Нора Робъртс
Имитация в смъртта (17)

Шестнайсета глава

Реши да се възползва от Рурк в разговора си с Роберта Гейл. Той щеше да й предложи друг набор от впечатления. Бившата професионална детегледачка бе се съгласила да се срещне с Ив, стига разговорът да не трае повече от двайсет минути.

— Не беше особено благоразположена — каза му Ив, докато се приближаваха към малкия жилищен комплекс, където Гейбъл бе свила гнездото си. — Особено когато казах, че ще бъда при нея към шест и половина. Обясни ми, че вечеря точно в седем и трябва да се съобразя с това.

— Хората на дадена възраст развиват определени устойчиви навици.

— И ме нарече госпожица Далас. Неколкократно.

Рурк съчувствено обви ръка около раменете й.

— Вече я мразиш.

— Да. Наистина. Но работата си е работа. Никакви лигавщини по време на работа — добави тя.

— Все забравям тази част — все пак, преди да отдръпне ръката си, я притисна нежно към себе си.

Ив пристъпи към охранителната решетка, показа значката си и обяви целта на посещението си. Беше допусната доста бързо, което я наведе на мисълта, че Гейбъл вече я очаква.

— Ще те представя като мой сътрудник — обясни му тя, когато влязоха в малко фоайе. Но един поглед към великолепното му лице, елегантния костюм и обувките, които сигурно струваха повече от месечния наем на Гейбъл, я накара да въздъхне. — И освен ако не е сляпа или малоумна, няма да се хване, но ще опитаме да го заобиколим някак.

— Направо си е предразсъдък да мислиш, че ченгетата не могат да бъдат добре облечени.

— Ризата ти струва повече от оръжието ми — промърмори тя. — Така че щом влезем, гледай да не я забележи, дръж си затворена устата и гледай твърдо и сурово.

— А пък аз се надявах да ти хвърлям тайни погледи, пълни с обожание.

— Зарежи тия глупости. Вторият етаж — качиха се по стълбите и завиха в малък коридор с врати от двете страни.

Пълната тишина й подсказа, че или сградата имаше отлична звукоизолация или всички наоколо бяха мъртви. Ив натисна звънеца на апартамент 2Б.

— Госпожице Далас?

Като чу гласа от домофона, Рурк стисна устни, за да потисне смеха си и се втренчи прилежно във вратата.

— Лейтенант Далас, госпожице Гейбъл.

— Искам да видя значката ви. Сложете я пред шпионката.

След като Ив послушно изпълни искането й, последва продължителна тишина.

— Изглежда всичко е наред. С вас има мъж. Не споменахте, че ще доведете със себе си мъж.

— Това е мой сътрудник, госпожице Гейбъл. Може ли да влезем, ако обичате? Не искам да отнемам повече от времето ви, отколкото е необходимо.

— Много добре.

Настъпи мълчание и Ив предположи, че в момента отключва многобройни ключалки. Роберта Гейбъл отвори вратата и се намръщи.

Снимката от личната й карта беше ласкателна, ако не друго. Слабото й лице имаше остри линии, които Ив прецени, че се дължаха на факта, че не просто бе избягвала по-хубавите страни на живота, но направо ги бе отхвърлила. Косата й беше силно опъната назад.

Облечена беше в сиво, какъвто бе и цветът на косата й — безупречно колосана риза и пола, която висеше около кльощавото й тяло. Обувките й бяха черни и имаха дебели подметки, а връзките им бяха вързани изключително прецизно.

— Познавам ви — обърна се тя към Рурк и засмука толкова много въздух, че ноздрите й видимо се разшириха. — Вие не сте полицейски служител.

— Не, госпожице.

— Полицията често използва услугите на цивилни консултанти — намеси се Ив. — Ако имате някакви въпроси относно тази процедура, можете да се обадите на началника ми в Ню Йорк. Ще изчакаме отвън, докато проверите.

— Не е необходимо — тя отстъпи назад и те влязоха в дневната. Беше семпла и безукорно чиста. Нямаше никоя от натруфените джунджурии, които Ив обикновено очакваше да види в домовете на по-възрастни жени.

Нямаше възглавници или четки за прах, нито снимки в рамки или цветя. Имаше едно-единствено канапе, един стол, две маси и две лампи. Бездушната стая приличаше на килия в добре охраняван затвор.

Зад тези стени човек не би чул сладникавите трели от диск на Кармайкъл Смит, сигурна бе Ив. А това поне беше известна утеха.

— Можете да седнете на канапето. Няма да ви предложа освежителни напитки, защото вечерята е твърде скоро.

Тя взе стола, седна, облегна се на него с гръб, изпънат като ръжен, притисна плътно един към друг краката си — направо приличаха на залепени. Сетне сви ръце в скута си.

— Споменахте, че искате да разговаряте с мен във връзка с един от бившите ми възпитаници, но отказахте да назовете име. Намирам това за доста грубо, госпожице Далас.

— И аз намирам убийството за доста грубо, а аз разследвам убийство.

— Не е необходимо да се държите нахално. Ако не можете да се отнасяте с уважение, този разговор е приключен.

— Уважението е двупосочен процес. Наричам се лейтенант Далас.

Устните на Гейбъл се свиха навътре, но тя наклони глава в съгласие.

— Много добре. Лейтенант Далас. Предполагам, че след като сте се сдобили с този чин, вие имате както професионален опит, така и здрав разум. Ако обясните накратко защо сте дошли да говорите с мен, можем да приключим този въпрос и да се върнем към задълженията си.

— Въпросите ми са от изключително поверително естество. Моля за вашата дискретност.

— Аз съм живяла и работила в частни домове на много влиятелни хора през по-голямата част от живота си. Знам много добре какво е дискретност.

— Едно от тези семейства има син. Нилс Ренквист.

Веждите на Гейбъл отскочиха нагоре и това бе първото истинско оживление, което тя прояви.

— Ако сте изминали целия този път от Ню Йорк, за да ме разпитвате за семейство Ренквист, значи губите моето време, както и своето. Аз ценя своето.

— Достатъчно, предполагам, че бихте предпочела да избегнете неудобството да бъдете откарана в Ню Йорк и подложена на официален разпит — заплахата нагорещи въздуха. Никой съдия нямаше да й даде властта да прекара цивилен през щатски граници въз основа на малкото, с което разполагаше. Но самата мисъл за евентуалното неудобство често бе достатъчна да предизвика желание за съдействие.

— Не вярвам, че можете да ме откарате в Ню Йорк като обикновен престъпник — раздразнението обля страните на Гейбъл в розово. — Не се съмнявам, че адвокатът ми ще успее да предотврати подобно своеволие.

— Може би. Давайте, свържете се с него, ако искате да понесете всички проблеми, загубата на време и разходите. Ще видим кой ще победи накрая.

— Не ме интересува нито отношението ви, нито поведението ви.

Пръстите на Гейбъл се бяха свили върху бедрата й и кокалчетата им бяха побелели. „Щипалка — помисли си Ив. — Без съмнение.“

— Често ми се случва. Нещо в убийството просто ме изкарва извън нерви. Можете да говорите с мен тук и сега, госпожице Гейбъл, в уюта на дома си. Или да задвижим бюрократичната снежна топка. От вас зависи.

Гейбъл я биваше във втренчения поглед — смразяващ и немигащ. Но не можеше да се мери с ченге с единайсет години опит зад гърба си.

— Много добре. Можете да зададете въпросите си. Ще отговоря на тези, които сметна за уместни.

— Докато е бил под ваше наблюдение Нилс Ренквист демонстрирал ли е някога агресивно или обезпокоително поведение?

— Разбира се, че не — тя изсумтя, сякаш дори самата мисъл беше нелепа. — Той беше добре възпитан младеж от добро семейство. Смятам, че настоящето му положение и начин на живот го доказват.

— Поддържате ли връзка?

— Получавам цветя за рождения си ден и картичка за Коледа, както е редно.

— Значи сте привързани един към друг.

— Привързани? — Лицето на Гейбъл се присви, сякаш бе подушила някаква неприятна миризма. — Не искам, още по-малко очаквам, привързаност от възпитаниците си, лейтенант Далас, като се съмнявам, че вие очаквате нещо такова от подчинените си.

— Какво тогава очаквате или сте очаквали?

— Подчинение, уважение и организирано, дисциплинирано поведение.

На Ив й прозвучаха по-скоро като военни изисквания, но тя кимна.

— И сте ги получили от Ренквист.

— Разбира се.

— Прилагали ли сте телесно наказание?

— Когато се е налагало. Методите ми, които служиха добре както на мен, така и на възпитаниците ми, включваха наказание, съобразено с детето и с типа нарушение.

— Спомняте ли си какви наказания бяха подходящи за Нилс Ренквист?

— Той реагираше най-добре на забраната. Забраната на забавленията, компанията, развлеченията и прочие. Когато беше наказван, ставаше раздразнителен и обичаше да спори, но в крайна сметка се подчиняваше. Научи, подобно на всички мои възпитаници, че неприемливото поведение води до определени последствия.

— Имаше ли приятели?

— Имаше добре подбран кръг от приятели и познати.

— Подбран от кого?

— От мен и родителите му.

— А какви бяха отношенията с родителите му?

— Такива, каквито трябва да са. Не мисля, че въпросите ви са уместни.

— Почти приключихме. Имаше ли домашни любимци?

— Спомням си, че имаше куче. Някакъв миниатюрен териер. Сестра му Сара беше особено привързана към него и изпадна в безутешна скръб, когато то избяга.

— На колко години беше Ренквист, когато кученцето избяга?

— Мисля, че на десет или дванайсет.

— А какво можете да ми кажете за младата дама, сестрата на Ренквист?

— Тя беше образцова възпитаничка. Послушна, тиха и с добри обноски. Малко тромава и предразположена към кошмари, но иначе покорна и добросърдечна.

— В какъв смисъл тромава?

— Премина през етап, в който често се спъваше в собствените си крака, падаше или пък се удряше в разни предмети и определено имаше повече синини и одрасквания, отколкото е нормално за нейната възраст. По моя препоръка семейство Ренквист провериха зрението й, но то се оказа доста добро. Просто беше въпрос на липса на координация и леко вятърничава природа. Надрасна го.

— На каква възраст го надрасна според вас?

— На около дванайсет години, предполагам. В пубертета стана грациозна, макар че в тази възраст момичетата обикновено я губят. Пубертетът е труден период, но Сара буквално разцъфна през нейния.

— И горе-долу по времето, когато тя е придобила грациозност и е престанала да се обсипва със синини и рани, брат й е бил пратен в „Итън“. Така ли е?

— Мисля, че да. Без съмнение тогава изцяло се посветих на Сара и това й помогна да стане по-уравновесена и по-уверена. Ако това е всичко…

— Само един последен въпрос. Спомняте ли си дали някой от домашните любимци на съседите е изчезнал по време на престоя ви в дома на семейство Ренквист? Други животни в района, които да са избягали?

— Домашните любимци на другите хора не бяха моя грижа. Не си спомням.

 

 

— Следваше ли мисълта ми? — попита съпруга си Ив, когато застанаха на тротоара.

— Беше достатъчно ясно. Ти се опитваше да установиш дали Ренквист е бил тормозен от властна жена в детството си. Дали той на свой ред е тормозел по-малката си сестра. Дали, както често се случва при серийните или садистични убийци, е убивал или измъчвал домашни любимци.

— Учебникарски въпроси — съгласи се Ив. — И смешното е, че тя не го схвана. Това ми подсказва, че или е разсеяна и глупава, или крие нещо, или възможността да е помогнала в отглеждането на психопат просто не се вписва в малкия й свят.

— Към кое от трите клониш?

— Към последното. Тя е „щипалка“ и дори нещо по-лошо. Можеш да срещнеш много като нея в системата на сиропиталищата. Човек като нея не би и помислил, че има умствено или емоционално разстроен възпитаник, стига да й се подчинява.

— Ти правеше ли го?

— Не особено често, но бих могла да го правя, ако си заслужаваше. Познавам много деца, които са преминали през нещо подобно и водят нормален живот. Ренквист би могъл да е един от тях. Сестра му също би могла наистина да е тромава. Но не ми харесва съвпадението. Трябва да помисля над това, но и да се срещна с бостънското ченге.

— Ще те хвърля.

— Не, по-добре да взема такси или да използвам метрото. Ако този тип ме види да слизам от убийствена кола с лъскав мъж зад волана, определено няма да ме хареса.

— Знаеш колко обичам да бъда наричан лъскавото ти парче.

— Понякога си еротичният ми сладкиш.

Рурк се засмя сподавено. Тя успяваше да го изненада в най-неочакваните моменти.

— И ще направя всичко възможно да си заслужа тази титла. Както и да е, имам малко работа, която трябва да свърша. Защо не ми се обадиш, като приключиш и да ми кажеш какво следва?

— Доста си послушен за лъскаво парче.

Той се усмихна, наведе се и я целуна леко.

— Добре дисциплиниран съм.

— Целуни ме отзад.

— Което определено е включено в играта. Не бързай — добави той, докато се пъхаше в колата. — Аз самият ще се забавя поне час.

 

 

За Ив една четвърт от този час отиде в придвижване през отвратителните задръствания на Бостън. И все пак тя се озова в закусвалнята доста преди срещата с Хагърти.

Това беше типично полицейско свърталище — хубава, евтина храна и напитки без засукани етикети. Сепарета, няколко маси за двама и четирима и много столове по бара.

Имаше няколко ченгета, които бяха приключили смяната си, униформени и цивилни, и разпускаха след работния ден. При влизането си тя привлече вниманието им и след кратко наблюдение бе разпозната като принадлежаща към същата порода. Ченге.

Очакваше, че Хагърти ще е дошъл по-рано, за да маркира територията си и не остана изненадана, когато един мъж, седнал сам на маса, й направи знак.

Беше здравеняк с гръден кош като на бик, широки рамене и червендалесто, квадратно лице с късо подстригана, песъчливо жълта коса. Очите му бяха сини, почти сиви, и бяха приковани в нейните, докато тя прекосяваше помещението.

Пред него имаше бира, наполовина изпита.

— Детектив Хагърти?

— Аз съм. Лейтенант Далас.

— Благодаря, че ми отдели време.

Те се ръкуваха и Ив седна.

— Искаш ли бира?

— Бих могла да изпия една, благодаря.

Тя го остави да я поръча — бяха на негова територия — и му позволи да я огледа.

— Интересуваш се от един от неразрешените ми случаи — каза той накрая.

— Имам жертва, която е била удушена и изнасилена с предмет. При проверка в информационната система на щатската полиция за подобни убийства изскочи твоят случай. Теорията ми е, че той се е упражнявал, усъвършенствал е уменията си, преди да удари в Ню Йорк.

— Не е бил непохватен в Бостън. Нито аз съм.

Тя кимна и отпи от бирата си.

— Не съм тук, за да се перча, Хагърти, или да поставям под въпрос разследването ти. Трябва ми помощ. Ако съм права, човекът, когото и двамата търсим, в момента действа в Ню Йорк и не е приключил. Така че си помагаме взаимно и го затваряме на топло.

— И ти извършваш ареста.

Тя отпи още глътка бира и се опита да уталожи раздразнението си.

— Ако го хвана в Ню Йорк, аз ще извърша ареста. Така стоят нещата. Но шефът ти ще разбере, ако информацията, която си споделил с мен, ми помогне да арестувам и обвиня този кучи син. И ти ще приключиш случая си. Ако не си пълен неудачник, ще успееш да му лепнеш още едно убийство. Когато това приключи, ще се вдигне голям шум в медиите. Ще получиш своя дял и от него.

Той се облегна назад и се ухили.

— Вбесих те.

— Започвам деня си вбесена. В хода на разследването си установих, че този тип до момента е убил поне шест души. Подозирам, че има и други и адски добре знам, че ще има други в бъдеще.

— Успокой се, лейтенант. Опипвах почвата. Пукната пара не давам за медиите. Няма да кажа, че не ми пука за ареста. Точно обратното. Моята жертва е била пребита до смърт, преди да й върже проклетата фльонга на врата. Така че го искам, а не разполагам с нищо. Работих много усилено по случая и не открих нищо.

Хагърти отпи дълга глътка от бирата си.

— Влязъл ми е под кожата и работя по него, когато имам възможност. Ти ми казваш, че имаш случай в Ню Йорк, който те води към моя и аз искам своя дял от него.

Ив престана да се ежи и направи първата стъпка, защото го разбра.

— Имитира серийни убийци от миналото. Една от причините да убие в Бостън…

— Бостънският удушвач? — Хагърти сви устни. — Поработих в тази посока известно време. Подражателска история — имаше много съвпадащи елементи. Изучих случаите от миналото в търсене на ъгъл, който да подхвана. Нищо не изскочи и след като не удари отново…

— Убил е бездомна жена в Ню Лос Анджелис, преди да удари в Бостън и сега го направи в Ню Йорк. Освен това е убил три компаньонки — в Париж, Лондон и Ню Йорк, имитирайки Джак Изкормвача.

— Сигурно ме поднасяш.

— Същият човек е. Оставил ми е бележки при двете жертви.

— При моята нямаше нищо такова — каза той в отговор на неизречения й въпрос. — Нямам дори един свидетел. Охранителната система на сградата, ако можем да я наречем така, е била извадена от строя в деня преди убийството. Никой не се появил да я оправи. Изчакай да си извадя бележките.

Ив си води бележки по неговите. Преди още да е пресушила бирата си, те се споразумяха да си разменят файловете по случаите.

Тя погледна часовника си и направи нужните изчисления. Обаждането до Западния бряг й уреди среща с тамошния ръководител на разследването. А следващото обаждане я свърза с Рурк.

Изглежда той също се намираше в някакъв бар, но съдейки по красивите светлини, лекия музикален фон и блясъка на нещо, което най-вероятно беше кристал, реши тя, това заведение беше на доста голямо разстояние от свърталището на Хагърти.

— Приключих тук — каза му тя. — Тръгвам към совалката. Колко време ти е необходимо?

— Още половин час ми е достатъчен.

— Чудесно. Ще се видим направо там. Имам с какво да се занимавам, докато се появиш. Имаш ли нещо против да се отправим директно към Западния бряг?

— Струва ми се, че мога да намеря с какво да се занимавам и там.

Ив не се и съмняваше. Когато той пристигна на совалката, тя вече беше прочела отново бележките си и пишеше до екипа и началника си рапорт за бостънското си посещение.

Рурк остави куфарчето си настрана, разпореди се совалката да потегли, когато има готовност и поръча храна за двама им.

— Какво мислиш за баскетбола? — попита Рурк.

— Става. Липсва му поезията на бейзбола и първичността на футбола, но има бързина и драматичност. Какво прави, да не би да прекара своя час, купувайки „Селтик“?

— Да.

Тя вдигна поглед.

— Разкарай се.

— Всъщност ми отне малко повече от час. Водим преговори от няколко месеца. И понеже дойдох дотук, направих един последен тласък и приключихме сделката. Сметнах, че би било забавно.

— Аз прекарвам един час, през който пия топла бира и говоря за убийства, а ти купуваш баскетболен отбор.

— Всеки играе според силите си.

Тя започна да яде, защото храната беше пред нея и знаеше, че ще достави удоволствие на Рурк.

— Хагърти е стабилен. Тип булдог и то не само като телосложение. И като мислене. Не се е отказал от случая, а много ченгета биха го направили, след като е минало толкова много време. Продължава да ръчка по него, но не е стигнал доникъде. Засега не забелязвам какво е пропуснал. Може и да се закача за нещо, като разгледам пълния файл, мисля, че е направил всички необходими стъпки.

— И с какво ти помага това?

— Знам, че е бил тук. Със сигурност. Датите. Мога да проверя дали през въпросните дни някой от моя списък не е бил в Бостън или с неизвестно местонахождение. Да проуча дали може би, само може би, няма някаква връзка между някой от тях и жертвата на Хагърти.

— Някой друг е булдог — отбеляза Рурк. — Не като телосложение, но със сигурност като мислене. Мога да проверя превозните средства. Да видим дали няма да изскочи някое име в списъка на пътниците на обществено или частно превозно средство за съответните дни.

— Нямам пълномощията затова. Все още. Ще ги получа. Ще включа убийството от Ню Лос Анджелис и европейските в общата картина и ще го получа. Всичките ми заподозрени са достатъчно високопоставени и ако прескочим границите, могат да използват нарушенията като доказателства, които да подхвърлят на процеса.

— Само в случай, че те или техните адвокати го забележат.

„Не биха забелязали, ако го направи Рурк — помисли Ив. — Никой не би забелязал.“

— Не мога да ползвам доказателства, ако не съм упълномощена да ги търся — но щеше да знае достатъчно, за да стесни списъка си със заподозрени. Достатъчно, за да спаси човешки живот.

— Ако го хвана и му предоставя възможност да се измъкне в съда, той ще убие някой друг. Не само защото му доставя удоволствие и има нужда да го прави, а и защото работи над това от много, много време. Ако се издъня, единственото, което ще постигна е да издигна временно препятствие по пътя му. Ако убие, след като се върне към нормалното си ежедневие, жертвата ще тежи на моята съвест. Не мога да живея с това.

— Добре. Разбирам те. Но, Ив, погледни ме в очите и ми обещай, че ако убие още някого, преди да успееш да го спреш, няма да се чувстваш по същия начин.

Тя го погледна.

— Ще ми се да можех — беше единственото, което каза.

 

 

Детектив Слоун беше усърден младок, който беше поел случая с по-възрастния си, по-опитен, но не толкова усърден партньор. Сега беше пенсионер и Слоун дойде на срещата с Ив с новата си партньорка.

— Това беше първото убийство, в което бях ръководител на разследването — обясни Слоун на Ив, когато седнаха да изпият по един сок в екологичен бар. Това беше лосанджелиската версия на полицейско свърталище, предположи тя.

Мястото беше светло и прохладно, издържано в ярки цветове, а сервитьорите бяха пъргави и усмихнати.

Ив мислено благодари на бога, че живее и работи на другия бряг, където сервитьорите бяха както си трябва намръщени и никога не се чувстваха задължени да ти препоръчат коктейл от ананас и папая като специалитет на деня.

— Трент ми го даде като упражнение — добави той.

— Даде ти го, за да не му се налага да си вдига дебелия задник от стола — намеси се партньорката му.

Слоун се ухили добродушно.

— Може и такава да е била идеята. Жертвата беше от хората, лишени от граждански права. Открих членове на семейството й, след като я идентифицирахме, но никой не се поинтересува от тялото. Разполагах с взаимно противоречащи си показания от свидетелите, които убедих да говорят с мен. Въпреки че повечето бяха под въздействието на някакви забранени вещества, тези, които най-много вдъхваха доверие описаха мъж от неопределена раса, облечен в сива или синя униформа, който е бил забелязан да влиза в сградата около часа на убийството. Жертвата е живеела незаконно в сградата, както всички останали, затова всеки се старае да не забелязва нищо.

— В Ню Йорк имаме случай с подобни характеристики.

Името на партньорката на Слоун беше Бейкър, бяха привлекателни, здрави младежи с изсветляла от слънцето коса. Приличаха по-скоро на двойка професионални сърфисти, отколкото на ченгета.

„Освен ако не ги погледнеш в очите“ — мислено отбеляза Ив.

— Ние, ъъъ, направихме малко проучване, след като се свърза с мен — обясни Слоун. — За да сме наясно какво търсиш и защо.

— Добре, това ми спестява обясненията. Можеш да ми помогнеш за моя случай, като ми предоставиш копие от файловете по случая ти.

— Мога да го направя, но си искам своето. Това е първият ми случай като водещ следовател — добави Слоун с лека усмивка — и определено искам да го приключа.

— Ние искаме да го приключим — поправи го Бейкър. — Трент вече се пенсионира и възнамерява да прекара остатъка от живота си в риболов. Той няма нищо общо.

— Така е честно — съгласи се Ив.

Този път, когато приключи разговора си, тя позволи на Рурк да я вземе с колата. Прецени, че ченге, което не се притеснява от факта, че пие сок от папая, не би могло да се впечатли, когато негов колега се качва в лъскава малка кола с гюрук. Тя седна и напъха все по-набъбващата чанта с бележки и дискове под седалката.

— Искам да отидем на местопрестъплението, да огледаме декора.

— Става.

Даде му адреса и изчака да го въведе в компютъра на колата.

— Е, купи ли „Доджър“?

— Опасявам се, че не, трябваше само да кажеш.

Ив се усмихна и облегна глава на облегалката. Затвори очи и остави мислите да се въртят в главата й, докато Рурк караше.

— Не мога да разбера защо човек би живял тук — каза тя. — Само защото са преживели едно голямо земетресение, не значи, че не се задава следващо, което да ги изравни със земята.

— Все пак бризът е приятен — отбеляза Рурк. — И определено са се преборили със смога и шумовото замърсяване.

— Тук всичко ми изглежда като на видеофилм, разбираш ли? Прекалено прасковено, розово и бяло. Прекалено много здрави тела със съвършени усмихнати лица. Направо ме побиват тръпки.

Тя отвори едното си око.

— И просто не смятам, че е редно насред града да се полюшват палми. Просто не е редно.

— Тогава това тук трябва да ти хареса. Сградата, която търсиш, изглежда порядъчно порутена и занемарена, а и местните типове са задоволително мрачни.

Ив се изправи, потисна напираща прозявка и се огледа.

Едва половината от уличните лампи работеха, а самата сграда беше абсолютно тъмна. Някои от прозорците бяха преградени с решетки, а други — с дъски. Няколко души се спотайваха и приплъзваха в сенките, а в една от тях тя забеляза, че се извършва продажба на забранени вещества.

— Това вече е по-близо до истината — ободрена, тя излезе от колата. — Това чудо има ли пълен пакет охранителни съоръжения?

— Абсолютно всички — той спусна гюрука и активира ключалките и дефлекторите.

— Бърлогата й е на третия етаж. Но можем да разръчкаме из района, щом сме дошли дотук.

— Истинско удоволствие е да ръчкаш из сграда, която всеки миг може да се срути, а някой може да те намушка, пребие или застреля.

— Ти си имаш твоите развлечения, а аз — своите — тя огледа района и избра жертвата си. — Ей, задник!

Наркоманът с дълго черно яке се олюля на петите си.

— Ако ми се наложи да те гоня, сериозно ще се вбеся — предупреди го Ив. — И сигурно ще се подхлъзна така, че кракът ми да се озове в топките ти. Имам един въпрос. Ако знаеш отговора, ще получиш десетачка.

— Не знам нищо.

— Тогава няма да получиш кинтите. Откога се навърташ тук?

— От известно време. Не преча на никого.

— Беше ли тук, когато Сузи Манъри е била удушена. Горе на третия етаж.

— Мамка му. Не съм убил никого. Не познавам никого. Направили са го мъжете в бяло.

— Какви мъже в бяло?

— Мамка му. Хората от под земята. Превръщат се в плъхове, когато си искат и убиват хора, докато спят. Ченгетата знаят. Някои са ченгета.

— Да бе. Тези мъже в бяло. Гледай си работата — каза му тя и се отправи към сградата.

— Къде ми е десетачката?

— Грешни отговори.

Стаята на Манъри бе заета от друг, но настоящият й обитател го нямаше.

Никой в тая сграда не знаеше нищо и не бе направил нищо.

— Губим си времето. Това не е моята територия. Не знам кого да притисна. Но дори и да знаех, не мисля, че би имало някаква полза. Когато живееш по този начин, хората си мислят, че окончателно си се отчаял. Но тя не се е била отчаяла. Слоун ми даде списък с личните й вещи. Имала е дрехи, скривалище за храна и препарирано куче. Не мъкнеш със себе си препарирано куче, ако си отчаян и нищо не те интересува. Сигурно е била дрогирана, когато я е нападнал, но все още е дишала. Нямал е право да й го причинява.

Рурк се обърна и застана лице в лице с нея в горещата и мръсна стая.

— Лейтенант, ти си изморена.

— Добре съм.

Когато в отговор той само погали бузата й, Ив за миг затвори очи.

— Да, изморена съм. Познавам такива места. Когато на два пъти той остана без пари, отседнахме в подобни коптори. По дяволите, може да сме били и тук. Не мога да си спомня всичко.

— Трябва да поспиш малко.

— Ще поспя в совалката. Няма смисъл да оставаме повече. Вероятно разсъждавам по-правилно, когато съм в Ню Йорк.

— Тогава да се прибираме у дома.

— Май не си изпълних обещанието за извънградско чукане.

— Ще ти го запиша на сметката.

 

 

Ив дремна в совалката, докато прелиташе над континента и сънува плъхове, които се превръщаха в мъже, облечени в бяло. Сънува мъж без лице, който я удуши с дълъг бял шал и го върза на хубава фльонга под брадичката й.