Нора Робъртс
Имитация в смъртта (23)

Двайсет и втора глава

Нямаха друг избор, освен да рискуват и да отидат в апартамента на Кейти Мичъл. Ако Ренквист го държеше под наблюдение, това щеше да го уплаши, но Ив не можеше да изложи на риск още един човешки живот.

Ако избягаше, щеше да го преследва.

С помощта на Отдела по електронна обработка на информацията тя се сдоби със списък на обитателите и план на сградата, в която Мичъл държеше мезонет на третия етаж. Тя остави Фийни да отговаря за продължаващия обиск в дома на Ренквист и взе Рурк със себе си.

— За баласт — каза му тя.

— Твърде си добра с мен, скъпа. Наистина почвам да се разглезвам.

— Няма начин. Както и да е имаш добър подход към жените.

— Сега вече се изчервих.

— Направо ще ми се пръсне задника от смях след малко и тогава на какво ще седя? Тази жена може да изпадне в истерия. Ти се справяш по-добре с истерични жени, отколкото аз.

— Извинявай, каза ли нещо? Бях погълнат от мисълта за задника ти.

Тя качи колата си на рампа и успя да я напъха в свободно място на второ ниво, на няколко преки от мезонета на Мичъл.

— Сигурна съм, че това е забавно…

— И представа си нямаш колко.

— Но да се опитаме да се придържаме към програмата си. Ако влезем направо като двойка е възможно и да не ме познае, в случай че наблюдава сградата. Не мисля, че е наблизо тази нощ. По-скоро е в някое убежище и се подготвя. Предварителните залози са, че имаме време, но не мога да съм сигурна. Марсионини винаги е нападал жертвите си между два и три сутринта. Доста сме подранили, ако я е набелязал за тази вечер. Но искам да влезем направо в сградата и после в жилището. Колко бързо можеш да се справиш с охранителната система?

— Засечи ми времето.

— Да вървим.

— Според мен трябва да ме държиш за ръката — каза той, когато се отправиха надолу по рампата. — Така по-малко ще приличаш на ченге.

— Хвани ме за лявата ръка — тя мина от другата му страна. — Искам ръката, с която стрелям, да ми е свободна.

— Естествено — дори когато леко и игриво полюшна ръката й, той видя очите й, тези очи на ченге, да следят, сканират и разрязват всяка сянка. — Ръцете ми ще трябва да са свободни при вратата. Можеш да застанеш зад мен. Няма да е лошо любовно да ме потупаш леко по задника.

— Това пък защо?

— Защото ми харесва.

Тя пренебрегна тези му думи, но действително мина леко зад него, когато изкачиха малкото стълбище, водещо към входа на сградата.

— Вече се захлажда осезаемо. Според мен приключихме с най-ужасните жеги за тази година.

— Хм. Може би.

— Защо не се наведеш малко и не пъхнеш лице във врата ми?

— За прикритие или защото ти харесва?

— Като един вид награда — отвърна той и отвори вратата. Тя дори не успя да види как се справи с ключалката.

— Доста си ловък, мамка му — прошепна тя и влезе преди него.

Запъти се право към стълбището, вместо да губи още време с охранителната система на асансьора. Вратата му щеше да се отвори пред мезонета на Мичъл, след като се деактивира системата му. Щеше да е по-малко стъписващо, надяваше се Ив, да почука на вратата и да получи достъп по този начин.

— Неговите данни показват, че е имал уговорка с нея за днес следобед — продължи Ив. — Това ми подсказва, че вече е видял сметката на охранителната система в жилището й и възнамерява да действа тази нощ или най-късно утре — тя почука на вратата, показа значката си, сетне се обърна и се усмихна на Рурк.

— Значи, предавам я на теб. Ти ще я закараш до управлението и ще бъде прехвърлена в безопасна къща, докато приключи всичко това.

— И ти възнамеряваш да останеш тук тази нощ, сама? Не мисля, че ще стане.

— С по-висок чин съм от теб.

Ив чу, че домофонът се включва и озадаченото „Да?“, което последва.

— Полиция, госпожице Мичъл. Трябва да говорим с вас.

— За какво става въпрос?

— Бих искала да вляза.

— Почти полунощ е. — Кейти отвори вратата, но остави само малък процеп. — Нещо лошо ли се е случило? Да не би да е станал обир?

— Бих предпочела да го обсъдим у вас.

Тя огледа значката на Ив, след което погледна към Рурк. Закъснялата й реакция беше почти комична:

— Познавам ви — в гласа й се долавяше благоговение. — О, Боже мой.

— Госпожице Мичъл — Ив трябваше да се застави да не забели очи, когато Кейти прокара ръка през косата си, — може ли да влезем?

— Ъм. Да. Добре. Точно си лягах — каза тя и тонът й прозвуча извинително, докато подръпваше колана на тънкия си розов халат. — Не очаквах… когото и да било.

Дневната беше просторна и семпла, с изход от едната страна, през който Ив видя малка спалня. А през вратата от другата страна се виждаше по-голям, професионално изглеждащ кабинет.

Зад ниска стена се намираше продълговата кухня в стил „самолетна кухня“. Ив предположи, че другата врата, която беше дискретно затворена, водеше към банята.

Хубави прозорци, вероятно беше доста светло през деня, прецени тя. Два изхода, включително с асансьора.

— Госпожице Мичъл, днес сте имали среща с този човек. — Ив извади снимката на Ренквист от чантата си.

— Не — отвърна Кейти, след като хвърли бърз поглед. Очите й се върнаха към Рурк и се задържаха върху него. — Искате ли да седнете?

— Ако обичате погледнете отново снимката по-внимателно и ми кажете с този мъж ли сте имали среща в три часа днес следобед.

— Срещата ми в три следобед? Не, той беше… о, почакайте. Това наистина е господин Марсионини. Но беше с червена коса. Дълга червена коса на плитка. И през цялото време беше с малки слънчеви очила със сини стъкла. Малко превзет, помислих си, но той е италианец.

— Така ли?

— Да. Имаше наистина очарователен акцент. Преселил се е тук от Рим, въпреки че все още има бизнес интереси в Европа. Занимава се с олио. Зехтин по-точно. Трябва му счетоводител, който да се занимава с корпоративната му организация. О, боже — тя замига бързо, когато отново вдигна поглед. — Да не би нещо да му се е случило? За това ли сте тук?

— Не. — Ив измери с поглед Кейти по същия начин, по който бе огледала и мезонета. Както беше установила от данните и снимката от личната й карта, Кейти Мичъл беше със същото телосложение и цвят на кожата като Пийбоди. Това можеше да бъде от полза.

— Госпожице Мичъл, този човек не се казва Марсионини. Името му е Ренквист и е заподозрян в убийството на най-малко пет жени.

— О, сигурно има някаква грешка. Господин Марсионини е невероятно очарователен. Днес прекарах почти два часа с него.

— Няма никаква грешка. Преструвайки се на потенциален клиент, Ренквист е проникнал в мезонета с цел да направи копие на охранителната система, да установи личен контакт с вас и да се увери, че наистина продължавате да живеете сама. Което, предполагам, е така.

— Ами, да, но…

— Дебнел ви е от известно време, какъвто е моделът, който прилага към жертвите си, събирал е информация за режима и навиците ви. Възнамерява да проникне в жилището ви по някое време в следващите двайсет и осем часа, най-вероятно докато спите. След това да ви окове с белезници, да ви изнасили и измъчва, преди да използва собствените ви кухненски прибори, за да ви осакати и убие по най-болезнения начин, който може да измисли.

Ив чу слабия сподавен звук, който проскърца в гърлото на Кейти, след което видя как брюнетката забели очи.

— Цялата е твоя — обърна се тя към Рурк, а той изруга и пристъпи да хване момичето, преди да се строполи на земята.

— Можеше да го направиш по-деликатно.

— Със сигурност. Но така стана по-бързо. Когато дойде на себе си, може да опакова онова, от което ще има нужда. След това ще я изведеш оттук.

Той повдигна Кейти и се запъти с нея към канапето.

— Няма да останеш тук сама и да го чакаш да дойде на лов.

— Това ми е работата — подхвана тя. — Но ще се обадя за подкрепление.

— Обади се сега и ще я махна от пътя ти в рамките на двайсет минути.

— Дадено.

Ив извади комуникатора си и се подготви да организира следващия етап на операцията си.

Прекара часовете до изгрева седнала в тъмното и в очакване. Отвън стоеше паркирана кола за наблюдение и двама въоръжени униформени служители бяха поставени на пост в дневната на апартамента на Мичъл. Но екипът за наблюдение имаше заповед.

Когато се появеше Ренквист, беше неин.

 

 

А той седеше в тихата си стая в малък апартамент в покрайнините на Вилидж. Беше го украсил много внимателно, подбирайки всеки елемент така, че да има европейски дух, да е луксозен, наистина луксозен, цветен и секси.

Толкова различен от хладния и безцветен дом, който споделяше с жена си, когато беше Нилс.

Когато се намираше в тази топла стая, боядисана в тъмни цветове той беше Виктор Кларънс. Лека, приятна закачка и игра на думи с Негово кралско височество принц Албърт Виктор, дук на Кларън, комуто някои приписваха убийствата на Изкормвача в Уайтчапъл.

На Ренквист му доставяше удоволствие да мисли така, харесвате му идеята за убиец принц. Смяташе, че самият той не му отстъпва ни най-малко.

Принц сред хората. Крал сред убийците.

И подобно на този прославен моделиер на смъртта никога нямаше да бъде заловен. Но той беше нещо повече от своите прототипи. Защото никога нямаше да спре.

Той отпи от брендито си и си дръпна от тънката пура, в която имаше едва доловим полъх на „Зонър“. Обичаше тези мигове на усамотение, тихите мигове на размисъл, когато всички приготовления вече бяха извършени.

Беше доволен, че реши да скалъпи фалшиво пътуване по работа, за да остане сам няколко дни. Памела го дразнеше повече от обикновено с продължителните си изпитателни погледи, с язвителните си въпроси.

За коя си мислеше, че да го разпитва и да го гледа по този начин?

Само ако знаеше колко пъти си бе представял как я убива. Многобройните и изобретателни начини, които измисляше. Щеше да избяга с писъци. Гледката как неговата студена и сурова съпруга бяга, за да си спаси живота, го накара да се изкиска.

Разбира се, никога нямаше да го направи. Щеше да е прекалено близо до дома, а той не беше глупак. Памела беше в безопасност единствено, защото той беше свързан с нея. Освен това ако я убие, кой щеше да се занимава с всички досадни подробности от социалния му живот?

Не, стигаше му да си взима тези периодични почивки от нея и от женското отроче, което му бе стоварила да носи на гърба си. Дразнеща, подла малка мърла. Децата, както бе научил от скъпата си стара бавачка, не трябваше нито да се виждат, нито да се чуват.

Ако се възпротивяха или откажеха благоразумно да се подчинят, трябваше да бъдат затворени някъде на тъмно. Където нямаше да бъдат виждани повече, където нямаше да бъдат чути, колкото и силно да крещят.

О, да — спомни си той, спомни си тъмната стая. Бавачка Гейбъл умееше да постига своето. Щеше му се да я убие бавно и мъчително, докато тя крещи ли крещи, както някога той бе крещял.

Но това нямаше да е разумно. Подобно на Памела тя беше в безопасност, защото беше свързан с нея.

Във всеки случай тя го бе научила, нали? Бавачка Гейбъл определено го бе научила. Децата трябваше да бъдат отглеждани от някой, комуто се плаща, при това добре, за да ги дисциплинира и обучава. Не че лукавата малка италианка дисциплинираше момичето. Глезеше я и я лигавеше. Но беше удобна. Страхът й и омразата й към него му доставяха такова удоволствие.

Всичко в живота му най-после си бе дошло на мястото. Уважаваха го, възхищаваха му се и му се подчиняваха. Беше добре осигурен материално и водеше активен и елитарен социален живот. Имаше подходяща съпруга за пред обществото и млада любовница, която беше достатъчно страхлива, за да прави всичко, абсолютно всичко, което той поискаше.

И имаше най-удивителното и забавно хоби.

Години на изучаване, планиране, изготвяне на стратегия.

На практика.

Всичко това даваше плод сега и то по начин какъвто и той самият не бе предвкусвал. Как би могъл да знае колко забавно ще бъде да приеме облика на някои от идолите си и да върви по техните кървави стъпки.

Мъже, които контролираха и отнемаха живот. Които причиняваха каквото си пожелаеха на жените, защото разбираха нещо, което други не проумяваха: Жените трябва да бъдат унижавани, наранявани и убивани. Те заслужават да бъдат убивани, още когато поемат първата си глътка въздух.

Опитваха се да управляват света. Опитваха се да управляват него самия.

Той бавно си дръпна от цигарата и се остави на „Зонър“, за да го успокои, преди един от гневните му изблици да вземе превес. Не беше време за гняв, а за хладнокръвни, пресметливи действия.

Тревожеше се, че е бил твърде умен. Но всъщност човек може ли да е твърде умен? Някои биха сметнали за грешка това, че умишлено се изложи на показ като заподозрян. Но така беше далеч по-удовлетворително, далеч по-вълнуващо. Това му позволи да участва в играта на две нива и направи нещата много по-интимни.

По някакъв начин той вече беше изчукал курвата полицайка. Каква тръпка беше да я наблюдава как се лута, неспособна да изпревари мислите му, да ги предвиди. Беше принудена да дойде при него и да се извини. Чувстваше се на седмото небе, когато си представяше тази сцена. О, това наистина беше велик момент.

Избирането на Ив Далас беше брилянтен ход, ако можеше да си каже така. А той можеше, о, да.

Мъж не би му създал същата тръпка. Но жена, жена, която като повечето си себеподобни, се смяташе за по-висша от мъжа, само защото може да го вкопчи в капан между краката си. Това определено добавяше допълнителна пикантност към „кулинарния му шедьовър“.

Можеше да си мисли как я задушава, пребива, изнасилва, изкормва, дори когато го гледаше с хладните си безизразни очи.

Никога не би познал същото вълнение с противник от мъжки пол.

Щеше да бъде наказана, разбира се, когато не успее да го спре. Когато другите бъдат убити, така както ще бъде убита кучката счетоводителка. Лейтенантът щеше да бъде наказана от висшестоящите си, както му е редът.

И щеше да страда, без да узнае кой я е надвил, щеше да страда до мига, в който лазерният бластер я уцели в тила.

Ако само можеше да намери начин да й позволи да узнае, да й каже, да се разкрие пред нея миг преди смъртта й. Тогава всичко щеше да е съвършено.

Разбира се, имаше време да го измисли.

Доволен, той си легна, за да сънува ужасяващите си сънища.

 

 

Ив свика сутрешното съвещание в домашния си кабинет с малък и стегнат екип. Не искаше да поеме риска да го проведе в Централното управление, нито да организира по-мащабна операция. Изтичане на информацията, дори една капчица от онова, което предстоеше щеше да накара Ренквист да се изпари.

Като пособия тя използва таблото си, екраните на стените и една от новите играчки на Рурк — холограмен апарат.

— Имаме постове тук и тук — тя освети картата на екрана с лазерна показалка. — Те са единствено за наблюдение — искам да вкараме Ренквист в мезонета, където можем да го хванем, без да изложим на опасност живота на цивилни. Преместихме съседите срещу жилището на Мичъл в седем часа тази сутрин под претекст, че се е счупил прозорец. Съдействието на домоуправителя е осигурено и сме го скрили, в случай, че го засърби езика да сподели нещо с медиите. Празният мезонет ще бъде наблюдателен пост „В“.

Тя посочи третия етаж на схемата на сградата на втория екран.

— Ще инсталираме камери. Жилището ще бъде под постоянно наблюдение. Малко вероятно е Ренквист да използва асансьора, но ще поставим камери и там. И щом веднъж влезе в мезонета, захранването на асансьора ще бъде прекъснато и така ще му остане само един изход. Един екип ще блокира този изход, а друг ще застане на улицата, в случай че реши да се хвърли през прозореца.

— Плъх в капан — отбеляза Фийни.

— Такава е идеята. Аз ще бъда в мезонета заедно с полицай Пийбоди, която ще бъде запозната с плана, след като изпитът приключи. Капитан Фийни ще управлява електронното оборудване от домашния кабинет на Мичъл в апартамента, а детектив Макнаб ще оглави наблюдателен пост „В“.

Ив зададе команда на холограмния апарат и възпроизведе умалена версия на мезонета на Мичъл в кабинета си.

— Запомнете добре как изглежда — нареди тя. — Полицай Пийбоди ще бъде примамката. Тя и набелязаната жертва са с приблизително с еднакъв ръст и цвят на кожата. Ще бъде в леглото ето тук, а аз ще съм на пост в този килер. Да пипнем Ренквист в спалнята е най-добрият вариант. Няма прозорци, нито възможност за бягство.

— Той ще бъде въоръжен — намеси се Макнаб.

Тя кимна и забеляза тревогата в очите му. „Това е проблемът, когато ченге си падне по друго ченге“ — помисли си.

— Както и ние. Възможно е да донесе свои ножове или да мине първо през кухнята, за да се възползва от кухненските прибори на Мичъл. Може да има бластер или друго оръжие, въпреки че вече има какво да използва. Ще приемем, че ще бъде въоръжен, тъй като Марсионини обикновено е носел бластер или лазерно оръжие и ще действаме съобразно това очакване.

Тя изчака за миг.

— Ще се опитаме да го открием преди тази нощ. Той е в града и имитира Марсионини. Има вероятност да се е настанил някъде близо до дома на набелязаната жертва. Обикновено вечерта преди убийството Марсионини е хапвал добре, с вино. Обличал се е елегантно, най-вече в костюми на италиански дизайнери и е носел инструментите си в скъпо куфарче. Извършвал е убийствата в съпровод на оперна музика, отново италианска. Говорел е с акцент, макар да е бил доста превзет, тъй като е роден в Сейнт Луис. Историята, подробностите и пълната биография на това лице са в папките пред вас.

Тя изчака, докато членовете на екипа ги разтворят и извадят биографията.

— Ренквист ще се превъплъти в Марсионини, ще се опита и най-вероятно ще успее да изкопира неговата маниерност, навици и рутинните му действия. Също така в папките си имате проектиран образ на начина, по който трябва да изглежда — с дълга коса и слънчеви очила. Сега да прегледаме детайлите. Ако Ренквист следва този шаблон, ударът трябва да е тази нощ.

Прекара още един час в разяснения, преди да освободи екипа. Тъй като по време на съвещанието бе видяла Макнаб да поглежда три пъти часовника си с пурпурна каишка, тя го задържа след това.

— Има още два часа. По-добре се успокой.

— Съжалявам. Беше толкова нервна тази сутрин, очите й направо хвърляха фойерверки. В момента са симулациите. Продължава да се дъни на тях.

— Ако се дъни, значи не е готова да получи степента. Моментът наистина не е подходящ, Макнаб, но истината е, че тук е заложено много повече, отколкото дали Пийбоди ще си вземе детективската значка.

— Знам. Тя е толкова притеснена, че ще ви предаде, че направо са й се преобърнали червата.

— Господи! — Ив притисна пръсти към очите си. — Не става въпрос за мен.

Той сключи устни, като че ли водеше вътрешна борба какво решение да вземе, сетне сви рамене:

— Напротив, става. Естествено, че става въпрос точно за вас. До голяма степен. Не биваше да ви казвам, но реших, че е по-добре да знаете, че ако оплеска нещата, можете да се погрижите… Да се погрижите за нея.

— По-добре да се погрижи сама за себе си. Включва се в тази операция, веднага щом приключи изпита и още няма да знае резултатите. По-добре да се погрижи сама за себе си и да си свърши работата.

Той плъзна ръце в джобовете си и се ухили закачливо на Ив:

— Виждате ли, знаете точно как да се погрижите за нея.

— Разкарай се оттук.

Тя седна на края на бюрото за малко, за да прогони мисълта за Пийбоди от главата си. Едно нещо беше да си отговорен за човешки живот, за възтържествуването на справедливостта. Но направо си беше ритник отзад да ти кажат, че държиш нечия душа в ръцете си.

Как, по дяволите, се бе озовала там?

— Лейтенант? — Рурк стоеше на вратата между кабинетите им и я наблюдаваше. — Искам минута от времето ти.

— Добре — тя се изправи, за да се разходи отново в холограмната симулация на спалнята на Мичъл, да прецени разстоянията, ъглите, ходовете. — Това е всичко, което имам за теб. Можем да го хванем на улицата — каза тя, по-скоро на себе си. — Но Марсионини е носел бластер или лазерно оръжие, така че Ренквист ще има бластер или лазерно оръжие. Ако успее да се добере до него и започне да заплашва, че ще открие огън… може някой цивилен идиот да се изпречи точно в този момент. Потенциален заложник. По-добре да го направим вътре. Вътре може да го удържим и да го контролираме. Няма къде да избяга, няма цивилни мишени. Ще бъде по-чисто вътре.

Тя се огледа и сви рамене, когато осъзна, че неколкократно бе влизала и излизала от холограмния килер в спалнята.

— Съжалявам.

— Няма проблеми. Притесняваш се, че Пийбоди ще бъде в леглото.

— Тя може да се погрижи за себе си.

— Така е. Но фактът, че ти се притесняваш, би трябвало да ти помогне да разбереш, че аз също съм загрижен. Затова те моля да ми позволиш да се включа в тази операция.

Тя умишлено повдигна вежди:

— Молиш? Мен? Защо просто не отидеш при добрия си приятел Джак или другарчето ти Райън?

— Човек се опитва да се учи от грешките си.

— Нима?

— Искам да съм там по няколко причини и едната от тях е, че за теб всичко това стана лично. По-сложно е, когато е лично.

Тя се обърна и даде команда:

— Край на холограмната програма. Изключи екраните.

На бюрото й имаше студено кафе. Взе чашата и я остави отново. После установи, че в ръцете си върти малката статуя на богиня, която й бе подарила майката на Пийбоди.

— Не е заради бележките. Те са дразнещи на лично ниво, но от друга страна са от помощ. Не е и обстоятелството, че ме е набелязал като бъдеща жертва. Това е свързано с територията. Дори не защото е зъл, арогантен и извратен кучи син. Такива се срещат непрекъснато. А заради това, че видях как Марлин Кокс се бори, за да се върне към живота и нещо повече — защото видях как майка й си я извоюва със силата на волята си. Как седеше до онова болнично легло, как й четеше, говореше, как вярваше — отказваше да не вярва, защото я обичаше повече от… Ами повече от всичко.

Тя остави статуйката на мястото й.

— Начинът, по който майката ме погледна с онази безгранична вяра, че аз ще се погрижа да възтържествува справедливостта. В работата си почти винаги се опитвам да се погрижа да възтържествува справедливостта за мъртвите. Но Марлин е жива. Затова е лично. Запалих се, и да, по-сложно е, когато е лично.

— Можеш ли да ме използваш по някакъв начин?

— Отличен хакер като теб? Не виждам защо не. Ще те закарам до управлението. Можеш да рапортуваш на Фийни в Отдела за електронна обработка на информацията.

 

 

Първата й задача в управлението бе да се погрижи Памела Ренквист да бъде отведена в стая за разпит. Високоплатените адвокати на Ренквист вече работиха по процедурата за освобождаването й. Ив щеше да се смята за истинска късметлийка, в случай че успееше да я задържи още дванайсет часа.

Памела дойде без адвоката си, но беше облечена в собствените си дрехи, а не в затворническо облекло. Беше използвала привилегиите си, за да запази надмощие, предположи Ив и с жест я покани да седне.

— Съгласих се да говоря с вас, при това насаме, защото не исках да ви отдам твърде голямо значение, като използвам адвокатите си. — Памела седна и изчетка меките си копринени панталони. — Ще бъда освободена в съвсем кратък срок и вече инструктирах адвокатите си да заведат дело срещу вас за тормоз, неправомерен арест и задържане, както и за клевета.

— Боже, колко съм загазила. Кажи ми къде е той, Пам, и ще приключим всичко това, без да пострада някой друг.

— Първо, не приемам фамилиарния ви тон.

— Леле, сега направо нарани чувствата ми.

— Второ — продължи Памела с тон леден като февруарски ден. — Съпругът ми е в Лондон по работа и когато се върне, ще използва цялото си влияние, за да ви унищожи.

— Хей, ето ти една новина: съпругът ти е в Ню Йорк и приключва подготовката на убийството на счетоводителка, като смята да приложи метода на Енрико Марсионини, известен с това, че е изнасилвал и измъчвал жертвите си, преди да ги нареже на парчета. Винаги е взимал пръст от ръката или крака, като един вид награда.

— Отвратителна сте.

— Аз съм отвратителна? — Ив се изсмя удивено. — Ама и теб си те бива. Да продължа. Следвайки модела на своя последен ментор, Нилс е посетил набелязаната си жертва в дома й вчера следобед.

Памела сви пръстите си и огледа маникюра им.

— Това е нелепо.

— Знаеш, че не е. Знаеш, че твоят съпруг, бащата на детето ти, човекът, с когото живееш, е пълен психопат. Помирисала си кръвта по него, нали, Пам? Виждала си какво представлява, когато си го поглеждала в очите. Имаш дъщеря. Не е ли време да я защитиш?

Погледът на Памела просветна и в него имаше лека сянка на гняв.

— Дъщеря ми не е ваша грижа.

— И очевидно не и твоя. Изпратих служител от Отдела по грижи за децата в дома ти миналата вечер. Роуз и София ди Карло бяха отведени под протекционно попечителство. Причината е, че не си направила дори опит да се свържеш с дъщеря си, откакто те доведоха тук.

— Нямате право да местите дъщеря ми от дома ми.

— Имам. Но всъщност служителят на отдела е взел решението, след като е говорил с нея и с гувернантката й, както и с другите членове на персонала. Ако искаш да си върнеш дъщерята, време е да се разграничиш от психопата и да застанеш срещу него. Време е да защитиш детето си.

Гневът, тази лека сянка на емоция, изплува отново.

— Лейтенант Далас, съпругът ми е влиятелен човек. До една година ще стане новият британски посланик в Испания. Беше ни обещано. Няма да опетните репутацията му, нито пък своята с вашите чудовищни и грозни фантазии.

— Тогава потъвай с него. За мен е хубав бонус — Ив се изправи и замълча. — Накрая щеше да убие теб и дъщеря ти. Нямаше да успее да се възпре. Няма да отидеш в Испания, Пам, но където и да се озовеш, ще имаш достатъчно време да помислиш над факта, че спасих безполезния ти живот.

Тя се приближи и почука мощно два пъти по подсиления със стомана панел.

— На вратата — извика тя и излезе.

Тъкмо се бе запътила към кабинета си, когато чу, че я поздравяват. Ив продължи да върви и остави помощничката си да я настигне.

— Далас. Лейтенант!

— Имаш писмена работа в отделението си. Заеми се с нея. Ела в десет в кабинета ми, за да те запозная с последните действия. Тръгваме в десет.

— Лейтенант, вече разбрах за операцията. Макнаб отскочи да ме посрещне след изпита.

„Добре“ — помисли си Ив. Но запази намръщената си физиономия на ченге.

— Обстоятелството, че детектив „Кретен“ е нарушил процедурата, не отменя необходимостта да бъдеш запозната.

— Нямаше да се налага да ми казва той, ако вие ми бяхте казали.

Мрънкането беше онова, което постигна ефект. Ив зави към отдел „Убийства“.

— В кабинета ми. Сега.

— Вчера сте заковали Ренквист — Пийбоди изприпка след Ив. — Трябваше да бъда повикана за претърсването. Вие сте нарушили процедурата.

Ив затвори вратата на кабинета си.

— Поставяш под съмнение методите ми или авторитета ми, полицай?

— Методите ви, лейтенант. Един вид. Имам предвид, боже. Ако той си беше вкъщи миналата нощ, щяхте да сте го заловили и аз щях да го пропусна. Като ваша помощничка…

— Като моя помощничка правиш каквото ти се каже, когато ти се каже. Ако не си доволна от това положение, изложи оплакването си в писмен вид и го подай.

— Разплели сте случая миналата нощ без мен. Провели сте съвещание за операцията тази сутрин без мен. Изпитът не трябваше да е по-важен от участието ми в този случай.

— Аз решавам какво е по-важно. Приключено е. Ако искаш да мрънкаш и да се оплакваш по този въпрос, повтарям — изложи го в писмен вид и го подай по съответните канали.

Брадичката на Пийбоди се вирна.

— Не желая да подавам оплакване, лейтенант.

— Както решиш. Заеми се с писмената работа на бюрото ти. Чакай ме в гаража в десет и двайсет и пет. Ще бъдеш запозната с подробностите по пътя.

 

 

Очертаваше се дълъг ден, помисли си Ив, докато вървеше из мезонета на Кейти Мичъл по същия начин, както бе вървяла из холограмната симулация. И дълга нощ.

Където и да се бе заврял Ренквист, беше го направил добре.

„Ти си на ход“ — помисли си Ив и отпи още малко кафе.

Беше включила всеки хотел в района в своеобразна мрежа, но не бе успяла да го открие. Дори докато крачеше из жилището, мрежата се разширяваше.

Тя пристъпи към вратата на кабинета, в който Рурк и Фийни работеха.

— Нищо — изпревари въпроса й Рурк. — По-вероятно е да използва частен дом. Краткосрочен наем. Претърсваме този район.

Тя отново погледна ръчния си часовник. Оставаха още доста часове и тя не можеше да поеме риска да излиза и влиза в сградата. Върна се в кухнята и сръчка автоготвача на Мичъл.

— Неспокойна ли си? — обади се Рурк зад гърба й.

— Мразя чакането, това да не правя нищо друго, освен да разигравам всичко отново и отново в главата си. Това ме изнервя.

Той се наведе, за да я целуне по тила.

— Както и свадата с Пийбоди.

— Защо мъжете винаги казват, че жените правят свади? Мъжете не правят свади. Това е глупава и гадна дума.

Той се усмихна и потърка раменете й. И тъй като бяха твърди като камък, той си взе бележка на ум да й запише час за релаксиращо лечение. Независимо дали й харесва, или не.

— Защо не я питаш как е минал изпита?

— Ако иска да знам, ще ми каже сама.

Той се наведе по-близо към нея, погали с устни косата й и прошепна право в ухото й:

— Тя мисли, че се провалила.

— Мамка му! — Ив стисна очи. — Мамка му, по дяволите, проклятие.

Завъртя се към хладилника, претършува фризера и конфискува една кутия замразен десерт „Ягодова градина“.

Намери лъжица, забучи я в него и се запъти към спалнята.

— Това е моето момиче — промълви Рурк.

Пийбоди седеше на леглото и разучаваше информацията от сутрешното съвещание на джобния си компютър. Вдигна поглед, когато Ив влезе и почти бе успяла да докара нацупено изражение, когато забеляза кутията със сладолед.

— Ето — пъхна я в ръката й Ив. — Изяж това и спри да се цупиш. Трябваш ми на сто процента.

— Просто… мисля, че се издъних, и то много зле.

— Не искам да мислиш за това. Заличи го от съзнанието си изцяло. Трябва да си концентрирана. Не можеш да си позволиш да пропуснеш нито едно движение, нито един сигнал. След няколко часа ще лежиш в това легло в тъмното. И когато той дойде, единствената му цел ще бъде да те убие. Ще носи очила за нощно виждане. Обича да работи в тъмното. Ще те вижда, но ти няма да го виждаш. Докато не се включим ние, ти няма да го виждаш. Така че не можеш да се издъниш, защото ще пострадаш. Ако пострадаш, наистина ще ме вбесиш страхотно.

— Съжалявам за този следобед — Пийбоди си гребна от ягодовия сладолед. — Бях се напушила. Сритах се отзад колкото пъти можах, докато се връщах от изпита. Просто имах нужда да ритна нечий друг задник. И започнах да си мисля, че ако ме бяхте повикали, нямаше да се явя на този глупав, проклет изпит.

— Ти се яви. И утре ще знаеш резултатите. Сега забрави за него и си свърши работата.

— Ще я свърша — тя подаде лъжица сладолед на Ив.

Ив я взе и го опита.

— Господи. Отвратителен е.

— Струва ми се доста хубав — ободрена, Пийбоди си взе обратно лъжицата и загреба още. — Просто сте разглезена, защото вече имате истински сладкиши. Благодаря, че не ми се сърдите вече.

— Кой казва, че не ти се сърдя? Ако те харесвах, щях да пратя някой да купи истински сладолед, вместо да крада замразения боклук на цивилна.

Пийбоди само се усмихна и облиза лъжицата.