Нора Робъртс
Имитация в смъртта (15)

Четиринайсета глава

Звукът от разпиляването на парчетата стъкло по пода според Ив имаше по-интересна музикална нотка от гукащия глас на Смит на диска.

Тя дълбоко се съмняваше, че някой от феновете му би го познал сега, когато… отрицателната енергия, изкриви лицето му. Очите му пламтяха, а окървавената ръка беше все така стисната в юмрука, разбил чашата на парчета.

Чу затрудненото му дишане, преди той да скочи. Тя също се изправи, но бавно и се подготви да посрещне възможна атака.

Но той само изметна глава назад, като голям пес, който се канеше да вие и изрева името на Ли.

Тя пристигна тичешком, като босите й крака изшляпаха по пода, а ефирните й поли изплющяха във въздуха. Лекият чуруликащ звук, който издаде, беше в странна хармония с виещия рев и гукането.

— О, Кармайкъл! О, горкото то. Ти кървиш. Да извикам ли лекар? Да извикам ли линейка? — тя потупа собствените си бузи с бързи успокояващи движения.

Сълзите му се лееха и той протегна ръката си:

— Направи нещо.

— Господи! — Ив пристъпи напред, сграбчи порязаната му ръка и я обърна, за да погледне раната. — Донесете хавлия, вода, антисептик, бинт. Не е достатъчно дълбоко, за да притесняваме лекари.

— Но ръцете му, красивите му ръце. Кармайкъл е творец.

— Да, добре, сега е творец с рана на дланта. Пийбоди! Имаш ли кърпичка?

— Заповядайте, лейтенант.

Ив я взе и я омота около раната, а Ли изхвърча от стаята сигурно, за да повика пластичен хирург.

— Седнете, Кармайкъл. Това е само лека драскотина.

— Нямате право, нямате право да идвате в дома ми и да ме разстройвате по този начин. Нямате право, нямате срам. Не може да идвате тук и да нарушавате равновесието ми. Да ме заплашвате.

— Не си спомням да съм ви заплашвала, а имам доста добра памет за такива неща. Полицай Пийбоди, заплашвала ли съм господин Смит?

— Не, лейтенант, не сте.

— Смятате, че след като водя организиран и привилегирован живот, не познавам тъмните му страни. — Устните му се изкривиха и той притисна порязаната си ръка към сърцето си. — Искате да измъкнете от мен пари, да ви платя, за да си мълчите за неща, които не са ваша работа. Жени като вас винаги искат да им се плаща.

— Жени като мен?

— Вие смятате, че сте по-добри от мъжете. Използвате хитрините или пола си, за да контролирате мъжете, да изсмуквате силите им. Не сте нищо друго, освен едни животни. Кучки и курви. Заслужавате да…

— Заслужаваме какво? — настоя Ив, виждайки как върху лицето му се изписа усилието да уталожи гнева си. — Да страдаме, да умрем, да си платим?

— Няма да ме предизвикате да изрека тези думи. — Той се строполи отново в креслото, като държеше ръката за китката си и се поклащаше, сякаш за да се успокои.

Ли се втурна обратно в стаята с пухкава бяла хавлия, бутилка вода и бинт, който би стигнал да се превърже с него цял ескадрон след кървава битка.

— Оставете помощничката ми да се погрижи за ръката ви — каза му Ив. — Ли само ще оплеска всичко и доста ще ви боли, докато го прави.

Смит кимна отсечено и извърна глава от Пийбоди и кръвта.

— Ли, моля те, излез. И затвори вратата.

— Но, Кармайкъл…

— Искам да излезеш.

Тя премигна като чу рязката нотка в гласа му и очите се напълниха със сълзи, сякаш ръката му бе свързана с нейното тяло. Тя излезе мигновено.

— Как научихте за… нея — обърна се той към Ив.

— Работата ми е да научавам разни неща.

— Това би могло да ме съсипе. Публиката ми не иска такъв идол… Не искат нелицеприятното, непривлекателното. Идват на концертите ми заради красотата и романтиката, а не заради грозотата на реалността.

— Вашата публика не ме интересува, нито пък имам интерес да информирам обществеността, освен ако не е свързано с моя случай. Вече ви казах, че вашата известност не ме интересува.

— Всички се интересуват от нея — възрази той с кисела усмивка.

— Мислете каквото искате, ала тази е причината, поради която съм тук. Майка ви е била компаньонка. Тормозела ви е.

— Да.

— Подкрепяте я финансово.

— Докато я обезпечавам, тя ще стои настрана и вън от живота ми. Достатъчно умна е за да знае, че ако излезе наяве, за да продаде историята си, може да си докара някакви бързи пари, но това ще убие златната кокошка. Ако моите приходи намалеят, същото ще се случи и с нейните.

Той вдигна поглед към Ив и се усмихна тъжно:

— Обясних й го много внимателно, преди да направя първото плащане.

— Взаимоотношенията ви с майка ви са враждебни.

— Нямаме взаимоотношения. Предпочитам да не мисля за нашата връзка. Тя разстройва моята положителна енергия.

— Джейси Утън е била компаньонка!

— Кой?

— Утън. Жената, която бе убита в Китайския квартал.

— Това няма нищо общо с мен — вече поуспокоен, той махна със здравата си ръка. — А и предпочитам да не се замислям за тъмните страни на живота.

— Втора жена бе убита в неделя. Майка на възрастен син.

Той я стрелна с поглед и в очите му имаше лека следа от страх.

— Това също няма нищо общо с мен. Аз съм надживял насилието. И не го размножавам.

— Жертвите на тормоз често сами упражняват тормоз. Деца, които са били подлагани на побой често се превръщат в склонни към насилие възрастни. Наранила ви е жена, жена, която е имала контрол над вас, власт над вас. Наранявала ви е през годините, когато сте бил безсилен да я спрете. Как я карате да си плати за онази болка, за онова унижение, за всичките години, през които сте живял в страх?

— Не го правя. Тя никога няма да си плати. Такива като нея не си плащат. Тя побеждава, отново и отново. Всеки път, когато й пращам пари, тя побеждава отново — сега по бузите му се стичаха сълзи. — Тя побеждава, защото вие отново ми напомняте за нея. Животът ми не е илюзия, сам си го създадох. Сътворих го. Няма да ви позволя да влезете в него и да го разбиете на пух и прах, да го омърсите.

Състраданието я завладя. Думите му, страстта, която се криеше зад тях, биха могли да бъдат нейни.

— Имате жилище тук и в Лондон.

— Да, да, да! Какво от това? — той рязко отметна ръка и погледна надолу, когато леко я дръпна и щом погледът му попадна на окървавения плат, лицето му побеля като платно. — Вървете си, не може ли просто да си тръгнете? — Той затвори очи и се извърна към здравата си ръка.

— Кажете ми къде бяхте в неделя сутрин?

— Не знам. Как мога да запомня всичко? Имам хора, които се грижат за мен. Имам правото да се грижат за мен. Аз дарявам наслада. Получавам наслада. Заслужавам го.

— Неделя сутрин, Кармайкъл, между осем и дванайсет.

— Тук. Точно тук. Медитирах, прочиствах се от отровите. Не мога да живея в стрес. Нуждая се от миговете си на спокойствие.

— Сам ли бяхте?

— Никога не съм сам. — Той отвори очи — те бяха изпълнени с болка и призрачен ужас. — Тя е във всеки шкаф, под всяко легло, чака в съседната стая, за да ме нападне изневиделица. Заключвам я, но нищо не помага — тя чака.

Прониза я болка — наблюдаваше го, разбираше го и усети как болката я пронизва.

— Напускахте ли къщата в неделя сутрин?

— Не си спомням.

— Познавахте ли Лоис Грег?

— Познавам толкова много хора. Те ме обичат. Жените ме обичат, защото съм съвършен. Защото не ги застрашавам. Защото знаят, че аз знам какво може да се крие по всичко това.

— Вие ли убихте Лоис Грег?

— Нямам какво повече да ви кажа. Сега ще се обадя на адвокатите си. Искам да напуснете дома ми. Ли! — той сложи порязаната ръка зад гърба си, когато се изправи, и леко се извърна. Сетне внимателно отстъпи настрана, за да се махне от изцапаната с кръв хавлия.

— Ли, накарай ги да си вървят — нареди той, когато тя отново влетя в стаята. — Накарай ги да напуснат. Сега трябва да полегна. Не ми е добре. Трябва ми тиха стая.

— Ето, ето — гукайки, тя обви ръка си около кръста му и пое цялата му тежест. — Ще се погрижа за всичко, не се тревожи. Горкото ми момче. Не се тревожи.

Тя хвърли злобен поглед на Ив, докато извеждаше Смит от стаята:

— Когато се върна, искам вече да сте си тръгнали. В противен случай началниците ви ще разберат за това.

Ив стисна устни, заслушана в заглъхващия глас на Ли, която нежно утешаваше Смит.

— Този тип има сериозни проблеми — отбеляза Пийбоди.

— Да. Сигурно си мисли, че може да ги потули с медитиране, билкови чайове и затъпяваща музика. — Ив сви рамене. — Вероятно успява. Той не можа да понесе гледката на кръв — добави тя, оглеждайки хавлията. — Прилоша му от кръвта. Трудно е да стори това, което е било причинено на тези две жени, ако му прилошава от кръв. Но все пак възможно е само гледката на собствената му кръв да му действа така.

Тя провери колко е часът, когато излязоха от къщата.

— Малко е рано за следващата среща.

— Така ли? — Пийбоди се оживи моментално. — Тогава бихме могли да се отбием до някой подвижен павилион или магазин. Днес пропуснах закуската.

— Не е чак толкова рано — когато лицето на помощничката й оклюма, Ив въздъхна дълбоко. — Знаеш, че мразя този поглед на скимтящо кученце. Ще купуваш от първото място, което ни се изпречи на път. И имаш само една минута да осъществиш сделката, която ще включва и кафе за мен.

— Разбрано.

Те спряха при количка със сандвичи, така че Пийбоди се задоволи с „джоб“ с бъркани яйца, който, предположи Ив, беше по-хубав на вкус, отколкото на мирис. С кафето нещата не стояха така, но си беше справедливо.

— Ще разговаряме с жената на Брийн. Когато се обадих в кабинета й, се наложи да изгубя доста време, за да разбера графика и преминах към резервния вариант.

Отговорът на Пийбоди представляваше нещо като мучене, понеже устата й бе пълна със заместител на яйца. Тя преглътна:

— Аз трябва да уреждам срещите.

— Сега ще се обиждаш ли, защото ти дадох глътка въздух?

— Не — отвърна тя, но положи доста усилия, за да не се нацупи. — Не искам да мислите, че не мога да изпълнявам задълженията си, защото се занимавам с разни други неща.

— Ако имам някакви оплаквания от работата ти, Пийбоди, ти ще си първата, която ще ги научи.

— Това е сигурно — промърмори Пийбоди и си сръбна от енергийната напитка с черешов вкус. — Казахте резервен вариант?

— Джулиета се занимава с мода. Случайно имам познат във висшия моден ешелон. В графика на госпожица Глас чудодейно се появи пролука, когато получи обаждане от любимата на Леонардо.

— Звъннали сте на Мейвис. Страхотно.

— Това не е излизане по женски, Пийбоди. А разследване на убийство.

— Сребриста тапицерия, лейтенант. Бих се радвала да има хубава сребриста тапицерия. — С помощта на черешовата си напитка преглътна още един залък от заместителя на яйца. — Нямам търпение да й кажа, че ще станем съседи. Поне докато тя роди. Сигурно ще искат да си вземат по-голямо жилище.

— Защо? Колко място заема едно бебе?

— Не толкова бебето, колкото всички други неща. Има люлка, маса за преобличане, съоръжение за игри, отделение за пеленки…

— Няма значение. Господи! — Побиваха я тръпки дори сам при мисълта за това.

— Настина е доста хитро да използвате Мейвис.

— Имам си своите върхови моменти.

— Разбира се, можехте просто да им кажете, че сте госпожа Рурк и те щяха да ви се поклонят до земи.

— Не искам да ми се покланят, а да проведа един проклет разговор. И не ме наричай госпожа Рурк.

— Само го споменавам. — Вече ободрена, Пийбоди довърши храната си. — Ех, нищо не повдига духа ти по-добре хубавата закуска. Не е чак толкова страшно, че ще наема едно жилище с Макнаб. Това е просто поредната стъпка една развиваща се връзка. Нали?

— Откъде, по дяволите, мога да знам?

— Когато сте се преместила при Рурк сигурно не сте се чувствала оглупяла, изнервена и объркана.

Последва една дълга пауза и още по-дълго мълчание.

— Чувствала сте се? — Главата на Пийбоди се удари в облегалката. — Това е толкова прекрасно. Сега съм далеч по-добре. Щом вие можете да се скапете, че се премествате при същински бог в този палат, значи всичко е наред и аз мога да съм леко на тръни, задето с Макнаб наемаме общо жилище. Всичко е наред.

— Мисля, че след като разрешихме тази заплетена дилема, вероятно бихме могли да се съсредоточим върху случая.

— Имам само един последен въпрос. Кога го превъзмогнахте? Колко време ви трябваше, за да се почувствате нормално, че сте се обвързали с Рурк, че живеете на едно място и всичко останало?

— Ще те уведомя, когато това се случи.

— Леле. Това е… — Тя се замисли и на лицето й разцъфна замечтана усмивка. — Това е сладко.

— Моля те, млъкни, преди да съм ти причинила болка.

— Далас, казахте „моля“. Размеквате се.

— Обиди — промърмори Ив. — Получавам единствено обиди. Госпожа Рурк, сладка, размекната. Ще видим колко съм мека, когато й завра главата в задника.

— Ив Далас се завърна — оповести Пийбоди и прекара остатъка от пътуването им в доволно мълчание.

 

 

„Винаги можеш да разчиташ на Мейвис“ — помисли си Ив. За услуга, за разтуха, за приятелско рамо. И най-вече за откровена изненада.

Обстоятелството, че беше бременна в четвърти месец не беше изтощило енергията й, нито пък бе оказало влияние върху склонността й да поема модни рискове. Или поне Ив смяташе, че са рискове, защото никой, абсолютно никой не изглеждаше като Мейвис Фрийстоун.

Беше се спряла на летни багри, поне що се отнася до косата, тя бе вдигната в прическа от змиевидни шнурчета, преплетени с блестящи топчета в синьо, розово и зелено. Те бяха закрепени тук-там с бледолилави игли за коса във формата на малки цветя, както помисли Ив, преди да се вгледа по-отблизо и да осъзнае, че това са ембриони.

По една дузина тънки златни и сребърни верижки висяха от ушите й. На всяка от тях бяха прикрепени шарени топченца, които се удряха едно о друго при всяко нейно движение. А това означаваше постоянно.

Дребното й тяло бе издокарано в поличка с размерите на салфетка за маса, съчетана с риза с широки ръкави — и двете в бяло и обсипани с малки въпросителни, чиито цветове отразяваха като ехо нюансите на косата й. Към дебелите подметки и тежките токове на обувките й бяха прикачени още топчета, които дрънчаха при всяка нейна стъпка. Ноктите на краката й бяха лакирани във всички цветове на дъгата. За Мейвис това беше делово облекло.

— Това е направо супер страхотно — твърдеше Мейвис. — „Ютрей“ е абсолютният връх. Беше модната ми библия, преди да срещна моя мечо. Продължавам да преглеждам списанието всеки месец, но вече не трябва да мисля как ще си позволя всички тези безлични дрехи. Леонардо е най-добрият.

— Нужни са ми пет минути с нея.

— Работата е опечена, Далас. Ако можеше да ми целуне задника през видеотелефона, щях да имам следи от червило на дупето си. Само гледай.

Те прекосиха широкото фоайе. То беше решено в геометрични мотиви в бяло, червено и черно. От централното гише като във ветрило се разклоняваха алеи, водещи към поредица от бутици, луксозно кафене и център за вътрешен дизайн.

По стените бяха поставени екрани, по които стройни манекени препускаха в облекла, които биха могли да минат за творения на пациент с умствено разстройство от клиниката на Плутон.

— Есенните модни дефилета — каза й Мейвис. — Ню Йорк, Милано, Париж и Лондон. — Тя нададе писък и посочи с пръст. — Виждаш ли тези? Това са моделите на моето бебче. Никой не може да го догони.

Ив разгледа ансамбъла от пристегнати към кожата червени каишки, които избухват във взрив от златни пера като опашка и прозрачна пола, която блестеше от малки бели светлини, прикрепени в долната част на плата.

Как би могла да спори?

Мейвис пристъпи наперено към информационния център, където се намираше охранителната станция, бранеща подстъпа към лъщящия червен асансьор:

— Мейвис Фрийстоун за Джулиета Глас.

— Да, госпожице Фрийстоун, трябва да се качите на трийсетия етаж. Там ще ви посрещнат. — Ръката на охранителя се вдигна, за да спре Ив и Пийбоди. — Само госпожица Фрийстоун е допусната до трийсети етаж.

— Не мислите сериозно, че ще пътувам сама, нали? — каза Мейвис с леден тон, преди Ив да успее да изръмжи. — Ако антуражът ми не е добре дошъл, значи и аз не съм.

— Моля за извинение, госпожице Фрийстоун. Само трябва да попитам горе.

— И по-бързо. — Мейвис вирна малкото си носле във въздуха. — Аз съм много заета жена.

Тя спретна цяло представление, включващо потропване с крак и оглеждане на маникюра за периода, преди охранителят да ги допусне.

— Вие и вашият антураж сте допуснати на трийсети. Благодаря за търпението.

Мейвис запази стила на примадона, докато вратите на асансьора се затвориха зад тях.

— Направо щях да го изям с лъжица. „Вие и антуражът ви сте допуснати до трийсети.“ Тоя лайно ли е или какво?

Тя направи бързо танцово движение с чупка в задника и потупа корема си:

— Казах антураж, само защото си помислих, че може да го удариш.

— Обмислях го.

— Опитвам се да пазя бебето да не вижда сцени на насилие. Дори не гледам много телевизия. Чух, че спокойствието и положителната енергия се отразяват наистина добре, докато си бременна.

С известна тревога Ив хвърли поглед към корема на Мейвис. „Дали това нещо вътре наистина чува?“

— Ще се постарая да не удрям никого, когато ти си наблизо.

— Това би било добре. — Мейвис изтри лъчезарната си усмивка, когато вратите на асансьора се отвориха, отново се превърна в примадоната. Тя повдигна вежди към жената, която ги очакваше.

— Госпожице Фрийстоун, за мен е истинско удоволствие да ви видя. Аз съм ваша голяма почитателка, и на Леонардо разбира се.

— Разбира се — Мейвис протегна ръка.

— Ако обичате, последвайте ме, госпожа Глас няма търпение да се срещне с вас.

— Това е повече от ясно — каза Мейвис с ъгълчето на устата си, докато преминаваха през друго пищно фоайе.

В него бяха поставени прозрачни килийки за потънали в работа дребни служители. Слушалките и клавиатурите бяха напълно ангажирани от армия, която очевидно наблюдаваше модните дефилета.

Пространството отново се разклоняваше като във ветрило и в далечния край на коридорите имаше двойна врата, боядисана, както Ив предположи, в запазения почерк на „Ютрей“ — убийствено червено.

Придружителката им бързаше пред тях — носеше пола, плътно прилепваща като бинт и токове, остри като скалпели. Тя натисна едно копче в средата на вратата. След няколко секунди рязък нетърпелив глас отвърна:

— Да.

— Госпожица Фрийстоун е тук, госпожо Глас.

Вместо отговор, вратите се плъзнаха вътре в стената и се разкри огромен кабинет, обрамчен с прозорци с щори.

Черно-бялата тема продължаваше и тук. Черен килим, бели стени, масивно бяло бюро. Широките кресла бяха на тънки бели и черни райета.

В червен цвят бяха розите, сложени във висока черна ваза, и яркият делови костюм на силната жена с впечатляващо тяло Джулиета.

Тя беше висока, с женствено тяло и медноруса коса, обрамчваща лице с формата на диамант. Остри скули, остър нос и уста, една идея по-тънка, за да се нарече красива. Но очите, тъмно, много тъмно кафяви, отклоняваха вниманието от малкия дефект.

Тя прекосяваше стаята, когато вратите се плъзнаха и като ги видя протегна ръка, а на лицето й се изписа усмивка на възхищение:

— Мейвис Фрийстоун, за мен е такова удоволствие. Толкова се радвам, че се обади. От толкова време искам да се срещна с теб! Разбира се, познавам Леонардо от цяла вечност. Той е такова съкровище.

— Определено, но за мен.

— Заповядай, седни. Какво мога да ти предложа? Кафе с лед може би?

— Избягвам кофеина напоследък. — Мейвис остана права и потупа корема си.

— Да, разбира се. Поздравления. Кога трябва да се роди?

— През февруари.

— Какъв чудесен подарък за Свети Валентин — без да обръща внимание на Ив и Пийбоди, тя задърпа Мейвис към един от столовете. — Стига си стояла права, седни и ще пийнем по един студен газиран сок.

— С удоволствие. Имаш ли време за питие, Далас?

— Мога да намеря време, след като госпожа Глас намери пролука в запълнения си график. — Ив сложи ръка на облегалката на стола на Мейвис и изметна бедрото си настрани. — Въпросите ми няма да отнемат много време.

— Опасявам се, че не разбирам.

— Лейтенант Далас, нюйоркска полиция. — Ив извади значката си. — Помощничката ми, полицай Пийбоди. Сега, след като всички вече се познаваме и сме се настанили удобно, вероятно бихте могли да ми отговорите на някои въпроси.

— Повтарям! — Джулиета излезе иззад бюрото си, за да застане в достатъчно властна поза. — Не разбирам. Съгласих се да се видя с госпожица Фрийстоун. Много бихме искали да направим голям материал за теб, Мейвис, с много снимки.

— Разбира се, може да го обсъдим. След като Далас приключи. Ние с нея се знаем от доста време — добави тя с възхитително простодушна усмивка. — Когато спомена, че има проблем с уреждането на среща, аз я убедих, че това се дължи на някакво недоразумение и ще намериш време. Подкрепата за нашата местна полиция е наистина важен въпрос за нас с Леонардо.

— Много хитро — промърмори Джулиета.

— И аз така си помислих. — Ив остана права, а Джулиета седна. — Ако се чувствате неудобно, сигурна съм, че Мейвис няма да има нищо против да изчака отвън, докато приключим.

— Не е необходимо. — Джулиета се облегна и се завъртя на стола си. — Вече сте разговаряли с Том. Не знам какво бих могла да добавя. Не се меся в работата му и той — в моята.

— А как стоят нещата с вашия живот?

— Коя точно част от живота ни имате предвид?

— Кога за последен път сте били в Лондон?

— Лондон? — веждите й се сбърчиха. — Не виждам какво общо има това с каквото и да било.

— Угодете на прищявката ми.

— Бях там преди няколко седмици по работа — с раздразнение, все още загнездено в бръчката между веждите й, тя взе малък електронен бележник и набра клавишите за датата. — Осми, девети и десети юли.

— Сама?

През погледа й премина бърза искра, само за миг, и веднага изчезна, преди да сложи електронния бележник на бюрото.

— Да, защо?

— Съпругът ви идвал ли е някога с вас?

— Ходихме заедно през април. Том смяташе, че това ще е забавно преживяване за Джед. Аз имах работа там, а той искаше да направи някакви проучвания. Взехме два допълнителни дни за семейна ваканция.

— Купихте ли някакви сувенири?

— Какво намеквате?

— Предполагам, че пътувате доста често до Европа — каза Ив, сменяйки тактиката. — Във вашия бранш.

— Така е. За модни дефилета, събития, за да се срещна с колегите в нашите европейски представителства. Само че какво общо има това с факта, че Том ви помага в разследване?

— Това е част от разследването.

— Не… — тя млъкна, когато иззвъня личния й видеотелефон. — Извинете ме, това е личната ми линия. Трябва да се обадя.

Тя превключи на дискретен режим, сложи минислушалки на ушите си и се извърна настрани, за да попречи на Ив да види екрана на видеотелефона.

— Джулиета Глас. Слушам.

Гласът й се затопли с няколко градуса и тънките й устни се извиха в лека усмивка.

— Абсолютно. Записала съм го в графика си. Един часа. Мхм. Да, имам среща — последва дълго мълчание, през което тя само слушаше и Ив забеляза как страните й леко се зачервиха. — Очаквам го с нетърпение. Да. До скоро.

Тя прекъсна връзката и свали слушалките.

— Съжалявам, среща следобед. Сега…

— Бихте ли ми казали къде бяхте в неделя сутринта?

— О, за бога — тя изпъшка шумно. — В неделя оставям Том да спи до късно и водя Джед в парка или някъде другаде. Опитвам се да ви съдействам, лейтенант, тъй като Мейвис ме помоли, но го намирам за много дразнещо.

— Почти приключихме. А какво ще кажете за нощта на четвърти септември, между осем часа и полунощ?

Джулиета отново взе електронния си бележник и въведе датата. Ив отново забеляза, че някаква сянка премина през лицето й.

— Имах среща със сътрудник. Не мога да ви кажа точно в колко часа съм се прибрала вкъщи, тъй като не съм го отбелязала, но мисля, че беше след девет, може би към десет. Бях уморена и направо си легнах, а Том продължи да работи.

— Значи си е бил вкъщи през цялата нощ.

— Защо да не си е бил? Той работеше. Взех хапче и си легнах. Казах му, че си лягам и той едва ли би излязъл заради Джед. Том изцяло се е посветил на Джед, дори прекалено. Какво има?

— Това е всичко засега. Благодаря за отделеното време.

— Смятам, че ми дължите някакво…

— Ако още не си се отказала, можем да поговорим за статията. — Мейвис скочи на крака. — Трябва ми само една минута преди това.

Тя изхвърча от кабинета заедно с Ив и сниши гласа си до шепот:

— Е? Убила ли е някого или какво?

— Съмнявам се. Най-лошото, което мисля, че е направила е да изневерява на съпруга си с човека, който й се обади на личната й линия.

— Така ли? Наистина? По какво разбра?

— По много неща. Виж, ако не искаш да се занимаваш с нея, можеш да тръгнеш с нас. Ще те оставим вкъщи.

— Не, има си тръпка. Двойна страница в „Ютрей“ ми е направо мечта. А и това ще надуе продажбите на диска ми. Няма да навреди и на бизнеса на Леонардо. Работи и за двама ни. Добре се справихме, нали?

— Добре се справихме.

— Приятел в нужда се познава. Хей, какво мислиш за Винет или Видал?

— Кои са те?

— Моето бебе. Винет за момиче, Видал за момче. Това са френски имена. В момента експериментираме с френски имена и вече отхвърлих Фифи. Все пак, кой би кръстил детето си Фифи?

Ив не знаеше кой би кръстил дете Винет, но издаде неопределен звук.

— Някой може да й казва Виги — намеси се Пийбоди. — Което се римува с Пиги, така че в училище ще й казват Пиги Виги.

Мейвис изглеждаше ужасена:

— Така ли мислиш? Отказвам се и от Винет. — Тя потърка корема си утешително. — Има много време да измислим нещо друго. До по-късно. — Тя се втурна обратно в кабинета на Джулиета.

— Какви са ти впечатленията, Пийбоди? — попита Ив, докато слизаха с асансьора.

— Изглежда страхотно и ще измисли нещо по-добро от Винет или Видал.

— Имах предвид Джулиета Глас, глупачке.

— Знам, просто исках да ви ядосам. Лейтенант — добави тя, когато Ив я стрелна с поглед. — Тя диктува играта и това й харесва. Облича се, за да демонстрира по-скоро власт и сила, отколкото стил. Амбициозна е. Сигурно на тази възраст е трябвало да бъде точно тук, където е. Направи ми впечатление на студенокръвна. Нямаше никаква емоция, когато говореше за детето си. Това с извънбрачната връзка беше доста добър удар. Направо съм го пропуснала. Но после като го казахте и си върнах лентата назад, се убедих, че е така. Начинът, по който се промени гласът й, езикът на тялото.

— И ако съдя по изчервяването й, бих казала, че гласът от другата страна й описваше какви игрички ще играят на срещата си в един часа днес. Ще трябва да потвърдим наличието на допълнителната дажба, в случай, че се наложи да я притиснем по-късно.

— Ще я следим ли?

— Не, не искам да рискувам да забележи някоя от нас толкова скоро след малкия ни разпит. Ще видя дали Бакстър може да се заеме с това. Доколкото може да говори едно дете на възрастта на нейното?

— На тази възраст те рядко млъкват. Почти никой, освен най-близките не може да ги разбере, но това не им пречи да говорят.

— Тя се е срещнала с допълнителната си дажба в неделя, можеш да си сигурна в това. И детето е било с нея. Няма ли да издрънка всичко на татко?

— Сигурно му е казала, че е тайна.

— Ъхъ. — Тази територия й бе непозната и прие, че Пийбоди е по-компетентна. — Децата пазят ли тайна?

— Не, но тя не ми изглежда да е от майките, които познават много добре децата си. И момчето изглежда доста привързано към баща си. Според мен то е пазило тайната до момента, в който тя е била достатъчно далече, за да не чуе и е изпяло всичко. „Татко, аз и мама, и чичо «Допълнителна дажба» играхме на люлките, но това е тайна.“

Ив си представи картината и кимна:

— И се съмнявам, че е за първи път. Татко знае какво става — не се ли ядосва поне малко? Не трябва ли да го изкара от релси? Ето го него — стои си вкъщи и гледа детето, грижи се за къщата, докато тя обикаля града — и Европа — с някакъв друг тип. Играе си с друг, докато е със собствения му син. Да, това е направо вбесяващо.

— Майка и курва — каза тя, докато се качваха в колата си. — Продължаваме да се връщаме към тази теза. Той няма никакъв проблем да се измъкне от къщата и за двете убийства и може да е купил хартията, плащайки в брой, по време на пролетното си пътуване до Лондон. По дяволите, хартията наистина би могла да е подарък от почитател. И той е сметнал, че е подходяща. Той познава прототипните убийства, както и оригиналните извършители.

— Средства, мотив, възможност.

— Да, Томас Е. Брийн току-що изскочи най-отгоре в списъка ни.