Нора Робъртс
Имитация в смъртта (16)

Петнайсета глава

Ив едва бе прекъснала връзката с Бакстър, когато комуникаторът й избръмча. Лицето на Уитни изпълни монитора.

— Ще се види с теб в десет и четирийсет и пет. Гледай да мине добре.

— Слушам, сър. Благодаря.

Пийбоди изгледа доволната усмивка на Ив.

— Човек един-единствен път закъснява петнайсет минути за работа и вече е загубил нишката?

— Намери ми информация за София ди Карло, гувернантката на Ренквист и по пътя към сградата на Обединените нации ще те въведа в ситуацията.

— Връщаме се в сградата на Обединените нации при Ренквист, без да сме изложени на опасността от федерален арест?

— Връщаме се, за да се извиня, да раболепнича и да изям солидна порция самоунижение.

— Не ви бива по тая част. — Пийбоди изглеждаше направо скръбна. — Направо си влизаме в кафеза.

— Просто ми намери данните. Ако не знам как да се извинявам, да раболепнича и да се самоунижавам, това е защото рядко ми се налага да го правя. Първо трябва да сгрешиш.

Последва единствено мълчание и Ив хвърли поглед към помощничката си.

— Няма ли да последва някой нахален коментар?

— Баба ми винаги казваше, че ако не можеш да кажеш нещо добро за някого, по-добре си затваряй устата.

— Да бе, като че ли я слушаш. Ренквист е бесен, жена му е бясна, а те са в състояние да спънат разследването. Най-добре го умеят това политиците. И тъй като впечатлението ми за тях е, че са помпозни задници, реших, че ако позамажа нещата в стил „Аз съм просто обществена служителка, ерго тъпачка“, може и да прескочим опасността.

— Казахте „ерго“.

— Връзва се с „помпозен“.

— София ди Карло, двайсет и шестгодишна, неомъжена. Италианска гражданка със зелена карта и разрешително за работа. Родителите й, заедно с останалите си деца, живеят в Рим. Аха, родителите са домашни прислужници на Анджела Дайсърт. Обзалагам се, че е роднина на госпожа Помпозен задник. София работи в дома на Ренквист като детегледачка от шест години. Няма криминално досие.

— Добре, дъщерята на Ренквист е достатъчно голяма да ходи на училище, нали? Виж какво можеш да намериш за нея.

— Доста е сложно да получиш информация за непълнолетни, Далас, особено ако са чужди граждани, без да имаш допълнителни правомощия.

— Изкарай, каквото можеш.

Пийбоди се зае за работа, докато Ив караше през града. Горе в мъгливото небе рекламни дирижабли и туристически трамваи се движеха лениво. В сравнително прохладната си кола Ив се упражняваше на ум как да раболепничи.

Повтаряше си, че е за добро, но все пак се измъчваше.

— Личната информация за детето е блокирана. Това е доста стандартна процедура — обясни й Пийбоди. — Особено при по-заможните семейства. Човек не иска разни похитители и гадни типове да знаят подробности за детето му. Няма да намерим нищо за нея без допълнителни правомощия.

— Не мога да искам такива. Не искам семейство Ренквист да знаят, че ги проучвам. Няма значение. Гувернантката при всички положение ще изведе детето, или още по-добре — ще излезе сама някой път. Сигурно има свободен ден.

Тя остави засега тази мисъл, понеже приближиха сградата на Обединените нации и се подготви да премине през многобройните проверки по сигурността.

Отне им двайсет минути да се доберат до външната канцелария на Ренквист. Посрещна ги неговият администратор и ги помоли да почакат.

Ив реши, че допълнителните двайсет минути, през които го чакаха, бе начинът на Ренквист да им покаже кой командва парада. Самоунижението, на което се подлагаше, вече бе заседнало в гърлото й, когато най-сетне бяха приети от него.

— Ако обичате, бъдете кратка — побърза да каже Ренквист. — Отделих ви време в един много натоварен ден само заради личната молба на командира на полицията. Вече загубихте достатъчно от времето ми, както и от това на съпругата ми.

— Да, сър. Много съжалявам, че обезпокоих вас и госпожа Ренквист. В усърдието си да придвижа разследването напред преминах някои граници. Надявам се, че нито вие, нито госпожа Ренквист ще приемете това като лична обида, още по-малко, че ще допуснете да се отрази по някакъв начин на отдела ни.

Той повдигна вежди — изненадата и задоволството видимо проличаха в погледа му.

— Да бъда разглеждан като заподозрян в убийство едва ли е най-обичайното за мен явление и не би могло да бъде нищо друго, освен лична обида.

— Съжалявам, че съм ви оставила с впечатлението, че сте заподозрян. Процедурата на разследване налага да се проследят всички възможни връзки. Аз… — Тя се пробва с леко запъване и й се прииска да може да се изчерви. — Аз мога само отново да поднеса извиненията си, сър, и откровено да ви заявя, че моето лично притеснение от факта, че не мога да разплета този случай може би е направило поведението ми към вас и госпожа Ренквист не особено любезно. В действителност аз само се стремя да отстраня името ви от който да е било от списъците, касаещи разследването ми. Разговорът ми с госпожа Ренквист, колкото и да бе необмислен, имаше за цел единствено да потвърди местонахождението ви по време на двете убийства.

— Съпругата ми беше много разстроена от факта, че въпросът е бил повдигнат в дома ни, когато тя всеки момент е очаквала гости.

— Разбирам. Отново се извинявам за причиненото неудобство. — „Мръсник такъв.“

— Определено не виждам защо името ми трябва да фигурира в някакъв списък, само защото вероятно притежавам някаква хартия.

Ив сведе поглед.

— Това е единствената следа, с която разполагам. Убиецът ме провокира с тези бележки. Много е неприятно. Но не ме извинява, задето обезпокоих съпругата ви в дома ви. Моля, предайте искрените ми извинения на госпожа Ренквист.

По устните му сега заигра тънка усмивка.

— Ще й предам. Както и да е, лейтенант, оставам с впечатлението, че едва ли щяхте да сте тук и да поднасяте извиненията си, ако висшестоящите ви не бяха настояли да го сторите.

Тя вдигна поглед и срещна неговия — позволи си в очите й да проблесне слаба искра на ненавист.

— Вършех си работата както мога. Не ме бива в дипломатическите игри. Аз съм просто полицай. И следвам заповеди, господин Ренквист.

— Изпитвам уважение към хора, които следват заповеди и проявявам разбиране към обществена служителка, която допуска усърдието в изпълнението на служебните й задължения да замъгли до известна степен преценката й. Надявам се, че не сте била порицана твърде остро.

— Не повече, отколкото заслужаваха действията ми.

— И оставате ръководителка на разследването?

— Да, сър.

— Тогава ви желая успех. — Той се изправи и подаде ръка. — И се надявам, че скоро ще разкриете и арестувате виновника.

— Благодаря — Ив пое ръката му и я задържа, без да откъсва поглед от очите му. — Възнамерявам лично да заключа килията му и то много скоро.

Ренквист вирна глава.

— Увереност, лейтенант, или арогантност?

— Каквото влезе в работа. Отново ви благодаря, сър, за отделеното време и проявеното разбиране.

 

 

— Взимам си думите назад — каза Пийбоди, когато напуснаха сградата. — Бива си ви. Обезсърчено извинение със съвсем лек оттенък на омраза. Редовият войник, който се е опитал да си свърши работата и е бил предаден от висшестоящите си. Принуден е да изяде стабилна порция самоунижение и я преглъща стоически. Наистина успяхте да му пробутате номера.

— Не е чак толкова далеч от действителното положение. Би могъл да създаде доста неприятности на отдела. Има политически връзки, както и контакти с медиите. Никой не ми е заповядал да се извиня, но и никой няма да съжалява, че съм го направила. Шибана политика.

— Имате чин и се налага да играете според правилата му.

Ив само сви рамене и се качи в колата.

— Но не се налага да ми харесва. Нито пък него. Всъщност всеки път, когато го виждам, ми харесва все по-малко.

— Това е заради снобския фактор — обясни Пийбоди. — Наистина е доста трудно да харесаш човек с висок снобски фактор, а неговият е направо до небесата.

Тя хвърли поглед назад към лъскавата бяла сграда, блестящата кула и полюшващите се знамена.

— Предполагам, че ежедневното контактуване с дипломати, посланици и държавни глави превръща снобския фактор в необходимост.

— Дипломатите, посланиците и държавните глави следва да представляват хората, което не ги прави по-различни от нас. Ренквист може да си вземе снобския фактор и да си го завре знаеш къде.

Тя остави зад себе си белите стени и знамената и се отправи към сърцето на града.

— Никак няма да се разстроя, ако се окаже, че е той. Лично ще заключа килията на този кучи син. Сериозно говоря. И няма да имам нищо против да видя надменното лице на Ренквист от другата страна на решетките.

 

 

Тя се свря в Централното полицейско управление и използва упражнението по разчистване на бюрото си, за да остави мислите си да се подредят. Препрати една дузина съобщения и настойчиви искания от репортери на Отдела по връзки с медиите, след което щастливо забрави за тях. Представи си, че някъде в бъдеще я очаква пресконференция, но засега не й се налагаше да мисли над това.

Навакса поизостаналата си писмена работа, доколкото изобщо някога успяваше да я навакса и направи няколко обаждания.

Извади бележките, прочете ги отново, като търсеше ритъм, начин на изразяване, използване на думи, каквото и да, което да отговаря на начина на говорене на хората от списъка й.

„Гласът не е негов“ — помисли си отново тя. Умишлено не използва своя глас. Приема образ, подражава и се превръща в друг човек. В кого се превръща, докато пишеше тези бележки?

Видеотелефонът на бюрото й иззвъня за входящо обаждане и тъй като искаше да избегне всякакви разговори с репортери, тя изчака докато просветне името на обаждащия се. Чак когато прочете „Капитан Райън Фийни, Отдел за електронна обработка на информацията“, тя се обади.

— Бързо работиш — започна Ив.

— Хлапе, аз съм направо като ракета. Изскочи нещо, което може да е на твоя човек. Случаят е „замразен“. Жертвата е петдесет и петгодишна жена. Учителка. Била е удушена в апартамента си, открила я е сестра й. Удушена е с чифт от онези прозрачните чорапогащите, дето ги носите вие, жените. Вързани на фльонга под брадичката й.

— Бинго. Откога е „замразен“ случаят и къде?

— От юни миналата година, в Бостън. Ще ти пратя всички подробности. Няма оставена бележка и доста яко е премазал главата и лицето й със статуйка. Медицинските доклади гласят, че вече е била предала богу дух, когато я е удушил.

— Практиката води към съвършенство.

— Възможно е. Имам още един с достатъчно съвпадения, за да ме накара да се зачудя. Шест месеца преди Бостън в Ню Лос Анджелис. Шейсет и шестгодишна жена. Тя обаче е била нелегално пребиваваща в сградата и това не се връзва. Но някой я е очистил в бърлогата й, изнасилил я е с бейзболна бухалка, като първо я е премазал от бой с нея, а след това я е удушил със собствения й шал. Също има фльонга, което е й основната причина да изскочи този случай.

— Връзва се, нали? Нелегално живеещата жена е лесна плячка — не е трудно да я пипнеш и никой не го е особено грижа за нея. Мястото е добро за усъвършенстване на техниката.

— И аз съм на същото мнение. Ще ти изпратя подробностите и за този случай. Нямам никакви съвпадения по осакатяването. Има доста кланета и кървища в добрите стари Щати, но нищо, което да е с почерка на нашия тип. Ще разширя на международно ниво.

— Благодаря, Фийни. Предстои ти отпуска, нали?

Скръбното му лице оклюма.

— Жената направо ми пържи задника до червено да се чупим за седмица. Навсякъде из проклетата къща се мотаят шибани ваканционни брошури. Според нея трябва да наемем някоя голяма къща на плажа или подобна тъпотия и да се съберем цялото семейство. Деца, внуци.

— Какво ще кажеш за Бимини?

— Кой?

— Къде, Фийни.

— О, Бимини. Какво за него?

— Рурк притежава имот там — голяма къща с персонал. Плаж, водопад, дрън-дрън. Мога да говоря с него ти и цялото ти семейство да ползвате някое от неговите транспортни средства. Проявяваш ли интерес?

— Исусе Христе, прибирам се вкъщи и казвам на жената, че ще заведем цялото стадо в Бимини, тя направо ще се гътне. Мамка му, да, разбира се, че проявявам интерес, но не е нужно да си играем на връщане на услуги.

— Не си играя. Имотът просто си е там. Преди известно време Рурк уреди нещо доста изгодно за Пийбоди и Макнаб, така че не виждам защо сега аз да не уредя нещо за теб. Особено като се има предвид, че смятам да те помоля да наглеждаш нещата тук, докато върша малко работа извън града.

— Звучи ми така, сякаш хубавите страни остават за мен. Данните вече пътуват към теб.

Ив ги прочете набързо и почувства онова леко жужене в кръвта. Жуженето на полицейския й нюх. Пред погледа й се намираха образци на работата му. Упражнения. Не бяха от типа престъпления, които говорят за собствен почерк, помисли си тя, а по-скоро бяха изграждане на стил и натрупване на умения, които той предпочиташе да не бъдат вписани в сметката му.

Трябва да е бил по-непохватен, по-непредпазлив. Сигурно е допуснал грешки и въпреки че следата бе изстинала, все би могла да открие нещичко.

След като получи разрешение от командира си, Ив се отправи обратно към отдел „Убийства“, като замисляше следващия си ход. Профуча през общото помещение и направи знак на Бакстър да я последва в кабинета й, когато той я извика по име.

— И така, значи видя пича, с когото се въргаля?

— Не се въргаля с никакъв пич.

Устремът на Ив внезапно секна.

— Трябва да има някой. По дяволите, Бакстър, по лицето й с главни букви пише, че има голяма тайна връзка. Почти усетих миризмата на секс, която излъчваше.

— Моля ти се, направо ми го надървяш. Ще си поръчам от кафето ти, за да се успокоя.

— Ако не си успял да я проследиш, макар че ти възложих да й бъдеш „опашка“…

— Проследих я. — Той си поръча огромна чаша кафе, две захарчета и течна сметана. Сетне взе готовото кафе и се облегна на шкафа й с папки, за да се наслади на първата глътка. — Това наистина е кафе, по дяволите. Като говорим за опашки, понеже ти повдигна въпроса, русокоската има страхотна опашка.

— Разкарай надървения си приятел и идиотския си мозък от кабинета ми. Все пак чука някого.

— Да съм казал, че не е така? — Той се усмихна, отпи отново и изви веждите си към Ив над ръба на чашата. — Просто не яха бастун.

— Тя… О, гледай ти, гледай ти, това е интересно. — Тя се наведе към ъгъла на бюрото си и се замисли над новината. — Не просто допълнителна дажба, а женска допълнителна дажба. Това направо би изкарало мъжа от кожата му.

— А и дажбата си я бива. Висока, стройна, черна и красива. От онзи тип, дето направо ти се приисква да почнеш на секундата да мляскаш от пръстите на краката. От моя гледна точка си е чисто похабяване — два възхитителни образеца на женския пол, които се хлъзгат една върху друга. Разбира се, доста е забавно, когато си го представиш. Доста добре си прекарах времето, отдаден на това занимание и трябва да ти благодаря за възложената задача.

— Ти си извратен и перверзен тип.

— И се гордея с това.

— Мислиш ли, че можеш да отложиш лесбийските си фантазии за по-късно и да ми рапортуваш най-сетне?

— Вече се позабавлявах с тези фантазии и възнамерявам да го направя отново, но мога да отложа следващото действие. Твоето момиче напусна офиса си в дванайсет и четирийсет и пет и взе такси. Отправи се към централната част на града и по-точно към хотел „Силби“ в Парк. Влезе право във фоайето и дружката й вече я очакваше. Знойното допълнително парче по-късно бе идентифицирано като Серена Унгър с помощта на детективския ми чар и петдесетачката, бутната на момчето от рецепцията.

— Петдесетачка? Мамка му, Бакстър.

— Хей, класно местенце — класен подкуп. Унгър се пререгистрира. И двете лица се отправиха към асансьора, който за огромна радост на детектива беше със стъклени стени. Благодарение на това той успя да използва блестящите си техники за наблюдение и да ги види как си разменят една продължителна и доста сластна целувка на път към четиринайсетия етаж. Влязоха в стая 1405, където, отдадени на дейности, които за нещастие детективът не можа да види, останаха до четиринайсет часа. Тогава Джулиета Глас напусна стаята и хотела, като се възползва от услугите на друго такси. Завърна се на работното си място с доволна усмивка, както би я определил детективът.

— Проучи ли Унгър?

— Накарах Трухарт да го направи, докато си чакахме обяда. Тя е моден дизайнер, трийсет и двегодишна, неомъжена. Няма криминално досие. Понастоящем работи за втората марка на Миранди. Седалището е в Ню Йорк.

— Въпрос. Жена ти те мами с друга жена. По-добре ли е или е по-лошо, отколкото да го прави с мъж?

— О, по-лошо е. Не стига, че ти изневерява, но и го прави без член, което означава, че няма особено високо мнение за оборудването ти. Ако е мъж, все пак можеш да го осмислиш някак. Нали се сещаш, че той се е възползвал от нея или тя е изпитала моментна слабост.

— Възползвал от нея — изсумтя Ив. — Мъжете наистина са жалки и елементарни.

— Стига де, момчетата се нуждаят от илюзиите си. Както и да е, ако е с друга фуста, означава, че я е търсела специално и е търсела нещо, което ти не притежаваш. Това те прави двоен неудачник.

— Да, така ги виждам нещата и аз. И човек би се надървил доста на жените. Така да се каже. Ще трябва да разберем от колко време Джулиета си играе с жена.

Бакстър остави празната чаша и умолително сключи ръце.

— Моля те, моля те, моля те, нека аз. Никога не се докопвам до нещо забавно.

— За тази работа ми е нужен деликатен човек.

— Деликатен е презимето ми.

— Аз пък си мислех, че презимето ти е Рогато куче.

— Това е първото ми презиме — засегнато отвърна той. — Хайде де, Далас, какво ще кажеш?

— Пипай с кадифени ръце при Унгър. Говори с персонала в хотела и се придържай към минимални подкупи. Бюджетът ни никак няма да се увеличи, ако продължаваш да цакаш петдесетачки. Говори със съседите й. Подуши около работното й място. Тя ще се усети, така че запази причината за проучването в тайна. Деликатно, Бакстър, сериозно говоря. Имам работа извън града. Ако извадя късмет, ще се върна утре. В противен случай ще ми трябва още един ден.

— Можеш да оставиш това на моите изключително вещи ръце. О, и последно — няма да си искам петдесетачката. Струваше си да платя цената на билета.

„Той ще се справи“ — помисли си Ив. Не можеше едновременно да бъде в Бостън, Ню Лос Анджелис и да ръчка около Серена Унгър в Ню Йорк. Бакстър щеше да разработи тази линия, Фийни ще действа в сферата на подобните престъпления, а тя ще последва други потенциални следи.

По всичко личеше, че е събрала добър екип, без да има такова намерение.

А сега, реши тя, беше време да включи още един член към екипа си. И беше неин ред да играе деликатно.

Не очакваше да се свърже с Рурк още от първия опит, но явно великият бог на срещите бе решил да й даде глътка въздух. Администраторката му я свърза с него с любезния коментар, че той току-що се е завърнал от работен обяд.

— И какво яде? — попита го тя, когато се появи на монитора.

— Салатата на главния готвач. А ти?

— Ще хапна нещо след минута. Имаш ли работа в Бостън?

Той повдигна вежди.

— Бих могъл и да си намеря. Защо?

— Трябва да направя едно проучване там и може би след това да отскоча до Западния бряг. Да проверя някои работи. Не искам да взимам Пийбоди. Изпитът й е вдругиден. Трябва да остане тук, а и не съм сто процента сигурна, че ще се върна навреме, за да се яви тя на изпита си. Реших, че може би ще пожелаеш да се включиш.

— Става. Кога?

— Колкото се може по-скоро.

Веждите му се повдигнаха още по-нагоре.

— Надявам се, че това не е хитра маневра да избегнем завръщането на Съмърсет.

— Не, но то е допълнителен стимул да замина. Искаш ли да дойдеш, или не?

— Трябва да направя някои размествания в програмата си. — Той се извърна и Ив видя как пръстите му затанцуваха по малка клавиатура. — Нужни са ми… два часа.

— Устройва ме. — „Сега идваше сложната част“, помисли си тя. — Ще те чакам в транспортния център в Нюарк, да кажем в седемнайсет часа. Ще вземем совалка оттам.

— Обществен транспорт? При това в пет часа? Не мисля, че ще се получи.

Ив с огромно задоволство чу изсумтяването му.

— Нищо не може да се направи по въпроса с часа.

— Но с условията може. Ще вземем една от моите совалки.

Това бяха точно думите, които тя очакваше да чуе. „Слава богу!“ Последното нещо, от което имаше нужда сега е да се натъпче в някоя запарена кутийка с пътници и да се сблъска с неизбежните закъснения и лошата хигиена. Но знаеше правилата на играта, затова се смръщи, за да се държи на положение.

— Виж какво, приятелче, това е полицейска задача. Взимам те само за изпът и за евентуално извънградско чукане.

— Чукането винаги е добре дошло, но начинът на пътуване може да развали сделката. Ще те взема, когато уредя нещата тук. И ако ще спориш, по-добре забрави за мен. — Рурк погледна ръчния си часовник. — Ще ти се обадя, когато съм на път към теб — добави той и прекъсна връзката.

„Това мина по вода“ — помисли си Ив.

 

 

Малко след пет тя вече беше настанена удобно в частната совалка на Рурк, гризеше ягоди и изучаваше бележките си в благоуханна прохлада.

— Можеш да дойдеш с мен на разговора с Роберта Гейл — каза тя на Рурк. — Но после ще се наложи да те зарежа. Говорих с шефа на разследването в Бостън и той се съгласи да се срещнем, но не беше особено възторжен. Ако доведа цивилен със себе си, възторгът му съвсем ще се изпари.

— Струва ми се, че ще намеря какво да правя. — Той работеше ръчно на един от компютрите в совалката и не вдигна поглед.

— Сигурна съм и също така съм сигурна, че се наложи много бързо да направиш промени в програмата си. Благодаря ти.

— Очаквам в замяна да бъда възнаграден с извънградско чукане при първа удобна възможност.

— Евтино парче си ти, Рурк.

Той се усмихна, но продължи да работи.

— Ще видим. О, и между другото — привидният ти протест срещу това да използваме моята совалка не беше добре отработен. Можеш да вложиш малко повече усилия следващия път.

Тя захапа една ягода.

— Нямам представа за какво говориш — избръмчаването на видеотелефона й я спаси от по-нататъшно обсъждане. — Далас.

— Хей, хлапе. Имам няколко находки. Предположих, че ще искаш да научиш подробностите, още докато си на път — унилите очи на Фийни се присвиха. — Ягоди ли ядеш?

— Може би — тя преглътна виновно. — Пропуснах обяда. И какво от това? Давай.

— Първото е доста мърляво, може би прекалено мърляво, за да е на нашия човек. Осакатено тяло на компаньонка, двайсет и осемгодишна, извадено от реката. Сена — това е във веселия Париж. Преди три години през юни. Накълцана е на парчета, липсват черният дроб и бъбреците. Гърлото й е прерязано и има няколко рани по ръцете. Била е твърде дълго във водата, за да бъдат възстановени каквито и да било улики, ако е имало такива. Разследването е стигнало до задънена улица и случаят остава неразкрит.

— Заподозрени?

— Следователят е наблегнал на последния й клиент, но нищо не изскочило. Притиснал е и координаторът й, който е известен с грубото си отношение към своите служители, но това също не довело до никъде.

— Добре. Какво друго?

— Преди две години в Лондон — убийство в стила на Изкормвача в района на Уайтчапъл. Компаньонка наркоманка, която някак е успяла да премине през токсичните проверки. Била е трийсет и шестгодишна и е имала две съквартирантки със същата професия. Опитали са се да го лепнат на приятеля й, но той имал солидно алиби. Изглежда ми съвсем прозрачно.

— Как я е убил?

— Прерязал й е гърлото. Отново се е хванал за половите й органи и в рапортите се казва, че те не са били открити на местопрестъплението. Рязал е и по други части на тялото — по гърдите и китките. Следователят го определя като „убийство от страст“. Но в медицинските доклади има интересна забележка и като се замисля, склонен съм да се съглася. В нея се казва, че срязванията по гърдите и китките са по-скоро допълнение. В тях няма страст. Има свидетел, който твърди, че е видял жертвата да се отдалечава с мъж в черна пелерина и изискана шапка. И понеже свидетелят е бил надрусан със „Зонър“, следователят не е обърнал особено внимание на думите му.

— Връзва се — промърмори Ив. — Връзва се, нали разбираш. Облякъл се е с работното облекло, като Де Салво за убийствата с удушаване. Защо да не се издокара в костюм, когато имитира Изкормвача? Благодаря ти, Фийни. Прати файловете до служебния ми компютър с копие до домашния. Надявам се да се върна до двайсет и пет часа.

— Вече го направих. Ще разширя проучването на извънземно ниво. Вече се зарибих.

Ив се облегна на стола си и се втренчи в тавана.

— Ще ходим ли в Лондон и Париж? — поинтересува се Рурк.

— Не мисля, че мога да отделя нито времето, нито енергията, необходими, за да премина международната червена лента. Ще се опитам да сравня фактите, като говоря със следователите по видеотелефона.

— Ако промениш решението си, няма да ни отнеме повече от един ден.

Щеше й се да види къде е бил, къде е извършил някои от по-ранните си престъпления. Но поклати глава отрицателно:

— Той е в Ню Йорк. Трябва да съм в Ню Йорк. Упражнява се от доста време — каза тя, по-скоро на себе си. — Усъвършенства способностите си. Затова сега може да си позволи да убива толкова често. Подготвителната работа, проучванията, детайлите, всичко е налице. Не му се налага да изчаква, защото е чакал достатъчно дълго.

— Независимо дали се е упражнявал, бързината ще го направи по-непохватен. — Рурк изчака, докато очите й отново се фокусираха и срещнаха погледа му. — Може и да е педантичен, може и да е усъвършенствал способностите си, но се движи прекалено бързо, за да проявява достатъчно предпазливост.

— Мисля, че си прав. И когато оплеска нещата, ще го хванем. Когато го хванем, когато го затворя в килията и го пречупя, ще открием, че е имало и други. Други тела, които е скривал или унищожавал, докато се усъвършенства. Докато настъпи момента, в който може да позволи жертвите да бъдат открити и да изпита известна гордост. Но ранните му грешки са нещо друго, той не иска да го излагат. Това е емоционалната причина. Но има и друга — по-практична. Не е искал да остави твърде много подражателски убийства в аналите и да привлече вниманието, преди да е готов за големия си удар.

— Аз самият направих някои проучвания. — Рурк извърна компютъра си настрана. — В продължение на петнайсет месеца от март 2012 до март 2013 г. човек на име Питър Брент е убил седем полицейски служители в Чикаго. След като не е успял да издържи психотеста за служител на чикагската полиция, Брент се е присъединил към паравоенна група, в която се научил как да борави с онова, което щяло да стане предпочитаното му оръжие — далекобоен бластер, който вече е бил забранен за цивилни по онова време.

— Знам за Брент. Обичал е да напада от покриви. Спотайвал се е на покрива, изчаквал е ченгето да влезе в обсега му и го е убивал с изстрел в главата. На специален отряд от петнайсет души са им били необходими петнайсет месеца, за да го заловят.

Разбрала тревогата му, тя се наведе и положи ръце върху неговите.

— Брент не е убивал жени, а полицаи. За него не е имало значение какви са, щом са носели униформата, която той самият не е могъл да сложи. Не отговаря на профила за прототип.

— Пет от седемте загинали ченгета са били жени. Както и шефът на полицията, която той се опитал, но не успял да убие. Не ме баламосвай, лейтенант — каза той достатъчно спокойно. — Мислила си за Брент и си изчислила процента на вероятност, точно както сторих и аз. Знаеш, че има осемдесет и осем цяло и шест процента вероятност той да имитира Брент и да се прицели в теб.

— Няма да тръгне след мен — настоя тя. „Не още“ — помисли си. „Не още.“ — Има нужда да го преследвам, за да се чувства по-значим, по-успял и удовлетворен. Ако ме извади от играта, няма да получи същата тръпка.

— Значи те пази за последното действие.

Нямаше смисъл да се преструва, не и пред Рурк.

— Според мен сигурно го планира като дългосрочна цел. Но мога да ти обещая, че няма да стигне до там.

Той взе ръката й и преплете пръсти с нейните.

— Ще ти припомня това обещание.