Нора Робъртс
Имитация в смъртта (12)

Единайсета глава

Когато Ив влезе в стаята за почивка, Бакстър нагъваше огромен сандвич, който миришеше прекалено добре и изглеждаше прекалено свеж, за да е дошъл от ведомствения автоготвач, от някой от автоматите или пък от гишето за храна за вкъщи в стола.

Изглеждаше домашно приготвен и вкусен.

До него на квадратната маса благовидният Трухарт работеше старателно над салата от марули, покрита с парченца пиле. Срещу тях жена, която изглеждаше така, сякаш е видяла изгревите и залезите на цели два века им се усмихваше добросърдечно.

— Кажете сега — каза тя с писклив глас, — това не е ли по-добро от всичко, което може да ви даде една машина?

— Ъхъ — отговори Бакстър, без да спира да дъвчи, видимо съгласен с нея и безгранично щастлив.

Устата на Трухарт, който беше по-млад и почти толкова зелен, колкото и салатата си, не беше толкова натъпкана, той дръпна стола си назад, когато забеляза Ив.

— Лейтенант.

Застана мирно, а Бакстър погледна насмешливо новобранеца и с обожание — сандвича си.

Той преглътна залъка си.

— Господи, Трухарт, спести ми подмазването, поне докато си смеля храната. Далас, представям ти възхитителната и прекрасна госпожа Елза Паркси. Госпожо Паркси, това е лейтенант Далас, ръководещата на разследването, с която искахте да говорите.

— Благодаря ви, че дойдохте, госпожо Паркси.

— Това е мой дълг, нали? Като гражданка, да не говорим като приятелка и съседка. Лоис се грижеше за мен, когато имах нужда, сега аз ще се погрижа за нея, доколкото мога. Седни, миличка. Обядвала ли си?

Ив хвърли едно око към сандвича, после към салата и преглътна завистта, която се надигна в общо взето празния й стомах.

— Да, госпожо.

— Казах на тези момчета, че ще им направя страхотно ядене. Не мога да понасям храна от автомат. Тя не е естествена. Детектив Бакстър, предложете малко от този сандвич на момичето. Толкова е кльощава.

— Яла съм, наистина. Детектив Бакстър ми каза, че в неделя сутринта сте видели някакъв мъж да излиза от сградата, където е живяла госпожа Грег.

— Да. Не съм говорила с полицията преди това, защото след църква отидох при внук си и останах да преспя при него. Разбира се, вчера по новините чух за Лоис.

Безбройните бръчки по нейното изсъхнало като стафида лице се изкривиха в изражение, което Ив определи като скръб.

— Никога не съм била толкова шокирана и разстроена, дори когато моят Фред, лека му пръст, падна под трамвай № 3 през 2035 г. Тя беше добра жена и добра съседка.

— Да, знам. Какво може да ни кажете за мъжа, когото видяхте?

— Почти не му обърнах внимание. Очите ми все още виждат доста добре. Оправих ги отново миналия март, но не му обърнах особено внимание.

Тя разсеяно извади пакет хартиени кърпички от подобна на пещера дамска чанта и ги подаде на Бакстър.

— Благодаря, госпожо Паркси — каза той с покорен, изпълнен с уважение глас.

— Ти си добро момче — тя го потупа по ръката, след което насочи вниманието си към Ив. — До къде бях стигнала? А, да. Тъкмо излизах, за да чакам внука си. Той се отбива всяка неделя в девет и петнайсет сутринта, за да ме закара на църква. Ходите ли на църква?

През погледа на госпожа Паркси премина светкавичен проблясък като от мънисто, което накара Ив да се поколебае кое да избере — истината или удобната лъжа.

— Да, госпожо — обади се Трухарт, а изражението му беше напълно сериозно. — Обичам да ходя да слушам месата „Свети Патрик“, когато мога да стигна до средната част на града в неделя. Иначе ходя в „Света Богородица Мъченица“ в центъра.

— Католик ли си?

— Да, госпожо.

— Е, всичко е наред — тя потупа и неговата ръка, сякаш да го успокои, че вината не е негова.

— Видели сте мъжа да излиза от блока на госпожа Грег — подсети я Ив.

— Казах, че съм го видяла, нали така? Той излезе една минута, след като прекрачих прага на входната врата от другата страна на улицата. Беше облечен в сива униформа и носеше черна кутия за инструменти. В другата си ръка държеше синя пластмасова кошница като онези, дето ги имат по пазарите. Не можах да видя какво имаше в нея, зрението ми е добро, както вече казах, но беше далеч, пък и аз не зяпах в мъжа.

— Как изглеждаше?

— Изглеждаше като техник. Бял мъж или със смесен произход. Трудно е да се каже, защото слънцето ми светеше в очите. Не знам на колко години. Определено не на моите — тя се захили и разкри възхитителен набор от изкуствени зъби. — Трийсет, четирийсет, петдесет, шейсет — всички ти изглеждат еднакви, щом удариш един век, а аз ударих моя, та и седемнайсет отгоре този март. Но според мен е на трийсет или четирийсет.

— Поздравления, госпожо Паркси — каза Трухарт и й се усмихна.

— Ти си много приятен младеж. Онзи носеше фуражка, униформена фуражка и слънчеви очила. Тъмни. Аз също бях сложила моите. Слънцето блестеше силно, въпреки че беше още рано. Той ме видя — не можах да видя очите му, разбира се — но той ме видя, защото ми се усмихна и леко ми се поклони. Нахалство му казвам аз на това; просто изсумтях и погледнах в друга посока, защото не понасям нахалството.

— В каква посока тръгна?

— О, запъти се на изток. С пружинираща походка, като човек доволен от сутрешната си работа. Лоша работа, лоша работа е, когато някакъв мъж може просто ей така спокойно да си върви по тротоара, след като е убил жена. Лоис неведнъж е ходила вместо мен на пазар, когато съм се чувствала зле и ми носеше цветя, за да ме разведри. Винаги отделяше по някоя минута да си побъбри с мен. Съжалявам, че не знаех какво е сторил. Внукът ми пристигна една-две минути по-късно — той винаги е точен. Щях да му кажа да прегази това гадно животно на улицата. Бог ми е свидетел, щях да го накарам.

Тя продължи да разпитва госпожа Паркси, докато не се убеди, че е получила всичко, което жената може да й даде, сетне я предаде на Трухарт и му нареди да я придружи до униформен полицай, който да я откара вкъщи.

— Бакстър, остани още една минута — тя зарови ръка в джоба си и установи, че по-рано през деня бе дала на Пийбоди последните си жетони. — Имаш ли достатъчно за едно „Пепси“?

— Какъв е проблемът да използваш номера на значката си? Да не би да си прескочила лимита?

Тя му хвърли изпълнен с неприязън поглед, почти се разсърди.

— Въведа ли си номера, машината ми изказва съжаленията си. Тази в нашия отдел направо ме мрази — провежда лична вендета. И те си говорят помежду си, Бакстър. Не си мисли, че не си общуват.

Той я наблюдава в продължение на минута и накрая каза:

— Имаш нужда от почивка.

— Имам нужда от „Пепси“, мамка му. Искаш ли да ти дам разписка?

Той се приближи до автомата, въведе номера на значката си и поръча кутията.

„Добър ден. Вие поръчахте половин литър «Пепси» в метална кутия. Страхотно е! Пожелавам ви безопасен и ползотворен ден и не забравяйте да рециклирате след това.“

Бакстър извади кутийката, върна се при Ив и й я подаде.

— Черпя те.

— Благодаря. Виж, знам, че имаш много работа. Благодарна съм ти, че отдели време за проучването.

— Просто го включи в доклада си. Може и аз да понамажа покрай теб.

Тя кимна към вратата, така че излязоха и продължиха да разговарят.

— Трухарт изглежда добре. Достатъчно стабилен ли е?

— Лекарят каза, че физически е добре. Хлапето е здраво като кон. Психиатърът също му даде зелена светлина.

— Четох оценките, Бакстър. Питам те ти какво мислиш.

— Струва ми се, че това, което му се случи преди няколко седмици, извади от равновесие повече мен, отколкото него. Той е стабилен, Далас. Истинско съкровище. Да ти призная, никога не съм възнамерявал да си взема заек и да сложа треньорска шапка, но той е същински дар божи.

Бакстър поклати глава, докато се качваха на ескалатора:

— Хлапето обича работата. Мамка му, той живее с работата, както никой друг — освен теб. Той се втурва за всяка смяна, умира от желание да работи. Казвам ти, направо ми стопля сърцето.

Останала доволна, Ив се запъти надолу по коридора с него.

— Като говорим за обучаващи се — продължи Бакстър, — чух, че Пийбоди ще се явява на изпит за детектив след няколко дни.

— Правилно си чул.

— Нервна ли си, мамче?

— Много смешно. Защо трябва да съм нервна?

Той се захили и в следващия момент и двамата се обърнаха по посока на пронизителен вой. Някакъв кльощав тип с белезници се изтръгна от униформения полицай, който го придружаваше, повали на колене друг с добре центриран ритник в слабините, след което се понесе към ескалатора с подивели очи, а от устата му хвърчеше слюнка.

Тъй като държеше кутийка „Пепси“ в ръката си, Ив замахна с нея. Уцели го точно между очите. Чу се тъп звук. Беше по-скоро изненадан, отколкото сериозно наранен, затова само се препъна, изправи се, снижи глава и я нападна като стенобойна машина.

Тя имаше точно толкова време, колкото да успее да се завърти. В следващия момент вдигна рязко коляното си и го заби в брадичката му. Чу се ужасен звук от изпукване, който, предположи Ив, беше или от удара в челюстта му или от измятането на хрущяла в коляното й.

Какъвто и да беше случаят, той полетя надолу и падна на задника си, след което моментално бе поет от двама униформени и един случайно минаващ цивилен.

Бакстър прибра оръжието си и се почеса по главата, загледан в мелето на пода.

— Искаш ли ново „Пепси“, Далас?

Това, което бе останало от нейното се разливаше в кафява локва на пода.

— Дявол да го вземе. Кой отговаря за този задник?

— Аз, лейтенант — един от униформените се запрепъва към нея. Той се задъхваше, а долната му устна кървеше. — Водех го към участъка за…

— Полицай, защо изгубихте контрол над арестанта си?

— Смятах, че е под контрол, лейтенант. Той…

— Очевидно сте смятал погрешно. Явно се налага да си припомните каква е правилната процедура.

Арестантът се мяташе, риташе и пищеше като жена. За да демонстрира какво представлява правилна процедура, Ив се наведе, без да обръща внимание на болезненото прещракване в коляното. Сграбчи пищящия тип за един кичур от дългата му тъмна коса и изви главата му, докато обезумелият му поглед не срещна нейния.

— Млъквай. Ако не млъкнеш, ако моментално не спреш да се съпротивляваш, ще ти изтръгна езика от устата, ще го омотая около врата ти и ще те удуша с него.

По погледа му разбра, че се е позабавлявал с някакви химични вещества, но нейната заплаха постигна целта си — или може би тонът й му подсказа, че наистина го мисли, и то съвсем буквално.

Когато той се отпусна, Ив се изправи и изгледа униформения полицай със същия хладен поглед:

— Прибави оказване на съпротива и нападение над полицай към днешния списък с награди за нашия гост. Искам да видя копие от рапорта ти, преди да го подадеш, полицай — тя умишлено плъзна поглед надолу и провери табелката на гърдите му, — Кълин.

— Слушам, лейтенант.

— Изпуснеш ли го пак, ще използвам неговия език, за да те удуша. Действай.

Настана леко боричкане, когато двамата униформени се намесиха в знак на солидарност, за да вдигнат арестанта и да го повлекат по коридора.

Бакстър подаде на Ив нова кутийка с „Пепси“:

— Реших, че си го заслужила.

— Адски си прав — промърмори тя и закуцука към отдел „Убийства“.

 

 

Ив написа собствения си рапорт и лично го занесе на командир Уитни. С жест той я покани да седне, което тя прие с благодарност, понеже нямаше да усеща твърде силно болката в коляното.

Когато приключи с устния си рапорт, началникът й каза:

— Изолираш медиите, според теб това ще го амбицира или ще го засегне?

— С медиите или без тях, той отново ловува. Жертвите му са случайни, но той ги подбира, а подбирането изисква време. Що се отнася до средствата за масова информация, пуснах няколко изказвания чрез Отдела за връзки с медиите. Те са съсредоточени върху първото убийство. То е по-атрактивно в сравнение с убийството и изнасилването на шейсетгодишна жена в апартамента й. От него няма да се заинтересуват твърде много, докато някой от тях не се добере до информацията, че между двете убийства има връзка. Това ще се случи, особено ако той удари отново, но все пак имаме време за глътка въздух.

— Подвеждаш медиите?

— Не, сър. Просто не ги отвеждам никъде. Направих изявление пред Куинтън Поуст от Канал 75, вместо пред Надин Фарст, защото сметнах, че трябва да охладя слуховете, че имам любимци. Сече му пипето, но още е зелен. Щом Надин захапе това, тя ще направи връзката. Дотогава не съм длъжна да отговарям на въпрос, който не е зададен.

— Правилно.

— От друга страна, сър, мисля, че въпреки твърденията му, на него не му пука особено за вниманието на медиите. Не и този път. Той иска моето внимание и го получава. Психологическият портрет, направен от доктор Майра, потвърждава потребността му да доминира над жените и да ги унищожава. Властната жена е неговата Немезида. Това съм аз, ето защо ме е избрал.

— Набелязана жертва ли си?

— Не ми се вярва или поне не, докато се придържа към модела си.

Уитни изсумтя и събра върховете на пръстите си.

— Трябва да знаеш, че получих оплаквания.

— Сър?

— Едно от Лео Фортни, който хленчи, че си го тормозила и заплашва да заведе дело срещу теб и отдела. Второ от канцелариите на Нилс Ренквист, в което се споделя… неудоволствие от факта, че съпруга на дипломат е била разпитвана от служител на нюйоркската полиция. И трето от представител на Кармайкъл Смит, който разпалено издекламира нещо за негативния ефект, който би предизвикал тормозът над неговия клиент от страна на… как го каза? Безчувствена, агресивна и надъхана личност със значка.

— Това трябва да съм аз. Лео Фортни даде невярна информация по време на първия разговор. Той е сменил историята си до известна степен по време на втория разговор, проведен от помощничката ми, но версията му все така намирисва. Както с Нилс Ренквист, така и със съпругата му бе проведен разговор, а не са били разпитвани. И въпреки че и двамата оказаха съдействие, никой от тях не беше особено отзивчив. Що се отнася до Кармайкъл, ако отнякъде изтече информация, че по някакъв начин е замесен в моето разследване, то ще е от самия него.

— Смяташ да разглеждаш всеки от тях като заподозрян това разследване.

— Да, сър.

— Добре — доволно кимна той. — Не ми пречи да импровизирам отговори на оплакванията, но този път пипай внимателно, Далас. Всеки от тях по свой начин притежава значителна власт и те до един знаят как да използват медиите в своя полза.

— Ако някой от тях е убиецът, аз ще събера доказателства. Пък после нека използват медиите от затвора.

— Тогава ги омотай, но внимателно.

Свободна да си върви, тя се изправи. Уитни повдигна едната си вежда, когато тя се запъти към вратата:

— Какво е станало с крака ти?

— Просто коляното — отвърна тя, ядосана, че бе забравила да контролира куцането си на излизане. Затова леко се усмихна. — Попаднах в глупава ситуация — допълни тя и затвори вратата зад себе си.

 

 

Тръгна си по-късно, отколкото бе възнамерявала и попадна в доста неприятно задръстване. Вместо да се бори с него, Ив изчака, като използва времето, за да размишлява, да прегледа бележките си и да нахвърля нови.

Имаше заподозрени, макар че й липсваха доказателства. Имаше нишки, които се преплитаха и в двете убийства. Бележките, тонът им, имитацията.

Нямаше ДНК проби, нито веществени улики, нито доказателства, които да я наведат на мисълта, че убиецът е познавал жертвите си. Свидетелските показания описваха мъж от бялата или от смесената раса, с неопределена възраст и цвят на кожата. „Използвал е различни акценти — помисли си. — Защото явно има характерен глас?“

Ренквист с неговите британски тоналности. Кармайкъл с прословутите си извивки.

Възможно.

И все пак Фортни правеше изявления пред средствата за масова информация и обществото достатъчно често. Би могъл да сметне, че някой ще го познае.

Или пък това отново може да е свързано с егоцентризма, при всеки един от тях. „Толкова съм значим и известен, че всеки би ме познал, ако не се дегизирам.“

„Търси властна жена“ — каза си тя. Това е в основата на всичко, това е ключът към загадката.

Ив съблече якето си, докато вървеше от колата към къщата. Беше задушно, някак си като наелектризирано. Може би се задаваше буря. „Дъждът няма да навреди“ — помисли си тя и преметна якето си върху колоната на стълбището. Един силен дъжд би могъл да задържи нейния човек в леговището му и да му попречи да излезе на лов.

Преди да се заеме отново с работата си, със своя лов, тя трябваше да се добере до един друг мъж.

Говорещата карта й съобщи, че Рурк е във вътрешния двор, до който се стига през кухнята. Тя нямаше никаква идея защо би стоял навън на този отвратителен въздух, когато къщата беше благодатно освежаваща и хладна.

Но тя извървя дългата отсечка до кухнята, прекоси помещението и излезе навън, където се намираше той. Там просто се вцепени и загуби ума и дума.

— А, добре, вече си тук. Можем да започваме.

Беше облечен в джинси — това не беше обичайното му домашно облекло — и бяла тениска. Беше бос и леко запотен, което й допадна. Истината беше, че той би допаднал не само на нея, но на която и да било жена, независимо от облеклото си, независимо от обстоятелството, че стоеше в жаркия вътрешен двор през една септемврийска вечер, в която уредите за измерване качеството на въздуха просто бяха развели белия байрак и се бяха предали без бой.

Но в момента тя бе по-силно заинтригувана от огромния, блестящ сребрист уред до него.

— Какво е това нещо?

— Това е уред за готвене на открито.

Внимателно и с известно облекчение, че все още носи оръжието си за всеки случай, тя се приближи.

— Нещо като барбекю?

— Да, и това, плюс още много неща — той погали с красивата си ръка капака, както мъж гали жена, в която се е влюбил безпаметно. — Възхитително, нали? Пристигна преди час.

Беше много масивен и отблясъците, хвърляни от слънцето по повърхността му бяха почти ослепителни. Тя забеляза, че имаше няколко капака, някакви допълнителни джаджи от двете страни, както и отделение с вратичка, разположено под основния корпус.

Имаше безбройно много копчета, лостове и циферблати. Ив навлажни устни:

— Хм. Не прилича съвсем на онова, което използваха семейство Майра.

— По-нов модел — той отвори основния капак и разкри още една блестяща повърхност с множество лъскави решетки и купчина сребристи кубчета отдолу, като страничната повърхност на отделението бе покрита със здрав метал. — Не виждам причина да не си вземем последен модел.

— Наистина е огромен. Направо можеш да живееш в него.

— След като направим няколко пробни обиколки, си мислех, че можем да си спретнем наше барбекю. През почивните дни около Деня на труда.

— Предполагам, че под пробни обиколки нямаш предвид, че ще караш това чудо някъде — тя заби един бърз, проучващ ритник в едно от големите му масивни колела.

— Всичко е под контрол — той се наведе и отвори една от вратичките. — Хладилно отделение. Имаме пържоли, картофи, малко зеленчуци, които ще набодем на тези шишове.

— Така ли ще направим?

— Трябва само да ги набодем — заяви той. — Имаме и бутилка с шампанско, за да го осветим. Макар че си мислех, че е по-добре да го изпием, отколкото да халосваме уреда с бутилката.

— Мога да се заема с тази част. Някога да си правил пържоли?

Той й хвърли благ поглед, докато отваряше бутилката с шампанско:

— Прочетох наръчника, а освен това гледах как се прави у Майра. Не е чак такава философия, Ив. Месо и топлина, нищо повече.

— Добре — тя взе чашата, която й бе налял. — Какво се прави първо?

— Включвам го и според времевото разписание в наръчника първо се слагат картофите. Те отнемат най-много време. Докато станат, ние ще седим на сянка.

При мисълта, че той ще включи чудовищния уред, тя предпазливо отстъпи назад.

— Да, добре, аз направо ще подхвана частта със седенето на сянка — последваха още няколко крачки назад.

И все пак тя го обичаше, затова се подготви да скочи да го защити, в случай, че уредът стане раздразнителен. Тя наблюдаваше как Рурк нарежда картофите на едно от по-малките отделения на грила, а сетне се зае с лостовете. Появи се червена светлина, подобна на враждебно око. Очевидно това го изпълни със задоволство, тъй като затвори капака, потупа го, след което извади малък поднос със солени бисквити и сирене от най-долното отделение.

Той изглеждаше доста сладък, трябваше да си признае тя, докато носеше подноса, прекосявайки слънчевия двор с боси крака и вързана на тила коса, както често я носеше, когато се занимаваше с някаква сериозна работа.

Ив му се ухили и пъхна парченце сирене в устата си:

— Приготвил си всичко това.

— Да. При това беше много приятно — той опъна краката си и отпи от шампанското. — Не разбирам защо по-рано не съм се завъртал из кухнята.

Чадърът над масата прекъсваше палещата слънчева струя и шампанското беше леденостудено. Никак не беше зле след дълъг ден, реши тя.

— И как разбираш, че картофите са готови?

— Има си хронометър. Също така се споменава, че можем да решим да ги боднем с вилица.

— Защо?

— Беше нещо свързано с това кога са готови. Но предполагам, че се разбира от само себе си. Какво си направила с коляното си?

„Никога не пропуска да забележи нещо необичайно“ — помисли си тя.

— Някакъв униформен тъпак позволи на един задник да му избяга. Използвах коляното си, за да попреча на въпросния задник да ме катурне по ескалатора. Сега сигурно реве, защото челюстта му е разместена и има леко сътресение на мозъка.

— Коляно за челюст. Разумно. Как получи сътресението?

— Той твърди, че е от кутийката „Пепси“, която му заковах между очите, но това са пълни глупости. По-скоро предполагам, че го е получил, когато му се нахвърлиха няколко ченгета.

— Хвърлила си „Пепси“-то си по него.

— То ми беше под ръка.

— Скъпата ми Ив — той поднесе свободната й ръка към устните си и я целуна. — Както винаги изобретателна.

— Може и така да е, но ми се наложи да губя още време с бумащина. Полицай Кълин ще има да се разкайва.

— Не се и съмнявам.

Той сипа още шампанско и те го изпиха под закрилящата сянка. Когато Ив чу далечния тътен на гръмотевица, тя повдигна вежди и хвърли поглед към грила:

— Май ти предстои пороен дъжд.

— Има време. Просто ще го увелича малко и ще сложа пържолите.

Петнайсет минути по-късно Ив отпи от шампанското си и видя как едно малко пламъче изригна от единия край на грила. И тъй като то не беше първото, тя не се стресна от него.

Вместо това наблюдаваше как Рурк се бори с новата си играчка, проклина я на два езика и я измерва с поглед, пълен с възмущение.

Когато ги бодна с вилица, картофите се оказаха твърди като камък под почернелите си кори. Наложи се два пъти да слагат в уреда зеленчуците на шиш.

Пържолите бяха гадно сиви от едната страна и черни от другата.

— Не е възможно — промърмори той. — Трябва да е дефектна.

Той набоде една от пържолите и я вдигна от грила, за да я огледа намръщено.

— Това не ми прилича на средно алангле.

Когато сокът, който се процеждаше от месото предизвика още едно избухване на пламък, той го подхвърли обратно на решетките.

Изригнаха още пламъци и уредът, както вече няколко пъти преди това, произнесе строго предупреждение:

„Активният огън не е желателен, нито препоръчителен. Моля препрограмирайте в рамките на трийсет секунди, в противен случай този уред ще премине в авариен режим, както гласи наръчника, след което автоматично ще изключи.“

— Мамка ти, гадна кучко, колко пъти трябва да препрограмирам?

Ив отпи още една глътка от шампанското и реши, че не е уместно да посочва, че обръщението „кучко“ е неуместно, тъй като гласът, идващ от уреда, определено беше мъжки.

Мъжете, беше забелязала тя, редовно назоваха неодушевените предмети, които проклинаха или псуваха, с обидни женски имена. По дяволите, тя самата правеше същото.

Две светкавици проблеснаха и разцепиха небето, а гръмотевицата прозвуча по-наблизо с едно продължително, зловещо изръмжаване. Ив усети първите пръски дъжд в засилващия се вятър.

Тя се запъти да спаси остатъка от бутилката шампанско, докато Рурк стоеше с поглед, втренчен в грила.

— Мисля да хапна пица — каза тя и се отправи към къщата.

— Просто има дефект — Рурк изстърга онова, което беше останало от храната в отделението за отпадъци на машината. — Това не е краят — закани се той на уреда и последва Ив в къщата.

— Ще му хвърля още един поглед утре — каза й той.

— Знаеш ли — тя прекоси кухнята и отиде до автоготвача, който по нейно мнение беше нормалният начин на готвене. Хубаво е човек да види, че ти също можеш да се провалиш като нас, останалите смъртни. Да се изпотиш целия, да се нервираш и да ругаеш неодушевени предмети. Въпреки че аз не съм никак убедена, че това чудо навън е неодушевено.

— Със сигурност има фабричен дефект — отвърна той, но вече ухилен до уши. — Утре ще се погрижа.

— Не се и съмнявам. Искаш ли да хапнем тук?

— Става. Най-вероятно няма да можем да ядем в кухнята след тази вечер, при положение че Съмърсет си идва утре.

Тя се вцепени, а чашата й остана във въздуха, на половината път към устните й.

— Утре? Не е възможно. Той замина преди пет минути.

— Утре по обяд — той се приближи към нея и прокара пръст по трапчинката на брадичката и. — Ваканцията му беше значително по-дълга от пет минути.

— Накарай го да я удължи. Кажи му… че трябва да направи околосветско пътешествие. С лодка. От онези, на които гребеш с весла. Ще му се отрази добре.

— Предложих му да си продължи почивката. Той е готов да се върне вкъщи.

— Да, но аз не съм — тя вдигна ръце.

Той само се усмихна, наведе се към нея и я целуна по челото така, сякаш целува дете.

Тя изпухтя навъсено:

— Добре тогава. Добре. Но сега ще трябва да правим секс на кухненския под.

— Моля?

— Това е в списъка ми с неща, които трябва да направим и още не сме стигали до него, така че ще трябва да се заемем веднага. Пицата може да почака.

— Имаш списък?

— Трябваше да бъде спонтанно и неконтролирано, но ще се задоволим с това, с което разполагаме.

Тя пресуши чашата си с шампанско, остави я настрана разкопча кобура си.

— Хайде, събличай се, приятел.

— Списък за секс? — удивен и очарован, той я наблюдаваше как стоварва кобура си на плота и се заема с ботушите си. — Значи тази атака на стълбите — нагоре-надолу по стълбите — е била включена в списъка ти.

— Точно така — тя измъкна ботуша си и го хвърли настрани.

— Дай ми да го видя — той подаде ръка, като настоятелно размърда пръсти.

Надвесена над втория си ботуш, тя надигна глава.

— Това е нещо, което ти би нарекъл списък на ум — тя потупа главата си. — Всичко е тук. Ти не се събличаш.

— Обичам ума ти.

— Да, добре, хайде само да отметнем това малко задължение, след това можем…

Тя млъкна, когато той я сграбчи в ръцете си и я сложи по задник върху кухненския плот. Сграбчвайки косата й в двата си юмрука, той привлече устата й към своята и я плени.

— Достатъчно спонтанно ли е за теб? — попита той, когато тя си пое дъх.

— Може би — думите се търкулнаха обратно в гърлото й, когато той разкъса ризата й.

— А това неконтролирано ли е?

Беше й малко трудно да отговори, тъй като устата й отново бе подложена на атака. Той смъкна онова, което бе останало от ризата й до китките й. Ръцете й бяха пленени и това отприщи инстинктивна паника, която се преплете хаотично с изблик на вълнение, когато той дръпна разкъсаната материя като въже.

Сега ръцете й се озоваха зад гърба, а кръвта бумтеше в ушите й. Не беше в състояние да си поеме дъх напълно. Виното, което бе изпила замая главата й, а мускулите на бедрата й затрепериха.

— Ръцете ми — успя да каже само.

— Не още — той беше луд по нея. Направо беше полудял. Побъркваха го формите й, уханието й, вкусът й. А сега и звукът, който издаваше, докато ръцете му шеметно препускаха по тялото й.

Той пируваше с кожата й, с гърдите й, със сърцето й, което биеше бясно под устните му. Тя отново изстена, потрепери, потъна в друг свят, докато използваше езика и зъбите си.

Да му се остави. За него нямаше нищо по-възбуждащо от момента, когато тя му се оставяше.

Все още не можеше да диша. Усещанията обаче я връхлитаха, твърде мощно, твърде дълбоко, за да бъдат назовани с меката дума удоволствие.

Тя го остави да я поеме, би го молила за още, ако имаше думи. Когато смъкна бикините по бедрата й, тя се разтвори за него. И тези ръце, тези прекрасни ръце я докараха до върха.

Изкрещя, когато го достигна, когато оргазмът избухна нея с такава горещина, че тя се зачуди как просто не се разтопила от него и не се разтекла по плота като локва.

Главата й се отпусна безсилно на рамото и тя успя да произнесе само една дума:

— Още.

— Винаги — устните му преминаха през косата й, по бузата и отново намериха нейните. — Винаги.

Ръцете му я обвиха и нейните, вече освободени, отвърнаха на прегръдката. Тя сключи крака около кръста му и се помъчи да проговори, думите излязоха от устата й на задъхани пресекулки.

— Не сме на пода.

— Ще стигнем до там — той я ухапа леко по рамото, по шията, чудейки се как се удържа да не я изяде цялата.

Издърпа я от плота, поемайки тежестта й върху себе си, докато устните им се сляха отново, докато сърцата им туптяха заедно. Ръцете й си проправиха път под тениската му, късите й нокти дращеха влажната му кожа.

Сетне тя дръпна дрехата нагоре, издърпа я съвсем и заби зъби в рамото му:

— Господи, тялото ти. Мое, мое, мое.

Бяха на пода, дърпаха дрехите си и засмукваха жадно въздух, тъй като дробовете им бяха на път да се взривят. И този път, когато краката й се сключиха около него, той влезе в нея.

Горещ, непоносимо горещ, тя го бе засмукала в себе си, за да вземе още от него, за да го повлече със себе си. Ръцете му се плъзнаха по лъскавата й кожа и намериха опора върху бедрата й. Слели се в едно цяло, те останаха така, докато той не изкрещя от удоволствие.