Нора Робъртс
Имитация в смъртта (18)

Седемнайсета глава

Марлин Кокс работеше в ирландската кръчма „При Райли“ от десет до два през нощта, три пъти седмично. Заведението беше на вуйчо й, който всъщност се казваше Уотърман, но моминското име на майка му беше Райли.

Подпомагаше се финансово, за да направи своята докторантура в Колумбийския университет. Учеше градинарство, въпреки че плановете й за реализация по специалността бяха доста неясни. Преди всичко тя просто обичаше университета, затова продължаваше да е студентка на двайсет и три години.

Беше дребна и хубава брюнетка с дълга права коса и наивни кафяви очи. По-рано това лято семейството й се бе разтревожило за нея, когато няколко студенти от Ню Йорк бяха убити и тя бе отменила летните си занятия.

Трябваше да си признае, че самата тя бе леко уплашена. Познаваше първото убито момиче. Само бегло, но все пак беше доста шокиращо да разпознаеш лицето на колега от университета по новините.

До този момент не познаваше някой, който да е умрял, още по-малко от насилствена смърт. Не се налагаше да я убеждават особено много да си стои повече вкъщи и да вземе допълнителни предпазни мерки.

Но полицията бе заловила убиеца. Всъщност бе виждала и него. Освен шока, тя изпита и едно странно вълнение.

Сега, когато нещата се бяха уталожили, Марлин не се сещаше често за убитото момиче, нито за убиеца, с когото бе разговаряла в един компютърен клуб. Животът й беше съвсем нормален и го поделяше между семейството, работата и ученето.

Всъщност в момента дори беше прекалено нормален. Нямаше търпение занятията й да се върнат към сериозното си темпо. Искаше да се заеме с тях с пълна сила и да прекарва повече време с приятелите си. И се чудеше дали да не позадълбочи връзката си с един младеж, с когото бе започнала да флиртува по време на прекъснатата си лятна сесия.

Слезе на спирката на метрото, която се намираше на две преки от апартамента, който споделяше с две свои братовчедки. Кварталът беше добър — одобрен от семейството, разбира се — с тихи улици и добри съседи. Краткият преход до дома не я тревожеше. Вече две години изминаваше същия път и досега никой не я бе притеснявал по никакъв начин.

Понякога почти й се искаше да се случи нещо такова, само за да докаже на прекалено загриженото си семейство, че може да се справи сама.

Зави на ъгъла и видя малък фургон, нает от същата компания, чиито услуги бе ползвала, когато се премести от дома на родителите си в новото си жилище.

Беше доста необичайно време да се нанася или изнася човек, помисли си, но когато се изравни с фургона, чу ударите и няколко мъжки ругатни.

Видя, че мъжът се мъчеше да вкара малко канапе отзад. Беше добре сложен и макар да беше с гръб към нея, Марлин прецени, че е достатъчно млад да се справи. Тогава видя, че дясната му ръка е гипсирана.

Той се опита да повдигне канапето с лявата си ръка, използвайки рамото си, но тежестта и ъгълът, под който беше, му попречиха и единият край отново се стовари на асфалта.

— По дяволите, по дяволите, по дяволите — мъжът извади бяла кърпичка и си попи потта на лицето.

Тя най-после успя да го види и реши, че е симпатичен. Черната му къдрава коса — любимата й за мъж — се спускаше по яката на ризата му изпод бейзболната шапка.

Понечи да отмине. Симпатичен или не, не беше особено разумно да се заговаря с мъже на улицата посред нощ. Но той изглеждаше толкова клет — разгорещен, изнервен и малко безпомощен.

Добросърдечността й я накара да спре, но нюйоркската й предпазливост й подшушна да стои на разстояние.

— Нанасяте се или се изнасяте? — попита го тя.

Мъжът подскочи и й се наложи да прехапе устни, за да не се разсмее. И когато се обърна и я видя, вече зачервеното му лице потъмня още повече.

— Ами, май нито едното, нито другото. Предполагам, че просто мога да оставя това глупаво нещо и да заживея в каравана.

— Ударил сте си ръката, а? — любопитството я накара да се приближи още малко. — Никога не съм виждала толкова голям гипс.

— Да — той прокара ръка по него. — Остават ми още две седмици. Счупих я на три места, докато се катерех по скали в Тенеси. Глупава история.

Тя реши, че е доловила южняшко звучене в гласа му и се приближи още една крачка.

— Доста късно през нощта сте решил да се пренасяте.

— Ами, приятелката ми, бившата ми приятелка — поправи се той с гримаса, — работи нощем. Каза ми, че трябва да си изнеса вещите, когато я няма. Друга глупава история — добави той с лека усмивка. — Брат ми трябваше да дойде да ми помогне, но закъснява. Типично за него. Искам да натоваря вещите си, преди Дона да се върне, а и съм наел фургона само до шест часа.

Беше наистина симпатичен. Малко по-възрастен от нейния тип мъже, но й хареса носовата нотка в гласа му. Освен това беше в безизходица.

— Мога да ви помогна.

— Наистина ли? Няма ли да имате нещо против? Настина ще съм ви много благодарен. Ако само успеем да вкараме тази проклетия, може Франк да се появи за останалото. А и мисля, че с останалото бих могъл да се справя сам.

— Няма проблем — тя пристъпи по-близо. — Качете се горе, аз ще бутам отдолу, а вие ще ми давате указания.

— Да се пробваме — той се качи с известно затруднение заради гипса.

Тя се постара да го вдигне и да го избута навътре, но краят на канапето отново се удари в паважа.

— Съжалявам.

— Всичко е наред — мъжът й се усмихна, макар да й се стори, че изглежда изтощен. — Вие сте толкова дребна, нали? Ако имате още някоя и друга свободна минута, можем да се пробваме по обратния начин. Аз да поема тежестта — ще използвам гърба и раменете си. А вие да се качите тук горе, да го хванете здраво и да дърпате, докато аз бутам навътре.

Някъде дълбоко в съзнанието й прозвуча леко иззвъняване на предупредителна камбанка, но Марлин не й обърна внимание. Покатери се във фургона, стоплена от благодарната усмивка, която й прати на слизане.

Даваше й указания, докато ръмжеше и наместваше канапето — и ругаеше брат си Франк така, че я накара да се разсмее. Когато канапето започна да се плъзга навътре, тя се отдръпна и застана встрани с чувство за добре свършена работа.

— Задачата е изпълнена!

— Изчакайте за секунда. Нека — той се пъхна при нея и прокара здравата си ръка по челото си. — Само да го мръднем ето натам.

Той започна да й сочи с ръка и въпреки че предупредителната камбанка прозвуча по-силно, когато той се качи при нея в малката тъмна пещера на фургона, тя погледна по посока на пръста му.

Първият удар уцели главата й странично и тя се олюля. Пред погледа й проблеснаха малки светлини и почувства ужасна и непонятна болка.

Препъна се, кракът й се закачи за крака на канапето и тя залитна наляво, без да разбере, че това я спаси от втори брутален удар с гипсираната ръка.

Той се стовари върху рамото й и тя заскимтя, опитвайки се да изпълзи по-далеч от следващия удар и от пронизващата болка.

Чуваше гласа му, но сега той звучеше различно. Нещо разкъса дрехите и тялото й, когато той я запрати назад.

— Не, работата не е завършена. Подла малка пачавра.

Не виждаше нищо, пред очите й имаше единствено мрак и онези отвратителни проблясващи светлини. Но усети кръвта, собствената си кръв в устата си. В главата й нещо пищеше, но тя чуваше ужасните неща, които той й задъхано шепнеше с ужасния си глас.

Марлин плачеше, издаваше тихи животински звуци, които преминаха в стенания, когато по гърба й се посипа градушка от удари. Протегна трепереща ръка към джоба си, като с все сили се бореше да остане в съзнание, да накара безчувствените си пръсти да сграбчат подаръка, който чичо й бе връчил, когато започна работа при него.

Водена от сляп инстинкт, тя го насочи в посоката, от която долиташе гласа му.

Той нададе вой. Гротесков звук, който й подсказа, че спреят бе попаднал право в целта. Сирената за тревога, прикрепена към флакона, зави. Ридаеше, но си помисли, че риданията може би са негови, но все пак се опита да изпълзи от фургона.

Болка, нова вълна от болка избухна в нея, когато по ребрата и челюстта й се стовариха злобни ритници. Усети, че пада и светът вече изчезваше, когато главата й се удари в паважа.

 

 

В четири сутринта Ив стоеше на тротоара и изучаваше кръвта по асфалта. Марлин Кокс бе откарана в болница преди час. В безсъзнание и с нищожна вероятност да оживее.

Бе зарязал наетия фургон и реквизита си и бе оставил жертвата си кървяща на улицата. Но не я бе довършил.

Ив клекна и взе малко парче бял гипс. Момичето се е борило достатъчно дълго, щом е успяло да го прогони.

Огледа бейзболната шапка и перуката, които вече бяха запечатани в пликове за доказателства. „Евтини модели“ — заключи. Трудно беше да се проследят. Канапето изглеждаше старо, разнебитено и протъркано. Мебел, която е купил на битпазара. Но разполагаха с фургона, така че можеха и да извадят късмет.

И двайсет и тригодишна жена, която умираше. Вдигна поглед, когато Пийбоди дотърча по тротоара.

— Лейтенант?

— Двайсет и тригодишна жена — започна Ив. — Идентифицирана като Марлин Кокс. Живее в онази сграда — каза тя и посочи с ръка. — Очевидно се е прибирала от работа. Свързах се с болницата, в която е била откарана, преди да пристигна на местопрестъплението. В момента е в операционната и изгледите не са никак обнадеждаващи. Била е жестоко пребита, засегнати са главата, лицето, тялото. Използвал е това, поне за начало — тя показа парченце гипс.

— Какво е това?

— Гипс. От гипсова превръзка, според мен на ръката. Горкият човек се е опитвал да вкара канапето във фургона или да го изкара. Вероятно все пак да го вкара — искал е да я подмами вътре. Ръката му е счупена и не може да се справи. Изглежда безобиден, безпомощен и тя решава да му помогне. Сигурно е бил доста чаровен — много усмивки и прочие глупости. И когато влиза вътре, я удря. Цели се в главата, иска да я изкара от строя, да замъгли съзнанието й и чувството й за ориентация. Продължава да я налага — достатъчно, силно, за да натроши гипса.

Ив пристъпи към вратата в задната част на фургона. Теснотия, малко пространство. „Това е било грешка“ — отбеляза Ив. Не е разполагал с достатъчно място да се развихри с ударите, а и реквизитът — канапето, кашоните — са му се пречкали.

„Имитацията е добра — реши тя, — но сцената е била прекалено тясна и е провалила представлението.“

— Не е действал достатъчно бързо — каза на глас. — Или прекалено дълго се е наслаждавал на удоволствието. Имала е спрей — вдигна плика за доказателства, в който беше флаконът. — Според мен е успяла поне веднъж да го уцели в лицето или достатъчно близо, за да го нарани и сирената за тревога се е задействала. Затова е избягал. По всичко личи — добави тя, кимвайки по посока на кръвта по паважа, — че или е паднала от фургона, или я е изтикал. Униформеният полицай, който ме въведе в ситуацията, каза, че от главата й е изтекла толкова много кръв, че я е помислил за мъртва. Но е имала пулс.

— Тед Бънди. Попрочетох това-онова — обясни Пийбоди, когато Ив я погледна. — Особено за серийните убийци от вашия списък. Той е използвал този метод.

— Да, и с по-голям успех от нашия човек. Това ще го вбеси. Дори тя да умре, ще бъде бесен. Да проверим фургона, Пийбоди. Пратила съм униформени полицаи да разговарят с хората от района и ще пусна „метачите“ да проучат превозното средство. Да намери нещо за това шибано копеле.

 

 

Когато Ив стигна до болницата, Марлин беше още в операционната. Чакалнята пред нея беше претъпкана с хора. Дежурната сестра бе успяла да я предупреди, че се е събрало цялото семейство на пациентката.

Ив разпозна смесицата от шок, страх, надежда, скръб и гняв по лицата, които изглеждаха като едно-единствено лице, в мига, в който се обърнаха към нея.

— Простете за безпокойството. Аз съм лейтенант Далас от нюйоркската полиция. Бих искала да разговарям с Питър Уотърман.

— Аз съм — той се изправи — едър, широкоплещест мъж с подстригана по военному тъмна коса и сенки на тревога в очите.

— Бихте ли дошли навън, господин Уотърман.

Той се наведе да прошепне нещо на една от чакащите жени, след което последва Ив в коридора.

— Извинете, че ви откъсвам от семейството ви, но бях уведомена, че вие последен сте разговаряли с госпожица Кокс, преди тя да си тръгне към къщи тази сутрин.

— Тя работи за мен, за нас. Имам бар и Марли работи като сервитьорка няколко вечери седмично.

— Да, сър, знам това. В колко часа си тръгна?

Очите му бяха зачервени и се навлажниха отново. Но той се втренчи с все сила в стената зад рамото на Ив и успя да се овладее.

— Веднага след два. Пратих я да се прибира и заключих сам. Видях я как отива към станцията на метрото. Тя е само на няколко крачки от вратата. А като слезе има да извърви само две преки. Кварталът е добър. Моите две деца живеят там с нея. Собствените ми дъщери живеят точно там.

Гласът му потрепери при последното изречение и му се наложи да спре, просто да спре и да си поеме дъх.

— Брат ми живее на половин пряка от тях. Кварталът е добър. Безопасен. По дяволите!

— Кварталът наистина е добър, господин Уотърман. Когато сирената за тревога се е задействала, хората са излезли. Не са се затворили в черупките си, без да поинтересуват. Вече разполагаме с няколко свидетели, видели мъжа, който я е нападнал да бяга. Можеше и да не избяга, ако кварталът не беше добър, ако хората не бяха отворили прозорците си и не бяха излезли да се притекат на помощ.

— Добре — той прокара дланта си през очите, а после си избърса носа. — Добре. Благодаря. Помогнах им да си намерят апартамент, нали разбирате. Сестра ми — майката на Марли — ме помоли да проверя мястото.

— И сте й намерили място, където хората се притичват на помощ. Господин Уотърман, когато човек държи бар, той забелязва хората, нали? Имате усет. Може би сте имали някакво по-особено усещане за някой, който е идвал при вас наскоро.

— Хората не идват при мен, за да си търсят белята. Имаме си редовни клиенти, идват и туристи. Имам споразумение с два хотела. Това е квартална кръчма за средната класа, сержант.

— Лейтенант.

— Извинете. Не познавам човек, който би причинил това на нашата Марли. Не познавам никой, който би го причинил на чия да е дъщеря. Що за извратено копеле пребива малко момиче просто ей така? Можете ли да ми кажете? Що за извратено копеле прави такива неща?

— Не, сър, не мога да ви кажа — тя гледаше лицето му, гледаше сълзите, които напираха в зачервените му очи и се стичаха по бузите. — Казвала ли ви е за някой, когото е срещнала наскоро или пък е забелязала да се навърта из квартала, по местата, където пазарува, храни се или се среща с приятели. Каквото и да е?

— Не. Имаше някакво момче, което срещна в университета в началото на лято. Не знам името му. Може някоя от дъщерите ми да го знае — той извади кърпичка и си издуха носа. — Накарахме я да се откаже от летните си занятия заради убийствата на онези деца. Студентите, които бяха убити преди няколко седмици. Тя познаваше едното момиче и много се разстрои. Всички ние се разстроихме. Взех й този спрей и й казах да го носи в джоба си. Послуша ме. Тя е добро момиче.

— И го е използвала. Това значи, че е умна и смела. Тя го е прогонила, господин Уотърман.

— Лекарите няма да ни кажат — Ив се обърна, когато чу думите на жената зад себе си. Тя бе се облегнала на вратата, сякаш не можеше да понесе собствената си тежест. — Няма да ни кажат, но аз чувствам какво си мислят. Виждам го в очите им. Там вътре е моето дете. Моето дете, а те си мислят, че ще умре. Но грешат.

— Ще се оправи, Села — Уотърман я прегърна и я притисна силно. — Марли ще се оправи.

— Госпожо Кокс, можете ли да ми кажете нещо, което би ми помогнало по някакъв начин?

— Тя ще ви каже сама, когато се събуди. — Гласът на Села беше по-силен от този на брат й и излъчваше абсолютна увереност. — Тогава ще го подгоните и ще го затворите. И когато това стане, аз ще дойда и ще го погледна право в очите. Ще го погледна в очите и ще му кажа, че моето момиче, моето дете го е вкарало вътре.

Ив се настани в един ъгъл, с чаша кафе в ръката. Затвори очи. Не ги отвори, дори когато чу Пийбоди да се приближава и да сяда до нея.

— Още не сме извадили късмет с наемането на фургона, но Макнаб и Фийни работят усилено.

— Хитър. Предпазлив — промълви Ив. — Наема го по компютърен път с фалшиво име и фалшив номер на шофьорската книжка, плаща си и му го изпращат на фалшив адрес. Никой не го вижда. Сложил е ръкавици и всичко останало, така че във фургона нямаме нито отпечатъци, нито коса, нищо, освен перуката, която е захвърлил и парченцата гипс.

— Може част от кръвта на местопрестъплението да се окаже негова.

Ив поклати глава.

— Твърде хитър е, за да го допусне. Но не е толкова умен, колкото си мисли, защото не се е справил с Марлин Кокс. Не по начина, по който е искал. И някой го е видял. Някой го е видял да се качва в този фургон или да паркира пред дома й. Точно както хората са го видели да бяга като подплашен заек от местопрестъплението.

Тя си пое дълбоко въздух и отпи от кафето.

— Фургонът е бил неговият сценичен декор, така че там е внимавал. Искал е да я открием вътре. Но му се е наложило да избяга с пламнали очи и с изгарящо гърло заради спрея. Трябвало е да се добере до леговището си и да си измие очите.

Ив вдигна поглед, когато лекар, облечен в хирургически дрехи се зададе по коридора. На лицето му видя онова, което Села Кокс бе видяла — мрачно изражение.

— По дяволите!

Ив се изправи и го изчака да влезе и да поговори със семейството.

Чу мъжки и женски ридания и снишени до шепот гласове. Изчака хирургът да излезе и му се представи.

— Далас — показа му значката си. — Трябва ми една минута.

— Доктор Лорънс — представи й се той. — Не може да говори с вас, нито с когото и да било.

— Жива ли е?

Той поклати глава и прокара пръсти през рошавата си и сплъстена кестенява коса. Кожата му беше няколко тона по-тъмна, а очите му — почти черни и изпълнени с уморена тъга. Имаше телосложението на футболист и глас на поет.

— Не знам как издържа операцията и не очаквам да доживее до сутринта. Ще пусна семейството й при нея да се сбогуват.

— Нямах възможност да говоря с медицинските лица на местопрестъплението. Бихте ли ми казали какви наранявания има?

Лорънс се отправи към автомата и си поръча кафе.

— Пукнати ребра. Според мен я е ритал. Деформиран бял дроб, охлузени бъбреци, разместено рамо, счупен лакът. Това са само някои от по-второстепенните наранявания. Черепът й е съвсем отделна работа. Някога прокарвала ли сте твърдо сварено яйце върху твърда повърхност, за да счупите черупката.

— Да.

— Горе-долу така изглежда черепът й. От бърза помощ са пристигнали навреме и са свършили титанична работа, но тя е изгубила много кръв, преди да се намесят те. Черепът й е с фрактура, лейтенант, и пораженията са много сериозни. В мозъка й има парченца от костта. Вероятността да се върне в съзнание, дори само за няколко минути, е почти нищожна.

— А каква е вероятността да е в състояние да говори, да има свързана мисъл и нормални двигателни функции, ако все пак чудото се случи?

Той поклати глава.

— Разбрах, че е напръскала със спрей нападателя.

— На местопрестъплението имаше флакон спрей — потвърди Ив, — и сирената се е задействала. Установи се, че е бил неин. Предполагам, че е успяла да го улучи, в противен случай щеше да довърши започнатото. Обзалагам се, че го е напръскала в очите.

— Вече уведомих колегите си. Ако някой дойде с такива симптоми в тази болница или в някое от здравните заведения, с които успях да се свържа, ще ви се обадим.

— Благодаря. В случай, че в състоянието й настъпи каквато и да е промяна, ще ви бъда благодарна, ако се свържете с мен. Пийбоди? Имаш ли от визитните ми картички?

— Да, лейтенант.

— Още нещо — каза Ив, след като той пъхна картичката в джоба си. — В последно време често ли използвате това? — тя му показа парче гипс.

— Не съм го използвал от времето, когато бях стажант-лекар — отвърна той и го завъртя в ръката си. — Понякога го използват. Гипсът е по-евтин от кожените превръзки, които са по-разпространени днес. С него раната зараства по-дълго, а и превръзката е тежка и неудобна. Гипсираме само при пациент с ниски доходи.

— Откъде го взимате? Материалът, от който се прави.

— Предполагам, че от компаниите за медицински продукти. Сигурно го взимат и в някои по-луксозни рехабилитационни центрове за хора, които обичат старото и искат автентична гипсова превръзка.

— Да, и аз така си мисля. Благодаря ви.

— Медицински продукти или строителни материали? — попита Пийбоди, когато излязоха от болницата.

— И двете. Продажбите платени в брой. Не би оставил следа. А се обзалагам, че няма много кешови продажби от това чудо. Малките количества се взимат се лично. Доставката означава, че трябва да даде адрес. Влязъл е в магазина, купил го е, платил е в брой и си е излязъл. Провери първо в магазините за строителни материали. Всеки може да влезе в такъв магазин, без никой да го забележи. Това би бил първият му избор.

Ив провери колко е часът, докато се качваше в колата.

— Съвещание след час. Когато приключим, ще отидем на пазар.

 

 

Влезе в кабинета си и не успя да прецени дали се ядоса или по-скоро се удиви, когато видя Надин Фарст да седи на бюрото й и да се наслаждава на чаша кафе и поничка.

— Недей да викаш и ръмжиш. Донесла съм ти понички.

— Какви понички?

— С пълнеж от крем, поръсени с цветна захар. — Надин отвори малката кутия. — Шест са и всичките са твои, лакомнице.

— Обичам добрия подкуп. А сега се разкарай от стола ми.

Ив се отправи към автоготвача и го програмира да й направи кафе. Когато се обърна, видя, че Надин е седнала в единствения й стол за посетители и е кръстосала обутите си в копринени чорапи крака.

— Сигурно трябва да уточня. Разкарай се от кабинета ми.

— Реших, че можем да закусваме заедно. — Надин поднесе миниатюрната поничка към устата си и отхапа залък, който според Ив съдържаше точно три трохички. — Далас, проявих разбиране към възгледа ти за фаворитите и за оплакванията на другите представители на „четвъртата власт“. Обърнах гръб на всичко. Не може да не се съгласиш.

— Не виждам гърба ти, но с тази риза виждам доста добре циците ти.

— Хубави са, нали? Но да не се отклоняваме от темата, уважих позицията ти, защото си права. Знам, че си подала информация на Куинтън, нито повече, нито по-малко, отколкото си искала да излезе. Уважавам и това ти решение.

— Тая сутрин уважението тече като пълноводна река. — Ив отхапа голяма хапка от поничката. — А сега чао-чао.

— Той не е направил връзката. Би могъл, особено след като му дам начален тласък. Умен е и е ентусиазиран, но още е „зелен“. И понеже е такъв, още не се е зачудил защо разследваш три привидно несвързани помежду си убийства.

— Напоследък престъпността доста е избуяла в нашия град. Бягай и се скрий. Даже по-добре се премести в Канзас. И убийствата са две, Надин. Марлин Кокс е още жива.

— Извинявай, моята информация беше, че не се очаква да преживее операцията.

— Преживя я. Едва.

— Значи става още по-интересно. Защо печен лейтенант от отдел „Убийства“ се захваща с най-обикновено нападение? — тя отпи от кафето си и отърка устните си една в друга. — Според мен имаме един убиец, който използва различни методи. И това ми хрумна, когато надуших последното…

— Кокс е била нападната към два и половина тази сутрин. Не би ли трябвало по това време да спиш или да чукаш „специалитета“ си за този месец?

— Бях заспала в леглото си на девица, но бях събудена от…

— Как не.

— Анонимно обаждане — довърши Надин с котешка усмивка. — Започнах да се чудя, каква връзка има между тези жени освен, че ти водиш следствието. И реших, че връзката е убиецът. Първото убийство очевидно е имитация на прословутия Джак Изкормвача. Ами ако и останалите са имитации на предишни убийства?

— Няма да коментирам, Надин.

— Алберто де Салво и Теодор Бънди.

— Без коментар.

— Не ми трябва коментарът ти — тя се наведе напред. — Имам достатъчно материал, за да изляза в ефир с една предполагаема история.

— Тогава какво правиш тук?

— Давам ти възможност да го потвърдиш или да го отречеш, или пък да ме помолиш да не разпространя историята, която сглобявам. Няма да й дам гласност, ако ме помолиш, защото знам, че не би го направила, ако не се налага.

— Освен това си мислиш, че не бих те помолила, ако не си на прав път, което означава, че имаш голяма, секси история с голям, секси рейтинг.

— Този момент също го има. Но все пак няма да й дам гласност, ако поискаш. Но ще предоставя възможност на конкурентите си да достигнат до същите изводи, до които стигнах аз.

Ив съзерцаваше поничката си.

— Трябва да помисля за малко, така че пази тишина.

Имаше си предимства и недостатъци и Ив ги обмисли, докато Надин ядеше кифлата си трохичка по трохичка.

— Няма да ти дам никаква информация. Дори няма да ти подхвърля намеци. Защото когато ме попитат, а това ще стане, искам честно да отговоря, че не съм го направила. Че не съм била твоят източник. Нито ще потвърдя, нито ще отрека предположението ти, което и ще кажеш, когато пуснеш историята си. Лейтенант Далас нито потвърди, нито отрече. Но все пак ще направя личен коментар като между жени. Освен че имаш хубави цици, имаш и остър ум.

— Е, благодаря ти. Имам обаче и страхотни крака.

— Ако аз работех по тази история, но не работя, щях да се запитам защо тоя тип има толкова малко индивидуалност и въображение. Защо трябва да се преструва, че е някой друг, за да убие? И последния път се издъни страхотно — нарани го момиче наполовина на неговия ръст и му се наложи да избяга.

— Носи се слух, че шефката на разследването много добре знае кой е и в момента събира доказателства, за да го арестува и обвини. Така ли е?

— Нито ще потвърдя, нито ще отрека.

— Блъфираш.

— Без коментар.

— Голям блъф, Далас. Ако изляза с това в ефир и не направиш скоро арест, ще изглеждаш като пълна глупачка.

— Историята си е твоя. Сега, след като си изядох поничката, трябва да се залавям за работа.

— Ако кажа, каквото поиска и нещата се развият както трябва, ще си заслужа ексклузивно интервю.

— Ще ти отговоря, веднага щом се посъветвам с кристалната си топка.

Надин се изправи.

— Късмет. Съвсем сериозно ти пожелавам късмет.

— Да — промълви Ив, когато остана сама. — Определено ще ми трябва.