Нора Робъртс
Имитация в смъртта (4)

Трета глава

Вбесяваше се, когато й се налагаше да прескача обръчи като дресиран лъв. Всеки път, щом преминеше някое препятствие, на пътя й заставаше следващото. Нито увещанията, нито настойчивите искания, нито заплахите успяха да й проправят път през лабиринта от асистенти, служители, координатори и лични помощници на Кармайкъл Смит и Нилс Ренквист.

Наложи й се да се задоволи с уговорки за следващия ден.

А това може би я направи не особено дипломатична с блондинката, която се изпъчи насреща й и се представи за секретарка по връзките с обществеността на господин Фортни.

— Това не е светско посещение. Виждаш ли това? — Ив направо навря значката си в носа на жената. — Това означава, че вероятно не се чувствам особено предразположена да си контактувам и да водя светски разговори. Такива срещи ние, хората от нюйоркската полиция, обичаме да наричаме официално проучване.

Блондинката придаде на лицето си суров израз и заприлича на разнебитена кукла.

— Господин Фортни е много зает човек — възмутено изфъфли тя по начин, който някой безмозъчен тип би намерил за много секси. Ив бе готова да се обзаложи, че е така. — Не може да бъде безпокоен.

— Ако не кажеш на шефа си, че лейтенант Далас от нюйоркската полиция е отвън и чака да разговаря с него, всички в тази сграда ще бъдат сериозно обезпокоени.

— Той отсъства.

Бе приела тази реплика за чиста монета при опита си да се добере до Джоунс, който наистина би могъл да е в здравния си център и да се подлага на пълен набор от процедури. Беше я приела и при Ренквист, който вероятно би могъл да бъде на неофициални срещи с различни държавни глави.

Но определено не беше склонна да я приеме, когато се отнасяше за другарчето на някаква си актриса.

— Пийбоди — каза тя, без да откъсва поглед от блондинката, — обади се да направят проверка за забранени вещества. Струва ми се, че надушвам „Зонър“.

— Какво говорите? Това е направо нелепо — очевидно изгубила търпение, блондинката затанцува на десетсантиметровите си платформи, а внушителните й гърди заподскачаха като футболни топки. — Не можете да направите такова нещо.

— О, залагам десетачка, че мога. А знаеш ли какво се случва понякога при проверките за забранени вещества? Изтича информация и стига до медиите. Особено, ако е замесена някоя знаменитост. Сигурна съм, че госпожица Франклин ще бъде леко ядосана, ако това се случи.

— Да не мислите, че можете да ме сплашите…

— Екипът от Отдела за забранени вещества ще бъде тук след половин час, лейтенант — Пийбоди изпробва безстрастния си полицейски глас. Определено се бе упражнявала. — Упълномощена сте да затворите сградата.

— Благодаря, полицай. Бърза работа. Елате с мен.

— Какво? — блондинката затопурка след нея, докато Ив вече излизаше от кабинета. — Къде отивате? Какво правите?

— Ще затворя сградата. Като се обяви внезапна проверка, никой няма право да влиза в сградата, нито да я напуска.

— Не можете… Недейте — тя сграбчи ръката на Ив.

— Охоо? — Ив се спря само колкото да измери с поглед бялата като лилия ръка с бебешко розови нокти, която се бе вкопчила в ръкава й. — Това може да се разглежда като обида на длъжностно лице и опит да се възпрепятства полицейско разследване. И тъй като ми изглеждаш глупавичка, направо ще те закопчая, вместо първо да те поваля по задник и след това да те закопчая.

— Не съм направила нищо подобно! — блондинката пусна ръката на Ив, сякаш бе запламтяла, и заотстъпва назад. — Не съм! Ох, по дяволите, добре, до-о-бре! Ще кажа на Лео.

— Хм. Хей, Пийбоди — Ив отново подуши въздуха. — В края на краищата не мисля, че е „Зонър“.

— Мисля, че имате право, лейтенант. По-скоро е гардения — ухили се Пийбоди, след като блондинката хукна обратно към кабинета си. — Наистина трябва да е доста глупавичка, щом си мисли, че можете ей така да поискате внезапна проверка.

— Глупава или виновна? Бас ловя, че тук някъде държи скътани хапченца за щастие. На кого се обади? — поинтересува се Ив.

— На метеорологичната служба. Времето е горещо и ще се задържи все така горещо. В случай, че ви интересува.

С високо вирната брадичка блондинката се появи отново и изфъфли:

— Господин Фортни ще ви приеме.

Ив я последва в облака от силна неприязън, който се носеше от жената.

Фортни заемаше един от петте апартамента с офиси. Мястото изглеждаше така, сякаш е било обзаведено и декорирано от далтонист или от абсолютно умопомрачен човек — а най-вероятно и двете — след като дори непретенциозният вкус на Ив направо бе бомбардиран от несъвместими багри и шарки, които властваха по стените, пода и тавана.

Самият кабинет на Фортни беше още по-фрапантен — там бяха добавени животински щампи, по стените шеметно препускаха леопардови петна, тигрови ивици и петна на непознат животински вид. В добавка към това имаше прозрачни маси с лъскави плоскости, закрепени върху колони във формата на фалоси.

Бюрото му бе в същия стил, но по-голямо, колоните във форма на фалоси, подпиращи плота, бяха боядисани в червено. Самият той крачеше зад него, когато влязоха, и говореше енергично в слушалки с микрофон, прикрепени към главата му.

— Трябва да придвижим въпроса в рамките на двайсет и четири часа. И никакви средни положения. Имам общата схема, предварителните оценки и качествените показатели. Да действаме.

Той им махна с ръка, за да ги покани. По пръстите му блестяха златни и сребърни пръстени.

Фортни говореше и не спираше да снове напред-назад. Ив се настани в един от столовете с тигрови шарки и започна да наблюдава Фортни. Разиграваше представление за пред нея, тя изобщо не се съмняваше в това. Значи трябваше да се опита да си представи какъв е всъщност.

Беше артистично облечен в туника и панталони с цвят на зелено грозде. Косата му беше тъмнопурпурна, дълга и зализана около тясно, дълбоко набраздено лице. Цветът на очите му твърде много се доближаваше до цвета на дрехите му. Също както и по пръстите, по ушите му проблясваха златни и сребърни халки.

Около шейсет и двегодишен — прецени го Ив. — Носи сандали с увеличени токове, добре е облечен. Отнася се сериозно към тялото си, обича да го показва в луксозни парцали.

Тъй като доста се стараеше тя да забележи колко зает и важен човек е, Ив реши, че в действителност най-вероятно не е нито едното, нито другото.

Той махна слушалките и й се усмихна широко.

— Много се извинявам, лейтенант Денис. Прост днес съм затънал до гуша в работа.

— Далас.

— Далас, разбира се, Далас.

Фортни се изхихика, приближи се до един дълъг рафт, наведе се и отвори минибара под него. Продължаваше да говори като картечница без никакъв акцент — това подсказа на Ив, че най-вероятно е от западното крайбрежие.

— Тук е направо лудница, мозъкът ми трябва да работи едновременно в хиляди посоки. Смачкан съм. Направо съм смачкан. Нещо за пиене?

— Не, благодаря.

Той извади бутилка с нещо оранжево и пенливо и си сипа в чаша.

— Сюлий ми каза, че много сте настоявали да ме видите.

— Сюлий много настояваше да не ви видя.

— А, ха-ха, ами просто си върши работата. Не знам какво бих правил без моята Сюлий, която така предано пази вратата ми.

Той й се ухили и седна в края на отвратителното си червено бюро в позата „зает, но доста готин пич“.

— Направо ще се учудите, като разберете колко много хора се опитват да се доберат до мен всеки ден. Разбира се, това е свързано с бранша, в който работя. Актьори, сценаристи, режисьори — той драматично размаха ръка във въздуха. — Но не се случва често привлекателна полицайка да иска да се срещне с мен.

Усмивката му грееше с ослепително бели и равни зъби.

— И така, какво имате да ми предложите? Пиеса, видеофилм, книга на диск? Напоследък интересът към полицейската драма поохладня, но винаги има място за някоя добра история. Гледната точка на жена ченге е доста добра. На какво ще заложите?

— На вашето местонахождение между полунощ и три часа тази сутрин.

— Не ви разбирам.

— Аз съм главният следовател в разследване на убийство. Вашето име се появи във връзка със случая. Бих искала да знам къде сте били през периода, който току-що ви посочих.

— Убийство? Аз… Ооо! — той отново се разсмя и поклати глава, така че косата му се разтресе по доста отигран начин. — Наистина любопитен залог. Да видим, каква трябва да е първата ми реакция? Изненада, обида, страх?

— Лицензирана компаньонка е била убита брутално тази сутрин в Китайския квартал. Може да ускорим нещата, господин Фортни, ако ми кажете къде сте били между полунощ и три часа.

Той пресуши чашата си.

— Сериозно ли говорите?

— Полунощ и три, господин Фортни.

— О, Господи! Господи! — възкликна той, след което сложи свободната си ръка в областта на сърцето и се потупа. — Бях си у дома, разбира се. Пепър се прибира право вкъщи след представление. Обикновено си лягаме рано, докато трае сезонът. Доста е изморително за нея, и във физическо, и в емоционално отношение. Хората не разбират колко напрегнато е да играеш вечер след вечер, и колко малко сили ти остават след това…

— Не ме интересува къде е била госпожица Франклин — прекъсна го Ив. — „Нито тактиката ти за протакане“ — помисли си тя. — Къде бяхте вие?

— Ами, вкъщи, както вече казах — в тона му пролича известно раздразнение. — Пепър трябва да се с прибрала към полунощ, а тя се нуждае от малко компания и внимание след представление, така че винаги я изчаквам. Пийнахме по едно преди лягане, докато тя съвсем се изтощи и после се пъхнахме в леглото преди един часа, за да може Пепър да възстанови красотата си чрез съня. Нямам никаква идея защо може да ме разпитвате. Компаньонка в Китайския квартал? Какво общо може да има това с мен?

— Може ли някой да потвърди, че сте си били вкъщи през този период?

— Пепър, разбира се. Пепър. Бях си у дома, за да я посрещна, когато се прибере, точно преди полунощ. И си легнахме, както вече казах, към един часа. Тя има много лек сън, защото е артистична и чувствителна. И самата тя ще ви каже, че би разбрала, ако мръдна дори за малко от леглото през нощта.

Той си сипа още едно питие, този път по-голямо.

— Коя е била убитата жена? Познавам ли я? Не ползвам услугите на компаньонки. Естествено, познавам много хора от различни среди. Разбира се, някои актьори и млади надежди понякога работят нощем като компаньони.

— Джейси Утън.

— Нищо не ми говори. Абсолютно нищо — червенината, обляла лицето, докато скалъпваше алибито си, сега започваше да се отдръпва. Той безгрижно сви рамене. — Не мисля, че някога дори съм бил в Китайския квартал.

— Купили сте хартия в Лондон преди няколко месеца. Петдесет листа и пликове, в светло кремаво, нерециклиран продукт.

— Така ли? Възможно е, разбира се. Купувам доста неща. За мен самия, за Пепър, за подаръци. Какво общо има хартията?

— Тя е много скъпа и доста специфична. Ще е от полза, ако успеете да ни я покажете.

— Хартия, купена преди месец в Лондон? — Фортни отново се изхихика, но този път раздразнено. — Доколкото знам, все още е в Лондон. Мисля, че трябва да се обадя на адвоката си.

— Както прецените. Можете да кажете на адвоката си да се срещне с нас в Централното полицейско управление и заедно да обсъдим предишните ви дела. Изнасилване, ексхибиционизъм, побой.

Лицето му придоби почти същия цвят като косата.

— Тези инциденти са вече минало. За ваше сведение, обвинението в изнасилване беше напълно неоснователно. Имах връзка с една жена, между нас възникнаха проблеми, те се задълбочиха и това беше отмъщението й, когато се разделих с нея. Не оспорвах обвинението, защото реших, че историята ще стане още по-публична и ще се проточи.

— Ексхибиционизъм.

— Чисто недоразумение. Бях доста пийнал на един купон, беше ми зле и тъкмо облекчавах пикочния си мехур, когато минаха няколко млади дами. Беше доста глупаво и необмислено, но в никакъв случай престъпно.

— А побоят?

— Спречкване с бившата ми съпруга. По нейна вина, между другото. Просто едно злощастно изпускане на нервите, което тя използва, за да ми одере кожата при развода. Никак не ми е приятно да ми хвърляте в лицето всичко това, още по-малко да ме обвинявате в убийство. Бях си у дома в леглото миналата нощ. През цялата нощ. И това е всичко, което имам да кажа без присъствието на адвоката си.

 

 

— Много забавно — отбеляза Ив, докато пътуваха към центъра на града. — Човек може да бъде арестуван и обвинен три пъти, но нито един от тези случаи не е по негова вина. Всичките са недоразумения.

— Да бе, законът е несправедлив.

— Човекът, с когото си имаме работа, Пийбоди, е хитър дребосък, който обича да разиграва театър. Вижте ме кой съм аз. Аз съм значим, аз съм влиятелен. Аз съм някой. А личната му история включва епизоди, в които напада жени, показва си оная работа и си изпуска нервите. Обградил се е с фалически символи и има едрогърда секретарка, която се прави на страж пред вратата.

— Не ми хареса. Но все пак това е голям скок — от развяването на оная работа до накълцването на проститутка.

— Стъпки и етапи — промърмори Ив. — Да видим дали Пепър си е у дома и как е спала тази нощ.

 

 

Къщата от червеникав камък беше живописна, старинна и елегантна. И говореше за наличие на охранителна система, заключи Ив, докато вървеше към вратата. От типа, който собственикът може да включва и изключва, когато му скимне.

Тя звънна, като същевременно преценяваше входа, каскадата от цветя в саксии, спускаща се по малкото стълбище и разстоянието, на което се намираха съседните къщи.

Когато вратата се отвори, в главата й внезапно проблесна споменът за нещо доста познато и не особено приятно — за голямата арка на входа на къщата на Рурк и проклятието на нейния живот, Съмърсет.

И този иконом бе облечен в черно като Съмърсет. Беше висок и кльощав, с коса, оформена като паница върху тясно издължено лице.

Тя буквално усети как започва да й се повдига.

— С какво мога да ви помогна?

— Лейтенант Далас, полицай Пийбоди. — Готова да мине през него, ако се наложи, тя размаха значката си. — Трябва да говоря с госпожица Франклин.

— Госпожица Франклин в момента е ангажирана с часа си по йога и медитация. Мога ли да ви услужа по някакъв начин?

— Можете да ми услужите, като се махнете от пътя ми и кажете на госпожица Франклин, че на прага й стои полицай, който иска да я разпита във връзка с едно официално разследване.

— Разбира се — каза той толкова сърдечно, че тя направо премигна. — Моля, заповядайте. Ако обичате, настанете се удобно в дневната, а аз ще уведомя госпожица Франклин. Ще желаете ли някакви освежителни напитки, докато чакате?

— Не — изгледа го тя подозрително. — Благодаря.

— Веднага се връщам — след като ги въведе в просторно, слънчево помещение с дълги бели канапета, той се запъти към стълбите.

— Може да разменим Съмърсет за него.

— Хей, Далас, хвърли едно око.

Ив се обърна и се зае да изучава онова, което Пийбоди зяпаше в момента. Портретът в естествен ръст на Пепър Франклин се извисяваше над морскозелената полица на бялата камина. На него тя сякаш бе облечена единствено в нежни мъглявини, фини и потрепващи, те се извиваха и падаха на гънки около нея така, че великолепното й тяло бе изложено на показ в цялата си красота. Ръцете й бяха протегнати напред, като че ли в очакване на прегръдка.

Тя се усмихваше замечтано, устните й бяха с цвета на тъмночервена роза. Косата й беше поток от злато, обрамчващ сърцевидно лице, върху което изпъкваха широки морскосини очи.

„Поразителна — помисли си Ив. — Чувствена. Силна.“ „Какво точно — зачуди се тя — прави толкова изискана и силна жена с неудачник като Фортни?“

— Виждала съм я на екрана и по списания, и прочие, но това е направо… уау. Прилича на… знам ли… на кралица на феите.

— Благодаря — гласът прозвъня като сребро, обвито в мъгла. — Такава беше целта — каза Пепър, докато влизаше в стаята. — Бе вдъхновена до голяма степен от моето изпълнение на Титания.

Сега тя бе облечена в тъмнолилав кожен костюм, а на врата си бе омотала малка хавлиена кърпа. Лицето й, все така поразително, бе посипано с малки капчици пот, а косата й бе небрежно прибрана в кок.

— Лейтенант Далас? — подаде ръка тя. — Извинете ме за вида. В момента се занимавам с упражненията си по йога. Помагат ми да се поддържам във форма на всички нива — тяло, ум, дух. Освен това ме карат ужасно да се потя.

— Простете, че ви прекъснах.

— Предполагам, че е нещо важно — тя седна, отпускайки се върху бялото канапе и издаде дълга въздишка. — Заповядайте, седнете. О, Господи, Търни, благодаря.

Тя взе голямата бутилка вода, която икономът й бе донесъл на сребърен поднос.

— Господин Фортни е на телефона. Звъня три пъти през последните трийсет минути.

— Добре знае, че не трябва да се обажда, докато се занимавам с йога. Кажи, че ще му се обадя.

Тя отпи една голяма глътка и наклони главата си настрани.

— Е, за какво става въпрос?

— Бих искала да потвърдите местонахождението на господин Фортни тази сутрин между полунощ и три часа.

Спокойната усмивка се изпари от лицето й.

— На Лео ли? Защо?

— Неговото име се появи в хода на едно разследване. Ако със сигурност установя местонахождението му през този период, ще го изключим от списъка на заподозрените и ще продължим нататък.

— Беше тук, с мен. Прибрах се около дванайсет без петнайсет. Може би няколко минути по-късно. Изпихме по едно питие. Позволявам си чаша вино преди лягане, когато съм имала представление. Говорихме си за различни неща, а след това аз се качих горе. Мисля, че си легнах и заспах някъде към дванайсет и половина.

— Сама?

— Отначало. Винаги съм като пребита след представление, а Лео е нощна птица. Смяташе да погледа малко телевизия и да проведе няколко телефонни разговора. Нещо друго? — тя повдигна едното си изящно рамо.

— Леко ли спите, госпожице Франклин?

— Не, за бога, спя като заклана — тя се разсмя, но в следващия миг схвана скрития смисъл на въпроса. — Лейтенант, Лео беше тук. Честна дума, нямам никаква представа що за разследване провеждате, в което името на Лео да се появи по какъвто и да е начин.

— Знаете, че това не е първият случай, при който неговото име се появява в полицейско разследване.

— Тези случаи са останали в миналото. Имал е лош късмет с жените — обясни тя с лека усмивка. — Докато не срещна мен. Беше тук, когато се прибрах, а тази сутрин пихме кафе заедно. За какво става въпрос?

— Миналата есен господин Фортни е купил в Лондон хартия за писма и пликове.

— О, за бога — Пепър надигна бутилката, за да отпие още веднъж. — Още съм му ядосана за този случай. Смешно и безотговорно. Нерециклирана хартия. Не знам какво си е мислел. Само не ми казвайте, че я е донесъл в Щатите? — очите й се забелиха, а сетне се втренчиха в тавана. — Наистина, знам, че е незаконно. Аз самата активно участвам в организации за опазване на околната среда, ето защо направо щях да го одера жив, задето е купил тази хартия. Всъщност по този повод се скарахме и аз го накарах да обещае, че ще се отърве от нея. Сигурно има глоба и се надявам, че е доста солена — аз самата ще се погрижа да си я плати.

— Не съм от екологичната полиция. Аз съм от отдел „Убийства“.

Искрящо сините очи внезапно помръкнаха.

— Убийства?

— Рано тази сутрин лицензирана компаньонка, идентифицирана като Джейси Утън, е била убита в Китайския квартал.

— Да, знам — ръката на Пепър пропълзя нагоре към гърлото й. — Чух по новините тази сутрин. Не е възможно да смятате… Лео? Той никога не би сторил подобно нещо.

— Хартия, същата като тази, която господин Фортни е купил в Лондон, е била използвана за бележка, оставена на местопрестъплението.

— Той… той със сигурност не е единственият идиот, който е купил от тази хартия. Лео си беше вкъщи миналата нощ — тя изрече думите толкова отсечено, че всяка от тях прозвуча натъртено. — Лейтенант, от време на време той се държи глупаво, има склонност да се перчи, но не е зъл или агресивен. И си беше вкъщи.

 

 

Тя самата се прибираше вкъщи, неудовлетворена от случилото се през деня. Бе направила за Джейси Утън всичко, което можеше да се направи в рамките на един ден, но не беше достатъчно.

Имаше нужда да избистри мислите си. Да си почине за няколко часа, а след това отново да се захване със случая, да изчете докладите, бележките си и да си позанимава с тях в домашния си кабинет.

Като двойка Фортни и Франклин просто не се връзваха в представите й. Той беше глупак, самохвалко, измамник с хубаво лице. Впечатлението й от Франклин бе, че е жена от класа. Умна, силна, непоколебима.

И все пак никога не можеш да кажеш какво точно събира двама души.

Беше се отказала от опитите да проумее как тя и Рурк се бяха събрали.

Той беше богат, блестящ, потаен и малко опасен. Беше ходил навсякъде — и притежаваше по-голямата част от това „навсякъде“. Бе правил всичко — и много от онова, което бе правил, не влизаше в рамките на закона, който тя представляваше.

А тя беше ченге. Самотна, избухлива и необщителна.

Но той все пак я обичаше, помисли си, докато минаваше през желязната порта на техния дом.

И именно заради това тя бе се озовала тук — живееше в този огромен каменен замък, потънал в дървета и цветя и бе обградена от приказна атмосфера. Всъщност изглеждаше доста нелепо, че някой като нея, изцяло потопен в реалността, често в най-отвратителните й помийни ями, може да се озове в едно приказно царство.

Паркира пред къщата. Щеше да остави граховозелената си полицейска кола тук, нещо като израз на почит към Съмърсет, злият гном в личното й приказно царство.

Сигурно все още беше на почивка — хвала на господа — но тъй като той ненавиждаше навика й да паркира пред внушителния вход, тя не виждаше причина да не го стори.

Пристъпи вътре в хладния въздух за богоизбрани, предлаган от къщата, която Рурк бе построил. И моментално бе посрещната от котарака. Дундестият и очевидно раздразнен Галахад подскокна, удари главата си в глезена й и измяука пронизително.

— Хей, все пак трябва да работя за прехраната си. Нищо не мога да направя, че по цял ден си сам с онзи, чието име не трябва да се произнася извън страната. — Но тя се наведе и грабна котарака. — Трябва да си намериш хоби. О, или пък може би правят видеофилми за домашни любимци. Ако ли пък не, сигурна съм, че Рурк веднага ще се заеме с това.

Тя леко почесваше Галахад, докато слизаше от фоайето надолу към спортния салон.

— Малки видеоочила за котки, програмирани да показват войни срещу мишки или как се натупва задника на доберман, такъв тип неща.

Пусна го на пода в салона и тъй като добре познаваше верния път към сърцето му, програмира купичка с риба тон на автоготвача.

Докато котаракът се занимаваше с храната си, Ив се съблече, сложи тренировъчния си екип и си зареди двайсетминутен крос на видео пътеката. Избра тичане по плажа и въведе показателите на лекия крос, усещайки как стъпалата й шляпат по пясъка.

Когато набра пълни обороти, вече хубаво бе се изпотила и се наслаждаваше на соления морски бриз и на шума от прибоя.

„От йога не се нуждая“ — помисли си Ив. Трябваха й хубаво, пълноценно тичане на открито, сетне няколко рунда с домашния дроид, последвани от силово плуване и след всичко това умът, тялото и духът й щяха да са във върхова форма.

Когато машината даде светлинен сигнал за край на програмата, тя грабна една хавлиена кърпа и хубаво разтърка запотеното си лице. Обърна се с намерението да предизвика дроида на кратка ръкопашна схватка.

Ала видя Рурк, седнал на пейката за вдигане на тежести, с котарака в скута си и поглед, впит в нея.

„Невероятни очи“ — помисли си Ив. Убийствено виолетово-сини очи върху лице, сякаш издялано от вещи ангели. Опасният поет, поетичната опасност, както и да го назовеш, той беше невероятен.

— Хей — тя прекара пръсти през косите си. — Откога си тук?

— Достатъчно дълго, за да разбера, че се нуждаеш от едно добро тичане. Имала си тежък ден, лейтенант.

В гласа му се чуваха звуците на Ирландия и призрачно мечтателните им паяжини, които можеха неочаквано да се увият около сърцето й. Той сложи котарака настрана и се приближи, за да повдигне нежно брадичката й. Сетне потърка с палеца си малката трапчинка по средата.

— Чух какво се е случило в Китайския квартал. Това те изкара от леглото толкова рано тази сутрин.

— Да. Случаят е мой. Просто си прочиствах мозъка, преди да се захвана отново с него.

— Добре — той допря устните си към нейните. — Искаш ли да поплуваш?

— Това е за финал — тя разкърши раменете си, за да ги отпусне и изгледа неговите преценяващо. — Следва ръкопашен бой. Щях да използвам дроида, но след като си тук…

— Искаш да се биеш с мен, така ли?

— Ти си по-добър от дроида — отстъпи тя и започна да обикаля около него. — Донякъде.

— И като си помислиш, че има мъже, които се прибират след тежкия работен ден, а жените им ги посрещат — той застина на пръсти, доволен, че се бе преоблякъл за тренировка. — С усмивка, целувка и може би разхладително питие. Колко скучно.

Тя нападна, а той отскочи.

Ив замахна с крак и стъпалото й мина на сантиметър от лицето му. Той отби стъпалото й и подсече другия й крак. Тя падна, претърколи се, но след няколко секунди беше отново на крака.

— Не е зле — призна тя и успя да го уцели право в гърдите, преди ръцете им да се сблъскат отново. — Но аз се въздържах нарочно.

— Не ми минават тия.

Тя атакува отново със завъртане — къс удар със свит лакът с лявата ръка и кръстоска с дясната — това щеше да запрати главата му далеч назад, ако бе завършила удара. Последвалият негов замах с опакото на ръката спря на косъм от носа й.

С дроида щеше да нанесе удар и да получи удар в отговор. Но стремежът към контрол бе много по-предизвикателен. И далеч по-забавен.

Проби защитата му, повали го, но когато се хвърли на постелката, за да го притисне окончателно, той отново скочи на крака. Трябваше да отскочи настрана и загуби равновесие точно толкова, че да му даде възможност да я атакува.

Дробовете й изсвистяха, когато се стовари по гръб върху постелката и бе притисната под тежестта му.

Втренчи се в очите му, докато възстановяваше дишането си, повдигайки ръка, за да може да прокара пръсти през разкошната му черна грива, която стигаше почти до раменете му.

— Рурк — промълви с лека въздишка, докато отмяташе косата му, за да притегли устните му към своите.

И когато той се отпусна и започна да потъва, тя сключи краката си в безпощадна ножица, изви се и го преобърна.

Отново гледаше очите му и се смееше щастливо, притискайки лакътя си в гърлото му.

— Целуни ме отзад.

— Все се хващам на този номер, нали? Е, добре, явно ти спечели този… — той внезапно замълча и потрепна с болезнено изражение.

— Какво? Да не си се ударил?

— Не. Сигурно съм фраснал леко рамото си — той го завъртя и отново потрепна.

— Нека да погледна — тя се отдръпна назад, оттегляйки тежестта си.

И се намери отново по гръб, повалена под неговото тяло.

— Целуни ме отзад — каза той и се засмя, като я видя как присвива очи.

— Това беше удар под кръста.

— Не повече от съблазнителното прошепване на името ми. Ти си повалена, скъпа — той докосна с устни коса й. — И добре притисната — пръстите му се сключиха с нейните, докато притискаше ръцете й към земята. — Сега ще бъдеш моя.

— Така ли мислиш?

— Да. Нали знаеш за победителя, заслужения трофей и всичко останало. Нали няма да си вкиснат победен? — попита я той, отърквайки устни в нейните.

— Кой казва, че съм загубила? — тя изопна бедрата си. — Както вече казах, ти си по-добър от дроида — отново се изопна тя. — Само ме пипни.

— Точно това ще направя. Да започнем с това. — Устните му се приближиха към нейните, топли и меки и я потопиха в целувка, която ставаше все по-дълбока, докато тя отново загуби дъх. — Никога не е съвсем достатъчно — прошепна той, прокарвайки устни по лицето й и надолу по шията. — Никога няма да бъде.

— Винаги има още нещо.

И той се разтвори към това още нещо, като плъзна устни по кожата й и докосна с леко драскане на зъбите извивката на гърдата й под широката памучна тениска.

Сърцето й започна да бие учестено. Пръстите й се обвиха по-здраво около неговите, които държаха ръцете й в плен. Тя не се опитваше да се освободи, не още. И това беше въпрос на контрол. Неговият и нейният. И на доверие. На пълно доверие.

Когато притегли ръцете й към кръста и се залута с неуморната си уста по тялото й, тя се подготви за бясната атака от наслада.

Кожата й вече бе влажна, а мускулите — изопнати. Той обичаше да ги усеща, твърди и силни, под кадифето на кожата й. Обичаше линиите и едва загатнатите й деликатни извивки.

Отпусна примката на ръцете й и свали шортите й. Леко намръщен, прокара върха на пръста си по бедрото й.

— Тук имаш синина. Винаги се прибираш покрита с рани. Рисковете на професията.

Бе заставала лице в лице с далеч по-големи рискове и двамата добре го знаеха. Той приведе глава и нежно долепи устни до бледата синина.

Развеселена, тя погали косата му.

— Не се тревожи, мамче. Не ме боли.

Смехът й заседна в гърлото, когато той отново се захвана за работа.

Едната й ръка бе заровена в косите му, свита в юмрук, а другата — под постелката, докато цялото й същество превключваше от лек режим на ускорени обороти. Шокова вълна от топлина, зашеметяваща болка, която се сключи в юмрук от наслада и сетне избухна вътре в нея.

— Ще те науча аз, мамче ще ми казваш — промълви той и леко я захапа по бедрото, докато тя цялата потрепери.

Ив възстанови дишането си и отново издиша със свистящ шум.

— Мамче — повтори тя и Рурк избухна в смях.

Обви ръце около нея и те се претърколиха, този път игриво. Ръце, които се плъзгаха по плътта и теглеха дрехите, и устни, които се сключваха за малки глътки и дълго отливане.

Тя се чувстваше свободна, безгрижна и обезумяла от любов, докато го притискаше към себе си. Беше й достатъчно лесно да се смее, дори когато цялото й тяло вибрираше и да отърква страна о неговата в невинна ласка, дори когато той се плъзгаше вътре в нея.

— Изглежда, че отново те повалих.

— Колко дълго смяташ, че можеш да ме задържиш така?

— Още едно предизвикателство, така ли? — пое дълбоко дъх, но се движеше бавно, впил очите си в нейните.

С дълги, плавни, почти лениви движения отново я възпламени, докато най-сетне видя как очите й започват да се замъгляват и страните й да се обагрят в тъмночервено. А сетне чу тихия звук, който тя издаде, този безпомощен звук на чистата наслада.

— Винаги има още нещо — каза той и отново впи устни в нейните и се остави да полетят заедно.