Нора Робъртс
Наслада в смъртта (19)

19.

Портиерът погледна към колата на Ив, направи гримаса и напусна поста си, за да се приближи. Успя да сложи изкуствена усмивка на лицето си, трябваше да му признае това.

— Мога ли да ви помогна с нещо, госпожице?

Тя показа значката си и посочи към колата.

— Няколко неща. Първо, погрижи се возилото ми да остане, където съм го паркирала. Второ, осигури ми достъп до апартамента на Ейдриан Джонас. Трето…

— Трябва да се обадя на госпожица Джонас, преди да ви пусна… — Портиерът отново погледна значката й. — Лейтенант.

— Успех с това начинание. Но сега тя е на път за моргата.

— Господи! — Искреният му шок и съжаление я накараха да изпита угризение, че не бе подходила малко по-тактично. — Госпожица Джонас е мъртва? Какво й се е случило?

— Добре ли я познаваш?

— Най-приятната дама, която човек би могъл да срещне. Винаги намираше добра дума, винаги беше усмихната. При злополука ли е загинала?

— Не, някой умишлено е причинил смъртта й.

— Господи… — повтори той. — Искате да кажете, че някой я е убил? Защо някой би пожелал смъртта на приятна дама като нея?

— Това искам да разбера. Трябва да ме пуснеш… — Ив се вгледа внимателно в табелката с името му. — … Луис. Ще дойде и консултантът ми. Трябва да пуснеш и него, когато пристигне.

— Само минута.

Той свали стилната си червена шапка със сребриста периферия, наведе глава, затвори очи. Простият жест трогна Ив, накара я да пъхне ръце в джобовете си и да го остави да отдаде почит с минута мълчание.

Портиерът въздъхна и отново сложи шапката си. Намести я внимателно.

— Трябва да регистрирам значката ви. — Отиде до вратата, отвори я и зад нея се откри безупречно поддържано фоайе. — И да запиша името на консултанта.

— Нарича се Рурк — заяви Ив и отново извади значката си.

Той рязко вдигна глава и отново се вгледа в значката, още по-внимателно.

— Не се досетих. Извинявайте, че ви забавих, лейтенант Далас.

— Няма проблем.

Значи сградата беше собственост на Рурк. Голяма изненада…

— Качете се с втори асансьор до петдесет и първия етаж и… Господи, не мога да мисля трезво. — Потърка тила си, поклати глава. — Госпожица Уолас вече е там. Пристигна преди около половин час.

— Госпожица Уолас ли?

— Асистентката на госпожица Джонас, а Мирабел, домашната помощница, излезе за малко по някакви сутрешни задачи. Да предам ли на госпожица Уолас, че ще се качите?

— Не. Има ли още някого, който работи за нея или живее в апартамента?

— И Кейти. Мисля, че бихте я нарекли „момиче за всичко“, но днес все още не е пристигнала. Мирабел има свой апартамент до този на госпожица Джонас.

— Добре. Благодаря.

— Апартамент пет хиляди и сто, лейтенант — каза той, докато Ив вървеше към асансьора. — Не желая да се бъркам в работата ви, но бихте ли се опитали да смекчите удара за госпожица Уолас? Ще бъде разтърсващо за нея.

Ив кимна и влезе в асансьора. Едно убийство не можеше да не бъде разтърсващо, помисли си тя. Добави имената, които й бе дал портиерът, към бележките си, докато кабината безшумно и плавно се издигаше към петдесет и първия етаж.

Натисна звънеца до широките двойни врати на апартамент 5100, питайки се как би могла да „смекчи удара“.

Жената, която отвори, имаше огромни буйни черни къдрици и кожа като чистото кафе на Пийбоди. Очите й с цвят на свежи пролетни листа срещнаха погледа на Ив за няколко мига. Достатъчно дълго, за да разбере, че не би имало смисъл от опит за смекчаване.

— Познавам ви. — Дрезгавият глас прозвуча тревожно. — Знам коя сте. Нещо се е случило с Ейдриан. — Устните й затрепериха. — Моля ви, кажете ми го много бързо.

— Трябва да ви уведомя, че Ейдриан Джонас е мъртва. Съжалявам за загубата ви.

Уолас се олюля, но когато Ив се втурна да я хване, застана стабилно на краката си. В нежнозелените й очи заблестяха сълзи, но не потекоха.

— Ейдриан е убита.

— Да.

— Ейдриан е убита — повтори тя. — Не беше тук, когато дойдох. Не отговаряше на линка, а винаги го е правила. Ейдриан е убита.

Това, че жената нямаше да припадне или да се разпищи и да изпадне в истерия, не означаваше, че не е шокирана. Просто реагираха различно.

— Бих искала да вляза — рече Ив. — Какво ще кажете да поседнем?

— Да, чувствам нужда да поседна. Заповядайте.

Отвъд антрето имаше други двойни врати, сега отворени, през които се влизаше в огромен хол с висок таван и широка ивица прозорци. Под тях хитро бяха поставени вградени кресла за сядане, вместени между няколко стъклени врати.

Жената избра фотьойл с извити облегалки и бавно се отпусна на него.

— Кога се е случило?

— Рано тази сутрин. Била е открита в Сентръл Парк, близо до Грейт Хил. Знаете ли защо е била там?

— Имаше уговорена среща. В три часа сутринта.

— С кого?

— Дарин… — Гласът й секна. Поклати глава, закашля се. — Дарин Уасински. Клиент. Искаше да уредим сватбената церемония на дъщеря му там и по това време на денонощието. С бъдещия й съпруг са се сгодили на същото място в същия час.

Тя потърка слепоочията си, дишайки тежко.

— Съжалявам. Опитвам се да разсъждавам трезво.

— Спокойно. Искате ли нещо? Вода?

— Не. Той настоя да отиде там, да добие представа как изглежда мястото в този час. Дъщеря му искала нещо романтично, но уникално. Нещо, което никой не е правил. Настояваше Ейдриан да се заеме с организацията. О, господи, и Дарин ли е убит? О, господи!

— Не. Нов клиент ли е?

— Ползвал е услугите ни и преди, лични и професионални. Той е главен изпълнителен директор на нюйоркския клон на „Интеликор“.

Разбира се, помисли си Ив.

— Трябваше да отида с нея. — Гласът й затрепери, докато полагаше усилия да се владее. — Ейдриан е толкова самоуверена, бог знае, че може да се грижи за себе си. Но трябваше да отида с нея. Снощи бяхме на купон и щеше да тръгне направо оттам.

— Къде беше купонът?

— В дома на Уинстън Дъдли. Все още беше във вихъра си, когато си тръгнах, около един и половина. Не знам кога е тръгнала тя. Знаете ли дали…

Ив я прекъсна:

— Лично ли беше уговорена срещата?

— Да. Изпрати имейл вчера следобед. Лейтенант, Дарин не би наранил Ейдриан. Мога да се закълна. Той е прекрасен човек, всеотдаен към семейството си. Затова е готов на такива крайности, за да задоволи тази прищявка на дъщеря си.

— А вие, госпожица Джонас или някой друг от персонала разговаря ли лично с него за организацията?

— Само по имейл. Беше уговорено в последния момент и нищо не би я накарало да отиде, ако Дарин не беше редовен, дългогодишен клиент.

Уговорка с редовен, дългогодишен клиент, когато Джонас вече е била извън офиса си, на партито, на което Дъдли я е поканил, за да бъдат сигурни, че ще бъде там, където я искат…

— Ще ви помоля за разпечатки на имейлите. Госпожица Джонас посредничила ли е някога за господин Мориарити, за господин Дъдли?

— Да. Добри клиенти са. Грабеж ли е било?

— Не.

— Няма начин да е било грабеж. Обучена е за самозащита. Има черен колан по няколко бойни изкуства, а и носеше спрей и паникбутон.

— В чантата си?

— Спрея — да. Устройството на ръката й имаше паникбутон. Почти като моето. — Уолас потупа по китката си. — Ейдриан снабди всеки, който работи за нея, с такова нещо. Влизаме на необичайни места, често в необичайни часове. Всички сме преминали курсове по самозащита. Тя се грижеше за безопасността ни — добави Уолас и първата сълза потече по бузата й. — Можете ли да ми кажете какво я е сполетяло?

Ив реши да го изрече бързо.

— Била е обесена.

— Господи, мили боже! — Уолас стана бледа като платно и преплете пръсти в скута си. — Как е възможно това да се случва?

— Знам, че е тежко, но трябва да прегледам онези имейли. Ще помогне, ако мога да огледам и апартамента. Имаше ли работно помещение тук?

— Да… Работим главно в съседната стая, но, разбира се, прехвърляме част от работата и в хола.

— Вие, госпожица Джонас и Кейти?

— О, господи, трябва да кажа на Кейти. Ще дойде едва по обяд. Трябва да й се обадя. И на Бил и Джули.

— Бил и Джули?

— Родителите й. Живеят в Тълса. Тя е оттам…

— Ще им съобщим. Можете да се обадите по-късно днес, след като разговарям с тях.

— Добре. Да. Добре. Притесних се, малко се притесних, когато не беше тук тази сутрин… Но си помислих, че се е върнала на купона след срещата и може би се е прибрала с някого. Не е нещо обичайно, но с Брадфорд Зандър — един от другите поканени, се виждаха понякога. Не отговаряше на линка си, а страшно държеше винаги да отговаряме или поне да даваме знак, че обаждането е прието. Но си казах, че може да е под душа или… После ви видях и веднага разбрах. Имаме цяла папка за вас.

— Какво имате?

— О, не биваше да го издавам… — Уолас изтри сълзите от лицето си с длани. — Ейдриан искаше да бъдем подготвени. Можехте да станете наша клиентка един ден. Затова събирахме материали, главно статии и обща информация. Тя ви се възхищаваше. Силно вярваше, че една жена трябва да оставя значим отпечатък с това, което прави. И още щом ви видях, разбрах защо не си е у дома и не отговаря на линка. Беше най-добрата ми приятелка на света, а знаех, че сте тук, за да ми кажете, че е мъртва.

Уолас изтри още една сълза, примигна и тежко преглътна.

— Ще откриете кой й е сторил това, нали? Тя би го очаквала от вас. Ще ви заведа в офиса.

Когато станаха, на вратата се позвъни.

— Ще ме извините ли за минута?

Докато тя се отправяше към вратата, Ив застана така, че да не я изпуска от поглед. Видя Рурк да влиза, да хваща ръцете й. Говореше тихо и до нея достигна само утешаващият му тон.

Когато Уолас се обърна, Ив забеляза, че сълзите отново са надделели.

— Ще заведа и двама ви. Ще разпечатам имейлите, които поискахте.

— Ще бъде полезно да ми дадете и списък на хората, които са знаели, че госпожица Джонас ще ходи в парка и кога.

Досадна работа, помисли си Ив, но поне жената щеше да бъде заета с нещо.

— Добре.

Поведе ги през антрето и вече отворените врати на друго огромно помещение.

Още един хол, според Ив проектиран така, че клиентите да се чувстват уютно. Стилните, весело оцветени вградени шкафове навярно приютяваха техника за развлечение и забавление.

По-късно, реши тя, щеше да огледа останалите стаи, личното пространство.

— Можете ли да ми кажете дали е имала неприятности с някого? Недоволен или сърдит клиент? Някакъв личен проблем?

— Никога не е оставяла клиент недоволен. Ако не е точно това, което са търсили, имаше дарба да ги убеждава, че е по-добро от очакванията им. В личен план беше свободна. Казваше, че не е готова за сериозна връзка. Честна дума, не познавам никого, който би й го причинил. Хората я харесваха, което беше част от успеха й. Защото тя се стараеше да дава на хората това, което искат, да бъде харесвана.

Ив влезе в друга стая — малка всекидневна, превърната в офис. Напомни й за кабинета на Майра. Не обзавеждането, осъзна тя, а впечатляващият женски вкус, съчетаващ приятна обстановка и функционалност.

— Ще ви запиша онези имейли на диск, освен ако не държите на разпечатка.

— Не би било зле и двете.

— Добре. — Уолас седна, включи компютъра. Когато беше готова, даде на Ив тънка папка и диск в кутийка.

— Искам да прегледам и част от другата кореспонденция, някои файлове.

— Иска ми се да изтъкна, че тази фирма се крепи на уважение към личността и дискретност. Но точно сега не съм в настроение да ме е грижа за това. И знам, че Ейдриан би се вбесила от случилото се… Извинете, това прозвуча глупаво.

— Не. Прозвуча уместно.

Уолас успя леко да се засмее.

— Освен това би настояла да получите всичко, което ще ви помогне да си свършите работата. Нали ще ми кажете, ако изпратите или копирате някой файл?

— Разбира се.

— Ако нямате нужда от мен, бих искала да остана сама за няколко минути.

— Идете в друга стая — съгласи се Ив. Но когато тя тръгна към вратата, допълни: — Госпожице Уолас, струва ми се, че госпожица Джонас е имала добра преценка за приятели.

— Това беше много мило — отбеляза Рурк.

— Не съм в настроение да бъда мила. Точно сега Ейдриан не е единствената вбесена. Казах ти, че ще се справя.

— Да разбирам ли, че си бясна на мен?

— Не особено — въздъхна Ив. — Малко, но главно защото си тук и мога да излея гнева си върху теб.

— Ако не бях дошъл, нямаше да ми бъдеш сърдита, но и нямаше да съм тук, за да ме използваш като боксова круша.

— Точно сега не се опитвай да ми говориш за логика. Устроили са голям купон, шикозен светски прием, плюс малкото си тайно забавление. Решили са да използват партито и един на друг да си осигурят алиби, а същевременно да имат примамка за Джонас. Единият се измъква, набучва готвача, а после другият излиза, за да обеси посредничката. И взаимно се прикриват… Мамка му, не ми каза, че сградата е твоя собственост.

— Основният дял, но не това беше грижата ми, когато ми даде адреса. Бегло познавах Ейдриан.

— Клиент ли й беше?

— Не. — Рурк пъхна ръце в джобовете си и закрачи из стаята. — Сам мога да си посреднича. А ако нямам време или не желая да отделя, това ще сторят Каро и Съмърсет. Но тя имаше отлична репутация. — Докосна рамката на снимка, на която се усмихваха Ейдриан и Уолас, прегърнати през кръста. — Прекрасна жена с много стил и чар — добави той, — и дарба за гъвкаво мислене. Познавам няколко души, които са били нейни клиенти и са работили с нея, лично или чрез Бонита… Уолас — добави той, срещнал недоумяващия поглед на Ив. — Как са я подмамили в парка?

Осведоми го, докато преглеждаше разпечатката на имейлите.

— Онзи човек — Уасински, няма да знае нищо. Трябва да го разпитам, но е също като другите. Просто е използван. Единствената разлика е, че е познавал жертвата.

— Всеки път се добавя нова връзка — изтъкна Рурк.

— Да, и залогът се вдига. Виж, в този имейл я моли да не му се обажда по линк, защото през по-голямата част от деня има важни срещи. И да не оставя гласови съобщения, защото искал да бъде изненада, а жена му можела да чуе съобщенията… Създал този адрес, за да го използва само във връзка с това, вместо обичайния, и да запази кореспонденцията им в тайна, докато мине събитието.

— И не се е усъмнила.

— Той е клиент, когото е познавала от дълго време. Използва имената на дъщеря си и жена си, добавя някоя и друга лична подробност. Дори споменава, че знае, че е поканена на градинското парти у Дъдли. Какво би я накарало да се усъмни? Може би не е най-странната молба, която е получавала.

Ив седна на бюрото й, започна да преглежда най-скорошната кореспонденция.

— Щом си тук и не те използвам като боксова круша, можеш да провериш настолния линк.

— Ще го направя при едно условие. Да престанеш да се самообвиняваш…

— Не се самообвинявам. Не точно. — Погледна снимката и забеляза, че е била права. Ейдриан Джонас наистина е била красавица приживе. — Чувствам, че изоставам в състезанието, и затова двама души са мъртви. Но и знам, че това състезание е нечестно. Нагласено е така, че да не мога да отгатна кой е мишената и да губя време да проверявам хората, чиято самоличност са използвали. И алибитата им.

— Защо губиш време за тези неща, щом знаеш, че хората са невинни, а алибитата на двамата са нагласени?

— Защото не мога да играя по техните правила. Трябва да покажа на съдията, а после и на съдебните заседатели, че съм разследвала, потвърдила и елиминирала. Че съм събрала доказателства. Може Дарин Уасински да е превъртял, да е имал или искал да има интимна връзка с жертвата. Може да е решил да имитира почерка на убийците и да я очисти, защото е отказвала да избяга с него в Мозамбик или защото е заплашвала да каже на жена му, че са мърсували в Мозамбик, когато той е трябвало да бъде в Албакърки по работа.

— Не вярваш в никое от тези неща — дори за миг.

— Дори за част от секундата, но трябва да се провери, потвърди, елиминира. След като оневиня човека, използван за параван, без да оставя никаква сянка на съмнение, нещата опират до модела. До намирането на достатъчно основания и косвени улики за искане на съдебна заповед, за да мога да ги вкарам в стаята за разпити.

Господи, колко искаше да ги види там. Искаше онези самодоволно усмихнати лица в Централата.

— Тези копелета се мислят за адски умни, дяволски хитри… и даже нещо повече. Въобразяват си, че са неприкосновени, защото са богати и влиятелни, а аз трябва да играя по правилата им. Но накрая с тези правила ще ги притисна и закопая… Компютър, изведи адреса на екрана, без съобщение.

Момент, моля… Адресът е закрит. Искате ли да използвате алтернативен?

— Не. Отмяна. Първа стъпка — адресът, използван за примамка, вече е закрит и можеш да се обзаложиш, че е станало от чужд компютър. Трябва да поработим върху това.

— Трябва… — Стъпките и времето, което отнемаше спазването на нейните правила, често го дразнеше, но трябваше да признае, че целта се постига с изпипване на нещата, а не с търсене на по-пряк път. — Много добре. Всеки в електронния отдел може да засече компютъра, който е бил използван за откриването, а после и за закриването на адреса. И те със сигурност го знаят.

— Значи са използвали или компютъра на друг невинен човек, или обществен с фалшива самоличност. Но така оставят следи, макар че засега са напред по пътя… Малки следи, като трохи от бисквита.

Той не можа да сдържи усмивката си и погали косите й.

— Защо точно трохи от бисквита?

— Аз я предпочитам. И вече събрах достатъчно трохи, за да сглобя цяла бисквита. Но си прав за електронния отдел. Ще ги повикам да се заемат с това.

— Мога да ти намеря местонахожденията за по-кратко време, отколкото ще ти отнеме да уредиш идването им.

Ив се поколеба.

— Имаме разрешение. Давай. Все пак ще повикам електронния отдел. Да направят каквото могат, а аз ще се върна в Централата, но първо ще се отбия в моргата. Получават втори труп като бонус.

— Отвратително — отбеляза той.

— Да, но ми помага да не повърна от отвращение. Докато ти търсиш местонахожденията, без да прекрачваш границата на позволеното, аз ще поискам разрешение да огледам другите стаи в жилището на жертвата. Човек никога не знае…

 

 

Не попадна на нищо важно в личните помещения на Ейдриан, но потвърди чрез файловете й, че Дъдли и Мориарити са ползвали услугите й в миналото. С позволението на Уолас, използва линка в офиса на жертвата, за да уведоми близките й.

Когато приключи разговора, Рурк се наведе над стола и я целуна по косата.

— Съкрушително за тях, мъчително за теб.

— Сега няма как да мисля за това. — Не можеше да си позволи да даде воля на чувствата си, не и сега. — И двата пъти е използвал мобилно устройство, вероятно линк за еднократна употреба. За да открие и закрие адреса.

— Едно и също устройство — потвърди Рурк. — Както и за имейлите. Имаме различни места. Ето списъка.

— Трябва да довърша събирането на парчетата. Ти ми спести време, затова няма да те ползвам като боксова круша.

— Отървах кожата, но съм малко разочарован.

— Не знам кога ще се прибера.

— И аз, защото, след като свърша някои свои неща, ще дойда в Централата да видя дали мога да помогна на Фийни.

— Фийни ще се справи и сам, но при девет жертви, не бих отказала ничия помощ. Има ли смисъл да те предупреждавам да не купуваш цял вагон храна за ченгетата?

Той й се усмихна шеговито.

— Никакъв, особено ако съм гладен.

Когато излязоха на улицата, обхвана лицето й с ръце.

— Има ли смисъл да ти казвам да поспиш поне час, дори на пода в офиса си?

— Може би не днес. — Линкът й звънна. — Почакай. Далас слуша.

— Кажи, че ме обичаш.

— Не мога. Съпругът ми стои точно до мен. Ще стане подозрителен.

— Няма — заяви Пийбоди, — когато и двамата чуете какво намерих. Познайте чие мамче е имало изпепеляваща връзка с покойния френски готвач. Преди около двайсет и пет години.

— Делафлот е чукал майката на Дъдли?

— Така се е говорело, главно на френски. Било голям скандал в Европа навремето. Той бил млад, а тя — все още омъжена за баща му. Напуснала съпруга си, за да заживее с Делафлот. Продължило едва шест месеца, но разрушило брака й и според клюките от онова време, донесло голям срам на семейство Дъдли.

— Е, заслужаваш едно „Много съм привързана към теб“.

— О, искам истинско обяснение в любов.

— Намери ми връзка между Ейдриан Джонас и Мориарити, освен че е бил редовен клиент, и тогава ще говорим за любов. Докъде стигнаха с обувката?

— Досега се рових в статии за извънбрачни връзки, мода, сватби на знаменитости и скандали, свързани с тях. Ще проверя.

— Тръгвам към моргата. Когато приключа там, ще дойда. Излъскай това до блясък, Пийбоди.

— Мисля, че вече блести. Наистина.

Ив затвори.

— Какво за обувката? — попита Рурк, когато тя скочи в колата си.

— Копелето беше със същите обувки, които е засякла камерата, когато го разпитах тази сутрин. Това е още една троха от бисквитата…

Той я проследи с поглед и реши да купи няколко пакета бисквити, преди да отиде в Централата.

Пийбоди отново й се обади, докато вървеше през белия тунел в моргата.

— Все още ли да те обичам? — попита Ив.

— Е, може вече да си готова и за нещо повече. Неофициално Макнаб казва, че ако не е същата проклета обувка, ще я изяде със сос за барбекю.

— Той може да изяде всичко със сос за барбекю. Трябва ми нещо официално.

— Фийни току-що потвърди официално, че обувките, с които беше Дъдли тази сутрин, са същият номер, същата марка и същият цвят като онази от камерата в лунапарка.

— Близо си, но недостатъчно…

— Може да заяви без колебание, че е същата обувка. Вероятността е осемдесет и осем цяло и седем.

— Искам над деветдесет. Виж дали ще може да увеличи образа още малко и да постигне тези деветдесет процента. По-добре са от осемдесет и осем.

— Ще му предам.

Ив пъхна линка в джоба си и побутна вратите на залата за аутопсии.

Морис вдигна поглед от масата.

— О, Далас, прекарваме ужасно лято.

— Ще бъде още по-ужасно за самодоволните копелета, преди да приключи.

— Преди да поговорим за това, искам да ти благодаря за събирането утре.

— О, мисля…

— Често усещам, че страня от приятелите. По-лесно е — и по-егоистично, да бъдеш сам. От време на време се нуждая от измъкване от този порочен кръг.

— Да. — Край с разумния й, логичен план да отложи събирането. — Добре.

— Мога ли да те помоля за нещо? Искам да доведа още един човек.

Ив го изгледа с любопитство.

— А, разбира се… Не знаех, че…

— Не е каквото си мислиш. Чейл. Отец Лопес. Станахме добри приятели и знам, че много го цениш. И той е привързан към теб.

„Толкова много привързаност витае във въздуха — помисли си Ив. — Свещеник на купон за ченгета. Но защо не, по дяволите!“

— Никакъв проблем. Ще се радвам да го видя отново.

— Благодаря. А сега за твоята двойна порция.

— Ха, аз го нарекох втори труп като бонус. И двете звучат еднакво цинично.

— Как иначе човек да преживее такова ужасно лято? Впрочем, нашият французин всъщност е от Топика. Казвал се е Марвин Клинк.

— Сериозно ли?

— Пийбоди събра цялата информация, включително и за законната смяна на името. Във всеки случай, предположенията ти от местопрестъплението се потвърдиха. Смъртта е причинена с харпун. А в лабораторията откриха какъв вид е оръжието, мисля, че се нарича пистолет.

— Това не е в твоята компетенция. Свързал си се с Дик?

— Всички влагаме цялата си енергия. А и бях любопитен. Знаеш ли, че той е влюбен?

— Да, вече чух.

— Малко е смущаващо.

— Да! — Ив го потупа по рамото в знак на солидарност. — Слава богу. Мен ме побиват тръпки.

В тъмните му очи проблесна насмешка и това бе първата малка радост на Ив за деня.

— Не е честно, но признавам, че изпитвам същото. Информацията за оръжието трябва вече да е на служебния ти компютър. Отново пробождане в сърцето. С прости думи, върхът е пронизал гръдния кош, преминал е през сърцето и е излязъл през гърба. Стрелата беше извадена, както виждаш, описана и изпратена в лабораторията. Няма други рани. Погълнал е близо двеста и петдесет милилитра бяло вино. Поръчах анализ на вида.

— Имам бутилката.

— И ще получим потвърждение. Хапнал е лека храна няколко часа преди смъртта си. Салата, скариди на грил, аспержи с бял сос и малко количество крем брюле с ванилови зрънца.

Въпреки обстоятелствата, почувства глад.

— Звучи апетитно.

— Дано е било. Има разнообразно стомашно съдържание, вероятно от опитване на онова, което е приготвял, малко сирене и няколко бисквити. Няма наркотици в организма му. Бил е пушач.

— Всичко се връзва.

— Подложил се е на няколко пластични операции — продължи Морис. — Леки. Поддържал е добра форма. Мускулите му са закалени.

— А тя?

Ив се премести до тялото на Ейдриан.

— Не е умряла толкова бързо. Изпила е около половин литър шампанско и е неутрализирала ефекта със „Соубър Ъп“. Ще ти дадем часовете. Малко храна от шведска маса в стомаха й. Хайвер, препечен хляб, горски плодове, сурови зеленчуци — всичко в минимални количества, поети в интервал от четири до два часа преди смъртта й. Няма следи от сексуален контакт, насилствен или доброволен.

Морис повдигна ръката й.

— Има леки протривания на дланите и на коленете — вероятно от падане, дълбоки драскотини по врата, съвпадащи с кръвта и кожата под ноктите й. Забила е нокти в шията си и както виждаш, счупила е три от тях, двата до дъно.

— Дърпала е камшика.

— Опасал е врата й три пъти с един замах. Разкъсал е кожата ето на тези места, задушил я е, притиснал е ларинкса й.

— Не е можела да извика.

— Не. И ако погледнеш… Искаш ли микроскоп?

— Не, виждам. — Но Ив се наведе по-ниско. — Дръпнал я е рязко, може би я е вдигнал във въздуха. После отново, но нагоре — трябва да я е влачил за камшика, докато я окачи на клона. Вратът й не е счупен. — Вдигна поглед към Морис за потвърждение, той кимна. — Значи е било мъчително, ужасяващо и безкрайно. Само минута, може би две, но безкрайни.

— Да, боя се. — Заедно с нея, Морис сведе поглед към трупа. — Мъчила се е.

— Родителите й ще ти се обадят.

— Ще им кажа, че е станало бързо, че не е изпитала болка. — Той докосна ръката на Ив за миг. — Ще искат да вярват в това и ще ми се доверят…

Докато вървеше обратно през белия тунел, на Ив й се прииска и тя да можеше да повярва.