— Шон, направи ми голяма услуга и заведи Рурк до пътя, за който ми спомена. Аз ще остана при нея — увери го, преди момчето да възрази. — Искам да узная за колко време се стига.

— Важна следа ли е?

— Може би.

Когато се отдалечиха достатъчно, за да не я чуят, Ив изруга.

— Да — съгласи се Брайън. — Млада е, струва ми се.

— На двайсет и няколко. Около метър и шестдесет, около петдесет и пет килограма. Млада жена със смесен произход, руса коса на сини и червени кичури, кафяви очи. Татуировката й от вътрешната страна на левия глезен представлява малко птиче, а отзад на дясното рамо — пламтящо слънце. Пиърсинги на веждата и носа, много на ушите. Градско момиче е. Пръстените на трите й пръста и обиците са непокътнати.

— Е, не мога да кажа, че съм забелязал всичко това, но сега го виждам. Как е умряла?

— Най-вероятно са я удушили, съдейки по нараняванията. А преди това жестоко са я пребили. Напълно облечена е, но не е изключено да е имало и сексуално насилие.

— Горкото дете. Тежък край на един кратък живот.

Ив не каза нищо, но си помисли, че убийството винаги е тежък край, независимо дали на кратък или дълъг живот. Обърна се, когато чу Рурк и момчето да се връщат.

— Шосето е на не повече от две минути път и пътеката е чиста. Сигурно уличните лампи се включват по здрач, защото е близо до училището. — Изчака за момент. — Мога да ти осигуря принадлежности за първоначален оглед без затруднения.

Ръцете я сърбяха да се залови с това.

— Не е моя територия, не е мой случай.

— Ние я намерихме — възрази Шон с доста решителен тон.

— Значи сме свидетели.

Отново до нея достигна шумолене от стъпки. На пътеката се появи униформен полицай. Млад, забеляза тя и едва не въздъхна. Млад колкото мъртвото момиче, с откритото, руменобузо лице на невинността.

— Аз съм полицай Лиъри — представи се той. — Подали сте сигнал. Какво е станало…

Замълча и лицето му доби бледозелен оттенък на светлината, когато видя тялото.

Ив го сграбчи за ръката, дръпна го встрани.

— Стегни се, Лиъри. Имаш труп и трябва да внимаваш да не заличиш доказателства, като се издрайфаш върху жертвата.

— Съжалявам.

— Ще има за какво, ако повърнеш. Къде е началникът ти?

— Ами… Сержант Дъфи е в Балибиньон със семейството си, на почивка. Замина тази сутрин. Коя сте вие? Да не сте онова американско ченге от Ню Йорк? Ченгето на Рурк?

— Аз съм лейтенант Далас от нюйоркската полиция. Включи скапания си диктофон, Лиъри — промърмори тя.

— Да. Съжалявам. Никога не съм… Не ми се е случвало подобно нещо… Не съм напълно сигурен какво да правя.

— Трябва да вземеш свидетелски показания, да отцепиш района, а после да се обадиш на хората, които разследват убийства тук.

— Всъщност няма такива. Трябва да се свържа със сержанта. Просто не се случват подобни неща. Не и тук. — Лиъри я погледна. — Ще ми помогнете ли? Не искам да допусна грешка.

— Вземи имената. Имаш моето. Това е Рурк. Брайън Кели, приятел от Дъблин. А това е Шон Ланигън.

— Да, познавам Шон. Как точно я открихте?

— Аз я намерих.

— Добре ли си, младеж?

— Шон, кажи на полицая какво знаеш и какво направи.

— Ами… Всички бяхме в парка, на пикник, и кучетата побягнаха насам. Не се връщаха и лаеха като побеснели. Затова повиках братовчедка си, лейтенанта, да дойде да ги потърсим. Навлязохме в гората и аз избързах напред към мястото, където лаеха кучетата. Тогава видях мъртвото момиче, изтичах обратно и доведох полицайката да я види.

— Добре си направил, младеж.

Лиъри хвърли умоляващ поглед към Ив.

— Стоим тук, откакто я открихме. Рурк и Шон отидоха до пътя и обратно. Кучетата са обходили целия участък, както личи по стъпките им в размекнатата пръст. Виждат се и следи от обувки, най-вероятно на онзи, който я е оставил тук, защото никой от нас не се е приближавал повече.

— Следи от обувки. Добре, разбирам. Не мога да кажа, че я познавам.

— Не е тукашна. — Ив полагаше усилия да бъде търпелива. — Гражданка е. Множество татуировки и пиърсинги, неонов лак на ръцете и краката. Погледни обувката й. Не е вървяла с нея. Била е донесена и захвърлена.

— Искате да кажете, че е убита другаде и оставена тук, както вече изтъкнахте.

— Няма следи от борба. Няма наранявания на китките или глезените й, което означава, че не е била вързана. Когато някой те удря с юмрук по лицето и се опитва да те удуши, нормално е да се съпротивляваш. Трябва да направиш запис, да се обадиш на патолог, на съдебномедицински екип. Установи самоличността й и часа на смъртта. Не е нахапана от животни, което означава, че не е тук от много време.

Той кимна, продължи да кима и извади скенер за идентификация от джоба си.

— Имам това, но никога не съм го използвал.

Ив му обясни.

— Казва се Холи Кърлоу. Живее… Живяла е в Лимерик.

Ив наклони глава да прочете информацията. Двадесет и две годишна, неомъжена, сервитьорка в бар, задържана два пъти за наркотици. Най-близък роднина — майка й, от някакво място, наречено Нюмаркет он Фъргюс.

Откъде измисляха такива имена?

— Ще… ще ми трябва друга техника. Ще се свържа със сержанта. Имате ли нещо против да останете, за да пазите местопрестъплението? Искам да кажа, да постоите така. Това е жестоко деяние и искам да направя за нея каквото трябва.

— Ще почакам. Справяш се добре.

— Благодаря. Ще се върна веднага щом мога.

Ив се обърна към Шон:

— Сега е в наши ръце. Аз ще съм при нея, но ти трябва да тръгваш. С Брайън се върнете и отведете кучетата. Остави момичето на мен засега.

— Тя си има име. Казва се Холи. Ще го запомня.

— Ти се застъпи за нея, Шон. Това е първото, което трябва да направи един полицай.

С едва забележима усмивка той се обърна към кучетата.

— Хайде, младежи.

— Аз ще се погрижа за него.

Брайън сложи ръка на рамото на Шон и тръгна с него.

Ив извърна глава към Рурк.

— Винаги има лоши.

— Труден урок за научаване, когато си толкова млад.

— Труден, когато и да е.

Ив хвана ръката му и двамата застанаха до жертвата, както безброй пъти преди.