Нора Робъртс
Фантазии в смъртта (8)

8.

Тя започна първа, стъпвайки здраво, докато нападаше. Чуваше звъна, когато стоманата срещаше стомана, усещаше болка от усилието да размахва меча.

Вгледаха се един в друг над смъртоносно кръстосаните остриета.

— Очевидно твоята фантазия е да бъдем врагове.

— Така е по-забавно — отбеляза Ив и замахна още веднъж.

Той блокира удара и я накара да отстъпи няколко крачки.

— Зависи.

Финтира, удари надясно, отново надясно, после наляво. Ив отвърна, предизвиквайки го, преди да го принуди да отстъпи.

Рурк опита с изненадващ нисък удар, но тя отскочи с танцова стъпка встрани, после рязко се изви, използвайки допълнителната сила на ротацията за по-скоростна и мощна следваща атака.

— Тренирала си — отбеляза той, докато остриетата им свистяха.

— Част от работата ми. — Острието му издрънча и заблестя до нейното. — Но в наши дни не можеш да видиш много ченгета в схватка с мечове.

— Човек никога не знае.

Познаваше го и беше уверена, че премълчава нещо. Знаеше, че приема ситуацията с насмешка, и това й даде предимство. Докато се възползваше, тя му се усмихна.

— Мечът тежи.

Сграбчи дръжката с две ръце, сякаш за да провери тежестта, и когато Рурк леко сниши своя меч, нападна.

Докосна рамото му, съвсем леко порязване, преди той да отбие острието й.

Видя как бликна кръв.

— О, господи! Мамка му! Раних те.

— Не е наистина. — Той повдигна ръка, преди да се е втурнала напред. И двамата знаеха, че би могъл да я повали и да сложи край на играта в този шокиращ миг. — Просто част от програмата. — Наведе глава. — Точка за теб, лейтенант.

— Би могло да се случи по подобен начин. Хайде. — Ив използва свободната си ръка, предизвикателно раздвижи пръсти. — Да продължаваме.

— Едно на нула за теб. Бих казал, че беше достатъчно за загрявка.

Рурк започна настъпателно, отблъсна я назад. Почти загубила опора, тя се увлече във вихрушка от въздух и адреналин, докато острието му свистеше пред лицето й.

Този път Ив сграбчи меча с две ръце, за да събере нужната сила и да отблъсне атаката.

Почувства ужилването, би се заклела, че долови мириса на собствената си кръв, когато той спечели доста преднина, нанасяйки й дълбока рана на бедрото.

— Точка за теб.

Закрачиха в кръг един срещу друг, докато битката в долината бе в разгара си. Ръката й трепереше от болка, от тежестта на меча, от усилието… Раната пулсираше, а по кожата й изби пот. Чуваше дишането си, леко учестено, и виждаше петната от кръв по разкъсаната кожа на рамото на Рурк.

Никога в живота си не се бе забавлявала така.

Вдигна меча високо над главата си с острие, насочено към противника, и отново стъпи здраво.

— Тайбрек.

Той й се усмихна, лукаво я подкани със свит пръст да се приближи. Въпреки че очите й се присвиха, не се върза лесно. Завъртя се, посрещна удара му, замахна нагоре и едва не обезобрази чаровното му лице.

Слънцето изплува от облаците и озари остриетата, докато свистяха, сечаха, дрънчаха. Сърцето й биеше неудържимо — като барабан, който отекваше в тялото й.

От вятъра и собствените му бързи движения косите му танцуваха около лицето, лъщящо от пот. Очите му бяха по-ярки, по-искрящи от остриетата.

Той не отстъпваше нито крачка, а и тя не би му позволила. Замах, удар, атака. Замах, удар, защита. Докато силата срещаше сила, а бързината — хитрост, бе завладяна от тръпката да се бие срещу съвършено равностоен противник.

Още веднъж мечовете им се кръстосаха и се задържаха така. Двамата останаха с погледи, вперени един в друг, задъхани, плувнали в пот.

— Зарежи играта — каза той.

— О, да.

Хвърлиха оръжията си и се вкопчиха страстно.

Затъркаляха се по гъстата жилава трева, устните им се срещнаха, както се бяха срещали остриетата. Задъхана, отчаяна, тя сграбчи косите му. Остана без дъх, докато дърпаше кожените дрехи.

— Как се сваля това нещо, по дяволите?

— Откъде да знам, мамка му?

— Ти си измислил тази игра.

— Шибана работа. — Той я преобърна по корем и се зае с връзките. — Възелът е стегнат като стомана.

Обзет от внезапен порив, извади камата от колана си и ги сряза. Сетне я хвърли с острието надолу, забивайки я в земята.

Наведе се над нея и се предаде на насладата да гледа голия й гръб, издължената извивка на гръбнака й, играещите мускули под горещата гладка кожа. Когато ръката му се плъзна върху раната на бедрото й, тя потръпна.

— Как е кракът ти?

— Боли достатъчно, за да ми напомня, че понесох удар. — Претърколи се, надигна се и извади камата. — А твоето рамо?

— Ще оживея.

Ив се усмихна.

— Стой мирен или ще спечеля служебно. — Енергично разряза кожената дреха. Взирайки се в очите му, завъртя острието. — Вярваш ли ми?

Той я сграбчи за китката, побутна ръката й надолу, докато пръстите й се разтвориха и изпуснаха дръжката.

— Не.

Със смях тя го притегли към себе си.

Устните му нападнаха нейните с бързи захапвания, закачки с език, докато телата им, хлъзгави от пот и изпоцапани с кръв, се плъзгаха по жилавата трева.

От долината се надигаше дим, отекваше несекващата битка. Беше подходящ фон. Помежду им имаше хармония, но винаги под повърхността напираше някаква ярост.

И винаги тя я подтикваше да покорява, да поглъща, да притежава, да съществува. Дори сега, в този фантастичен вихър, искаше само да усеща допира на ръцете му, сливането на тялото си с неговото.

Отново се преобърна, възседна го. Той властно обхвана гърдите й, преди да се надигне и да ги целуне.

Тя имаше вкуса на битката — гореща, влажна, с лек мирис на кожа, а ударите на сърцето й отекваха под жадните му устни. Докато тялото й трепереше, с цялата си сила и воля тя се стремеше към това единение с него. Това бе неговото чудо, най-ценното му съкровище.

— Моя си — промълви той.

Почувства нова тръпка, когато я чу да отвръща на родния му език. Пръстите му се заплитаха в буйните й дълги кичури — още едно ново, странно възбуждащо усещане.

Отново я повали по гръб, с глава, съвсем близо до кръстосаните им мечове. При следващия тласък тя издаде стон на безкрайна наслада.

Отново силата срещаше сила и новата битка набираше скорост. Обви крака около него и потръпна, докато се издигаше към върха, и го повлече със себе си сред яростта към мир.

Ив лежеше по гръб, вятърът галеше лицето й и упорити слънчеви лъчи пулсираха под затворените й клепачи. Избуялата трева гъделичкаше кожата й, но това не бе достатъчна причина да се раздвижи. Рурк бе изтегнат до нея, почти в същата поза.

Пулсът, отекващ в ушите й, бе затихнал и вече чуваше продължаващата битка в подножието. На хълма вече бе настъпило примирие.

— Кой победи? — попита тя.

— Да кажем, че завършихме наравно.

Честно решение.

— Все още сме си малко сърдити.

— Мислех, че каза „раздразнени“.

— Все едно. Но мисля, че битката и сексът донякъде укротиха гнева ми.

— Да кажем, че и тук сме наравно.

Какъв смисъл имаше да спорят, запита се тя. Отново щеше да започне кавга и нищо нямаше да промени това, което бе сторил, това, което бе тя.

Понякога участъкът помежду им беше тесен и хлъзгав. Просто трябваше да намерят път един към друг през него.

— Хубава игра — отбеляза Ив. — Реалистична, увлекателна, завладяваща.

— Поиграхме съвсем малко.

— Виж това…

Тя докосна бедрото си, погледна петното, което остана на дланта й. Изглеждаше като кръв, лепнеше като кръв, миришеше на кръв.

— Илюзия. Постига се чрез сензори, които улавят физическите ти показатели, движения, реакции.

— А ако отсечеш нечия глава?

— Край на играта. При много играчи — край за онзи, който падне посечен.

— Интересува ме дали усещаш, дали го виждаш.

— В холографския вариант — не. Ако играеш на компютър с фантастичен герой и ти се случи нещо такова, ще го видиш.

— А андроид?

— Е, можеш да я програмираш така, че да играеш срещу андроид. Същият резултат. Андроидът е материален и играта го възприема като човек. Оръжията не са истински, Ив. Не могат да наранят никого.

— Това би си въобразила жертвата, независимо дали играе срещу човек, андроид или фантастичен герой. Просто игра. А не е било. — Ив продължи да се взира в кръвта на дланта си. — Почувствах раняването. Не беше като порязване с меч…

— Нямаше да го направя, ако щеше да бъде така.

— Но усетих пробождане. Като ток. Леко, но достатъчно, за да разбера, че съм ранена. И пулсираше, когато продължихме. Биех се ранена.

— Точно в това е смисълът.

— Ясно. Разбрах. Но жертвата е получила онези обгаряния. Ако увеличиш напрежението, изгаряш.

— Не без пряк контакт. Играта регистрира раняването и го предава.

— Добре, но ако някой е препрограмирал играта и е използвал истинско оръжие?

Тя се надигна и отметна коси назад, изненадана и смутена от дължината им.

— Различно е с тази коса… — Погледът му се плъзна по нея. — Интересно.

— Само пречи.

Той се усмихна и Ив прокара дълъг кичур между пръстите си.

— Като истинска е. Ако я дръпна, усещам, въпреки че е илюзия. Оръжието ми е там. Не го виждам, но е там. Реално е. Ако убиецът е донесъл нещо със себе си, както аз… О, да, забравих. Оставя го на специално място и трябва само да си спомни къде е, да го вземе и използва. Но защо да прави всичко това? Защо първо да минава през параметрите на играта?

— За да бъде състезание?

— Може би… Раните, обгарянията. Ако играта е била саботирана, а нивото — вдигнато по-високо, отколкото е допустимо, за да бъде одобрена и пусната на пазара, това прави състезанието още по-вълнуващо, нали? А ако убиецът е използвал андроид, не би имало нужда той да бъде там. При тази версия ничие алиби не играе роля. Придумал е Барт да тества играта у дома с андроид.

— Андроидът също би трябвало да бъде саботиран или създаден и програмиран без съобразяване с нормите. За да не се регистрира оръжието като реално, смъртоносно, е трябвало или да бъде програмирано да не се регистрира като такова, или играта да не засича този параметър. После да заличи следите и отново да задейства системата. За част от това е било нужно ползване на компютърна техника, която би изпратила сигнал до „Компюгард“.

— Ти можеш да го направиш.

— Да, мога. Но аз имам нерегистрирана техника и възможност да работя в уединение, без да бъда засечен. Електронният отдел претърси склада. Там няма нерегистрирана техника; В апартамента на Барт — също.

— Което означава само, че вероятно още някой е имал копие от диска и е работел извън фирмата. Знаеш, че всеки иска да се самоизтъкне, да блесне — добави тя и понечи да се изправи. Спомни си, че е гола и фантастичните й дрехи са разкъсани. — Е, да спрем тази игра.

— Щом трябва, добре.

Хълмът изчезна, звуците на битката заглъхнаха. Ив видя как кръвта на ръката й избледня. Взе блузата си и се вгледа с недоумение в разпорения й гръб.

— Нямаше кама — обясни Рурк. — Затова просто скъсах ризата ти, за да отстраня несъществуващата туника.

— Различна цел, различен метод, същият резултат. С това си имаме работа. По някакъв начин илюзията и реалността са били смесени за убийството. — Повдигна съсипаната си блуза. — Наистина някой умишлено е причинил това на Барт Минък.

 

 

На сутринта Ив реши, че не би било излишно да свери резултатите от своята справка на трето ниво с тези на Рурк.

— Тук няма нищо, което би могло да те обезпокои, поне във връзка с това разследване.

— Нищо — съгласи се той и продължи да преглежда информацията на екрана.

— Виждаш ли нещо, което аз пропускам? — попита тя.

— Не, нищо, свързано със случая. Не мога да реша дали изпитвам облекчение или разочарование.

— Е, щеше да бъде по-лесно, ако нещо беше изникнало оттук или от моите проучвания за служителите на „Ю-Плей“. Дювон е голяма находка в „Синч“, но е обикновен измамник.

Тя отпи още кафе.

— Който го е извършил, е бил далеч по-запознат с техниката и по-изобретателен от Дювон. Съдейки по всичко, което знаем за жертвата, трябва да е истински гений, за да преодолее защитите. Днес имам срещи с адвокатката и с Майра. Може би те ще извадят нещо.

— И аз имам срещи. Ще намеря време да поработя с електронния отдел.

— Ще проверя друга гледна точка. Оръжието. Ще изпратя Пийбоди и Макнаб по тази следа, защото ми се струва уместно в отбора да има един геймър и един недотам запален. Макнаб може да говори на техния език и да мине за колекционер. В Източен Вашингтон има мини конвенция, както я наричат.

— Имаме щанд там. Лесно мога да им уредя покани.

— Хубаво. Ще ме улесниш. — Ив пристъпи към таблото с материали, закрачи около него. — Днес ще разговарям с тримата му партньори, този път поотделно.

— Стари приятели, изведнъж превърнали се в убийци?

Тя го стрелна с поглед.

— Понякога хората започват да се дразнят взаимно.

Рурк повдигна вежди.

— Да се тревожа ли, че мога да загубя главата си?

— Може би не. Ние намираме отдушник в битка с мечове или словесен двубой и раздразнението или сериозният гняв не се задържа дълбоко. При другите хора понякога дълго напира под повърхността. Може би тук имаме такъв случай. Тримата разполагат със средства, технически познания и изобретателност. Имали са доверието на жертвата и лесен достъп до дома му, до кабинета му. Имали са мотив, ако ще наследят по една трета от дяла му от компанията. А възможности — колкото искаш.

— Те се обичаха.

— Ето още един мотив. Колко жени и деца сега живеят в „Докас“, защото някой ги обича? — попита тя, имайки предвид приюта на Рурк за жертви на домашно насилие.

— Това не е любов.

— Човекът, който нанася побоя, често си мисли, че го прави от любов. И си вярва. Илюзия е, също като играта, но му се струва реално. Много ужасяващи неща са породени от любов, която не е подхранвана. Ревност, омраза, негодувание, подозрителност…

— Цинична, но за съжаление, точна преценка. Обичам те.

Ив успя леко да се засмее.

— Избра странен момент за такова признание.

Той се приближи и обхвана лицето й с ръце.

— Обичам те, Ив. И колкото и грешки да допусне всеки от нас, вярвам, че ще направим всичко възможно, за да съхраним тази любов.

Тя сложи ръцете си върху неговите.

— Знам. И всеки път, когато изникне недоразумение, ще си крещим, докато излеем гнева си, преди да пусне корени.

— Всъщност не ти се разсърдих, не и истински. Надявах се да открия нещо при онова проучване, дори и да е за някого от моите хора. Щеше да бъде конкретен човек, вместо тези смътни тревоги и неизвестност, щях да имам мишена. — Той погледна към таблото й. — Не мога да си обясня защо съм така потресен от смъртта му и с какво я свързвам.

— Можеше да бъдеш ти, ако нещата бяха различни. Можеше да бъдеш ти — повтори тя, когато Рурк поклати глава. — Ако детството ти се бе развило по различен сценарий. Или си открил в него нещо от себе си. И двамата го виждаме. Предполагам, че затова скри за проучването от мен и аз — от теб.

— А защо, когато се разкрихме, и двамата станахме раздразнителни? — Загледан в лицето й, той плъзна длани по ръцете й. — Струва ми се, че това е истината, като се има предвид кои сме.

— Ние сме такива, каквито сме. Вече всичко е наред.

Той потърка чело в нейното.

— Да.

— Ето какво трябва да направиш. — Ив го побутна назад, за да срещне погледа му. — Да престанеш да се питаш дали, ако беше направил нещо различно, ако беше проявил повече настойчивост, Барт щеше да постъпи на работа при теб, вместо да основе своя компания. И дали, ако бе постъпил така, сега щеше да бъде жив. Животът не е програма.

— Не съм се питал. Поне не много — призна той. — Но можех да го убедя. Ала ми хареса идеята да поеме сам по този трънлив път, затова не опитах. Отлично зная, че нямам никаква вина, а вече мога да бъда почти сигурен, че и никой от хората ми няма. Не получих конкретна мишена, но успях да изясня това.

— Е, знам, че сега с бистър ум ще се поровиш за магическия меч, когато намериш време. Очаквам да ми се обадиш, ако попаднеш на нещо.

— Обещавам.

— Трябва да тръгвам. Адвокати, психиатри, заподозрени…

— Господи! — Озадаченият й поглед го накара да се засмее и да я притегли към себе си за закачлива целувка. Задържа я в прегръдката си малко по-дълго. — Върви тогава, бъди ченге. Ще ти се обадя, когато успея да се измъкна и да поработя с Фийни.

Щеше да намери начин, помисли си тя. Винаги намираше.

 

 

Срещна се с Пийбоди в кантората на Фелисити Лоуенстейн. В шикозната приемна — малка, функционална, с интериор в червено, черно и сребристо — властваше елегантна дама, която или умишлено, или по предпочитание бе в тон с обстановката с късите си сребристобели коси, черен костюм и голяма червена роза от плат на ревера.

Веднага ги поведе навътре, без разтакаване и празни приказки, покрай малък офис, който, изглежда, бе скромна юридическа библиотека със затворена врата. Жената леко почука на съседната и я отвори.

— Лейтенант Далас, детектив Пийбоди.

Адвокат Лоуенстейн стана зад бюрото си. Когато заобиколи, Ив забеляза, че компенсира ръста си — около метър и петдесет — с десетсантиметрови токчета, тънки като игли. Също бе облечена в черно, с леко подаваща се бяла дантела между реверите на сакото. Косите й, идеално усукани и прихванати високо, бяха наситено кестеняви със златисти кичури.

Посрещна Ив и Пийбоди със здраво ръкостискане и ги покани да седнат.

— Благодаря ви, че дойдохте тук. Имам всичко, което, предполагам, ще поискате. — Замълча, въздъхна. — Ще ви дам някои лични подробности. Запознах се с Барт в колежа благодарение на Сил. Със Сил бяхме приятелки и тя реши да ми уреди среща с него.

— Романтична среща ли?

— Такава беше идеята. Не се получи, но с Барт се сприятелихме. Когато всички се установихме в Ню Йорк, станах негов адвокат. Аз оформих споразумението за партньорство и документацията за имота. Не се занимавам с криминално право, но преди време излизах с прокурор. — Усмихна се съвсем леко, което разкри на Ив, че и там нещата не са се получили. — Знам, че не можете и няма да пожелаете да ми кажете много, но трябва да попитам. Имате ли някаква следа?

— Проверяваме няколко версии.

— Така и предполагах, че ще отговорите. — Въздъхна, извърна глава и се загледа през прозореца. — Вече не се срещахме толкова често. Със Сил, Барт и другите. Различни посоки, работа, такива неща. Но той беше добро момче. Сладур.

— Кога за последен път се чухте с него?

— Всъщност само преди няколко дни. Искаше да отпусне стипендия — от свое име или от името на компанията, за гимназията, която са завършили той, Сил и Бени. Уговорихме си среща през следващата седмица, с тях четиримата и финансовия съветник. Доста си побъбрихме. Имахме за наваксване, защото не бяхме разговаряли от месеци. Той си имаше сериозна приятелка. Изглеждаше истински щастлив.

— Спомена ли нещо за нови проекти на компанията?

— Не, нищо особено. Не разбирам много от компютърни игри, далеч съм от нивото на Барт и другите. Но останах с впечатлението, че са на път да постигнат пробив. Беше развълнуван.

— Останалите бяха ли съгласни за стипендията?

— Абсолютно… Доколкото знам — поясни тя. — Той никога не предприемаше нищо, без и четиримата да са съгласни.

— Значи не е изглеждал разтревожен заради нещо или някого?

— Напротив. Сякаш беше на седмото небе.

 

 

— На седмото небе — отбеляза Ив на шофьорската седалка. — Преливащ от щастие. Едва ли някой би предположил, че ще се озове върху маса за аутопсии в моргата с отрязана глава.

— Бил е богат, доста успял в силно конкурентен бизнес — изтъкна Пийбоди. — Благодатна почва за завист.

— Да, така е. — Ив извади линка си, когато звънна, и прочете текстовото съобщение от Рурк. — Ще се разделим. Искам вие с Макнаб да отидете в Източен Вашингтон. В хотел „Потомак“ има мини конвенция.

— Пътуване!

Последва кратък танц на радостта.

— За бога, Пийбоди, запази известно достойнство.

— Трябва да си отида у дома, да се преоблека. Отдалеч си личи, че съм ченге.

Ив огледа тънкия летен панталон, кецовете на весели райета.

— Така ли?

— Знам точно какво ми трябва. Едно… Няколко неща — поправи се Пийбоди. — Имам нужда от много повече цвят, повече блясък.

— Върви да ги вземеш, повикай Макнаб и хванете първата совалка.

— Совалка ли? Някоя от частните на Рурк?

— Не, совалка за обикновени пътници, включително и ченгета под прикритие.

Усмивката на Пийбоди изчезна и тя нацупи устни.

— Е, стига…

— Искам клюките за „Ю-Плей“, всяка неофициална информация, която може да е изтекла за тази игра, подробности за меча или оръжия от този тип. И не желая да се забърквате в неприятности.

— Преди минута всичко звучеше забавно.

— Искаш забавление? Отиди на цирк. А сега се обади на Макнаб и тръгвайте. Ще вземете пропуските си за конвенцията от „Информация“. На ваше име са. И не искам да видя някоя играчка, купена със служебни пари.

— А ако се наложи да купим нещо, за да поддържаме прикритието?

— Не.

— Става все по-малко забавно. Можем ли да отседнем в хотел, ако попаднем на гореща следа?

Ив я изгледа с присвити очи.

— Само ако следата е адски гореща и хотелът е евтин, иначе ще смъкна разходите от вашите кожи.

— Ако има слухове, инсинуации или факти за този меч, конвенцията е мястото, където ще се доберем до тях. Наистина.

— Ако не вярвах в това, нямаше да ви изпратя. — Спря до бордюра пред жилището на Пийбоди. — Бягай да вземеш своя компютърен гений. Регистрирайте се, когато пристигнете. И никакви издънки.

— Доверието ти ме кара да се просълзя от радост.

— Ще лееш крокодилски сълзи, ако се издъниш — предупреди я Ив, остави я на тротоара и отново се вля в движението.

В Централата отиде право в отдел „Убийства“. Не беше нужно да се отбива в електронния отдел, защото Пийбоди със сигурност се бе свързала с Макнаб секунди след като бе стъпила на тротоара. Щеше да се качи горе да поговори с Фийни, след като нагледа своите хора и прочете по-подробно файловете, които бе получила от адвокатката.

Влезе и изведнъж застина, когато видя командира.

— Сър.

Командир Уитни кимна и посочи към офиса й.

— Отделете ми минута, лейтенант.

Беше едър мъж, който все още имаше пъргавата уверена походка на ченге, въпреки годините, прекарани зад бюро. Грижите на началник бяха набраздили широкото му лице и посребрили късо подстриганата му коса.

Тя влезе след него и затвори вратата.

— Останало ли ти е от твоето кафе?

— Разбира се, сър. — Ив програмира едно за него. — След малко имам среща с доктор Майра за консултация във връзка с разследването за Минък.

— Прочетох го в доклада ти. Била си при адвокатката на жертвата.

— Да, сър. Още една приятелка от колежа. Беше много отзивчива. Имам условията, при които е придобита сградата, завещанието, договора за партньорство. Всичко изглежда пределно ясно.

Уитни отново кимна и седна на стола за посетители. Ив остана права.

— Обстоятелствата са странни… Това е думата, която ми идва наум — започна той и отпи кафе така, сякаш отпиваше първокласно вино. — И тези обстоятелства достигат до медиите. Твърде много хора знаят твърде много пикантни подробности.

Тя погледна линка си и бързо примигващата светлина, която означаваше безброй съобщения.

— Мисля, че на този етап не трябва да оповестяваме нищо, освен стандартната информация за медиите. Освен странностите, има много гледни точки и следи за проверяване. Не можем да отречем за обезглавяването, но вярвам, че засега е необходимо да запазим колкото може повече от останалото в тайна.

— Съгласен съм. Ако обществеността узнае, че се е случило в резултат от игра, ще всеем паника. Синът или дъщерята на почти всяка майка в града има някакъв вид система за компютърни игри.

— Съсредоточавам се върху идентифицирането на оръжието, поставих задача на Пийбоди и Макнаб в тази връзка. Днес ги изпращам на геймърска конвенция в Източен Вашингтон.

— Арестувала си двама души. Засега ще използваме това, за да поддържаме спокойствие. Разговарях с капитан Фийни. Можеш да включиш всеки от електронния отдел, цивилния консултант също. — Той замълча, отново отпи. — Рурк разкри, че е познавал жертвата и че собствената му компания разработва подобна игра.

— Да, сър. Направих справка на трето ниво за служителите, свързани с отдела за нови разработки. Не открих нищо.

— Документирай всичко, Далас, и се погрижи Рурк да има ясна документация откога и как се разработва тази игра.

— Да, сър.

Той допи кафето си и остави чашата.

— Не съм тук, за да ти казвам как да си вършиш работата — изтъкна той и стана, — а само да процедираш внимателно и ясно, когато има личен елемент.

— Разбрано, командир Уитни. Ще поискам от Рурк да предостави информацията за нашите файлове.

— Вече го направи, чрез Фийни. — Уитни наклони глава. — Консултира главно електронния отдел, нали, лейтенант?

— Да, сър. Така е редно.

— Оставям те да работиш.

Когато остана сама, Ив потрепери от гняв за миг. Може би правилникът изискваше Рурк да предостави документацията на Фийни, но поне можеше да я предупреди, че го е направил. Разбира се, щеше да й каже, ако бе попитала. Или просто си бе въобразил, че тя ще знае, така че няма нужда… По дяволите!

Не биваше да седи тук и да се опитва да отгатне какво се върти в ума на Рурк, щом на този етап не можеше да разгадае собствените си мисли.

Отказа се и излезе за срещата си с Майра.