Нора Робъртс
Имитация в смъртта (8)

Седма глава

— Остави ме на ъгъла. Няма нужда да влизаш в пряката.

Рурк не й обърна внимание и премина бързо през светофара.

— Колегите ти ще изпуснат шанса да видят с каква кола пристигаш.

Колата беше искрящо сребърно бижу с опушени стъкла, гюрук и ръмжаща пантера за двигател. И двамата знаеха, че тя направо се смразява при мисълта как другите полицаи подсвиркват и дюдюкат заради луксозните играчки на Рурк.

Ив нямаше друг избор, но рязко свали слънчевите си очила. Бяха нови — един от поредицата предмети, които редовно и загадъчно се появяваха сред вещите й. Подозираше, че са маркови и не се съмняваше, че са нелепо скъпи. За да си спести поне това главоболие, тя ги пъхна в джоба си.

— Не е нужно да ме чакаш. Не знам колко време ще продължи.

— Ще поостана известно време и няма да ти се пречкам — той паркира зад полицейска кола и линейка.

— Ето това се казва возило, лейтенант — рече един от униформените полицаи, още докато тя слизаше от колата. — Обзалагам се, че пали на секундата.

— Затваряй си устата, Франки. Какво имаме?

— Сладуранско — промълви той, прокарвайки ръка по блестящия гюрук. — Жертва от женски пол, удушена в апартамента си. Живеела е сама. Няма следи от взлом. Казва се Лоис Грег, на шейсет и една години. Синът се притеснил, след като не се появила на семейната сбирка и не отговорили на обажданията му. Дошъл тук, влязъл вътре и я открил.

Той говореше оживено, въпреки че хвърляше по някой и друг поглед през рамо към колата, докато влизаха в сградата.

— Удушена?

— Да, лейтенант. Ясни следи от сексуално насилие с предмет. Четвърти етаж — нареди той, когато се качиха в асансьора. — Изглежда е използвал пръчка на метла. Доста е зле.

Тя не каза нищо и остави новата информация да се филтрира в съзнанието й.

— Оставил е бележка — каза Франки. — Адресирана е до нас. Копелето е пъхнало плика между пръстите на краката й.

— Де Салво — прошепна тя. — Боже господи!

След което го заличи от съзнанието си, заличи го изцяло, за да може да отиде на местопрестъплението без каквито и да било предубеждения.

— Трябва ми чантичка с приспособления и записващо устройство.

— Донесохме, когато разбрахме, че не са ви намерили вкъщи.

Тя му прости коментарите за колата.

— Местопрестъплението изолирано ли е? — попита го.

— Да, лейтенант. Синът е в кухнята с униформен полицай и медицинско лице. Доста е зле. Казва, че не я е докосвал.

— Моята помощничка е на път. Пратете я при мен, когато пристигне. Ти трябва да останеш отвън — обърна се тя към Рурк.

— Слушам — отвърна той, но почувства внезапна болка, че ще бъде изолиран от поредния й кошмар.

Ив влезе през отворената врата, отбеляза, че в спретнатото, семпло жилище нямаше следи от насилствено проникване, нито от борба. На прозорците имаше светлосини завеси, достатъчно прозрачни, за да пропускат светлина. Нямаше щори.

Тя клекна, за да огледа няколко капки кръв на ръба на килима.

До слуха й долиташе звука от плач в друга стая. „Синът в кухнята“ — мина й през ума, сетне блокира тази мисъл. Изправи се, махна на другите полицаи да дойдат, запечата района, нагласи записващото устройство и влезе в спалнята.

Лоис Грег лежеше простряна на леглото, гола и все още вързана, а платненият колан, с който бе удушена, бе омотан около врата й и точно под брадичката бе направена тържествена фльонга.

Кремавият плик с името на Ив, напечатано отгоре, беше пъхнат между пръстите на левия й крак.

Имаше повече кръв, повече отколкото при Утън — върху обикновените бели чаршафи, по бедрата й, по дръжката на метлата, която бе оставил на пода.

Тя беше дребна жена, сигурно не тежеше повече от петдесет килограма, имаше кожа с цвят на карамел, което подсказваше смесен произход. Косата й бе къса, светлокестенява, а прикованите й към тавана очи бяха няколко нюанса по-тъмнокафяви.

Спуканите капиляри по лицето й, по очите й, подутият и посинял език показваха, че е била удушена. „Тялото се е борело — помисли си Ив, — дори след като съзнанието вече е било замъглено, тялото се е борело за въздух. За живот.“

Тя забеляза дългия зелен халат до леглото. Той бе използвал колана на халата, за да я удуши.

 

 

Искал е да бъдеш в съзнание, докато ти е причинявал болка. Искал е да вижда лицето ти, болката, ужаса и страха, които изпитваш. Да, този път е искал това. Искал е да те чуе как викаш. Хубава сграда като тази сигурно има добра звукова изолация. Проучил го е предварително, проучил те е предварително.

Каза ли ти какво възнамерява да ти причини? Или действаше безмълвно, докато ти се молеше?

 

 

Тя описа местопрестъплението, документира положението на тялото, мястото на халата, метлата, грижливо спуснатите завеси.

Чак след това взе плика, отвори го и прочете написаното.

Здравейте отново, лейтенант Далас. Денят не е ли прекрасен? Ден, който направо те примамва да се отправиш към плажа или да излезеш на разходка в парка. Съжалявам, че прекъсвам неделния ви ден, но вие очевидно толкова обичате работата си — както и аз своята — и не смятам, че ще имате нещо против.

Малко съм разочарован от вас. По няколко причини. Първо, тц, тц, затова, че възпирате репортажите за мен. Наистина с нетърпение очаквах цялата шумотевица. И все пак няма да успеете да задържите всичко под похлупак твърде дълго. Второ, смятах, че ще ми отправите малко по-сериозно предизвикателство до този момент. Надявам се, че най-новото ми предложение ще ви вдъхнови.

Много късмет!

Ал

— Самодоволно копеле — промърмори тя и запечата бележката и плика, преди да отвори чантичката с приспособленията.

Вече бе приключила предварителния оглед, когато Пийбоди влезе.

— Лейтенант, съжалявам. Бяхме в Бронкс.

— Какво по дяволите… — тя не успя да довърши. — Какво е това? Какво е това, с което си облечена?

— Ами това е, хм, рокля без ръкави — изчервявайки се леко, Пийбоди прокара ръка по розовата пола. — Толкова време ни отне да се върнем, че си помислих, че е по-добре да дойда направо тук, вместо да се прибирам до вкъщи, за да си сложа униформата.

— Ъхъ.

Роклята беше с тънки презрамки и доста изрязан корсаж. Тя потвърждаваше любимите думи на Макнаб. Пийбоди определено има какво да покаже.

Абсолютно правата коса на Пийбоди бе покрита със сламена шапка с широка периферия, а на устните й имаше червило в цвета на роклята.

— Как именно смяташ да работиш в този вид?

— Ами, аз…

— Каза „ние“? Довела си Макнаб?

— Да. Да, лейтенант. Бяхме в зоологическата градина. В Бронкс.

— Това все пак е нещо. Кажи му да провери външната охранителна система, както и дисковете с видеозаписи от охранителните камери на партера и в асансьорите. Тази сграда трябва да има такива.

— Слушам, лейтенант.

Помощничката й излезе, за да предаде заповедта, а Ив отиде в банята, намираща се в съседство до спалнята.

Може би след това си е измил ръцете, помисли си тя, но нямаше никакви следи. Банята беше чиста, а хавлиите изглежда бяха сложени наскоро. „Лоис не е понасяла мръсотията — мина й през ума, — нито безпорядъка.“

„Донесъл си е сапун и кърпа — помисли си Ив, — или е отнесъл някоя от нейните.“

— Ще накараме „метачите“ да проверят канализацията. Може да извадим късмет — каза тя на Пийбоди, когато се върна.

— Не разбирам. Това не като при Утън. По нищо не напомня на Утън. Съвсем различен тип убийство, различен стил. Имаше ли бележка?

— Да. Вече е запечатана.

Пийбоди огледа местопрестъплението, опитвайки се да го запомни с фотографска точност. Тя забеляза, подобно на Ив, малката ваза с цветя на нощното шкафче, квадратната кутия за дреболии на тоалетката, върху която пишеше „Обичам баба“ с розови закръглени букви, а също и снимките и холограмните изображения по тоалетката, нощното шкафче И малкото бюро до прозореца.

Беше тъжно, помисли си. Винаги беше тъжно да виждаш тези малки късчета от нечий живот, когато животът е свършил.

Но тя се опита да отхвърли тази мисъл. Далас би я отхвърлила, добре го знаеше. Или да я зарови някъде дълбоко или да я използва. Но не можеше да си позволи да отклони вниманието си, защото изпитва съжаление.

Пийбоди отново погледна тялото, мислейки единствено, че е полицайка.

— Смятате ли, че убиецът действа сам? Може би са група?

— Не, един е — Ив вдигна ръката на жертвата. Нямаше лак, забеляза тя. Ниско изрязани нокти. Нямаше пръстени, но се виждаше бледата следа от един, който явно е носела често. Безименният пръст на лявата ръка. — Нашият човек просто ни показва колко е разностранен.

— Не разбирам.

— Аз разбирам. Виж дали ще успееш да намериш бижутата й. Търся пръстен, тип халка.

Пийбоди започна с чекмеджетата на тоалетката.

— Сигурно можете да ми обясните какво разбирате, за да мога да разбера и аз.

— Жертвата е възрастна жена. Няма следи от насилствено проникване в дома й или от борба. Пуснала го е да влезе, защото си е мислела, че изглежда безопасен. Вероятно се е дегизирал като служител по поддръжката или по някаква ремонтна дейност. Обърнала се е с гръб към него и той я е ударил по главата. Има пукнатина в задната част на черепа, а по килима в дневната има кръв.

— Била ли е компаньонка?

— Съмнявам се.

— Намерих бижутата й — Пийбоди показа прозрачна кутия с различни накити. — Обичала е да носи обеци. Има и няколко пръстена.

Тя донесе кутийката и я държеше, докато Ив се захвана да я преравя. Рурк с неговата склонност да я отрупва с дрънкулки я бе научил да разпознава истинските от фалшификатите. Повечето от украшенията на Лоис бяха фалшиви, но имаше и няколко качествени истински образци.

— Той не се е занимавал с тях. Най-вероятно дори не ги е погледнал.

— Не, не мисля. Според мен е носела пръстен, нещо като брачна халка, и той го е взел. Като символ, като сувенир.

— Мислех, че е живеела сама.

— Така е. Още една причина да избере тъкмо нея — тя се извърна от кутията с хубави бижута и отново погледна Лоис Грег. — Пренася я тук. Отново носи уредите си, най-вероятно този път са в кутия за инструменти. Нещо, с което да върже ръцете и краката й. Съблича халата й, след това я завързва. Намира това, което иска да използва, за да я изнасили. Тогава я събужда. С другата жертва не си е играл, но тази е различно.

— Защо? — попита Пийбоди, докато оставяше кутията за бижута обратно на тоалетката. — Защо е различно?

— Защото търси разнообразие. Тя започва да крещи, когато идва на себе си и осъзнава какво се случва. Случващото се и това, което ще последва заливат съзнанието й като поток. Тя обаче не може да го приеме, отказва да повярва, крещи, бори се и моли за милост. Те обичат да им се молиш. Когато започва да я обработва, когато болката се разлива из тялото й, гореща, вледеняваща, невъобразима, тя започва да крещи още по-силно. Той е направо на върха на удоволствието.

Ив отново вдигна едната ръка на Лоис, сетне се премести към краката й.

— Разкървавила е китките и глезените си, опитвайки се да се освободи — напрягала се е, гърчела се е, за да скъса въжетата. Не се е предавала. Вероятно и това му е доставило удоволствие. Когато се бориш, дишането ти се учестява, лицето ти почервенява и това ги възбужда. Зареждат се енергия, когато се бориш и не можеш да победиш.

— Далас — приглушено каза Пийбоди и положи ръка рамото на Ив, когато видя, че нейната началничка става все по-бледа и се облива в студена пот.

Ив сви рамене и внимателно отстъпи назад. Познава всичко онова, което Лоис Грег бе почувствала. Но това нямаше да я разклати, не сега, а по-късно — в спомените, кошмарите. Кръвта и студът, и болката.

Гласът й беше овладян и безстрастен, когато продължи да рисува картината.

— Когато свършва с изнасилването, взема колана на халата й. Тя вече не е на себе си от болката и шока. Качва на леглото, възсяда я, гледа я в очите, докато я души, слуша я как се бори за въздух, усеща как тялото й се гърчи под неговото в тази извратена пародия на секс. И тогава той достига до оргазъм — когато тялото й се изопва под него и очите й изскачат. Тогава се изпразва.

Когато идва на себе си, връзва колана на фльонга, втъква бележката между пръстите на краката. Сваля пръстена от ръката й, наслаждава му се. Толкова типично женско поведение — да носиш символа, когато няма мъж, който да символизира. Пуска пръстена в джоба си или го слага в кутията за инструменти, след това проверява как изглежда всичко наоколо и остава доволен. Точно както трябва. Отлична имитация.

— На какво?

— На кого — поправи я Ив. — Алберто де Салво. Бостънският удушвач.

 

 

Тя излезе в коридора, където полицаите правеха всичко възможно да възпрат хората от съседните апартаменти да влязат вътре.

И Рурк беше там, помисли си тя. Човекът, който имаше повече пари и от Господ, седеше с кръстосани крака на пода на вестибюла с гръб, опрян на стената и работеше на джобния си компютър.

Вероятно нямаше да има нищо против да го прави — по причини, които тя никога нямаше да разбере — в продължение на часове.

Приближи се до него и клекна, за да го погледне в очите.

— Ще остана тук известно време. Трябва да се прибираш. Ще накарам някой да ме хвърли до управлението.

— Лошо, нали?

— Много. Трябва да говоря със сина, а той е… — тя въздъхна дълбоко. — Казаха ми, че лекарят му е дал нещо успокоително, но все още е доста зле.

— Не може да се чувства добре, убили са майка му.

Въпреки присъствието на други полицаи, тя сложи ръка върху неговата.

— Рурк…

— Демоните не умират, Ив, просто се научаваме да живеем с тях. И двамата сме го знаели през цялото време. Аз ще се справя с моя по свой начин.

Тя понечи да каже още нещо, но вдигна поглед към Макнаб, който в този момент излизаше от асансьора.

— Лейтенант, никой от дисковете не е записал нищо от осем сутринта. Няма нищо на записите от външната камера, нито на тези от асансьора, нито от коридора на този етаж. Доколкото мога да преценя, той ги е неутрализирал с дистанционно, преди да влезе в сградата. Мога да проверя, но в момента нямам никакви уреди.

Усмихна се глуповато и с ръце посочи торбестите си червени къси панталони, синята вталена риза и отворените гуменки, които носеше.

— Ами отиди и вземи тогава — разпореди се тя.

— Случайно ми се намират няколко джаджи в колата, които могат да послужат — прекъсна я Рурк. — Защо да не ти услужа с тях, Иан?

— Това би било страхотно. Охранителната система е доста добра, така че ако е ползвал дистанционно управление, трябва да е от полицейски или по-висок клас. Не мога да преценя, освен ако не вляза в пулта за управление и не проверя таблото.

Ив се изправи и протегна ръка. Рурк я хвана за лакътя, тя него също, за да му помогне да се изправи.

— Действай. Дай ми най-доброто предположение какво точно е ползвал.

Осем секунди за влизане, помисли си. Предвид времето на смъртта, което бе установила, той е отделил не повече от час на Лоис Грег. Повече време, отколкото на Утън, повече време, за да си поиграе, но все пак е действал бързо.

Тя се върна в апартамента и отиде до кухнята.

Джефри Грег не плачеше в момента, но сълзите бяха оставили опустошителните си следи по лицето му. То беше червено и подпухнало, а очите му — които много напомняха тези на майка му — бяха кървясали и подути.

Той седеше на малка пластмасова маса с ръце, сключени около чаша вода. Кестенявата му коса бе на снопчета и тя много образно си представи как в скръбта си я е дърпал и заравял пръсти в нея.

Прецени, че трябва да е някъде към трийсетте и забеляза, че беше облечен в кафяви къси панталони и бяла тениска като за летен неделен ден.

Седна срещу него и почака, докато зачервените му очи я погледнаха.

— Господин Грег, аз съм лейтенант Далас. Трябва да говоря с вас.

— Казаха, че не мога да вляза и да я видя. Трябваше да вляза. Когато… когато я намерих, не влязох. Просто изтичах навън и се обадих в полицията. Трябваше да вляза… да направя нещо. Може би да я покрия?

— Не. Направили сте точно каквото трябва. Помогнали сте й много повече, като сте постъпили така. Съжалявам, господин Грег. Моите съболезнования.

„Безполезни думи — помисли си. — Проклети безполезни думи.“ Мразеше да ги изрича. Мразеше се за това, че не може да преброи случаите, в които те насила са излизали от устата й.

— Никога не е причинявала зло комуто и да било — той най-сетне успя да поднесе чашата към устните си. — Мисля, че трябва да го знаете. Никога през живота си не е наранявала когото и да било. Не разбирам как някой може да й причини това.

— По кое време дойдохте днес? — тя вече знаеше, но въпреки това щеше да го накара отново да премине през всички подробности.

— Аз, ъх, дойдох към три часа, или поне така мисля. Може би по-скоро към четири. Не, беше по-близо до три — той отново зарови пръсти в косата си. — Толкова съм объркан. Този следобед трябваше да имаме барбекю на открито у сестра ми в Риджууд. Майка ми трябваше да дойде у нас, ние живеем на Трийсет и девета улица. Всички заедно щяхме да вземем влак до Ню Джързи. Трябваше да дойде у дома към един часа.

Той глътна малко вода.

— Тя много закъснява по принцип. Подиграваме й се за това, но когато стана почти два, започнах да й звъня да побърза. Тя не отговори на обаждането ми, реших, че вече е на път. Но не се появи. Звъннах на личния й телефон, но не отговори й на него. Жена ми и детето започнаха да се изнервят и ядосват. Аз също. Направо се вбесих.

Като си спомни това, той отново се разплака.

— Страшно се бях разярил, че се налага да дойда дотук да я взема. Не бях особено притеснен, даже никак. Изобщо не ми мина през ума, че нещо й се е случило, а през цялото време тя е била…

— Когато пристигнахте тук — подкани го Ив, — влязохте сам. Имате ключ ли?

— Да, имам ключ от външната врата и от нейния апартамент. Мислех си, че нещо не е наред с телефоните й и това всичко. Понякога забравя да ги зареди и те изключват. Нещо се е случило с телефоните й и тя е загубила представа за времето. Това си мислех, когато влязох. Извиках я, викнах: „Мамо! По дяволите, мамо, трябваше да тръгнем към дома на Мизи преди два часа.“ И когато не ми отговори, си казах: „Дявол да го вземе, тя е на път към нас, а аз съм тук и цялата история е толкова досадна.“ Но все пак се приближих до вратата на спалнята. Дори не знам защо. И тя беше… Господи, Господи! Мамо.

Той отново се срина, но Ив побърза да възпре лекаря, преди да се приближи с поредната доза успокоителни.

— Господин Грег, Джеф, трябва да се стегнете. Трябва да ми помогнете. Забелязахте ли някого близо до апартамент или пък отвън?

— Не знам — той избърса запотеното си лице. — Бях ядосан и бързах. Не забелязах нищо по-специално.

— Майка ви споменавала ли е да се притеснява за нещо, да е забелязала нещо, някой да я е тормозел?

— Не. Живее тук от много години. Сградата е хубава. Сигурна — той разтърка очи с кокалчетата на пръстите си като дете и си пое дълбоко въздух, за да успокои гласа си. — Тя познава съседите си. С Лия живеем само на няколко преки оттук. Виждаме се всяка седмица. Щеше да ми каже, ако нещо не е наред.

— А баща ви?

— Те се разделиха, Господи, преди цели двайсет и пет години. Живее в Боулдър. Не се виждат често, но се разбират. Исусе, Исусе, баща ми не би го сторил — гласът му отново засече и той започна да се поклаща на стола си. — Трябва да си напълно откачен, за да сториш някому такова нещо.

— Това е просто рутинно запитване. Имаше ли връзка с някого?

— Сега си няма никого. Имаше си Сам — бяха заедно около десет години. Той загина при трамвайна катастрофа преди около шест години. С него наистина си подхождаха, предполагам. Оттогава си няма никого.

— Носеше ли пръстен?

— Пръстен ли? — той погледна Ив неразбиращо, сякаш въпросът бе зададен на някакъв странен, неизвестен нему език. — Да. Сам й даде пръстен, когато заживяха заедно. Никога не го сваляше.

— Бихте ли го описали?

— Хм… беше златен. Може би имаше камъни по него? — той притисна дланта си към очите. — Господи! Не мога да си спомня.

— Няма нищо — стигаше му толкова, прецени тя. А и тази посока беше задънена улица. — Един от офицерите ще ви заведе у дома.

— Но… няма ли нещо? Не трябва ли да направя нещо? — очите му отново плувнаха в сълзи, докато умолително гледаше Ив. — Бихте ли ми казали какво трябва да направя?

— Просто се приберете у дома при семейството си, Джеф. Това е най-доброто, което можете да сторите засега. Аз ще се погрижа за майка ви.

Ив излезе заедно с него и го отведе при един униформен полицай, който щеше да го придружи до дома му.

— Дай ми някаква информация — рече тя на Макнаб.

— Определено е удар с дистанционно. Трябва да има страхотни умения по електроника и охранителни системи, или достатъчно пари за да си купи предавател за смущения — джаджата, която е използвал, струва много пари на черния пазар.

— Защо? — поинтересува се тя. — В сгради от този тип охранителната система е добра, но не е на свръхвисоко ниво.

— Да, но въпросът не е в това, че предавателят е блокирал охранителната система, а как точно я е блокирал — той извади пакетче дъвки от един от многобройните си джобове, предложи на Ив и сам сгъна една и я пъхна в устата си, след като тя отказа.

— Блокира всичко, свързано с охранителната система, но без да влияе на другите операционни системи. Осветлението, климатикът, жилищните и личните електроуреди остават незасегнати. Освен… — дъвчейки активно, той посочи лампите в дневната, — тук вътре. Този апартамент и тази конкретна стая. Светнете — нареди той и Ив кимна разбиращо, когато лампите не се запалиха.

— Да, всичко съвпада. „Извинете за безпокойството, госпожо, но получихме обаждане за повреда в електрозахранването на сградата.“ Облечен е като работник — бих се обзаложила — и носи сандъче с инструменти. Огромна услужлива усмивка. Може би дори й казва да пробва лампите — когато те не се запалват, тя отваря вратата.

Макнаб направи впечатляващо с размера си мораво балонче и го спука.

— Звучи ми правдоподобно.

— Провери телефоните, за да приключим с това. Ако откриеш нещо, аз ще бъда в управлението. Пийбоди!

— Идвам с вас, лейтенант.

— Не и докато не свалиш тази тъпа шапка. Махни я — нареди Ив и се запъти навън.

— Шапката ми харесва — каза Макнаб с приглушен глас и добави, като предизвикателно повдигна вежди: — Секси е.

— Макнаб, за теб и тухлата е секси — но след като се озърна дали теренът е чист, тя бързо го щипна по задника. — Може би по-късно пак ще я сложа. Нали се сещаш, само шапката.

— Пийбоди, направо ме убиваш.

Той също се огледа набързо, видя, че Ив се е отдалечила и придърпа Пийбоди към себе си за сочна целувка.

— Боровинка — доволна, тя направи мораво балонче от дъвката, която той мушна в устата й. Сетне забърза след Ив и си свали шапката.

Намери началничката си навън, застанала до абсолютно върховната кола на абсолютно върховния Рурк.

— Няма смисъл — казваше Ив в този момент. — Ще се качим на полицейската кола. Ако видя, че наистина закъснявам, ще ти се обадя.

— Обади ми се, каквото и да става и аз ще ти уредя транспорт.

— И сама мога да си уредя транспорт.

— Това не е транспорт — измърка Пийбоди, погалвайки нежно колата. — Това е истински звяр.

— Лесно можем да се сместим вътре.

— Не — Ив сряза Рурк, при все че очите на Пийбоди грейнаха и се просветлиха. — Никъде няма да се сместваме.

— Както намериш за добре, Пийбоди, изглеждаш направо изкусителна — той взе шапката от ръката й и я сложи на главата й. — Ти си супер деликатес.

— О! Ами! Божке! — под шапката лицето й просветна възхитително.

— Изтрий нелепото изражение от лицето си, свали си шапката и ни закарай в управлението — отсече Ив.

— Ъ? — въздъхна тя. — Слушам, лейтенант. Ще изпълня всичко.

— Наистина ли трябва да правиш всичко това? — попита Ив, когато Пийбоди се отдалечи замечтано.

— Да. Когато стане детектив, ще се лиша от удоволствието да виждам нашето момиче в униформа, но сигурно ще е интересно да се види как ще изглежда иначе. Ще се видим вкъщи, лейтенант — и без да го интересува дали ще се ядоса, той хвана брадичката й и силно притисна устни към нейните. — Ти, както винаги, си изкусителна.

— Да, да, да — пъхвайки ръце в джобовете, тя се отдалечи наперено.

 

 

Беше тъмно, когато се прибра у дома. Независимо дали беше проява на магарешки инат, тя не се свърза с Рурк да й осигури транспорт, дори след като осъзна, че няма пари за такси. Но успя да изрови жетони за метрото и се озова във вагон, претъпкан с хора, които се отправяха към дома след неделния ден извън града.

Тя предпочете да стои права, поклащайки се в ритъма на влака, докато той се придвижваше към жилищната част на града.

„Вече не се возя достатъчно често в метрото“, помисли си Ив. Не че й липсваше. Половината от рекламите бяха на езици, различни от нейния, а половината пътници — надрусани или изнервени. И винаги се намираха по един-двама, които миришеха така, сякаш имаха някаква фанатична нетърпимост към сапуна и водата.

Такива като съсухрения, беззъб просяк с разрешително, окачено на мърлявия му врат, който й се ухили и откри оголените си венци. И все пак само един стоманен поглед бе достатъчен да го накара да погледне в друга посока.

Предполагаше, че това ще й липсва, поне малко.

Тя се премести и се зае да си убива времето, като изучава другите пътници. Студенти, погълнати от техните книги на дискове. Деца, които се бяха запътили към видеозалите. Някакъв старец, който хъркаше достатъчно силно, за да я накара да се зачуди дали вече не е изпуснал спирката си. Видимо изтощена жена с децата си и неколцина отегчени яки типове.

А също и хърбав ненормалник, облечен в неподходящ за сезона шлифер, който в момента мастурбираше в другия край на вагона.

— О, за бога — започна тя, но един от яките типове забеляза откачалката и очевидно оскърбен от неговото занимание, заби юмрук в лицето на чекиджията.

Потече кръв. Няколко души изкрещяха. Въпреки че носът му се бе превърнал във фонтан, извратеният тип продължаваше да си държи оная работа в ръката.

— Престанете — намеси се Ив и се протегна да сграбчи първия от яките мъжаги, когато един от пътниците се паникьоса, скочи и блъсна Ив в юмрука на втория мъжага.

— По дяволите — тя видя как пред очите й прелитат искри и разтърси глава, за да избистри погледа си. — Аз съм от полицията, мамка му.

Зачервената й страна пулсираше, тя заби лакът в първия тип, за да му попречи да налага кикотещия се перверзник, който продължаваше да мастурбира на пода на вагона, и после настъпи втория по крака.

Когато издърпа във въздуха извратения тип и му се озъби, всички отстъпиха назад. Блясъкът в очите й постигна онова, което юмрукът на мъжагата не успя. Пенисът на перверзника спадна.

Тя хвърли поглед надолу, докато той се изпразваше, и въздъхна.

— Пусни го — нареди тя.

 

 

„Дявол да го вземе това метро“ — помисли си, докато се изкачваше по дългата алея към дома. Прибирането с метро й бе донесло подута челюст, главоболие и й бе коствало времето, необходимо, за да слезе от проклетия вагон и да предаде онзи идиот на транспортните власти.

Не я интересуваше особено, че се надигаше приятен ветрец — почти като елей. Или че той разнасяше едва доловимите ухания на нещо сладко и цветно във въздуха. Не я интересуваше, че небето бе толкова безоблачно, че можеше да види три четвърти от луната, която висеше в небето като лампа.

Добре, беше красиво, но по дяволите.

Влезе вътре и след кратко запитване говорещата карта й съобщи, че Рурк е в семейната видеозала.

„Което беше различно от главната видеозала, помисли си. Но къде по дяволите се намираше?“ И тъй като не беше съвсем сигурна, а и преходът от станцията на метрото до входната й врата беше доста сериозен, тя се качи на асансьора.

— Семейната видеозала — нареди тя и светкавично бе понесена нагоре и на изток.

Главната видеозала се използваше за тържества и други събития, припомни си тя. Над сто души можеха да се съберат на плюшените столове в нея, имаше и стенен екран, голям колкото киноекран.

Но семейната беше — както би казал съпругът й — по-интимна. Приглушени цветове, удобни места, спомни си тя. Два екрана — един за филми и един за игри. Както и изключително сложна система за озвучаване, в която можеше да се включи всичко — от старомодните тежки плочи, с които Рурк обичаше да си играе понякога, до миниатюрните звукови стикове.

Тя пристъпи в стаята и моментално бе залята от взривна звукова вълна, която сякаш идваше от всички посоки. Очите й се разшириха — на екрана се водеше ожесточена космическа битка.

Рурк беше се опънал на едно кресло с котарака в скута си и с чаша вино в ръка.

Трябваше да отиде да работи, каза си Ив. Да направи още проучвания за Бостънският удушвач, да продължи да се рови в търсене на някаква допирна точка между Утън и Грег. Макар че беше абсолютно сигурна, че такава няма.

Трябваше да подгони „метачите“, патолозите, лаборантите — макар да знаеше, че никой няма да й обърне внимание в десет часа в неделя. Но все пак можеше да ги притисне.

Можеше да огледа още веднъж възможните заподозрени, да прочете отново бележките си, списъка със заподозрените, да разглежда таблото със снимките на убитите.

Вместо това тя се приближи и вдигна котарака от скута на Рурк.

— Седнал си ми на мястото — каза му тя и го настани на друг стол.

След това се намести в скута на съпруга си и взе чашата му.

— За какво става въпрос?

— Изглежда водата е веществото, което е на мода. Тази планета в Квадрант нула…

— Няма Квадрант нула.

— Това е измислица, мила моя Ив, любителке на буквалното — той я гушна и разсеяно я целуна, без да откъсва поглед от екрана. — Както и да е, тази планета страхотно е закъсала за вода, за питейна вода, и се организира спасителна експедиция, която да подсигури вода и средства, за да се справят с проблемите си. Но се появява друга групировка, която иска водата за себе си. Вече имаше няколко кървави сражения по този повод.

Нещо избухна на екрана — порой от цветове, оглушителен грохот от звуци.

— Добро изпълнение — отбеляза Рурк. — А, има и една жена, шеф на екологичната полиция, тя е от добрите, но се влюбва в един мошеник, капитан на търговски кораб, който доставя нужните стоки срещу пари. Минали са около трийсет минути от филма. Но мога да го пусна отначало.

— Не, ще се ориентирам.

Тя възнамеряваше да поседи с него само няколко минути, да даде малко почивка на мозъка си. Но историята я увлече, и беше толкова хубаво, толкова просто да остане, излегната в креслото с него, докато на екрана се водеха измислени битки.

И накрая доброто победи.

— Не е зле — каза тя, когато се появиха титрите. — Ще поработя още час-два.

— Ще ми кажеш ли какво е?

— Вероятно — тя стана, протегна се и запримига като бухал, когато Рурк включи лампите.

— О, Ив, по дяволите, какво си направила с лицето си този път?

— Вината не беше моя — леко нацупена, тя предпазливо докосна брадичката си с върховете на пръстите. — Някакъв човек ме блъсна в юмрука на един тип, когато се опитвах да го спра да смачка на пихтия един друг тип, който си правеше чекия в метрото. Не мога да обвинявам човека — този с юмрука — защото той не го бе насочил към мен всъщност. Но все пак.

— Животът ми — каза Рурк, след като помълча за миг, — беше сив, преди да се появиш.

— Да, аз съм като дъгата — тя размърда челюстта си. — Или поне лицето ми. Искаш ли да поработим?

— Можеш да ме убедиш, ако сложим нещо на раната.

— Не е чак толкова зле. А освен това от транспортната полиция ми казаха, че въпросният тип е редовен пътник по тази линия. Казват му Уили Чекиджията.

— Това е възхитителен образец на ежедневието в Ню Йорк — той я задърпа към асансьора. — Направо копнея да се повозя в метрото.