Нора Робъртс
Имитация в смъртта (6)

Пета глава

Тъй като добре знаеше, че мерките за сигурност в Обединените нации са доста строги, Ив реши да избегне евентуален неприятен сблъсък с пазачите и паркира във второто пиво на уличната рампа на Първа улица.

Малкият преход по преките щеше да им помогне да изгорят калориите от поничките.

Там все още разрешаваха обиколки — тя предварително бе проверила — но се контролираха много строго, защото заплахата от тероризма бе като гръмоносен облак, готов всеки момент да затрещи. Но народите по света и признатите извънземни федерации продължаваха да провеждат своите срещи и сесии, гласувания и заседания в огромната бяла сграда, която заемаше цели шест преки.

Знамената още се развяваха, като разноцветен символ на желанието на хората да се съберат и да говорят за проблемите на човечеството, предположи Ив. И от време на време да свършат нещо в тази връзка.

При все че имената им бяха включени в списъка на посетителите, двете с Пийбоди преминаха през поредица от пропускателни пунктове. На първия предадоха оръжията си — изискване, което всеки път леко изостряше нервите на Ив.

Картите им бяха сканирани, а пръстовите им отпечатъци — проверени. Чантата с документи на Пийбоди също премина през скенер и след това бе щателно претърсена. Цялото им техническо оборудване — видеотелефони, джобни компютри и комуникатори — премина през внимателен анализ.

Минаха през метален детектор, детектор за запалителни средства, детектор за оръжия и скенер на цялото тяло — всичко това преди да бъдат допуснати до входното ниво.

— Добре де — промърмори Ив, — може би имат основание да са толкова предпазливи, но отказвам да приема претърсването на телесните кухини.

— Някои от нивата на сигурност ги включиха след случая „Касандра“ — поясни Пийбоди и заедно с Ив и един униформен охранител се качи в бомбоустойчив асансьор.

— Следващия път, когато ни се наложи да разговаряме с Ренквист, той ще дойде при нас.

Ескортираха ги от асансьора до поредния пропускателен пункт, където отново бяха подложени на поредните процедури по сканиране, анализ и идентификация.

Охранителят ги предаде в ръцете на своя помощничка, която се държеше също толкова по военному. След сканиране на ретината на помощничката и гласовата й команда, се отвори поредната бомбоустойчива врата. През нея преминаха от света на параноичните мерки за сигурност в атмосфера на ежедневна работа.

Това беше истински кошер от кабинети, огромен кошер с много действащи килийки. Тук дребните служители от „голямото добрутро“ носеха консервативни костюми и слушалки, а токовете на обувките им пъргаво тракаха по плочките на пода. Прозорците бяха тройно защитени и оборудвани с детектори за въздушния поток — щяха да спуснат противоударни щитове в случай на опасност.

Висок слаб мъж, облечен в монотонна сива гама кимна на помощничката и се усмихна на Ив.

— Лейтенант Далас, аз съм Томас Нюкърк, личен асистент на господин Ренквист. Ще ви придружа.

— Доста сериозна охранителна система си имате тук, господин Нюкърк.

Тя бе забелязала камерите и сензорите за движения, поставени по коридора. „Очи и уши навсякъде — помисли си. — Кой би могъл да работи по този начин?“

Той проследи погледа й.

— В един момент преставаш да ги забелязваш. Просто това е цената, която трябва да бъде платена за сигурността и свободата.

— Аха.

Той имаше квадратно лице, а челюстта му бе толкова изострена и права, сякаш бе издялана със сабя. Много светли, много студени сини очи и червендалеста кожа под къса, щръкнала песъчлива коса.

Вървеше изопнат като струна, целеустремено и с ръце, изпънати плътно до тялото.

— Бивш военен ли сте?

— Капитан от Кралските военновъздушни сили — леката усмивка се появи отново. — Господин Ренквист има доста бивши военни в персонала си.

Той използва карта за достъп до поредната врата и съответно — до канцелариите на Ренквист.

— Изчакайте за момент, ако обичате.

Докато чакаха, Ив огледа района. Още един лабиринт от помещения, повечето отделени едно от друго със стъклени панели, така че служителите да са изложени на погледите на съседите си и камерите. По нищо не личеше това да ги притеснява, докато работеха по клавиатурите или водеха разговори.

Погледна в посоката, в която Нюкърк бе поел и видя, че в дъното се намира затворена врата с табелка с името на Ренквист.

Тя се отвори и от стаята излезе Нюкърк.

— Господин Ренквист ще ви приеме, лейтенант Далас.

Доста голяма суматоха за такъв обикновен човек, каквото бе първото й впечатление от Ренквист. Той стоеше зад дълго тъмно бюро, което най-вероятно бе дървено и доста старо, а зад гърба му се откриваше гледка към река Ист.

Беше висок мъж с телосложение, което й подсказваше, че е редовен посетител на някой спортен център или пък плаща солидни суми на пластичен хирург. Освен това заключи, че тялото му направо се губеше в безличния сив костюм, въпреки че той сигурно струваше цяло състояние.

Беше достатъчно привлекателен за човек, който си пада по излъсканото и изисканото. Имаше светла кожа и светла коса, а лицето му се отличаваше със силно издаден нос и високо чело.

Опушеносивите му очи бяха най-хубавото в него и сега те посрещнаха погледа й.

Гласът му бе някак насечен и толкова британски, че тя зачака английски препечени питки — както и да изглеждат те — да започнат да изскачат от устата му заедно с думите.

— Лейтенант Далас, за мен е удоволствие да се запозная с вас. Слушал съм и съм чел доста за вас — той протегна ръка и тя получи едно твърдо и сухо ръкостискане на политик. — Ако не се лъжа, вече сме се срещали на едно благотворително събитие.

— Така разбрах и аз.

— Заповядайте, седнете. — Ренквист посочи стола и сам седна зад бюрото си. — Кажете какво мога да направя за вас.

Тя се настани в стол с твърда тапицерия. „Определено доста неудобен“ — отбеляза. Зает човек, който не може да си позволи в кабинета му да се заседават хора и да му отнемат прекалено много време.

Бюрото му представляваше още един кошер на индустрията. Имаше информационен и комуникационен център, чийто екран мигаше в режим на почивка; малка купчина дискове и друга — с хартия, втори видеотелефон. Сред работните принадлежности имаше и двойна снимка в рамка. Тя успя да види част от лицето и къдравата коса на малко момиче — светла като на баща й — и предположи, че до него най-вероятно е жена му.

Знаеше достатъчно за политиката и протокола, поне толкова, колкото да започне по правилата на играта.

— Бих искала да ви благодаря за съдействието от свое име и от името на нюйоркската полиция. Знам, че сте изключително зает човек и оценявам факта, че отделихте време, за да разговаряте с мен.

— Аз съм убеден привърженик на идеята да се оказва помощ на местните власти, където и да се намирам. Обединените нации, на първично ниво, са световните полицейски сили. В известна степен ние с вас сме колеги. С какво мога да ви помогна?

— Жена на име Джейси Утън бе убита по-предишната нощ. Случаят е поверен на мен.

— Да, чух за убийството — той се облегна назад, но веждите му се смръщиха. — Лицензирана компаньонка в Китайския квартал.

— Да, сър. В хода на разследването си се натъкнах на достатъчно сериозни основания да проуча и проследя определен тип хартия за писма. Вие сте купили от същата тази хартия преди шест седмици в Лондон.

— Бях в Лондон това лято за няколко дни и наистина закупих хартия за писма. Няколко различни вида, доколкото си спомням. Някои от тях за лични нужди, а други — за подаръци. Да разбирам ли, че тази покупка ме прави заподозрян в убийството на тази жена?

Той беше спокоен. По-скоро заинтригуван, отколкото разтревожен или ядосан.

— За да мога да ускоря разследването си, се налага да проверя всички имена на купувачите и да установя тяхното местонахождение през въпросната нощ.

— Разбирам. Лейтенант, мога ли да съм сигурен, че тази посока на разследването е сигурна и дискретна? Да се свърже името ми, макар и индиректно, с лицензирана компаньонка и с убийство би породило значително и нежелано медийно внимание към моята личност и тази на Евънс.

— Името ви няма да стане обществено достояние.

— Добре. По-предишната нощ?

— Между полунощ и три сутринта.

Той не се протегна да извади електронния си бележник, а вместо това сключи пръсти, наблюдавайки Ив.

— Заедно със съпругата ми посетихме театрално представление. „Шест седмици“ от Уилям Гантри, британски драматург. В „Линкълн център“. Бяхме в компанията на две други семейства, тръгнахме си от театъра към единайсет часа и след това изпихме по едно питие в „Реноар“. Мисля, че със съпругата ми си тръгнахме от там към полунощ. Трябва да сме се прибрали у дома към дванайсет и половина. Съпругата ми си легна, а аз останах да работя в кабинета си около час. Може би малко по-дълго. След това погледах новини около половин час, както правя обикновено, след което си легнах.

— Да сте видели или разговаряли с някого, след като съпругата ви си легна?

— Опасявам се, че не. Мога само да ви кажа, че си бях вкъщи и се занимавах с работата си, когато е станало убийството. Малко съм объркан по какъв начин закупуването на хартията ме свързва с тази жена или с нейната смърт.

— Убиецът й е написал бележка на такава хартия.

— Бележка — сега веждите на Ренквист се повдигнаха. — Разбирам. Това е доста арогантно от негова страна, нали?

 

 

— Всъщност той също няма алиби за времето на убийството — отбеляза Пийбоди, докато вървяха към колата.

— Това е проблемът, когато нещо се случи в два часа сутринта. Повечето от заподозрените ще твърдят, че са си били вкъщи, пъхнати в собствените си легла. Имат своя охранителна система или са вързани към системата на хотел или жилищна сграда и е малко трудно да ги наречеш гнусни лъжци.

— Мислите ли, че той е гнусен лъжец?

— Още е рано да се каже.

 

 

Тя намери Елиът Хоторн при единайсетата дупка на частен голф клуб в Лонг Айлънд. Беше жилав, добре сложен мъж с рошава бяла коса, развяваща се около светлокафявата му шапка, с пищни бели мустаци, които изпъкваха на фона на бронзовокафявото му лице. Имаше снопове бръчки, струпани около устата му и разтварящи се във ветрила около очите му, но те самите бяха пронизващи и бистри, докато се прицелваше да изстреля топката от началната позиция.

Той подаде стика за дълги удари на момчето, което носеше останалите, а сам скочи в бяла количка и направи знак на Ив да го последва.

— Говорете бързо — беше всичко, което каза, преди да подкара колата напред.

Така и направи, излагайки му подробностите, докато Пийбоди и момчето ги следваха пеша.

— Мъртва курва, луксозна хартия за писма — обобщи той и изсумтя, докато спираше колата. — Ползвал съм компаньонки от време на време, но никога не съм си записвал имената им — той скочи от колата, заобиколи топката си и се зае да изучава релефа. — Сега си имам млада жена и не ми трябват компаньонки. Не си спомням хартията. Когато имаш млада жена, купуваш всякакви безполезни боклуци. Лондон?

— Да.

— Август. Лондон, Париж, Милано. Все още въртя някои сделки, а тя обича да пазарува. Щом казвате, че съм купил хартията, значи съм я купил. И какво от това?

— Свързано е с убийството. Ако можете да ми кажете къде бяхте между полунощ и три часа по-предишната нощ…

Той се изкикоти гръмогласно, изправи се от мястото, където бе клекнал и насочи към Ив цялото си внимание.

— Мило момиче, аз вече надхвърлих седемдесетте. В добра форма съм, но имам нужда от сън. Всяка сутрин играя голф — изкарвам всичките осемнайсет дупки, а преди това — закусвам обилно, чета вестник и проверявам борсовите новини. Всяка сутрин ставам в седем. Всяка вечер си лягам към единайсет, освен ако жена ми не ме завлече на някое парти. По-предишната нощ си бях в леглото към единайсет и след като се любих с жена си — процес, който не продължава толкова дълго, колкото някога — заспах. Разбира се, не мога да го докажа.

Той леко закачи гърба й, приближавайки се към момчето със стиковете.

— Дай ми стик номер седем, Тони.

Ив го наблюдаваше как заема позиция, прицелва се и засилва топката в красива дъга. Тя отскочи на чима около дупката и се търкулна на около метър и половина от целта.

По широко ухилената физиономия на Хоторн Ив заключи, че явно ударът си го е бивало.

— Бих искала да разговарям със съпругата ви.

Той сви рамене и подаде стика на момчето.

— Ваше право. Тя е от другата страна, на тенис кортовете. Днес има урок по тенис.

 

 

Дарла Хоторн се носеше с танцови стъпки по сенчест корт, облечена в бонбонено розова закачлива поличка. Тя определено наблягаше на танца, а не на действителния контакт с топката, но изглеждаше страхотно добре, докато го правеше. Тялото й бе такова, каквото сънуваха пубертетчетата — пищни и меки потрепващи гърди, които напъваха дрехата й и невероятно дълги крака, които доста добре се подчертаваха от късата поличка и розовите обувки.

Тенът й беше толкова равномерен, че изглеждаше като боядисана.

Косата й, която сигурно пусната стигаше до кръста, бе вързана с панделка — розова, разбира се — и провряна през отвора на малката й розова шапка с козирка. Опашката се мяташе напред-назад, докато притежателката й скачаше щастливо по корта и не успяваше да уцели жълтата топка.

Когато се наведе при един от опитите си да я спаси, Ив бе удостоена с гледката на сърцевидния й задник в доста изрязани стегнати гащета.

Нейният треньор, привлекателен тип с етажирана буйна коса и ослепително бели зъби се провикна да й даде наставления.

Той се приближи и застана зад нея, притискайки се до тялото й да я поощри, докато с ръце натаманяваше замаха й. Дарла му прати през рамо голяма усмивка, придружена с пърхане на мигли.

— Госпожо Хоторн? — Ив стъпи на корта, преди топката да полети отново.

Треньорът моментално се втурна към нея.

— Ботуши! Не можете да стъпвате по тази настилка без подходящи обувки.

— Не съм тук, за да замахвам по топки — рязко каза тя и показа полицейската си значка. — Трябва да поговоря с госпожа Хоторн.

— Въпреки това трябва да си свалите ботушите или да застанете на страничната линия. Имаме си правила.

— Какво има, Ханк?

— Търси ви една полицайка, госпожо Хоторн.

— О! — прехапа устна Дарла и потупвайки се в областта на сърцето се приближи към края на мрежата. — Ако става въпрос за онази глоба за превишена скорост, няма да я платя. Аз просто…

— Не съм от Пътна полиция. Може ли да ми отделите една минута?

— О, разбира се. Ханк, мога да направя почивка. Цялата се изпотих.

Тя се приближи към една от пейките с въртеливи движения на бедрата, отвори розова чанта и извади бутилка вода от известна марка.

— Бихте ли ми казали къде бяхте по-предишната нощ. Между полунощ и три часа.

— Какво? — лъскавото й съвършено овално лице видимо пребледня. — Защо?

— Това е просто рутинна проверка по случай, който разследвам.

— Сладкишчето знае, че си бях вкъщи — очите й, зелени като на русалка започнаха да плуват. — Нямам представа защо би искал да ме разследвате.

— Не разследвам вас, госпожо Хоторн.

Ханк се приближи и й подаде малка хавлиена кърпа.

— Проблем ли има, госпожо Хоторн?

— Няма проблем, отиди да опъваш мускулите си някъде другаде — прогони го Ив и седна до Дарла. — Между полунощ и три, по-предишната нощ.

— Бях си вкъщи в леглото — хвърли тя вече предизвикателен поглед на Ив. — Със Сладкишчето. Къде другаде бих могла да бъда?

„Добър въпрос“ — помисли си Ив.

Попита я за хартията за писма, но Дарла само сви рамене. Да, били са в Европа през август и тя е накупила много неща. Защо не? Как да запомни всичко, което тя е купувала или Сладкишчето й е взел?

Ив я изтормози още няколко минути и след това се изправи, за да остави Дарла да се върне обратно на корта и Ханк да я утеши. Той самият й хвърли доста злобен поглед, преди да поведе ученичката си към сградата, която Ив предположи, че е клубният салон.

— Интересно — промърмори Ив, — изглежда, че нашата Дарла се е упражнявала с топките на Ханк поне през част от времето, за което става въпрос.

— И определено е получила повече от инструкции за бекхенда си — съгласи се Пийбоди. — Горкото Сладкишче.

— Ако Сладкишчето знае, че жена му играе индивидуално с треньора си, би могъл да използва времето, докато я няма вкъщи, за да вземе ракетата си, да отиде в града и да убие Утън. Имаш жена, която ти играе по тъч линията и вече съвсем ти е писнало. Така че не просто убиваш курва — а какво друго е младата ти невярна жена, ако не курва — но и използваш лъжливата кучка като алиби. Гейм, сет и мач. Доста умно.

— Да, освен това ми допаднаха тенис метафорите ви.

— Правим, каквото можем. Както и да е, това е само хипотеза. Да отидем да проверим какво още можем да изровим за Хоторн.

 

 

Беше се женил четири пъти, както й бе казал Рурк, като всяка следваща съпруга е била по-млада от предишната. Беше се развел с бившите госпожи Хоторн и ги бе отрязал с най-ниската възможна финансова издръжка, определена чрез предбрачно споразумение. „Съдейки по резултатите, той винаги е победител“ — помисли си Ив.

Със сигурност не беше глупак.

Нима един толкова предпазлив и хитър човек би останал сляп за заниманията на настоящата си съпруга?

Нямаше криминално досие, въпреки че няколко пъти бе съден по граждански искове за различни финансови сделки. Тя ги прехвърли набързо и установи, че повечето от тях са дела за причинени щети, заведени от вложители без късмет.

Притежаваше три къщи и шест превозни средства — включително и яхта — и се занимаваше с благотворителна дейност. Официалното му състояние възлизаше на малко под милиард.

Голфът, според материалите за него, които прегледа, явно бе истинският му бог.

Всяко име от нейния списък имаше алиби, потвърдено от брачен партньор, любовник или служител. Което означаваше, че никое нямаше особена тежест.

Ив се облегна назад и намести краката си на бюрото, затвори очи и се пренесе в уличката на Китайския квартал.

 

 

Тя е първа. Води клиента. Краката я болят — палецът й е подут. Обувките я убиват. Два часа през нощта. Горещо, задушно. Тази нощ няма много работа. Само двеста долара в чантичката.

Това означава четирима, може би петима клиенти, в зависимост от това какво са искали.

От много време е в бранша и знае, че трябва да иска парите предварително. Дали после си ги е взел или изобщо не ги е дал? По-скоро второто, реши тя. Искал е да действа бързо. Завърта я. Иска да застане с лице към стената.

Дали я докосва? Дали плъзга ръка по гърдите й, по задника и после по слабините?

Не, няма време. Това не го интересува. Особено, когато кръвта плисва по ръцете му.

Топла кръв. Това е, което го побърква.

Срещу стената. Дръпва главата й назад за косата — с лявата ръка. Плъзва скалпела по гърлото й — с дясната — от ляво на дясно, леко отдолу.

Кръвта руква, плисва по стената и рикошира към лицето и тялото й, към неговите ръце.

Остава жива още няколко секунди, само няколко секунди на ужас — не може да крещи, тялото й се разтърсва от леки конвулсии, докато умира.

Полага я на земята, с лице към отсрещната стена. Изважда инструментите си.

Светлина, някакъв вид светлина. Не може да извърши толкова прецизна работа в тъмното.

Лазерен скалпел, използва светлината от лазерния скалпел, за да вижда какво прави.

Слага това, за което е дошъл в някаква здрава чанта и почиства ръцете си. Сменя ризата си или съблича онова, което носи върху нея. Всичко вече е прибрано в чанта или куфар. Оглежда се внимателно, за да е сигурен, че спокойно ще мине по улицата.

Изважда бележката. Усмихва се, доволен е. Поставя я внимателно върху тялото.

Излиза от уличката. Може би петнайсет минути. Не повече от петнайсет минути и си тръгва. Отнася трофея си в колата. Развълнуван е, но не губи самообладание. Трябва да кара внимателно. Не може да се изложи на риска от рутинна проверка, когато мирише на смърт и носи част от тялото й със себе си.

Обратно вкъщи. Включва охранителната система. Душ. Отървава се от дрехите си.

Успява. Имитира един от най-великите убийци и никой не е по-умен от него.

 

 

Тя отвори очи и втренчи поглед в тавана. Ако това беше някой от петимата й заподозрени, би трябвало да се отърве от изрязаната от тялото част или да я съхрани като сувенир в някое много сигурно място.

Дали обикновеният уред за рециклиране на домакински отпадъци може да се справи с подобно нещо или се е наложило да ползва апарат за преработване на медицински отпадъци? Трябваше да провери.

Тя изкара карта на града на монитора на компютъра си и изчисли разстоянието и времето за път, което делеше местопрестъплението от жилището на всеки от заподозрените. Петнайсет минути в уличката, достатъчно време да се справи с жертвата — вероятно я е набелязал по-рано — и прибиране у дома. Всеки от тях би могъл да го направи за по-малко от два часа.

Тя се изправи и започна да пише рапорта си с надеждата, че внезапно ще я озари прозрение. Когато това не се случи, прочете фактите, завърши рапорта и го вкара в съответния файл.

Прекара още един час в проучване на уредите за рециклиране и на възможностите да се сдобиеш с лазерен скалпел. И реши да се върне на местопрестъплението.

Животът на улицата през деня бе съвсем благопристоен. Два бара, закусвалня, пазар и обменно бюро бяха най-близките обекти до уличката.

Само баровете са били отворени след полунощ, а те и двата бяха в далечния край на пресечката. Въпреки че районът бе внимателно проучен, тя отново обиколи всички места, проведе стандартните процедури, задава въпроси и отвсякъде си тръгна с празни ръце.

Накрая отново се озова в началото на уличката с униформения полицай и дроида, отговарящ за сигурността на района.

— Както вече казах — каза й полицай на име Хенли, — познавах я така, както човек познава местните компаньонки. Никога не е създавала проблеми. Те нямат законно право да използват уличката или което и да е друго обществено място, но повечето от тях го правят. Затова от време на време ги разгонваме.

— Някога да се е оплаквала, че някой клиент е играел по-грубо или я е тормозел?

— Не би го направила — поклати глава Хенли. — Тя странеше от мен и от дроида. Кимваше ми, когато минавахме на обиколка, но не беше от онези, които се сприятеляват. Имаме доста тежки случаи в този район — клиенти и клиентки, които бият проститутките. Появяват се и разни психопати, нападат ги в гръб, а понякога размахват ножове. Имали сме такива случаи, но никога нещо такова. Никога не се е случвало нещо такова.

— Искам копия от всички доклади за случаи на използване на нож или каквото и да е острие.

— Аз мога да ви ги намеря, лейтенант — каза й дроидът. — За какъв период?

— За една година — нападения над жени, но главно над лицензирани компаньонки. Може би първо се е упражнявал.

— Слушам, лейтенант. Къде да ги пратя?

— Прати ми ги в Централното полицейско управление. Хенли, къде е най-безопасното място за паркиране в този район? На улицата или под земята.

— Ами, ако човек търси спокойно място с по-ниска престъпност, би отишъл на запад, вероятно към Лафайет. Ако пък търси място с достатъчно натоварен трафик, така че никой да не го забележи, би отишъл от другата страна на канала, в Малката Италия. Ресторантите работят до късно.

— Добре, ще пробваме и двете. Единият от вас да тръгне към Лафайет, а другият да се отправи на север. Разпитвайте живеещите в района, търговците, които може да са били там по това време на нощта, дали са забелязали човек с чанта. Някакъв вид чанта, достатъчно голяма. Трябва да се е движел сравнително бързо, все пак е отивал към колата си. Говорете с компаньонките — добави тя. — Някоя от тях може да се е опитала да го примами и той да я е отблъснал.

— Изстрел в мрака, лейтенант — отбеляза Пийбоди.

— Видели са го, но не знаят, че са го видели. Ако имаме късмет, ще размърдаме паметта на неколцина.

Тя застана на тротоара, пържейки се на жегата, докато оглеждаше улицата.

— Трябва да проверим с колко можем да разтеглим бюджета за допълнителна охрана и наблюдение в радиус една миля от местопрестъплението. Той ще се придържа към милята, ще следва познатия сценарий. Първото действие е минало толкова гладко, че няма да чака твърде дълго, за да премине към второ действие.