Нора Робъртс
Наслада в смъртта (1)

1.

Пътят бе убиец, толкова тесен, че едва можеше да се разминат две коли. Криволичеше като кобра между гигантски храсти, отрупани с чудни цветове, които напомняха за капки кръв.

Не трябваше да забравя, че това пътуване беше нейна идея, защото любовта също бе убиец… Ала откъде би могла да знае, че шофирането в Западна Ирландия означава риск за живота на всеки завой?

Провинциална Ирландия, помисли си тя, затаявайки дъх при поредната опасна извивка на Пътя на смъртта. Тук градчетата едва се забелязваха сред пейзажа и със сигурност кравите бяха повече от хората. А овцете — повече от кравите.

Защо ли това не притесняваше никого, запита се тя. Нима на местните не им хрумваше какво може да стане, ако добичетата се обединят и вдигнат бунт?

Когато пътят убиец най-сетне излезе от храстите с кървавочервени цветове, пред погледа й се разкриха ниви и призрачнозелени хълмове. Небето беше изпълнено с облаци, които не можеха да решат дали да изсипят дъжд, или просто да стоят там, заплашително навъсени. А множеството точици навсякъде сред зеленината бяха овце и крави.

Може би обсъждаха военни стратегии.

Наистина ги бе видяла да се мотаят около онези странни и донякъде интересни каменни руини. Внушителни полуразрушени постройки, които навярно някога са били замъци или крепости. Подходящо място за събиране на армии от добитък и планиране на бунт.

Всичко беше красиво — като картина, която човек би поискал да закачи в хола си, но не беше естествено. Поне не твърде естествено, поправи се тя. Това бе проблемът, твърде много природа, твърде много простор… Дори къщите, разпилени сред зелените хълмове, бяха потънали сред цветя. Всичко цъфтеше в контрастиращи цветове и форми.

Дори бе видяла дрехи да висят на простори като екзекутирани затворници. Беше 2060-а година, за бога, нима тук хората нямаха собствени сушилни камери?

Впрочем, замисли се, къде беше въздушният трафик? Беше зърнала едва няколко въздушни трамвая и нито един дирижабъл с реклама за разпродажба.

Ни метро, ни улични сергии, ни туристи в блажено неведение, че представляват примамливи мишени за крадците… Нямаше и пърпорещи максибуси, и ругаещи таксиметрови шофьори.

Господи, колко й липсваше Ню Йорк.

Дори не можеше да рискува да седне зад волана, за да се отърси от носталгията, защото поради някаква жестока, необяснима причина, колите тук се движеха в лявото платно.

Защо ли?

Тя бе ченге, положила клетва да защитава и служи на законите, затова никога нямаше да се реши да шофира по тези пътища, осеяни със смъртоносни капани, където рискуваше да блъсне някой невинен пешеходец или домашно животно.

Запита се дали някога ще пристигнат там, закъдето са тръгнали, и каква е вероятността да стигнат невредими.

Може би трябваше да въведе параметри за изчисление.

Пътят отново се стесни и при следващия рязък завой лейтенант Ив Далас, опитно ченге от отдел „Убийства“, преследвала психопати, серийни убийци и безмилостни престъпници, едва се сдържа да не писне, когато колата им бръсна живия плет.

Мъжът, който от две години бе неин съпруг — и причината тя да предложи това място за почивката им, отмести ръка от волана и я потупа по бедрото.

— Спокойно, лейтенант — усмихна се Рурк.

— Съсредоточи се! Не гледай мен, а пътя. Всъщност дори не е път, а някаква пътечка. Какви са тези проклети храсти наоколо?

— Фуксии. Прекрасни са, нали?

Навяваха мисли за пролята кръв…

— Трябва да ги орежат и да разширят скапаното шосе.

— Предполагам, че са били тук, преди да бъде прокарано.

Ирландия й се струваше по-привлекателна в гласа му, отколкото във виещия се селски път.

Осмели се да погледне към Рурк. Изглеждаше щастлив, забеляза тя. Спокоен и нехаен, с тънко кожено яке и тениска и черни коси, развети назад. Изумителното му лице също беше убиец, с очи, толкова яркосини, че пронизваха сърцето й.

Спомни си как преди няколко седмици едва не загинаха… Той бе пострадал сериозно. Все още изтръпваше от онзи смразяващ миг, когато помисли, че го е загубила.

А ето го тук сега, жив и невредим. Може би щеше да му прости, че се забавлява за нейна сметка.

Може би.

Освен това, сама си бе виновна. Беше предложила да прекарат тук част от почивката и да отпразнуват годишнината си, за да може той да погостува на семейството си, което бе открил едва наскоро. А и вече беше идвала тук.

Разбира се, тогава бе пътувала с реактивен хеликоптер.

Поуспокои се, когато той намали скоростта, докато влизаха в нещо, което едва ли можеше да се нарече град.

— Почти стигнахме — каза той. — Това е Тъла. Фермата на Шинейд е на няколко километра от селото.

Добре, поне дотук се добраха невредими… Заповядвайки си да се владее, тя прокара пръсти през късо подстриганите си кестеняви коси.

— Виж слънцето, опитва се да пробие облаците… — рече Рурк.

Тя се вгледа в едва забележимата пролука в сивотата, откъдето струяха бледи лъчи.

— Леле, каква ослепителна светлина — язвително възкликна Ив.

Той се засмя, протегна ръка и приглади косите й, които току-що бе разрошила.

— Не сме в свои води, лейтенант. Но е добре от време на време да се откъсваме от нормите.

Тя познаваше своите норми: поредно убийство, разследване, лудостта на един град, забързан незнайно накъде, миризмите в полицейската централа, бесния ритъм на работа и бремето на отговорността да бъде шеф на екип.

Част от това се бе превърнало в норма и за Рурк през последните две години. Той успяваше да я съвместява със своя собствен свят, който бе купуване, продаване, притежаване и създаване на почти всяко нещо в познатата вселена.

Миналото му бе тъмно и жестоко като нейното. Дъблински уличен хулиган, крадец, измамник, оцелял при жесток баща убиец. Майка му, която никога не бе познавал, не беше имала такъв късмет.

Оттам беше тръгнал, за да изгради империя, невинаги от светлата страна на закона.

А тя, ченге до мозъка на костите, се бе влюбила в него въпреки сенките… А може би именно заради тях. Но имаше още нещо, свързано с Рурк, за което доскоро никой от двамата не знаеше, и то живееше във ферма край малкото селце Тъла в графство Клеър.

— Можехме да вземем хеликоптер от хотела — изтъкна тя.

— Не бих се лишил от удоволствието да шофирам по тези пътища…

— Знам, че си искрен, и това ме кара да се питам дали си с всичкия си.

— Ще хванем совалка, когато тръгнем за Флоренция.

— Не възразявам.

— И ще вечеряме на свещи в хотелския си апартамент. — Той извърна глава към нея с неповторимата си нехайна усмивка. — Най-хубавите пици в града.

— Говори ми за това.

— За тях означава много, че идваме така, заедно, за няколко дни.

— Харесвам ги — каза тя, имайки предвид семейството на майка му. — Шинейд, останалите… Почивките са хубаво нещо. Просто трябва да превключа на този режим и да престана да мисля какво става в Централата. Впрочем с какво се занимават хората тук?

— Работят във ферми, въртят магазини, поддържат къщи и се грижат за семействата си, ходят на кръчма за по бира в приятна компания… Простотата не означава непълноценност.

Ив леко се понамръщи.

— Така е, но ти би полудял тук.

— О, за по-малко от седмица. С теб сме градски хора, но трябва да уважаваме избора на тези, които водят такъв живот, ценят и подкрепят общността. Комхар — добави той, — това е ирландската дума. Характерна е за западните области.

Навлязоха сред гори, които сякаш се отдръпваха от пътя, и прекрасни обширни ливади, разделени от ниски огради от струпани камъни.

Тя позна къщата, когато Рурк зави към нея. Беше просторна и спретната, с цветни лехи в предния двор. Ако сградите имаха своя аура, тази излъчваше спокойствие и задоволство.

Майката на Рурк бе отраснала тук, преди да избяга при ярките светлини на Дъблин. Там, млада, наивна и доверчива, тя се бе влюбила в Патрик Рурк и родила детето му. И бе намерила смъртта си, опитвайки се да спаси това дете.

Сега нейната сестра-близначка се грижеше за къщата и помагаше на съпруга си във фермата. Всички живееха заедно — деца, братя, сестри и родителите, сякаш цялата рода беше пуснала корени тук, сред зеленината.

Шинейд излезе от къщата и каза на Ив, че е чакала до прозореца да ги зърне. Златистите й коси се спускаха покрай миловидното й лице, докато зелените й очи ги приветстваха, изпълнени с топлота.

Не само родствената връзка бе причината за умилението, прозиращо в усмивката й и протегнатите й ръце, а усещането за семейство. Ив знаеше, че не при всички роднини е така.

Шинейд обви ръце около Рурк в силна, разтърсваща прегръдка и зашепна поздрави на ирландски, които Ив не разбираше. Но емоциите не се нуждаеха от превод.

Това бе любовта, искрена и всепоглъщаща.

Миг след това Ив също се озова в сърдечната й прегръдка. Това я накара широко да отвори очи и едва не загуби равновесие.

— Фолша авал. Добре дошли у дома.

— Благодаря…

— Влизайте. Всички сме отзад, в кухнята. Имаме достатъчно храна за цяла армия, каквато всъщност сме. Решихме да си направим и пикник, щом донесохте толкова хубаво време.

Ив вдигна поглед към небето и предположи, че хубавото време е относително понятие — в зависимост в коя част на света се намира човек.

— Ще изпратя някое от момчетата да вземе багажа ви и да го отнесе в стаята ви. Толкова се радвам да ви видя. Най-сетне всички сме си у дома.

Докато седяха около отрупаната маса и говореха, Ив успяваше да запомни имената и лицата, като си представяше, че всички са заподозрени в убийство, а снимките им е закачила на таблото си. Дори и на най-малките деца.

Особено на едно от тях, което често идваше при нея и се опитваше да се покатери в скута й.

— Нашият Девин е голям женкар — засмя се майка му, Маги, когато без усилие го вдигна и го сложи върху бедрото си. — Татко казва, че после ще пътувате до Италия. Ние с Конър си позволихме да прекараме медения си месец във Венеция. Беше невероятно.

Малчуганът в скута й избърбори нещо и заподскача.

— Добре, мой човек, дай ми малко почивка. Трябва да му взема още една бисквита. Искаш ли и ти?

— Не, благодаря.

След миг Ив почувства, че някой упорито я пронизва с очи. Обърна се и видя едно по-голямо момче да се взира в нея. Разпозна характерните за семейство Броуди зелени очи, цялото съзвездие лунички, които помнеше от гостуването им в Ню Йорк за Деня на благодарността.

— Какво има? — попита тя.

— Питах се дали носиш електрошоково оръжие.

Не бе сложила кобура си, но малкият електрошоков пистолет бе на глезена й. Старите навици умираха трудно, помисли си тя. Едва ли Шинейд и останалите жени от семейството биха одобрили, ако покажеше оръжието си на децата.

— Защо? Искаш да убия някого ли?

Момчето се усмихна при тези думи.

— Да, искам. Сестра ми, ако нямаш нищо против.

— Какво ти е сторила?

— Просто е скапанячка. Затова.

Ив неведнъж бе чувала Рурк да употребява същата дума наред с жаргонни изрази на родния си ирландски.

— Е, и в Ню Йорк е пълно със скапаняци.

— И аз ще стана ченге и ще убивам лошите. Колко си застреляла?

„Кръвожаден малък палавник“, помисли си Ив. Харесваше й.

— Не повече, отколкото трябва. По-голямо удоволствие е да ги видиш в килия, отколкото да ги застреляш.

— Защо?

— Наказанието трае по-дълго.

Той се замисли.

— Е, добре, първо ще ги застрелвам, после ще ги пращам в затвора.

Когато Ив се засмя, момчето кимна самодоволно.

— Тук не се навъртат много лоши хора, за съжаление. Може пак да дойда в Ню Йорк, да ми покажеш някои от вашите.

— Може.

— Ще бъде супер! — възкликна малкият и се отдалечи тичешком. След миг някой се настани до нея и й подаде студена бира. Шеймъс, досети се тя, най-големият син на Шинейд.

— Е, как ти се струва Ирландия?

— Доста е на изток от Ню Йорк. И е зелена — добави Ив, когато той се засмя и приятелски я смушка в ребрата. — С много овце. И добра бира.

— Всеки овчар заслужава по една хубава бира вечерта. Много зарадвахте майка ми, като решихте да наминете и да погостувате на семейството. Сега тя гледа на Рурк като на най-близък роднина, след като я няма сестра й. Това, което правиш, и за нея, и за него означава много.

— Не е нужно голямо усилие, да седиш и да си пийваш…

— Е, не сте били толкова път за една бира — намеси се Шеймъс. — Освен това, безкрайно зарадва сина ми.

— Моля?

— Моят Шон, който преди малко те разпитваше за оръжието.

— О, трудно е да запомня кое дете чие е.

— Разбира се. След като ви гостувахме миналата година, той се отказа от мечтата си да стане космически пират и реши, че ще изкарва прехраната си като ченге, което застрелва лошите.

— Спомена за това.

— Истината е, че отчаяно иска, докато сте тук, да стане някое убийство. Нещо ужасяващо и мистериозно.

— Случват ли се такива неща по тези места?

Шеймъс се облегна назад и с наслада отпи глътка бира.

— Последното, за което си спомням, беше, когато старата госпожа О’Райли разби главата на съпруга си с тиган, защото за пореден път се прибрал, миришейки на парфюма на друга жена. Предполагам, че е било доста ужасяващо, но съвсем не мистериозно. Трябва да е било преди десетина години.

— Значи няма много работа за ченге като мен…

— За съжаление на Шон, не. А той с интерес следи разследванията ти. Особено последното, за онези холографски убийства… Беше ужасно вълнуващо за него.

— О, така ли? — възкликна Ив и погледна към Рурк и Шинейд, която бе обвила ръка около кръста му, и си спомни как острието го бе порязало дълбоко отстрани.

— Имаме програма за родителски контрол и му спестихме най-неподходящите подробности.

— Е, добре сте постъпили.

— Наистина ли братовчед ми пострада сериозно? Медиите не разкриха много… Предполагам, по негово желание.

Кръвта му, топла и лепкава, бе текла между пръстите й…

— Беше доста лошо…

Шеймъс кимна, присви устни и се загледа в Рурк.

— Значи не се е метнал на баща си?

— Не, поне за важните неща.

Ирландските пикници продължаваха с часове, забеляза Ив. Ирландският летен ден бе изпълнен с музика, танци и сладки приказки чак до мига, когато над тях заблестяха звезди.

— Задържахме ви до късно.

Шинейд ги придружи по стълбите до горния етаж, този път прегърнала Ив. Тя не знаеше какво точно да прави, когато някой обхване талията й така, освен ако е нападател или Рурк.

— След толкова дълъг път не ви оставихме дори да разопаковате багажа си и да се настаните.

— Беше хубав купон.

— Да. А накрая моят Шеймъс придума Рурк да отиде с него на нивата сутринта.

Ив се усмихна и погледна към Рурк.

— Наистина ли? Във фермата? — попита тя.

— Ще ми хареса. Никога не съм карал трактор.

— Дано все още говориш така, когато те измъкнат от леглото в шест и половина — пошегува се Шинейд.

— И без това почти не спи — промърмори Ив. — Като андроид е.

Шинейд се засмя и отвори вратата на спалнята им.

— Надявам се, че ще ви бъде удобно, докато сте тук.

Ив огледа скромно обзаведената стая, пастелните цветове и белите дантелени пердета на прозорците под наклонения таван.

Уханно букетче надничаше от ниската ваза на тоалетката.

— Ако имате нужда от нещо, каквото и да е, аз съм точно в дъното на коридора.

— Ще ни бъде добре тук. — Рурк се обърна към нея и я целуна по бузата. — Повече от добре.

— Тогава ще се видим на закуска. Сладки сънища.

— Защо искаш да караш трактор? — попита Ив.

— Нямам представа, но ми се струва добра идея. — Той вяло свали обувките си. — Но ако не искаш да останеш сама сутринта, няма да отида.

— Не е проблем за мен. И без това възнамерявам да спя до късно, след като изпих количество бира за цяла година.

Пристъпи към нея, прокара ръка по косите й.

— Трябваше да обърнеш внимание на твърде много хора.

— Свестни са. Поне, след като разбереш за какво говорят. Най-много споменават теб.

— Аз съм новият елемент тук, затова… — Целуна я по челото. — Ние сме новите елементи и всички са очаровани от моето ченге. — Притегли я към себе си. Застанаха един срещу друг в средата на кокетната фермерска спалня, докато през прозореца полъхваше нощен бриз и разнасяше ухание на цветя във въздуха. — Тук животът е толкова различен. Като в друг свят.

— Така е. А и последното убийство е било преди десетина години.

Рурк се засмя и поклати глава.

— Нямах предвид това.

Ив се заслуша.

— Чуваш ли?

— Какво?

— Толкова е тихо и толкова тъмно… — Тя погледна през прозореца. — Гробна тишина, непрогледен мрак. Човек би очаквал нови убийства.

— Искаш да ти се отвори работа по време на почивката, така ли?

— Знам какво означава това, въпреки че ми се струва безсмислено. Не, тишината ми харесва. През повечето време. — Прокара ръка по тялото му и я задържа върху раната. — Добре ли си?

— Достатъчно добре, за да…

Той се наведе напред, сля устни с нейните и я притисна в прегръдката си.

— Почакай… — прошепна Ив. — Просто ми е малко странно.

— А на мен ми се струва съвсем естествено.

— Леля ти е точно в дъното на коридора. Отлично знаеш, че тук стаите не са шумоизолирани.

— Само трябва да бъдеш тиха. — Той притисна гърдите й, което я накара да затаи дъх.

— Не се ли изчукахме вече два пъти днес сутринта?

— Скъпа Ив, непоправима романтичка си.

Поведе я към леглото, което, както вече бе забелязала, беше наполовина по-тясно от тяхното у дома.

— Поне включи телевизора за заглушаване.

— Тук няма телевизор.

— Няма ли? — изуми се Ив и огледа стените. — Сериозно? Що за място е това?

— Място, където хората използват спалните за секс и спане, за което са предназначени.

За да го докаже, той я повали на леглото.

Чу се проскърцване.

— Какво беше това? Да не е влязло някое животно от фермата?

— Почти съм сигурен, че ги държат навън. От леглото е.

Издърпа блузата над главата й.

— О, за бога, не можем да го направим в говорещо легло — притеснено зашепна тя. — Всички в къщата ще разберат какво става тук.

Развеселен, той я целуна по шията.

— Със сигурност вече подозират, че правим секс.

— Може би, но е различно и леглото да крещи това!

„Какво чудно има, че я обожавам“, помисли си Рурк. Загледан в лицето й, той докосна зърната й с пръсти.

— Ще правим тих, благоприличен секс.

— Ако е благоприличен, значи не се прави както трябва.

— Имаш право. — Усмихна й се, обхвана гърдите й и леко я целуна по устните. — Неустоима си — прошепна той. — И изцяло моя за още две прекрасни седмици.

— Опитваш се да ме разнежиш.

Вече разнежена, тя протегна ръка и прокара пръсти през косите му.

„Изцяло мой“, помисли си и тя.

— Хубаво е, че сме тук. — Хвана ризата му и я издърпа над главата му. Отново сложи ръка на старата му рана. — Въпреки преживяванията по пътя. Но да забравим за тях.

— Беше интересно…

— Не бих пропуснала дори един километър. — Обхвана лицето му и го доближи до своето, докато устните им се сляха. — Ще преодолея дори най-трудните участъци…

Когато той се сниши над нея, тя го притегли към себе си и въздъхна.

Със затворени очи плъзна ръце по изваяните, силни мускули на гърба му. И завладяна от формите и уханието му, му позволи да достигне онези кътчета в нея, които винаги бяха в очакване, отворени, готови да го приемат.

Извърна глава, отново потърси устните му. По-дълга, дълбока целувка, опияняваща като сладостните ухания в нощния въздух.

Ръждясалите пружини на леглото отново проскърцаха. Тя се засмя и се изви към него.

— Да опитаме на пода.

— Следващият път — предложи той, притисна я към себе си и отново я накара да въздъхне. И стопли онези очакващи, отворени кътчета в нея.

Когато се сгушиха един до друг, изтощени, тя го целуна и му се усмихна…

 

 

Събуди се на зазоряване и рязко се надигна.

— Какво беше това? Чу ли?

Гола, тя скочи от леглото и грабна малкия си електрошоков пистолет, който бе оставила на нощното шкафче.

— Ето! Ето го пак! Що за език е това?

Рурк се раздвижи сънено.

— Мисля, че се нарича кукуригане.

Стиснала оръжието, Ив зяпна срещу него.

— Бъзикаш ли се с мен, мамка му?

— Ни най-малко. Сутрин е, а това е петел, възвестяващ зората.

— Петел ли?

— Да, скъпа. И не мисля, че Шинейд и съпругът й биха искали да го зашеметиш. Ала трябва да призная, лейтенант, че представлявате неустоима гледка.

Ив въздъхна и остави пистолета си.

— Господи, като че ли сме на друга планета. — Плъзна се обратно в леглото. — Ако на твоя ранобудник му хрумне да възвестява началото на деня, не забравяй, че съм въоръжена.

— Колкото и примамлива да е идеята, мисля, че това беше обаждането ми за събуждане. Бих предпочел да се кача върху жена си, вместо върху трактор, но ме очакват.

— Забавлявай се.

Тя се претърколи и сложи възглавницата върху главата си.

Кукуригащи петли, помисли си, стискайки клепачи. И… Мили боже, нима това беше крава? Истинско мучене? Колко ли близо бяха тези твари до къщата?

Повдигна леко възглавницата от очите си за миг, за да се увери, че оръжието й е подръка.

Как можеше човек да спи при това мучене, кукуригане и бог знае още какви звуци наоколо? И защо?

Нали прозорецът беше отворен? Може би трябваше да стане и да го прихлопне.

Следващото, което усети, беше наситена слънчева светлина.

Все пак бе поспала, макар и да бе сънувала разтърсващ сън за говеда, заели позиции в окопи.

Първата й мисъл бе за кафе, но си спомни къде се намира и тихо изруга. Тук пиеха чай и не знаеше как, по дяволите, ще преживее деня без редовната си доза.

Намери сили да се надигне, мрачно се огледа наоколо. Забеляза халата до краката си и листче с бележка.

Добро утро, лейтенант. В случай че все още си полузаспала, банята е надолу по коридора, вляво. Шинейд каза да слезеш за закуска, когато си готова. Явно ще се видим по обяд. Шинейд ще те доведе, където трябва. Пази се, мое ченге.

— Тук няма злодеи, не помниш ли?

Ив облече халата и след като се подвоуми за миг, пъхна оръжието в големия джоб. По-добре бе да е у нея, отколкото оставено в стаята.

Отчаяно копнеейки за кафе, затътри крака към банята.