Нора Робъртс
Имитация в смъртта (5)

Четвърта глава

Вечеряха в трапезарията, тъй като Рурк предложи да хапнат като нормални хора, които имат свой живот извън професиите си. Забележката беше достатъчно остра и накара Ив да се откаже от намерението си да излапа набързо някой сандвич на бюрото в домашния си кабинет. Но първоначалното й удоволствие от салатата от раци бе развалено от напомнянето, че имаха планове за идната вечер.

— Благотворителна вечеря с танци — подсети я той, когато видя озадачения й поглед. — Във Филаделфия. Трябва да се появим за малко — той отпи от виното си и й се усмихна. — Няма от какво да се притесняваш, скъпа. Няма да боли много, а и не се налага да тръгнем по-рано от седем. Ако закъсняваш, можеш да се прехвърлиш на совалката.

Нацупено боцна замразения рак.

— Знаех ли за това?

— Да. И ако от време на време хвърляш по някой поглед на личния си електронен бележник, няма толкова често да се изненадваш и ужасяваш от тези малки задължения.

— Не съм ужасена.

„Вечеря, танци. Изискани дрешки, изискани хора. Господи!“ — помисли си тя.

— Просто, ако нещо се появи в работата…

— Разбрах.

Тя преглътна въздишката си, защото това бе самата истина. Действително разбираше. Беше чувала достатъчно разкази от другите полицаи за брачни партньори или любовници, които не разбираха, или не можеха, или не искаха да разберат, за да може да оцени това, което има.

И добре знаеше, че самата тя съвсем не проявяваше същата отстъпчивост и разбиране към ролята, която трябваше да изпълнява като съпруга на един от най-богатите и влиятелни мъже на планетата и извън нея.

Бодна си още един рак и направи усилие да поеме отговорността си като съпруга.

— Не би трябвало да има проблем.

— Всъщност може да е забавно. Неделята определено се очертава доста забавна.

— Неделята?

— Ммм — той и доля още вино, защото сметна, че ще й е нужно. — Барбекюто на открито у доктор Майра. Не помня откога не съм бил на нещо, което може да се нарече семеен пикник. Много се надявам да има картофена салата.

Ив взе чашата си с вино и отпи дълга глътка.

— Тя е говорила с теб. И ти си казал „Да“.

— Разбира се. Трябва да занесем бутилка вино… или може би бира ще бъде по-подходящо — искрено забавлявайки се, той повдигна едната си вежда. — Ти как мислиш?

— Не мога да мисля. Нищо не знам за тия неща. Никога не съм била на барбекю. Не разбирам този ритуал. Ако и двамата сме свободни в неделя, можем просто да си останем вкъщи, в леглото. И цял ден да правим луд секс.

— Хм. Секс или картофена салата. Уцели двете ми слаби места — каза той и засмян й подаде половинка кифла, която бе намазал с масло. — Ив, това е обикновено семейно събиране. Тя иска да присъстваш, защото държи на теб. Ще поседим и ще поговорим за… знам ли… бейзбол или нещо подобно. Ще преядем и ще се забавляваме от сърце. И ще можеш да се запознаеш със семейството й. След това ще се приберем у дома и ще правим луд секс.

Тя се намръщи на кифлата.

— Просто всичко това ме изнервя и толкоз. Ти обичаш да си говориш с непознати. Това не го разбирам.

— Ти говориш с непознати през цялото време — вметна той. — Просто ги наричаш заподозрени.

Притисната до стената, тя натъпка устата си с хляб.

— Хайде, защо не поговорим за нещо, което не те изнервя? Разкажи ми за случая.

През прозорците се виждаше прекрасния здрач, който се бе спуснал навън, а свещите хвърляха красиви отблясъци по масата.

Виното искреше в кристалните чаши, а сребърните прибори блестяха от светлината. А мислите й, осъзна тя, продължаваха да се връщат към едно осакатено тяло, затворено в студена камера в моргата.

— Това не е точно разговор, подходящ да се провежда по време на вечеря.

— За нормалните хора не е. Но за нас става. Репортажите бяха доста повърхностни, съвсем общи.

— Дълго няма да останат такива, ако, или по-скоро, когато удари повторно. Цял ден се крия от репортерите, но утре ще трябва да им подхвърля нещо, за да задоволя глада им. Тя е била лицензирана компаньонка, започнала е работа на улицата заради гаф със забранени вещества. Явно вече е била чиста, въпреки че все пак бих искала да намеря пласьора й, просто за да разплета този възел.

— Пострадала проститутка не би трябвало да задържи интереса на медиите много дълго.

— Не коя е жертвата, а как се е случило, това ще ги накара да им потекат лигите. Отвел я е в една уличка. По всичко изглежда, че тя е отишла с него по работа. Обърнал я е с лице към стената и е прерязал гърлото й. И въпреки че е бил зад нея, не би могъл да се предпази от плисналата кръв.

Ив отново взе чашата си, но остана с поглед, прикован в нея, вместо да отпие.

— След това я е положил на асфалта на уличката. Морис смята, че е ползвал лазерен скалпел — хубав, професионален уред. Отрязал е тазовата й област, махнал е половите органи. Можеш направо да плуваш в кръвта, която е изтекла.

Тя отпи едва сега и въздъхна. „Имаше нещо в мириса на кръв, помисли си, на кръвта на мъртвец. Веднъж усетиш ли го, никога не те напуска напълно.“

— Чиста работа, хладнокръвна, почти хирургическа. Трябва да е имал чанта, в която да прибере плячката, налагало се е да работи доста бързо и да се почисти, преди отново да излезе на улицата. Дори там, по това време на нощта човек би забелязал тип, облян целия в кръв.

— Но никой не го е видял.

— Не.

„Ще проверят отново — помисли си тя. — И отново. Но по всяка вероятност, с нулев резултат.“

— Не виждаш нищо лошо, не чуваш нищо лошо, говориш каквото си искаш, стига това да не ти навлече неприятности. Не я е познавал, почти съм сигурна. Иначе би поработил по лицето й. Обикновено така постъпват. Престъпление, извършено заради тръпката, в която похотта е движещата сила. Женомразец. На Пийбоди й прилоша зверски и през по-голямата част от деня се чудеше как да се оправи със себе си.

Той се замисли как ли са изглеждали жертвата и уличката и погали ръката й.

— А на теб? Прилошавало ли ти е някога?

— Не и на местопрестъплението. Това е все едно да призная, че някой е направил повече, отколкото бих могла да понеса, че е направил нещо, с което не мога да се справя и съм в състояние да огледам какво е сторил на жертвата. Но понякога по-късно споменът се връща. Най-често посред нощ. И тогава ти прилошава.

Тя отпи от виното.

— Както и да е… Оставил е бележка, адресирана до мен. Не се паникьосвай — каза тя, когато почувства, че пръстите му се стягат около ръката й. — По-скоро е на професионална основа, а не на лична. Възхищава се от работата ми и иска да ми предостави възможността да оценя неговата. Иска аз да се заема с него, един вид да полаская самочувствието му. Имах два много нашумели случая това лято и си спечелих цялото внимание на медиите. Той иска точно такъв шум да се вдигне и около него.

Пръстите му останаха върху нейните.

— Какво гласи бележката?

— Само това… самонадеян тип. Подписал се е Джак.

— Значи имитира Джак Изкормвача.

— Спести ми много обяснения, като го схвана от половин дума. Да, изборът на жертва, мястото, начинът, по който е извършено убийството, дори бележката, адресирана до полицай насочват натам. Доста от това вече е стигнало до медиите и ако те го захапят, ще настане истинска истерия. Искам да го хвана бързо, преди да е настъпила паника. Работих по бележката… хартията, на която е писана.

— Какво й е особеното?

— Това, че е нерециклирана, много скъпа, произвежда се в Англия и се продава предимно в Европа. Произвеждаш ли продукти от нерециклирана хартия?

— „Рурк Индъстриз“ е екологична фирма. Това е нашият малък принос към грижите за околната среда, който освен друго ни осигурява солидно облекчение на данъците на повечето пазари — той отново се усмихна, без да обърне никакво внимание на сервиращия дроид, който дойде да разчисти масата и донесе малки парфета за десерт и кафе.

— Докъде те доведе хартията?

— Първо ще се съсредоточа върху магазините в Лондон — ще разработя темата с Изкормвача. Разполагам с няколко знаменитости, един политик, пенсиониран финансист и скапаният любовник на някаква актриса на име Пепър.

— Пепър Франклин?

— Да, тя ми се стори прилична, но тоя тип… — Ив се отдръпна и присви очи, докато Рурк загребваше с лъжичка от парфето. — Ти я познаваш.

— Ммм. Много е вкусно и освежаващо.

— Чукал си я.

Въпреки че устните му леко потрепнаха, той все пак успя да запази хладнокръвно изражение на лицето си, докато продължаваше да похапва от парфето.

— Това е доста отблъскващо определение. Нека да кажем, че имахме кратка и зряла връзка… която от време на време включваше чукане.

— Трябваше да се досетя. Тя е точно твой тип.

— Нима? — промърмори той.

— Великолепна, елегантна, предлага изтънчен секс.

— Скъпа — той се облегна назад, за да отпие от кафето си, — колко тщеславно от твоя страна. Не че ти не си всичко това, дори повече.

— Сега не говорим за мен — тя се смръщи за миг, а сетне се зае с парфето си. — Трябваше да позная, че е една от бившите ти в мига, в който видях портрета.

— А, значи все още го пази? Портретът, на който е като Титания?

Тя натъпка парфето в устата си.

— Сега ще ми кажеш, че ти си й го подарил.

— Като, ако мога да се изразя така, подарък на раздяла.

— Какво, като на телевизионно състезание?

Смехът му беше сърдечен и показваше, че се забавлява от все сърце.

— Да, ако така предпочиташ. Как е тя? Не съм я виждал от седем или осем години, или поне така мисля.

— Доста шик — без да откъсва поглед от него, тя облиза лъжицата си. — Но вкусът й за мъже сериозно е западнал.

— Е, благодаря ти — той грабна ръката й и я целуна. — Докато моят, за жени, сериозно се е подобрил.

Нямаше да има нищо против да разиграе една добра сцена на ревност, за да види какво е усещането. Но просто не се получаваше.

— Да, да. Хванала се е с един тип на име Лео Фортни. Мошеник. Изпечен мошеник, при това с няколко дела, включително за изнасилване.

— Не ми звучи като да е типичен спътник на Пепър. Той ли е главният ти заподозрян?

— В момента е номер едно, въпреки че си е бил у дома в леглото по времето, когато е извършено престъплението. Тя го потвърди, но тъй като е спяла, алибито му няма особена тежест. Освен това той излъга… каза, че са си легнали заедно, а Пепър каза друго, преди да осъзнае, че му подлива вода. И все пак тя ми се стори стабилен играч — Ив замълча и зачака отговора му.

— Да, такава е.

— Така че, независимо дали в действителност е бил там, тя смята, че е бил. Междувременно за утре имам уговорени неофициални срещи, като за начало ще се видя с Кармайкъл Смит.

— Кралят на поп музиката. Отвратително захаросани текстове и твърде оркестрирани мелодии.

— Така разбрах и аз.

— Може би не си разбрала това, което аз съм разбрал — Смит си пада по млади момичета, за предпочитане повече от едно наведнъж. И доста сериозно използва услугите на почитателките си, както и на професионалистки, за да може да… се отпусне между звукозаписните сеанси и концертите.

— Непълнолетни?

— Носеха се слухове, че от време на време може да му попадне някоя и друга невръстна почитателка, въпреки че обикновено е доста предпазлив. Не съм чувал да прилага насилие. Въпреки че обича игричките с връзване, предпочита той самият да е вързан.

— Да не би да е от твоите изпълнители?

— Не, все още работи с първата си компания. Вероятно бих могъл да им го открадна, но просто музиката му ме дразни неимоверно.

— Добре, да продължим нататък. Следва Нилс Ренквист, който работи за фелдмаршал Евънс, посланик в Обединените нации.

— Познавам Ренквист, но бегло. Както и ти между другото.

— Така ли?

— Срещали сте се, мисля, че беше миналото лято, на поредното омразно светско задължение — той наблюдаваше как веждите й се сключват, докато се опитваше да го локализира във времето… мястото, срещата, човека. — По-скоро запознанство набързо, отколкото среща. Тайно благотворително наддаване… и ето ме и мен там — промърмори той. — Ще трябва да погледна бележника си, за да видя кога точно е било. Но със сигурност беше преди няколко месеца тук, в Ню Йорк. В някакъв момент беше представена на него и съпругата му.

Тъй като не можеше да си припомни случая, тя се отказа.

— Направи ли ми някакво по-особено впечатление?

— Явно не. Той е, как да се изразя… Консервативен, по-скоро тесногръд. Бих казал, че върви към четирийсетте, изразява се добре и личи си, че е добре образован. Бих го определил като леко превзет. Жена му е доста хубава — класически английски чай. Знам, че имат къщи тук и в Англия, спомням си как ми обясняваше, че харесва Ню Йорк, но предпочита дома им извън Лондон, където може да се занимава с градинарство.

— А на теб самия направиха ли ти по-особено впечатление?

— Не мога да кажа, че някой от тях ми хареса кой знае колко. Раздават го малко надуто и безспорно са хора, които имат ясно съзнание за класовите различия и разслоението в обществото. Те са от досадните, направо дразнещи с постоянната си показност хора — поне така ми се струва.

— Познаваш доста хора, които спадат към тази категория.

Рурк се разсмя.

— Да. Определено познавам.

— Елиът П. Хоторн?

— Да, имал съм вземане-даване с него. Около седемдесетте, доста дръпнат, живее заради голфа. Явно си е загубил ума по третата си… не четвъртата си, значително по-млада от него съпруга и доста пътува, след като се пенсионира. Харесвам го и то доста. Това помага ли ти изобщо?

— Има ли човек, когото да не познаваш?

— Не си струва да се споменава.

 

 

Вечерта, прекарана у дома с Рурк й бе помогнала да избистри мислите се, заключи Ив, докато се качваше към отдел „Убийства“ в претъпкания с колегите й асансьор. Не само че се чувстваше отпочинала, заситена и в добро настроение, но и неговият неформален обзор на някои от имената в списъка й даде различна гледна точка. Беше много по-личен и определено даваше повече информация от сухите факти в стандартното досие.

Можеше да борави със сведенията, които той й даде, докато разпитва всяка от страните и да ориентира въпросите си към по-личната информация. Но преди това трябваше да провери за някакви новини от лаборантите и да види медицинските доклади, да подбере Пийбоди и да се изправи срещу многогласния хор на медиите.

Тя си проправи път с лакти, за да излезе от асансьора и зави по посока на своя сектор.

И направо налетя на Надин Фарст.

Телевизионната репортерка имаше нова къса, пригладена прическа. „Какво им става на всички — запита се Ив — та си правят нови прически?“ Косата й изглеждаше по-руса и начупена и бе отметната назад, така че съвършеното, ъгловато лице на Надин изпъкваше.

Беше облечена в късо прилепнало сако и тесни панталони по тялото в яркочервено, което подсказа на Ив, че се бе приготвила за снимки.

И в ръцете си държеше огромна кутия от супермаркет, от която се носеше зашеметяващото ухание на мазнина и захар.

— Понички — нямаше начин да се сбърка миризмата и Ив я надуши като хрътка. — Тук вътре имаш понички — тя потупа с пръст по кутията. — Ето как успяваш да минеш през общото помещение, да избегнеш чакалните за граждани и представители на медиите, и да се озовеш право в кабинета ми. Подкупваш хората ми.

Надин невинно потрепна с мигли.

— И какъв точно ти е въпросът?

— Въпросът ми е, как така никога не получавам дори една проклета поничка?

— Ами просто обикновено изчислявам времето по-добре, захвърлям подкупа в общото помещение… понякога нося шоколадови ореховки… и докато всички ченгета от отдел „Убийства“ се втурват като глутница чакали, аз се настанявам в кабинета ти и те изчаквам да се появиш.

Ив замълча за малко, сетне рече:

— Вземи поничките и остави камерата.

— Камерата ми трябва — каза Надин, посочвайки с ръка към жената до нея.

— И на мен ми трябва слънчев неделен ден на плажа, където да лудувам гола като пале по разбиващите се вълни, но няма изгледи скоро да го получа. Поничките — да, камерата — не.

За да си подсигури послушанието на репортерката и да предотврати бунта сред хората си, тя сама сграбчи кутията, преди да влезе в общото помещение.

Няколко глави се надигнаха и няколко носове подушиха въздуха.

— Дори не си го помисляйте — заповяда Ив и невъзмутимо продължи хода си сред протестиращите.

— Вътре има три дузини понички — каза й Надин, след като последва Ив в кабинета й. — Едва ли ще успееш да ги изядеш всичките.

— Бих могла, само за да дам урок на тия лакоми прасета. Както и да е, това е урок по дисциплина и уважение към висшестоящия — тя отвори кутията и въздъхна дълбоко, преценявайки огромния избор от понички — всичките лъскави и всичките нейни. — Ще ги накарам да си мислят, че ще ги задържа всичките… ще си хапна до насита… и след това ще цвилят от благодарност, като им подхвърля останките, за да си ги поделят.

Тя грабна една поничка, поръча на автоготвача да приготви кафе и отхапа първия си залък.

— С желе. Ммм.

Дъвчейки, тя погледна ръчния си часовник и почна да отброява от десет надолу, докато бавно се приближаваше към вратата. Пийбоди се втурна през прага на стаята й точно, когато Ив стигна до едно.

— Далас! Хей! Точно…

Отхапвайки още един огромен залък, Ив тръшна вратата пред скръбната физиономия на помощничката си.

— Това беше наистина жестоко — подметна Надин и направи всичко възможно, за да преглътне смеха си.

— Да, но доста забавно.

— Сега, след като се позабавлявахме, искам последни новини по случая с убийството на Утън и интервю. Щеше да е далеч по-лесно да го осъществим, ако си бе направила труда да отговориш на някое от обажданията ми.

Ив седна в края на бюрото си.

— Не мога да го направя, Надин.

— Искам да потвърдиш дали, както твърдят слуховете, на местопрестъплението е оставено някакво послание и съответно какво е съдържанието му. Също така до къде е стигнало разследването…

— Надин, не мога.

Без окото й да мигне, Надин си взе кафе, седна в разнебитения стол за посетители и кръстоса крака.

— Обществото има право да знае и аз като представител на медиите съм натоварена с отговорността да…

— Спести ми го, ако обичаш. Можем да изкараме целия танц, но все пак си ми донесла тези чудесни понички и не ми се ще да ти губя времето — давайки на Надин малко време да покъкри на бавен огън, Ив облиза захарта от палеца си. — Ще пусна официално съобщение до медиите, ще направя изявление и ти ще го получиш до час заедно с останалите представители на средствата за информация. Но не мога да ти дам начална преднина, нито да се съглася на интервю. Трябва да мина на задна линия за известно време…

Надин бе преминала в атака.

— Какво прави този случай по-различен от другите? Ако подготвяте информационно затъмнение…

— Престани. Поне за една минута се отърси от ролята на репортер. Ти си ми приятелка. Харесвам те и мисля, че вършиш добра работа, при това доста отговорна.

— Страхотно, много хубаво, същото важи и за теб, но…

— Не те изолирам. Истината е, че се отнасям с теб така, както бих се отнесла с всеки друг журналист.

„Като изключим — помисли си Ив — угощението с понички и приятелското бъбрене.“

— Склонността ми да показвам предпочитание към теб е една от причините да бъдеш въвлечена в случая със Стивънсън миналия месец…

— Това беше…

— Надин — кротката сговорчивост в тона на Ив, нещо, което рядко се случваше, накара Надин да утихне. — Появиха се оплаквания. И има едно предположение, което би могло да навлече неприятности и на двете ни, ако не превключа на нормалните отношения между полицай и репортер. Така че този път не мога да ти дам сведения. Трябва да поутихнат слуховете, преди да започнат да ме наричат твоето „вярно пале“ или обратното. Ще се съберат достатъчно репортери и в хор ще започнат да скандират за несправедливото отношение към тях и налагането на фаворити, а това няма да се отрази добре на никоя от нас.

Надин въздъхна през зъби. Тя също бе чула за тия оплаквания и вече бе усетила известна неприязън от страна на колегите си.

— Права си и това е отвратително. Но не означава, че няма да те преследвам като хрътка, Далас.

— То се знае.

Войнственият блясък отново се появи в очите на репортерката, съчетан с лека ехидна усмивка.

— Или пък да подкупвам хората ти.

— Обичам ореховки — особено онези с парченца шоколад.

Надин остави кафето си и се изправи.

— Виж, ако все пак искаш да подхвърлиш малко информация, дай шанс на Куинтън Поуст. Той е още млад, но е добър — и за него работата е също толкова важна, колкото и рейтинга, може би дори повече. Не че това ще продължи задълго — бодро каза тя, — но можеш да се възползваш от него, докато още не се е опорочил.

— Ще го имам предвид.

 

 

Останала сама, Ив оформи официалното си изказване и го пусна по съответните канали. След това пренесе кутията с понички обратно в общото помещение и я стовари върху автоготвача.

Всички шумове внезапно замряха. Възцари се пълна тишина.

— Пийбоди — изкомандва тя в бездиханното мълчание, — след мен.

Едва бе прекрачила прага, когато тропотът на втурналите се крака и гълчавата от гласове избухнаха с пълна сила зад гърба й.

„Ченгета и понички“ — помисли си тя. Добре спазвана традиция, която почти успяваше да накара човек да отрони по някоя и друга сантиментална сълза.

— Бас ловя, че бяха с желе. Обзалагам се — измрънка Пийбоди, докато си пробиваха път в асансьора.

— Някои от тях бяха посипани с онези мънички цветни захарни пръчици. Като конфети, които стават за ядене.

Квадратната яка челюст на Пийбоди направо потрепери от вълнение.

— Единственото, за което имах време тази сутрин бяха няколко резена банани на прах върху стара кифла.

— Направо ми късаш сърцето — когато стигнаха до нивото на гаража, Ив направо изскочи от асансьора. — Първата ни спирка е Кармайкъл. Ще го хванем между сутрешната му водна терапия и дневните му козметични процедури.

— Можехте да ми запазите поне една. Една мъничка поничка.

— Можех — съгласи се Ив, докато се качваха в колата й. — Можех да го направя. Всъщност… — тя зарови из джоба си и извади един плик за доказателства. Вътре имаше поничка с желе. — Струва ми се, че го направих.

— За мен ли е? — преливаща от щастие, Пийбоди я грабна и я подуши през найлона. — Запазила сте ми поничка. Толкова сте добра с мен. Отказвам се от всичко, което мислех за вас — че сте жестока егоистична кучка, която лакомо нагъва понички и други неща в този стил. Благодаря, Далас.

— Няма за какво.

— И все пак наистина не трябва да я ям. — Пийбоди прехапа долната си устна и погали плика, докато Ив изкарваше колата. — Наистина не трябва. На диета съм. Трябва да сваля малко от квадратните метри по задника си, така че…

— О, за бога. Върни ми я тогава.

Но когато Ив се протегна да си я вземе, Пийбоди се отдръпна назад, притискайки плика с поничката към гърдите си и доста заплашителна физиономия.

— Моя си е.

— Пийбоди, продължаваш да ме удивляваш.

— Благодаря — бавно, наслаждавайки се на момента, Пийбоди отвори плика. — Все пак съм си я заслужила. Изразходвам доста калории, докато уча за изпит за детектив и съм подложена на постоянен стрес заради него. Стресът засмуква калориите като вакуум — затова вие сте толкова слаба.

— Не съм слаба, още по-малко пък стресирана.

— Ако имате дори един грам в излишък, ще се съглася да го изям. При цялото ми уважение, лейтенант — добави Пийбоди с уста, пълна с поничка. — Но аз наистина доста се попотих над дисковете и симулациите. Макнаб ми помага. В момента наистина въобще не се държи като задник.

— О, чудо на чудесата.

— Изпитът вече съвсем наближи. Чудя се дали не бихте могли да ми кажете какви са слабите ми места, за да мога да поработя по тях.

— Несигурна си и постоянно поставяш изводите си под съмнение. Дори когато с червата си усещаш, че си права, не им се доверяваш. Имаш добри инстинкти, но се страхуваш да ги следваш, без да получиш потвърждение от висшестоящ. Често поставяш под въпрос собствената си компетентност, а когато го правиш, това означава, че се съмняваш и в моята — тя хвърли поглед през рамо и никак не се изненада, като видя, че Пийбоди старателно записва думите й в електронния си бележник, спирайки само, за да отхапе от поничката. — Водиш си записки.

— По-лесно ми е като го виждам. След това заставам пред огледалото и си повтарям някои фрази. „Аз съм уверена и компетентна служителка на закона“ и други такива — тя леко се изчерви. — Това е просто метод.

— Както и да е.

Ив успя да се напъха в тясна пролука до бордюра и да паркира колата си там.

— Хайде сега уверено и компетентно да разберем къде е бил Кармайкъл Смит през въпросната нощ.

— Слушам, лейтенант, но трябва дебело да подчертая, че това е свързано и с поничката с желе, която изядох. Сега ще изгоря калориите и ще съм отново на чисто. Все едно никога не съм я яла.

— Тогава може би ще е добре да изтриеш желето от устата си.

 

 

Ив излезе от колата и се зае да изучава сградата. Някога е била малка жилищна постройка на три нива, предположи тя. Сега беше самостоятелна резиденция на богаташка улица. Отново имаше охранителна система за сигурност и два предни входа. И със сигурност поне един заден.

От географска гледна точка не беше толкова далеч от уличката в Китайския квартал, но във всяко друго отношение двете места ги деляха цели светове. Тук не обикаляха проститутки, а по ъглите нямаше подвижни павилиони. Тук властваше луксът, а престъпността беше незначителна.

Тя заобиколи алеята и се качи до главния вход на второто ниво.

Охранителен пулт, пластина за дланта и скенер на ретината. Много предпазлив човек. Тя задейства пулта и се намръщи при звука на музиката, която се понесе от него. Мазен мъжки глас в съпровод на жилещи звуци.

— „Любовта огрява света“ — разпозна я Пийбоди. — Това е най-известната му песен.

— Определено съдържа повече калории от твоята поничка.

— Добре дошли — каза компютърът с вежлив женски глас. — Надяваме се, че днес е един прекрасен ден за вас. Моля, посочете името и целта на посещението си.

— Лейтенант Ив Далас — тя вдигна картата си, за да бъде сканирана. — Занятие — полицай. Имам среща с господин Смит.

— Един момент… Благодаря ви, лейтенант. Господин Смит ви очаква. Можете да влезете.

Почти веднага врата отвори тъмнокожа жена, облечена в снежнобял костюм. Вътре ги очакваше още музика, която тихо разливаше сладникавия си сироп из въздуха.

— Добро утро. Благодаря ви за точността. Моля заповядайте, чувствайте се като у дома си. Кармайкъл ще дойде след малко.

„Тя се плъзга, сякаш е на кънки“, помисли си Ив, докато жената ги въвеждаше в голямо помещение с ярко жълти стени. На една от тях имаше медитационен екран, върху който бяла лодка се носеше по синьо море толкова спокойно, сякаш беше стъклена чиния. По пода вместо истински мебели бяха разпръснати дебели желатинови възглавници в пастелни цветове. Масите бяха дълги и ниски, в същия нюанс на жълтото като стените.

Мъхнато бяло котенце се сви на една от масите и се опули на Ив с изумруденозелените си очи.

— Моля, настанете се удобно. Ще уведомя Кармайкъл, че сте тук.

Пийбоди се приближи до една от възглавниците на пода и я натисна.

— Сигурно потъваш в нея и тя приема формата на задника ти.

Тя протегна ръка отзад и изучаващо потупа дупето си.

— Това може да се окаже доста неприятно.

— Направо ме заболяват зъбите от тази музика.

Ив прокара език по венците си и се обърна в момента, в който Кармайкъл влезе в стаята.

Беше висок, около шейсет и тригодишен, с добре поддържано тяло, което в момента демонстрираше, облечен в искряща бяла риза, която добре очертаваше гръдните и коремните му мускули. Панталоните му бяха черни и впити, което му позволяваше да демонстрира и другите си атрибути. Косата му бе драматично разделена на бели и черни ивици и прибрана в опашка, така че лицето му — широко, с високи скули, стесняващи се в заострена издадена брадичка — да остане открито.

Очите му бяха дълбоки и с цвета на разтопен шоколад, а кожата му — в нюанса на слабо кафе.

— А, лейтенант Далас. Или да се обръщам към вас с госпожо Рурк?

Ив чу приглушеното изсумтяване на Пийбоди, но не му обърна внимание.

— Наричайте ме лейтенант Далас.

— Разбира се, разбира се — той се приближи, а риза му се захлъзга около тялото му, хвана ръката, която Ив му бе подала между дланите си. — Просто тази сутрин направих връзката — той свойски притисна ръката й и насочи чара си към Пийбоди. — А вие коя сте?

— Това е помощничката ми, полицай Пийбоди. Имам някои въпроси, господин Смит.

— Ще бъде повече от щастлив, ако мога да ви отговоря — отвърна той и пое ръката на Пийбоди по същия начин, както преди това бе държал ръката на Ив. — Заповядайте, заповядайте, седнете. Ли ще ни донесе чай. Имам специална сутрешна смеска, която дава енергия. Направо е фантастична. Наричайте ме Кармайкъл.

Той плавно се наведе към възглавница в прасковено жълто и сложи котето в скута си.

— Хайде сега, Снежинке, кажи, да не би да си помисли, че татко те е забравил?

На Ив не й се щеше да сяда на някоя от възглавниците, нито пък да остане права, надвесена над него. Затова седна на масата.

— Можете ли да ми кажете къде бяхте онзи ден между полунощ и три часа сутринта?

Той се опули по същия начин като котето.

— Е, това звучи доста официално. Случило ли се е нещо?

— Да, една жена бе убита в Китайския квартал.

— Не ви разбирам. Толкова отрицателна енергия — той затвори очи и си пое дълбоко въздух. — Ние се стараем да поддържаме положително енергийно поле в тази къща.

— Да, убедена съм, че Джейси Утън е сметнала прерязването на шията й за едно доста положително преживяване. Можете ли да посочите местонахождението си, господин Кармайкъл?

— Ли — каза той, докато тъмнокожата жена в искрящо бяло се вливаше като река в стаята, — познаваме ли жена на име Джейси Утън?

— Не.

— Знаем ли къде бях между полунощ и три часа през поминалата нощ?

— Да, разбира се — тя започна да налива бледозлатист чай от бледосин чайник в бледосини чашки. — До десет часа бяхте на официална вечеря, организирана от семейство Ризлинг. След това придружихте госпожица Хъбъл до дома й, изпихте по едно питие в апартамента й и се прибрахте у дома към полунощ. Прекарахте двайсет минути в изолационния си контейнер, за да премахнете натрупаната отрицателна енергия, преди да се оттеглите. Легнахте си към един и половина и станахте след обичайното събуждане по телефона в осем часа на следващата сутрин.

— Благодаря ти — каза й той и взе чашата, която тя остави на масата. — Трудно ми е да помня всички тези подробности. Щях да съм загубен без Ли.

— Бих искала да получа имената и адресите на хората, с които сте бил, за да потвърдят тази информация.

— Чувствам се доста неловко от всичко това.

— Това е рутинна мярка, господин Смит. Когато потвърдя алибито ви, ще продължа нататък.

— Ли ще ви предостави имената — той махна с ръка и отново затвори очи. — За здравето ми, както и за работата е много важно сетивата ми да се стимулират от положителното, от любовта и красотата.

— Така. Редовно си поръчвате от „Уитиърс“ в Лондон определен вид хартия за писма. Последната ви покупка е направена преди четири месеца.

— Не. Никога не купувам каквото и да било — той ококори очи и се усмихна. — Не мога да ходя по магазините, ако ме разбирате. Почитателите ми са толкова ентусиазирани. Носят ми стоките у дома — Ли или някой от служителите ми ходят на пазар. Харесвам хубавата хартия. Смятам, че е много важно да се изпращат лични писма, написани на хубава хартия, до приятели или до хора, които са направили нещо за мен.

— Кремава на цвят с плътна текстура. Нерециклирана.

— Нерециклирана ли? — той сниши глава, усмихвайки се в чашата си като малчуган, хванат да бърка в кутията с бонбони. — Срамувам се да кажа, че използвам нещо такова. Не е никак екологично, но наистина е великолепна хартия. Ли, хартията ми за писма от Лондон ли идва?

— Мога да проверя.

— Тя ще провери.

— Добре. Бих искала да ми дадете мостра от нея, ако нямате нищо против, както и имената на вашите служители, които са упълномощени да правят покупки от ваше име в Лондон.

— Аз ще се погрижа за това — отвърна Ли и отново се плъзна навън.

— Не ми е особено ясно защо моята хартия за писма може да представлява интерес за вас.

— Бележка, написана на такава хартия, бе оставена върху трупа.

— Моля ви — той вдигна и двете си ръце, като ги плъзна по тялото си, докато си поемаше въздух и ги отдръпна при издишването. — Не искам такива гледки да замърсяват сетивата ми. Затова слушам само собствената си музика. Никога не гледам телевизия, с изключение на специално подбрани развлекателни или социални предавания. По света има твърде много мрак. Твърде много отчаяние.

— На мен ли го казвате.

Когато Ив си тръгна, тя държеше в ръцете си мостра от неговата хартия и списък с имената на служителите му в Лондон.

— Доста е странен — отбеляза Пийбоди. — Но изглежда добре. А и просто не прилича на човек, който ще тръгне да преследва компаньонки.

— Обича груповия секс, от време на време с непълнолетни.

— О! — помощничката й сбръчка нос и погледна през рамо към къщата. — Дотук е онова, което ми подсказват инстинктите за него.

— Може би смята, че непълнолетните му почитателки имат по-малко отрицателна енергия в сексуално отношение, отколкото жените, които биха могли да слушат скапаната му музика, без да избягат с писъци на петата минута.

Тя се качи в колата и тръшна вратата.

— Ако тази гнусна песничка „Любовта огрява света“ ми се загнезди в главата, ще се върна тук и ще го пребия с тояга.

— Е, това вече ще ви даде положителна енергия — заключи Пийбоди.