Нора Робъртс
Фантазии в смъртта (3)

3.

— Ще получа съдебна заповед. — Ив отместваше поглед от лице на лице, търсейки признак на слабост. — Електронният отдел ще прерови всеки байт от всеки ваш файл. И ще затворя компанията ви, докато трае това. Може да отнеме седмици.

— Не можете да ни затворите — възрази Бени. — Имаме над седемдесет души персонал и още спецове, зависещи от нас онлайн. А и дистрибуторите, счетоводството…

— Да, жалко. Но убийството засяга всички.

— Хората имат сметки за плащане, семейства… — изтъкна Сил.

— А аз имам две парчета от Барт.

— Това беше подло — промърмори Вар. — Ужасно…

— Такива са убийствата обикновено. От вас зависи.

Ив извади линка си.

— Можем да повикаме адвокатите си. — Сил се спогледа с Бени, после с Вар. — Но…

— Убийството засяга всички — повтори Ив. — Ще получа заповед и ще достигна до отговорите. Просто ще стане по-бавно. Впрочем приятелят ви е в моргата. Но може би игрите са по-важни за вас.

— Не е просто игра. — Гласът на Бени издаде ярост. — Това е най-важният проект за Барт, за нас, за компанията. Най-строго пазената фирмена тайна. Дадохме клетва да не я обсъждаме с никого, който не участва пряко. Дори ние разговаряме за проекта само когато се налага.

— Сега се налага. На това е играл, когато е бил убит.

— Но… Не е възможно — започна Сил. — Казахте, че е бил убит в дома си.

— Точно така. В компютъра в холографската му зала беше открит диск с „Фантастикъл“.

— Грешите, сигурно има някаква грешка… — Пребледнял, Вар поклати глава. — Не може да е изнесъл игра в процес на разработване, без да ни каже и без да го отрази. Това е нарушение на протокола.

— Взел я е у дома? Изнесъл я е от компанията, без да каже на никого от нас?

Бени се взираше в Ив с поглед, който издаваше шок и огорчение.

— Просто се опитва да ни накара да й кажем…

— За бога, Вар, използвай главата си! — сопна се Сил. — Няма откъде да знае за това, освен ако наистина са намерили играта у Барт. — Когато притисна клепачите си с пръсти, на тях заблестяха много пръстени. — Беше толкова въодушевен, почти бяхме готови. Почти. Не разбирам защо я е изнесъл, без да ни предупреди и без да го отрази. Много държи всичко да бъде отразявано, но беше толкова надъхан.

— Какво представлява разработката?

— Интерактивна холографска фентъзи игра. Мултисензорна — продължи Бени. — Играчът или играчите избират от менюто нива, сюжетни линии, думи, епохи или могат да създават свои с персонализирани черти. Играта чете изборите на играча или играчите, действията, реакциите, движенията им и преработва сценария според тях. Почти е невъзможно два пъти да се разиграе точно едно и също нещо. Винаги дава на играча ново предизвикателство, нова посока.

— Добре, върхът на скъпите забавления, но не и зашеметяващо ново откритие.

— Сетивните въздействия са несравними — осведоми я Вар. — По-реални от всякога и операторът може да добавя нови характеристики в движение. Има награда и наказание.

— Наказание ли? — заинтересува се Ив.

— Да кажем, че си търсач на съкровища — обясни Сил. — Събираш знаци, скъпоценни камъни, старинни предмети или нещо друго — в зависимост от нивото и сцената. Но издъниш ли се, срещаш ново предизвикателство и губиш точки. Може да те нападнат вражески сили, да паднеш и да си счупиш глезена или да загубиш екипировката си в буйна река. При голяма издънка играта свършва и трябва да започнеш нивото отначало.

— Програмата засича всичко — продължи Бени, — пулса ти, кръвното, температурата. Като медицински уред. Създава предизвикателствата според специфичното ти физическо състояние. Съчетава усещания от най-висша виртуална реалност с усъвършенствани холограми, основани върху реални образи. Ако се бориш с дракона, за да спасиш принцесата, усещаш топлината, тежестта на меча. Съсичаш дракона и принцесата е благодарна. Чувстваш и това. Истинско изживяване.

— А ако драконът победи?

— Тогава усещаш леко пробождане. Нищо болезнено, само изтръпваш за момент и както каза Сил, играта свършва. Можеш да започнеш отново — от тази точка или отначало, или да промениш някои параметри. Но програмата също се променя. Пренастройва се и преизчислява — добави той, очевидно увлечен от темата. — Героите във всяка версия са изградени със същата технология за изкуствен интелект, която се използва при андроидите. Приятели или врагове, те са програмирани да искат да спечелят битката толкова, колкото и играчът.

— Това е революция — вдъхновено обясни Сил. — Истинска революция в мултимедийните технологии. Работим върху няколко незначителни подробности и планираме да я пуснем на пазара навреме за празничната треска. Когато стане хит, приходите на „Ю-Плей“ ще бъдат главозамайващи. Барт искаше да я направим по-щадяща за потребителя и не чак толкова скъпа. Затова все още работехме върху версиите за домашен компютър и за игрален автомат и… Доста е сложно.

— Инвестирали сме много в технологиите, приложението, програмирането, симулациите. Ако изтече информация, преди да излезе на пазара…

Вар стисна устни.

— Това може да ни срине — довърши Сил. — Или пробив, или фалит.

— След шест месеца или година щяхме да настигнем „Сим Юлейт“. Щяхме да станем световен лидер и да продаваме дори в Космоса — продължи Бени. — Не е просто еднодневка, поредната игра за дечица. Ние щяхме да бъдем светът на геймърите. Но без Барт…

— Не знам дали ще се справим. Не знам как бихме могли — въздъхна Сил.

— Длъжни сме. — Вар хвана ръката й. — Не бива да се предаваме. Барт започна това и наш дълг е да го довършим. Трябва да запазите играта невредима — обърна се той към Ив. — Ако някой докопа диска с разработката…

— Самоунищожил се е, когато хората от екипа ни са се опитали да го извадят.

— Сериозно? — Бени примигна. — Гениално. Съжалявам — припряно каза той. — Просто… Явно Барт е добавил такава защита. Затова е толкова велик.

— Колко копия има?

— Четири. По едно за всеки от нас, с което да работим. С това бях зает снощи — добави Бени. — Бях я настроил на симулация, изпробвах я като оператор и работех с андроид. Захващаме се с нея, когато другите от екипа си отидат.

— Значи само четиримата знаете за проекта?

— Не точно. Всички са наясно, че работим върху нещо голямо. Тук има доста забележителни мозъци — отбеляза Сил. — Използваме ги. Но никой не знае точно какво сме създали. Само отчасти. Някои от тях са достатъчно прозорливи, за да съберат повечето парчета от пъзела, но внимаваме да се разчува колкото може по-малко. Изтичането на информация е смърт в геймърския бизнес. — Изглежда осъзна какво е изрекла и потръпна. — Мислите ли, че някой е разбрал и е…

— Възможно е. Ще ми трябва копие от играта.

Тримата впериха ужасени погледи в Ив.

— Слушайте, ако е това, което казвате, и нещо изтече от моя отдел, ще осъдите отдела и може би град Ню Йорк за големи пари. Ако имам някаква вина, можете да съдите и мен. Ще загубя репутацията си, а доста вероятно и значката си, които са толкова важни за мен, колкото играта за вас. Единственото, което ме интересува за тази игра, е по какъв начин е свързана с убийството на Барт.

— Тя е ченгето на Рурк — каза Сил.

— Какво? Мамка му!

Сил се извърна и прониза Вар с поглед.

— Рурк няма да открадне от нас. Не би осквернил гроба на Барт, по дяволите! — Сълзите отново бликнаха. — Той ни помогна да започнем. Истински харесваше Барт.

— Рурк е познавал Барт? — попита Ив и сърцето й се сви, но се опита да запази хладнокръвие.

— Искаше да ни привлече да работим за него. — Сил изтри сълзите с ръка, докато очите й проблясваха като зелени езера. — Особено настояваше за Барт. Но ние искахме да постигнем успех сами. Той ни помагаше, даваше ни съвети, обсъждахме идеи как да стартираме. Всички имаме отворена покана от „Рурк Индъстрис“ за „Сим Юлейт“ или друг клон. Не би откраднал от нас. Ако трябва да дадем копие на някого, бих предпочела да е на нея и Рурк. Той ще се погрижи никой да не докопа играта. Би направил това за Барт.

Стана, все още с насълзени очи.

— Трябва да поговорим с адвоката. Да обсъдим как можем да се подсигурим, да оформим документация за предоставянето на копие. Освен това, копирането ще отнеме време. Имаме много нива на защита и заема доста памет, така че няма да стане бързо. Може би за ден-два. Но аз ще се погрижа. Барт е мъртъв — каза тя, преди който и да е от приятелите й да проговори. — Никой няма да ви създава пречки, докато разследвате кой го е сторил. Дори ние.

— Съжалявам — каза Вар, когато Сил излезе от стаята. — Не исках да кажа нищо лошо за Рурк.

— Няма проблем. — Линкът на Ив звънна, което бе сигнал, че екипът от електронния отдел е пристигнал. — Екипът ми вече е тук. Ще трябва да кажете на персонала си какво е станало.

Изпрати ги и повика Пийбоди.

— Узнах някои подробности за играта в компютъра на жертвата и по-късно ще те осведомя. Засега искам да разпределиш всички служители между петима ни. Намери пет места за разпити, поискай пълния списък на персонала, раздели ги. После ще посетим всеки, който днес не е на работа. Ще съберем показания, впечатления, лични данни и алибита. Ще проучим всички, после и семействата, и хора, с които се знае, че са контактували. И ще проверим финансите им. Може би някой е източвал информация за конкуренцията за малко повече пари.

— Мислиш, че е свързано с играта?

— Не е просто игра — каза Ив с лека усмивка. — Цяло приключение е. Трябва да се погрижа за нещо. Можеш да изпратиш моите тук, когато уредиш всичко.

— Запазваш прохладната стая за себе си.

— Да. Движение!

„Няма начин“, помисли си Ив. И без това щеше да го осведоми, когато се прибере. А и скоро убийството щеше да стигне до медиите. Той веднага щеше да узнае, защото следеше криминалните хроники. Това беше начинът му да бъде в крак с нея.

Ако разбираше нещо от акции, може би и тя щеше да следи движенията на борсата и бизнес новините. Беше добре за него, че нямаше понятие.

Реши да позвъни на личния му линк, предполагайки, че ще бъде твърде зает, за да вдигне, и ще трябва да остави съобщение на гласовата му поща.

Но лицето му се появи на дисплея и яркосините му очи срещнаха погледа й.

— Лейтенант, радвам се да ви чуя.

Съчетанието на тези очи с лекия полъх от зелените хълмове и долини на Ирландия в говора му би накарало жена с по-слаба воля да се разтопи. Дори тя не можа да спре тръпката, която премина през нея.

— Извинявай, че те прекъсвам, каквото и да правиш.

— Тъкмо се връщам от бизнес обяд, хващаш ме в удобен момент.

Ив присви очи.

— Къде си?

— Във Флоренция. Спагетите бяха изключителни. С какво мога да ти бъда полезен?

— Поех нов случай.

— Нищо необичайно.

Най-добре направо да му обясня, реши тя. Това винаги се оказваше най-добрият начин.

— Жертвата е Барт Минък.

Промяната бе внезапна. Веселото, непринудено изражение и закачливият блясък в очите му изчезна. Дълбоките бръчки на гняв не помрачиха красотата на това поразително лице, но му придадоха суров и опасен израз.

— Какво го е сполетяло?

— Сега не мога да се впускам в подробности, но току-що разбрах, че си познавал Барт. Не исках да го узнаеш от медиите.

— Заради работата му или нещо лично?

— Твърде рано е да се каже, но има връзка с работата.

— Къде си сега?

— В „Ю-Плей“.

— Пристигам след двайсет минути.

— Рурк…

— Ако е свързано с работата, мога да помогна. Иначе… Ще видим. Беше свястно момче, Ив. Добро, гениално и кротко момче. Искам да направя за него каквото мога.

Беше очаквала това.

— Намери Фийни, когато стигнеш тук. Съжалявам, Рурк.

— Аз също. Как е умрял? — Когато тя не каза нищо, тъгата надделя над гнева. — Било е ужасяващо, нали?

— Ще поговорим, когато дойдеш. Сложно е.

— Както кажеш. Добре че ти си поела случая. Скоро ще бъда там.

Ив си пое дъх. Щеше да помогне, помисли си тя, докато се взираше в празния дисплей на линка си. Не само за техническата част, а и относно бизнеса. Фийни и екипът му бяха специалисти по електроника, но не познаваха бизнеса. Рурк го познаваше.

Погледна часа и позвъни на Морис.

— Далас.

— Дай ми каквото можеш — настоя Ив. — Не знам кога ще мога да дойда.

— Вратите ми винаги са отворени за теб. Мога да ти кажа, че не е бил под въздействие на наркотици или алкохол. Жертвата е здрав мъж на двадесет и девет, въпреки че май е прекалявал със соевия чипс със сирене и лук и портокаловите газирани. Има няколко леки наранявания и по-сериозен разрез на ръката, всичките получени преди смъртта. Главата му е била отсечена с един замах с наточено широко острие.

— Като брадва?

— Не мисля. Повечето брадви са удебелени отзад, имат клиновидна форма. Бих казал — меч, много голям и здрав меч, използван със значителна сила, леко отвисоко. Безпогрешен замах. — Той го демонстрира, свивайки ръце, сякаш стиска дръжка на меч, замахна като с бейзболна бухалка и я стовари напред. — Аномалията…

— Друга версия, освен че е бил съсечен с меч?

— Да, друга… Има леко обгаряне по ръбовете на всички рани. Все още работя върху това, но предположението ми е за електрически ток. Има го дори при леките рани.

— Електрически меч?

В очите му проблесна насмешка.

— Нашата работа никога не е безинтересна, нали? Ще прекарам още доста време с него. Бил е интересен младеж.

— Да. Пак ще ти се обадя.

Тя прибра линка си и закрачи.

Убит, докато е бил сам, затворен в холографска зала с надеждна охранителна система. Обезглавен с меч, вероятно с електрическо острие.

Изглеждаше невъзможно.

Не можеше да е бил сам, защото бяха нужни двама — убиец и жертва. Това говореше за проникване през охранителната система. Или бе спрял играта на пауза, за да отвори, и бе пуснал убиеца си вътре. Можеше да бъде само човек, на когото има достатъчно доверие, за да покаже тайния си проект.

Което означаваше, че тримата му най-добри приятели са начело на списъка. Всички имаха алибита, помисли си тя, но колко трудно бе за един компютърен гений да се промъкне през охранителната система на сградата, да измине няколко преки, да проникне в апартамента и да помоли добрия си приятел Барт да си поиграят?

Това не обясняваше как са внесли оръжието вътре, но не бе непостижимо.

Някой го бе направил.

Сетне отново е настроил всичко, както е било, и се е върнал на работа.

Необходим му е бил по-малко от час, дори с времето за заличаване на следите.

Някой от „Ю-Плей“ или външен човек, спечелил доверието на жертвата…

Може би тайно гадже, което сам бе поканил, след като бе казал на андроида да се изключи. Обичал да се перчи. Мъжете често се перчеха, за да свалят някоя жена, особено за тайна връзка.

Мотивът не бе свързан със секс, но може би част от средството беше.

Плахо почукване на стъклената врата прекъсна разсъжденията й. Момичето с шарените работни дрехи, помисли си Ив, когато влезе служителката. Беше добавила към цветния ансамбъл зачервени, насълзени очи.

— Казаха да дойда да поговоря с вас, защото някой е убил Барт. Искам да си отида у дома.

— Да, аз също. Седни.

 

 

Когато преполови разпитите, Ив попадна на първата следа.

Двадесет и три годишният Роланд Чадуик не можеше да седи на едно място, но за компютърните маниаци се знаеше, че са пословично нервни. Влажните му очи с цвят на лешник избягваха да срещат погледа й. Но беше тежък ден, а някои геймъри имаха ограничени социални умения.

Все пак повечето от тях не се обливаха в пот на обилни, вонящи струи, сякаш са гузни.

— Откога работиш тук, Роланд?

Той се почеса по дългия заострен нос, раздвижи крака.

— Както казах, стажувах две летни ваканции и когато завърших колежа, постъпих на постоянна работа. Значи около година на щат, плюс двете лета преди това.

— Какво точно вършиш?

— Главно проучвания, като Бени. Какво има на пазара, какво можем да грабнем и изменим. Ако някой е напипал златна мина, преценявам докога да изчакаме, преди да поемем в същата посока, за да не ни обвинят, че сме откраднали нечия идея.

— Значи виждаш всичко в развитие, тоест още в проект.

— Почти винаги. — Роланд раздвижи рамене, потропа с крака. — Отчасти добивам известна представа. Трябва и да се проверяват заглавия, имена на герои, места и други неща от сорта, за да няма повторение или заимстване. Освен, разбира се, ако правиш нещо в знак на почит или продължение на серия.

— А вчера? Къде беше?

— Тук, мисля. Дойдох в девет и три, тръгнах си в пет. Или малко по-късно. Може би в пет и половина. Защото се помотах с „Джингъл“ след работа.

— Излиза ли от сградата за почивка, за обяд, преди да свърши работното ти време?

— Вчера не. Имах куп задачи. Двойна порция.

— Но по някое време си спрял за почивка, за обяд?

— Да, разбира се. Човек се нуждае от зареждане.

— Обади ли се на някого, за да си побъбрите по време на почивката?

— А… — Погледът му се плъзна наляво. — Не помня.

— Сигурно помниш. Можеш да ми кажеш или просто ще видя кога можем да проверим компютъра ти, линковете ти.

— Мисля, че звъннах на Милт няколко пъти.

— А кой е Милт?

— Моят… Нали разбирате?

— Добре. Милт „Нали разбирате“ има ли си фамилия?

— Дубровски. Казва се Милтън Дубровски. Няма нищо нередно. — Малко пот изби над горната му устна. — Не е забранено.

— Аха. — Ив извади джобния си компютър и стартира справка за Милтън Дубровски. — Значи с Милт живеете заедно?

— Нещо такова. Искам да кажа, той има свой апартамент, но прекарва повечето време при мен. Повечето…

— А с какво се занимава Милт?

— Актьор е. Много е добър. Очаква големия си пробив.

— Сигурно му помагаш, а? Да учи реплики.

— Да. — Отново последва свиване на рамене и потрепване с крака. — Забавно е. Като измисляне на сценарий за игра.

— Като актьор, сигурно и той ти дава някои добри идеи. Помага ли?

— Може би.

— Отдавна ли сте заедно?

— От девет месеца. Почти десет.

— Какво си му казал за „Фантастикъл“?

И последната капка руменина изчезна от лицето му. За момент остана напълно неподвижен.

— Ами…

— Казал си му само част от това, което знаеш, или всичко?

— Какво да знам?

— За новия проект, за голямата фирмена тайна… Мисля, че си наясно, щом се занимаваш с проучвания.

— Знам само каквото ми казват. Нямаме право да издаваме нищо. Подписали сме клетва да мълчим.

Ив продължи да се усмихва, докато сърцето й биеше неудържимо.

— Но с Милтън сте „нали разбираш“ и си помагате. Той сигурно проявява интерес към твоята работа?

— Да, но…

— А голям проект като този е нещо вълнуващо. Всеки би споделил с партньора си.

— Той не разбира нищо от компютри.

— Наистина ли? Странно, имайки предвид, че два пъти е лежал в затвора за компютърни измами.

— Не е вярно!

— Ти си или идиот, Роланд, или хитър играч. — Ив присви очи. — Бих заложила на първото.

Нареди да откарат протестиращия и хленчещ Роланд в Централата и изпрати екип полицаи да издирят и доведат Дубровски.

В криминалното му досие не бяха отбелязани насилствени престъпления, забеляза тя, но винаги имаше първи път.

Довърши разпитите си, преценявайки, че дава на Роланд достатъчно време да престане да плаче, а на Дубровски — да се попържи на бавен огън. Попадна на още двама, които признаха, че са разговаряли за проекта с приятел или партньор, с когото живееха на семейни начала, но връзката Чадуик-Дубровски изглеждаше най-надеждната следа.

Отвори кутия пепси, докато слушаше доклада на оперативната група и нахвърляше записки. Вдигна поглед, когато вратата се отвори и влезе Рурк.

Променяше стаята с присъствието си, помисли си тя. Не само за нея, а навярно почти за всички. Определено промяната идваше от външността му. Беше висок и строен, с дълги черни коси и искрящи сини очи, които изгаряха и смразяваха. Но увереността, силата, която излъчваше, не можеше да не привлече внимание.

Дори сега, когато на невероятното му лице бе изписана тъга, той промени стаята с влизането си.

— Казаха, че си приключила с разпитите. Имаш ли минута?

Невинаги питаше, спомни си Ив. И тя невинаги ставаше и отиваше при него, за да му предложи утеха.

— Съжалявам за приятеля ти — каза Ив, когато обви ръце около врата му.

Прегръдката бе кратка — все пак стените бяха стъклени — но тя почувства как част от напрежението му изчезна, преди да се отдръпне.

— Не го познавах истински. Не мога да кажа, че сме били приятели, въпреки че разговаряхме непринудено. Толкова е жалко. — Бавно пристъпи към стената, погледна през стъклото. — С колегите му бяха на път да постигнат нещо голямо. Все още имаха доста пропуски, но държаха да се справят сами. Умни и находчиви… и достатъчно млади, за да вложат цялата си енергия.

— Какви пропуски?

Рурк извърна глава, леко се усмихна.

— Не е трудно да се досетиш. Въпреки че работата с компютри не е най-силната ти страна, сигурно вече си забелязала някои от тях.

— Когато повече от един човек знае една тайна, престава да бъде тайна.

— Точно така. По отношение на компютърните програми, изглежда, е изпипал всичко много добре. Ще поработя, за да разбера какво точно е намислил. Узнах, че сте загубили ценно доказателство.

— Самоунищожило се е, но успяха да изкопчат достатъчно, за да ми дадат отправна точка. Какво знаеш за тази игра — „Фантастикъл“?

— Виртуално-холографска фентъзи игра с герои и сценарии по избор на играча. Високо ниво на сетивно въздействие, постигано чрез отчитане на показателите на нервната система и мозъчните вълни на играча.

Това обобщаваше накратко същността на свръхсекретния проект, помисли си Ив.

— Кога го узна?

— О, преди известно време. Това е един от пропуските тук. Твърде много от хората му знаеха, а те, както всички, обичат да говорят.

— Познаваш ли Милт Дубровски?

— Не. Трябва ли?

— Просто отхвърлям възможно усложнение. Щом технологията, разработена за тази игра, е толкова революционна, защо все още я нямаш?

— Всъщност притежавам нещо, което предполагам, че е доста близко, в процес на разработване. — Той застана до автомата, прегледа менюто и се отдръпна. — Но моите хора не говорят.

— Защото им се плаща добре и защото се страхуват от теб.

— Да. Сигурен съм, че Барт е плащал на своите достатъчно добре, но не вярвам да е имало страх. — Докосна ръката й съвсем леко с върховете на пръстите, докато крачеше из стаята. — Харесвали са го. Бил е един от тях. Грешка е да бъдеш твърде близък с подчинените си, защото никога няма да гледат на теб като на човека, който ръководи всичко.

— Кога за последно се видя или разговаря с него?

— О, преди четири-пет месеца. Имах среща в този район и случайно го срещнах на улицата. Почерпих го една бира и си побъбрихме.

„Нервен е“, забеляза Ив. Обикновено тя крачеше така. Той изведнъж въздъхна и сякаш се опомни.

— Един от агентите ми откри Барт още докато учеше в колежа. След като прочетох доклада и направих малко проучване, си уговорих среща с него. Мисля, че беше на двайсет. Господи, толкова наивен, толкова сериозен. Предложих му работа, платен стаж, докато завърши, а после постоянно място.

— Страхотно предложение — отбеляза Ив.

— Беше ценна находка, но ми каза, че има планове да основе своя компания с трима приятели. Очерта бизнес плана си и ме помоли за съвет. — Рурк леко се усмихна — едва забележимо трепване на изваяните му устни. — Трябва да призная, че бях смаян. Няколко пъти се срещнах с четиримата и направих каквото мога, за да им помогна да избегнат някои клопки. Никой от нас не предвиди тази.

— Щом е бил толкова откровен с теб от самото начало, може би се е разбъбрял така и пред други хора.

— Възможно е, въпреки че това е една от клопките, за които ги предупредих. Той… Те искаха нещо свое, а аз познавам това желание, тази потребност. Момчето ми харесваше и беше лесно да им помогна да стартират.

— С пари ли?

— Не. — Рурк повдигна рамене с нехаен жест. — Щях да им дам, ако бяха поискали. Но имаха свои спестявания, а човек работи по-упорито, ако не постига нещата лесно. Бях купил този имот…

— Този ли? Сградата е твоя собственост?

— Беше, спокойно… — каза той с леко раздразнение. — Нямам никакво участие тук. Дадох им я под наем за известно време и когато бизнесът им потръгна, поискаха да я купят. Както казах, момчето ми харесваше, така че им я продадох. Аз получих своето, те — също. Добра сделка за всички.

— Бизнесът им е доста доходен.

— Относително.

— В сравнение с твоя — капка в морето, но парите са мотив… Особено онези, които би донесла новата им технология. Ще могат ли да продължат дейността на компанията без Барт?

— Никой не е незаменим. Освен теб и мен.

— Аха. — Ив присви очи и обясни сякаш на себе си: — Ще делят на три, вместо на четири.

— И ще понесат удара от загубата на четвъртия. — Той леко се усмихна на разсъжденията й. — От бизнес гледна точка, елиминирането на Барт е глупав ход. Той беше водещата фигура — обясни Рурк, — лицето на компанията, голямото име. И беше добър в тази роля.

— Но такова убийство? Сензационно и свързано с бизнеса. Ще привлече страхотно медийно внимание. Подобна безплатна реклама води до продажби от чисто любопитство.

— Права си. — Той се замисли. — Но това е временен успех и все пак глупав бизнес ход. А и дори динамиката помежду им да се е променила, трудно мога да си представя някой от другите трима да нарани Барт.

— Хората вършат необясними неща. Имам още една следа. Фийни ще ти даде работа, ако искаш. Трябва ми копие от диска с играта. Ще ми извадят, но ще стане твърде бавно. Щом ти имат доверие, можеш да им помогнеш да побързат.

— Ще видя какво мога да направя.

— Аз тръгвам.

Той хвана ръката й, докато вървеше към вратата.

— Пази жена ми.

— Може да се пази сама.

— Когато се сети, че трябва.

Ив излезе и тръгна надолу. Погледна назад и го видя застанал до стъклената стена, с ръце в джобовете. Невероятното му лице все още беше помрачено от онази тъга, която може би само тя долавяше.