Нора Робъртс
Имитация в смъртта (9)

Осма глава

В тесния апартамент на Пийбоди Макнаб я подлагаше на поредица от интензивни компютърни симулации. Той бе доказал, че е доста педантичен и досаден инструктор, установи през последните няколко седмици Пийбоди.

Присвила рамене, тя внимателно си проправяше път през сцена на убийство, избирайки решенията и възможностите си в теренно разследване на двойно убийство.

И изруга, когато направеният избор доведе до оглушително бръмчене — лична добавка на Макнаб към симулатора — и на екрана се появи намръщеното лице на облечен в роба съдия, който поклати пръст към нея.

Ах, ах, ах, неправомерно действие, замърсяване на местопрестъплението. Доказателствата са покрити. Заподозреният се измъква на свобода заради грешка на разследващия детектив.

— Наистина ли се налага да го казва?

— Спестява юридическите празнословия — рече Макнаб и натъпка картофен чипс в устата си, — кара по същество.

— Не искам да правя повече симулации — лицето й придоби нацупено изражение, което направо разтърси либидото на Макнаб. — Още малко и мозъкът ми направо ще изтече през ушите.

Той я обичаше достатъчно, за да пропъди от мислите си своята представа как я съблича и я люби върху килима.

— Виж сега, ти си върхът в писмената част. Имаш много силна памет за детайлите и за правните въпроси и за прочие глупости. Ще се справиш и на устния, ако успееш да овладееш гласа си да не цвърчи.

— Не цвърчи.

— Чува се нещо подобно на звука, който издаваш, когато те хапя по пръстите на краката — той се усмихна широко и показа зъбите си, когато тя се смръщи. — На мен този звук ми харесва как звучи, но изпитната комисия няма да е толкова романтично настроена. Така че ще трябва да го посмажеш малко.

Тя продължи да се цупи, но устата й направо увисна, когато той я плесна през ръката, която протегна към пакета с чипс.

— За теб няма, докато не минеш през още една симулация.

— Господи, Макнаб, аз не съм кученце, което изпълнява номера, за да получи бисквитка.

— Не, ти си полицай, който иска да стане детектив — той премести плика, за да бъде извън обсега й. — И си уплашена.

— Не съм уплашена, а съм притеснена за изпита си и за това, че трябва да докажа своята подготовка… — тя въздъхна през зъби, докато той я изучаваше с търпеливите си зелени очи. — Ужасена съм — ръката му я обгърна и тя се сгуши в кокалестото му рамо. — Ужасена съм, че ще се проваля и ще изложа Далас. И теб, и Фийни, и командира, и семейството ми. Господи!

— Няма да се провалиш и няма да изложиш никого. Не става въпрос за Далас или за когото и да било. Става въпрос единствено за теб.

— Тя ме подготви, тя ме предложи за детектив.

— Значи сигурно смята, че си готова. Това не е проста задача, Тибоди — той леко отърка носа си в бузата й. — Никой не предполага, че е лесно. Но ти имаш нужната подготовка, теренното време, усета, пипето. И, скъпа, имаш стомах и сърце за това.

Тя извърна глава и го погледна.

— Ти си дяволски мил.

— Не, това е самата истина, но има още една истина — за такава работа ти трябват топки, а ти си нямаш.

Сладникавата й разнеженост към него моментално се превърна в раздразнение.

— Хей.

— И понеже си нямаш топки — продължи той спокойно, — не се доверяваш на това, което усещаш със стомаха си, нито на подготовката си. Непрекъснато се съмняваш в себе си. Вместо да се облегнеш на знанията си, продължаваш да се чудиш какво не знаеш и непрекъснато се дъниш на симулациите.

Тя се отдръпна и го загледа напрегнато, сви устните си, а очите й се вледениха. Гласът й просъска.

— Мразя те, защото си прав.

— Тц. Обичаш ме, защото изглеждам дяволски добре.

— Задник.

— Проскубано коте.

— Проскубано коте — тя забели очи, ала устните й се разляха в усмивка. — Божке! Добре, зареди още една. Нека да е много трудна. И когато успея да я закова, не само ще си получа чипса, но… — усмивката й стана закачлива. — Ще си сложиш моята шапка.

— Готово.

Тя се изправи, за да се поразтъпче и да си проясни мислите, докато той програмира симулацията. Бе уплашена, призна си тя. Уплашена, че толкова много иска да стане детектив и бе позволила това унищожи увереността й. Трябва да го преодолее. Дори дланите й да са влажни, а стомаха й — на възли, да, трябва да го преодолее.

Далас никога не допускаше нервите да й попречат на работата. А те явно й влияеха, ала имаше и още нещо, по-дълбоко, по-жестоко. Забеляза го днес следобед при убийството на Грег, само за секунди, този следобед. Беше го забелязала и при други случаи на сексуално престъпление. Лицето на лейтенанта пребледняваше, очите й се замъгляваха. Припомняше й нещо ужасяващо — Пийбоди бе сигурна. Нещо много лично.

Пийбоди бе убедена, че става дума за някакво изнасилване. За наистина брутално изнасилване. И вероятно е била доста млада. Още преди да стане полицай. Пийбоди бе изучавала кариерата на Ив в нюйоркската полиция като образец, достоен за подражание, но не беше срещнала доклад за сексуално насилие над Далас.

Значи е било преди, преди Академията. Когато е била тийнейджърка или още по-рано. Стомахът на Пийбоди инстинктивно се сви. Определено ти трябват и стомах, и топки, за да се изправяш срещу неумолимите си спомени, всеки път, когато стъпваш на местопрестъпление, свързано със сексуално насилие.

Със сигурност ти трябва нещо повече, за да не позволиш на неумолимите спомени да те сломят, а да ги употребиш в своя полза. Трябва ти храброст.

— Готов съм — каза й Макнаб. — Намерил съм ти страхотно престъпление.

Тя си пое въздух и повдигна рамене.

— Аз също съм готова. Отиди в спалнята или си намери друго занимание, става ли? Искам да го направя сама.

Той я погледна, видя онова, което се надяваше да види и кимна в знак на съгласие.

— Няма проблем. Закови лошия, Тибоди.

— И още как.

Тя доста се изпоти със задачата, но остана съсредоточена. Спря да си задава въпроса какво би искала от нея Далас, какво би направила Далас и се съсредоточи върху това, което трябваше да се направи. Спазвай правилата и наблюдавай, събирай доказателства и идентифицирай. Разпитвай, докладвай, разследвай. Тя си проправи път през взаимно противоречащи си свидетелски показания, мъгляви спомени, факти и лъжи, лабораторни изследвания и задължителни процедури.

С нарастващо вълнение установи, че е успяла да разкрие случая.

Макар да й се искаше да се забави на финалната фаза, ареста, тя преодоля желанието си и направи своя избор. И беше възнаградена — на монитора се появи графичното изображение на прокурор. Той изрече:

Арестувай го. Предумишлено убийство.

— Да! — тя скочи от стола и изигра своя малък победен танц. — Имам арест. Заковах гадното копеле. Хей, Макнаб, донеси ми онзи проклет чипс.

— Естествено — той влезе в стаята, ухилен до уши. В едната си ръка държеше плика с чипс и беше гол, ако не се броеше нейната лятна сламена шапка. И тъй като тя беше кацнала жизнерадостно на слабините му, Пийбоди предположи, че успехът й го е направил също толкова щастлив, колкото и самата нея.

Тя избухна в смях и се смя, докато не почувства, че ще прилошее.

— Такъв идиот си — успя само това да изрече и скочи върху него.

 

 

За Ив всичко беше въпрос на съчетаване на голите факти с логиката на разсъжденията. Помагаха й опитът и образованието.

— Трябва да е познавал ежедневието на жертвите, което означава, че е познавал самите тях. Но това не означава, че те са го познавали, тук връзка няма, познавал ги е само той. Принципът му не е случаен, защото се гордее със своя избор. Първо е проучил почвата.

— Това е обичайният модел, нали? — Рурк вдигна глава, като усети погледа й. — Ако любовта на моя живот е зъболекарка, аз ще понауча нещичко за последните новости в нейната професия.

— Не споменавай думата „зъболекарка“ — промърмори Ив и несъзнателно, с боязън прокара език по зъбите си.

— Нека се придържаме към зловещите убийства — и тъй като знаеше, че няма смисъл да се опитва да я разубеди да не пие поредно кафе в полунощ, Рурк също си наля още една чаша. — Проучването на почвата, подборът, дебненето, планирането. Всички тези етапи са неотменна част от цялото за типичния — ако може да се нарече така — сериен убиец.

— Възбудата, контролът, властта, детайлите. Сега е жива, защото й позволявам, ще бъде мъртва, защото го искам. Ясно е, че се възхищава от прославилите се серийни убийци. Джак Изкормвача, Бостънският удушвач, затова и ги имитира. Но до голяма степен той изявява и себе си. По-добър от тях, защото има разностранни познания.

— И иска ти да го преследваш, защото ти се възхищава.

— По свой извратен начин. Иска около него да се вдигне шум. Не му е достатъчно да убива — нуждае се едновременно и от ловеца, и от жертвата. Той е преследвал тези жени като плячка.

Тя се обърна към таблото, което бе подготвила в домашни си кабинет — на него бяха закачени снимки на Джейси Утън и Лоис Грег, преди и след смъртта им.

— Наблюдавал ги е, проучил е ежедневието и навиците им. Нуждаел се е от компаньонка, за да имитира Изкормвача, и то точно определен тип компаньонка. Тя се вмества в представата му. Очаквал е да се разхожда по улицата в този час на нощта. Не е било случайно. Точно както Лоис Грег отговаря на изискванията за жертва на Удушвача — знаел е, че в неделя сутрин ще бъде сама вкъщи.

— И е знаел, че някой ще я открие преди края на деня?

— Да — кимна тя и отпи от кафето си. — По този начин по-бързо получава удовлетворението си. Много вероятно е той да се е обадил анонимно на 901. Искал е Утън да бъде открита, колкото се може по-скоро, така че да започнат хвалебствията и ужасът.

— Което означава, че се чувства в пълна безопасност.

— Пълна безопасност — съгласи се Ив. — Има голямо надмощие. Ако Грег нямаше семейство или приятели, които най-вероятно да я потърсят след няколко часа, щеше да му се наложи да почака, за да получи следващата си доза удоволствие, или пък да рискува да се обади отново на 901. Затова се е прицелил конкретно в тези жени, така както ще се прицели и в следващата.

Тя седна и потърка очи.

— Ще имитира някой друг. Но някой, който е станал известен и е оставял телата на места, където могат лесно да бъдат намерени. Изключваме серийните убийци от миналото, които са погребвали, унищожавали или изяждали жертвите си.

— Също доста забавна групичка.

— О, да. Няма да имитира някой като готвача Жирар, оня французин от двайсетте години на този век.

— Който е държал жертвите си в огромен фризер, нали?

— Слагал ги е там, нарязани на парчета, готвел ги е и ги е поднасял на нищо неподозиращите клиенти в своето изискано бистро в Париж. Трябвали са им близо две години, за да го хванат.

— И ресторантът му е бил известен с вкусните момици.

Тя потрепери.

— Не разбирам хората, които ядат карантия.

Той прокара длан по ръката й.

— Защото си изморена.

— Може би. Той ще продължи посоката, която е поел, няма да се прави на Жирар, на Дамер, или на онзи руски маниак Иван Касапина. Но тъй като хората са такива, каквито са, той има достатъчно образци, на които да подражава. И ще продължи да подбира за жертви жени.

Тя се върна до таблото.

— Когато убиваш жени по този начин, означава, че имаш проблем с жените. Той обаче няма връзка с жертвите си. Отново ще насоча вниманието към хартията на бележката. Ще проверя дали някой от списъка няма изявен интерес към прочутите убийци.

— Има и друг човек, с когото можеш да разговаряш — предложи Рурк. — Томас Е. Брийн. Той е написал книга, която някои смятат за най-изчерпателното съчинение за серийните убийци на двайсети век и друга — за масовите убийци през вековете. Всъщност аз съм чел някои от книгите му, тъй като темата представлява интерес за съпругата ми.

— Томас Е. Брийн — Ив замислено присви очи. — Може би съм чела нещо от него. Звучи ми някак познато.

— Живее тук, в града — усмихна й се той. — Проверих подробностите около него, докато беше в Централното управление, защото сметнах, че може да те интересува.

— Умник.

Този път, когато се протегна за каната с кафе, той сложи ръце върху нейните, за да я спре.

— Достатъчно умен, за да знам, че вече си надхвърлила дозата си кафе за деня и въпреки това започваш да оклюмваш.

— Искам само да изчисля процентите на вероятност с компютъра.

— Тогава въведи данните и остави компютърът да изчислява, докато спиш. На сутринта ще имаш резултатите.

Щеше й да поспори с него, но беше дяволски изморена. Направи онова, което Рурк й предложи, но въпреки това отново погледна към таблото. Към Лоис Грег.

Чуваше как плаче синът на жената, вече зрял мъж. Виждаше отчаяното му лице, когато я молеше да му каже какво да прави.

„Мама“ — изрече тази дума, сякаш бе малко дете. Въпреки че прехвърляше трийсетте, изрече „мама“ като безпомощно дете, усетило невъзвратима загуба.

Знаеше, че и Рурк се е чувствал безпомощен, оскърбен като малко момче, когато узна, че майката, която никога не е познавал, е била убита и е мъртва три десетилетия. Ала все пак скърбеше.

И точно него ден една млада жена я бе наблюдавала с подозрение и неприязън, защото бе близка с нейната майка.

Какво свързваше толкова неумолимо детето и майката? Дали не бе еднаквата им кръв, чудеше се тя, докато се събличаше, за да си легне? Дали не бе заложено още в утробата на майката или пък бе нещо, което се придобиваше след раждането?

Убийците на жени, убийците, водени от страстта, често стават такива заради неестествените си чувства или взаимоотношения с майките си. Също както светците стават такива заради своята висока нравственост, предположи тя. Или може би човечеството се люшка между тези две крайности?

Дали убиецът е мразел майка си? Тя ли го е тормозела или той нея? Дали всеки път убива нея?

Потънала в размисъл за майките, заспивайки, тя си представи своята майка.

Косата, златистата коса, толкова блестяща и красива, толкова дълга и къдрава. Обичаше да я докосва — макар да знаеше, че не й е позволено. Обичаше да я гали, както момченцето, което галеше кученцето си — веднъж го видя.

Вкъщи нямаше никой и беше съвсем тихо — обичаше тази тишина. Когато ги нямаше тях, мама и татко, никой не крещеше, нямаше го страховитият шум, никой не й забраняваше да прави всичко онова, което й се искаше.

Никой не я удряше.

Беше й забранено да влиза в стаята, където спяха мама и татко, или където мама понякога водеше други татковци да си играе с тях на леглото без дрехи.

Но вътре имаше толкова интересни неща. Например дълга златиста коса или яркочервена коса, а също и шишенца, които миришеха на цветя.

Тя се приближи на пръсти до тоалетката, слабо момиченце с увиснали джинси и жълта тениска, оцапано с гроздов сок. Ушите й бяха наострени, ушите на жертвата — внимателно се ослушваше, готова на секундата да се изстреля от стаята.

Пръстите й се протегнаха и погалиха жълтите къдри на перуката. Спринцовката, небрежно подхвърлена встрани, не я интересуваше. Знаеше, че мама взима лекарство всеки ден, някой път повече от веднъж на ден. Понякога лекарството я правеше сънлива, а понякога я караше да танцува ли, танцува. Беше по-добра, когато й се танцуваше и макар че смехът й бе зловещ, все пак бе за предпочитане пред крясъците или шамарите.

Над тоалетката имаше огледало и можеше да види горната половина от лицето си, ако се повдигне на пръсти. Косата й беше грозно кестенява — права и къса. Не беше красива като косата на мама.

Неспособна да устои, сложи перуката върху главата си. Тя се спусна чак до кръста й и я накара да се почувства красива и щастлива.

Върху тоалетката имаше всякакви играчки за боядисване на лицето. Веднъж, когато мама беше в добро настроение, бе нарисувала устните и бузите й и бе казала, че прилича на малка кукла.

Ако приличаше на кукла, може би мама и татко щяха да я харесват повече. Нямаше да й крещят, да я удрят и щеше да излиза навън и да си играе.

Тананикайки си, тя си сложи червило, притисна устните си една към друга, така както бе виждала да прави мама. Оцвети с четка бузите си и тромаво напъха краката си в обувките на високи токчета, които бяха пред тоалетката. Олюляваше се на тях, но така успя да види още повече от лицето си.

— Като малка кукла — каза тя, доволна от златистите къдри и цветните петна.

Ентусиазирано продължи да се мацоти и толкова се увлече в играта, че забрави да се ослушва.

— Тъпа малка кучко!

Крясъкът я стресна, крачетата, обути с майчините обувки се изкривиха, а те се изхлузиха. Вече летеше надолу към пода, когато една ръка я зашлеви през лицето. Удари си лакътя, заболя я силно, сълзите й бликнаха, ала майка й вече я сграбчваше за наранената ръка и я влачеше към краката си.

— Казах ти да не влизаш тук. Казах ти да не пипаш нещата ми.

Ръцете на мама бяха бели, толкова бели, а боядисаните в червено нокти сякаш кървяха. Зашлеви я силно и намацаната бузка запламтя.

Момиченцето понечи да заплаче, когато ръката се вдигна отново.

— Дявол да го вземе, Стел — избухна татко, сграбчи мама и я запокити на леглото. — Звукоизолацията тук е пълна трагедия. Искаш съседите отново да ни докарат проклетите социални работници ли?

— Малкото лайно ми е ровило из нещата — мама скочи от леглото и сви в юмрук кървавите краища на пръстите си. — Виж каква бъркотия е направила! Писна ми да чистя след нея и да я слушам как хленчи.

На пода, свито на кълбо с ръце около главата, детето се мъчеше да не издава никакъв звук. Никакъв звук, за да забравят, че е там, за да стане невидима.

— Никога не съм искала това хлапе — в гласа на мама се усещаше нещо хапещо, като прещракване на остри зъби. Детето си представи как щракват върху пръстите на ръцете и краката й. Ужасът я накара да замяука като хванато в ъгъла котенце и да притисне ръце към ушите си, за да блокира звука. — Идеята да се появи беше твоя. Ти се оправяй с нея.

— Ще се оправя с нея — той вдигна детето, макар че то страхуваше от него, страхуваше се инстинктивно, но в този момент се боеше повече от мама, от нейните думи, които хапят и от белите й ръце, които удрят.

Тя се сгуши в него и потрепери, когато той плъзна ръка по нахлупилата се върху главата й перука, сетне надолу по гръбчето и дупето й.

— Удари си една доза, Стела — каза той. — Ще се почувстваш по-добре. Аз ще се погрижа да купим дроид, за да гледа детето.

— Да, как не. Когато си купим оная голяма къща и луксозните коли, и всички останали боклуци, които ми обеща. Единственото нещо, което съм видяла досега от теб, Рич, е това скимтящо келеме.

— Инвестиция в бъдещето. Тя ще ни се отплати един ден. Нали, малката? Удари си една доза, Стела — повтори той и с детето се отправи към вратата. — Аз ще оправя хлапето.

Последното нещо, което детето видя, докато той напускаше стаята, бе лицето на мама. И оцветените в златисто клепачи на мама, и кафявите й очи, които бяха пълни със злоба и омраза, както и думите й.

Ив се събуди, но не със задушаващата я паника от кошмарите й, които я връхлитаха, а с усещането за някакъв студен ужас. Стаята беше тъмна и тя осъзна, че бе се претърколила в далечния край на леглото, сякаш в съня си се е нуждаела от усамотение.

Чувстваше се като смразена, усещаше, че може да й прилошее, затова се претърколи обратно и се сви до Рурк. Ръката му я обгърна и я притегли към него. Обградена от топлината му, тя се престори, че отново заспива.

 

 

На сутринта не каза нищо на Рурк за съня си. Не знаеше нито дали би могла, нито дали трябва. Искаше да го заключи някъде дълбоко, но усещаше, че то — сън или спомен — напира в нея, докато изпълняваше обичайните си сутрешни действия.

Беше истинско облекчение, че сутринта на Рурк бе запълнена със срещи и тя успя да се измъкне от къщата без много-много разговори.

Той лесно и точно разчиташе мислите и чувствата й — талант, който едновременно я удивляваше и вбесяваше, а тя не бе готова да се рови в онова, което си бе спомнила.

Майка й бе курва и наркоманка и никога не е искала детето си. Не просто не го е искала. Направо го е мразела.

„Какво значение имаше?“ — запита се Ив, докато караше към центъра. Баща й беше същинско чудовище. Каква полза, като знае, че майка й също е била чудовище. Това нямаше да промени нищо.

Тя паркира при Централното управление и се запъти към канцеларията си. С всяка стъпка в жужащия кошер на управлението, тя усещаше, че се съвзема. Тежестта на оръжието й я успокояваше, както и съзнанието, че значката й е в джоба.

Веднъж Рурк ги бе нарекъл нейните символи и те бяха точно това. Символите на това коя е тя и какво представлява.

Мина през общото помещение, където сутрешната смяна вече заемаше местата си. Заобиколи малката канцелария на Пийбоди, точно когато нейната помощничка допиваше последната си глътка кафе.

— Томас Е. Брийн — подхвана Ив и изрецитира адрес в Ист Вилидж. — Свържи се с него и уреди среща, колкото се може по-бързо. Ние ще отидем при него.

— Слушам, лейтенант. Тежка нощ, а? — в отговор на безмълвния втренчен поглед на Ив, Пийбоди само сви рамене. — Не ми изглежда да сте спали много, това е всичко. Нито пък аз. Зубрих за изпита. Вече наближава.

— Искаш съвсем нормална среща, без да размахваш значка. Уреди разговор. После ще преминем към втория етап на работа по списъка, като ще започнем с Фортни — тя се запъти към вратата, сетне се обърна. — Гледай да не преучиш.

— Гледам, ама наистина се провалях на симулациите. Снощи заковах две. Това беше първият път, когато почувствах, че се справям.

— Добре — Ив пъхна палци в джобовете си. — Добре — повтори тя и се отправи към кабинета си, за да пришпори лаборантите за последните изследвания на Грег.

Препирнята с Дики Тъпака разведри настроението й и тя зачете медицинските доклади. Морис потвърждаваше, че уредите, използвани за Утън, са хирургически. Токсикологичният анализ показваше, че в кръвоносната й система няма наличие на химикали.

След като тя вече не употребяваше наркотици, би било загуба на време да се търси пласьорът й, това не беше приоритет.

Щателният оглед за пореден път на Китайския квартал и околните райони бе довел до нулев резултат.

 

 

— Няма следи от семенна течност в тялото на Грег — каза Ив на Пийбоди, докато пътуваха към Ист Вилидж. — Медицинските доклади посочват, че е била изнасилена единствено с дръжката на метлата. На местопрестъплението няма други отпечатъци от пръсти, освен нейните, на членовете на семейството и на двама съседи, които са „чисти“. Косми, мъжки. Дики Тъпака смята, че са от перука и мустаци, но още не е потвърдено окончателно.

— Значи мислим, че се е дегизирал.

— Вероятно е така, нали е трябвало да я следи, според мен няколко седмици. Трябвало е да е наясно с нейния режим. И все пак по какво я е избрал? Просто ей така? Как се е насочил точно към тази компаньонка, точно към тази жена?

— Може би между двете има някаква връзка. Място, където са пазарували и двете, където са обядвали или работели. Може би общ лекар, банка?

— Възможно е, и това е добра посока, в която би могла да поработиш. Аз обаче съм склонна да мисля, че за него е бил важен районът. Кварталът. Избира декора, главния персонаж и накрая поставя пиесата си.

— Като говорим за квартали, този тук е наистина хубав. — Пийбоди прехласнато зяпаше сенчестите тротоари, големите стари къщи, красивите цветя, засадени в сандъчета или саксии. — Някой ден мога да се преместя тук. Когато заживея спокоен живот и започна да мисля за семейство и такива неща. Мислила ли сте някога за това? За деца и така нататък.

Ив си припомни изпълнените с омраза очи от съня й:

— Не.

— Страшно много свободно време и всичко останало. Смятам да помисля по този въпрос след шест-седем години. Макнаб, естествено, ще бъде подложен на сериозни тестове, преди да се обвържа с него с някакво сериозно съжителство. Хей, окото ви дори не трепва.

— Защото не те слушам.

— Слушате ме — прошепна Пийбоди, когато Ив паркира до бордюра. — Той наистина е страхотен, откакто ми помага да се подготвя за изпита. Друго си е, когато имаш някой, който да те насърчава. Наистина иска да успея, защото аз го искам. Това е… ами, страхотен е.

— През повечето време Макнаб се държи като идиот, но те обича.

— Далас! — Пийбоди се размърда толкова рязко на седалката си, че шапката й се нахлупи над едното око. — Казахте думата, която започва с „о“ и името на Макнаб в едно и също изречение. И то съвсем съзнателно.

— Просто млъкни.

— С удоволствие — помощничката й си оправи шапката с щастлива усмивка. — Ще се наслаждавам мълчаливо.

 

 

Те отидоха три къщи по-надолу и стигнаха до триетажен дом, който най-вероятно някога е бил жилищна сграда, обитавана от много семейства, предположи Ив. Да пишеш за убийци очевидно е доходно занятие, след като Брийн бе успял да си позволи къща в този доста скъп район.

Тя се изкачи по малкото каменно стълбище, водещо до главния вход, забеляза пълния набор от охранителни съоръжения, който явно вдъхваше достатъчно сигурност на собственика, за да не се раздели с гравираните стъклени плоскости от двете страни на предната врата.

Освен него, в къщата живееха съпругата му и двегодишният им син, както бе узнала от бързата проверка, която направи. Брийн получаваше държавна издръжка като родителя, който отглежда детето, докато съпругата му заработваше значителен доход като вицепрезидент и главен редактор на сензационно модно издание „Ютрей“.

„Хубава, стройна семейна структура“ — помисли си Ив, докато звънеше на вратата и подаваше значката си за сканиране.

Отвори самият Брийн, заедно със сина си, който бе яхнал раменете му. На дундестото лице на детето бе изписана усмивка, а ръцете му бяха се вкопчили в разрошената руса коса на Брийн, сякаш беше юзда.

— Дий! — изкрещя момчето и ритна баща си.

— Само дотук, приятел — Брийн сви ръце около глезените на малчугана или за да го закотви стабилно, или за да попречи на неуморните малки пети да го удрят под мишниците, предположи Ив. — Лейтенант Далас?

— Точно така. Благодаря, че ми отделихте време, господин Брийн.

— Няма за какво. Винаги с удоволствие разговарям с полицаи, а и с интерес следя работата ви. Надявам се някой ден да напиша книга за нюйоркските престъпления и мисля, че вие ще бъдете един от основните ми източници.

— Ще трябва да говорите с Отдела за връзки с обществеността на Централното управление по този въпрос. Може ли да влезем?

— О, да, разбира се. Извинете.

Той отстъпи назад. Беше около трийсетте, як и със среден ръст. От добре оформените му ръце Ив заключи, че едва ли прекарва по цял ден пред компютъра. Имаше красиво, но не твърде нежно лице, което още повече се подчертаваше от тъмнозелените очи. Синът му ги бе наследил и те наблюдаваха Ив над главата на бащата.

— Бластер! — провикна се той, когато забеляза оръжието под сакото на Ив. — Хвърли го!

Брийн се засмя и преметна детето, за да го свали от раменете си с бързо и плавно движение, което накара хлапето да запищи от удоволствие.

— Джед е малко кръвожаден. Явно е семейна черта. Само ще отида да го оставя при дроида, после ще поговорим.

— Никакъв дроид! — лицето на детето за части от секундата от ангелско стана раздразнено. — Остава с тати!

— Само за малко, шампионе, след това ще отидем в парка — той загъделичка момченцето и го докара до кикот, докато се изкачваха по стълбите.

— Хубаво е да видиш, че някой мъж се занимава така с дете и това му доставя удоволствие — отбеляза Пийбоди.

— Да. Чудя се какво ли мисли мъж, преуспял мъж, че получава издръжка, за да отглежда детето вместо майката, докато тя всеки ден отива на работа като директор в голяма фирма. Някои мъже биха били бесни. Би им се сторило, че малката лейди е твърде нахакана, властна. Майката на Брийн е била същата — работела е като невролог, а баща му е изградил кариера на родителя, отглеждащ детето. Може би — добави Ив, загледана в стълбите — някои мъже биха изпитвали скрита ненавист към жените си при този вид семейна структура?

— Това наистина е сексистко.

— Да, така е. Някои хора са точно такива.

Пийбоди се смръщи.

— Човек би трябвало да има доста извратен мозък, за да превърне хубава семейна сцена като тази, която току-що видяхме, в мотив за убийство.

— Това е само един от вродените ми таланти, Пийбоди.