Нора Робъртс
Имитация в смъртта (14)

Тринайсета глава

Ив имаше достатъчно разумни основания да започне смяната си в домашния кабинет. Беше тихо — разбира се всяко място, сравнено с Централното полицейско управление, включително и футболен мач на „Арена Бол“, беше тихо.

Нуждаеше се от още време за размисъл. Искаше да сложи табло със снимките на убитите и тук, за да може да го гледа и изучава всеки път, когато е в стаята.

А причина номер едно да се позабави тук, вместо да се отправи директно към центъра на града, беше очакваното завръщане на Съмърсет. Възнамеряваше да е далеч от дома преди обяд, но искаше още малко да обмисли факта, че след като се върне от работа, той вече ще си е възвърнал територията.

Затова подготви таблото, седна и сложи крака на бюрото. И докато пиеше кафе, се зае да го изучава.

На него бяха закачени снимки от местопроизшествията — уличката в Китайския квартал, спалнята на Грег. Бележките, намерени върху труповете. Снимки на жертвите — преди и след смъртта. Заедно с тях бяха закачени и снимки на оригиналните местопрестъпления в Уайтчапъл и Бостън, както и на двете жертви, които най-много се доближаваха до нейните.

Той също ги е изучавал, помисли си. Гледал е втренчено тези стари снимки, чел е тези стари доклади.

В момента сигурно изучава други. Освежава се и се подготвя за следващия си ход.

Имаше докладите на лаборантите, патолозите и „метачите“. Имаше показанията на свидетелите, най-близките роднини, заподозрените, съседите. Имаше времевите рамки. Имаше своите бележки, доклади и цяла купчина данни за тези, които оставаха в съкратения вече списък.

Щеше да ги преглежда отново и отново, да обикаля още, да провежда още разпити. Щеше да задълбочи и разшири кръга. Но той щеше да я изпревари със следващото убийство. Инстинктът й подсказваше, че ще я изпревари и някой друг ще умре, преди да успее да го догони.

Беше допуснал грешки. Тя отпи от кафето си и се втренчи в таблото. Бележките бяха грешка. Те бяха проява на горделивост и ликуване. Той изпитваше потребност не само да надуе рога си, но и да го направи с блясък. „Обърни ми внимание! Виж колко съм умен, виж колко изискан вкус имам.“

Но хартията можеше да бъде проследена, можеше да й даде списък с имена, които да разследва.

Кошницата с праскови беше друга грешка. Това беше проява на арогантност. „Мога да си изляза просто така оттук, оставяйки жестоко малтретиран мъртвец след себе си, и да изям една хубава зряла праскова.“

Сигурно имаше и други грешки. Щеше да разнищи всичко, докато ги открие. Той щеше да допусне други грешки, защото колкото и да беше умен, беше и себелюбив.

Погледна към отворената врата, а когато чу звук от стъпки, челото й се сбърчи.

— Хей — каза тя, когато Фийни влезе. Хубаво изгладената му риза й подсказа, че жена му я бе връчила директно от шкафа. Очуканите му обувки пък говореха, че бе успял да се измъкне, преди госпожа Фийни да го смъмри и да го накара да сложи не чак толкова окаяни обувки.

Сигурно бе сресал косата си, но тя вече се бе накъдрила в обичайния храсталак в червено и сребристо. На брадичката му имаше малка цепка, защото той твърдеше, че един мъж не може да се избръсне като хората, ако използва нещо различно от истински бръснач.

— Получих съобщението ти — започна той.

— Беше късно, затова го оставих на гласовата ти поща. Нямах предвид да идваш тук тази сутрин и да се отклоняваш от пътя си.

— Ще съм се отклонил от пътя си наистина, само ако няма датски пастички там отзад.

— Може би има. Ако не там, някъде другаде.

Приемайки това като покана, той се отправи към кухнята. Тя го чу как преглежда менюто и издаде одобрително ръмжене, когато се натъкна на нещо, което задоволи изискванията му и си го поръча.

Върна се при нея с паста и огромна чаша кафе.

— И така — подхвана той, изучавайки таблото, което тя бе сложила. — Той води с две точки.

— Да, а аз съм на нула. Щом удари отново, медиите ще надушат следата и такава бъркотия ще ни се стовари на главите. „Смъртоносен имитатор вилнее из Ню Йорк“ или „Убиец хамелеон смайва полицията“. Те обожават тези глупости.

Фийни почеса бузата си и отхапа още едно парче от пастата си:

— Обществото също ги обича. Извратени копелета.

— Имам много данни. Работата е там, че дръпна ли една нишка, шест други падат. Мога да притисна Уитни за още хора, но знаеш какво е положението. Аз съм в сянка и бюджетът стига само за основните неща. Когато всичко излезе наяве и хората пропищят, политиката се включва в играта и бюджетът се разширява.

— Отделът за електронна обработка на информацията разполага с повече хора, с повече средства — довърши той.

— Нямам пряка нужда от твоя отдел на този етап. Проучванията и проверките са стандартни, нищо по-особено. Нямам видеотелефони или охранителни системи за проверка. Но…

— Моите момчета винаги могат да се поупражняват — Фийни наричаше детективите и по-нисшите си служители „момчета“, независимо от възрастта им.

— Ще съм ти благодарна. Така ще ми се отвори повече време за разпити и теренна работа. Миналата нощ се замислих — този тип е внимателен и прецизен. Погледни снимките на жертвите — старите и неговите. Разположението, телосложението и цветът на кожата на жертвите, методът, по който причинява смъртта. Те са добри копия, внимателно пресъздадени копия. А как ставаш толкова добър?

Фийни излапа пастата си и шумно отпи от кафето:

— С практика. Аз лично ще се заема с това, ще проверя чрез Международната база данни, ще видя дали ще изскочи нещо.

— Няма да е точно — каза тя, изпълнена с благодарност. — Има съвпадение при първото, но не абсолютно. Но когато направих проверката, търсех само за единия стил. Сега вече имаме два стила и възможност за други. Той е твърде предпазлив, за да допусне абсолютно съвпадение, убива по същия начин, но задължително внася корекция. Не би оставил новото местопрестъпление по начина, по който е оставил предишните, които вече са обществено достояние.

— Не иска да се фука, преди да го е докарал до съвършенство — кимна разбиращо Фийни.

— Да. А ако е имало точни копия, сигурно се е отървал от телата. Погребал ги е, заличил е следите от тях. Но той не е хлапе. Не е на двайсет. Вече е зрял и Утън не му е първата. Прави го от известно време.

— Ще проверя и двата стила, както и всичко друго, за което си мислиш, че би могъл да се хване.

— Всички в основния ми списък, освен един, за когото още не знам — каза тя, мислейки си за Брийн, — пътуват. В Щатите и особено в Европа. Виждат доста свят и то от най-добрата му страна. Първа класа. Ако той е в този списък, светът е шибаната му игрална площадка.

— Прати ми файловете.

— Благодаря ти. Трябва да те предупредя, има някои деликатни имена в списъка. Имаме дипломат, известен певец, писател, който е на път да се прочуе и един тъпак, театрален брокер, който ходи със супер известна актриса. Вече са постъпили оплаквания за полицейски тормоз и прочие простотии. Ще последват още.

Фийни се захили:

— Е, това вече звучи наистина забавно — той се изправи, сложи празната си чаша настрана и потри ръце: — Да се хващаме за работа.

 

 

След като Фийни си тръгна, тя подреди файловете и ги прати до компютъра му в Отдела за електронна обработка на информацията и отбеляза действието в служебно писмо до началника си. Пусна още едно изчисляване на вероятностите, поигра си с няколко симулации, но те не бяха нищо повече от упражнение, което да остави мозъка й да работи на спокойствие.

Когато приключи, компютърът и тя бяха стигнали до единомислие по списък от прототипи, на които той би могъл да подражава.

Изключи всички, които бяха работили с партньор или се целеха в мъже. Всички, които криеха или унищожаваха телата. И беше подчертала всички, чиято слава ги бе надживяла.

Тъкмо започваше да се чуди къде е Пийбоди, когато един от домашните дроиди се приближи към вратата.

Дроидите винаги я стряскаха. Рурк рядко използваше услугите им и тя не ги виждаше често из къщата. Би понесла всякакъв вид отвратителни мъчения, преди да си признае, че всъщност предпочита Съмърсет от плът и кръв пред автоматичния персонал.

— Простете, че ви прекъсвам, лейтенант Далас. — Дроидът беше женски, с дрезгав глас. Благоприличната черна униформа с нищо не прикриваше факта, че имаше телосложение, което съперничи на порнозвезда.

Ив реши, че не е необходимо да си обучен следовател, за да стигнеш до заключението, че нейният съпруг с чувство за хумор я бе активирал нарочно, само за да може жена му да сравни едрогърдата блондинка със Съмърсет, известен с кльощавия си задник.

Трябваше да му го върне в края на краищата.

— Какво има?

— Имате посетител, който чака на вратата. Госпожица Пепър Франклин би желала да разговаря с вас. Свободна ли сте?

— Разбира се. Тя ми спестява едно пътуване. Сама ли е?

— Пристигна с лична кола, карана от шофьор. Но няма придружител.

„Оставила е Фортни вкъщи“ — помисли си Ив.

— Пусни я да влезе.

— Да я доведа ли горе?

— Не, въведи я в — как се казваше — предния салон.

— Бихте ли желали някакви разхладителни напитки?

— Ще те уведомя допълнително.

— Благодаря, лейтенант.

Когато дроидът излезе от стаята, Ив потропа с пръсти по бюрото. Хвърли поглед към вратата, която свързваше домашния й кабинет с този на Рурк. Сигурно вече бе излязъл и вършеше това, което вършеше по цял ден. Това щеше да сведе светския елемент на посещението до минимум.

Умишлено сложи кобура си и остави сакото си на облегалката на стола. Не чак толкова прикрит начин да накара Пепър да разбере, че тя е на работа, реши Ив.

Допи си кафето, седна и си потананика още няколко минути.

Когато слезе в салона, Пепър я очакваше.

Актрисата бе облечена съвършено. Ефирна бяла блуза върху фино синьо бюстие, което подхождаше на късите й панталони. Към всичко това бе добавила сандали на токове, които предизвикаха болка в сводовете на ходилата на Ив и бе прибрала водопада от златистата си коса в някакъв доста сложен кок.

Ив усети парфюма й, нещо свежо и лятно, докато преминаваше през стаята.

— Благодаря ви, че ми отделихте време. — Пепър задейства блясъка на професионалната си усмивка. — И то толкова рано през деня.

— Аз съм от отдел „Убийства“. Моят ден започва, когато вашият свършва. — При вида на неразбиращия поглед на Пепър, Ив сви рамене. — Съжалявам. Малка полицейска шега. С какво мога да ви помогна?

— Предполагам, че Рурк не си е вкъщи?

— Не. Ако искате да го видите, може би ще успеете да го намерите в офиса му.

— Не, не, всъщност се надявах да ви хвана насаме. Може ли да седнем?

— Разбира се — Ив й посочи едно кресло и сама седна на друг.

Пепър отпусна ръцете си на облегалките на дълбокото кресло, въздъхна и огледа стаята:

— Това си остава най-невероятният дом, който някога съм виждала. Толкова прекрасен стил, но така и трябва да бъде, след като е на Рурк.

— Пази ни от дъжда.

Пепър се засмя:

— Минало е известно време, откакто бях тук за последно, но си спомням един забележителен прислужник, а не домашният дроид, който ме пусна да вляза.

— Съмърсет. Той е на почивка. Ще се върне по-късно днес.

„Освен ако не е отвлечен от разбойници, които да го държат за откуп. Или пък не се влюби до полуда в някоя млада нудистка и не се пресели в Борнео.“

— Съмърсет. Да, разбира се.

— Не сте дошла тук да видите и него.

— Не — кимна Пепър. — Причината за идването ми е нещо между жени. Знам, че вчера сте се видели с Лео. Той беше много разстроен от срещата ви, чувства се преследван и смята, че изпитвате лично озлобление към него.

— Не изпитвам лично озлобление към него. Дори да е убиец, няма да е лично. Работата ми е да преследвам хора.

— Може би е така. Но истината е, че в този случай има лична връзка. Чрез мен. Чрез Рурк. Исках да говоря с вас откровено по този въпрос.

— Давайте — подкани я Ив.

Пепър леко се изпъна на стола си и сви ръце в скута си.

— Сигурна съм, знаете, че с Рурк имахме връзка по едно време. Определено мога да ви разбера, ако се чувствате неловко или дори сте ядосана. Но това беше преди няколко години, преди да срещне вас. Не бих искала някакво раздразнение или омраза — колкото и разбираеми да са тези чувства — да повлияят на отношението ви към Лео.

Ив остави тишината да надвисне над тях за момент.

— Нека да изясним дали съм ви разбрала правилно. Чудите се дали понеже вие и Рурк сте се търкаляли голи преди няколко години, аз се чувствам лично засегната и защото съм засегната, вгорчавам живота на този, с когото се търкаляте гола понастоящем.

Пепър отвори уста, затвори я отново, след което деликатно прочисти гърлото си, преди да заговори:

— Накратко казано, да.

— Нека ви разясня този въпрос, госпожице Франклин. Ако се засягах лично за всяка жена, която Рурк е чукал, щях да прекарам живота си в непрекъснат гняв. Вие сте една от многото. — Ив вдигна лявата си ръка и потупа халката си с върха на палеца. — Аз съм единствената. Вие не ме притеснявате.

За миг Пепър зяпна. След което премигна много бавно. И ъгълчетата на устата й потрепнаха.

— Това е много… разумно, лейтенант. И много хитър начин да ми го върнете в същото време.

— Да, и аз така си помислих.

— Но във всеки случай…

— Няма друг случай. Рурк и аз бяхме възрастни хора, когато се запознахме. Какво се е случвало преди това, няма никакво значение за мен. И ако допусках дребнави изблици на ревност да се намесват или да влияят на работата ми, не бих заслужавала значката си. А аз заслужавам значката си.

— Сигурна съм, че е така — промълви Пепър. — Както съм сигурна, че заслужавате и Рурк. Той е най-удивителният мъж, когото някога съм познавала — също както дома му, пълен с цветове, с блясък и изненади. Но той не ме обичаше и никога не се преструвал, че ме обича.

— А Лео ви обича?

— Лео? Лео се нуждае от мен. А това е достатъчно.

— Трябва да кажа, че ми звучи така, сякаш се продавате евтино.

— Много мило от ваша страна. Но аз не съм цвете, лейтенант. Аз съм себична и претенциозна — тя се засмя развеселено. — И харесвам това у себе си. Очаквам да разполагам със свое време и пространство, когато са ми нужни и искам всеки мъж в живота ми да разбира, че моята работа е на първо място. Ако го прави и е лоялен, ми е съвсем достатъчно да се нуждае от мен. Лео е слаб, знам го — продължи тя с леко елегантно свиване на раменете. — Може би имам необходимост от слаб мъж, може би затова не успях да се задържа с Рурк повече от няколко седмици. Лео ме устройва. И неговата слабост, лейтенант, е още една причина, поради която той не може да е човекът, когото търсите.

— Значи никой от двама ви няма за какво да се притеснява. Той излъга при първоначалния ни разговор. Ако някой ме излъже, започвам да се чудя защо.

Лицето й омекна и Ив разбра, че каквото и да бе казала досега, всъщност тя обичаше Лео Фортни.

— Вие сте го изплашили. Нали е естествено човек да се изплаши, когато го разпитват от полицията? Особено за убийство.

— Вие не се изплашихте.

Пепър въздъхна.

— Добре. Лео има проблем с истината от време на време, но никога не е навредил никому. Не и сериозно.

— Можете ли да ми кажете къде беше в неделя сутрин.

Устните на Пепър се изопнаха, а очите й останаха все така прями.

— Не мога. Мога само да ви кажа къде казва, че е бил, а той вече ви го е казал. Лейтенант, не смятате ли, че бих разбрала, ако живея, споделям леглото си и съм в интимни отношения с убиец?

— Не мога да преценя. Може би ще се съгласите да му предадете, че ако иска да се отърве от всичко това, трябва да започне да бъде откровен с мен. Докато той… има проблем с истината, аз ще го държа под око.

— Ще говоря с него — тя се изправи. — Благодаря ви, че се срещнахте с мен.

— Няма за какво — Ив я изпрати до вратата и когато я отвори, видя чакащата кола. А също и помощничката си, която се изкачваше пеша по алеята към къщата и пуфтеше.

— Полицай… как й беше името? — попита Пепър.

— Пийбоди.

— О, да. Полицай Пийбоди изглежда така, сякаш има тежка сутрин. Тази буря снощи поохлади малко въздуха, но не достатъчно. Още не е достатъчно.

— Последни издихания на лятото в Ню Йорк. Какво друго може да се очаква?

— Това ще ме научи да си седя в Лондон. — Тя отново се усмихна и подаде ръка. — Все пак бих се радвала, ако вие с Рурк дойдете на пиесата. Само ми се обадете и аз ще ви уредя места.

— Скоро, когато нещата при мен се поуталожат, ще ви припомним обещанието ви.

Тя видя как шофьорът излиза и отваря задната врата на малката градска лимузина. И изчака, докато останалата без дъх и запотена Пийбоди изкачи стълбите.

— Лейтенант. Извинете. Успах се, след това стана авария в метрото… Трябваше да ви се обадя, но не осъзнах…

— Влизай, преди си получила сърдечен удар.

— Струва ми се, че леко съм се обезводнила — лицето на Пийбоди беше като сварен рак. — Може ли да ме изчакате само за минута? Да напръскам лицето си с вода.

— Отивай. Следващия път, за бога, вземи такси — провикна се тя, докато изкачваше стълбите на бегом, за да си вземе сакото и онова, което й бе необходимо за през деня.

Ив грабна две бутилки вода от кухнята и пресрещна Пийбоди, която тъкмо излизаше от банята. Цветът на лицето на помощничката й се бе нормализирал, униформата й бе оправена и косата й грижливо сресана и подсушена.

— Благодаря. — Пийбоди взе водата и загълта жадно от бутилката, за да добави още малко количество към водата, която бе изгълтала от чешмата в банята. — Мразя да се успивам. Учих до късно.

— Не ти ли казах, че може да преучиш? Ще си направиш лоша услуга, ако отидеш на изпита с прегорели бушони.

— Отделих само няколко часа. Исках да наваксам времето, което загубих, за да оглеждам апартаменти с Макнаб. Не се сетих, че имаме среща с Пепър Франклин.

— Нямаме. Тя се отби, за да защити Фортни — Ив се отправи към вратата и зави към гаража. Не се беше сетила да каже на някой от дроидите да докара колата й пред входа. Съмърсет го правеше, без да го кара. Обстоятелството, че това беше от типа подробности, които винаги й изхвърчах от главата, но никога от неговата, направо я вбесяваше.

— Е, поне знам, че не се побърквам — успя да каже Пийбоди и ускори крачка, за да догони Ив. — Толкова много неща се случват точно сега. Господи, Далас, ние подписахме договор. Жилището е хубаво — има допълнителна спалня, така че можем да си направим общ кабинет, а освен това е близо до Централното управление. Всъщност апартаментът се намира в сградата, където живееше преди, така че Мейвис и Леонардо ще ни бъдат съседи, а това е страхотно, наистина беше много мило от страна на Рурк да ни уреди, но…

— Какво „но“?

— Подписах договор за жилище заедно с Макнаб. Това е някак твърде сериозно. Ще се нанесем до трийсет дни.

Ив набра кода за достъп до гаража и зачака да се отворят вратите.

— Мислех, че вече живеете заедно.

— Да, но неофициално. Наистина неофициално. Той просто виси в моето жилище през повечето време. Но това вече е истинско предизвикателство. Направо се паникьосах. — Тя притисна ръка към стомаха си, докато вървеше към полицейската кола на Ив. — Ето защо се захванах да уча, веднага щом се прибрахме, но се паникьосах и за изпита. После не успях да заспя заради цялата тази паника и се нахвърлих на Макнаб, един вид за да си припомня защо правя всичко това, което също отне известно време, понеже, нали разбирате, бях доста паникьосана…

— Не желая да чувам тази част.

— Добре. Ами, не успях да заспя до късно и бях толкова изтощена, че сигурно съм изключила алармата. Едва после осъзнах, че съм се успала с един час.

— Ако си станала един час по-късно, защо… — Ив погледна ръчния си часовник — … закъсня само петнайсет минути?

— Пропуснах някои от сутрешните си ритуали. Всичко беше наред, докато не стана аварията в метрото. Това ме изкара от равновесие и сега отново съм паникьосана.

— Можеш да забравиш мисълта, че аз ще скоча и ще ти се притека на помощ, за да те отърва от паниката. Виж, Пийбоди, ако досега не си се подготвила за изпита, тепърва нищо няма да направиш.

— Това не ме успокоява особено. — Тя зарея поглед през прозореца, докато Ив минаваше през вратите. — Не искам да се проваля. Не искам да изложа себе си и вас.

— Млъкни, започваш и мен да ме паникьосваш. Никого няма да изложиш. Ще дадеш най-доброто от себе си и това ще е съвсем достатъчно. А сега се стегни, за да те запозная с новостите около Смит, преди да се срещнем отново с него.

Пийбоди я изслуша, водейки си собствени бележи и накрая поклати глава:

— Тези данни ги няма в официалната му биография, нито в който и да е от неофициалните сайтове на почитатели. Не разбирам. Този тип е абсолютна хрътка, която не пропуска възможност да си спечели публичност и обича да играе по тънките струни на хората. Защо да не тиражира историята, че е израснал в дом на насилие, че е превъзмогнал всичко и вярва в силата на любовта, ча-ча-ча.

— Ча-ча-ча? — повтори Ив. — Мога да ти посоча поне две причини. Първо, не се връзва с образа, който е наложил. Силен, красив, романтичен, себичен мъж. А това не се връзва с бедността, с малтретирания син на компаньонка, която продължава да източва пари от него.

— Разбирам, но все пак можеш да играеш на тази струна и да продаваш дискове.

— Добре, да, това може да накара някои жени да изпитат съжаление към него, дори уважение и да платят цената на диска. Но той не го иска.

— А какво иска? — попита Пийбоди, макар да й се струваше, че вече започва да съединява точките на цялостната схема.

— Не са и парите — те са полезен второстепенен продукт. Той иска възхвалата, почитанието. Оправя невръстните си фенки, защото не са толкова критични, а зрелите жени го харесват, защото те са по-склонни да прощават.

— И се обгражда с женски персонал, защото има нужда за него да се грижат жени — защото жената, която е трябвало да го прави, когато е бил дете, не се е грижела за него.

— На мен така ми изглежда. — Ив зави и профуча край макси автобус, който превозваше контингента си от пътници до техните кошери и килийки. — Публичният образ, мъжът на мечтите ти не е хлапе, чиято майка го е пребивала, след като е обслужела някой клиент. Или по-точно, неговата представа за мъжа на мечтите ти не е такава. Той си е изградил образ и трябва да се придържа към него.

— Значи теоретично погледнато, напрежението да крие всичко това, омразата и цикълът на насилие може да са предизвикали прещракване. И прещраквайки, той убива две страни на жената, която го е тормозела. Проститутката и майката.

— Сега вече мислиш.

„Беше нещо като симулация“ — помисли си Пийбоди. Беше малко бавна, но се надяваше, че по този начин успява да прецени къде да стъпи.

— Спомена две причини. Каква е другата?

— Другата е, че просто иска да загърби миналото си, да го заличи. То няма нищо общо с живота му сега — така си мисли той. Но греши — миналото винаги е част от цялото, но просто е нещо съвсем лично. И точно това той не иска да се предъвква от мляскащата публика.

Пийбоди крадешком плъзна поглед към Ив, но лицето на лейтенанта й остана непроницаемо.

— Значи би могъл да е оцелял от терора човек, който си е изградил успешен живот, независимо от всички травми и цялото насилие.

— Ти го съжаляваш.

— Да, може би. Но не достатъчно, за да хукна да си купувам диск — добави тя и се изкиска. — Все пак той не е молел единствената личност, която е трябвало да се грижи за него, да го малтретира. Не мога да си представя как е възможно родителите ти да се нахвърлят така върху теб. Моите… е, ти си ги виждала. Майка ми може да те закове с поглед, но никога не е наранявала когото и да било от нас. Родителите ми са пацифисти, привърженици на „Нова ера“, но бъди сигурна, че ще нападнат настървено всеки, който би се опитал да ни нарани. Това го знам със сигурност — добави Пийбоди. — Но не е единственото, което знам със сигурност, защото съм виждала и другата страна. Докато работех в отдел „Домашно насилие“, преди да се прехвърля при вас. И само патрулирах по улиците в униформа. Както и това, върху което съм работила, откакто съм в отдел „Убийства“.

— Нищо не изтрива по-бързо всеобщата представа за доброто американско семейство от главата на полицая от първите две смени в „Домашно насилие“.

— Една от най-добрите причини да спреш да патрулираш — съгласи се Пийбоди. — И най-вече заради децата, които изтърпяват насилието.

— Да, децата страдат най-много. Едни успяват да го надмогнат, други — да го заобиколят, а трети — да го превъзмогнат. Но има и такива, които не успяват. И друга теория за Смит е, че той се подхранва от женските хвалебствия в едно от измеренията на живота си — наслаждава им се, въпреки че смята самите жени за курви и кучки. И смятайки ги за такива, той ги убива по най-злобния и театрален начин, който може да измисли.

— Струва ми се, че това е доста читава теория.

— При всички положения няма да му стане никак приятно, като хвърля миналото му право в лицето. Така че бъди готова.

Хващайки се за последните думи на Ив, Пийбоди сложи ръка на лазерното си оръжие, докато вървяха от превозното си средство към входната врата на къщата на Смит.

— Не чак толкова готова, Пийбоди. Първо да опитаме с добро.

Те бяха допуснати в къщата от същата жена и с влизането си бяха залети от същата музика като предишния път.

Преди да бъдат въведени в стаята с възглавниците по пода и пухкавото бяло коте, Ив сложи ръка на лакътя на жената.

— Има ли някъде истински столове?

Устата на Ли се изкриви, но тя все пак кимна утвърдително:

— Разбира се. Последвайте ме.

Въведе ги в стая с големи дълбоки кресла, боядисана в бледозлатисто, чийто ефект се подсилваше от маси от прозрачно стъкло. Върху едната маса имаше малък фонтан, в който синя вода ромонеше по бели камъни. Върху друга имаше бяла кутия, пълна с бял пясък, който вероятно бе набразден с помощта на малкото гребло, сложено до нея, предположи Ив.

Завесите бяха спуснати, но когато влязоха, краищата на масите светнаха.

— Моля, настанете се удобно — жената направи жест към креслата. — Кармайкъл ще се присъедини към вас след миг.

Без да й обръща внимание, Ив се зае да изучава медитационния екран. По него се стичаха меки пастелни цветове, преливащи от розово към синьо, към златно и обратно към розово. Гласът на Смит каканижеше за фон, като припяваше, че любовта е дъгата на сърцето.

— Вече ми се подвига — промърмори Ив. — Трябваше да го притисна да дойде в управлението, където нещата са си нормални.

— Чух, че вчера сте разместили ченето на някакъв нещастен човечец. — Пийбоди запази сериозността на изражението си. — Някои хора всъщност не смятат това за нормално събитие от ежедневния живот.

— Някои хора не знаят нищичко за живота — тя се обърна, като чу Смит да влиза.

— Колко се радвам да видя и двете ви отново. — Той се усмихна благо и направи плавно движение, с което посочи към креслата. Широките ръкави на ризата му се разлюляха. — Ще пийнем нещо разхладително и цитрусово. Надявам се да ви хареса.

Той се настани в едно от креслата, а негова служителка постави подноса на дългата стъклена маса.

— Разбрах, че сте се опитвали да се свържете с мен — продължи той, докато сипваше течността в чашите. — Не бих могъл да си представя защо, но трябва да се извиня за отсъствието си.

— Ваш представител се е обадил на моя началник — каза Ив. — Така че, според мен, имате представа.

— Поднасям ви още едно извинение. — Той взе една от чашите и я хвана с двете си красиви ръце. — Агентът ми е ужасно покровителствен, в което естествено се състои работата му. Самата мисъл, че медиите могат да надушат, че съм разговарял с вас по толкова ужасен повод, го тревожи. Аз му казах, че разчитам на вашата дискретност, но… — той изящно сви рамене и отпи от чашата си.

— Аз не търся публичност, аз търся убиец.

— Няма да намерите такъв тук. Това е място на мир и спокойствие.

— Мир и спокойствие — кимна Ив, без да откъсва поглед от лицето му. — Предполагам, че това са важни за вас неща.

— Жизнено необходими, както би трябвало да бъде за всеки човек. Светът е платно, на което е изрисувана невероятна красота. Само трябва да се вгледаме.

— Мирът и спокойствието, както и красотата са по-жизнено необходими за някой, който е израснал без тях. За човек, който системно и редовно е бил тормозен като дете. Бил е пребиван. Плащате на майка си за да мълчи или просто за да я държите далеч от себе си?

Чашата в ръката на Смит се пръсна на парчета и от дланта му потече тънка струя кръв.