Нора Робъртс
Имитация в смъртта (10)

Девета глава

Брийн ги настани в просторен кабинет в съседство с кухнята. Два големи прозореца гледаха към задния двор, едно доста спретнато пространство, обрамчено от ниска стена. Отвъд стената имаше разлистени дървета. Тази гледка по-скоро подсказваше, че се намират в някое тихо предградие, а не в сърцето на града.

Някой бе сложил саксии с цветя във вътрешния двор, както и няколко шезлонга. Имаше и малка маса, засенчена от чадър на сини и бели ивици.

Няколко пластмасови камиончета лежаха на една страна, заедно с пъстроцветните си пластмасови пътници, сякаш бе се случила ужасна катастрофа.

„Защо децата винаги удрят играчките си една в друга?“ — запита се Ив. Може би това беше някакъв пещерен инстинкт и ако всичко вървеше както трябва, детето го надрастваше или поне се научаваше да го контролира, когато стане възрастен.

Бащата на Джед изглеждаше достатъчно цивилизован, седнал в стола си на колелца, който бе изкарал иззад бюрото си. И все пак, той изкарваше прехраната си, като пишеше за хора, които не успяваха да се контролират и да надраснат унищожителните си инстинкти — от пластмасовите играчки те ги прехвърляха върху хора от плът и кръв.

„Всякакви хора попадат в кюпа“ — Ив го знаеше много добре.

— И така, с какво мога да ви помогна?

Той изглеждаше нетърпелив — отзивчива усмивка, съсредоточен поглед с лек блясък, който подсказваше на Ив, че сигурно бе ударил няколко камиончета през този ден.

— Направили сте доста задълбочени изследвания за серийните убийци — започна Ив.

— Предимно исторически фигури. Въпреки че съм разговарял и с няколко съвременни убийци.

— Защо, господин Брийн?

— Името ми е Том. Защо? — беше изненадан от въпроса. — Защото темата е удивителна. Вие самата сте толкова близко до тази порода хора, контактували сте с тях лично. Не ги ли намирате удивителни?

— Не съм сигурна, че тази е точната дума.

Той се приведе напред.

— Но все пак се питате какво ги прави такива, нали? Какво ги различава от нас. Дали е нещо, което им липсва, или е нещо, което им е в излишък? Дали са убийци по природа или тази необходимост се развива в тях постепенно? Дали едно конкретно събитие или поредица от събития ги превръща в убийци? И наистина, отговорът невинаги е един и същ и именно това е удивителното. Един човек прекарва детството си сред мизерия и насилие, но става пълноценен член на обществото. Президент на банка, предан съпруг, добър баща, верен приятел. Играе голф през почивните дни и всяка вечер разхожда шнауцера си. Не забравя миналото си, а го използва, за да се превърне в нещо по-добро, по-възвишено, нали?

— А друг го използва като извинение да се потопи в тинята. Да, разбирам посоката на разсъжденията ви. Защо пишете за тинята?

Той отново се облегна назад.

— Ами, мога да ви пробутам всички ония локуми, че изучаването на убиеца и изметта на обществото ни помага да разберем как и защо се случва всичко това. А знанието и информацията са оръжие против страха. Би било вярно — добави той с бърза момчешка усмивка, — но на друго ниво си е просто забавление. Занимавам се с тия неща още от дете. Джак Изкормвача беше големият ми идол. Изчел съм всичко за него, гледал съм всеки филм, проучил съм уебсайтовете, съчинявал съм истории, правех се на полицай и се опитвах да го проследя. С течение на времето разширих периметъра на изследванията си, започнах да изучавам психологическите характеристики на различните типове престъпници, етапите, през които преминават — проучването на обстановката, лова, внезапната атака и затишието.

Той сви рамене.

— Превъзмогнах желанието си да стана полицай и да преследвам лошите. Превъзмогнах го — ухили се той на Ив. — Мислех да се захвана с психология, но и това не беше за мен, всъщност исках да пиша, в писането съм добър. Защото пиша за онова, което ме интересува.

— Чувала съм, че някои писатели имат нужда сами да преживеят темата, за която пишат. Нуждаят се от реалността, за да могат да облекат в думи замисъла си.

По лицето му се разля видимо удоволствие.

— Питате ме дали не съм нарязал на парчета няколко улични компаньонки в името на достоверността? — разсмя се с пълно гърло, ала смехът му бързо секна като вълна, ударила се в стена, когато забеляза, че Ив продължава да го наблюдава напрегнато.

Той премигна няколко пъти, сетне преглътна шумно.

— Дявол да го вземе, вие говорите сериозно. Заподозрян ли съм? — здравословният тен на лицето му се изцеди и кожата му стана бледа и блестяща. — Наистина ли?

— Бих искала да знам къде бяхте на пети септември между полунощ и три сутринта.

— Сигурно съм бил вкъщи. Не… — той вдигна и двете си ръце и потърка слепоочията си. — В главата ми стана пълна каша. Мислех си, че искате да се консултирате с мен. Доста се бях наточил. Ъъъ… бях си тук. Джул — Джулиета, съпругата ми, имаше късна служебна среща и се прибра чак към десет. Беше уморена до смърт и направо си легна. Аз се посветих на писането. Заради Джед къщата е тиха само през нощта. Работих до един часа, може би и малко след това. Мога да проверя дисковете.

Той отвори чекмеджетата на работното си бюро и започна да рови из тях.

— Аз, о, господи! Изпълнявам задълженията на мъжа в къщата. Правя го всяка вечер, преди да си легна. Проверявам охранителната система, уверявам се, че навсякъде е заключено. Хвърлям един поглед на Джед. Това е.

— А в неделя сутринта?

— Тази неделя? — той погледна нагоре, после встрани. — Жена ми и Джед станаха първи.

Той направи пауза и Ив видя, че в него протича видима промяна. Първоначалната изненада бе заменена от интерес, удоволствие, дори гордост, че е заподозрян по случай с убийство.

— Повечето недели спя до късно и тя се занимава с него. Съпругата ми не прекарва толкова време с него, колкото аз. Заведе го в парка. Обикновено излизат рано и закусват на открито, ако времето е хубаво. Джед много обича. Какво е станало в неделя? Не разбирам…

И тъкмо тогава се сети. Ив видя, че той се сети.

— Жената, която бе намерена удушена в апартамента си в неделя. Жена на средна възраст, живеела е сама. Сексуално насилие и удушаване.

Сега очите му бяха присвити, а цветът се завръщаше по страните му.

— Репортажите бяха доста схематични, но удушаване и сексуално насилие — това не е стилът на Изкормвача. Каква е връзката?

Под настойчивия поглед на Ив той плъзна стола си напред.

— Вижте, ако аз тайно работя като убиец, вече знам какво се е случило, така че няма да ми кажете нищо ново. Ако просто съм специалист по серийни убийци и ми дадете повече подробности, бих могъл да ви бъда от полза. И в двата случая нищо не губите.

Тя вече бе решила какво трябва и какво не трябва да му каже, но задържа погледа си върху него още за миг.

— Коланът от халата на жертвата е бил използван като оръжие на убийството и след това убиецът го е вързал на фльонга под брадичката й.

— Бостънският удушвач, това е неговият почерк — той щрака с пръсти и се зае да рови из купчините дискове и папки по бюрото си. — Леле. Имате двама убийци, които имитират знаменитостите в бранша? Работа в екип, като Леополд и Лоеб? Или… — млъкна, очите му се разшириха, и той си пое дълбоко дъх. — Не, не са двама, а е само един. Един убиец, който внимателно се придържа към списъка със свои герои. Ето защо ме гледате така. Чудите се дали възприемам хората, за които пиша, само като свои герои, и дали не смесвам работата с живота си. Дали не искам да съм един от тях.

Той се изправи и започна да крачи по-скоро от прилив на енергия, отколкото от нерви, прецени Ив.

— Това е адски удивително. Вероятно е чел книгите ми. Леко ме побиват тръпки, но по някакъв странен начин се чувствам и поласкан. Де Салво, Де Салво. Съвсем различен тип от Джак — промърмори Брийн. — От работническата класа, семеен човек, жалък мухльо. Докато Джак вероятно е бил образован мъж и е принадлежал към висшата класа.

— Ако по някакъв начин информацията, която току-що ви дадох, стигне до медиите, ще знам откъде е дошла. — Ив замълча, докато Брийн не спря да крачи и не я погледна. — Ще направя живота ви същински ад.

— Защо да предоставям информацията си на медиите и да допусна някой друг пръв да напише? — той отново седна леко се усмихна. — На тази история с големи букви пише бестселър. Знам, че звучи жестоко, но в работата си аз трябва да съм дистанциран, както и вие — във вашата. Ще ви помогна с каквото мога — натрупал съм цели планини от проучвания и данни за всеки голям сериен убиец, откакто Джак Изкормвача се е появил, както и за няколко по-незначителни престъпници. Ще ви предоставя цялата си информация, ще помагам като цивилен консултант и накрая ще ви размахам сметката за услугите си. А когато всичко приключи, ще го опиша в книга.

— Ще помисля върху предложението ви — Ив се изправи. И видя под цялата бъркотия, която бе направил на бюрото си, кутия с хартия за писма в кремав цвят.

— Хубава хартия за писма — отбеляза тя и се приближи, за да извади кутията.

— Ммм? О, да. Използвам я, когато искам да впечатля някого.

— Така ли? — очите й просветнаха като лазери. — Напоследък кого сте искали да впечатлите?

— Не знам, за бога. Струва ми се, че я използвах преди няколко седмици, за да изпратя това, което баща ми наричаше „проста като фасул“ бележка на издателя си. С благодарности за получена покана за вечеря. Защо?

— Откъде я взехте? Хартията?

— Сигурно Джули я е купила. Не, почакайте — той се изправи и лицето му придоби озадачено изражение, когато взе кутията от Ив. — Не е вярно. Подарък е. Естествено, сега си спомням. Пристигна чрез издателя ми, придружена с писмо от почитател. Читателите непрекъснато изпращат разни неща.

— Символичен подарък от читател на скромната сума от петстотин долара?

— Шегувате ли се? Леле — сега докато Ив оставяше кутията обратно на бюрото, той я наблюдаваше по-внимателно. — Значи трябва да се отнасям с нея много уважително.

— Искам мостра от тази хартия, господин Брийн. Тя отговаря на типа хартия, оставена от убиеца и при двете убийства, които разследвам.

— Това е адски странно — отпусна се тежко на стола си. — Вземете си от нея — докато ровеше с ръка из косата си, на лицето му се отразяваха най-различни чувства. — Той знае за мен. Чел е книгите ми. Какво, по дяволите, пишеше в бележката? Не мога да си спомня, да, май пишеше колко се възхищава от работата ми, от прецизното ми отношение към детайла или нещо подобно, и от… — как беше — от моя ентусиазъм към темата.

— Бележката у вас ли е?

— Не, не бих я запазил. Отговарям на някои от писмата лично, а имам и дроид, който се занимава с кореспонденцията ми. Ако писмото е ординарно, рециклираме хартията, след като му отговорим. Той използва работите ми като научни изследвания, не мислите ли? Това е ужасно и едновременно ласкателно.

Ив подаде един лист и плик на Пийбоди, за да ги запечата в плик за доказателства.

— Дай му разписка — нареди тя. — Не бих била поласкана ако бях на ваше място, господин Брийн. Това не е изследване или наниз от думи в книга на диск.

— Сега аз съм част от това. Този път не съм просто наблюдател, а и участник в нещо, за което ще пиша.

Тя виждаше, че той беше по-скоро доволен, отколкото ужасен.

— Възнамерявам да го спра, и то скоро, господин Брийн. Ако нещата станат по моя начин, няма да имате много материал за книгата си.

 

 

— Не знам какво да мисля за него — каза Пийбоди, когато излязоха от къщата. Тя се обърна, огледа дома и си представи как добре изглеждащият Брийн премята сина си на раменете си и го отвежда в парка да си играе. И мечтае за слава и богатство, добити с кървави думи. — Хартията се появи като гръм от ясно небе. Дори не се опита да я скрие.

— Къде е тръпката, ако не я открием?

— Това го разбирам, а и обича внезапната атака, няма спор. Но неговата версия звучи достоверно, особено ако убиецът е чел книгите му.

— Той не може да докаже откъде е дошла и ще изгубим много време, докато я проследим. А и Брийн е възбуден от всичко това.

— Предполагам, че такива неща го възбуждат. Неговата работа е свързана с извратената страна на нещата.

— Както и нашата.

Изненадана, Пийбоди се забърза, за да не изостава от Ив, запътила се към колата.

— Харесахте го?

— Още не мога да преценя. Ако не е нищо повече от това, което твърди, няма да имам никакви проблеми с него. Хората обичат убийствата, Пийбоди. Най-вече когато между тях и убийствата има дистанция. Четат за тях, гледат филм за тях, пускат си вечерните новини, за да чуят за тях. Важното е, че не са съвсем близо до тях. Вече не плащаме, за да гледаме как двама души се накълцват до смърт на арената, но все още изпитваме жажда за кръв. В абстрактен смисъл. Защото това ни вдъхва сигурност. Някой е мъртъв, но ние сме живи.

Тя си спомни, докато се качваше в колата, за да се спаси от парещата жега, как тази мисъл бе преминавала през главата й, отново и отново, докато седеше сгушена в ъгъла на онази ледена стая в Далас и гледаше кървавите останки на човека, който някога й бе баща.

— Не можеш обаче да се чувстваш по този начин, когато го виждаш непрекъснато. Когато правиш това, което правим ние.

— Не можеш — съгласи се Ив и запали колата. — Някои могат. Не всички полицаи са герои, само защото се предполага, че трябва да са такива. И не всички бащи са добри хора, само защото носят на конче малките си синове. Независимо дали го харесвам или не, липсата на алиби, сферата, в която работи и наличието на същата хартия като тази на бележката в дома му го поставят в списъка на заподозрените. Много внимателно ще проучим Томас Е. Брийн. Ще проверим и жена му. Какво не чухме нито веднъж в този разговор, Пийбоди?

— Не разбирам накъде биете.

— Каза ни, че тя се е прибрала от късна среща. Легнала си е веднага. Той е работил. Спал е до късно на следващия ден. Тя е завела детето в парка. Но нито веднъж не чух да произнесе думата „ние“. Съпругата ми и аз, Джул и аз. Аз, жена ми и Джед. Това е, което не чух. И какво трябва да мисля сега?

— Смятате, че бракът им не върви, че между Брийн и съпругата му им търкания или са загубили интерес един към друг. Да, разбирам го, но също така разбирам, че двама души могат да имат всеки своята кариера, да си имат дете и животът им да върви добре.

— Може би. Няма особен смисъл да бъдеш с някого, ако никога не си с него, нали? Хубавец като Брийн може да започне да се обижда и изнервя при такъв режим. Особено ако съзира в него повторение на собственото си детство. Човек не иска на трийсет и няколко години да се погледне огледалото и вместо себе си да види там баща си. Ще занимаем много внимателно с Томас Е. Брийн — каза тя. — И ще видим какво ще излезе.

Ив реши, че следващата й спирка ще е Фортни. Но вече беше време всичко да се разиграе, както тя го иска.

— Искам да притисна Фортни за второто убийство и преразгледаме първото. Алибито му беше пълен боклук, и тъй като ставам малко чудата, когато хората ме лъжат, този път няма да се държа особено приятелски.

— Тъй като вие сте въплъщение на ведростта и добронамереността по природа, това ще бъде истинска изненада.

— Усещам далечен полъх на недодялан сарказъм в тази кола.

— Ще я дезинфектираме.

— Но за щастие съм въплъщение на ведростта и добронамереността и няма да ти отвърна със същото. Няколко минути след началото на моя неприятелски разговор с Фортни ще получа обаждане по видеотелефона си.

— Тъй като благоговея пред вас, не съм изненадана, че знаете предварително.

— Ще се ядосам, но все пак ще се наложи да осъществя връзката, така че ти ще поемеш разпита.

— Знаете ли кой ще ви търси… Какво? Аз?

Това, помисли си Ив, мигновено изтри самодоволната усмивка от лицето на помощничката й.

— Ти ще влезеш в ролята на доброто ченге. Изстрадалата, малко неопитна и непрестанно извиняваща се подчинена. Изиграй го, действай неумело.

— Лейтенант Далас. Аз съм изстрадала, неопитна и непрестанно извиняваща се подчинена. Не ми се налага играя, за да действам неумело.

— Използвай го — простичко отвърна Ив. — Накарай го да проработи в твоя полза. Остави Фортни да си мисли, че те води за носа. Той ще види момиче в униформа, което получава заповеди от мен. Втора цигулка. Няма да види повече от това, няма да види от какъв материал си направена.

„Не знам от какъв материал съм направена“ — помисли ги Пийбоди, но си пое дълбоко дъх и каза:

— Мога да проверя как ще проработи.

— Трябва да проработи — повтори Ив и паркира пред административната сграда; после нагласи хронометъра на видеотелефона си.

 

 

Ив си проправи път до кабинета на Фортни със замах и веднага определи тона на разговора. Достави й удоволствие, призна си тя. Вложи малко допълнителна самоувереност в походката си, когато влезе и прекъсна холограмната му конферентна връзка с някакъв филмов продуцент.

— Сигурно ще искаш да отложиш малкия си интимен разтвор, Лео. Или ще предпочетеш да включиш и Холивуд в нашия разговор?

— Нямате право да нахълтвате тук и да ми важничите.

Тя показа зъбите си в смразяваща усмивка и размаха значката си така, че всички присъстващи да я видят добре.

— Искаш ли да се обзаложим?

Цветът на лицето на Фортни стана почти пурпурен.

— Съжалявам, Тад, трябва да се погрижа за това… вмешателство. Моята асистентка ще насрочи нова среща, когато ти е удобно.

Той прекрати холограмната връзка, преди Тад да успее да направи нещо повече от това да вдигне тънките си вежди в две заострени въпросителни.

— Няма да търпя подобно нахалство! — този път пурпурната му коса беше силно пригладена назад и откриваше лицето му, а лъскавата му опашка се мяташе диво, докато той размахваше ръце. — Ще се обадя на адвоката си и ще се погрижа да бъдете строго смъмрена от началника си.

— Направи го. И ще отидем в Централното полицейско управление, където ще можеш да обясниш на мен, на адвоката си и на началника защо ми пробута един куп глупости и алиби.

Ив пристъпи с разкривена походка и заби пръст в гърдите му.

— Да лъжеш шефа на разследване на убийство не ти печели никакви точки, Лео.

— Ако смятате, че имате право да намеквате, че прикривам някакво престъпление…

— Нищо не намеквам — гледаше го право в очите, докато говореше, и това също й достави удоволствие. — Казвам го. Без заобикалки. Твоята благодетелка не те покри, приятел. Ти не си се оттеглил заедно с нея през въпросната нощ, както твърдеше. Тя си е легнала сама и предполага, че си я последвал в някакъв момент. „Предполагам“ не струва пукната пара. Така че нека започнем отначало. Дали тук или в моя кабинет, за мен няма никакво значение.

— Как смеете? — той вече загуби всякакъв цвят на лицето, обидата и раздразнението изпиха страните му. — Ако мислите, че ще стоя тук и ще търпя да бъда обиждан, да бъде обиждана жената, която обичам, от някаква второразредна полицайка лесбийка…

— Какво ще направиш по въпроса? Ще ме извадиш от строя, както направи с Джейси Утън и Лоис Грег ли? Ще видиш по-голям зор. Не съм нито похабена компаньонка, нито шейсетгодишна жена.

Сега гласът му изпищя като на момче в пубертета и беше на път да премине в скрибуцане.

— Нямам представа за какво, по дяволите, говорите.

— Не можа да го вдигнеш, нали, Лео — тя внимаваше да удържи ръцете си далече от него, макар че щеше да й хареса да му удари няколко леки крошета. — Дори когато е била вързана и безпомощна, не си успял да изправиш бастуна.

— Махнете се от мен. Вие сте луда — малки стрелички страх проблеснаха в очите му, когато с танцова стъпка избяга зад бюрото си. — Напълно сте се побъркала.

— Ще видиш колко съм луда, ако не ми кажеш къде беше през нощта на пети септември и сутринта на осми септември. Опитай се да ме баламосаш пак, Лео — каза тя и тропна с ръце върху масата, — и ще видиш колко съм луда.

Видеотелефонът й избръмча навреме. Тя изръмжа и рязко го измъкна от джоба си.

— Само текст — отсече. Изчака няколко секунди, все едно четеше. — По дяволите! — промърмори тя на себе си, сетне се обърна към Пийбоди. — Изкопчи проклетата информация от този задник. Трябва да проведа този разговор и нямам време за губене. Пет минути, Лео — каза тя през рамо, докато вървеше към вратата. — След това се връщам за следващия рунд.

Той се отпусна тежко на стола си, когато вратата се затръшна след Ив.

— Тази жена е истинско бедствие. Щеше да ме удари.

— Господине, сигурна съм, че грешите — Пийбоди хвърли неуверен поглед към вратата, която продължаваше да се тресе на пантите си. — Лейтенантът е… последните дни бяха много тежки, господин Фортни, и лейтенант Далас е подложена на много голям стрес. Съжалявам, че си изпусна нервите. Искате ли малко вода?

— Не. Не, благодаря — той притисна ръка към веждите си. — Просто трябва да се успокоя. Не съм свикнал да се отнасят с мен по този начин.

— Тя е много колоритна — Пийбоди опита да се усмихне с половин уста, когато той вдигна поглед. — Убедена съм, че можем да изясним всичко, преди тя да се върне. Имаше някои несъответствия в предишните ви показания, сър. Лесно е да се объркаш или да смесиш часовете и датите, когато не очакваш, че ще ти се наложи да си спомниш действията си.

— Ами да, разбира се, че е лесно — каза той с видимо облекчение. — Определено не очаквах да бъда разпитван за убийство. За бога!

— Разбирам ви. И ми се струва, че ако действително бяхте убили госпожица Утън и госпожа Грег, щяхте да си уредите солидно алиби. Очевидно сте интелигентен човек.

— Благодаря ви, полицай…

— Пийбоди, сър. Ако позволите да извадя електронния си бележник, можем да се опитаме да сглобим картината за въпросните периоди — тя се усмихна с леки следи от съчувствие и известна нервност. — Може ли да седна?

— Да, да. Онази жена съсипа добрите ми обноски. Не разбирам как работите с нея.

— Всъщност за нея е по-точно, сър. Аз съм нещо като стажантка.

— Разбирам — той започваше да се отпуска, забеляза Пийбоди. Също както забелязваше и радостта му, че е избегнал лъва и е попаднал на същинско котенце. — Отдавна ли работите в полицията?

— Не много отдавна. Върша предимно административна работа. Лейтенантът мрази бумащината — тя започна да забелва очи, престори се, че се е усетила какво говори и напрегна, за да се изчерви.

Фортни се разсмя:

— Тайната ви ще бъде запазена. И все пак, чудя се какво прави жена като вас в една толкова тежка област?

— Мъжете все още са повече от жените в тази професия — чу се да казва тя и почувства как устните й се извиват в бърза закачлива усмивка. — Това може да е доста силен мотив. Аз само бих искала да кажа колко се възхищавам от работата ви. Страхотна почитателка съм на музикалния театър, а вие сте участвали в прекрасни проекти. За такава като мен това изглежда толкова бляскаво и вълнуващо.

— Има си своите добри страни. Може би ще ви е приятно да ви разходя из театъра, зад кулисите, там, където се развива истинското действие.

— Това би било… — гласът й заглъхна бездиханно. — Направо ще полудея от щастие — тя хвърли поглед обратно към вратата. — Не би трябвало да правя нещо такова. Нали няма да кажете нищо?

Той направи знак, че си заключва устата и в отговор предизвика лек кикот.

— Ако мога само да изясня някои от тези несъответствия, преди тя да се върне. В противен случай направо ще ми одере кожата.

— Съкровище, едва ли сериозно вярваш, че мога да убия когото и да било.

— О, не, господин Фортни, но лейтенантът…

Той се изправи, заобиколи бюрото си и седна на края му.

— Лейтенантът не ме интересува. Истината е, че Пепър и аз… ами, нашата връзка се разпадна, ако мога така да се изразя. В момента сме само бизнес партньори и се преструваме за пред обществото. Не бих искал нищо да й навреди по какъвто и да било начин, докато се труди толкова усилено в тази пиеса. Изпитвам огромна привързаност и уважение към нея… макар че нещата между нас не са това, което бяха.

Той изгледа Пийбоди като малко паленце и тя направи всичко възможно да му отвърне със съчувствие. Макар че си мислеше: „Кретен. Толкова зелена ли изглеждам?“, а на глас каза:

— Сигурно ви е ужасно трудно.

— Шоу бизнесът е взискателна господарка, и от двете страни на завесата. Онова, което казах за онази вечер беше почти истина. Не споменах, че с Пепър не сме разговаряли, както всяка вечер, когато се прибира след представление. Прекарах тази нощ така, както прекарвам твърде много други. Сам.

— Значи няма никой, който да може да потвърди местонахождението ви?

— Опасявам се, че не, не пряко, въпреки че Пепър и аз бяхме в къщата заедно през цялата нощ. Беше поредната самотна нощ и да си призная, спомените за тях ми се сливат. Чудя се, може би бихме могли да вечеряме с вас.

— Хмм…

— Насаме — добави той. — Не мога да си позволя да ме видят как вечерям с красива жена, докато Пепър и аз официално сме заедно. Слуховете ще я наранят, а тя е толкова чувствителна. Трябва да се концентрира върху пиесата. А аз трябва да се съобразявам с това.

— Това е толкова… — думите, които кръжаха в главата й бяха много далеч от ласкателни, но тя успя да изплюе тяхна алтернатива — Толкова смело. С удоволствие, стига да намеря свободно време. С тези убийства лейтенантът на практика работи по двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. А когато тя работи, аз също работя.

— Убийства — за момент той изглеждаше искрено озадачен. — За това ли е цялата работа около тази Грег? Друга компаньонка ли е била убита?

— Имаше друго нападение — измъкна се Пийбоди. — Много ще ми помогнете, ако ми кажете къде бяхте в неделя сутринта между осем и дванайсет. Така ще имате алиби и вероятно ще успея да загладя нещата с лейтенант Далас, така че да не ви безпокои повече.

Тя се опита да се усмихне глуповато, но реши, че не е най-доброто й постижение.

— Неделя сутринта? Спах със съня на невинните до десет часа. Позволявам си да се поглезя в неделя. Пепър трябва да е станала и излязла рано. Има урок по танци, никога не го пропуска. Сигурно съм хапнал нещо леко, комбинирайки закуската и обяда и съм прегледал неделния вестник. Съмнявам се, че дори съм се облякъл до обяд.

— И отново сте били сам?

По лицето му се изписа тъжна, изкривена усмивка.

— Опасявам се, че да. Пепър сигурно е отишла право в театъра след урока. Неделно матине. Отидох в клуба, но не преди един часа. За да поплувам, да мина през сауна и масаж — вдигна ръце и ги отпусна отново. — Опасявам се, че не съм правил нищо интересно през целия ден. Друго щеше да е, ако си имах компания. Някоя… сродна душа… щяхме да си направим приятна разходка с кола извън града, да спрем в някоя очарователно ресторантче за обяд с шампанско и да прекараме неделята си по далеч по-забавен начин. А сега нямам нищо друго, освен работа, илюзии и самота.

— Бихте ли ми казали името на вашия клуб? Така ще мога да дам на лейтенант Далас нещо, за което да се хване.

— Ползвам услугите на „Гоулд Кий“ на Мадисън.

— Благодаря — тя се надигна. — Ще видя дали мога да я отклоня.

Той пое ръката на Пийбоди, загледан в очите й, докато я поднасяше към устните си.

— Вечеря?

— Звучи чудесно. Ще се свържа с вас в момента, в който разбера кога съм свободна — надяваше се, че има още едно изчервяване в запас, — Лео — промълви тя и добави една срамежлива усмивка.

Бързо излезе навън и се запъти право към Ив, която стоеше с видеотелефона си в ръка.

— Още не мога да изляза от ролята си — промърмори Пийбоди. — Той би могъл да попита някоя от фръцлите си какво е станало тук, така че вие трябва да изглеждате шокирана, ядосана и готова да ми подпукате задника всеки момент.

— Добре. Тогава и аз не трябва да излизам от ролята си, защото това е ролята, която изпълнявам ежедневно.

— Той е мазник и кретен, няма солидно алиби и за двете убийства. Трудно ми е да си представя, че такъв кретен може да е нашият човек, но няма алиби.

Пийбоди погледна към обувките си, изучавайки блясъка им, с тайната надежда, че изглежда достатъчно раболепно.

— Освен това изневерява на Пепър според мен. Сваляше ме и го правеше съвсем естествено. Този тип има повече изтъркани реплики от герой на следобедна сапунена опера и много по-малко талант.

— Ти отвърна ли му?

— Колкото да поддържам ритъма, но недостатъчно, за да си навлека мъмрене в случай на официално разследване. Вероятно вече можете да поемете към асансьора. Става ми все по-трудно да продължа да изглеждам наивна и раболепна.

Ив се съгласи и така изчисли времето, че Пийбоди едва успя да скочи в асансьора, преди вратите да се затворят.

— Според мен това беше добър похват.

— Добре, че задникът ми не е по-голям, отколкото е. Той промени версията си за нощта на убийството на Утън. Каза, че с Пепър са само бизнес партньори и се преструват на двойка за пред обществото, за да няма отрицателен ефект, докато върви пиесата. Продължава да твърди обаче, че си е бил вкъщи през цялата нощ, както и в неделя сутринта. Сам. Истински самотник.

— Що за глупачка би се вързала на тези тъпотии? — зачуди се Ив.

— Много биха се вързали, предполагам, всичко зависи от това как е поднесено — тя раздвижи раменете си. — Неговият подход не беше лош, между другото. Но беше твърде бързо и твърде очевидно. Както и да е, той твърди, че е отишъл в „Гоулд Кий“ на Мадисън към един часа на обяд в неделя. Според мен оправя някоя от глупачките си. Не е типът мъж, който би ползвал услугите на компаньонка. Няма защо да плаща, понеже може да баламоса някоя и да я вкара някоя в леглото си. А също така си мисля, че за Пепър ще е истинска новина, като научи, че вече са само бизнес партньори. Също така ми се струва, че той не смята жените за хора.

„Давай, Пийбоди“ — помисли си Ив и се облегна на стената на асансьора, докато помощничката й коментираше.

— Мисли за тях, защото по всяка вероятност си представя как чука всяка жена, която е що-годе привлекателна. Но не ги харесва. През цялото време ви наричаше „онази жена“. Нито веднъж не ви назова по име или по чин. А в начина, по който го казваше имаше доста голяма страст.

— Добре свършена работа.

— Не знам дали открих наистина нещо полезно. Само дето вече мога да си представя как извършва убийствата.

— Откри, че лъже любовницата си и ако не й изневерява активно, което по всяка вероятност прави, поне е склонен към изневяра. Откри, че е имал възможност да извърши и двете убийства. Значи той е лъжец, който изневерява. Това не го прави убиец, но е лъжец, който изневерява, има хартията, открита на двете местопрестъпления, и има особено отношение към жените. Това не е зле за деня.

 

 

Кармайкъл Смит записваше в студио в Лос Анджелис, така че му даде почивка за този ден. Достъпът до Нилс Ренквист бе възпрепятстван от поредица бюрократични процедури, затова тя реши да го прескочи и се зае със съпругата му.

Нюйоркската къща на Ренквист нямаше нищо общо с оживения семеен квартал на Брийн, нито с шикозния мезонет на Кармайкъл. Този дом беше самото достойнство и сдържано изящество, облечен в избледнели тухли и високи прозорци.

Салонът, в който бяха допуснати със значителна доза неохота и неодобрение от страна на униформена икономка, която би могла да даде справка на Съмърсет за заплащането си, бе решен в кремави и винени тоналности, към които се присъединяваше приглушеният блясък на лъснати с религиозно благоговение антики.

Бели и винени кремове в кристална ваза, поставена върху дълга и тясна маса край стълбището, разнасяха уханието си из въздуха. Заедно с него се носеше отекващо безмълвие, което в представите на Ив се асоциираше с празни къщи или църкви.

— Прилича на музей — пророни Пийбоди. — Вие с Рурк имате всички онези страхотни предмети на богаташите, но това тук е различно. У вас живеят хора.

Преди Ив да успее да отговори, по дървения под се разнесе звукът от токчета. „Хора живеят и тук“, помисли си Ив, но имаше усещането, че те са съвсем различни.

Жената, която се приближаваше към тях, беше също толкова красива, достолепна и сдържано елегантна, колкото и дома, който бе създала. Косата й беше светлоруса, грижливо оформена в къса прическа, която улавяше светлината. Лицето й беше бледо и кадифено, с едва загатната розовина по бузите и устните. „Тя никога не излиза от къщи, без да се с намазала с крем против изгаряне от глава до пети“ — каза си Ив. Очите й бяха студено сини, носът — тесен и леко вирнат нагоре. Носеше широки панталони, убийствено високи обувки и риза с лека лъскавина — всички те в кремаво.

— Лейтенант Далас — в гласа й се долавяше помпозна британска нотка и ръката, която подаде, бе студена като очите й. — Памела Ренквист. Съжалявам, но след малко очаквам гости. Ако се бяхте свързали със секретарката ми, сигурна съм, че можехме да уредим среща в по-удобно време.

— Тогава ще се опитам да направя неудобството по-кратко.

— Ако става въпрос за хартията, по-полезно ще ви бъде да отделите това време за разговор със секретарката ми. Тя се занимава с кореспонденцията ми.

— Вие ли купихте хартията, госпожо Ренквист?

— Твърде възможно е да съм аз — лицето й ни най-малко не се промени, запази своето меко, приятно изражение, докато говореше със сдържана учтивост, която Ив винаги намираше за обидна. — Обичам да пазарувам, когато съм в Лондон, но рядко отбелязвам всяка незначителна покупка. Със сигурност притежаваме тази хартия, така че няма никакво значение дали съм я купила аз или Нилс, или някой от асистентите ни. Останах с впечатлението, че съпругът ми вече е обсъдил този въпрос с вас.

— Така е. При разследване на убийство обаче се налага да бъдат разпитвани и двете страни. Бихте ли ми казали къде бяхте вие и съпругът ви през нощта…

— Бяхме точно там, където Нилс вече ви е казал, че сме били през нощта на убийството на оная нещастница — тонът й стана леден и презрителен. — Съпругът ми е много зает човек, лейтенант, и знам, че вече е отделил от времето си, за да разговаря с вас по този въпрос. Нямам какво да добавя към онова, което вече ви е казал, а и очаквам гости.

„Не бързай толкова, миличка.“

— Още не съм разговаряла със съпруга ви за второто убийство. Бих искала да ми кажете къде бяхте двамата в неделя между осем сутринта и дванайсет на обяд?

За първи път, откакто жената се появи в салона, тя се смути. Беше моментно, леко потъмняване на кадифената й кожа, лека бръчка около розовите устни. След това лицето й отново стана гладко и бледо.

— Намирам това за изключително досадно, лейтенант.

— Да, аз също. Но все пак кажете. Неделя, госпожо Ренквист.

Памела Ренквист рязко си пое въздух през издяланите й като от скулптор ноздри.

— В неделите съчетаваме закуската с обяда в десет и половина. Преди това съпругът ми по всяка вероятност се е наслаждавал на заслужения си един час в нашия контейнер за релаксация, както прави всяка неделя, когато графикът му позволява, между девет и десет часа. Докато той е правел това, аз би трябвало да съм се присъединила към него в нашия домашен спортен център за своя неделен сутрешен час гимнастика. В единайсет и половина дъщеря ми отиде в музея с бавачката си, а съпругът ми и аз се подготвихме да отидем в клуба за тенис мач по двойки с приятели. Това достатъчно подробно ли е, лейтенант?

Тя произнесе „лейтенант“ така, както друга жена би казала „любопитна, нахална кучка“. Ив трябваше да й отдаде дължимото за това.

— Вие и съпругът ви сте били вкъщи в неделя от осем сутринта до обяд.

— Както вече казах.

— Мамо.

И двете се обърнаха и видяха застаналото на стълбите малко момиченце — в златно, розово и бяло, хубаво като торта с глазура — застанало на стълбите. Млада жена на около двайсет и пет години, с черна коса, здраво вързана на сила й, държеше детето за ръка.

— Не сега, Роуз. Не е прилично да ни прекъсваш. София, заведи Роуз горе. Ще те уведомя, когато гостите дойдат — тя говореше на дъщеря си и на жената със съвсем еднаква вежлива и дистанцирана интонация.

— Да, госпожо.

Жената леко дръпна момичето за ръката — това не убягна от погледа на Ив, както и леката съпротива на детето, преди покорно да се качи по стълбите.

— Ако това е всичко, лейтенант, ще трябва да уговорите среща с мен или съпруга ми чрез канцелариите ни — тя отиде към вратата и я отвори. — Надявам се, че ще намерите когото търсите скоро, за да постигнем своя покой.

— Сигурна съм, че Джейси Утън и Лоис Грег се чувстват по същия начин. Благодаря за отделеното време.