Нора Робъртс
Имитация в смъртта (24)

Двайсет и трета глава

„Сигурно сега се облича“ — помисли си Ив, докато гледаше през прозорците с щори на мезонета на Мичъл. Скоро щеше да стане съвсем тъмно. Марсионини винаги си устройваше продължителна, спокойна вечеря с две чаши вино преди убийство. Винаги в първокласен ресторант, като резервираше маса в ъгъла.

Щеше да отдели два, дори три часа на това занимание. Да вкусва храната, да отпива от виното. Да завърши с кафе и десерт. Мъж, който обича качествените неща.

Ренквист щеше да го оцени.

Ив си го представяше. Как закопчава снежнобяла риза, ушита по поръчка. Как оглежда собствените си пръсти в огледалото. Стаята щеше да е хубава, добре обзаведена. Не би понесъл нищо друго, освен най-доброто — както Ренквист, така и Марсионини.

Копринена вратовръзка. Вероятно копринена вратовръзка. Щеше да се наслади на допира й по пръстите му, докато я надява, докато прецизно връзва възела.

Щеше да я свали, след като жертвата му бъде усмирена и завързана. Старателно щеше да сложи на закачалка всяка своя дреха, за да избегне гънките. Не би искал да има гънки, както не би искал да има кървави петна.

Но засега щеше да се наслаждава на удоволствието да се облече добре, на допира на хубавата материя по кожата си и на предвкусваното на храната и виното, и на онова, което щеше да последва.

Виждаше го: Ренквист, който се превръща в Марсионини. Грижливо оправя дългата си червена коса, която е негова гордост, символ на суетата му. Дали Ренквист щеше да види лицето на Марсионини в огледалото? Според нея — да. По-тъмният тен на кожата, по-несъразмерните черти, по-плътната уста, светлите очи, които щяха да надничат иззад тъмните очила. Щеше да има нужда да го види, иначе нощта не би имала същия вкус.

Сега сакото. Нещо в гълъбовосиво може би, вероятно на тънки бледи райета. Хубав летен костюм за мъж с изтънчен вкус. След това съвсем леко напръскване с одеколон.

Сега щеше да провери куфарчето си. Да си поеме дълбоко дъх, за да вдиша аромата на кожата. Дали щеше да извади всичките си инструменти? Щеше, помисли си тя. Щеше да прокара ръка по дължината на въжето. Тънко, здраво въже, което щеше да остави болезнени бразди в плътта на жертвата му.

Обичаше мисълта за тяхната болка. След това гумената топка за устата. Предпочиташе унижението на този уред пред плата. Презервативи за собствената му безопасност и защита. Тънки пури и тъничка златна запалка. Наслаждаваше се на хубавия тютюн почти толкова, колкото на това да прегаря малки кръгчета в кожата на жертвата и да наблюдава как агонията крещи в очите й. Малката антикварна бутилка, която е напълнил с алкохол, за да го излива в раните за допълнителен разкош.

Сгъваема бейзболна бухалка със стоманен накрайник. Достатъчно яка, за да чупи кости, да разбива хрущяли. И с достатъчно фалическа форма, за да служи и за други цели, ако е в настроение.

Ножове, разбира се. Гладки и назъбени, в случай че кухненските ножове на жената не задоволят изискванията му.

Музикалните дискове, очилата за нощно виждане, ръчен бластер или мини лазерно оръжие, тънките като хартия прозрачни ръкавици. Мразеше материята и миризмата на гумените ръкавици и всичките им разновидности.

Собствената му хавлия. Бяла, от египетски памук и собственият му калъп сапун без аромат, с който щеше да се измие, след като свърши.

И накрая кодовете на охранителната система, копирани предишния ден при посещението му в мезонета. Предавателят за смущения, с който щеше да деактивира камерите, за да може да се движи из сградата, без да остави следа.

Всички тези неща щяха да са спретнато опаковани и заключени в куфарчето.

Последен поглед в огледалото, в цял ръст, за да се наслади на цялостния ефект. Трябваше да бъде съвършен. Бързо прокарване на пръста по единия ревер, за да махне миниатюрна прашинка.

Сетне щеше да излезе през вратата и да започне вечерта си.

— Къде беше? — прошепна Рурк, когато очите й се промениха и рамената й се отпуснаха.

— С него — тя погледна към съпруга си и видя, че държи две чаши кафе. — Благодаря — каза му тя и взе едната.

— И къде е той?

— Отправя се към ресторанта да вечеря. От супата до десерта. Ще плати в брой. Винаги е плащал в брой. Ще се наслаждава на храната почти до полунощ, след това ще направи дълга разходка. Марсионини не е шофирал и рядко е вземал таксита. Ще върви, настройвайки се за удоволствието пряка след пряка.

— Как са го заловили? — той знаеше, но искаше Ив да го каже, да го разкаже.

— Набелязаната жертва е живеела в мезонет, не много различен от този. Има смисъл. Една от приятелките й се скарала особено жестоко с приятеля си и дошла да се оплаче на Лизел — така се е казвала — дошла да поплаче на рамото й или каквото там правят жените.

— Ядат ягодов сладолед.

— Млъкни. И така, приятелката си изплакала болката и легнала да спи на канапето. Музиката я събудила. Не го е чула да влиза — очевидно са пресушили бутилка евтино вино или бира. Нещо такова. Марсионини не забелязал, че тя спи в хола, което е било пропуск. И приятелката се запътила към спалнята да провери каква е тази музика. Лизел била вече вързана, със запушена уста и счупена капачка на коляното. Марсионини бил гол. С гръб към вратата. Покатервал се по леглото, канейки се да изнасили Лизел.

Тя знаеше какво е мислела жертвата, какво е било по-силно от болката. Познаваше унизителния ужас от онова, което предстои, толкова по-страшен от болката.

— Приятелката запазила присъствие на духа — продължи Ив. — Избягала обратно в дневната, обадила се на 911, след което дотичала отново в спалнята, грабнала бейзболната бухалка, с която била счупена капачката на коляното на Лизел и го халосала с нея. Фрактура на черепа, счупена челюст, нос и лакът. Когато ченгетата пристигнали, Марсионини бил в безсъзнание и представлявал доста жалка картинка. Тя била развързала Лизел, покрила я с нещо и държала нож, опрян в гърлото на копелето с надеждата — признала тя в показанията си — че ще се свести, за да може да му го забие в гръкляна.

— Бих казал, че му е заседнало в гръкляна това, че го е спряла жена.

Устните й се извиха леко, защото разбра.

— Разчитам на това. Умрял е в затвора две години по-късно, когато неидентифициран затворник или надзирател го кастрирал и го оставил да лежи в собствената му килия. Умрял от загуба на кръв.

Ив си пое дълбоко въздух и установи, че разказаното й помогна.

— Ще направя обиколка. Имаш два часа да се поразтъпчеш тук, след което заставаме по места. И чакаме.

В полунощ тя довлече един висок стол в килера.

— Пийбоди, проверявай комуникатора си на всеки петнайсет минути, докато не заповядам тишина по радиостанциите. Не искам да задремеш там.

— Лейтенант, не бих могла да заспя, дори да ми дадете мощно приспивателно. Направо кипя от енергия.

— Прави проверките. Стой нащрек.

„Ами какво ще стане, ако греша? — запита се Ив. — Ако е сменил жертвите, ако е сменил методите или ме е надушил? Ако не дойде тази нощ, дали ще убие произволна жертва или просто ще се покрие? Дали има задна вратичка? Маршрут, средства, лична карта за извънредни случаи?“

„Ще дойде — убеждаваше се тя. — А ако не дойде, ще го намеря.“

Ив проведе нужните проверки, получи потвърждение от екипите на улицата и в къщата, че всичко е спокойно. След час тя се изправи да се протегне и да се поразкърши.

След два усети как кръвта й се разбушува. Идваше. Знаеше, че идва, секунди преди комуникаторът й да просъска в ухото.

— Възможно регистриране на обекта. Сам мъж, приближава се към сградата. Към метър и деветдесет, около осемдесет и пет килограма. Светъл костюм и тъмна вратовръзка. Носи куфарче.

— Само наблюдавайте. Не се приближавайте, Фийни, чуваш ли?

— Силно и ясно.

— Макнаб?

— Разбрано.

— Изглежда е фалшива тревога. Подминава сградата, продължава на юг. Почакайте… Оглежда се. Преценява околността, проверява улицата. Обръща се и отново приближава сградата. Държи нещо в ръката си. Вероятно предавател за смущения. Включва го. Влиза в сградата, лейтенант.

— Останете в колата. Чакайте нареждания. Пийбоди?

— Готова съм.

Ив видя леко помръдване в леглото и разбра, че Пийбоди е взела в ръка лазерното си оръжие.

— Фийни, ти и цивилният оставате от другата страна на вратите, докато не стане чисто. Искам да влезе право тук. Макнаб, искам асансьорът да бъде затворен в момента, в който премине през вратата и твоят екип да застане и да блокира коридора веднага след това.

— Разбрано. Как е моята секс богиня?

— Не ви разбрах, детектив?

— Ъм… Въпросът беше към полицай Пийбоди, лейтенант.

— Никакви лични съобщения и тъпанарски забележки, за бога. Дай ми данни за заподозрения.

— Използва стълбите, лейтенант. В момента е между втория и третия етаж. Имам добра и ясна видимост, Далас. Положително идентифициран като Нилс Ренквист. Приближава се към вашата врата сега. Изважда кода на охранителната система. Деактивира я и влиза.

— Действайте — прошепна Ив. — Всички да стеснят кръга и да чакат.

Не го чуваше. Не още. Затова пресъздаде образа му в главата си. Марсионини винаги е събувал обувките си, преди да влезе в спалнята. Обувките и чорапите. Щеше да ги остави съвсем прилежно до входната врата, сетне да свали слънчевите очила и да сложи тези за нощно виждане. С тях щеше да се движи из тъмнината като котка. Сетне сигурно ще застане над жертвата, да я наблюдава в съня й, преди да нападне.

Ив извади оръжието си и зачака.

Чу съвсем леко изскърцване на дъските по пода и си рече: „Хайде, хайде, кучи сине.“

В следващия миг с очите си, отдавна привикнали към мрака, тя видя силуета му, видя го да прокарва гальовно ръка по гърба на Пийбоди.

Ив ритна вратата на килера.

— Лампите! — изкрещя.

Той се извърна светкавично с очилата за нощно виждане, които сега го заслепяваха. Бейзболната бухалка беше в ръката му и той замахна с нея по посока на звука от гласа й, дори още докато сваляше очилата.

— Полиция! Хвали оръжието! Хвърли оръжието и стой на място, за да не те закова аз на място.

Очите му бяха огромни и мигаха бясно. Но тя видя мига, в който той я позна и разбра. Видя всичките му планове, всичките му победи да отлитат.

— Мръсна путка.

— Ела ми тук — тя свали оръжието си и предупредително отправи показалец към вратата на кухнята, когато Рурк се показа заедно с Фийни. — Не го правете — отсече им тя.

Ренквист нададе вой и хвърли бухалката към нея, след което отскочи.

Тя се отмести, като остави металният наконечник да се плъзне по рамото й. И понеже щеше да изпита много по-голямо удовлетворение, отколкото ако използва оръжие, тя се възползва от тялото си и се изви така, че да забие същото това рамо в корема му, а коляното си в слабините. И когато той започна да се огъва, юмрукът й се приземи под челюстта му.

— Това последното беше за Марлин Кокс — промълви Ив. Тя сложи крак на кръста му, докато вадеше белезниците си. — Ръцете на гърба, торба с лайна.

— Ще те убия. Ще убия всички ви — кръвта потече в тънка струя от устата му, докато се мяташе. Очите му се разшириха и обезумяха, когато Ив дръпна перуката.

— Не ме докосвай, гадна кучко. Знаеш ли кой съм аз.

— Да, знам точно кой си ти — тя го обърна по гръб, защото искаше да я види. Искаше да я погледне в очите. Омразата беше там, такава, каквато бе виждала и преди. Онази ненавист до мозъка на костите, която бе видяла в очите на собствената си майка.

Но това, че я видя сега, й донесе само удовлетворение.

— Знаеш ли коя съм аз, Нилс? Аз съм жената, гадната кучка, мръсната путка, която срита жалкия ти задник. Аз съм тази, която ще ти заключи килията.

— Никога няма да ме затвориш — сълзите затрептяха в очите му. — Няма да ме затвориш отново в тъмното.

— Ти вече си свършен. И когато Брийн напише за този случай, много внимателно ще подчертае, че те е победила жена.

Той започна да стене и ридае. Ив щеше да каже „Като жена“, но това беше обида към нейния пол.

— Прочети му правата — обърна се тя към Пийбоди, която стана от леглото, облечена в униформа. — Погрижи се да бъде откаран в Централното полицейско управление и хвърлен в килия. Знаеш процедурата.

— Слушам, лейтенант. Искате ли да придружите задържания?

— Ще уредя нещата тук и ще дойда по-късно. Според мен би трябвало да можеш да се справиш с него, детектив.

— Според мен и десетгодишно момче може да се справи с него в това състояние, лейтенант — тя поклати глава, докато Ренквист продължаваше да хленчи и да удря крака о пода като дете в пристъп на раздразнение.

В следващия миг тя рязко вдигна глава.

— Какво? Какво казахте?

— Трябва ли да повторя стандартна заповед за задържане?

— Не. Не, лейтенант. Да не би… да не би да казахте детектив?

— Нещо не е наред с ушите ти ли? О, между другото, честито. Заподозреният е задържан и под охрана — каза тя в комуникатора си, докато излизаше от стаята. Тя спря точно колкото да намигне на Рурк. — Всички екипи, свободно. Добра работа.

— Върви — обърна се Фийни към Пийбоди, която стоеше като ударена от гръм, а в слушалката й звъняха звуците от целувките на Макнаб и аплодисментите на останалите. — Аз ще се заема с тази отрепка.

С кратък боен вик Пийбоди скочи върху Ренквист.

— Далас! Сигурна ли си? Ама наистина, наистина сигурна? Резултатите нямаше да бъдат обявени до утре.

— Защо не изпълняваш пряката ми заповед относно задържания?

— Моля те.

— Господи, какво бебе — но й се наложи да вкара в употреба всеки грам от волята си, за да не се разхили. — Имам известно влияние. Използвах го. Резултатите ще бъда обявени утре в осем сутринта. Класирана си на двайсет и шесто място, което не е зле. Приемат сто души, така че си вътре. Можеше да се представиш по-добре на симулациите.

— Знаех си.

— Но си се справила добре. Като цяло си се справила добре. Стандартната церемония ще бъде вдругиден на обяд. Не си и помисляй да се разревеш при приключване на операция — сряза я тя, когато видя, че очите на помощничката й се насълзяват.

— Няма. Добре — Пийбоди разтвори ръце и се втурна напред.

Ив заотстъпва назад.

— Никакви целувки! Света Богородице. Получаваш ръкостискане. Ръкостискане — тя бързо подаде ръка, за да се защити. — Това е всичко.

— Слушам, лейтенант. Слушам, лейтенант — Пийбоди пое ръката на Ив и я разтърси енергично. — О, майната му — възкликна тя и обви ръце достатъчно силно, за да пукне ребрата на началничката си.

— Разкарай се от мен, проклета маниачке — но сега вече беше на косъм дали ще успее да сдържи смеха си. — Скачай на Макнаб. Аз ще закарам проклетия затворник.

— Благодаря. О, човече, о, господи, благодаря! — помощничката й се затърча към вратата, когато тя внезапно се отвори. Макнаб я хвана във въздуха и Ив трябваше да му признае, че успя да се задържи на краката си.

Тя забели очи, но запази самообладание и се отправи към спалнята.

— Аз ще го натоваря — каза й Фийни. — Нека момичето да си изтанцува танца на победата.

— Ще те последвам.

— Ще съжаляваш — очите на Ренквист още бяха насълзени, но яростта се бе завърнала в тях и осветяваше сълзите. — Много ще съжаляваш.

Тя се приближи към него, застана пред лицето му и остави да се възцари тишина, докато видя как страхът взема превес над гнева.

— Знаех, че си ти още първия път, когато те видях. Видях какво представляваш. Знаеш ли какъв си ти, Нилс? Жалък и слаб, страхливец, който се крие зад други страхливци, защото дори няма мъжеството да бъде себе си, когато убива невинни. Знаеш ли защо наредих на детектива да се оправи с теб? Защото не заслужаваш дори още една минута от времето ми. Ти си свършен.

Тя извърна поглед, когато той отново се разхленчи.

— Ще ме хвърлиш ли до управлението, моряко — обърна се тя към Рурк.

— За мен ще бъде удоволствие — той я хвана за ръката, когато стигнаха вратата и я стисна по-здраво, когато изсъска и се опита да се пусне.

— Прекалено късно е да се притесняваш за такива неща. Намигна ми по време на операция.

— Естествено, че не съм направила нищо подобно — тя стисна устни целомъдрено. — Сигурно нещо ми е влязло в окото.

— Дай да видя — той я опря с гръб към стената на коридора и се засмя, когато тя изруга. — Не. Не виждам нищо друго, освен тези големи, великолепни очи на ченге — Наведе се и я целуна между тях. — Пийбоди не е единствената, която се справи добре днес.

— Свърших си работата. Това ми стига.

 

 

Два дни по-късно тя четеше психиатричния доклад на Майра за Нилс Ренквист. Когато свърши, се облегна назад и втренчи поглед в тавана. Беше интересна маневра, помисли си. Ако защитата му беше достатъчно добра, можеше и да мине.

Погледна вазата с цветя на бюрото си — бяха пратени от името на Марлин Кокс. Вместо да я накарат да се почувства неловко, те й доставяха удоволствие.

Каквато и да беше маневрата, справедливостта щеше да възтържествува. Нилс Ренквист никога нямаше да излезе на свобода. И имаше доста прилични шансове след това да осъди и жена му като съучастничка.

Или поне областният прокурор се бе съгласил да действа в тази посока и това трябваше да е достатъчно.

Ако успееше да го направи, щеше да остави сираче малко момиче — съзнателно щеше да се погрижи едно петгодишно дете да остане без майка и баща. Тя се изправи и се приближи до прозореца. Но някои деца са по-добре без определен тип родители, нали?

Откъде, по дяволите, би могла да знае. Можеше само да си свърши работата и да се надява, когато нещата се уталожат, че е постъпила правилно.

Чувстваше, че е постъпила правилно.

Чу как топката на вратата се превърта и последвалото почукване. Беше я заключила нарочно и сега погледна колко е часът. Завъртя раменете си, взе фуражката си и я намести.

Когато отвори вратата, видя изненадата, изписана по лицето на Рурк, сетне интереса и накрая блясъка в очите му, от който усети, че вратът й се облива в червенина.

— Какво зяпаш?

— Не съм съвсем сигурен — той пристъпи вътре, преди тя да успее да излезе, и да затвори вратата зад себе си.

— Трябва да тръгваме. Церемонията започва след петнайсет минути.

— И имаме пет минути дотам. Завърти се.

— Няма. — Още няколко секунди, предположи тя, и тази проклета червенина щеше да избие по страните й. — Виждал си ченге в униформа и преди.

— Никога не съм виждал моето ченге в униформа. Не знаех, че имаш.

— Разбира се, че имам. Всички имаме. Просто никога не я нося. Но това сега е… важно, това е всичко.

— Изглеждаш — той прокара пръст по едно от лъскавите й медни копчета — удивително. Страшно секси.

— О, разкарай се.

— Сериозно говоря — той се дръпна назад, за да я огледа цялата. „Тази издължена униформа правеше истински чудеса, помисли си, с идеалната си чистота, с официалните изчистени сини цветове.“

Медалите, спечелени при изпълнение на служебен дълг, блестяха на фона на стегнатото сако. Беше излъскала черните си полицейски обувки — които, предположи той, сигурно държеше заровени някъде в шкафчето си — и те отразяваха отблясъците. Кобурът й бе пристегнат на ханша, а фуражката й беше килната върху късата й коса.

— Лейтенант — промълви той с леко мъркане в гласа, — трябва да я обличаш вкъщи.

— Защо?

Той се захили:

— Познай.

— Ти си много, ама много извратен мъж.

— Ще си играем на полицаи и крадци.

— Разкарай се от пътя ми, перверзник такъв.

— Само едно нещо — той имаше бързи ръце и напъха едната си под колосаната й яка, преди Ив да успее да помръдне. И извади, за своя радост, верижката с диаманта, който някога й бе подарил. — Значи е съвършено — прошепна той и го пъхна отново под ризата.

— Няма да се държим за ръце. Абсолютно съм категорична по този въпрос.

— Всъщност възнамерявах да вървя няколко крачки зад теб, за да видя как се мърда задника ти в това чудо.

Тя се засмя, но го издърпа навън от кабинета си.

— Последните новини около Ренквист, ако те интересуват.

— Да.

— Опитва се да се изкара невменяем — не е неочаквано. Но тактиката му е добра. Използва множествено разстройство на личността. В един момент е Джак Изкормвача, в следващия — божия син или Джон Уейн Гейси. Оттам се връща към Де Салво или отново към Джак.

— Смяташ ли, че е вярно?

— Нито за миг не съм си го и помислила и Майра също не се хваща. Но може и да мине. Защитата му ще наеме един куп психиатри, а той е добър в играта. Може да се отърве от циментовата килия и да се озове в изолатор на етажа за затворници с умствени разстройства.

— Как ще се почувстваш, ако това стане?

— Искам килията, но човек невинаги получава онова, което иска. Ще мина през болницата, като ми свърши смяната, за да предупредя Марлин Кокс и семейството й какво може да се случи.

— Мисля, че ще го приемат. Те не са войници, Ив — каза той, когато тя го погледна. — Искат просто да бъде затворен, а ти го постигна. За тях това е достатъчна разплата, ако за теб не е.

— Би трябвало да ми е достатъчно, защото свърши. И ще има други на негово място. Мисълта за това направо съсипва някои ченгета.

— Не и моето ченге.

— Не. — „Какво пък, да му се не знае“ — каза си тя и хвана ръката му, докато влизаха в тържествената зала за церемонията. — Ти си намери някое място, където и да е. Аз трябва да съм горе, на тази глупава сцена.

Той поднесе ръката й към устните си:

— Поздравления, лейтенант, за добре свършената работа.

Тя хвърли поглед, както и той, към мястото, където Пийбоди бе застанала заедно с Макнаб в предната част на помещението.

— Тя я свърши сама — беше единственото, което отговори.

Стана й приятно, като видя, че командир Уитни бе намерил време да проведе церемонията лично. Стъпи на сцената заедно с него и пое ръката, която той й подаде.

— Поздравления, лейтенант, за повишението на помощничката ти.

— Благодаря, сър.

— Ще започнем веднага. Имаме двайсет и седем повишения през тази сесия в Централното полицейско управление. Шестнайсет детективи от трети ранг, осем от втори и трима детективи сержанти — той се усмихна леко. — Не мисля, че съм те виждал с униформа, откакто стана лейтенант.

— Не, сър.

Тя отстъпи назад, заедно с другите обучаващи полицаи и застана редом с Фийни.

— Едно от моите момчета изкара за втори ранг — каза й той. — Можем да пийнем по едно отсреща да отпразнуваме повода, като свърши смяната.

— Добре, но и цивилният ще иска да се включи. Пийбоди му е слабост.

— Става. Почна се. Джак ще произнесе стандартната си реч. Слава богу, че води той, а не оня кретен Лерой, който го замества, когато той не може. Лерой направо има диария, когато говори. Не можеш да му я спреш.

Пийбоди седеше на определеното за нея място с изпънат гръб и свит стомах. Ужасяваше се, че ще избухне в сълзи, както стана, когато се обади вкъщи да каже на родителите си. Щеше да умре от унижение, ако се разплаче точно сега, но всичко така напираше и изпълваше гърлото й и тя се страхуваше, че когато отвори уста да каже нещо, всичко ще рукне.

Ушите й бучаха и се опасяваше, че няма да чуе, когато извикат името й и просто ще си седи там като пълен идиот. Съсредоточи се върху Ив и начина, по който тя стоеше спокойна и съвършена в редицата, без да помръдва.

Когато видя своя лейтенант да влиза, облечена в униформа, тя едва не изкрещя на мига. Не бе успяла да говори с нея.

Но независимо от бученето успя да чуе името си от устата на командир Уитни. „Детектив трети ранг Дилия Пийбоди.“ И скочи на крака. Изобщо не усещаше колената си, но някак успя да се добере до сцената, да изкачи стъпалата отстрани и да я прекоси.

— Честито, детектив — поздрави я той и пое ръката й в своята огромна лапа, преди да отстъпи назад.

Там беше Далас, която пристъпи напред.

— Честито, детектив. Браво — тя й подаде детективската значка и за момент, за части от секундата по устните й пробяга усмивка.

— Благодаря, лейтенант.

После Ив се върна в редицата и всичко приключи.

Единственото, което Пийбоди успя да си помисли, когато зае мястото си отново, беше че не бе се разплакала. Не бе се разплакала и в ръката си държеше детективска значка.

Продължаваше да е все така зашеметена, когато церемонията приключи и Макнаб се втурна към нея да я вдигне на ръце. И Рурк се наведе и — о, господи — я целуна право по устата.

Но не успя да открие Ив. Сред поздравленията и множеството потупвания по гърба, закачките и шума, тя никъде не видя Ив. Накрая, все още здраво стискайки значката си в ръка, успя да се измъкне.

Когато се добра до кабинета на Ив, нейният лейтенант беше отново с цивилни дрехи, седнала на бюрото си и надвесена над омразната си бумащина.

— Лейтенант. Тръгнахте си толкова бързо.

— Имах си работа.

— Бяхте сложили униформата си.

— Защо всички го казвате така, сякаш е повод за национален празник? Слушай, честито. Наистина. Гордея се с теб и се радвам за теб. Но купонът свърши и аз имам цяла грамада документи за оправяне.

— Е, аз ще ви отнема време да ви благодаря и толкова. Нямаше да държа това сега, ако не бяхте вие — тя стискаше значката между двете си ръце, сякаш беше най-безценния кристал. — Защото повярвахте в мен, тласнахте ме напред и ме научихте — затова се сдобих с нея.

— Това не е съвсем далече от истината. — Ив бутна стола си назад и сложи петата на единия си обут в ботуш крак върху бюрото. — Но ако ти самата не бе повярвала в себе си, не се бе оттласнала напред и не се бе научила, нямаше да съм ти от никаква полза. Така че приемам благодарностите ти за моя принос, за ролята, която аз изиграх. Ти си добро ченге, Пийбоди, и ще станеш още по-добра с времето. А сега бумащината.

Погледът на Пийбоди се замъгли, но тя премигна, за да прогони сълзите.

— Ще се захвана с нея веднага, лейтенант.

— Това не е твоя работа.

— Като ваша помощничка…

— Вече не си ми помощничка. Ти си детектив и част от бумащината, с която се бъхтя в момента, е новото ти назначение.

Сълзите й пресъхнаха и червенината, която вълнението и радостта бяха извикали по страните й, се отдръпна на мига.

— Не ви разбирам.

— Детективите не могат да бъдат похабявани като помощници — рязко заяви Ив. — Ще получиш ново назначение. Предполагам, че би предпочела да останеш в отдел „Убийства“.

— Но… но… Господи! Далас, никога не съм си мислела, че няма да мога да остана… че няма да продължим да работим заедно. Никога нямаше да се явя на проклетия изпит, ако знаех, че ще ме изриташ.

— Това е нелепо изказване и показва неуважение към значката. Мога да ти предложа кратък списък на възможностите за назначения. — Ив натисна един клавиш и от информационния център на бюрото й се подаде един лист. — Или ако просто смяташ да хленчиш заради това, аз ще избера вместо теб.

— Не мислех, не очаквах… — и сега стомахът я заболя наново. — Не мога да го приема. Не може ли да си взема поне няколко дни, за да свикна? Да продължа да бъда ваша помощничка, докато уредите нещата? Бих могла да оправя застоялата…

— Пийбоди, не ми трябва помощничка. Никога не ми е трябвала и си се справях съвсем добре, преди да те поема. Сега дойде моментът да действаш сама.

Ив се обърна отново към бюрото си, за да покаже, че разговорът е приключен. Здраво стиснала усти, Пийбоди кимна:

— Слушам, лейтенант.

— Не ми трябва помощничка — повтори Ив. — Но бих могла да ползвам партньор.

Това закова на място Пийбоди.

— Лейтенант? — успя да промълви тя прегракнало.

— Ако те интересува, това е предложението ми. И като служителка с по-висок чин пак ще стоварвам по-голямата част от гадната работа върху теб. Това е частта, която най-много обичам.

— Партньор? Ваш партньор — устните на Пийбоди потрепериха и сълзите надделяха.

— О, за бога! Затвори вратата, ако ще цивриш. Да не смяташ, че искам в общото помещение да чуят как оттук долита рев? Могат да си помислят, че съм аз.

Тя скочи, сама тръшна вратата и се оказа впримчена в още една от мечешките прегръдки на Пийбоди.

— Приемам това за „Да“.

— Това е най-прекрасният ден в живота ми. — Пийбоди отстъпи назад и изтри сълзите от очите си. — Върхът. Ще ви бъда направо адски партньор.

— Не се и съмнявам.

— И няма да се отдавам на прегръдките и цивренето, освен при екстремни обстоятелства.

— Добре е да го знам. Разкарай се оттук, за да успея да си свърша работата. Ще те черпя едно питие след смяната.

— Не, лейтенант. Аз черпя. — Тя разтвори ръка и показа значката си на Ив. — Красива е, нали?

— Да. Да, така е.

Останала сама, тя седна на бюрото си отново, сетне взе собствената си значка и я огледа. Сложи я отново настрана и погледна към тавана. Но този път се усмихна.

Чувстваше, че е постъпила правилно. Съвсем правилно.