Нора Робъртс
Фантазии в смъртта (22)

22.

Ив седеше в конферентната зала с екипа си, командира, Майра и Шер Рио.

Гледаше, заедно с другите, докато записът вървеше на екрана, и се опитваше да загърби факта, че на него се бие за живота си в прилепнали черни дрехи и с меден нагръдник.

Ако не носеше спомена за кръвта на Рурк по ръцете си и не усещаше болките от собствените си рани, щеше да й се струва глупаво.

Отново видя Рурк да спира нападателя, докато тя стреляше по холоизображения. Защо не бе улучила контролното устройство по-рано, помисли си тя. Защо не го беше открила? Секунди по-рано — и той нямаше да пострада.

Видя сцената отново, завъртането, блокирането на удара, яростта, изписана на лицето му. И плъзгането на ножа от уязвимата му страна.

После обстановката се промени, като при превключване на канал, и двамата се озоваха в стая с обгорели стени, изпълнена с дим и пращене на пламъци от съсипаната техника, а по пода — петна от кръвта на Рурк.

— Странно е — промърмори Рио. — Изгледах го два пъти, изслушах доклада ти и все още ми е трудно да повярвам.

— Ще трябва да запазим подробностите в тайна от медиите, доколкото е възможно… — Уитни въздъхна и огледа напрегнатите им лица. — Колкото може по-малко информация да излиза извън тази стая. Конфискувахте ли цялата му техника и записите?

— Всичко от онзи апартамент — потвърди Ив. — Може да има и друга бърлога, но ми се струва малко вероятно. Държал е нещата близо до дома си. Скоро ще го привикаме в стаята за разпити. — Обърна се към Майра: — Силно изразено его, състезателен дух, гордост от постиженията… Това ли го е провокирало?

— Да, всички тези неща са слабости. Вар не просто е бил пристрастен към играта, а може би от известно време е живеел в нея. Това е по-вълнуваща реалност, над която има пълен контрол… Ала стои настрана. Не е участвал в играта с вас.

— Защото е страхливец.

— Да, но който вярва в превъзходството си. Спечелили сте само защото сте играли нечестно. Вярва и в това.

— Играта е била оръжието, той я е контролирал. Можем ли да го обвиним в убийство първа степен за Минък? — попита Ив Рио.

— Трудно. Могат да оспорят, че е възнамерявал Минък само да играе и че жертвата би могла да победи. А и нямаме доказателство, че Минък не е знаел всичко за технологията, когато сам е стартирал играта.

— Това са глупости.

— Съгласна съм, но не мога да намеря неоспоримо доказателство за пред съда. Ще поискаме непредумишлено убийство за Минък, застрашаване на човешки живот поради непредпазливост за Алън, както и за теб и Рурк. И като добавим нападение на полицай и куп киберпрестъпления, нерегистрирана техника, фалшиви показания и прочее, можем да гарантираме дългосрочна присъда. Далас, сключи сделка и ще избегнеш процес, който може да се проточи с месеци… И ще превърне технологията и престъпленията в медийна сензация. Ще прекара петдесет или повече години в килия заради кибермашинациите, без достъп до електронните играчки, които познава и обича. Сурово е и е подходящо.

— Искам опит за убийство за Сил и Рурк. Искам да бъде обвинен, мамка му! — Ив се овладя и продължи: — Настоявам за предумишлено убийство за Минък. Ако по-нататък смекчите обвиненията, ще го приема, но искам да му бъдат повдигнати и пазарлъкът да започне от максималното.

Рио се вгледа в лицето на Ив. Явно бе поразена от това, което съзря.

— Да видим какво ще стане на разпита, оттам ще тръгнем.

— Тогава да започваме.

Уитни я повика настрана.

— Нека се поизпоти до сутринта. Дай си малко почивка.

— Добре съм, сър. — Щеше да го разпита сега, помисли си тя, докато яростта й не бе охладняла. — Вече имаше два часа да помисли. Не искам да му давам повече време.

— Както решиш. Само не прави нещата твърде лични.

— Няма, сър.

Но беше лично, каза си тя, докато вървеше към Рурк.

Бе облечен с риза, отмъкната от шкафчето на Бакстър, а под нея, Ив знаеше, че раната все още е прясна и болката е непоносима. Цветът на лицето му се бе възвърнал. Вече не изглеждаше толкова блед, колкото в мига, когато кръвта му изтичаше между пръстите й.

— Знам, че искаш да останеш до края — започна тя. — Разбирам. Но ще уредя да изгледаш записа. Трябва да се прибереш у дома, да вземеш проклетите болкоуспокояващи, които отказа, и да позволиш на Съмърсет да се посуети около теб.

— Ще се прибера само с теб.

— Рурк… — укорително го изгледа тя.

— Ив, разбираме се, нали? Нека довършим това.

— Ще има стол в стаята за наблюдение. Използвай го.

Тя се оттегли и намери Майра.

— Ще те помоля за услуга. Искам да наглеждаш Рурк. Ако има нужда, забий му спринцовка с транквиланти. Аз поемам отговорността.

— Не се тревожи. — Майра обви ръка около талията й само за миг. — Ще бъдем две срещу един.

Тя кимна и се насили да се отърси от тревогите и просто да си върши работата.

— Пийбоди. — Спря се, прокара пръсти през косите си. — Проявяваш съчувствие, дори донякъде си впечатлена. Не се размеквай твърде много, няма да бъде убедително. Но си по-млада от него и ще те сметне за наивна. Ако е направил проучване, в което не се съмнявам, знае, че гаджето ти работи в електронния отдел.

— Разбрано. Знаеш ли какво предлагам? Да прибереш сакото, което извади от шкафчето си, и да влезеш с голи ръце, за да види раните ти. Това ще го направи малко самонадеян.

— Добре. — Ив свали сакото и стисна зъби, когато усети остра болка в ръката. Хвърли го на Макнаб. — Подръж.

После кимна на Пийбоди и отвори вратата на стаята за разпити.

Той седеше на масата със свити ръце и наведена глава. Вдигна я, когато те влязоха, и погледна Ив с тъга.

— Не знам как стана. Аз…

— Мълчи — прекъсна го тя. — Запис, включен. Лейтенант Ив Далас и детектив Дилия Пийбоди, начало на разпит на Левар Хойт. Господин Хойт, бяхте ли запознат с правата си?

— Да, когато…

— Разбирате ли правата и задълженията си?

— Да, но проблемът е…

— Слушай, негоднико, няма да губя време за глупавите ти обяснения и брътвежи. Бях там, не помниш ли? Имах билет за първия ред на извратената ти игра.

— Това се опитвам да ви кажа. — Белезниците му издрънчаха, когато повдигна ръце. — Всичко се изплъзна от контрола ми. Издънка, която се опитвах да оправя, когато…

Тя стовари ръце върху масата и го накара да подскочи. Но видя погледа му да се плъзга нагоре към раната на ръката й.

— Ти стоеше там, копеле, и гледаше как жестокият свят, който си сътворил, ни напада, за да ни убие. Просто стоеше.

— Опитах се да го спра, но…

— Стоеше и гледаше. Твърде страхлив си, за да участваш наистина. — Протегна ръце, сграбчи го за яката на ризата. — Не ти стиска да се изправиш срещу мен?

— Спокойно, Далас. Спокойно. — Пийбоди предупредително сложи ръка на рамото й. — Този гений е създал нещо изумително. Той е учен. Може би не обича да се бие.

— Мога да отстоявам своето.

Ив изсумтя с отвращение, отдалечи се.

— Е, добре. — Пийбоди седна. — Просто искам да кажа, че срещу някой трениран като Далас или в страхотна форма като Рурк нямаш шанс. Физически. Ако става дума за компютърни способности, ясно е, че си ненадминат.

— Може би двамата ще поискате да останете насаме за малко? — хладно отбеляза Ив.

— Стига, Далас, да признаем заслугите му. Колко време ти отне да разработиш програмата? Технологията е забележителна. Не мога да проумея как си го постигнал.

— Това е съвсем ново ниво. Бяха нужни години, но си струваше да й посветя толкова време. Ще разкрие изцяло нов свят — не само за геймърите, а и за тренировки за вас и армията. Такива неща… — Вече въодушевен, той се наведе напред. — Исках да създам нещо за обществото. Изпробвах десетки теории, приложения, програми, докато го усъвършенствам. Реализмът предлага на играча истински риск и награда. А това е… — Замълча, осъзнал, че сам се закопава. — Не очаквах да причини вреда. Затова работех върху нова версия — със същия реализъм, но без потенциала да причини наранявания.

— Знаел си, че може да наранява, дори да убива — каза Пийбоди, все още с широко отворени очи. — И си се опитвал да поправиш това.

— Да, никога не съм искал някой да пострада.

— Тогава защо не каза на Барт? Защо не го предупреди, че програмата има смъртоносен дефект?

— Не… Не знаех, че ще вземе диска. Не е отбелязал, не каза на никого.

— А какво е правел дискът там, в „Ю-Плей“, щом си работел върху версията извън компанията?

— Исках да му я демонстрирам, да я обсъдим, но явно е взел диска да я изпробва сам. — Вар отново сведе глава над ръцете си. — Не знам защо го е направил. Защо си е позволил такава волност.

— Твърдиш, че си казал на Барт за работата си, за програмата и рисковете?

— Разбира се.

— Само на Барт?

— Точно така. Разбрах, че е взел експерименталния диск едва когато…

— Тогава защо Сил е в болница? — продължи да разпитва Пийбоди. — Как се е добрала до втори експериментален диск, щом е имало само един, който си дал на Барт?

— След случилото се с Барт й казах за него. — Очите му се отвориха широко, изпълнени с тъга и невинност. — Трябваше да споделя с някого.

— И нещо й е прищракало да повтори грешката на Барт?

Вар се облегна назад, стисна зъби.

— Сигурно. Не спомена нищо за това. Можете да попитате Бени.

— Ще попитаме нея. Излязла е от комата — излъга Ив и се обърна. — Лекарите казват, че ще се възстанови напълно, и утре ще можем да поговорим с нея. — Погледна часовника си. — Дори още тази вечер.

— Слава богу. Благодаря на Бога за това. Но трябва да разберете, тя е бясна. Съкрушена е и ми е страшно сърдита заради Барт. Обвинява мен.

— Нищо чудно, Вар. На кого мислиш, че ще повярваме, когато ни каже, че си й дал диска, за да поработи върху него?

— Не съм направил нищо подобно. Моята дума срещу тази на Сил, а тя току-що е преживяла мозъчна операция. Може би трябва да повикам адвокат. Обзалагам се, че адвокатът ще ви каже същото.

— Искаш адвокат? Добре. Ще приключим с разпита засега, докато уредиш това. Междувременно електронният отдел ще разнищи безценната ти програма — записите на регистрираната и нерегистрираната ти техника, и ще ги унищожи.

— Почакайте! Почакайте! — Белезниците отново издрънчаха, когато се надигна от стола си. — Нямате право. Това е моят труд, моя собственост…

— Кажи го на адвоката си.

— Нека се успокоим. Да изчакаме.

— Искаш да кажеш, че не желаеш законен представител за момента?

— Да. Само да поговорим. — Вар скръсти ръце и този път Ив забеляза, че кокалчетата на пръстите му са побелели. — Тази програма е ценна и сложна. Вашите компютърни специалисти няма да я разберат. Работя върху нея от години. Моя е.

— Твоя? А не на „Ю-Плей“? Имаш договор, Вар. Да делиш всичко с другите. Ако един от вас разработи нещо ново, влиза в общата касичка.

— Не звучи особено честно — отбеляза Пийбоди. — Не и когато сам си измислил нещо подобно. Нещо толкова гениално.

— Щях да го споделя с Барт… Вижте, обсъдих всичко това с него и той не пожела да участва. Значи правата са мои. Изцяло.

— Казал си на Барт за работата си, за концепцията на програмата?

— Той е гений в маркетинга. Щяхме да предизвикаме революция на пазара.

— Но е проявил недалновидност.

— „Нека игрите си бъдат игри“ — това беше философията му. Не желаеше да излезе извън тези граници, не виждаше възможностите. Говореше само за рисковете. Така че си е моя. Аз свърших цялата работа, вложих време… От личното си време.

— И вплете концепцията и технологията във „Фантастикъл“ — довърши Ив. — Не е изцяло твоя. — Размаха пръст. — Играл си нечестно.

— Не! — Лицето му пламна. — Слушайте, той имаше избор и го направи. Всичко зависи от изборите, нали? Всеки геймър избира как да играе.

— Барт е бил по-добър геймър от теб.

— Глупости.

— Имал е по-ясни идеи и е изграждал стратегии в дългосрочен план. Ти си цар на подробностите, но често цялостната картина ти убягва.

— Той е мъртвият — изтъкна Вар.

— Да, защото си му заложил капан и си го ликвидирал.

— Но фактите са други… — Вар заудря с пръст по масата. — Барт взе диска. Барт го е сложил в устройството. Барт е играл. Дори не съм бил там. Никой не го е принудил да играе. Не му е провървяло, станал е ужасен инцидент, но аз не нося отговорност. Аз създадох програмата, технологията, но това е като да обвиняваш конструктора на оръжието, което носиш, когато убиеш някого.

— Има право — кимна Пийбоди. — Ти си само мозъкът.

— Точно така.

— Сигурно си и най-умният от четиримата. Никой от тях не е измислил нещо, което може да се сравнява с това.

— Те никога не мислят извън рамката. — Вар начерта четири свързани линии във въздуха. — Затворен квадрат.

— Било е разочарование за теб, който виждаш далеч повече от тях. — Пийбоди леко въздъхна със съчувствие. — Защо не си се отцепил, да се пробваш сам? Не си имал нужда от тях.

Той сви рамене.

— А може би си имал — продължи Пийбоди. — Искам да кажа, умният човек знае, че трябва да използва другите, да изкопчва каквото може от тях, да им оставя част от работата, за да се съсредоточава върху най-важното. Познаваш ги отдавна, работите заедно, така че знаеш какви са силните страни и слабостите им и как да ги използваш в онази цялостна картина.

— Човек трябва и да изкарва прехраната си, освен да се занимава с важни дела.

— Именно. Те са ти осигурявали тази възможност. Разбирам. Значи, когато си дал диска на Барт, наистина е било просто експеримент. Искал си да видиш какво ще стане, да изпробваш играта с човек.

— Точно така. Той е добър в игрите. Очаквах да издържи по-дълго, отколкото… Не можех да зная — заяви Вар. — Не бях там.

— Не си могъл да знаеш и когато си дал диска на Сил — съгласи се Пийбоди. — Не си могъл да знаеш, че ще падне в пропастта. Освен това, техните оръжия са били смъртоносни колкото тези на противниците им. Не си ги изпратил невъоръжени.

— Трябваше да бъде честно. — Вар се наведе напред, съсредоточено се вгледа в нея. — Вижте, Барт е играл по този сценарий милион пъти. Щом не е намерил начин да победи Черния рицар, аз нямам вина.

— Как да имаш? А ако им беше казал, че зареждат твоята програма, твоята нова технология, експериментът нямаше да бъде валиден. Истинският геймър трябва да вярва, че всичко е истина, нали?

— Разбира се. Иначе няма смисъл.

— Не си бил длъжен да им казваш за програмата, когато си им дал дисковете.

— Не бях. Каквото и да стане после, щеше да бъде за тяхна сметка.

Ив понечи да се намеси, но пъхна ръце в джобовете си и остави Пийбоди да довърши играта.

— Но едва ли това са били първите ти експерименти. Не и за учен, всеотдаен и прецизен като теб. Може би и сам си изпробвал програмата.

— Използвах андроиди, след като разработих технологията и открих възможностите й, андроиди срещу холограмите. Всичко е във файловете ми. Документирах всичко. Не съм направил нищо лошо. Не съм виновен, че някои хора са пострадали.

— Андроиди и холограми. — Пийбоди тихо подсвирна и поклати глава с възхищение. — Господи, с удоволствие бих погледала такава игра.

— Холограмите водеха в резултата през осемдесет и девет цяло и два процента от времето. Но продължаваха с часове. Беше страхотно.

— Знаел си, че те нямат шанс — промърмори Ив. — Когато си изпратил приятелите си, партньорите си в холографските им зали, си знаел, че нямат почти никакъв шанс да оцелеят.

— Не можех да знам.

Вар скръсти ръце, леко се усмихна.

— Съгласни сме — кимна Ив. — Сами са влезли в играта. Ти не си бил там. Не е като да си ги принудил да играят.

Той повдигна пръст.

— Точно така.

— Искал си Барт да изчезне, което също не е престъпление. Но си искал да се отървеш от него, нали, Вар? Приключил си с тях. Постигнал си това, за което си работил, а Барт, който не може да ти съперничи по ум, находчивост и далновидност, отказва да участва. Вложил си толкова много в бизнеса, помогнал си за изграждането на компанията… А той казва: „Не, няма да рискуваме, няма да тръгваме в тази посока“. Какво му е давало право да ти отказва?

— Нямаше право. Аз съм също толкова част от „Ю-Плей“, колкото и той. Също толкова важен. Но когато Барт каже „не“, всички се съгласяваха с него.

— Това те е вбесявало. Ала ако Барт го няма, ти ще се издигнеш. Ще имаш повече контрол, повече власт, думата ти ще се слуша.

— Както казахте, не е престъпление да искам той да изчезне.

— И си намерил начин да го отстраниш така, че да не носиш отговорност. Гениално.

— Това правя. Изграждам сценария, създавам технологията, а играчът решава. Или печели, или губи.

— Той губи, ти печелиш. — Ив прикова поглед в самодоволното му лице. — И връзваш ръцете ни. Винаги си знаел, че не можем да те обвиним в предумишлено убийство — дори ако разкрием случая.

— Честно казано, не очаквах да го разкриете. Не и толкова скоро, преди да съм намерил пазар за програмата. Щях да опитам с военните и охранителите, разбира се, не е игра за малчугани. Можете да видите в записките ми, че никога не съм възнамерявал да я пусна за продажба. Просто не можете да ми лепнете такова обвинение.

— Дал си им дисковете, без да им кажеш за новата разработка.

— Да, дадох им ги. И какво от това? Барт трябваше да забележи разликата след пет минути, ако беше обърнал внимание. Не съм го накарал насила да играе.

— Сил не е знаела за технологията. Не е имала представа.

Той сви рамене.

— И какво от това? Трябваше да разбере. Толкова е умна. Бени започна да настоява тя да поеме срещите на Барт, интервютата.

— Да побутва напред нея, а не теб — кимна Ив. — Жалко, че е паднала, вместо да бъде прободена с нож в сърцето.

— Програмата спира, ако играчът изпадне в безсъзнание. Разбрах го едва когато се случи. Това е проблемът с андроидите. Сега, когато вече знам, ще направя промени. Впрочем, исках да ви кажа, че се бихте доста добре. Двамата с Рурк наистина показахте умения. Но не можете да използвате алтернативни оръжия, не е по правилата. И както казах, опитах се да спра играта, но се натъкнах на дефект. Случва се. — Отново се усмихна. — Видях, че Рурк пострада тежко. Надявам се да е добре.

Ив се наведе напред.

— Мамка ти!

— Излишно е да се палите. — Вар широко се усмихна. — Случайно влязохте, когато бях по средата на експериментална игра… А това също не е противозаконно. Слушайте, можете да ме обвините в притежание на нерегистрирана техника. Ще си платя глобата, ще положа общественополезен труд, каквото трябва. Дори няма да ви съдя, че ме простреляхте… И то в собствения ми имот. Сега трябва да отида в болницата, за да видя как е Сил. Не мога дори да си представя колко разбъркан е мозъкът й след онова, което е преживяла. Е, мога ли да си тръгна?

— Да, Вар, можеш. В ада, през кафеза. Арестуван си.

— Арестуван? — Той ококори очи. — Хайде, нали се разбрахме?

— Точно така. И ти призна, че си създал програмата, че си дал на Барт и Сила дисковете, без да ги осведомиш за добавката или рисковете.

— Не съм ги накарал да играят. Не съм…

— Продължавай по този път. Ще се окаже задънена улица за теб. Обвинителният ти акт ще бъде доста дълъг. Ще поискаме убийство първа степен за Барт, а после — нападение на полицай и упълномощен цивилен консултант, опит за убийство за Сила и безброй киберпрестъпления.

— Не съм убил никого! — извика той. — Те загубиха играта.

— Твоята игра — изтъкна Ив. — По твоите правила. Ще бъдеш старец, когато излезеш от пандиза, Вар… А там ще ти бъде забранен достъпът до всякакви електронни джаджи. Повече никакви игри за теб, нищожество.

— Това е лудост. — Вар погледна Пийбоди. — Знаете, че е невъзможно. Вие сте наясно.

— Да, наясно съм. Продължавам по същия сценарий като партньорката си. Играта свърши, нищожество. Ти губиш. — С хладнокръвно изражение и равнодушен поглед, Пийбоди стана. — Аз ще уредя подробностите, Далас. С Макнаб ще ги уредим.

— Добре. — Ив седна, усетила се изведнъж много изтощена. — Добре, Пийбоди, спорна работа.

— Не е честно — възрази Вар. — Отново си послужихте с измама. Не можете да ме затворите заради това — продължи той, когато Пийбоди го издърпа от стола. — Не съм направил нищо. Не съм бил там. Сами са си виновни.

Ив затвори очи, когато гласът му, треперещ от плач, заглъхна.

Наистина го вярваше, каза си тя, поне с част от съзнанието си. Не бил направил нищо, само им дал играта, така че не можел да бъде съден за последствията. Сигурно адвокатите му, когато ги повика, щяха да заложат на това, но тя имаше вяра в Рио и съдебната система.

Трябваше да има.

Отвори очи, когато Рурк влезе и затвори вратата. Седна отсреща и неустоимите му сини очи впериха поглед в нея.

— Отдавна не съм бил насаме с ченге в стая за разпити.

— Искаш ли да ти прочета правата?

— Ще отхвърля това предложение. Остави Пийбоди да го разпитва. Добре се справи.

— Той вярва в някои от глупостите, които изприказва, самовнушил си е, че Барт е виновен за смъртта си, а това, че Сил е в кома, си е неин проблем. — Сърцето й се сви мъчително, преди да довърши мисълта си. — Ако онзи нож се беше забил няколко сантиметра по-нагоре, вината щеше да бъде само твоя.

— По тази логика, сега стоя пред теб единствено благодарение на своите умения и пъргавина. Уморена сте, лейтенант, тъжна и леко ранена.

— Искам да съм бясна и доволна. Ще стигна до това. Мислели са го за приятел, а той ги е използвал, изцеждал е каквото може от тях, а в замяна е давал само това, което не му се свиди. Всъщност те никога не са означавали нищо за него през всичките години, откакто са работели заедно…

Тя си пое дъх и тихо въздъхна.

— Още по-лошо, били са средства за постигане на целите му, само нива, през които е трябвало да премине, за да спечели играта. Това ме кара да се замисля за всичко, свързано с приятелството и партньорството. Мога да бъда по-добра приятелка, по-добър партньор, но понякога забравям.

— От моя гледна точка, справяш се доста добре с тези роли, но с удоволствие ще ти напомням, ако желаеш.

— Рурк. — Тя протегна ръце над масата, хвана неговите. — Мислех, че разбирам… Когато Колтрейн беше убита, мислех, че разбирам какво изживява човек… заради работата си. Заради това, което съм. Но съм се заблуждавала. А тази вечер всичко стана толкова бързо. Изпотроших вещите в стаята, докато се опитвах да улуча контролното табло. И успях. Успях, но със секунда закъснение. В мига, когато видях ножа да те пробожда, светът просто спря. Сякаш свърши.

— Но не свърши. — Той хвана ръцете й. — Ето ни тук.

— Преди да те срещна, си живеех добре без теб… Бях доволна от живота си. Със сигурност и ти си живял спокойно, преди да ме срещнеш.

— А сега не ми е нужно онова спокойствие. А на теб?

Тя поклати глава.

— Искам да кажа, че всичко беше наред. Когато човек не знае какво му липсва, се задоволява с това, което има. Но вече знам и не мисля, че бих могла да продължа без теб. Не знам как хората превъзмогват такава загуба. Всички близки, на които се е налагало да кажа, че някого вече го няма. Не знам как продължават да дишат.

— Нали затова, в много реален смисъл, вършиш тази работа? Затова си такава, каквато си.

— Може би. Не мога да мисля за това, ще полудея. Или ще си остана уморена и тъжна. — Ив затвори очи за миг и когато ги отвори, погледна право в неговите. — Когато бяхме вътре и изглеждаше, сякаш няма да излезем живи, можех да го приема. Защото… Знам, че е глупаво.

— Щяхме да умрем заедно — довърши той.

Тя се засмя, когато осъзна колко красиво и колко странно е да бъде разбирана така добре.

— Може би е признак на обсебеност, егоизъм и още куп психични проблеми, които Майра би изровила. Едно е да умрем заедно. А да продължа да дишам без теб? Не е възможно. Но имаме толкова дни пред себе си… Рурк, иска ми се…

— Недей. — Пръстите му притиснаха нейните и тонът му стана по-рязък. — Не ми казвай, че ти се иска да беше различно. Че ти би могла да бъдеш различна. Не те искам различна. Влюбих се в ченге, нали? Ожених се за ченге, въпреки че тя не ми даваше големи надежди. Не сме лесни хора, никой от двама ни.

— Прав си, не сме.

Той повдигна вежди.

— Нима искаш да бъде лесно?

— Не. Не, по дяволите! Искам теб.

— Е, не сме ли късметлии, които имат точно това, което искат?

— Да. Да си вървим у дома. — Ив въздъхна. — Да поспим — добави тя, преди да стане. Видя лицето на Рурк да застива за миг, докато се изправяше. — След като Съмърсет се погрижи за раната ти.

— Не искам той да се мотае около мен. Всичко е наред.

Може би бе дребнаво и простодушно, помисли си Ив, но изпитваше облекчение и леко задоволство от размяната на обичайните им роли.

— Медиците казаха, че не е зле да поостанеш в болницата — напомни му тя. — Това ли избираш или Съмърсет?

— Само прободна рана е, без усложнения. Ножът не е проникнал дълбоко.

— В този случай бих предпочела Съмърсет, болкоуспокояващо и сън. Преди да възразиш, спомни си колко пъти си ме завличал в болница, когато не желая, или си ме наливал с болкоуспокояващо. Но ти си само консултант, така че те превъзхождам по чин. Беше ранен при моя акция.

— Това ти харесва.

— Може би малко. А вероятно и повече, когато се приберем у дома и Съмърсет започне да те мъчи. А сега? — Тя го погледна и стисна ръката му. — Подпирай се на мен. Знам, че боли.

— Ужасно — призна той и леко се облегна на нея, докато излизаха заедно.