Нора Робъртс
Наслада в смъртта (10)

10.

Ив събра каквото й бе нужно, преди да излезе от офиса си в общото помещение.

— Пийбоди, с мен — каза тя и продължи да върви.

Партньорката й заситни след нея.

— Заковахме обувката.

— Добра работа. Най-луксозният магазин в града, където се продава този модел, е дизайнерският бутик на „Медисън“. Ще ни трябва списък на хората, които са си купили обувки с този номер.

— Обикаляне по магазини! Въпреки че не мога да си позволя дори токче от една обувка на такова място.

— Издирване — поправи я Ив. — Първо ще развалим деня на Мичъл Сайкс. Вече е в стая за разпити А и е мой. За теб остава приятелката в стая Б.

— Ще работя с нея соло.

Пийбоди потърка ръце.

— Искам да процедираш, сякаш няма измъкване. Имаме всичко, което ни е нужно, за да я изправим пред съда, но прокурорът желае да спести на данъкоплатците малко пари и предлага сделка. Първият, който разкрие схемата до най-малките подробности, ще бъде обвинен само в незаконно предоставяне на опиати без рецепта и ще получи по-лека присъда.

— Защото искаме тя да ни изпее всичко за Сайкс…

— Точно така.

— И трябва да се правя на възмутена, че прокурорът не е напълно съгласен със стратегията ни, защото всичко е шибана политика. „Приеми сделката, сестричке, преди креватното ти другарче да го направи.“

Ив потърка ухото си.

— Виж докъде ще стигнеш. Ако ти се стори арогантна като гаджето си, смени тактиката. Накрая ще закопаем и двамата. Но искам да приключим бързо. Имаме по-едра риба за печене.

— Казва се „риба за пържене“.

— Господи, какво значение има как се готви рибата…

Ив се изниза и влезе в стая за разпити А.

— Лейтенант Ив Далас, разпит на Мичъл Сайкс. Здрасти, Мич, как я караш?

— Нямам време за това.

— Кой има?

— Слушайте, вече ви казах всичко, което знам. Не бях длъжен да идвам тук, но наставленията на господин Суийт са за пълно съдействие на полицията.

— Господин Суийт… — повтори тя с насмешка. — Прочетоха ли ти правата?

— Не. Защо да…

— Рутинна процедура, Мич, всички знаят. — Изрецитира му обновената версия. — Наясно ли си с правата и задълженията си?

Той издаде дълга и шумна въздишка.

— Разбира се.

— Отлично. Е, щом и двамата нямаме време за губене, да караме по същество. Ти и гаджето ти сте загазили дълбоко. Партньорката ми разговаря с нея в дъното на коридора и точно в момента ѝ предлага сделка. Аз няма да ти предложа такава, защото не ми харесваш.

Раменете му трепнаха в мига, когато спомена за гаджето му.

— Не знам за какво говорите, но не съм длъжен да ви слушам.

— Напротив, длъжен си, защото си арестуван. С приятелката ти сте измъквали опиати от „Дъдли и син“ и сте ги продавали на черно. Разкрих те, имам солидни доказателства — онази твоя тайна банкова сметка вече не е тайна.

Ив му се усмихна приветливо, докато над горната му устна избиваше тънка ивица пот.

— В общи линии това, което правим тук, е формалност и по-скоро за мое лично удовлетворение. — Разпери ръце. — Имам право да се забавлявам от време на време, нали?

— Вие… Измислили сте всичко.

— Спипахме ви, Мич. Ти и Каролия Принц сте крали от компанията, за която работите, а после сте трупали печалба от слабостта и нуждата на други хора, като сте пласирали откраднатото. — Тя се наведе над масата малко по-близо до потното му лице. — Делите печалбата и сте си открили две офшорни сметки под името „Сикпри Дивелъпмънт“… — Видя как лицето му започна да пребледнява. — По-късно и данъчните ще се позабавляват с вас. Но засега всичко е в мои ръце. Точно сега Принц потвърждава подробностите пред партньорката ми в друга стая за разпити.

— Аз… Няма какво да кажа. Искам да поговоря с Каролия.

— Не си длъжен да говориш с мен, но няма да разговаряш и с нея. В момента е заета да спасява собствената си кожа. Сега можем да продължим нататък, защото смятам, че който е способен да краде и продава наркотици, и притежава нужните умения, за да открие сметка, без да следва обичайните правила, не би се поколебал да използва самоличността на шефа си и кредитната му карта, за да прикрие жалкия си задник, когато извършва убийство.

— Не съм убиец! — Този път гласът му прозвуча пискливо като цвърчене на плъх и звукът стопли сърцето на Ив. — Мили боже, не съм убил никого.

— Добре, да видим. Ти си крадец, лъжец, пласьор на дрога и жалко нищожество. — Тя седна, сякаш преценяваше вероятността. — Да, това е само на крачка от убийство. Може би е станало така: ползвал си услугите на Джамал и компанията му, за да се добереш до по-заможна клиентела. Изведнъж той поисква по-голям дял. Или може би размисля. Не можеш да му дадеш това и решаваш да го ликвидираш, а? И защо да не натопиш шефа? С един куршум — два заека… Може би ще получиш повишение. После…

— Не! — Той скочи от стола и веднага се отпусна отново, сякаш краката не го държаха. — Дори не съм познавал онзи човек, Джамал. Не съм убиец!

— Само крадец, лъжец, пласьор и жалко нищожество? — Ив сви рамене. — Убеди ме, защото имам работа, Мич, а този случай изглежда приключен.

— Вие сте луда. — Очите му се ококориха. — Това е лудост!

— Не звучи убедително.

— Слушайте… — Той задърпа възела на вратовръзката си и овлажни устни. — Добре, отмъкнах малко стока…

— Имаш предвид — опиати. Като представител на „Дъдли“, Каролия е имала достъп до тях.

— Да, да… Трябваше само да подправим регистрите, да пипнем фактурите. Не е трудно. В бюджета на компанията са предвидени евентуални загуби. Искахме само парите. Имам право да се поглезя… предвид часовете извънредна работа. Знаете ли колко струваше образованието ми? А от години тъпча на едно място като асистент на Суийт. Не сме навредили на никого. Ние просто предлагаме услуга… Продаваме ги с намаление.

— Крадете наркотици от „Дъдли“…

— Каролия снабдява със стоката — бързо каза той. — Тя се занимава с тази част. Аз съм по продажбите.

— Ясно. Тя отмъква дрогата, ти я пласираш.

— Да. Имаме редовни клиенти. Не е като да продаваме „Зеус“ на деца на улицата. Това са безопасни медикаменти. Помагаме на хората.

— Като човечеца, пристрастен към болкоуспокояващи, който ги купува от вас, вместо да се обърне към медицински лица от клиника за рехабилитация. Или някого, който взема големи дози успокоителни или смесва химикалите, за да се надруса. Или онези, шибаняко, които ги препродават на децата на ъгъла.

— Не носим отговорност за…

— Стига с тези глупости. Ти направи самопризнания и са записани. Не са ми нужни сълзливите ти истории и оправдания.

— Не може сериозно да мислите, че аз съм убил онзи шофьор.

— О, не, по дяволите! Казах го просто, за да изплюеш камъчето за другото. Много добре. — Ив погледна часа. — Сега и двамата можем да излезем оттук. Аз отивам да върша работата си, а ти — в килията.

— Но… Искам адвокат.

— Никакъв проблем. Ще ти позволят да се обадиш, преди да те регистрират. Благодаря за съдействието. Край на разпита.

Ив стана, отвори вратата и махна на чакащите униформени.

— Поемете го. Позволете му да се обади на адвоката си.

Влезе в стаята за наблюдение и видя как Пийбоди приключи с хленчещата Каролия Принц.

— Много плака — каза Пийбоди, докато слизаха към гаража. — Страшно много. Казва — или мисли — че е влюбена в онзи негодник. Не искала да го натопи, но…

— Когато те притиснат, любовта отива по дяволите.

— Да, предполагам, освен ако не е истинска любов. Сега ли ще ходим да гледаме обувки?

— Няма да ги гледаме… Вече знаем достатъчно за обувката. Искам бързо да отхвърлим и тази работа.

— Обувките са забавно нещо. — Пийбоди заподскача от радост на своите. — Малко забавление ще ми се отрази добре след толкова плач. Хубаво ги съчетахме. Едновременно приключихме с дребна, но доходоносна схема за търговия с опиати без рецепта и проследихме важна нишка в разследването, а сега и ще позяпам с копнеж обувки, които никога няма да мога да си позволя. Но ще си представям, че мога.

— Знаеш ли какви стават хората, които зяпат с копнеж неща, които не могат да си позволят?

— Мечтатели.

— Не, престъпници.

 

 

Докато шофираше, Ив се замисли доколко това има връзка с техния случай.

— Може би нашият човек зяпа лъскави лимузини и високоплатени компаньонки и просто се ядосва, че не може да си ги поръча като пица. Затова се справя с гнева и неудовлетвореността си, като ги убива. Което не е толкова лоша теория, ако не бяха обувките. Човек, който може да се изръси с три хиляди за обувки, няма подобни страдания.

— Може да ги е откраднал — предположи Пийбоди. — Да ги е получил като подарък или да е отделил голяма част от спестяванията си, за да ги притежава.

— Никоя възможност и никое „или“ не бива да бъде изключено. Но освен това е трябвало да похарчи пари за арбалет и стрели, при това доста скъпи, и старинен байонет… Освен ако не е откраднал нечия чужда самоличност, за да се сдобие с тях. Все пак трябва да е бил свързан по някакъв начин с двете корпорации. Иначе защо да преодолява сложните системи за сигурност там?

Отново и отново се връщаха на компаниите, заключи Ив.

— Ако е просто хакер с убийствени наклонности, би могъл да получи достъп до личните данни и кредитните карти на всеки и да си позволи всяка лъскава лимузина или елитна компаньонка така, че да не привлече внимание.

Ив кимна към компютъра на таблото, когато прозвуча сигнал за входяща информация.

— От лабораторията е — каза Пийбоди. — Доклад за оръжието. Наистина е антика. От средата на двайсети век. Дикхед е открил марката, производителя и дори серийния номер. Много изчерпателно.

— И ти бъди толкова изчерпателна. Намери собственика.

Това даде на Ив няколко минути тишина. Кой бе следващият набелязан, запита се тя. Какъв тип? Може би фризьорка от някой елитен салон, пилот на частна совалка или нашумял дизайнер на бутикови облекла.

Сети се за Леонардо, съпруга на най-старата й приятелка. И за самата Мейвис — известна звезда от музикални филми. Сърцето й се сви. Трябваше да се чуе с тях, да ги предупреди.

Никакви частни партита, докато не изясни случая.

— Не е регистрирано. — Пийбоди вдигна поглед, докато Ив търсеше място за паркиране. — Не е било продавано законно през последните двайсет години. Нещо толкова старо може да е било купено и препродадено много отдавна, преди регистрацията на такива оръжия да стане задължителна. Може да се е предавало на поколенията като семейна реликва или нещо подобно. Няма начин да се стигне до първия му собственик преди сто години. Не се пазят сведения за подобни неща.

— Добре. — Ив превключи на вертикална, накара Пийбоди да затаи дъх и се провря на втория етаж на паркинга. — Значи вече го е притежавал, пропуснал е да го регистрира, както хиляди други, или го е купил на черно. Отново както хиляди други.

Слязоха на улицата, на половин пряка от бутика за обувки. Докато минаваха покрай витрината, Пийбоди издаде звук като при вида на апетитно ястие.

— Престани. За бога, ти си ченге, разследващо убийство, а не някаква туристка, тръгнала да зяпа витрините.

— Но само виж тези сините със сребърните токчета и малките пеперуди…

Ив погледна обувките с присвити очи.

— Десет минути на краката, два часа разтривки.

Побутна вратата.

Във въздуха се носеше ухание на цветя, което добре се съчетаваше с пеперудите, впечатлили Пийбоди. Обувките и чантите бяха наредени под отделни прожектори като произведения на изкуството или бижута. За сядане имаше шоколадовокафяви канапета с ниски облегалки и кремави столове.

Клиенти и зяпачи обикаляха или седяха сред разноцветни реки от обувки. Израженията на някои от тях напомняха на Ив за надрусани наркомани.

Една жена се придвижваше от огледало на огледало, поклащайки се на сандали с ужасно висок ток в преливащи се ярки цветове.

Консултантите стояха настрана от клиентите и зяпачите, всичките до един без грам тлъстина и облечени с прилепнали черни дрехи.

Ив чу Пийбоди да преглъща и изръмжа предупредително.

— Съжалявам. — Пийбоди докосна ключицата си. — Рефлекс.

— Ще получиш друг рефлекс, когато те съборя на земята и стъпя на врата ти.

— Дами. — Мъжът, който се приближи към тях, имаше ослепителна усмивка и сако с ръкави, чиито краища изглеждаха остри като бръсначи. — С какво мога да направя деня ви специален?

Ив извади значката си.

— Забавно е, че питаш. Можеш да ми дадеш списък на клиентите, купили от тези обувки, номер четиридесет и четири или четиридесет и пет.

Показа му разпечатката.

— Наистина ли? Това е доказателство? Колко вълнуващо!

— Да, голяма тръпка е. Искам да узная кой си е купил единия от двата номера от този модел.

— Разбира се. Много забавно. Колко назад искате да проверя?

— Колко може?

— Точно този модел излезе през март.

— Тогава от март насам.

— В този магазин или в целия град?

Ив го изгледа подозрително.

— Не съм срещала толкова отзивчив продавач на обувки.

— Шегувате ли се? Това е най-забавното, което ми се случва днес.

— Да започнем от града.

— От града, значи! Дайте ми няколко минути. Седнете. Искате ли газирана вода?

— Не, благодаря.

— Затова онези, които могат да си позволят такива великолепни обувки, ги купуват от места като това и си плащат за лукса. — Пийбоди кимна след продавача. — Хора, изглеждащи като филмови звезди, ти поднасят газирана вода.

— Хора, които са толкова отегчени, че изпадат в еуфория, когато им поискаш справка за клиенти.

— Но това е добре дошло за нас.

— Да, така е.

Пийбоди преплете пръсти.

— Моля те, не ти трябвам, докато той се върне. Искам само пет минути да постоя в захлас пред олтара на обувката.

— Дано не се задавиш, като ти потекат лигите.

Ив се обърна и просто за проба позвъни в електронния отдел от устройството на ръката си.

— Някакъв напредък? — попита тя Фийни.

— Скоро ще сме готови с проекцията на останалата част от лицето на убиеца. Но все още няма нищо от другите дискове. — Присви устни. — Имаш нов линк.

— Нещо подобно.

— Трансмисията е кристална.

— От часовника ми е.

— Стига. От тези играчки нищо не се чува.

— Нов модел е.

— Рурк не е споменавал. Искам да го разгледам, когато се върнеш.

— Може. — Ив видя продавача да се връща с леко игрива походка. — Трябва да затварям.

— Ето… — Той ѝ подаде диск. — Продали сме чифт в този цвят четиридесет и четвърти номер през март и още един четиридесет и пети само преди месец. В „Рейвън“ сме продали…

— Не съм питала за „Рейвън“. Значи сте продали само два чифта от тези за четири месеца?

— В този цвят, този номер, в този магазин. В града имаме магазини в няколко търговски центъра и други бутици.

— А онези, които са ги купили оттук, редовни клиенти ли са?

— Всъщност, да… — кимна той. — За съжаление, може би не са тези, които търсите. Сампсън Антъни, продуцентът, си е купил миналия месец, а през март е пазарувал Уинстън Дъдли, фармацевтичният крал.

— Само за да убия времето, докато партньорката ми е заета да се облизва пред обувките, кой е продал двата чифта?

— На господин Антъни — Патрик, а господин Дъдли държи винаги да бъде обслужван от Чика.

Ив погледна многозначително към Пийбоди.

— Имам няколко минути. Не е зле да си побъбря с Чика, за да има какво да напиша в доклада си и да дам на детектив Пийбоди още малко време за забавление.

— Разбира се. Ето я там, тъкмо приключва с клиент. С патладжановата коса.

Патладжанова, помисли си Ив. На нея ѝ изглеждаше лилава.

— Благодаря.

Отправи се натам, седна и повика продавачката с жест.

— Какво мога да ви предложа днес?

— Ще си остана с тези, които имам.

Показа значката си.

— Добре. Хубави ботуши за ченге. Добра инвестиция, класически стил.

— Щом казваш… А какво можеш да ми кажеш за Уинстън Дъдли?

— Уини ли? Четиридесет и четвърти номер, средно широко стъпало. Малко висок свод, но лесно се намират подходящи обувки. Обича да си купува модели, току-що излезли на пазара. Предпочита класически, но от време на време си позволява по някоя лудост.

— Много често ли идва?

— Зависи от графика му. Понякога аз отивам при него с модели за избор.

— Правите домашни посещения с обувките ли?

— Обувки, колани, вратовръзки, чанти, други аксесоари. Предлагаме тази услуга на елитната си клиентела.

— Имате ли уговорка за посещение скоро?

— Не. Той намина само преди няколко дни. Купи шест чифта. Няма да се видя с него поне до следващия месец. И то само ако е в града.

Ив извади визитка.

— Направи услуга и на двете ни. Следващия път, когато поиска да го посетиш у дома, обади ми се.

Чика се вгледа във визитката и за първи път в очите ѝ се изписа тревога.

— Защо?

— Защото съм ченге с хубави ботуши.

Чика се засмя, но завъртя картичката в ръце.

— Слушайте, наистина е ценен клиент. Получавам добра комисиона и щедър бакшиш за посещенията в дома му и не бих рискувала да се издъня.

— Няма да се издъниш.

— Дано кожата ми остане непокътната.

— Няма страшно. — Ив стана и се отправи към вратата. — Пийбоди, изтрий сълзите на обожание. Свършихме.

— О, господи! — Пийбоди сияеше, когато се качиха в колата. — Беше страхотно. Видя ли онези…

— Не ми описвай някакви странно изглеждащи, твърде скъпи обувки.

— Но бяха толкова…

— След секунда ще проливаш сълзи от болка и страдание. Дъдли си е купил от онези обувки точно от този магазин през март. Номер четиридесет и четири.

— Шегуваш ли се?

— Никакъв майтап. Ще проверим и другото име в списъка, имало е още една продажба, както и онези от магазините в града и в света, за да не оставяме нищо непроверено… Но това е невероятен късмет. Косвена, но ценна улика. Да вървим да развалим деня му. Провери в офиса му дали е там. Ако не, разбери къде е.

Този път, когато пристигнаха в сградата на Дъдли, бяха посрещнати във фоайето от жена с тъмен костюм на тънки райета, който разкриваше дългите й крака и подчертаваше изваяните й гърди. Косите й бяха пригладени на дълга къдрава опашка, опъната назад така, че разкриваше лице с вирнат, остър нос, чувствени устни и издължени тъмносини очи.

— Здравейте, лейтенант, детектив… — Подаде им ръка. — Аз съм Мариса Клайн, личният асистент на господин Дъдли. Ще ви придружа до офиса му.

— Оценяваме съдействието — каза Ив.

Мариса ги покани с жест да я последват и енергично запристъпва на виненочервените си високи токчета. Ив се запита дали ги смята за добра инвестиция.

— Господин Дъдли е много притеснен заради ситуацията — продължи Мариса — и заради свързването на името на компанията с престъпление.

Повдигна ръка пред скенер за длан, пъхна карта в отвор на охранителната система и отново покани Ив и Пийбоди с жест да влязат след нея в асансьора.

— Мариса, с двама посетители, до шестдесети.

Потвърдено, отвърна компютърът. Продължавайте.

— И така, господин Дъдли участва ли активно в ръководството на компанията? — попита Ив.

— О, да, разбира се. Когато баща му почти се оттегли в пенсия преди три години, господин Дъдли пое управлението, главно от този офис.

— А преди това?

Мариса се усмихна, погледна я с недоумение.

— Преди кое?

— Преди да поеме управлението?

— О, господин Дъдли пътуваше през голяма част от времето си до много други офиси и клонове на компанията, трупаше опит в различни дейности на всички нива…

— Добре.

Ив се запита дали това на корпоративен език означава разточителни екскурзии и купони, докато се е водел назначен на работа при баща си. Излязоха от асансьора в просторна приемна, стилно обзаведена с бели удобни кресла, оборудвани с миниекрани. Между цветята, бюфета с напитки и кътовете за сядане три привлекателни жени усърдно работеха на компютри.

Мариса почука енергично, а така можеше да се нарече всяко нейно движение, на двойни врати, преди да ги побутне.

Офисът на Дъдли приличаше по-скоро на разкошен хотелски апартамент — изобилие от плюш, зашеметяващ изглед, бляскави полилеи…

Множество мебели запълваха пространството, подредени с вкус за разговори на групи. Той стана зад бюро с черен огледален плот.

На живо изглеждаше по-чаровен, отколкото на снимката за лична карта. Ив отдаде това на нещо, което хората наричаха харизма — начинът, по който се усмихваше, докато гледаше събеседника право в очите, и движенията му, плавни и грациозни като на танцьор. Имаше лек флирт в тези движения, този поглед и тази усмивка, помисли си тя. Сякаш казваше: „Ти си привлекателна жена, а аз ценя женския чар…“.

Блясъкът в очите му я накара да се запита дали скоро не е изпробвал някой от собствените си продукти.

Русите му, почти бели коси бяха сресани назад и така сякаш подчертаваха нежните, донякъде женствени черти на лицето му. Не беше скулесто като на Юрик, но приличаше.

Костюмът му стоеше идеално, в цвят, който би нарекла индиго. На маншетите на бледосинята му риза блестяха старомодни метални копчета. Информацията от личната му карта и визуалната й преценка определиха ръст метър и седемдесет и осем, тегло осемдесет.

Отново почти като Юрик.

Обувките му бяха черни и лъскави като бюрото, без сребърни токи.

Хвана ръката на Ив — здраво ръкостискане, мека кожа — и я задържа две секунди повече, продължавайки лекия флирт.

— Лейтенант Далас. Бих предпочел да се запозная с вас при по-различни обстоятелства. Надявам се, че Рурк е добре.

— Да, благодаря.

— И детектив Пийбоди, за мен е удоволствие. — Хвана ръката й. — Наскоро прочетох книгата на Надин Фърст. Имам чувството, че познавам и двете ви. Заповядайте, седнете. Чисто кафе — каза той, когато Мариса взе поднос, — нормално. — Потупа главата си отстрани. — Тези подробности се запомнят. Благодаря, Мариса. Ще те повикаме, ако имаме нужда от друго.

Седна на един от огромните фотьойли и отпусна ръце на широките странични облегалки.

— Знам, че сте тук във връзка с убийството на шофьора и името на нашия Огъстъс Суийт. Много е шокиращо. С какво мога да помогна?

— Можете да ми кажете къде бяхте през въпросната нощ.

Очите му се отвориха широко само за миг, после в тях проблесна насмешка.

— Наистина ли? Заподозрян ли съм?

— Рутинна процедура, господин Дъдли…

— Наричайте ме Уини…

— Рутинна процедура, просто отмятаме задачи.

— Разбира се. Бях на вечеря с куп приятели в Гринуич, Кънектикът. Мисля, че с дамата ми пристигнахме малко преди осем и си тръгнахме около полунощ. Мариса ще ви даде имената и мястото. Достатъчно ли е?

— Устройва ме. Как пътувахте дотам?

— С шофьора ми. Имам частна лимузина и шофьор. Ще ви предоставя и тази информация.

— Добре.

Ив продължи със стандартни въпроси — дали е познавал жертвата, дали е ползвал услугите им, още няколко за Суийт…

— Трябва да ви уведомя, че преди малко арестувахме и отправихме обвинения на двама ваши служители.

— Мили боже, за убийството? Кои…

— Не, за съвсем друго. Мичъл Сайкс и Каролия Принц са отмъквали част от продуктите ви и са ги продавали.

Той се облегна назад, придаде си сериозно изражение.

— Искам повече информация за това. Много съм обезпокоен. Би трябвало да е невъзможно. Очевидно ще се наложи да свикам съвещание с началниците на отделите. Сигурност и стокова наличност. Задължен съм ви.

— Не, просто свършихме работата си. Още нещо за отмятане, без връзка със случая. Познавате ли се със Силвестър Мориарити?

— Слай ли? Да. Добри приятели сме. Защо?

— Длъжни сме да проверим всичко. Беше ли той на онзи прием?

— Не. Не е особено близък с домакините, а бяхме сплотена група.

— Добре. Благодаря за отделеното време и кафето. — Ив се изправи и се усмихна, когато и Дъдли стана. — Само един последен въпрос. Можете ли да ми кажете къде бяхте снощи?

— Да. Около пет пийнах с приятели и се прибрах. Исках да прекарам спокойна вечер у дома и да дочета книгата. За случая „Айкоув“. Наистина е интересна.

— И никой ли не намина?

— Не.

— Разговаряхте ли с някого?

— Тъкмо обратното. Беше една от онези вечери, в които предпочитам да остана сам. Любопитен съм защо искате да знаете?

— Пъхам си носа навсякъде. Част от работата ми на ченге. Още веднъж, благодаря.

— Винаги сте добре дошли тук, и двете. Ще ви изпратя и Мариса ще ви даде информацията, която ви е нужна. Надявам се да се видим отново, не по работа.

Мариса имаше информацията подръка, почти сякаш й е било наредено да я намери. В асансьора Ив поклати глава, преди Пийбоди да проговори.

— Хубаво кафе.

— О, да.

— Полезно е, когато получаваме такова съдействие. — Ив нехайно се облегна на страничната стена. — Спестяваме време. Искам да провериш и шофьора, за да отметнем и това. Трябва да го включим в докладите, макар и да е очевидно, че не той е направил резервацията за онази лимузина и убил Хюстън. Е, какво ще правите с Макнаб довечера?

Пийбоди зяпна, смаяна.

— Ами… Мислехме да гледаме някой филм, освен ако не работим извънредно.

— Може би ще приключим до края на смяната.

Продължиха през фоайето, излязоха навън. Ив проговори отново едва когато седна зад волана и потегли:

— Хитро копеле.

— Да, щях да кажа, че…

— Ако онзи асансьор не се наблюдава с очи и уши, аз и Съмърсет сме любовници.

— Наистина ли… Да, сигурно, по дяволите.

— Може би и фоайето.

— Всъщност не си искала да знаеш какво ще правим с Макнаб тази вечер?

— Какво ме интересува, за бога? Хитър е — повтори Ив.

— Да, но не е убил Хюстън. И нямаше алиби за „Вечерта на обувката“.

Ив не можа да сдържи смеха си.

— Добре казано. Точно така, и освен това е метър и седемдесет и осем, малко по-едър от Юрик. Какво друго изкопчихме в този разговор?

— Връзката, която търсеше между двете компании. Самите Уини и Слай. Добри приятелчета. Това е първата връзка, която откриваме.

— Именно. Връзка на върха. Какво друго узнахме?

— Е, добре, какво?

— Кой не е присъствал на прословутата вечеря преди две нощи, когато Джамал Хюстън е свършил със стрела във врата?

— Силвестър Мориарити ли? Мислиш… Като онзи случай преди време, където две жени се бяха наговорили всяка да убие мъжа на другата? Двамата са очистили по един. Но защо?

— Не знам. Ала е интересна теория. Намери Слай и ще видим дали е хитър колкото Уини.