Нора Робъртс
Имитация в смъртта (1)

Пролог

Лятото на 2059 г. беше злобно и отмъстително псе, което не показваше никакви признаци за разведряване на настроението. Септември последва потните пети на август и обгърна Ню Йорк в мокро одеяло от мараня, влажност и спарен въздух.

„Лятото — помисли си Джейси Утън — е нещо убийствено.“

Беше малко след два часа, пиков час, в който баровете изхвърляха клиентите си на улицата, а те тръгваха да търсят някоя допълнителна тръпка, преди да се отправят към дома. Този час тя наричаше сърцето на нощта — тогава хората с възможности, изпълнени с копнежи, си търсеха компаньонки.

Джейси получи лиценз да работи на улицата, след като направи няколко гафа със забранени вещества. Но сега бе „чиста“ и възнамеряваше да се издигне, да се върне отново в обятията на богатите и самотните.

Трябваше обаче да си изкарва прехраната, ала на никой не му се правеше платен секс в тази адска жега.

Зърна само няколко колежки от занаята през последните два часа — беше ясно, че желаещите за секс при тези температури не са много.

Но Джейси беше професионалистка, смяташе се за пълна професионалистка от онази нощ преди двайсет години, когато за първи път работи като проститутка.

Можеше да се поти в горещината, но не и да увехне. Така както не се пречупи, когато се наложи известно вреже да си изкарва прехраната на улицата.

Беше готова на всякакви пози в зависимост от предпочитанията на клиента, но да си изпълни задълженията.

„Да, трябва да си изпълнява задълженията“ — помисли си тя. Да си влага парите в банка, да изчаква. И след няколко месеца би могла да живее на върха на небостъргач в Парк, там, където й е мястото.

Щом й минеше мисълта, че е малко старичка и неподходяща за улична работа, тя я прогонваше — желаеше да спечели само още една точка. Само още една точка.

Ако това не се случи тази нощ, след като си плати наема, нямаше да има пари, за да поддържа тялото си, а трябваше да се постегне.

Не че не хващаше окото, каза си тя, докато крачеше около уличната лампа в района, който си бе заплюла за своя територия.

Бе заменила наркотиците с водка — точно сега би обърнала една чаша — но продължаваше да изглежда добре. Адски добре.

Беше облечена в кървавочервено лъскаво бюстие и възкъса пола — те подчертаваха плътта й, налагаше се да носи бюстие, за да повдига гърдите си, докато си направи пластична операция. Най-голямата й гордост бяха краката й. Дълги, много дълги и сексапилни, а сребристите сандали на остри токчета с преплетени каишки, които стигаха до коленете й, ги правеха още по-съблазнителни.

Сандалите зверски я убиваха, докато обикаляше своя район в търсене на още един клиент.

За да си отпочинат краката й, тя се облегна на следващия стълб, изви ханша си и огледа пустата улица с уморените си кафяви очи. Помисли си, че би трябвало да си сложи сребриста перука. Тя привличаше клиентите. Тази нощ обаче не би могла да понесе тежестта на перуката и просто си тупира мастиленочерната си коса и небрежно я напръска със сребърен лак.

Префучаха едно такси и после две коли. Наведе се, прикани ги, но те дори не намалиха скоростта.

Още десет минути, каза си, докато почесваше задните си части, където бе я засърбяло. За тази нощ стига. Ще направи безплатна свирка на хазяина си, ако не й достигнат пари за наема.

Оттласна се от стълба, изпитваше пронизваща болка в краката си, и пое към мизерното си жилище. Спомни си, че някога имаше изискан апартамент в горната част на Ист Сайд, гардероб, пълен с хубави дрехи и препълнен график.

„Забранените вещества те запращат по низходяща спирала и често всичко завършва с мизерна смърт“ — така каза нейната адвокатка.

„Ще го надмогна“ — помисли си Джейси, но сега живееше в ужасна мизерия.

„След шест месеца — обеща си тя — отново ще се върна на върха.“

Тогава го видя, вървеше към нея и си помисли: богат, ексцентричен, този квартал не беше за такива като него. Тук не се срещаха често мъже във вечерно облекло. Още по-малко с пелерина и цилиндър. Носеше черна чанта.

Джейси го погледна закачливо и плъзна ръка по бедрото си.

— Хей, скъпи. Като си се издокарал така, защо да не си спретнем едно парти?

Той й се усмихна, бърза, одобрителна усмивка, която разкри белите му равни зъби.

— Какво предлагаш?

Гласът му отговаряше на облеклото. Висша класа, помисли си тя с удоволствие и носталгия. Стил, култура.

— Каквото искаш. Ти си шефът.

— Частно парти, някъде… наблизо — той се огледа наоколо, след което махна към една тясна уличка. — Опасявам се, че тъкмо сега нямам много време.

Уличката означаваше бърз секс, което я устройваше. Ще свършат бързо и ако си изиграе добре картите, ще си изкара тарифата плюс хубав бакшиш. Повече от достатъчно за наема и пластичната операция на гърдите, помисли си тя, докато му показваше пътя.

— Не си оттук, нали?

— Защо мислиш така?

— Не приличаш на човек от този район — тя сви рамене, в крайна сметка не беше нейна работа. — Кажи ми какво искаш, скъпи, за да се разберем за тарифата.

— О, искам всичко.

Тя се засмя, сетне се протегна и прокара ръка по слабините му.

— Ммм. Сигурно е. Можеш да имаш всичко. „После ще се отърва от тия обувки и ще се отпусна с хубаво студено питие“ — помисли си тя. Каза му тарифата си, като доста я завиши. Когато той кимна одобрително, дори окото му не мигна от надутата цена, тя се изруга наум, че не му е поискала повече.

— Искам ги предварително. Щом платиш, започваме забавлението.

— Добре. Първо плащането.

Все така усмихнат, той я завъртя с лице към стената, хвана я за косата и дръпна главата й назад. Разпори гърлото й, а тя дори не успя да изкрещи, преряза го с един замах на ножа, който бе държал под пелерината си, устата й се отвори, издаде клокочещ звук, после Джейси се плъзна надолу по мръсната стена.

— А сега забавлението — каза той и се захвана за работа.