Нора Робъртс
Имитация в смъртта (19)

Осемнайсета глава

В една от залите за конференции Ив донесе дисковете с файловете по случая и подготви таблото си. Когато приключи с приготовленията, в стаята влезе Пийбоди.

— Лейтенант, нали това е мое задължение? Защо не ми позволявате да изпълнявам задълженията си?

— Мрънкало, мрънкало, мрънкало. Възложих ти друга задача. Уведоми ли капитан Фийни и детектив Макнаб за часа и мястото на съвещанието?

— Да, лейтенант, аз…

— Тогава къде са те?

— Ами, аз… — беше спасена, когато вратата се отвори. — Тук са.

— Добре свършена работа значи. Сядайте. Ще ви запозная с разговорите, които проведох извън града и ще ви обясня защо стигнах до извода, че нашият човек до момента е упражнявал уменията си на поне три други места.

Когато приключи, Ив установи, че седи на края на масата с чаша кафе, която Пийбоди й бе връчила, без дори да я поиска.

— Ще настоявам за разрешение да проверя пътуванията на заподозрените на въпросните дати. Командирът се съгласи да окаже известен натиск, но тъй като списъкът ми съдържа имена на влиятелни хора, това ще отнеме известно време. Сложила съм Кармайкъл Смит в края на списъка. Смятам, че той е твърде непостоянен и разглезен, за да съответства на профила.

Пийбоди вдигна ръка като зубрача на класа, който разваля кривата на успеха на всичките си съученици.

— Да, полицай?

— Лейтенант, непостоянството и разглезеността на Смит не отговарят ли по-скоро на профила на убиеца?

— Тези черти от характера му подсказват, че е възможно, затова пътуванията му също ще бъдат проверени. Но засега той е в края на списъка, Фортни е пред него, но разликата между двама им не е голяма. Ние…

Когато ръката на помощничката й отново се стрелна във въздуха, Ив се оказа раздвоена между удоволствието и раздразнението.

— Какво?

— Простете, лейтенант. Просто се опитвам да се прицеля във всички мишени, както при симулация, Фортни не отговаря ли на профила, почти напълно? Детството му, регистрираните предходни случаи на насилие над жените, настоящият му начин на живот?

— Да, но е към края на списъка най-вече защото е такъв задник — тя изчака да види дали Пийбоди ще направи някакъв коментар и забеляза как веждите на помощничката й се сбръчкват, докато тя говори. — Смятам, че човекът, когото търсим, има повече стил, ето защо в представите ми Ренквист и Брийн вървят ръка за ръка. Днес ще притисна в ъгъла любовницата на съпругата на Брийн и ще видим какво ще изскочи.

— Чух, че била безумно влюбена — отбеляза Макнаб и си навлече вледеняващия поглед на Пийбоди.

— Разбира се, една от основните ни грижи е обстоятелството, че е безумно влюбена — хладно отвърна Ив. — Не се и съмнявам, че това ще ни помогне да разкрием и заловим човека, който уби две жени и брутално нападна трета за по-малко от три седмици. Продължаваме нататък — каза тя, когато Макнаб поне се направи, че е засрамен. — И тъй като вие от Отдела за електронна обработка на информацията не влязохте с победния си танц, предполагам, че не сте открили нищо за фургона.

— Я обясни ти, момчето ми? — каза Фийни.

— Използвал е безжичен телефон — поде Макнаб. — Не си е направил труда да се мести или да използва филтър, така че беше доста лесно да го проследим. Съобщението за поръчката е пратено в хотел „Рънейсънс“. Това е едно шикозно място в Парк. Трябва да имаш минимум милион, за да минеш през портиера. Фургонът е бил поръчан преди четири дни в четиринайсет и трийсет и шест.

— По време на обедната почивка — промърмори Ив.

— Моето предположение е, че често посещава мястото и знае къде да отиде, за да прати едно бързо съобщение. Много от големите клечки си носят скъпите си малки мобилни видеотелефони, когато имат работен обяд. Тъй като е имал много специфични изисквания за поръчката, вероятно е подготвил съобщението предварително или пък е седнал в някое от сепаретата с чаша вино в ръка и го е направил там.

— Добре. Ще проверим дали някой от нашите заподозрени е обядвал в „Рънейсънс“ в деня на поръчката. Не е особено умно — каза тя и кимна доволно. — По-умно би било да се дегизира, да използва компютърен клуб. Да отиде някъде, където никой не го познава. Но той обича да го виждат. Обича да играе, затова отива в луксозен хотел, където се обзалагам, че го познават. Пийбоди, кажи ми какво намери за гипса.

— Открих магазини за строителни материали в Бруклин, Нюарк и Куинс, които са направили кешови продажби през последните шейсет дни. В магазините за медицински продукти не е направена нито една продажба в брой.

— Нито една?

— Не, лейтенант. Плащане с кредитна карта или поръчка по сметка. След това получих прилив на вдъхновение и проверих магазините за художествени материали.

— Художествени материали?

— Да, лейтенант, от гипс се изработват скулптури, а освен това се използва и в други изкуства. Има няколко магазина в града, още няколко в предградията и в Ню Джързи.

— Значи ни очаква доста работа — тя погледна часовника си. — Гипсът от местопрестъплението прекара достатъчно време в лабораторията. Ако нямат точно предположение за типа, ще им се наложи бързо да ми предложат такова. Да видим дали Дики Тъпака ще си заслужи заплатата, като ми каже дали има разлика в гипса за домакински, медицински и художнически нужди.

Погледна към Фийни.

— Излиза ли ти се?

— Не бих имал нищо против малко свеж въздух.

— Обади ми се, ако намериш такъв. Искаш ли да поемеш хотела?

— Стига да не се налага да сложа вратовръзка.

— С Пийбоди ще притиснем Тъпака на път към допълнителната дажба на Джулиета.

— Може да се опита да ви сваля — отбеляза Макнаб. — Защо да не я поемем ние? О! — той се хвана за хълбока, когато лакътят на Пийбоди се заби в него. — Господи, просто се шегувам. Откакто си проми мозъка от учене, нямаш никакво чувство за хумор.

— Ще ми стане много весело, като ти сритам задника.

— Деца, деца — Ив усети как окото й започва да потрепва. — Да оставим тия неща за по-късно, след като заловим лошия и го пратим на топло. Фийни, удържай твоя идиот. Нито дума повече, Пийбоди.

След което доста силно избута помощничката си през вратата.

Изминаха цели пет преки, преди Пийбоди да проговори. Ив реши, че това е нов рекорд.

— Просто не разбирам защо трябва да говори за други жени по този начин. Или да ги гледа с този блясък в очите. Подписахме договор.

— О, Исусе Христе! Страх те е от договора, Пийбоди. Фобия от официални документи. Преодолей я. Обсебена си от тази мисъл, защото си подписала за колко, за година? И сега непрекъснато се питаш: ами ако не се получи? Кой ще се изнесе? Кой ще вземе общите чинии за салата или някоя друга подобна глупост.

— Ами, може би. Но това е нормално, нали?

— Откъде, по дяволите, бих могла да знам?

— Вие сте омъжена.

Искрено шокирана, Ив закова колата си пред светналия в червено светофар.

— И това ме прави нормална? Просто съм омъжена. Знаеш ли колко ненормални семейни хора има по тази велика земя и извън нея? Само погледни регистрираните случаи на домашно насилие за района на Манхатън. Бракът не прави хората нормални. Вероятно бракът не е нормален. Просто… е.

— Защо се омъжихте?

— Аз… — Умът й стана като празно поле. — Той искаше. — Като чу колко неубедително прозвучаха думите й, тя се размърда на седалката си и натисна газта. — Това е просто един вид обещание, нищо повече. Обещание, което се стараеш да не нарушиш.

— Като договор.

— Ето, започна да схващаш.

— Далас, много сте мъдра.

— Сега пък станах и мъдра — промърмори тя. — Нека ти дам урока си за деня. Ако искаш Макнаб да престане да мисли за други жени, да ги гледа и да говори за тях, по-добре го заведи на ветеринар да го кастрира. От него ще стане добър домашен любимец. Жените са още по-зле. Те си набелязват някого. „О, господи, това е той, трябва да го имам.“ Така и става. След което прекарват остатъка от живота си, опитвайки се да измислят как да го променят. И ако накрая успеят да го постигнат, загубват интерес към него, защото, познай? Вече не е той.

— Във всичко това има доста здрав разум.

— Ако ми кажеш, че съм и разумна, освен нормална и мъдра, ще те фрасна в стомаха. Също толкова объркана съм, колкото и всеки друг и така ми харесва.

— В много отношения, лейтенант, вие сте дори по-объркана от всеки друг. Това ви прави онова, което сте.

— Мисля, че все пак ще те фрасна в стомаха. Запиши го в електронния ми бележник.

Тя си поигра с паркирането в две редици, което винаги й оправяше настроението, но в крайна сметка намери свободно място на уличната рампа.

 

 

Сградата на Седмо авеню изглеждаше съвсем обикновена, дори леко занемарена, но мерките за сигурност съперничеха на тези в сградата на Обединените нации.

Премина през първия пропуск, на който показа значката си за проверка, взеха й отпечатък от дланта и се подложи на цялостно сканиране. На втория пропуск униформен охранител я запита за целта на посещението й и отново премина през сканиране.

Ив огледа малкото фоайе със захабен линолеум и голи бежови стени.

— Да не би тук да пазите държавни тайни?

— По-жизненоважни от тях, лейтенант — охранителят й се усмихна накриво, докато й подаваше личната карта. — Модни тайни. Конкурентите опитват какво ли не, само за да хвърлят едно око. Опитват се да се доберат до етажа на дизайнерите, преструвайки се, че носят поръчки от хранителни магазини, от пицарии. Но има и по-изобретателни. Миналия месец имахме фалшив инспектор по противопожарна безопасност. Премина и проверката на личната карта, но скенерът засече записващото му устройство и го изритахме.

— Ти си от бранша?

— Бях — той изглеждаше доволен, че го е разпознала. — Направих двайсет и пет години стаж, повечето време съм работил сам. Тук плащат по-добре и става доста оживено преди големите пролетни и есенни модни дефилета.

— Сигурна съм. Познаваш ли Серена Унгър, работи като дизайнер тук?

— Може и да се сетя, ако ми я опишеш.

— Висока, слаба, чернокожа, красива. Към трийсетте. С къса коса — черна с червеникав оттенък, остро лице, дълъг нос, продълговати очи. Пада си по момичета.

— Да, сещам се за коя говориш. Има карибски акцент. Имаш следа, която води към нея?

— Тя може да ме заведе до някой друг. Има една жена, с която тя се занимава. Горе-долу на същата възраст. Руса, засукана. Носи пети номер, доста кръшна, привлекателна и делова. Омъжена. Джулиета Глас.

— Няколко пъти е била допускана в сградата. Модна журналистка. Виждал съм ги да излизат заедно. За обяд или в края на работния ден. Изчакай за малко.

Той се обърна към компютъра си и провери данните си.

— Хм, по моите данни през последните осем месеца Глас е идвала при Унгър десет пъти. Шест месеца преди това има шест посещения при Унгър — по веднъж месечно. А като се върна още шест назад има само две посещения.

— Осемнайсет месеца. — Тя се замисли за датите на другите убийства. — Благодаря.

— Радвам се да съм от полза. Ето — той отвори едно чекмедже и извади две значки, — сложете ги и ще бъдете пропуснати без проблеми през останалите охранителни постове. Трябва ви източният асансьор, петнайсети етаж.

— Благодаря.

— Няма за какво. Понякога работата ми липсва. Тръпката, нали разбираш?

— Да, разбирам те.

Петнайсетият етаж беше работен етаж — приличаше на кошер от кабинети и множество малки килийки за второстепенните служители. Унгър не ги накара да чакат.

— Точни сте. Оценявам го — тя пристъпи иззад бюрото си и подаде ръка. — Програмата ми е претоварена.

— Ще се постараем да се върнете по-бързо към нея.

Затвори вратата, което наведе Ив на мисълта, че е дискретна. Беше ъглов кабинет, което пък й подсказа, че явно е доста преуспяваща дизайнерка, и беше стилно украсен с картини на плажове, вместо с модни плакати.

Унгър посочи към два стола и седна на собствения си зад бюрото.

— Трябва да призная, че съм малко объркана и не разбирам защо от полицията биха искали да говорят с мен.

Усмихна се и показа редица хубави бели зъби, докато тъмните й очи гледаха приятелски и озадачено. „Добра е“ — помисли си Ив. Но не достатъчно. Джулиета със сигурност бе говорила с нея и много добре знаеше защо са тук.

— След като програмата ви е претоварена, госпожице Унгър, защо да си губим времето в празни приказки. Джулиета Глас най-вероятно ви е казала, че сме разговаряли с нея и със съпруга й. Изглеждате ми умна жена и сигурно сте се досетили, че знаем за връзката ви с Джулиета.

— Предпочитам личният ми живот да си остава личен. — Унгър се завъртя в стола си, езикът на тялото й показа, че се е отпуснала, а гласът й беше спокоен и хладен. — И не разбирам какво общо има връзката ми с Джулиета с вашето разследване.

— Не е нужно да разбирате. Просто трябва да отговорите на някои въпроси.

Съвършено извитите вежди на Унгър се вдигнаха високо на челото й.

— Е, това е да се кара направо по същество.

— Моята програма също е доста претоварена. Имате сексуална връзка с Джулиета Глас.

— Имаме интимна връзка, което е нещо различно от сексуална.

— Значи просто си седите в хотелската си стая в „Силби“ по време на обедната си почивка и си говорите?

Устните на Унгър се свиха и през лицето й премина обидено изражение.

— Не ми е приятно да ме шпионират.

— Сигурно и на Томас Брийн не му е особено приятно да му изневеряват. На всички ни се налага да се примирим с нещата такива, каквито са.

Дизайнерката си пое дълбоко въздух.

— Права сте. С Джулиета имаме интимна връзка, която включва и секс и за която тя предпочита съпругът й да не научава.

— От колко време поддържате тази интимна връзка?

— Познаваме се по служебна линия от близо четири години. Взаимоотношенията ни започнаха да се променят преди около две години, макар че не стигнахме веднага до интимност.

— Станало е преди около година и половина — предположи Ив.

— Виждам, че добре сте ни проучили. Имаме много общи неща и изпитахме взаимно привличане. Джулиета беше и продължава да е нещастна в брака си. Това е първата й извънбрачна връзка и единственият случай, в който съм се обвързала със семейна жена или пък мъж. Не харесвам изневярата.

— Сигурно ви е трудно да правите нещо, което не харесвате.

— Има си своите трудни, както и вълнуващи страни. Няма да го отрека. Първоначално и двете просто забравихме за себе си. Но вместо еднократно преживяване, каквото и двете смятахме, че е, се оказа, че чувствата ни се задълбочават. Обичам секса — тя сви рамене. — Като цяло намирам жените по-интересни от мъжете. Но с Джулиета открих нещо повече. Сродна душа.

— Влюбена сте в нея.

— Да. Влюбена съм в нея и ми е трудно, защото не можем открито да бъдем заедно.

— Не иска да напусне съпруга си?

— Напротив. Но знае, че няма да продължа връзката си с нея, ако го стори.

— Сега вече се обърках.

— Има дете. Едно дете заслужава да бъде и с двамата си родители, когато това е възможно. Няма да стана съучастник това невинно създание да бъде лишено от сигурността, която има в момента. Момчето няма вина, че майка му обича мен, а не баща му. Ние сме възрастни хора и носим отговорност.

— А тя не е съгласна със схващането ви по този въпрос.

— Ако Джулиета има някакъв недостатък, това е, че не е достатъчно добра майка. Не е достатъчно привързана към детето си, колкото смятам, че би трябвало да бъде. Аз самата искам да имам дете един ден и очаквам от партньорката си да желае дете и да се грижи за него също като мен. Доколкото знам Томас Брийн е отличен баща, но не може да бъде майка на момчето. Само тя може.

— Но не е толкова добър като съпруг обаче.

— Тъй като не е мой съпруг, нито е редно, нито е честно да го съдя. Но тя не го обича и не го уважава. Смята, че е досаден и твърде лесно се подвежда.

— Били сте с нея през нощта на четвърти септември.

— Да, бяхме в апартамента ми. Каза на съпруга си, че има късна среща.

— И смятате, че той се е хванал?

— Тя внимава. Досега мъжът й не я е обвинил. Щеше да ми каже. Ако трябва да съм честна, лейтенант, мисля, че й се иска да го направи.

— А в неделя сутрин същата седмица, когато е извела детето. С тях ли бяхте?

— Срещнахме се в парка. — Очите й се обляха от топла светлина. — Харесвам момчето.

— Значи тримата заедно?

— Виждаме се всяка седмица. Искам да ме опознае, да му е добре с мене. Когато поотрасне, може би ще успеем да съчетаем взаимоотношенията си.

— Джулиета казвала ли ви е някога, че мъжът й проявява склонност към насилие?

— Не. Повярвайте ми, ако в този дом имаше насилие, щях да я накарам да вземе момчето и да го напусне. Работата му е странна и смущаваща, но изглежда за него си остава просто работа. Подозирате го в убийството на онази жена в Китайския квартал. Лейтенант, ако смятах, че е способен да извърши подобно нещо, щях да спася любовницата си и сина й от него. Каквото и да ми коства това.

 

 

— Знаеш ли какъв е проблемът, когато имаш извънбрачна връзка, Пийбоди?

— Налага ти се да обясняваш защо не носиш вкъщи секси бельото, което купуваш?

— И това. Но основното е заблудата. Те наистина си мислят, че им се разминава. При някои номерът настина минава, но за кратко, винаги има достатъчно начини да разбереш. Прекалено често оставаш до късно на работа; получаваш тайни телефонни обаждания; приятел на приятел те вижда да обядваш с някой, който не е законната ти половинка в забутан ресторант. И освен всичко, стига въпросната половинка да не е в кома, винаги го усещаш със сетивата си — погледа, мириса, промяната при допир. Серена Унгър не е глупава, но наистина вярва, че Брийн и хабер си няма.

— А вие сте на друго мнение.

— Той знае. Жена му си играе на прескочикобила с друга жена от година и половина, няма начин да не знае.

— Но ако е така, как може да не му обръща внимание, да се преструва ден след ден, че всичко е наред? Сигурно те изяжда отвътре, докарва те до лудост… И вие биете точно натам. Ако Рурк се занимаваше с друга жена, какво щяхте да направите?

— Никога нямаше да открият телата. — Тя потупа с пръсти по волана, докато се включваше в уличното движение. — Жените разрушават щастливото му домашно огнище, заплашват семейството му. Което е по-лошо — карат го да се чувства кастриран. Прекарва целия си ден в писане за убийства. Запленен е от тях, защо да не се пробва? Да покаже на тези кучки кой командва. Мисля, че е време да го извикаме на разпит и да го притиснем. Но първо ще проверим някои от магазините за гипс. Може би ще ни помогнат с още нещо.

Пийбоди извади джобния си компютър и потърси адреса на най-близкия магазин.

— Магазин за художествени материали „Вилидж“, намира се на „Уест Бродуей“ 14. Лейтенант, знам, че сте се съсредоточили върху Брийн и Ренквист, но аз клоня в обратната посока и се надявам, че това няма да ви вбеси и няма да си спомните да ме фраснете в стомаха. Виждала съм ви как удряте и сигурно доста боли.

— Ако се вбесявам на всеки, който не е съгласен с мен… О, така е, правя го. Но в този случай ще направя изключение.

— Много ви благодаря.

— И защо не си съгласна?

— Така… — Пийбоди се завъртя в седалката си така, че да вижда профила на Ив. — Според мен Фортни повече отговаря на профила. Той не уважава жените. Сваля ги и ги поваля с удари, защото това е неговият начин да покаже каква голяма работа е. Хванал се е със силна жена, защото тя се грижи за него и колкото повече го прави, толкова повече я мрази и й изневерява. Има две бивши съпруги, които са му одрали кожата, защото не е можел да си държи панталона закопчан и без Пепър сигурно не би могъл да си издейства дори среща в попрището, в което се изявява. Излъга на разпита, за да се защити. Алибитата му имат повече дупки от килограм швейцарско сирене и освен това обича да театралничи.

— Всички тези заключения са уместни и сълзи на гордост напират в очите ми.

— Наистина ли?

— За сълзите ли? Не. Както и да е. Поради всичко това той все още е в списъка.

— Но когато клоните към човек като Брийн, просто не го разбирам. Толкова е мил с детето си. И дори да знае за връзката на жена си, не е ли по-вероятно да го прикрива, защото обича семейството си и се надява всичко да отмине? Като не си признаваш нещо, струва ти се, че не съществува. Мога да си представя как човек би се справил с нещо подобно по този начин. Би могъл да убеди себе си, че това не се брои за изневяра, защото не е с друг мъж, че тя експериментира или нещо подобно.

— Може и да си права.

— Така ли? — Окрилена, Пийбоди продължи нататък. — И Ренквист. Прекалено е превзет. Цялата тази история с комбинирането на закуската и обяда точно в десет всяка неделя. А и жена му. Мога да си я представя как извръща поглед, ако той я кара да си пробва бельото в спалнята от време на време, но не мога да си я представя да живее с психопат. Тя е прекалена снобка. И би трябвало да знае. От пръв поглед можеш да отгатнеш, че знае всичко, което се случва тази къща и би трябвало да се досеща, ако има нещо.

— Мисля, че си права за последното. Нищо не й убягва. Но си мисля, че би могла да живее с психопат без никакъв проблем. Стига да не цапа с кръв нейния под. Срещнах се с жената, която го е отгледала, Пийбоди. Оженил се е за същата порода жена, само че от по-висока класа и по-изискана. Но щом си мислиш за Фортни, ето какво. Ако не приключим случая до вдругиден, ти ще вземеш Лео.

— Къде да го взема?

— Да работиш по него, Пийбоди. Да се съсредоточиш върху него и да видиш какво ще изскочи.

— Мислите, че ще го приключим.

— Скоро. Но може и да получиш своя шанс.

 

 

Те провериха три магазина, преди Ив да сметне, че вече е време да се отбие в болницата и да види как е Марлин Кокс. Поздрави охранителя, когото бе оставила на пост пред вратата и му каза да си почине десетина минути, защото Пийбоди ще го смени.

Вътре намери госпожа Кокс, която четеше на глас книга, докато машините поддържаха връзката на дъщеря й със света.

Села вдигна поглед, сетне отбеляза мястото, до което бе стигнала и остави книгата настрана.

— Казват, че хората в кома често чуват звуци, гласове и реагират. Сигурно е като да си зад завеса и да не можеш да я дръпнеш.

— Да, госпожо.

— Редуваме се да й четем — госпожа Кокс се протегна и оправи чаршафите, които покриваха тялото на Марлин. Миналата нощ заредихме диск. „Джейн Еър“ — една от любимите книги на Марли. Чела ли сте я?

— Не.

— Чудесна история. Любов, оцеляване, триумф и изкупление. Днес донесох книгата. Реших, че ако ме чуе да й чета, ще й подейства успокоително.

— Сигурна съм, че сте права.

— Мислите, че вече е свършено с нея. Всички тук си мислят така, въпреки че са много мили и работят много усърдно. Но мислят, че е свършена. Аз знам, че не е така.

— Не съм аз тази, която може да каже, госпожо Кокс.

— Вярвате ли в чудеса… Съжалявам, забравих името ви.

— Далас. Лейтенант Далас.

— Вярвате ли в чудеса, лейтенант Далас?

— Никога не съм се замисляла над това.

— Аз вярвам.

Ив се приближи към леглото. Лицето на Марлин беше безцветно. Гърдите й леко се повдигаха и отпускаха в темпото на машината, която дишаше вместо нея с ритмични свистящи звуци. Видя смъртта, надвиснала над нея.

— Госпожо Кокс, щял е да я изнасили. Да бъде жесток с нея — тя се извърна и срещна погледа на майката. — Щял е да направи всичко възможно да я задържи в съзнание, за да изпита болката, страха и безпомощността. Това е щяло да му достави удоволствие и е щял да отдели известно време, за да я измъчва. Във фургона имаше… инструменти, които сигурно е щял да използва.

— Искате да знам, че тъй като се е борила, тя е успяла да избегне всичко това. Попречила му е да й причини тези ужасни неща и това също е един вид чудо. — Плачът й прозвуча на пресекулки, докато тя потисна напиращо ридание. — Където има едно, може да има и второ. Щом успее да дръпне завесата, тя ще ви каже кой е той. Казаха ни, че сигурно няма да доживее до сутринта. Вече минава обед. Ако смятате, че с нея е свършено, защо тогава дойдохте днес?

Ив понечи да отговори, сетне поклати глава и отново погледна към Марлин.

— Щях да ви кажа, че е рутинна процедура. Но истината е, госпожо Кокс, че тя вече е свързана и с мен. Така стоят нещата.

Когато комуникаторът й избръмча, тя се извини и излезе в коридора.

— Пийбоди — обърна се тя към помощничката си в мига, в който приключи разговора си, — тръгваме.

— Случило ли се е нещо?

— Оставих човек да наблюдава дома на Ренквист. Бавачката току-що е взела такси до музея „Метрополитън“. Сама. Търсех възможност да говоря с нея на четири очи.

 

 

София бавно се разхождаше из секцията „Френски импресионизъм“. Ив размени няколко думи със служителката, на която бе възложила да я следи, освободи я и се отправи към гувернантката.

— София ди Карло? — Ив показа значката си и видя как жената подскочи и пребледня.

— Нищо не съм направила.

— Тогава няма защо да изглеждате толкова виновна. Да седнем.

— Не съм нарушила закона.

— Тогава не го правете сега с отказа си да говорите с полицейска служителка. — Това определено не беше криминално деяние, но Ив видя, че София явно не го знаеше.

— Госпожа Ренквист каза, че не трябва да говоря с вас. Как ме открихте тук? Мога да загубя работата си. Работата е хубава. Добре се справям с Роуз.

— Сигурна съм, че е така и не е необходимо госпожа Ренквист да разбира, че сте говорила с мен.

За да си подсигури съдействието й, Ив я хвана за ръката и я притегли към една пейка в центъра на залата.

— Според вас защо госпожа Ренквист не иска да говорите с мен?

— Хората ще клюкарстват. Ако полицията разпитва семейството и персонала, хората ще пуснат какви ли не слухове. Съпругът й е много влиятелен човек, много влиятелен. Хората обичат да клюкарстват за влиятелните хора.

Докато говореше, тя кършеше ръце. На Ив се й се случваше често да види някой, който наистина кърши ръце. Около жената като сигнални светлини трептяха опънати нерви и нещо по-близо до страх.

— София, проверих в службата за имигранти. Вие сте законно пребиваваща в страната. Защо се страхувате да говорите с представители на полицията?

— Казах ви. Господин и госпожа Ренквист ме доведоха в Америка, дадоха ми работа. Ако се разочароват от мен, ще ме отпратят. Обичам Роуз. Не искам да загубя малкото си момиченце.

— От колко време работите при тях?

— От пет години. Роуз беше само на една година. Тя е толкова добро дете.

— А родителите й? Лесно ли се работи за тях?

— Те… са много справедливи. Имам хубава стая и добра заплата. Всяка седмица имам един цял свободен ден и един следобед. Обичам да идвам тук, в музея. Образовам се.

— Разбират ли се? Семейство Ренквист?

— Не разбирам.

— Карат ли се?

— Не.

— Никога?

Ужасът, изписан по лицето на София бе заменен от отчаяние.

— Те са много благопристойни по всяко време.

— Малко ми е трудно да го повярвам, София. От пет години живееш в техния дом и никога не си видяла неблагопристойно поведение, не си дочула кавга.

— Не е моя работа…

— Аз го правя твоя работа. — „Пет години — помисли си Ив. — При постепенно увеличаваща се заплата жената сигурно вече имаше доста солидна финансова възглавница. Далечната вероятност да загуби работата си можеше да я разстрои, но не и да я уплаши.“ — Защо се страхуваш от тях?

— Не ви разбирам.

— Напротив — Ив забеляза страха в очите й. — Той идва ли в стаята ти нощем, когато детето спи? Когато жена му е в другия край на коридора?

Очите й се напълниха със сълзи, които започнаха да се стичат по страните й.

— Не! Не! Няма да говоря. Ще загубя работата си…

— Погледни ме! — Ив сграбчи ръцете на София и ги стисна. — Преди малко бях в болницата, където едно момиче се бори за живота си. Ще говориш с мен и ще ми кажеш истината.

— Няма да ми повярвате. Той е много влиятелен човек. Ще кажете, че съм лъжкиня и ще ме отпратят.

— Той ти го е казал. „Никой няма да ти повярва. Мога да правя каквото си искам, защото никой няма да ти повярва.“ Но не е вярно. Погледни ме, погледни ме в очите. Аз ще ти повярвам.

Сълзите бяха замъглили погледа на жената, ала все пак тя съзря нещо в очите на Ив, което предизвика поток от думи.

— Казва, че трябва да го правя, защото жена му не го прави. Не и откакто е разбрала, че чака дете. Имат отделни стаи. Той казва, че такъв е цивилизованият тип брак и аз трябва да му позволя да… ме докосва.

— Това няма нищо общо с цивилизоваността.

— Той е влиятелен човек, а аз съм просто прислужница. — Макар че продължаваше да плаче, гласът й издаваше хладна решителност. — Ако го кажа, ще ме опозори, ще ме изпъди, ще ме откъсне от Роуз. Това ще опозори семейството ми, ще го съсипе. Ето защо идва в стаята ми, заключва вратата и изгасва лампите. Правя каквото ми каже и после не ме закача.

— Причинява ли ти болка?

— Понякога — тя втренчи поглед в ръцете си и в сълзите, които се стичаха по тях. — Ядосва се, ако не може… да го направи. Тя знае — София вдигна насълзените си очи. — Госпожа Ренквист. Нищо не се случва в къщата без нейно знание. Но не прави нищо, не казва нищо. Инстинктивно усещам, че ще ме нарани повече, отколкото той, ако разбере, че съм говорила за това.

— Искам да се върнеш назад, към ранното утро на четвърти септември. Той вкъщи ли си беше?

— Не знам. Кълна се — побърза да каже тя, преди Ив да успее да се намеси. — Стаята ми се намира в задната част на къщата и вратата ми е затворена. Не чувам, когато се влиза или излиза. Имам интерком за стаята на Роуз. Винаги е включен, освен… освен когато той го изключва. Никога не напускам стаята си през нощта, освен ако Роуз не се нуждае от мен.

— В неделя сутрин същата седмица?

— Семейството комбинира закуската с обяда, както обикновено. В десет и половина. Точно в десет и половина — каза тя с едва доловима усмивка. — Нито минута по-рано, нито минута по-късно.

— Преди това. Да кажем към осем часа. Той беше ли вкъщи?

— Не знам — тя прехапа долната си устна, мъчейки се да си спомни. — Мисля, че не. Бях в стаята на Роуз и й помагах да си избере рокля за деня. В неделя трябва да е облечена в подходяща рокля. И от прозореца видях, че господин Ренквист се приближава към къщата с колата си. Понякога в неделя сутрин играе голф или тенис. Част от работата му е да се среща с хора.

— С какво беше облечен?

— Аз… съжалявам. Не си спомням. Струва ми се, че с риза за голф. Така мисля. Не беше костюм, а нещо по-неглиже, като за лято. Те и двамата се обличат много внимателно. Според случая.

— А миналата нощ? Вкъщи ли си беше?

— Не знам. Не е идвал в стаята ми.

— Тази сутрин. Как се държа тази сутрин?

— Не съм го виждала. Получих указания да поднеса закуската на Роуз в детската стая. Правим го, когато господин или госпожа Ренквист са много заети, не се чувстват добре или имат срещи.

— И кое от трите беше днес?

— Не знам. Не ми казаха.

— В къщата има ли някакво място, където той се затваря и вие с детето нямате достъп?

— Кабинетът му. Той е много важен човек и върши важни неща. Кабинетът му се заключва и никой няма право да го безпокои, когато е там.

— Добре. Може би ще се наложи да говоря с теб отново. А дотогава мога да ти помогна. Това, което Ренквист прави е лошо и престъпно. Мога да го накарам да спре.

— Моля ви. Моля ви. Ако направите нещо, ще трябва да си тръгна. Роуз има нужда от мен. Госпожа Ренквист не я обича като мен, а той почти не забелязва детето. Другото, онова, което прави, няма значение. Вече не се случва толкова често. Мисля, че е загубил интерес.

— Можеш да ми се обадиш, ако промениш мнението си. Ще ти помогна.