Нора Робъртс
Имитация в смъртта (7)

Шеста глава

На Рурк му предстоеше мъчителна среща. Тя обаче трябваше да се състои, но му оставаше надеждата, че след като приключи, тежестта, която усещаше в тила си ще изчезне.

Твърде дълго я бе отлагал, а това не му беше присъщо. Изобщо той не беше същият, откакто се запозна с Мойра Баниън и тя му разказа своята версия за историята на неговата майка.

„Животът — помисли си той, докато гледаше през огромната прозрачна стена на своя кабинет в средната част на града — може да разклати устоите ти, когато най-малко го очакваш.“

Минаваше пет. Часът на срещата бе избрал съвсем умишлено. Пожела да се срещне с Мойра в края на деня, за да бъде свободен след това. За да може да се прибере у дома, да се опита да загърби всичко и да вечеря извън дома със съпругата си.

Интеркомът избръмча и той едва не подскочи. Дявол да го вземе!

— Да, Каро.

— Госпожа Баниън дойде.

— Благодаря. Покани я.

Наблюдаваше уличното движение, въздуха и небето и разсеяно си мислеше, че да се прибираш точно в този час сигурно е доста неприятно. Въздушните трамваи вече бяха претъпкани и от своя висок етаж виждаше множеството уморени, ядосани лица — горките нещастници бяха наблъскани един в друг като гребци в галера в едно потно пътуване към домовете им.

На улицата под него автобусите пуфтяха, такситата изглеждаха като задръстена река, а пешеходните алеи и конвейерните ленти бяха претъпкани.

Ив беше някъде там долу, предположи Рурк. И от време на време вероятно с раздразнение се сещаше за това, което й предстои — официално облекло и светски разговори след ден, прекаран в преследване на убиец.

По всяка вероятност щеше да се втурне в дома им, нервна и неспокойна, ще разполага само с няколко минути и с все сили ще се помъчи да направи онзи странен преход от полицай към съпруга. Съмняваше се, че тя изобщо имаше някаква представа колко го възбужда и какво удоволствие му доставя нейното превъплъщение.

Когато на вратата се почука, той се обърна.

— Влез.

Въведе я неговата секретарка и той се възхити от двете спретнати, елегантни, добре облечени жени в зряла възраст, които заедно влязоха в кабинета му.

— Благодаря ти, Каро. Госпожо Баниън, благодаря ви, че дойдохте. Защо не седнете? Мога ли да ви предложа нещо за пиене? Кафе? Чай?

— Не. Благодаря ви.

Той пое подадената му ръка и почувства как тя леко потрепери при ръкостискането му. Сетне й посочи стол с ясното съзнание, че се държи обиграно и хладно. Просто не можеше да се държи по друг начин.

— Оценявам факта, че отделихте от времето си, за да се срещнете с мен — започна той, — при това толкова късно.

— Няма проблем.

Виждаше я как поглъща с очи кабинета му — размерите му, стила. Произведенията на изкуството, мебелите, оборудването, вещите, с които бе успял да се обгради. С които имаше нужда да се обгради.

— Мислех си да дойда в „Докас“, но се сетих, че ако някой мъж започне да се навърта твърде често из приюта, може да изнерви някои от жените и децата.

— За тях е хубаво да се виждат с мъже. Мъже, които се отнасят с тях като с хора и не искат да ги наранят — тя сви ръце в скута си и въпреки че посрещна погледа му хладнокръвно, той почти успя да чуе как учестено бие сърцето й. — Периодът на тормоз се преодолява, като се избавят от страха, започнат да уважават себе си и се опитат да възстановят нормалните си човешки взаимоотношения.

— Няма да оспорвам думите ви, но се чудя дали Шавон Броуди би оцеляла, ако се страхуваше повече? Не знам какво точно да ви кажа — продължи той, преди тя да успее да отвърне. — Или по-скоро — как точно да го кажа. Мислех си, че знам. Първо бих искал да се извиня, че ми трябваше толкова време, за да се срещна повторно с вас.

— Очаквах да бъда уволнена — и в нейния, както и в неговия глас се усещаше полъхът на Ирландия със своите нюанси и шепоти. — Затова ли ме извикахте?

— Не, не това е причината. Съжалявам, трябваше да се досетя, че вероятно сте се притеснили поради начина, по който си тръгнах. Бях ядосан и… раздвоен — той се изсмя кратко и едва успя да се възпре да не зарови ръка в косата си. „Нерви“ — помисли си.

— Бяхте бесен и готов да ме сритате отзад.

— Така е. Помислих си, че лъжете — очите му останаха приковани в нейните, спокойни и сериозни. — Със сигурност. Със сигурност трябваше да имате някаква изгода от това да ми кажете, че онова момиче, което сте познавали някога в Дъблин, е моята майка. Думите ви противоречаха на всичко, което някога съм знаел, в което съм вярвал, на целия ми живот, ако ме разбирате.

— Да. Разбирам ви.

— Случвало се е и друг път, до мен се добираха хора с някакви истории за роднинство. Чичо, брат, сестра, каквото поискаш. Лесно беше да ги разоблича, да ги пренебрегна и да приключа с тях.

— Това, което ви разказах не беше просто поредната история, Рурк, а самата истина.

— Хм, да — той сведе поглед към ръцете си и разпозна в широчината на дланта, в дължината на пръстите ръцете на баща си. — Знаех го, по някакъв начин го усещах. Това правеше нещата още по-лоши. Почти непоносими. — Той вдигна поглед и отново срещна нейния. — Имате право да знаете, че ви проучих, и то доста обстойно.

— Очаквах, че ще го сторите.

— Проучих и нея. Никога преди не го бях правил, поне не задълбочено.

— Не ви разбирам. Не бих ви го съобщила, ако не мислех, че знаете част от историята. Човек като вас би узнал всичко, което го интересува.

— Аз бях горд, че е без значение за мен, докато смятах, че моята майка е Мег Рурк. Изобщо не се вълнувах от този въпрос; бях толкова щастлив, че се разделихме завинаги.

Мойра въздъхна дълбоко.

— Отказах кафето преди малко, защото ръцете ми трепереха. Дали не бих могла все пак да ви помоля за едно.

— Разбира се.

Той се изправи и отиде да отвори едно табло в стената. Вътре имаше изцяло оборудвана мини кухня. Когато тя се засмя, Рурк програмира кафето.

— Никога не съм виждала подобен кабинет. Толкова изискан. Краката ми едва не потънаха до глезените в килима. Твърде млад сте, за да имате такова богатство.

Усмивката, която се изписа по лицето му вместо отговор, бе по-скоро унила, отколкото доволна.

— Започнах съвсем млад.

— Така е. Стомахът ми още се бълника — тя го притисна ръка. — Сигурна бях, че сте ме извикал, за да ме уволните, може би дори да ме заплашите с някакви съдебни мерки. Не знаех как ще го съобщя на семейството си, нито на жените в „Докас“. Ужасяваше ме мисълта, че ще трябва да си тръгна. Привързала съм се към работата си.

— Както вече казах, аз ви проучих. Те наистина имат късмет, че работите в приюта. Как пиете кафето си?

— С много сметана, ако обичате. Цялата сграда ваша ли е?

— Да.

— Прилича на огромно черно копие, мощно и изящно. Благодаря — тя взе кафето, пое си дъх и отпи първата глътка. Очите й се разшириха, след това се стесниха, когато подуши течността. — Това истинско кафе ли е?

Спонтанният му, добронамерен смях мигом прогони тежестта, която чувстваше в тила си. Най-после се отърва от неприятното усещане.

— Да, истинско е. Ще ви изпратя от него. Първия път, когато срещнах жена си, й поднесох кафе и реакцията й бе подобна на вашата. Изпратих и на нея. Може би затова се омъжи за мен.

— Много се съмнявам — сега погледът й бе прикован право в очите му. — Тя е мъртва и той я е убил, нали? Патрик Рурк я е убил, както винаги съм смятала.

— Да. Отидох до Дъблин и проверих.

— Ще ми кажете ли как?

„Пребил я е до смърт — помисли си. — Пребил я е до смърт с ръцете си, които толкова приличат на моите. Сетне я е хвърлил в реката. Изхвърлил е горкото момиче, което го е обичало достатъчно, за да му роди син.“

— Не, няма. Ще ви кажа само, че се добрах до човек, който е бил с него по онова време и е знаел за това. Познавал я е и знае точно какво се е случило.

— Ако имах повече опит и малко арогантност… — поде Мойра.

— Нямаше да ви помогне. Не би имало никакво значение къде ще се намира майка ми — в приюта в Дъблин, при семейството си в Клир или някъде другаде, където би избягала. Той щеше да я открие. Защото незнайно по каква причини — поради гордост, низост или жестокост, той е искал мен.

Тази мисъл щеше да го преследва до края на дните му. А може би такава беше целта?

— Непременно щеше да я открие.

— Това е най-милото нещо, което бихте могли да ми кажете — промълви тя.

— Това е самата истина — и той трябваше да я приеме, доколкото беше възможно. — Отидох до Клир. Видях семейството й. Моето семейство.

— Така ли? — тя се протегна и положи ръка върху неговата. — О, толкова се радвам. Толкова се радвам, че сте го направил.

— Те бяха… необикновени. Близначката на майка ми, Шиниъд, ми отвори вратата на дома си. Просто така.

— Ами, това са хората от западния край, те са известни с гостоприемството си, нали?

— Все още съм изумен и благодарен. Благодарен съм ви, госпожо Баниън, че ми казахте. Исках да го знаете.

— Тя щеше да се радва. Не само че знаете, но и че сте пред приели тези стъпки. Мисля, че щеше много да се радва — тя сложи кафето си настрана и отвори чантичката си. — Не приехте това, когато бяхте в кабинета ми. Ще го приемете ли сега?

Той взе снимката на млада жена с червена коса и красиви зелени очи, която държеше тъмнокосо момченце.

— Благодаря ви! Много бих искал да я имам.

 

 

Някакъв тип в бял костюм пееше, че любовта е загадъчна и непонятна. Ив отпи от шампанското си и призна, че трябва да се съгласи с певеца. Или поне с констатацията, че любовта е непонятна. Защо иначе би се напрягала да се отърве от мислите си за убийството и да се преструва, че прави нещо повече от това да заема място в пространството в някаква бална зала във Филаделфия?

Бог й бе свидетел, че любовта — и тя възнамеряваше доста яко да срита отзад Рурк по-късно, затова че я бе изоставил — бе единствената причина да се намира тук, докато някаква жена в копринена рокля с цвят на лавандула не спираше да мели за разни модни дизайнери.

Да, да, да, тя познаваше Леонардо лично. Бога ми, той е женен за най-добрата й приятелка. Можеше доста добре се възползва от Мейвис в момента. Да, за бога, нали роклята й бе негово творение.

И какво от туй, по дяволите? Това са просто дрехи. Обличаш ги, за да не си гол и да не ти е студено.

Любовта я задължаваше да си цензурира мислите, така че нейното участие в разговора, когато успееше да се вклини в стената от шум, обграждаща жената, да звучи на място. Да. Да.

— Ах, ето я и най-възхитителната жена в стаята. Ще ни извините ли? — Чарлс Мънро, галантен и красив, се усмихна очарователно на мъчителката й. — Просто трябва да я открадна.

— Убий ме — промълви Ив, докато Чарлс я измъкваше на свобода. — Извади пистолета от чантата ми, притисни го в гърлото ми и стреляй. Край на мъчението.

Той само се засмя и я завъртя към дансинга.

— Когато те видях, си помислих, че си на път да извадиш пистолета и да пръснеш черепа на жената.

— Представях си, че го завирам в устата й. Тя така или иначе изобщо не се затваряше. Както и да е, благодаря ти, че ме спаси. Не знаех, че си тук.

— Малко позакъснях, всъщност току-що пристигнах.

— На работа ли си? — Чарлс беше високоплатен компаньон.

— С Луиз съм.

— О! — той бе жиголо и Ив не можеше да проумее как Чарлс и отдадената на работата си доктор Луиз Димато бяха изградили връзката си и успяваха да я поддържат.

„Всичко е възможно!“ — напомни си тя.

— Щях да се свържа с теб — продължи той, — във връзка с Джейси Утън.

„Никога не забравяш, че си ченге.“

— Познаваше ли я?

— Да. Не добре, всъщност. Не мисля, че някой изобщо познаваше добре Джейси. Но се движехме в едни и същи среди, така че от време на време се засичахме. Или поне така беше, преди да й дадат по-нисък лиценз.

— Хайде да се уединим някъде.

— Не знам дали моментът е подходящ…

— Мен ме устройва. — Ив взе нещата в свои ръце и го задърпа от дансинга, а след като направи бърз оглед на обстановката, реши да го изведе навън.

На терасата, окичена с гирлянди от цветя, имаше още повече хора и маси. Но определено беше по-тихо.

— Кажи ми какво знаеш.

— Почти нищо — той се приближи към края на терасата и погледна светлините на града, които се простираха под тях. — Тя бе се уредила доста добре, още преди да вляза в бранша. Обичаше всичко да е изискано. Най-добрите дрехи, най-добрите заведения, най-добрите клиенти.

— И вероятно най-добрият пласьор?

— Не знам нищо за пласьора й. Не знам — повтори той. — Не твърдя, че не съм наясно с тази страна на бранша, но самият аз съм чист. Направо безукорен, особено сега, когато приятелката ми е доктор — добави с усмивка. — Всички бяхме изненадани, че понижиха лиценза на Джейси. Ако е била пристрастена, значи добре го е прикривала. Стига да знаех нещо, Далас, щях да ти го кажа. Без никакви колебания. Струва ми се, тя нямаше приятели, или поне не истински приятели. Нито пък врагове. Само работа.

— Добре — тя плъзна ръце към джобовете си, но внезапно се сети, че късата й рокличка в бакърен цвят няма такива. — Сетиш ли се за нещо, колкото и незначително да е, бих искала да го науча.

— Нямаш проблеми. Начинът, по който е извършено убийството направо ме извади от равновесие. Слуховете са ужасяващи. Луиз се тревожи — той хвърли поглед към вратите на терасата. — Не е казала нищо конкретно, но се притеснява. Обичаш ли някого, усещаш кога е под напрежение.

— Да, предполагам. Трябва да внимаваш, Чарлс. Не отговаряш на профила на жертвата в този случай, но все пак трябва да внимаваш.

Той се усмихна леко.

— Ще внимавам.

 

 

Не каза нищо на Рурк за този разговор, докато пътуваха в совалката на път към дома. Но си го припомняше отново и отново, и внимателно го обмисли.

Когато влязоха в спалнята си и се заизмъква с вибриращи движения от тясната си рокля, тя му го разказа.

— Не ми се струва, че този разговор ще е полезен за твоя случай — отбеляза Рурк.

— Не, не това ме накара да се замисля. Като се върнахме в залата, аз ги наблюдавах, него и Луиз. Изглеждат точно като диви гълъби или нещо подобно. И човек веднага разбира, че тази нощ ще се търкалят голи.

— Голи гълъби. Не, тази гледка определено не е приятна. Ще си представя друга.

— Ха-ха. Мисълта ми е, как може да се търкаля гола с него тази нощ, като знае, че утре той ще прави същото с толкова клиенти, колкото има в бележника си?

— Защото не е същото — Рурк отметна кувертюрата на леглото. — Едното е лично, а другото е служебно. Такава му е работата.

— О, това са пълни глупости. Много тъпо обяснение. И ако не е такова, би ли могъл да застанеш ей там и да ми кажеш, че ако бях компаньонка, щеше да се чувстваш екстра, щеше да умираш от кеф при мисълта, че яхвам бастуна на някой тип?

— Много те бива да приказваш — той я погледна. Държеше в ръката си блестящата си рокля. Върху нея нямаше нищо друго, освен триъгълника в същия цвят, твърде малък, за да бъде наречен бикини, триредния гердан от пъстроцветни камъни, който още не бе свалила и сандали на висок ток.

А също и ядосано изражение.

— Не, нямаше да се чувствам екстра, нито да умирам от кеф, нито нещо подобно. Аз не обичам да деля. Господи, изглеждаш страшно секси. Защо не дойдеш тук и не се търкулнем като голи гълъби?

— Водим разговор.

— Ти водиш — поправи я той и с блеснали очи слезе от платформата, където се намираше леглото и се приближи до нея.

— И като стана въпрос за разговори — тя се измъкна, отскачайки пъргаво зад канапето. — Все още не съм те пребила до смърт затова, че ме остави с оная жена, оная, която приличаше на тънко претрупано дърво.

— Бях възпрепятстван и нямаше как да ти помогна.

— Целуни ме отзад.

— О, мила моя Ив, с такава любов си мисля за задника ти — той направи маневра, тя я парира. И заобиколиха канапето. — По-добре бягай — меко каза той.

И надавайки бърз вик, Ив направи точно това. Когато двамата останаха без дъх, тя го остави да я хване.

 

 

Не разполагаше с нищо. Никакви разкрития, никакви нови улики, нито пък стари, нищо обещаващо. Подреди наново списъка със заподозрените, както и съществуващите предположения, търсейки нещо, за което да се хване. Отново внимателно проучи района около местопрестъплението и разгледа докладите от лабораторията.

Вкара цялата информация в Международната база данни с надеждата да открие подобни престъпления и попадна на едно в Лондон преди година — може би щеше да й свърши работа. Все още бе неразкрито. Но не бе съвсем същото, а по-нескопосано, по-немарливо.

Дали не се с упражнявал?

Нямаше бележка на луксозна хартия, а само осакатеното тяло на млада компаньонка. Не беше същия тип като Утън, помисли си Ив, и се запита дали всъщност не се хваща като удавник за сламка.

Имаше доста кланета; нападнати или дори убити от техни клиенти или евентуални клиенти улични компаньонки. Но нищо, което да отговаря на варварски елегантния стил на Джак.

Разговаря със съседи, колеги и сътрудници на заподозрените от нейния списък, придържайки се към неофициалния и дискретен тон. Не спираше да се рови и да дълбае. Нищичко не се появи.

Посрещна неделята разгневена и раздразнена. Определено нямаше настроение за пикник. Единствената й надежда да изтърпи пикника бе да отмъкне Майра на някое тихо местенце и да я накара да си напрегне мозъка.

— Може би трябва да дадеш един ден почивка и на нейния, и на своя.

Тя се смръщи, докато прекосяваха тротоара, който водеше към прекрасната къща на Майра, разположена в хубавия й квартал.

— Какво?

— Мърмориш доста високо — Рурк я потупа успокоително по рамото. — Не съм убеден, че да си говориш сам, докато чукаш на вратата на психоложка, е възможно най-доброто поведение.

— Ще останем само няколко часа. Нали помниш? Така се разбрахме.

— Ммм — с този неопределен звук той притисна устни към челото й.

Вратата се отвори.

— Здравейте. Вие сигурно сте Ив и Рурк. Аз съм Джилиън, дъщерята на Шарлот и Денис.

Тези думи я хванаха неподготвена, тъй като рядко се сещаше, че Майра има и собствено име. Лицето на момичето бе почти същото като на психоложката.

Макар косата й да бе по-дълга — стигаше доста под раменете й — и чуплива, имаше същия наситеночервен нюанс. Очите й бяха сини — издаваха кротост и търпение, но сега бяха приковани в тези на Ив и гледаха изпитателно. Беше по-висока и кльощава от баща си, носеше широка ефирна блуза и панталони, които свършваха малко над глезените.

На един от глезените имаше татуировка — три преплетени орнамента. На китките й дрънчаха гривни, а по пръстите й блестяха пръстени. Ноктите на краката й бяха лакирани в бледорозово.

Фамилията й беше Уикан, припомни си Ив, и нейна беше заслугата, че Майра има няколко внуци.

— Очарован съм да се запозная с вас — Рурк вече поемаше ръката на Джилиън, плавно заставайки между двете жени, които очевидно се преценяваха с погледи. — Приличате на майка си, която винаги съм смятал за една от най-прекрасните жени на света.

— Благодаря. Мама каза, че сте очарователен. Моля, заповядайте. Пръснали сме се навсякъде — тя хвърли поглед към горния етаж на къщата, откъдето долиташе сърцераздирателен бебешки плач, — както може би вече чувате, но почти всички сме в задната част. Ще ви поднесем напитки, така че ще съберете сили за яростната атака, на която ще ви подложи семейство Майра.

Значителна част от членовете на семейството бяха струпани в кухня с размерите на плевня — глъчката бе невъобразима. През стъклена стена на две нива, която служеше за гръб на къщата се виждаха останалите, които се намираха в широк вътрешен двор, отрупан със столове и маси и снабден с огромен уред за готвене на открито, от който вече се носеше пушек.

Тя видя Денис — симпатичния и отнесен съпруг на Майра, който ръчкаше уреда с някаква дълга вилица. Носеше шапка на „Метс“ върху подобната си на избухнала бомба сива коса и бе обут в торбести къси панталони, стигащи почти до изпъкналите му колена, които Ив на ум определи като очарователни.

До него стоеше друг мъж — вероятно синът — спореха разпалено, смееха се и жадно отпиваха от бутилките.

Наоколо тичаха деца на различна възраст. Десетгодишно момиче седеше на висок стол до големия плот и се цупеше.

Навсякъде бе пръсната храна, която настойчиво им предлагаха, докато се запознаваха. Някой бутна коктейл „Маргарита“ в ръката й.

Когато попита за бира, Рурк бе упътен към фризер в двора. Малко момче — тя съвсем обърка имената им, тъй като я обстрелваха като с картечен откос — бе натоварено със задачата да придружи Рурк в двора и да го представи на останалите.

Хванал детето за ръка, Рурк хвърли поглед назад през рамо, ухили се злорадо на Ив и се запъти към двора.

— Сега изглежда малко хаотично… но ще стане още по-лошо — каза през смях Майра и извади още една препълнена с храна купа от огромния хладилник. — Толкова се радвам, че дойдохте. Лана, спри да се цупиш и изтичай горе. Виж дали леля Коли няма нужда от помощ за бебето.

— Не разбирам защо аз трябва да правя всичко — каза девойчето, но се смъкна от стола и избяга.

— Ядосана е, защото наруши правилата и й забранихме да гледа телевизия и да ползва компютър една седмица — обясни Джилиън.

— О!

— Познатото й ежедневие за една седмица се променя — продължи Джилиън, докато се навеждаше да вземе от пода някакво дребосъче с неясен за Ив пол.

— Една седмица е цяла вечност, когато си на девет. Джили, опитай зелевата салата. Според мен може да се сложи още малко копър.

Джилиън послушно отвори уста и пое храната, която майка й поднасяше на вилица.

— И малко пипер също така.

— Ами, хъм… — Ив чувстваше, че е навлязла в някаква паралелна вселена. — Сигурно очаквате много хора.

— Ние сме много хора — изкикоти се Майра.

— Мама продължава да смята, че апетитът ни е като на подрастващи. — Джилиън разсеяно потърка гърба на майка си. — Винаги приготвя твърде много храна.

— Приготвя? Ти си сготвила всичко това?

— Хъм. Обичам да готвя, когато мога. Особено за семейството — бузите й порозовяха от удоволствие, а очите й се смееха, когато смигна на дъщеря си. — И принуждавам момичетата да ми помагат. Ужасно сексистко е, разбира се, но никой от мъжете не струва и пет пари в кухнята — тя погледна през прозрачната стена. — На тях им дай голяма, сложна, пушеща скара и те се чувстват прекрасно.

— Нашите мъже отговарят за скарата — допълни Джилиън и тупна малчугана, което го докара до щастлив кикот. — А Рурк?

— Имате предвид храна? — Ив погледна навън, там, където той бе застанал и видимо се забавляваше, небрежно облечен като за пикник в джинси и избеляла синя тениска. — Не. Не мисля, че има подобен уред.

 

 

Имаше соеви хотдози и сандвичи, мечтаната от Рурк картофена салата, студени макарони, големи резени плодове, плуващи в някакъв подсладен сок, дебели резени домати, зелева салата и яйца с копър. Купи, чинии и подноси с тези и други ястия непрекъснато се въртяха между хората. Бирата беше студена, а коктейлите „Маргарита“ не спираха да прииждат.

Тя се оказа въвлечена в разговор за бейзбол с един от синовете на Майра, и за неин ужас едно малко, русо дете се покатери по крака й и се настани в скута й.

— Искам — избърбори то и й се ухили с омазаната си с доматен сос уста.

— Какво? — паникьосано се огледа около себе си. — Какво иска той?

— Каквото имаш — Майра потупа момченцето по главата, докато минаваше край кея, за да вземе бебето от снаха си и да го гушне.

— Добре, ето ти — Ив предложи чинията си с надеждата, че детето ще я вземе и ще се върне към предишното си занимание. Но то само зарови малките си дебелички пръсти в плодовата й салата и си извади резен праскова.

— Харесва — той отхапа малко и щедро й предложи остатъка.

— Не, изяж го.

— Хайде, Брайс — Джилиън го взе от скута на Ив и моментално стана новата й най-добра приятелка. — Отиди да видиш какво иска да ти даде дядо.

След това се настани до Ив и повдигна вежди към брат си.

— Изчезвай — каза му тя. — Женски разговор.

Той се отдалечи, без да се обижда. Дружелюбността явно беше обща черта на мъжете в това семейство, помисли си Ив.

— Чувстваш се объркана и малко не на място — поде Джилиън.

Ив взе онова, което бе останало от сандвича й и отхапа.

— Това просто наблюдение ли е или резултат от психологическо проучване?

— По малко и от двете. И отчасти се дължи на това, че съм дъщеря на наблюдателни и чувствителни родители. Големите семейни събирания могат да са доста странни за хора, които нямат собствено семейство. Твоят Рурк изглежда се приспособява по-безболезнено — тя хвърли поглед към мястото, където той седеше с Денис и Брайс. — Той е повече „социално животно“, отколкото ти — донякъде това се дължи на работата му, но отчасти е заложено в природата му.

Джилиън си бодна от салатата с макарони.

— Има няколко неща, които се чувствам длъжна да ти кажа — тя замени храната с глътка „Маргарита“. — Ами, първо, трябва да призная, че мъжът ти безспорно е най-забележителното парче, което съм виждала някога.

— Това не ме обижда, стига да не забравяш, че е мой.

— Не отмъквам чужди съпрузи, но дори да го правех, ти не би го позволила, ще се справиш с мен набързо, а освен това той дори не би ме забелязал. Всъщност много обичам съпруга си. Заедно сме вече десет години. Бяхме доста млади, когато се събрахме, родителите ми бяха притеснени. Но за нас беше правилното решение — тя си гризна от парче морков. — Имаме щастлив, пълноценен живот и три прекрасни деца. Бих искала да имам още едно.

— Още едно какво?

Джилиън се засмя и се извърна назад.

— Още едно дете. Надявам се да бъда благословена с още едно. Друго обаче исках да ти кажа, но се съмнявам, че ще ме оставят дълго време насаме с теб. Ревнувах от теб.

Очите на Ив се присвиха и хвърлиха светкавичен поглед назад, в посоката, където беше Рурк, а сетне обратно към Джилиън, когато тя се изсмя тихо, почти мяукащо.

— Не, не заради Рурк — въпреки че едва ли бих могла да бъда винена за подобно нещо. Ревнувах майка си от теб.

— Хвана ме натясно.

— Тя те обича — каза Джилиън и видя как нещо подобно на неудобство премина през лицето на Ив. — Уважава те, тревожи се за теб, възхищава ти се, мисли за теб. Понеже изпитва същите чувства и към мен, нейната привързаност към теб ме дразни.

— Изобщо не е същото — поде Ив, но Джилиън поклати глава отрицателно.

— В много отношения е същото. Аз съм нейна плът и кръв, имаме и духовна връзка, но няма никакво съмнение, че си завладяла част от сърцето и душата й. Бях доста раздвоена, когато ми каза, че си поканена.

Тя облиза солта от ръба на чашата си, без да спира да изучава Ив.

— От една страна чист егоизъм — „Защо трябва да идва? Ти си моя майка.“ А от друга — неистово любопитство. „Най-после ще я разгледам добре.“

— Аз не се състезавам с теб за…

— Обичта на майка ми? — довърши Джилиън с лека усмивка. — Не, не се състезаваш. Вината е моя, моят егоцентризъм предизвика тези отблъскващи и разрушителни чувства. Тя е най-необикновената жена, която познавам. Мъдра, състрадателна, силна, умна, щедра. Невинаги съм оценявала, защото е трудно, когато го имаш. Едва като пораснах и си родих свои деца, започнах да я ценя.

Погледът й обходи двора, след това се спря и се прикова върху нейната собствена дъщеря.

— Надявам се, че един ден Лана ще изпитва същите чувства към мен. Във всеки случай, усещах, че ми отнемаш малки части от моята майка. Предварително бях решена да не те харесам, макар че подобно поведение е в пълно противоречие с моите разбирания, но — тя вдигна чашата си за малка наздравица и отпи — не се получи.

Джилиън взе каната с „Маргарита“ и сипа от коктейла своята чаша и в тази на Ив.

— Ти дойде днес заради нея. Вероятно се е наложило възхитителният ти съпруг да те убеждава, но все пак си тук преди всичко заради нея. Тя означава много за теб. И забелязах, че наблюдаваш баща ми с възхищение и обич. Това ми подсказва, че си добър психолог, а знам от майка си, която също е такава, че си добра полицайка и добра жена. Сега вече ми е далеч по-лесно да я поделям с теб.

Преди Ив да успее да измисли подходящ отговор, Майра се приближи с бебето, заспало на рамото й.

— Всички ли хапнаха достатъчно?

— Повече от достатъчно — увери я Джилиън. — Защо не го дадеш? Ще го кача горе.

— Не, така си е добре. Не ми случва да го държа достатъчно често — тя пъргаво седна, леко потупвайки бебето по гърба. — Ив, трябва да те предупредя. Денис е убедил Рурк, че не може да живее без барбекю.

— Ами, той има какви ли не уреди — тя довърши сандвича си. — И всичките работят перфектно.

— Денис би казал, че работата не е в готварския уред, а в готвача. Казвам ти го и аз, ще се убедиш, след като опиташ ягодовата ми торта и пая от праскови.

— Пай ли? Направила си пай? — очевидно имаше още какво да споделят за семейните събирания, осъзна Ив. — Вероятно мога…

Комуникаторът на Ив избръмча. Лицето й угасна, а приветливата усмивка на Майра изчезна.

— Съжалявам. Извини ме за минута.

Тя се изправи, извади апарата от джоба си и се отправи към кухнята, към тишината.

— Какво има? — попита Джилиън. — Какво става?

— Работата й — промълви Майра и си припомни как очите на Ив станаха хладни и безизразни. — Смърт. Вземи бебето, Джили.

Тя тъкмо се изправяше, когато Ив се върна в двора.

— Трябва да тръгвам — поде Ив и след това сниши глас, когато Майра се приближи и я хвана за ръката. — Съжалявам. Трябва да вървя.

— Същото ли е?

— Не. Той е, но не е същото. Ще ти съобщя подробностите, веднага щом мога. По дяволите, мозъкът ми е малко размекнат. Изпих прекалено много „Маргарити“.

— Ще ти дам нещо за изтрезняване.

— Ще ти бъда благодарна — тя кимна на Рурк, когато той се присъедини към нея. — Ти можеш да останеш. Ще отнеме известно време.

— Ще те закарам, ако се налага, ще се върна вкъщи, а на теб ще оставя колата. Друга компаньонка?

Тя поклати глава отрицателно.

— По-късно — пое си въздух и огледа двора със семейната сбирка, цветята и храната. — Животът невинаги е пикник, нали?