Нора Робъртс
Имитация в смъртта (11)

Десета глава

С помощта на снахата на Лоис Грег Ив успя да очертае ежедневието на жертвата.

Лия Грег поднесе чай с лед в миниатюрен кът, прилепен до миниатюрната й кухня. Искаше ръцете й постоянно да са заети с нещо, забеляза Ив. И съзнанието й да работи. Нещо повече, Ив видя жена, която искаше дейно да участва в издирването на убиеца на свекърва си.

— Ние бяхме близки. Всъщност Лоис ми беше по-близка от собствената ми майка — макар очите й да бяха подпухнали от сълзите, ръцете й не потрепваха, а гласът й бе ясен. — Майка ми живее в Денвър с втория ми баща. Имаме проблеми — тя се усмихна, когато каза това, по-скоро здраво стисна устните си, което подсказваше, че проблемите явно бяха големи. — Но Лоис беше върхът. Някои от приятелките ми имат проблеми с родствениците на съпрузите си. Нежелани съвети, намеци, вмешателства.

Тя сви рамене и седна срещу Ив на малкия барплот. Сетне кимна към пръстена на лявата ръка на Ив:

— Вие сте омъжена, значи знаете как може да бъде, особено с майките на синове, които не искат да се отделят от малкото си момченце.

Ив издаде неопределен звук. Нямаше смисъл да обяснява, че не знае как може да бъде. Че майката на съпруга й е била принудена да се отдели от малкото си момченце много, много отдавна.

— Но от страна на Лоис не съм срещнала нищо подобно. Не че не обичаше децата си. Просто знаеше как да балансира. — Сълзите, които не отронваше, блещукаха в очите й, но тя не отвърна поглед от Ив. — Беше забавна и остроумна и имаше свой живот. Обичаше децата си, обичаше внуците си, обичаше мен — наложи й се да си поеме дълбоко въздух и да се успокои. — Джеф и сестра му, всички ние сме направо смазани от случилото се. Тя беше млада и в добро здраве, жизнена и енергична. От онези жени, за които очакваш, че ще живеят вечно. Да я загубим по този начин е ужасно жестоко. Но — тя отново си пое въздух — предполагам, че добре го знаете, с вашата работа. И не за това сте тук.

— Знам, че ви е тежко, госпожо Грег, и оценявам това, че отделихте време да разговаряте с мен.

— Бих направила всичко, абсолютно всичко, за да ви помогна да откриете кучия син, който причини това на Лоис. Сериозно говоря.

Ив видя, че наистина беше така. Подпухналите, обезобразени от скръбта очи сега гледаха непоколебимо и проблясваха гневно.

— Предполагам, че често сте разговаряли.

— Два-три пъти седмично. Почти толкова често се виждахме — вечери в неделя, бясно пилеене на пари по магазините, дни, които прекарвахме по женски. Ние бяхме приятелки, лейтенант. Лоис и аз… тя беше, предполагам, че току-що го осъзнах, но тя беше най-добрата ми приятелка. О, по дяволите!

Тя избухна в сълзи и се спусна да си вземе кърпичка.

— Няма да загубя присъствие на духа, няма да помогна нито на нея, нито на Джеф и децата, ако изгубя самообладание. Дайте ми само секунда.

— Не се притеснявайте.

— Утре ще направим опелото. Тя не искаше да е нещо официално или потискащо. Обичаше да се шегува с това. „Когато ми дойде времето — казваше — искам да ми направите изискано опело и кратко. След това отворете шампанско и си направете истински празник. Празнувайте живота ми.“ Ще изпълним желанието й. Но не трябваше да бъде точно сега. И не по този начин. Не знам как ще се справим. Както можем, предполагам.

Лия отново седна и си пое въздух.

— Така. Знам какво й е сторил. Джеф ми каза. Той се опитваше да го скрие, но в един момент се срина и думите потекоха като лавина, така че знам какво й е сторил. Няма нужда да сте внимателни с мен.

— Сигурно много ви е харесвала — това беше първият път, когато Пийбоди се намеси в разговора, и забележката отново насълзи очите на Лия, въпреки че тя се усмихна.

— Благодаря. А сега, какво мога да направя?

— Носела е пръстен на безименния пръст на лявата ръка.

— Да, тя го смяташе за венчална халка, макар със Сам така и да не узакониха връзката си. Сам беше любовта на живота й. Загина преди няколко години при катастрофа, но тя продължи да носи пръстена.

— Можете ли да го опишете?

— Разбира се. Златна халка с малки сапфири. Пет малки сапфира, защото й го даде за петата им годишнина. Много класически, много изчистен. Лоис не обичаше претрупаните бижута.

Млъкна за момент и Ив видя, че тя разбра.

— Взел го е? Взел е пръстена й? Копелето, гадният кучи син. Този пръстен значеше много за нея.

— Фактът, че убиецът е взел пръстена й може да ни помогне да го открием и идентифицираме. Когато намери пръстена, и него самия, вие ще можете да го идентифицирате. Това ще ни помогне да изградим обвинението.

— Добре, добре — тя затвори очи за миг, видимо успокоявайки се. — Благодаря. Сега мога да мисля за пръстена като за средство, с което да го хванем. Това ми помага.

— Споменавала ли е нещо, колкото и между другото да било — подхвана Ив, — че е срещнала някого, видяла е някого да обикаля около дома й?

— Не — видеотелефонът в кухнята иззвъня, но тя не му обърна внимание.

— Можете да се обадите — увери я Ив. — Ние ще почакаме.

— Не, просто поредното съболезнователно обаждане. Всички, които са я познавали, се обаждат. Сега това е по-важно.

Ив наклони глава.

— Полицай Пийбоди е права. Сигурно много ви е харесвала.

— Би очаквала от мен да се справя с това, така както тя би го сторила. Така и ще направя.

— Тогава помислете внимателно. Да е споменавала за някого, за някого, когото е срещнала или видяла през последните няколко седмици.

— Лоис беше общителна, от хората, които говорят с непознати на опашката в магазина или завързват разговор в метрото. Така че не би го споменала, освен ако не е нещо странно.

— Опишете ми местата, където е ходела, маршрутите, които е ползвала. Търся повтарящи се действия, от които човек би могъл да се възползва, ако я следи, неща, позволяващи му да е сигурен, че в неделя сутрин ще е сама.

— Добре — Лия се облегна назад, затвори очи и започна да описва основните навици на Лоис, докато Ив си водеше бележки.

— Животът й беше прост, макар и доста деен. Занятия по фитнес три пъти седмично, на всеки две седмици посещение в салон за красота, ходене на пазар в петъците, излизане с приятели в четвъртък вечер — вечеря, кино или пиеса, доброволческа работа в понеделник следобед в местния дневен детски център, работата й на непълен ден в дамския бутик във вторник, сряда и събота.

— От време на време излизаше с някой мъж — добави Лия. — Но напоследък не, а и не е имало нищо сериозно. Както казах, Сам беше нейният мъж. Ако се е виждала с някой друг, дори да беше съвсем повърхностно, щях да знам.

— Клиентите в магазина? Имало ли е мъже?

— Разбира се, тя ни разказваше за някои от мъжете, които идват и се оставят на нейната милост, търсят нещо за приятелка или съпруга. Но напоследък нищо не бе споменавала. Почакайте.

Очите й се разшириха и гърбът й се изпъна като струна.

— Почакайте. Спомням си, че обясняваше за някакъв мъж, на когото се е натъкнала, докато е пазарувала плодове и зеленчуци. Преди около две седмици. Каза, че се чудел какви домати да избере или нещо подобно.

И сякаш за да проясни паметта си, Лия потърка слепоочията си.

— Помогнала му да си избере плодове и зеленчуци — типично в неин стил. Каза, че е самотен баща и наскоро се е преместил в Ню Йорк с малкия си син. Притеснявал се дали ще успее да намери дневен детски център и тя му казала „Кид Тайм“ — там, където работи като доброволка и му дала цялата необходима информация. И понеже си е Лоис, изкопчила информация и за него самия. Каза, че е хубаво момче, загрижен баща, изглеждал й самотен и се надяваше, че ще отиде в „Кид Тайм“ и може би ще успее да го сватоса с нейна позната, която също работи там. Господи, как каза, че му беше името? Ед, Ърл, не, не, Ал. Точно така.

— Ал — прошепна Ив и усети как името направо се заби в стомаха й.

— Каза, че я е изпратил донякъде, носил й е торбите. Говорели са си за деца, докато са вървели няколко пресечки заедно. Не обърнах особено внимание, това беше нещо, което тя правеше непрекъснато. И познавайки Лоис, щом са говорили за деца, тя е говорила за нейните, за нас. Вероятно му е разказала как се събираме в неделя следобед и как с нетърпение очаква тези срещи. За това колко добре знае какво е сам да отглеждаш деца.

— Спомена ли как изглежда той?

— Каза, че е хубаво момче. Но това не означава нищо. По дяволите! Тя би нарекла всеки мъж под четирийсетте момче, така че от тази информация няма особена полза.

Напротив, помисли си Ив. Това изключваше Елиът Хоторн, както вече й бяха подсказали собствените инстинкти.

— Тя беше родена майка, така че щом е видяла тоя тип да се вайка край доматите, първосигнално се е приближила до него да му подаде ръка, да поговори с него, да се опита да му помогне да разреши проблемите си. Южняк — развълнувано каза Лия. — Това е, което каза за него. Хубаво южняшко момче.

 

 

— Беше истинско съкровище. Разбирате ли ме?

Рико Винсенте, собственик на семейния пазар, от който Лоис Грег бе пазарувала всяка седмица, без следа от неудобство избърса очите си с червена кърпа и след това я пъхна в задния джоб на панталоните си в цвят каки, които висяха около кльощавия му задник. Той се захвана отново да реди току-що доставените праскови в сандъка, изложен на тротоара.

— Така разбрах и аз — отвърна Ив. — Идвала е тук редовно.

— Всеки петък. Понякога се отбиваше и в други дни, купуваше някои работи, но въпреки това беше на линия всяка петъчна сутрин. Питаше ме как е семейството ми, оплакваше се от цените, но не злобно — побърза да каже той. — Приятелски. Някои хора влизат тук, никога не ти казват нито дума, но не и госпожа Грег. Ако намеря копелето… — той направи неприличен жест. — Финито.

— Може да оставите това на мен. Някога да сте забелязани някой да се навърта наоколо, да я наблюдава?

— Ако видя, че който и да е притеснява някой от клиентите ми, на секундата го прогонвам — той посочи с палец над рамото си като рефер, който прогонва бейзболен играч. — Тук съм от петнайсет години. Това е моят дом.

— Имало е някакъв мъж, преди около две седмици. Тя му е помогнала да си избере плодове и зеленчуци, завързала е разговор с него.

— Типично в неин стил — той отново извади кърпата.

— Излязъл е с нея, носел е чантите й. Изглеждал е добре, някъде към четирийсетгодишен.

— Госпожа Грег винаги говореше с някого. Нека да помисля — той зарови ръка из гъстата си рошава коса, в която черното и бялото се редуваха като окраска на зебра и изкриви тясното си лице в напрегната физиономия. — Да, преди няколко петъка, тя взе един тип под крилото си, избра му хубаво грозде, малко домати, марули, репички, моркови, половин килограм праскови.

— Можете ли да опишете и него толкова подробно, колкото описахте покупките му?

На лицето на Винсенте за първи път се появи усмивка.

— Не толкова подробно. Тя го доведе с нея — винаги лично обслужвам госпожа Грег на касата — и каза нещо като „Господин Винсенте, искам добре да се погрижите за нов приятел Ал, когато дойде отново сам. Той има малко момченце, което се нуждае от най-добрите ви плодове и зеленчуци.“ Аз отвърнах нещо от сорта, че при мен се продава само най-доброто.

— А той какво каза?

— Не си спомням дали изобщо каза нещо. Усмихваше се. Носеше бейзболна шапка, сега като се замисля. И слънчеви очила. В тази жега почти всеки носи шапка и слънчеви очила.

— Висок или нисък?

— А, проклет да съм — той попи запотеното си лице с кърпата. — По-висок от мен, но кой не е? Аз съм към метър петдесет и пет. Тогава имахме много работа и не му обърнах особено внимание. Основно тя говореше, както обикновено. Помоли ме да й заделя малко праскови за следващата седмица. Щеше да ходи на семейно събиране у дъщеря си в Джързи идната неделя и искаше да й занесе малко праскови, защото нейното момиче ги обожава.

— Дойде ли да си ги вземе?

— Разбира се, сега, този петък. Два килограма. Сложих й ги в малка кошничка, да си ги отнесе вкъщи с нея, защото е редовна клиентка.

— Онзи тип, който е излязъл с нея, идвал ли е отново?

Винсенте отново избърса лицето си и не скри факта, че бърше и очите си.

— Не съм го виждал повече. Не идвам в магазина само в сряда, тогава играя голф, така че може да е дошъл тогава и аз да не знам. Но ако беше дошъл, през който и да е друг ден, щях да го видя. Мислите, че това е човекът? Смятате, че това е извратеното копеле, което уби госпожа Грег?

— Само проучвам терена, господин Винсенте. Оценявам помощта ви.

— Ако ви трябва още нещо, ако ви трябва какво и да е, елате отново. Тя беше истинско съкровище.

 

 

— Мислите, че той може да е убиецът — поде Пийбоди, докато вървяха из квартала и следваха маршрута, който Лия бе начертала.

— Мисля, че е хитър и безскрупулен тип, представил се е с името Ал — Алберто де Салво — човекът, чийто метод е възнамерявал да използва за нейното убийство. Освен това смятам, че е измислил много хитър начин да я проучи, като дойде в магазина с изражението на объркан самотен баща. Ако е наблюдавал района в търсене на жена, сама жена от нейната възрастова група и я е забелязал, преценил я е, следял е режима й, научил е името й, събрал е информация за нея и е узнал, че работи като доброволка в дневен детски дом.

„Той знае как да проучва — помисли си Ив. — Знае как да изчаква, да събира информация, да я осмисля, преди да направи своя ход.“

— Жената работи в детски дом като доброволка, значи обича децата, затова той й казва, че има дете, когато установява първоначален контакт с нея.

Тя кимна и огледа района. „Беше хитро — помисли си. — И просто.“

— Магазинът е подходящо място да установиш контакт — питаш за съвет, пробутваш й история за дете, на което трябва да се намери детски дом. Изпраща я донякъде. Той знае къде живее. Също както знае и плановете й за неделя. Не за тази неделя, а за следващата, така че разполага с достатъчно време да я наблюдава, да изясни всичко, да планира, да се наслаждава на очакването.

Тя спря на ъгъла и се загледа в хората, които минаваха — повечето имаха типичния нюйоркски поглед, който се извръща малко преди да установи контакт с очи. „Районът определено не е туристически — заключи. — Хората тук живеят и работят, занимават се с делата си.“

— Тя се е разхождала обаче — каза Ив на глас. — Разхождала се е с него, бъбрела си е, разказвала му е безобидни подробности от живота си. Праскови за дъщеря й, но в неделя в апартамента й нямаше праскови. Той ги е взел. Малък сувенир за ядене, взет заедно с пръстена. Излязъл е от дома й, след като е сторил онова, което е сторил и е държал малка кошничка с плодове в ръка. Обзалагам се, че е бил на седмото небе заради това и наистина е изпитал страхотно удоволствие, когато е отхапал голяма сочна хапка.

Здраво стъпила на крака, Ив пъхна палци в джобовете си, твърде съсредоточена в картината, която си представяше, за да забелязва бързите и отегчени погледи, които започнаха да й подхвърлят минувачите, когато се показа оръжието й.

— Но това е грешка, глупава, самонадеяна грешка. Хората може и да не забележат човек, който излиза от жилищна сграда с кутия за инструменти в ръка, но те със сигурност могат да забележат някой, който излиза с кошница с плодове и кутия за инструменти в ръцете си.

Тя прекоси улицата, застана на другия ъгъл и заоглежда земята.

— Подвижните павилиони едва ли ще са изкарани толкова рано в събота, не и в този район. Но будките за вестници, кафенетата и магазините за готови храни със сигурност работят. Искам да бъдат внимателно проучени. Искам да знам дали някой е забелязал човек в работно облекло с кутия за инструменти и шибана кошничка с плодове.

— Слушам, лейтенант. Само бих искала да кажа, че е истинско удоволствие да ви наблюдавам как работите.

— Накъде биеш, Пийбоди?

— Не, наистина, много ми е полезно да ви наблюдавам, че виждате това, което виждате и как го виждате. Но сега, щом споменахте, позволете да отбележа, че е доста горещо. И сигурно бихме могли да си вземем по нещо за пиене от онзи павилион.

Ив изсумтя с половин уста, но все пак изрови жетони от джоба си.

— Вземи ми кутийка „Пепси“ и кажи на продавача, че ако не е студена, лично ще дойда и ще му се отразя доста болезнено.

Докато Пийбоди топуркаше нататък, Ив стоеше на ъгъла и си мислеше. Сигурно я е оставил тук, реши тя. Най-вероятно тук, на няколко преки от апартамента й. Пътищата им е трябвало да се разделят на ъгъл, така е най-разумно. Вероятно й е казал, че живее наблизо и какво работи, забавлявал я е с историйки за детето. Всичко е било лъжа, ако този наистина е техният човек.

Всяка фибра на полицая в нея й подсказваше, че е той.

Значи южняк. Дали й е казал, че е от Юга. Най-вероятно. Използвал ли е южняшки акцент или действително има такъв. Използвал е, реши тя. Още един претенциозен жест.

Пийбоди се върна, като освен напитките носеше и порция пържени картофи и едно зеленчуково шишче.

— Взех ви картофки с доста сол, за да не ми се подигравате за шишчето.

— Това няма да ми попречи. Винаги ще се подигравам на зеленчуци, набучени на пръчка — но си взе картофки от кутийката. — Ще тръгнем в тази посока и ще се отбием в магазина за дрехи. Може би е ходил и там.

 

 

В бутика бяха имаше две продавачки, те заплакаха с все сила в мига, в който Ив спомена името на Лоис. Едната от тях отиде до вратата и сложи табелата „Затворено“.

— Просто не мога да свикна с мисълта. Непрекъснато очаквам да влезе и да ни каже, че всичко това е една ужасна шега — високата продавачка с гъвкаво като на хрътка тяло, попи едното си око и утешително потупа по гърба по-младата си колежка, докато тя хлипаше. — Щях да затворя магазина днес, но не знам какво бихме правили, ако не се занимаваме с нещо.

— Вие ли сте собственичката? — попита Ив.

— Да. Лоис работеше при мен от десет години. Беше страхотна с персонала, с клиентите, със стоката. Би могла да върти целия магазин само с една ръка, стига да поиска. Толкова много ще ми липсва.

— Беше ми като майка — ридаещата жена вдигна главата си. — Омъжвам се през октомври и тя ми помагаше за сватбата. Страхотно се забавлявахме с всички приготовления, а сега, сега тя няма да присъства.

— Знам, че ви е много тежко, но трябва да ви задам няколко въпроса.

— Искаме да помогнем. Нали, Ади?

— Разбира се — жената овладя риданията си. — Ще направим всичко възможно.

Ив им зададе обичайните въпроси и неусетно поведе разговора към мъжа, описан от Винсенте.

— Не си спомням някой с подобна външност да е идвал в скоро време. Ади?

— Не, или поне не сам. Има мъже, които идват със съпругите и приятелките си, само от време на време някой идва сам. Но никой, отговарящ на вашето описание, не е идвал през последните няколко седмици. Никой, на когото Лоис да е помогнала или с когото да е говорила, докато аз съм била на работа.

— А да е идвал някой да пита за нея?

— Имаше един мъж миналата седмица, не, преди две седмици. Спомняш ли си, Майра? Беше облечен в жесток костюм, носеше куфарче „Марк Крос“.

— Да, спомням си. Каза, че Лоис му е помогнала преди месец да избере подаръци за жена си и те имали толкова голям успех, че решил да се отбие и да й благодари.

— Как изглеждаше?

— Хм. Наближаваше четирийсетте, висок и с хубаво телосложение, с гъста козя брадичка и вълниста кестенява коса, по-скоро дълга. Носеше я вързана на тила. Така и не свали слънчевите си очила.

— „Прада“, европейски модел — усмихна се Ади. — Купих на годеника си същите за рождения ден. Струват цяло състояние. Този мъж миришеше на пари и говореше със завален северняшки акцент. Опитах се да го насоча към аксесоарите, защото изглеждаше така, сякаш може да си позволи да снесе някоя пачка, а и имаме едни приказни чанти, но той не захапа. Само каза, че се е надявал да благодари на госпожа Грег. Казах му, че съжалявам, че не е на работа, защото много би се зарадвала. Ако иска да се отбие отново, трябва да го направи във вторник, сряда или събота и му казах от колко до колко е на работа през тези дни. О, господи! — Лицето й пребледня, а очите й се изцъклиха. — Грешно ли съм постъпила?

— Не. Това е просто рутинен въпрос. Спомняте ли си нещо друго?

— Не, той само каза, че ще се отбие, ако пак дойде в района, и си тръгна. Помислих си колко мило е това, защото клиентките обикновено не си правят труда да идват да благодарят, а мъжете — никога.

Те продължиха по списъка, направен от Лия, и откриха, че на всяко място имаше някой, който си спомняше мъж, с леки вариации в описанието, който да се е интересувал от Лоис Грег по някакъв повод.

— Дебнел я е — каза Ив. — Събирал е информация, избирал е момента. Имал е на разположение няколко седмици. Възнамерявал е да убие първо Утън, а тя е била лесна жертва. Всичко, което трябва да направиш, за да избереш компаньонка от нейното ниво, е да се навърташ в района, да наблюдаваш контингента и да избереш някоя, която отговаря на изискванията ти. Не трябва да се притесняваш, че няма да я хванеш насаме, защото такова е естеството на работата й, но с Лоис е трябвало да бъде в нейното жилище, за да отговаря на образеца, който имитира. Трябвало е да бъде сама вкъщи и да не очаква никого до късно през деня.

— Сигурно разполага с доста време — рече Пийбоди, — щом може да отиде на пазар в петък, да обиколи останалите места — бутика, детския дом, фитнес клуба — и то в работно време. Не прилича на човек, който работи от девет до пет.

— Не, и ако се върнем към нашия списък, всички в него имат ненормирано работно време.

Ив се бе свързала с Бакстър и Трухарт, за да се заемат с проучването на района и се надяваше всеки момент да получи обаждане от тях, че са намерили човек, видял убиеца с неговата кошница с праскови.

Междувременно трябваше да действа. Бе убил два пъти и тя беше сигурна, че вече е набелязал следващата си жертва.

Остави Пийбоди да проведе по-задълбочено проучване на Брийн и жена му и се запъти да си издейства — дали с молби, дали с подкупи — кратка консултация с Майра.

Наложи се да почака и тя нервно закрачи из чакалнята, питайки се отново и отново, кого ще имитира в следващото си убийство.

До момента той бе избрал двама знаменити убийци, които не бяха сред живите, и тя беше готова да се обзаложи, че ще се придържа към този модел. „Никой, който е още жив“: — помисли си. Изкормвача така и не е бил заловен, а Де Салво е починал в затвора. Значи тези два случая му вършеха работа. Имаше още много възможности за него, дори да бъдат изключени убийците унищожили, скрили или изяли жертвите си.

Комуникаторът й избръмча, точно когато надничаше през ключалката на вратата на Майра и се канеше да я отвори.

— Далас.

— Бакстър е. Мисля, че намерихме твоя човек, Далас. Свидетелка от съседната сграда, която е отивала на църква и е видяла човек в униформа на Градската поддръжка — или поне така смята тя — да излиза от сградата на жертвата с кутия за инструменти и пластмасова кошница за плодове.

— Времето съвпада ли?

— Съвсем точно. Тя иска лично да говори с теб.

— Доведете я в управлението да видим какво има да ми каже — отвърна Ив и прекъсна връзката точно навреме, когато вратата на кабинета на криминалната психоложка внезапно се отвори.

Доктор Майра я посрещна с обичайното си ведро изражение и я покани да седне на едно от удобните кресла пред бюрото си. Беше облечена в един от елегантните си костюми с цвят на праскова, който особено добре подчертаваше топлите черти на лицето й и подхождаше на сламените кичури в кестенявата й коса.

— Благодаря ти, че ме прие без предварителна уговорка — поде Ив.

— Знаеш, че бих направила всичко, за да ти помогна, особено в този случай — отвърна Майра и се приближи към автоготвача, за да поръча сок за приятелката си. Тя добре познаваше дневния й режим и предположи, че кафетата, които е изпила вече прехвърлят допустимата бройка. — Кажи ми каквото знаеш. Имаш десет минути.

Ив се отпусна и започна с жертвата — как е била открита, какъв метод е бил използван за убийството й и какво е гласила поредната бележка.

Междувременно Майра бе успяла да пъхне в ръката й чашата със сок и бе седнала зад бюрото си, откъдето внимателно я наблюдаваше. Накрая, когато Ив приключи с разказа си и се възцари тишина, психоложката прокара ръка през косата си и изпитателно се вгледа в Ив.

— Има и нещо друго. Нещо, което те е развълнувало.

— Просто… — Ив пресуши сока си като лекарство, на един дъх. — Днес разговарях със снахата на Грег и това, което ми каза, ми напомни за начина, по който дъщеря ти говори за теб. Пълно съвпадение. След това чух същите неща от човека от пазара, който е посещавала, от хората, с които е работела, от всички. Тя е оставила следа. Също като теб. Това е нещо, което той не е отчел — начина, по който хората ще се сплотят заради нея. Ще се борят за нея.

— Права си. Очаквал е самото събитие да се превърне в голяма тема, тоест той самият да стане темата. Тя самата, освен че е била подходяща, е произволен избор. Въпреки че първата му жертва е изкарвала прехраната си със секс, а втората е била жестоко малтретирана сексуално, убийствата не са сексуални актове, те са гневен протест срещу секса. Срещу жените. И този акт го прави силен, а тях свежда до нулата.

— Дебнел е Грег — каза Ив и сподели разкритията си с Майра.

— Той е много внимателен. По свой начин педантичен, въпреки факта, че и двете убийства са доста зловещи. Подготвя ги съвестно, също така съвестно имитира. Всеки успех му доказва, че е по-силен, по-значим от жените, които убива, но и, че превъзхожда мъжете, на които подражава. Не му е необходимо да се придържа към определен модел, или поне така си мисли, защото, разбира се, модел има. Смята, че е напълно способен да извърши всякакъв вид убийство и да му се размине. Да те надхитри, теб, жената, с която е избрал да играе. Той побеждава жената в теб, доказва, че стоиш по-ниско от него всеки път, когато ти оставя бележка.

— Бележките му обаче не се връзват с всичко, което каза досега. Те са великодушни и шеговити. А той не е.

— Поредната дегизация — съгласи се Майра. — Поредната маска. Умишлено се старае да звучи различно в тях, по същия начин, както се е стараел да звучи различно пред хората, с които е говорил, докато е дебнел Грег. Отново господин Разнообразие.

— За него е важно да не бъде вкаран в определена рамка, да не му се сложи определен етикет, да не бъде вкаран в някакъв стереотип. Вероятно точно това му е причинявала някоя властна жена в детството. Вероятно поддържа илюзията за образа, който тя му е внушила, но той не вижда себе си по този начин. Той убива майката, Ив. Чрез Утън убива майката курва, а чрез Лоис Грег — майката хранителка. Когото и да имитира следващия път, жертвата ще бъде за него поредно превъплъщение на майката.

— Проучих различни възможности, но колкото и да стеснявам кръга на тези, които би имитирал, няма да се добера до следващата жертва преди него.

— Ще му трябва време да се подготви, да приеме нов облик, нов стил.

— Не много — промърмори Ив. — Няма да му трябва много време, защото вече го е измислил. Той не е започнал всичко това миналата седмица.

— Съвсем вярно. Започнало е преди години. Още в детството си е изпитвал такава необходимост. Типичният сценарий на измъчване или убиване на малки животни, таен тормоз над други деца, сексуални смущения. Ако семейството или хората, които са го отглеждали са знаели, може да са го подложили на терапия.

— А ако не са?

— Независимо дали те са знаели, ние знаем, че неговите потребности и действия са ескалирали. От психологическия портрет и показанията на свидетелите можем да заключим, че той е някъде към края на трийсетте. Не е започнал да убива на тази възраст, не е започнал с Джейси Утън. Ще има и други. Ти ще ги откриеш — каза Майра — и те ще те отведат до него.

— Да, ще ги открия. Благодаря — Ив стана. — Знам, че си притисната от времето, а и аз имам свидетелка, която е на път към управлението — поде тя, сетне смени тона. — А, и още нещо — благодаря за поканата за неделя. Съжалявам, че се наложи да се изнижа така.

— Беше прекрасно, че вие двамата бяхте с нас известно време, колкото и да е то — Майра също се изправи. — Надявам се, че ще ми кажеш какво те мъчи. Имаше време, когато не би го направила, нито би ми позволила да забележа, че нещо те измъчва. Мислех, че вече сме отминали този етап.

— Десетте ми минути свършиха.

— Ив — прошепна Майра и сложи ръката си върху нейната.

— Сънувах сън — думите излетяха от устата й бързо, сякаш бяха чакали да излязат на свобода. — Нещо подобно на сън. За майка ми.

— Седни — Майра пристъпи към бюрото си и се свърза с помощничката си. — Ще се забавя още няколко минути — каза тя и бързо изключи интеркома, преди помощничката й да успее да отговори.

— Не искам да те задържам. Не е кой знае какво. Не беше кошмар. Не точно.

— Никога до сега не си имала истински спомен за майка си.

— Не. Ти знаеш. Само веднъж преди време си спомних, че чувам гласа й как му крещи, кара се с него заради мен. Но този път я видях. Видях лицето й. Имам нейните очи. Мамка му.

Тя седна, не, просто се стовари на стола и притисна дланите си към същите тези очи.

— Защо? По дяволите.

— Произволност на генетичния код, Ив. Твърде умна си, за да мислиш, че цветът на очите ти означава нещо.

— Майната й на науката и без друго я мразя. Това е всичко. Видях как ме гледаше с тях. Тя ме мразеше, дълбока омраза, стигаща чак до червата й. Не го разбирам, просто не го разбирам. Бях на… не ме бива да преценявам възрастта на дете. На три, може би на четири. Но тя ме мразеше така, както мразиш стар враг.

Майра искаше да се приближи до нея, да я прегърне, да я приласкае като майка. Но знаеше, че не трябва.

— И това те нарани.

— Чудех се — тя си пое въздух и рязко го издиша. — Предполагам, че се чудех дали той по някакъв начин не ме е откъснал от нея в някакъв момент. Не я е пребил до смърт и не е заминал с мен. Чудех се дали, въпреки наркотиците, все пак не е изпитвала някакво чувство към мен. Мисълта ми е, че като носиш някого девет месеца в тялото си, би трябвало да чувстваш нещо.

— Да, така е — нежно каза Майра. — Но някои хора не са способни да обичат. Ти също го знаеш.

— По-добре от повечето хора. Живеех си с представата за една друга майка, докато не се разби на пух и прах. За една майка, която ме търси, тревожи се за мен. Опитва се да ме открие през цялото това време, защото… дълбоко в себе си ме е обичала. Но не е така. В очите й нямаше нищо друго, освен омраза, когато ме погледна. Погледна едно дете.

— Знаеш, че не е мразела теб, защото никога не те е познавала. Не истински. И липсата на чувство у нея не е била и не е твоя вина. Тя просто не е имала това чувство. Ти си трудна жена, Ив.

Тя се засмя леко и сви рамо.

— Да бе. Така значи?

— Трудна жена, често доста дразнеща, своенравна, взискателна и нетърпелива.

— Ще стигнеш ли скоро до добрите ми страни?

— Нямам толкова време — Майра се усмихна, доволна, че чува обичайния сарказъм. — Но твоите недостатъци, такива каквито може би ги виждат някои, не пречат на тези, които те познават, да те обичат, да те уважават и да ти се възхищават. Кажи ми какво си спомняш.

Ив въздъхна и заразказва съня си с хладната безстрастност и внимание към детайлите, които би използвала в полицейски рапорт.

— Не знам къде се намирахме. Имам предвид в кой град. Но знам, че тя проституираше за пари и наркотици, и той нямаше нищо против. Знам, че искаше да се отърве от мен, но той беше против, защото имал други планове за мен. Като негова инвестиция.

— Те не са ти били истински родители.

— Моля?

— Заченали са те — яйцеклетка и сперматозоид. Тя те е отгледала в тялото си като в инкубатор и те е изхвърлила от него, когато е дошло времето. Но не са ти били родители. Има разлика. Знаеш, че има.

— Предполагам.

— Ти не си като тях. Ти си ги надраснала. Има още една разлика. Позволи ми да кажа нещо последно, преди помощничката ми да ми прегризе гърлото и да ме накаже за това, че нарушавам графика си. Ти също си оставила следа и си оказала влияние върху живота на много хора, много повече, отколкото ти или аз можем да преброим. Спомни си това следващия път, когато се погледнеш в огледалото и в собствените си очи.