Нора Робъртс
Наслада в смъртта (18)

18.

Ив сама обходи къщата, за да добие представа за атмосферата, за хората, които живеят в нея. И да се увери напълно, че в жилището няма андроиди.

Намери винарската изба, добре заредена и охранявана. Можеше да повика екип от електронния отдел, за да установят кога за последен път оттам е била изнесена бутилка, но беше убедена, че ще потвърдят тезата й. Сигурна бе, че жертвата е донесла виното от Франция и убиецът го е взел със себе си.

Върна се в кухнята. Даже с оскъдните си познания по готвене, можеше да прецени ситуацията…

Представи си, че отново седи в кухнята на фермерската къща в Ирландия и гледа как Шинейд приготвя закуска.

Имаше ред в тези неща, помисли си тя.

— Какво би направил готвачът първо? Да извади продуктите си, с това бих започнала и аз. Продуктите и приборите. Някои неща се нуждаят от охлаждане, значи би ги сложил в хладилника, докато му потрябват. Пуска музиката, може би си налива чаша вино… — Ив се обърна към Пийбоди. — Обобщи всичко, което имаме. Дали е работил тук и друг път? Трябва да разберем. Ако вече е познавал терена, не е било нужно много време, за да се разположи. — Отвори фурната и погледна фаталното пиле. — Рурк каза, че са нужни около два часа, за да се опече, следователно първо се е заел с него.

— Рурк знае как се приготвя печено пиле?

— Не. Направи справка.

Пийбоди също надникна във фурната и кимна.

— Най-малко деветдесет минути, по-малко за зеленчуците, тях е щял да подреди в тава малко по-късно. Всъщност аз знам как се пече пиле, но не по толкова сложна рецепта. Има сос, а и май е привързал крилата.

— Да, изглежда доста добре. Колко време му е трябвало, докато го сложи във фурната?

— Хм… Щом е професионалист, сигурно го е направил много бързо. Или по-бавно, заради завързаната рецепта. Може би около половин час. Трябвало е да обели и нареже зеленчуците, което означава още малко време, след като е сложил пилето.

— Има нещо от риба тук вътре.

Ив отвори хладилника.

Пийбоди се наведе и помириса.

— Нещо като мус. И това вероятно е отнело време. Има и артишок. Явно се е канел да направи нещо от него. Хайвер — баровско. И толкова много зеленчуци. Жалко, че вече са увехнали.

— Като съберем всичко накуп, работил е тук поне два часа. Както изглежда по бутилката, изпил е две чаши вино. Медицинската експертиза може да го потвърди.

— Знаеш ли какво друго? — С ръце на кръста, Пийбоди внимателно огледа цялата кухня. — Подредена е. Нищо разсипано, никаква разтурия. Когато баба ми готви, изглежда като след ураган. Значи или той, или убиецът е разчистил.

— Мисля, че можем да изключим убиеца. Забърсването на кухненски плот и пъхането на съдове в миялната не е нещо, което Мориарити би сметнал за своя работа.

Но забележката на Пийбоди й помогна да си го представи по-ясно.

— Професионалистът е обичал работното му място да бъде организирано, значи, или сам е разчистил, или е накарал андроида. Ще въведем всичко това в компютъра, ще получим най-вероятната продължителност. Сигурно Мориарити е направил същото. После, когато охранителната система е изключена, трябва само да нареди на андроида да го откара, където иска да отиде.

— Не е шофирал сам дотук. — Ив поклати глава. — Не е искал да мисли за две коли. Може би отново андроидът. Иначе е щяло да се наложи да върви пеш поне няколко преки. Трябвало е да се дегизира по някакъв начин. Да носи онзи харпун в чанта или калъф. Ако е станало така, андроидът го пуска през портала, а той го изпраща за колата. — Пъхна ръце в джобовете си. — Просто е твърде наивно. Защо да ходиш пеша, когато имаш на разположение андроид и крадена кола, а и ще бъдеш с алиби, според модела? Не би искал да губи време.

— Колата му дава прикритие, спестява му дегизировката — добави Пийбоди.

— Има и хубаво, удобно място, където може да отиде, само на пет-шест минути път с кола оттук.

— Основното жилище на Дъдли в Ню Йорк.

— Именно. Андроидът го взема оттам, докарва го дотук. Досетил се е, че жертвата шета в кухнята или си почива в градината. Мориарити трябва само да премине през къщата. Ако жертвата е навън, както е било, Мориарити просто излиза, изчаква готвачът да застане на мушка и го пробожда. Прибира устройството обратно в калъфа, слага виното в някаква чанта, излиза и андроидът го откарва.

— Убийството не е отнело повече от пет-десет минути от момента, в който е влязъл през портала.

Ив обиколи стаята за последен път.

— Искам времето да бъде уточнено, а и ще проверим къде е бил Мориарити снощи, дали ще имат куража взаимно да си осигурят алиби. Отиваме при Дъдли.

— Той е свързан със собствениците — изтъкна Пийбоди. — Значи, ако се придържат към модела, трябва да има алиби.

— Да, но искам да узная какво е. Нека първо да се свържем със стопаните. Трябва да потвърдим, че те не са наели готвача. Сигурно е имал секретарка или администратор. Издири ги, проучи обстоятелствата. Как е бил нает, каква е била уговорката, как е пътувал. И продуктите. Със себе си ли ги е донесъл и ако е така, откъде ги е набавил. Разбери какво е виното. То ще бъде ключът.

— А после?

— Сетне ще подредим всичко, всяка стъпка, всеки пласт, всеки ъгъл. — Ив почувства напиращия гняв и се постара да го превърне в решителност. — Ще направим впечатляващо представление, Пийбоди, защото трябва да убедим Уитни, прокурора и всеки друг, който се нуждае от убеждаване, да издаде заповед за обиск. Искам да претършуваме къщите на копелетата, офисите им, игрищата, съблекалните в голф клуба и всичките им жилища по света, по дяволите.

 

 

Може би беше наивно и без връзка с разследването, но Ив изпита сдържано задоволство, когато установи, че къщата на Рурк е много по-голяма от тази на Дъдли. И то няколко пъти…

Не беше нещо, което човек би гледал в захлас. Архитектурата й издаваше, че вероятно е била хотел от предвоенния период. Някой с въображение я бе преобразил и превърнал в малък замък, твърде лъскав и модернистичен за нейния вкус.

Или, предположи тя, за вкуса, който бе развила през последните няколко години.

По прозорците, затъмнени със сребристо покритие, проблясваха отраженията на града, който Дъдли можеше самодоволно да гледа от другата страна. Беше предпочел метални скулптури, вместо картини, за украса в преддверието.

Може би те бяха нечия представа за възвишено изкуство, но не и нейната.

Охранителната система я накара да премине през обичайните стъпки, докато млада жена с изваяни форми и прилепнала червена униформа отвори вратата.

— Лейтенант Далас, детектив Пийбоди. Господин Дъдли ще дойде след малко. Извинява се за чакането. Снощи имаше гости, които останаха до доста късно.

Поведе ги през широкото фоайе с интериор в сребристо, червено и тук-там черни щрихи към просторна всекидневна, където на стените се редуваха лъскаво бяло и лъскаво черно, а подът представляваше шахматна дъска в двата цвята.

Безброй мебели блестяха в искрящи цветове, от които Ив реши, че след двайсет минути биха я заболели очите.

— Почакайте тук, ако обичате. Вече програмирах кафе. Господин Дъдли ще пристигне възможно най-скоро.

— Значи снощи тук е имало купон?

— Да. — Жената се усмихна лъчезарно, показвайки съвършени, ослепителнобели зъби. — Градинско парти. Беше прекрасна вечер. Мисля, че последният гост остана докъм четири сутринта.

— Някои хора просто не се сещат да си тръгнат.

Смехът на Червената униформа беше лъчезарен като усмивката й.

— Не знам какво имате предвид, но господин Дъдли нямаше нищо против, уверявам ви. Господин Мориарити му е много близък приятел.

Ив се усмихна със стиснати устни.

— Не се и съмнявам.

— Ще отида да видя кафето ви.

Ив поклати глава, преди Пийбоди да проговори.

— И аз едва успях да поспя два часа — каза тя, пристъпи към прозорците и се прозина. — Не можа ли онзи градинар да започне работа в по-човешко време? Мъртвият французин нямаше къде да избяга.

— Не ти казах за инцидента в метрото тази сутрин. Имаше някаква авария и трябваше да сляза една спирка по-рано и да трамбовам пеша до местопрестъплението.

— Скапаните дни все започват рано. Медиите ще полудеят след това поредно убийство и командирът ще иска да ги залъжем с нещо.

— Поне медиите не направиха връзка между първите две престъпления. Може би все още не са стигнали дотам.

— Имаме късмет. Но късметът не трае дълго.

Друга жена, млада и пищна, също облечена в червено, дотътри количка с кафе и сребърен панер с кифлички.

— Заповядайте. Да ви донеса ли още нещо?

— Не, няма нужда.

— Непременно опитайте кифличките. Силия ги опече тази сутрин.

Ив огледа панера, когато втората униформа се отдалечи с потракване на токчета.

— Едва ли Силия е била на купона.

— Мога да хапна една кифличка — реши Пийбоди — след сутрешната тренировка.

Когато си избра една, Дъдли влезе.

Очите му блестяха, забеляза Ив, отново благодарение на някакъв опиат. Днес не беше с костюм, а с домашни дрехи на баровец. Копелето бе обуло мокасините, с които бе заснето в лунапарка в нощта на убийството на Ейва Крамптън.

— Това е неочаквано сутрешно удоволствие. — Той засия срещу тях. — Надявам се, че сте тук, за да ми съобщите, че сте открили кой е убил онзи шофьор.

— За съжаление, не.

— Е, добре. Предполагам, че за тези неща е нужно време.

Той си наля кафе, добави три малки кубчета кафява захар и седна удобно на стол със сапфирен цвят.

— Какво мога да направя за вас, дами?

— Извинявайте, че ви безпокоим толкова рано сутринта — започна Ив. — Още повече, след като узнахме, че сте си легнали късно.

— Беше чудесно парти. Всъщност тази сутрин се чувствам много бодър. Подобни вечери са толкова стимулиращи.

— Е, мен тези неща ме изтощават, но хората са различни.

— Така е, нали?

— За жалост, носим обезпокоителни новини — продължи тя. — Ще възразите ли, ако заснемем този разговор? И ще трябва да ви прочета правата. Това е официален разпит, но е просто формалност и няма да има последствия за вас.

— Не възразявам.

— Оценявам съдействието ви. — Ив включи на видеозапис и забеляза, че очите на Дъдли заблестяха малко по-силно.

— Лейтенант Ив Далас и детектив Дилия Пийбоди, разпит на Уинстън Дъдли Четвърти в дома му. — Прочете обновената версия на правата. — Господин Дъдли, имате назначена служителка на име Мерил Симпсън, вярно ли е?

— Да, и е изпълнителен директор на отдел „Маркетинг“. И моя роднина… Далечна. Не, не ми казвайте, че с нея се е случило нещо. Мислех, че със семейството й са заминали за известно време.

— Така е. Но нейната кредитна карта, служебните й данни и домът й са били използвани при убийство.

— Не може да бъде. — Той опря брадичка на дланта си и затвори очи. — Не и отново…

— Боя се, че може. Възможно е данните й да са били взети преди скорошната ви проверка на сигурността. Ако не, значи все още имате проблем.

— Истински кошмар. — Дъдли въздъхна и прокара ръка по платиненорусите си коси. — Мога да ви уверя, че Мерил не е замесена. Тя е не само доверен служител на компанията, а и роднина.

— Няма причина да мислим, че е замесена. Разговарях с нея и съпруга й тази сутрин и ги уведомих за инцидента. Освен това ги посъветвах да не бързат да се връщат в Ню Йорк, но предполагам, че господин Фрост възнамерява да го направи, за да се уверят, че къщата им е в ред.

— Да. Той е много отговорен човек. Колко ужасно. — Дъдли я погледна с тъжни очи. — В дома им, казвате?

— Точно така. С името и данните на госпожа Симпсън е бил нает частен готвач. Люк Делафлот от Париж.

— Делафлот! — Дъдли притисна ръка към гърдите си. Ив се запита дали е репетирал този жест и шокираното изражение пред огледалото. — Не! Господи, той ли е жертвата? Мъртъв ли е?

— Познавате ли го?

— Да, разбира се. Този човек е артист, гений. Наемали сме го, аз и семейството ми, неведнъж за специални случаи. Дори вечерях в неговия ресторант последния път, когато бях в Париж. Как е станало?

— Нямам право да ви разкрия подробностите… все още. Като работодател и роднина, а и заради личното ви познанство с жертвата, трябва да ви попитам къде бяхте снощи между девет часа и полунощ. Явно сте били домакин на парти — продължи Ив. — Ще ви помоля за списък на гостите, поне частичен, за да отхвърлим тази подробност и да се съсредоточим върху версиите в разследването.

— Разбира се. Това е такъв шок. Ще се свържа с отдела по сигурността и ще разпоредя нова проверка.

— Мисля, че е разумно. Отново извинявайте за безпокойството в дома ви с тази разтърсваща новина. Благодаря за отделеното време.

— Винаги съм готов да бъда на ваше разположение при подобни трагични обстоятелства. Това е ужасна трагедия.

Този път си придаде мрачно изражение и Ив си помисли, че избира изразите на лицето, както някой избира подходяща вратовръзка.

— Искам да се обадя на Мерил, да й предложа подкрепа и утеха. Няма да бъде проблем, нали?

— Не. Няма да ви задържаме повече. Ако получим онзи списък на гостите — дори няколко имена, ще ви оставим на мира.

— Веднага ще кажа на Мизи да ви извади копие.

Той стана и отиде до домашния линк.

— Хубави обувки — отбеляза Ив с нехайна усмивка. — Сребърният аксесоар ги прави малко тежкарски, но изглеждат удобни.

— Благодаря, наистина са добри. „Стефани“ неизменно съчетава удобство и стил. Мизи, би ли разпечатала списък на гостите от снощи за лейтенант Далас?… Да, скъпа. Благодаря.

Върна се обратно и взе кафето си.

— Ще бъде готов след минута. Опитвали ли сте някога ястие на Делафлот?

— Не, едва ли…

— Е, ако бяхте, със сигурност щеше да има какво да кажете. — Забрави да изглежда мрачен и тъжен и на лицето му проблесна задоволство. — Изненадан съм, че Рурк не е поръчал, за да ви поглези.

— Жалко, защото вече сме пропуснали шанса си за това. Всъщност повече си падам по италианската кухня — каза Ив, мислейки за пицата, която бяха хапнали с Рурк предната вечер.

Мизи, трета жена с червена униформа, влезе, пристъпвайки пъргаво на токчета, тънки като клечки за зъби.

— Заповядайте, лейтенант — рече тя. — Списък на гостите, информация за контакт. Има ли друго, с което мога да бъда полезна?

— Това би трябвало да е достатъчно. Отново благодаря. — Ив стана, подаде ръка на Дъдли. — О, съжалявам, загубих представа. Край на разпита.

— Мизи ще ви изпрати. Моля ви, дръжте ме в течение по тези въпроси.

— Първо на вас ще се обадим.

След като излязоха и се качиха в колата, Ив не сдържа самодоволната си усмивка.

— Забеляза ли обувките?

— О, да, и сега ги имаме на запис, с убийствените му крака в тях.

— Убийствени крака ли?

— Да, Дъдли е убиец и краката му са част от него. Солидно алиби — добави Пийбоди. — И първата сексбомба в червено спомена, че Мориарити е бил на партито, което означава, че и той има алиби.

— Лесно се стига с кола оттук до къщата на Симпсън. Изчислих го на шест минути. Може би с минута по-малко по онова време вечерта, но да кажем, дванайсет за отиване и връщане, десет за убийството и още най-много две, за да злорадства и да прибере виното.

Ив за последен път погледна къщата на Дъдли в огледалото за обратно виждане, докато потегляше.

— Голям купон, леят се напитки, хора се шляят навън и в къщата. Кой би забелязал, ако един от гостите се измъкне за по-малко от половин час?

— Малко е съмнително. Но всичките са богаташи, а хората от една черга обикновено се подкрепят. Обзалагам се, че повече от половината, които са били на купона, ще се закълнат, че Мориарити е бил непрестанно сред тях.

— Тогава най-добре да докажем, че не е — поне за времето, което му е било нужно да забоде Делафлот за дървото. Освен това трябва да има връзка от миналото между жертвата и Дъдли. Ще я намерим. Убитият е с десетина години по-възрастен от него, значи не са ходили заедно на училище. За начало ще преровим светските клюки. И ще проучим миналото на жертвата, да видим какво общо има с Дъдли. Дали са пътували до едни и същи места, дали са имали някакви общи интереси.

Включи линка на таблото, обади се на Фийни.

— Да — каза той.

— Имам изображение на Дъдли със същите шибани обувки, с които е бил на Кони Айланд. Можеш ли да ги съпоставиш, да докажеш съвпадение?

— Вероятно. Донеси го, макар че образът от лунапарка не е кристален…

— Идвам сега. Ще ми трябваш с потвърждението по-късно днес. Нужни са ми аргументи, достатъчно убедителни, за да получа заповед за обиск.

— Ще направим каквото можем. Кога по-късно?

— Ще ти се обадя веднага щом разбера.

Затвори.

— Запази конферентна зала.

— За кога?

— Отсега до когато приключа, по дяволите. Имам нужда от повече място, за да чуят повече хора. Нужна ми е по-голяма дъска, а когато уредиш това, и втори компютър. Ще ми трябват Бакстър и Трухарт.

— А на мен ми трябва един милион долара и по-малък задник… Просто ми се изплъзна.

Пийбоди сви рамене, след като Ив изръмжа. И се залови за работа.

На една пряка от Централата комуникаторът на Ив звънна. Отговори от устройството, прикрепено на китката ѝ.

Централа, лейтенант Ив Далас.

— Няма начин, мамка му.

Употребата на нецензурни изрази при официална комуникация се наказва с порицание. Явете се в Сентръл Парк, алеята за джогинг до Грейт Хил. Среща с детективи Рейник и Дженкинсън.

— Във връзка с какво? — попита Ив.

Вероятно убийство. Може би има връзка с предишни, за които се водят разследвания. Молба за спешно отзоваване от детективите. Край.

— Прието. Проклятие! — извика Ив, щом прекъсна трансмисията. — Веднага се обади на някого от двамата.

Ив зави на запад, ругаейки през целия път, и се отправи в обратната посока.

— Рейник — каза Пийбоди на линка на таблото.

— Дано можеш да ми кажеш някаква добра новина — предупреди го Ив.

— Мислим, че е пореден случай за вас, лейтенант. На пръв поглед изглеждаше като самоубийство, но когато пристигнахме и направихме оглед, започна да намирисва на убийство. Проверихме самоличността на жертвата. Ейдриан Джонас. Занимавала се е с нещо, наречено посредническа дейност, за богаташите. Когато искат нещо, тя намира начин да го получат. Била е номер едно, нали се досещате?

Да, помисли си тя и я побиха тръпки. Досещаше се.

— Продължавай.

— Висеше на дърво край алеята, обесена на шибан камшик. Човек не вижда всеки ден жена с вечерен тоалет да виси на камшик. Решихме, че има доста съвпадения с профилите на вашите убити. Обществено място, жертва, смятана за светило в професията си, шантаво оръжие.

— Охранявайте местопрестъплението. — Ив зави към бордюра, не обръщайки внимание на клаксоните. — Занеси записа на Фийни, уреди останалото. Започни каквото можеш. Прегледай списъка, Пийбоди. На работа. Аз ще поема това с детективите на местопрестъплението.

— Далас, как го е направил, по дяволите? Как е…

— Просто действай. Веднага.

Миг след като Пийбоди слезе и затръшна вратата, Ив включи сирените, вля се в движението и продължи с бясна скорост да се отдалечава от центъра.

 

 

Личеше, че Ейдриан Джонас е била красавица, но обесените жертви просто не оставаха красиви. Камшикът се бе врязал в шията й до кръв, а тя бе успяла да забие нокти в кожата, преди да увисне във въздуха.

Обувките й бяха паднали, вероятно при конвулсиите на тялото, при извиването, ритането… Проблясваха долу на тревата.

— Тези двете я забелязали сутринта, докато тичали наблизо. Те са подали сигнала. — Рейник посочи към две жени, притиснати една към друга, които разговаряха с Дженкинсън. — Казали, че някаква жена се е обесила, и изпаднали в истерия. Човек не може да ги упрекне. Униформените пристигнали тук, видели трупа и повикали екип от отдел „Убийства“ за оглед. След като идентифицирахме жертвата и видяхме на какво виси, си помислихме: „Да ни вземат мътните, ако това не е случай за Далас“.

— Е, правилно сте предположили. Часът на смъртта ще се окаже рано тази сутрин, не снощи. Снощи беше ред на Мориарити. Дъдли е направил своя удар в ранните часове днес.

— Познахте. Около три след полунощ. Свършихме работата си и го установихме. Искате ли да поговорите със свидетелите? Мога да ви уверя, че изкопчихме всичко от тях. Тези жени тичат тук три пъти в седмицата заедно за по-безопасно. И двете са чисти. Живеят в една и съща кооперация наблизо, на Стотна и Пето.

— Не, щом вече сте получили информация от тях, освободете ги. Дай ми пет минути тук, Рейник.

— Имате ги, лейтенант.

Ив притисна очите си с пръсти за момент, заповяда си да прогони всичко друго от съзнанието си. „Действай“, нареди тя на себе си, както преди малко на Пийбоди.

Подмамва я тук, помисли си Ив. Наема я под чужда самоличност, за да не запише името му в графика си. Посреднически услуги. Това означаваше ходене на странни места в странни часове. Изпълняване на прищевки на богатите и ексцентричните. Пристига пръв и я изчаква. Навярно тя го познава, вероятно вече е ползвал услугите й. Би се изненадала да го види, нали? Неочаквано, но никакъв повод за тревога.

Заобиколи трупа. Никакви разкъсвания по дрехите, забеляза Ив. Станало е само с едно замахване с камшика, следователно е тренирал. С един замах го увива около шията й. Мъчително, шокиращо, задушаващо…

Намръщена, Ив приклекна, огледа земята.

Тя пада… Може би застава на четири крака. Ив различи нещо, което приличаше на следи от трева по дланите на жертвата, по коленете й, малко под полата на костюма.

— Но сега трябва да увие камшика около клона. Не е високо. Но не е и нужно, тъй като жертвата е… около метър и шестдесет боса…

— Висока е метър и петдесет и осем според личната карта. Съжалявам, лейтенант. — Дженкинсън сви рамене, когато намръщеното й лице се обърна към него. — Помислих, че говорите на мен.

— Просто разсъждавах на глас. Трябвало е да я окачи на дървото. Той е в добра форма и достатъчно висок, за да се справи. Но е нужна доста сила. Или някакъв стимулант… — Тя се замисли.

„Зеус“ превръщаше хората в богове или поне предизвикваше прилив на адреналин, който ги караше да се мислят за такива.

— Той употребява наркотици. Няколко смръквания за тонус. Може би е донесъл сгъваема стълба. По дяволите, може да е накарал нея да донесе. Качва я, докато се задушава, рита и драска. Закрепя здраво дръжката на камшика, изчаква, докато престане да рита. Не отнема много време, а после се прибира у дома да се похвали на приятеля си, че резултатът е равен.

— Чухме, че снощи е имало друго убийство.

— Да, всички са на крак.

— И ние с Рейник искаме да участваме, Далас. Тези шибаняци имат нужда от здраво сритване.

— В играта сте. Откарай я при Морис. Повикай криминалистите да огледат района като че ли е посипан с диаманти. Дай ми адреса й. Къде е дамската й чанта?

— Нямаше такава. Може някой клошар да е минал оттук и да я е грабнал. Хората са способни на какво ли не.

— И да остави тези обувки? Сигурно могат да се продадат поне за хилядарка. Убиецът е взел чантата й. Трябва да е имала чанта. За грим, кредити, линк. Може би е носела някакъв спрей за самозащита. Взел е чантата, както приятелят му е грабнал виното. Стават все по-непредпазливи — промърмори тя. — Вироглави копелета.

— Има апартамент в Сентръл Парк Уест. Не е изминала дълъг път, за да намери смъртта си. Искаш ли единият от нас да дойде с теб?

— Не. — Ив взе адреса. — Довършете тук. Погрижете се за всяка подробност. И напишете доклад. Ще поработите с Пийбоди върху това. Силвестър Мориарити сигурно е бил свързан с нея по някакъв начин в миналото. Трябва да откриете връзката. Пийбоди ще ви осведоми за всичко. Ако попаднете на друга гореща следа, предайте я на друг детектив. Това е приоритет.

— Няма проблем.

Ив остана още няколко мига, загледана във вече не така красивата Ейдриан Джонас. Сетне се извърна и се отдалечи.

Докато вървеше през парка, извади линка си. Просто трябваше да поговори с него за минута, каза си тя. Трийсет секунди. Може би само да зърне лицето му.

Господи, имаше нужда от нещо.

— Здравейте, лейтенант. — Каро, секретарката на Рурк, се усмихна от екрана. — Изчакайте само момент, ще ви свържа.

— Сигурно е зает с нещо. — Иначе щеше сам да вдигне, помисли си Ив. — Не е важно. Ще му се обадя по-късно.

— Имам нареждане да ви свържа, когато и да се обадите. Защото… Добре ли сте?

Господи, нима толкова си личеше?

— Да.

— Почакайте — каза Каро.

„Постъпих глупаво“, упрекна се Ив. Глупаво бе да го прекъсва, трябваше да го остави да върши работата си… Ала сега дори и да прекъснеше трансмисията, той веднага щеше да й се обади. Тогава щеше да се чувства още по-глупаво.

— Ив? Какво има?

— Не трябваше… Няма значение, защото вече го направих. Има още една жертва.

— Днес ли?

— В три сутринта, в Сентръл Парк. Просто… Господи! Обесил я е в парка. Използвал е камшик…

— Къде си сега?

— Тръгвам от парка към жилището на жертвата. Трябва да го огледам, да видя как е била наета.

— Дай ми адреса. Ще се срещнем там.

Ив почувства парене в гърлото и осъзна, че емоциите надделяват над усилията й да потисне гнева.

— Не затова прекъснах важния ти разговор. Извинявай.

— Ако не ми дадеш адреса, ще го получа с други средства, които няма да одобриш. Да избегнем кавга за нещо толкова незначително, когато и двамата сме уморени и изнервени.

— Слушай, аз имам своята работа, ти — своята. Съжалявам, че…

— Последен шанс да избегнем кавгата. Ти си малко по-изтощена от мен, така че аз ще спечеля.

Тя изруга, но му даде адреса.

— Ще ти осигуря достъп през охранителната система на сградата.

— Е, това просто е обидно. Ще бъда там след малко.

Значи Рурк отново щеше да се прави на Пийбоди, помисли си тя, докато се качваше в колата. Защо не, по дяволите!

Трябваше да използва всички, които можеше да мобилизира…