Нора Робъртс
Имитация в смъртта (21)

Двайсета глава

Когато Ив се довлече до вкъщи, в главата й се въртеше една-единствена мисъл. Да се озове в хоризонтално положение на плоска повърхност за един благословен час.

Фортни пътуваше обратно към Ню Йорк, окован в белезници и с божията помощ можеше да се попържи няколко часа в килията. Щеше да се занимава с Брийн сутринта, както и с Ренквист. Въпреки че Смит беше последен в списъка й, щеше да бъде под наблюдение известно време. Но не беше в състояние да наблюдава когото и да било с очи, които усещаше като два нагорещени въглена, забучени в лицето й.

Имаше нужда само да се опъне, каза си тя, да даде възможност на мислите си да се избистрят. Тя премина през мъглата на умората в прохладната и величествена тишина на къщата.

Мъглата потрепери и се разкъса. И Съмърсет пристъпи в нея.

— Закъсняхте, както обикновено.

Тя зяпна за миг, докато вцепененият й мозък се помъчи да се задейства отново. „Висок, кльощав, грозен, дразнещ. О, да, той се е върнал.“ Без да откъсва поглед от неговия, тя намери сили да свали лененото си сако и да го подхвърли на колоната в началото на стълбището, само за да го вбеси.

Беше удивително колко добре се почувства, като го направи.

— Как си минал през охраната на летището с този железен шип в задника? — Като впрегна всичките си усилия да не залитне, тя се наведе да вдигне котарака, който беше изцяло погълнат от заниманието да се провира между краката й. Погали Галахад по главата. — Виж, върнал се е. Не ти ли казах да смениш кода на охранителната система?

— Позорното устройство, което наричате превозно средство, не трябва да стои пред входа на къщата, нито пък — добави той, хващайки сакото й с два пръста, — това е подходящо място за части на облеклото.

Тя се запъти нагоре по стълбите, потискайки прозявката си.

— Изяж ме.

Той я наблюдаваше как се отдалечава и леко се усмихна зад гърба й. Хубаво беше да се прибереш у дома.

Ив отиде право в спалнята, успя да се добере до платформата, където пусна котарака на леглото, секунди преди тя самата да се стовари по лице върху него.

Вече бе заспала, когато Галахад се настани върху задните й части.

Рурк я откри там, както и очакваше след краткия рапорт на Съмърсет.

— Най-после се блъсна в стена, нали? — промълви той, като забеляза, че тя не бе свалила нито кобура си, нито ботушите. Почеса разсеяно котарака между ушите, сетне седна в спалнята, за да работи, докато Ив спи.

Първоначално тя не сънуваше нищо, просто изтощена лежеше на дъното на тъмно езеро. Едва когато започна да изплува на повърхността, сънищата заприиждаха — неясни форми и приглушени звуци. Болнично легло с бледа фигура, лежаща в него.

Марлин Кокс, сетне тя самата като дете. И двете пребити до смърт, и двете безпомощни. Сетне се появиха по-тъмни очертания, които се завъртяха около леглото. Ченгето, което е сега, гледаше детето, което е била.

„Има въпроси, които чакат своите отговори. Трябва да се събудиш и да отговориш на въпросите или той ще го направи отново с някой друг. Винаги има друга жертва.“

Но фигурата в леглото не помръдна. Лицето се променяше — първо беше нейното, после на Марлин, после на Джейси Утън, после на Лоис Грег и накрая пак нейното.

Гневът и страхът се сляха в едно. „Не си мъртва, не си като другите. Трябва да се събудиш. По дяволите, събуди се и го спри.“

Едно от очертанията придоби плътност и застана срещу леглото. Мъжът, който беше пребил детето и преследвал жената.

„Никога не се отказвам. — Очите му светеха присмехулно върху кървящото му лице. — Никога не се отказвам. Винаги ще има друга, каквото и да правиш. Можеш да поспиш, момичето ми. По-добре да спиш, отколкото да продължаваш да вървиш с мъртвите. Продължиш ли да вървиш, ще станеш една от тях.“

Той се протегна и натисна с ръце детската й уста. Очите й се отвориха, изпълнени с болка, изпълнени със страх. Ив можеше единствено да гледа, не беше способна да се помръдне, да се предпази, да се защити. Можеше единствено да гледа собствените си очи, докато те се изцъклиха и умряха.

Събуди се с усещането, че се задушава и се озова в ръцете на Рурк.

— Шшш. Това е само сън. — Устните му се притиснаха към слепоочието й. — Тук съм. Дръж се за мен. Само сън.

— Добре съм — но тя остана с лице заровено в рамото му, докато си възвърна нормалното дишане. — Добре съм.

— Все пак се дръж за мен. — Той никога не се чувстваше добре, когато тя имаше кошмари.

— Всичко е наред — тя вече усещаше как пулсът й се нормализира и ужасът избледнява в съзнанието й. Усещаше мириса на сапун и кожа и приятния допир на косата му върху бузата си.

Светът й се стабилизира.

— Колко е часът? Колко време загубих?

— Няма значение. Имаше нужда да поспиш. Сега се нуждаеш от храна и още сън.

Нямаше да спори. Умираше от глад. Още повече, че разпозна онази нотка в гласа му, която означаваше, че ще намери начин да изсипе успокоително в гърлото й, стига да му даде най-малкия повод.

— Мога да се възползвам от едно хапване. Но преди това бих могла да се възползвам от нещо друго.

— От какво?

— От твоята невероятна нежност, когато ме докосваш, когато ме любиш. Тогава ми се струва, че знаеш колко наранена се чувствам.

— Да.

Тя отметна глава назад и докосна бузата му.

— Дай ми твоята нежност.

— Ето — той прокара устни леко, сякаш я докосваше с перо, по веждите, страните, устата, докато разхлабваше кобура й. — Ще ми кажеш ли какво не е наред?

Тя кимна:

— Просто бъди с мен преди това. Имам нужда… просто имам нужда от теб.

Той я положи по гръб на леглото и изхлузи ботушите й. Мразеше да вижда сенки под очите й, сенки вътре в тях. Изглеждаше толкова бледа, почти прозрачна, сякаш можеше да прокара ръка през нея и ако го направи, тя ще изчезне като един от собствените му сънища.

Не беше необходимо да му казва, че трябва да е нежен, не му беше необходима дългата й тиха въздишка, за да разбере, че сега любовта щеше да я нахрани.

— Когато влязох и видях, че си заспала си помислих: „Ето го моя войник, изтощен от войните си.“ — Той вдигна ръката й и целуна пръстите й. — Сега те гледам и си мисля: „Ето я моята жена, нежна и прекрасна.“

Устните й се изкривиха, докато той я събличаше.

— Откъде го измисли това?

— Не знам. Достатъчно е да те погледна и светът идва при мен. Ти си моят живот.

Очите й пламнаха, сетне се напълниха със сълзи. Тя се надигна и пламенно го обви с ръце. Риданията напираха в гърлото й, но тя се уплаши, че ако им даде воля, никога няма да спрат. С устни притиснати към топлата извивка на шията му, тя се залюля. „Отнеси ме далеч — помисли си. — О, Господи, отнеси ме далеч поне за малко.“

Сякаш чул мислите й, той започна да я гали. Нежно, за да я утеши, да я приласкае. Когато думите му успокоиха тревожната й душа, тя се отпусна в ръцете му и го остави да я води.

Устните му бяха меки, меки и топли, когато намериха нейните. Пое нейните дълбоко, но бавно, за да се потопи в целувката и в него стъпка по стъпка. Почувства я как се поддава, неговият силен и храбър войник, докато стана мека като восък и течна като вода.

Съзнанието й се замъгли. Тук нямаше кошмари, нито сенки, спотайващи се по ъглите. Имаше единствено Рурк и тези почти лениви милувки, тези меки и сънливи целувки, които я отнасяха в тихия водовъртеж на покоя. Усещанията се наслояваха пласт по пласт, всяко едно беше като нежна тъкан, която обгръща умората и отчаянието, които тя не бе осъзнала, че са избуяли в нея.

Устата му се спусна по гърдата й, ускори сърцебиенето й с езика, който я обходи нежно, вкуси я. Със затворени очи тя прокара ръце по гърба му, обхождайки тялото му. Смъртта със своите безброй лица беше на милиони светове разстояние.

Когато устата му, ръцете му станаха по-настойчиви, тя беше готова, готова за онези първи трепети на надигаща се топлина. Онези дълги, благи тласъци в корема й, които превърнаха въздишката й в стенание.

Той не бързаше — времето бе негово, безкрайното време — възбуждаше я, омайваше я и се оставяше да бъде омаян. Тялото й беше истинска радост за него със своята гладкост, с еластичната си кожа, с изненадващите извивки. Виждаше как удоволствието разцъфва в нея, усещаше как се разлива по цялото й тяло с леки вибрации и потрепвания.

И накрая, когато и двамата бяха готови, той почувства как избухва в нея — онова великолепно гърлено стенание, онова прекрасно и безпомощно потреперване.

Оргазмът се разля в нея — дълга, гореща вълна, която връхлетя тялото, сърцето, разума. Пълното му отприщване беше божествено — като живота. Искаше й се да се обвие около него, да го притисне здраво, да го поеме в себе си, но той сключи пръсти с нейните и използва устата си, за да й даде още.

Не можеше да устои. Той я надви с нежност. И когато риданието най-после се отрони, то идваше от радостта, че желанието й отново се надига.

Хиляди пулсации вибрираха в тялото й. Чувствителната й кожа потрепваше при всеки лек допир на устните му. Мускулите й се отпуснаха, тя беше изцяло негова.

Той наблюдаваше лицето й, когато устните му леко се отъркаха в нейните. Наблюдаваше как очите й се отварят и видя, че сенките са изчезнали. Видя как потъва и той в това златистокафяво, докато се плъзваше в нея.

Пръстите й се вкопчиха в неговите и устните й се извиха, преди да изрече името му. Преди да се надигне и да го поеме.

 

 

Когато се успокоиха и утихнаха, той положи глава на гърдите й. Мислеше си, че Ив отново може да заспи, по-спокойно вече, но тя прокара пръсти в косата му.

— Бях толкова уморена — прошепна тя, — че трябваше да пусна колата на автопилот. Чувствах се толкова смазана, замаяна и глупава. Доста лайнян ден от наистина лайнян случай. Не са само жертвите, не са само жените. Сякаш той насочва пръст към мен, когато ги убива.

— И това те прави една от тях.

Тя отново затвори очи. „Слава богу — беше единственото, което й мина през ума. — Слава богу, че той разбира.“

— Една от тях и нещо друго — каза тя, мислейки за съня си. — Една от тях и онази, която се бори за тях, когато вече е твърде късно.

— Ив — той вдигна глава и я погледна в очите. — Не е, никога не е твърде късно. Знаеш това по-добре от всеки друг.

— Обикновено. Обикновено го знам.

Имаше нещо в тона й, което го накара да седне, да я притегли към себе си, сетне да хване лицето й с две ръце, за да може да го огледа внимателно.

— Знаеш кой е той.

— Да, знам. Но номерът е да го спра, да докажа, че е той и да го отстраня. Инстинктивно чувствах кой е той. Трябваше да си избистря главата, за да започна да предприемам правилните стъпки.

— Трябва да хапнеш и да ми разкажеш.

— Предполагам, че трябва да хапна и да ти разкажа за нещо друго — приглади косата си назад с двете си ръце. — Първо искам да си взема душ и да се свестя.

— Добре. — Той я познаваше достатъчно, за да й даде нужното й лично пространство. — Ще хапнем нещо тук горе. Аз ще се погрижа.

Гърлото й се напълни с напиращи чувства и тя наведе глава, така че веждите й да се озоват върху неговите.

— Знаеш ли какво ти е хубавото? Ти си много грижовен.

Прииска му се да я подхване още на мига, да я притисне да му каже какво я тревожи. Но я остави.

„Ще се изкъпе с прекалено гореща вода — помисли си той, докато се изправяше, за да вземе халати и за двама им и да подбере ястието, което ще е най-полезно за нея. — След това ще стои под струята, докато си възвърне енергията.“

Нямаше да губи време с хавлия, а щеше да влезе в контейнера за изсушаване и да се облее с още топлина.

„Не, нямаше да заспи отново — помисли си, докато слагаше храната. — Не още, не още известно време. Щеше да се подкрепи, сетне щеше да се върне към работа си и накрая отново да рухне. Това беше едно от най-удивителните и смущаващи неща у нея.“

Тя се върна, облечена с халата, който бе закачил на вратата на банята — тънък и семпъл халат, който той се съмняваше, че жена му изобщо знаеше, че притежава. Сенките се бяха върнали в очите й, макар че тя се опита да ги прикрие, като се намръщи на чиниите.

— Какъв е този зеленаж?

— Аспержи. Полезни са.

Ив си помисли, че прилича на нещо, което човек би докопал от градина в анимационно филмче, но рибата и оризът изглеждаха доста добре. Както и чашата вино с цвят на слама.

Започна с виното, като се надяваше, че то ще прокара по-лесно зелените стебла.

— Защо става така, че нещата, които са полезни, винаги трябва да са зелени и да изглеждат смешно?

— Защото хранителността не идва под формата на шоколадов десерт.

— А би трябвало.

— Печелиш време, Ив.

— Може би — тя набоде едно от стеблата и го напъха в устата си. Не беше чак толкова лошо, но тя направи отвратена физиономия за пред него.

— Нямах предвид това.

— Знам — тя си отчупи парченце риба. — Сънувах майка си.

— Сънува я или си я спомни?

— Не знам. И двете — тя изяде парченцето риба и загреба от ориза. — Струва ми се, че и двете. Намирах се в апартамент или хотелска стая. Не знам кое от двете, но по-скоро апартамент, струва ми се. Някаква дупка. Бях на три или на четири години. Как се разбира на колко точно?

— Не знам.

— Аз също. Както и да е…

Тя му разказа как е била сама, как е отишла в спалнята и си е играла с гримовете, перуката, въпреки че й е било забранено.

— Може би децата винаги правят онова, което им кажеш да не правят. Не знам. Но аз… не можах да устоя. Струва ми се, че исках да изглеждам красива. Реших, че целият онзи боклук ще ме направи красива. Да се правиш на кукла, нали така му казват на това? Правех се на кукла, защото веднъж, когато тя беше в добро настроение, ми каза, че приличам на малка кукла.

— Децата — предпазливо каза Рурк, — според мен, имат нещо като инстинктивна потребност да се харесат на майките си. Поне на тази ранна възраст.

— Сигурно е така. Аз не я харесвах, страхувах се от нея, но исках тя да ме харесва. Да ми каже, че съм красива или нещо такова. Мамка му.

Тя напъха в устата си още храна.

— Толкова се увлякох, че не ги чух да се прибират. Тя влезе и ме видя. Удари ме. Мисля, че беше друсана. Имаше разни неща по тоалетката. Не знаех какви са. Имам предвид, че като дете не знаех, но…

— Не е нужно да обясняваш.

— Да — тя продължи да яде. Страхуваше се, че храната ще заседне в гърлото й, но продължи да се храни. — Крещеше ми, а аз плачех. Ревях просната на пода. Искаше да ме цапардоса отново, но той не й позволи. Той ме вдигна — стомахът й се надигна при спомена за това. — Мамка му. О, мамка му.

Когато вилицата й иззвъня върху чинията, Рурк се протегна и нежно натисна главата й между коленете.

— Всичко е наред, дълго и бавно. Поеми си дъх дълбоко и бавно.

Гласът му беше нежен като коприна; такава беше и ръката на главата й. Но лицето му имаше убийствено изражение.

— Не мога да понасям да слага ръцете си върху мен. Дори тогава кожата ми настръхна при допира. Още не ме бе докосвал, не ме бе изнасилвал, но някаква част от мен знаеше. Как бих могла да знам?

— Инстинкт — той притисна устни към главата й, а сърцето му кървеше. — Детето разпознава чудовището, когато го види пред себе си.

— Може би. Може би. Добре. Добре съм. — Тя се изправи и отпусна глава назад. — Не можех да понасям да ме докосва, но се сгуших в него. Бях готова на всичко, само за да се махна от нея. От онова, което видях в очите й. Тя ме мразеше, Рурк. Искаше да съм мъртва. Не, нещо повече. Искаше да съм заличена от лицето на света. Беше курва. Онова на тоалетката й бяха вещи на курва. Курва и наркоманка и ме гледаше, сякаш съм нещо мръсно. Бях се появила на бял свят от нея. Мисля, че ме мразеше още повече точно заради това.

Въпреки че ръката й не беше съвсем стабилна, тя я протегна, за да вземе чашата с вино и да накваси пресъхналото си гърло.

— Не го разбирам. Мислех си, предполагам, че очаквах, че не може да е толкова лоша, колкото е той. Растяла съм вътре в нея, така че трябваше да има поне нещо. Но тя беше също толкова лоша, колкото и той. Може би дори повече.

— Те са част от теб — тя се сепна, когато чу думите му, а той положи ръце върху нейните, втренчи се решително в очите й. — Нещото, което те прави това, което си, Ив, е че си това, което си, въпреки тях.

Гласът й се задушаваше, но трябваше да го каже:

— Обичам те ужасно много точно в този момент.

— Значи сме наравно.

— Рурк, не знаех, не осъзнавах, че искам да имам нещо от нея, докато не осъзнах със сигурност, че нямам. Глупаво.

— Не е. Не, не е. Тази нощ ли сънува това за първи път?

Той видя — смесицата от вина и притеснение, която се изписа по лицето й. Пръстите му се вкопчиха с нейните, преди тя да успее да отдръпне ръцете си.

— Не си го сънувала тази нощ — тонът му беше безизразен, предупреждение, което я накара да премине в отбранителна позиция. — Преди колко време, Ив?

— Преди няколко дни. Миналата седмица. Откъде по дяволите да знам? Не съм го отбелязала в проклетия си електронен бележник. Имам няколко трупа, които се свличат в краката ми и се измъчвам. Нямам някой вездесъщ администратор, който да следи всеки мой ход и всяка моя мисъл.

— Мислиш си, че ако започнем да се караме, ще ми отклониш вниманието от факта, че си крила от мен в продължение на дни. Преди да отидем в Бостън — твърде бесен, за да седи, той се изправи. — Преди да те попитам какво не е наред и ти да ме забаламосаш с удобна лъжа.

— Не излъгах, просто не ти казах. Не можех да ти кажа, защото… — тя замлъкна и бързо превключи на друга вълна. — Не бях готова.

— Бабини деветини.

— Дори не знам какво означава това — тя набоде още една аспержа и я захапа решително.

— Решила си да не ми кажеш. — Той отново седна, притискайки я с присъствието си. — Защо?

— Знаеш ли, пич, сигурно би могъл да прибереш някъде по-дълбоко самолюбието си поне за пет шибани минути, щото не става въпрос за теб. Това си е мой проблем, така че… Хей!

Едва не го удари, когато я сграбчи за брадичката, но той я надви и я блъсна назад, за да се втренчи в очите й.

— Но всъщност става въпрос точно за мен, нали? Следвам криволичещите пътеки на твоя зает мозък доста добре, струва ми се. Онова, което разбрах за майка си неотдавна, те възпря да ме допуснеш до себе си.

— Виж, все още си объркан. Не смяташ, че си големият силен мъж, но всъщност си. Наранен си дълбоко, виждам го и реших, че ако ти стоваря всичко това, едва ли ще ти се отрази добре.

— Защото мисълта за майка ти, която не те е обичала, само ще ми причини скръб по моята собствена, която ме е обичала; вече се доближавам до повърхността.

— Нещо такова. Остави.

Но той не го направи.

— Това е погрешна и глупава логика. — Той се наведе и я целуна дълго и силно. — И предполагам, че аз бих постъпил по същия начин. Скърбя за нея. Не знам дали някога ще престана. Не знам как щях да започна да се справям с това без теб. Не ме изолирай.

— Просто се опитвах да дам и на двама ни време да се успокоим.

— Разбрано. Прието. Но изглежда, че се успокояваме по-добре заедно, не мислиш ли? Къде те удари тя?

Загледана в него, Ив докосна бузата си с опакото на ръката, сетне почувства как сърцето й спира, когато Рурк се наведе към нея и нежно докосна с устни мястото, сякаш то все още я болеше.

— Никога повече — промълви той. — Бихме ги, скъпа Ив. Поотделно и заедно ние ги бихме. Въпреки всички кошмари, въпреки горчивината, ние все пак победихме.

Тя си пое дъх.

— Ще се вбесиш ли, ако ти кажа, че говорих с Майра за това преди няколко дни.

— Не. Помогна ли ти?

— До известна степен. Но храната ми помогна повече. Прочисти ме. Може би мозъкът ми ще започне да действа отново. Бях толкова скапана, когато се прибрах, че дори не успях да подхвърля сносна обида на Съмърсет. А се подготвях, докато го нямаше.

— Хм — беше единственият отговор на Рурк.

— Бях измислила доста добри обиди. Пак ще ми дойдат. Но главата ми е запълнена с тази история и със случая. А освен това и Пийбоди ме изкарва извън нерви.

— Утре е големият ден за нея, нали?

— Слава богу. Ще ударя Фортни и Брийн утре, докато тя е на изпит. Ще взема Фийни за другар. А после… О, като говорим за удряне, Фортни е бушонирал Пепър.

— Моля?

— Насинил й е окото. Тя дойде и предяви обвинение, така че това заглажда обстоятелствата около задържането му. Уредих нещата така, че да не може да хленчи за пускане под гаранция до утре. Вече имах един рунд с Брийн днес. Той започна доста самонадеяно, но аз изтрих доволната физиономия от лицето му. Направо го помрачих до разпита, насрочен за утре. Ренквист е извън града по работа или поне така гласят официалните сведения. Мислех си, че мога да понатисна една от моите „връзки“ и да проверя дали случаят е наистина такъв или е просто шикалкавене.

— Дали отново ще проговори самолюбието ми, ако предположа, че аз съм тази „връзка“.

Тя моментално му се усмихна.

— Доста е полезно да си наоколо, дори и след секс.

— Скъпа, това е толкова трогателно.

— Освен това съм сложила и Смит под наблюдение. Искам да знам къде е всеки от тях по всяко време на денонощието, докато успея да се сдобия със заповед за арест.

— И откъде знаеш кой от четиримата е твоят човек?

— Познах го — промълви тя, сетне поклати глава. — Но това е вътрешно усещане и не можеш да арестуваш някого по усет. Има само един, който съвпада с профила, точка по точка. Трябва да изключа останалите трима и да построя случая само около един. След като свържа пътуванията с другите убийства, ще имам достатъчно, за да поискам заповед за обиск. Той има доста неща — хартията, инструментите, костюмите. Запазил е всичко това. Утре или вдругиден ще вляза вътре. И ще го пипна.

— Ще ми кажеш ли кой е?

— Мисля, че ще работим по метода на изключването — ще се захванем с пътуванията и датите на убийствата. Да видим дали ще започнеш да клониш в посоката, която аз съм поела. Ти самият имаш доста добър усет. За цивилен.

— Такова ласкателство. По всичко личи, че ще се захващаме за работа.

— Да, аз… Мамка му — джобният й видеотелефон избръмча. — Хващам го — каза тя, като скочи да се покатери на платформата, където се намираше леглото и грабна панталоните си от пода.

Измъкна го от един от джобовете и го включи:

— Далас.

— Лейтенант — насълзеното лице на Села Кокс изпълни екрана и накара сърцето й да забие лудо.

— Госпожо Кокс.

— Тя се събуди — сълзите продължаваха да се стичат, дори когато тя се усмихна лъчезарно. — Сега лекарят е при нея, но реших, че трябва да ви съобщя, веднага щом мога.

— Тръгвам — тя понечи да прекъсне връзката, но се спря. — Госпожо Кокс. Благодаря ви.

— Ще ви чакам.

— Току-що се случи чудо — обърна се Ив към Рурк, докато надяваше панталоните си. В следващия миг откри, че просто трябва да седне, да се остави за момент на омекналите си колена. — Видях лицето й. В съня си от тази нощ. Нейното и други, моето собствено. Видях лицето й и си помислих, че е мъртва. Че ще съм закъсняла за нея и тя ще е мъртва. Сгреших.

Тя си пое дълбоко въздух, а Рурк се приближи, за да бъде до нея.

— Видях и него. Баща ми, стоеше срещу болничното легло. Каза, че никога не се отказва. Винаги има следваща жертва и по-добре аз да се откажа, преди да умра.

— И е сгрешил.

— Адски си прав — тя се изправи. — Няма да се обаждам на Пийбоди. Искам да е свежа на изпита. Искаш ли ти да удариш едно рамо?

— Лейтенант, вече съм рамо до рамо с теб.