Нора Робъртс
Фантазии в смъртта (21)

21.

— Това са научнофантастични глупости.

— Фантастични, докато науката ги настигне. — Ив изгледа спокойно изумените им физиономии. — Фийни, ти работиш с наука всеки ден. Върни се към ранните си години и ги сравни със сегашните. Това не е моята област и може би за мен е по-лесно да приема, че е възможно. Нищо друго не се връзва. А тази версия? Предвид доказателствата, времевите отрязъци, характерите и областите на интерес? Пасва адски добре, мамка му.

— Винаги се ширят разни фантасмагории в незаконните сайтове — отбеляза Макнаб. Очите му засияха при мисълта за неподозираните възможности… Нещо, което Ив би нарекла „геймърски блясък“. — Щури теории и приложения.

— Говори се и за срещи с Бигфут и малки зелени човечета — възрази Фийни, но начинът, по който смръщи вежди, издаде, че размишлява.

— И двете жертви са получили леки обгаряния отвътре, на местата на раните. От няколко дни издирваме някакъв електрически меч. Мисля, че не сме били далеч от истината. Но той съществува само в програмата. Вярвам, че Левар Хойт е убил единия от партньорите си и се е опитал да убие друг чрез тази програма. Да се спрем на него за минута.

Премина към по-малко неудобна тема и очерта доводите и заключенията си за заподозрения.

— Той се вписва добре в ролята — съгласи се Фийни. — Имаш цял куп косвени доказателства. Но да речем, че приема тази твоя теория, как ще я обосновем?

— Той ще ми каже. Сам ще поиска да ми каже. — Тя замълча, когато Рурк влезе. — Готов ли си?

— Груби са, защото разполагах с ограничено време, а и компютърът ти не е последна дума на техниката…

— Зареди ги. Покажи ги на втори екран. Това, което ще видим, са възстановки на престъпленията, изградени с използване на информацията, която имаме, образи, медицински заключения и прилагане на теорията. Времето, през което е вървяла програмата, е долу вдясно. И за двамата сме използвали модела на игра на жертвите от записите им.

Ив изчака, докато Рурк нагласи програмата, зареди възстановките.

— Барт Минък влиза в апартамента си — продължи тя, докато компютърните изображения се движеха на екрана. — Разменя няколко реплики с андроида. Изпива газираното, което тя му налива, нарежда й да се изключи за през нощта. Оставя чашата на масата, качва се на третия етаж и влиза в холографската зала, включва охранителната система.

Ив проследи играта, поглеждайки изминалото време. „Пасва“, отново си помисли тя. Образът премина през стъпките, предварително изградените модели. Може би този път бе направил нещо различно, но нямаше значение. Все пак накрая се бе озовал срещу Черния рицар.

Мечовете се кръстосваха, конете се изправяха на задни крака, надигаше се дим. После острието на Черния рицар поряза рамото на Барт и последва фаталният замах.

— Забележете позициите, ръста, обсега на Барт и холограмата, удара, довел до точното положение, в което е била открита жертвата, според доклада от местопрестъплението. За втората жертва ще преминем директно на трето ниво.

— Вложих доста време в първите две — промърмори Рурк.

— Оценявам това. И прокуратурата ще го оцени. Но сега да спестим време. Героинята й издирва съкровище и преодолява препятствия, загадки, противници. Трябва да стигне до върха на възвишението, да получи достъп до пещерата, за да завърши нивото. Забележете, пътеката е кална.

Полетяха стрели. Образът на Сил се снишаваше, провираше се между тях, отново се надигаше. Най-сетне застана лице в лице с противника си.

— Времевият отрязък, предвид средното й темпо и движения, сочи, че се е срещнала с холографския образ тук, на калната пътека, водеща нагоре по възвишението до пещерата, а високият ръб над реката е отдясно. Ето тук! Пауза.

Образите застинаха, когато ножът разряза ръката на Сил.

— Опомнила се е след това нараняване, което Морис заявява, че е причинено с гладък остър предмет. Нож или меч. Възпроизвеждане. Шокирана е, ранена и загубва равновесие на хлъзгавата пътека, пада, преди противникът й да я прободе смъртоносно. Или той я блъска силно. При удара в скалите долу тя изпада в безсъзнание. Играта свършва. Щом загубва съзнание, програмата престава да засича реакции от нея — и това е краят.

Ив се обърна с гръб към екрана.

— В това време кучият син, който е режисирал всичко това, си седи у дома, изпънал крака, и се забавлява, създава си алиби и може би репетира ролята на шокиран и скърбящ приятел. Елиминира двама от партньорите си… Две пречки по пътя си, без да изцапа ръцете си с кръв.

Фийни се почеса по брадичката.

— Ще ти дам точните часове и няма да споря с Морис, ако твърди, че момичето е паднало. Но ако онова копеле е измислило начин да манипулира холограма до такава степен, определено бих искал да надникна в главата му. От такава горещина системата със сигурност ще изпуши.

— Може би не от първия път — намеси се Рурк. — Може да е намерил начин за предпазване. Не мисля, че стандартна система би издържала няколко игри.

— Една му е била достатъчна — изтъкна Ив.

— Това е големият проблем с диска, онзи, който се опитвам да възстановя. — Макнаб се премести до Календър. — Високата интензивност на фокусирана светлина, концентрацията на наночастици.

— Опаковай това в три-джи, за да предпазиш системата от скапване.

— Бих използвал блутон.

— После добави UPH.

— Не и ако си използвал филтър за вълни — присъедини се Фийни и Ив се обърна към таблото си, докато екипът от компютърни гении спореше и теоретизираше.

Пийбоди застана до нея.

— Владея езика им донякъде, но не разбирам и дума от това, което говорят в момента. Мисля, че ще се върна на първия коментар на Календър. Адски смахнато.

— Това е наука. Хората използват научните постижения за убиване, откакто някакъв пещерен човек е подпалил косата на друг с огън.

Отново се обърна, загледа се в смазаното тяло на Сил на пода в холографската зала.

— Замисълът е същият, но методите стават все по-усъвършенствани. Той е студено, егоистично копеле. Използвал е приятелството, партньорството, доверието и привързаността, изградени с години, за да убие човек, който никога не би му причинил вреда. Прати друг приятел в болницата и накара трети да страда, да гледа борбата й за живот. И изпитва удоволствие във всяка минута от това. Всяка минута, през която е център на вниманието ни, абсолютно уверен в способността си да ни надхитри. С това ще го закопаем. Ще използваме неговата самовлюбеност, потребността му да побеждава.

Извърна глава, когато мониторът запиука.

— Макнаб!

Викът й прекъсна разгорещен спор за силната или слабата светлина, в който Макнаб участваше.

— Лейтенант.

Ив размаха пръст срещу техниката. Той скочи, втурна се натам.

— Имаме проникване през външната защита. Проверява я.

— Проследи сигнала.

— Работя по въпроса. Има прикрития и пипала. Виждате ли това? Виждате ли?

Ив забеляза само някакви светлини и линии.

— Могат да играят и двама — промърмори Макнаб.

— Трима са. — Календър сложи слушалки и започна напрегнато да щрака с пръсти. — Отказа се.

— Да, предпазлив е. Ето, това е… Не, изплъзна се.

— Все пак ще го проверя. Може би пак ще клъвне.

— Опитай странично, Иън — предложи Рурк. — После надолу. Просто опипва почвата.

— Остави рибата да си поплува — предложи Фийни на Календър. — Не е… Ето, вижте, хвърли сянка. Действайте.

Ив обикаляше нетърпеливо, докато двайсет минути екипът от компютърни гении проследяваше криволичещи линии и завъртулки, проблясъци и експлозии.

— Захапа следващия пласт — изтъкна Рурк. — Не бърза.

— Може би му се струва съмнително лесно… — изпъшка Фийни. — Ще го изплашим.

— Не ме интересува през колко пласта ще проникне. Каквото и да намери, ще бъде фалшиво. Искам местонахождението му.

Макнаб погледна напрегнато към Ив.

— Този е като добре смазана пружина, Далас. Напредва, после рязко отстъпва. Добър е, мръсникът.

— По-добър от теб?

— Не съм казал това. Уловихме ехо, засякохме пресечни точки, които издават, че е в Ню Йорк. Вероятно… Потвърждавам го — изрече той, вече раздразнен.

Рурк сложи ръка на рамото на Макнаб.

— Едва ли ще искаш подробности, лейтенант. Но представи си, че си по петите на заподозрян, който може по всяко време да отскочи на десет преки или до Лондон, да намине към Украйна и накрая да се приземи точно зад теб. Ще трябва време, за да се хване проклетото копеле.

— Добре, добре. Колко време?

— Ако продължи с това темпо и успеем да проследим ехото, да екстраполираме пресечните точки, не би отнело повече от два часа. А може би три…

Ив едва не изруга. Вар можеше да кръстосва из кибер пространството колкото иска, но щом го бяха засекли на монитора, значи се намираше на едно-единствено място в реалността.

— Рурк, можеш ли да направиш тези проследявания от къщи? — попита тя.

— Да, мога.

— Нали не е проблем?

Фийни кимна съсредоточено.

— Втори монитор и друг източник може да помогне да хванем копелето.

— Добре тогава, ще работя от дома. На спокойствие. Трябва да представя резултата така, че Уитни да не ме смъмри, когато му докладвам утре. Можете да ми спестите доста главоболия, ако вие локализирате шибания убиец.

— Ако продължи с хакерската атака, ще го заловим. Да, в Ню Йорк е. Вижте тук. Да започнем да оголваме сектори.

— Аз оставам — каза Пийбоди. — Ще им нося напитки.

— Гответе се за акция тази вечер.

Ив отново огледа екипа. Всичко се свеждаше до доверие. Щом бяха казали, че ще го спипат, щяха да го направят.

— Може би трябва да отнеса това в офиса си — замислено каза тя, преди да излязат.

— Фийни е прав, че втори източник ще бъде ценен. Мога да направя повече у дома и имам по-добра техника. Освен това, искам да участвам, а тук само се пречкам на Иън.

— Добре. Настрой техниката у дома, а аз ще прекарам следващите час-два в опити да измисля доклад, заради който да не ме сметнат за луда.

— Успя да убедиш мен и останалите, че си с всичкия си. Използвай науката. Ще ти помогна — добави Рурк, когато тя изсумтя. — Ще смаем командира със задълбочените ти познания по висша холонетика.

— Вече имам главоболие.

Той докосна слепоочието й с устни, когато влязоха в подземния паркинг.

— Хайде.

— По един или друг начин, утре убиецът ще бъде с мен в стая за разпити. На мой терен, на моя територия. Тогава ще видим кой кого… Мамка му! Възможно ли е да е толкова просто?

— Кое?

— Терен. Територия. — Мамка му!, помисли си тя отново и замълча за миг. — Трябваше по-рано да ми хрумне да потърся тайната бърлога с координатите на жилището му, тези на партньорите или склада. Той е внимателен и прецизен. Защо да рискува да бъде видян дори и от така наречените си приятели как влиза и излиза от друга сграда?

Рурк отключи вратите с код, отвори нейната и се облегна отвън.

— В неговата кооперация. Искал е техниката му да бъде наблизо, нали? Така е по-лесно да си осигури защита, да следи камерите на монитор, да я използва винаги, когато поиска.

— Не е в апартамента му. Там няма нищо. Но има други помещения в сградата. Например другото жилище на етажа му.

— Да надникнем.

— Точно това си помислих. Ще проверя адреса, докато ти шофираш, да видим кой е собственикът или наемателят.

Рурк седна зад волана.

— Трябва ли ти подкрепление?

— Ще съобщя на другите, че ще се отбием там, но не искам да ги викам, в случай че се окаже грешка. Впрочем, мисля, че ние можем да се справим с един киберманиак, който убива с дистанционно. Всъщност е страхливец… А ето и обитателите на жилището — Хари и Тилда Стубен, на възраст съответно осемдесет и шест и осемдесет и пет. Собственици са, живеят там от осемнайсет години. Три деца, петима внуци, двама правнуци.

— Може да са измислени.

— Да. — Ив заудря с пръсти по бедрото си. — Апартаментът имаше солидна охранителна система. Две врати, и двете с монитори, камери, скенери за длан. Разположението вътре може би е огледално на това на Вар. Струва си да почукаме. Ще проверя другите жилища. Може би ще изникне нещо, но мисля, че сме на прав път.

Когато Рурк паркира, тя извади комуникатора си.

— Пийбоди, ще надникнем у съседите на Вар на етажа. Имаме предположение.

— Да дойда ли?

— Не, сами ще проверим. Ако не ти се обадя след петнайсет минути, изпрати подкрепление.

— Разбрано. Апартаментът срещу неговия? Хитро, като си помисля. Далас, защо не оставиш комуникатора включен? Мога да следя какво става и ако чуя, че имате неприятности, ще пусна хрътките.

— Добре. Докато си ни бавачка, провери собствениците на другите апартаменти в кооперацията. И изключи микрофона на комуникатора си. Не искам гласът ти да зазвучи от задника ми.

Пъхна комуникатора в задния си джоб, докато Рурк се подсмихваше.

— Да спазим официалностите. Лейтенант Ив Далас и Рурк, цивилен експерт-консултант, посещение в кооперацията на Вар Хойт за разпит на съседите на заподозрения.

Използва универсалната си кодова карта, за да получи достъп.

— Знаеш ли, на негово място бих се погрижил охранителната система на входа да изпраща сигнал до мен, ако някой заобиколи стандартната процедура.

— Възможно е. Но все пак ще загуби време, докато затвори всички програми, изключи работещите устройства, задейства охранителната система, отключи вратата отсреща, влезе и включи системата там. И ако поискам друга съдебна заповед, паметта й ще е запечатала точно това. Или просто ще прекъснем спокойната вечер на възрастна двойка.

— Може би са излезли да потанцуват танго и да пийнат по една малка текила. — Рурк се усмихна на Ив. — Както ще правим ние, когато станем на тяхната възраст. А когато се приберем у дома, ще правим страстен секс.

— За бога, това се записва.

— Да, знам. — Той слезе с нея на етажа. — Искам и плановете ни за бъдещето да бъдат на записа.

Ив понечи да го стрелне с поглед, преди да спрат пред входа на апартамента срещу този на Вар.

— Тук е здраво заключено, червен сигнал. Тук също — забеляза тя.

Почука, изчака с ръка на пистолета си. Подготви се да почука отново, когато говорителят се включи.

— Ало?

Гласът бе женски и малко уплашен.

— Госпожа Стубен?

— Същата. Кои сте вие?

— Лейтенант Далас от нюйоркската полиция. — Повдигна значката си пред камерата. — Искаме да поговорим с вас.

— Проблем ли има? Случило ли се е нещо? О, господи! Някое от децата?

— Не, госпожо — започна Ив, когато ключалките щракнаха и светлината стана зелена. — Не, госпожо — повтори тя, щом вратата се отвори. — Просто рутинни въпроси във връзка с текущо разследване.

— Разследване? — Жената бе дребничка и слаба, с широк летен панталон и блуза на цветя. Косите й, пепеляворуси и старателно сресани, стояха на главата й като шлем. — Хари! Дошли са от полицията. Мисля, че трябва да влезете.

Отдръпна се, а зад нея се откри просторна, уютна всекидневна, пълна с дребни статуетки, събиращи прах, и снимки. Във въздуха се долавяше мирис на лавандула.

— Извинявайте, не исках да бъда груба. Просто съм толкова притеснена. — Сложи ръка на сърцето си. — Заповядайте, седнете. Тъкмо щях да сваря чай за нас с Хари. Хубав чай, докато гледаме любимото си шоу. Хари! — отново извика тя и въздъхна. — Толкова е усилил звука, че не ме чува. Ще отида да го доведа. А вие седнете.

— Госпожо Стубен, познавате ли съседа си отсреща, Левар Хойт?

— Вар? Разбира се. Толкова приятен младеж — каза тя и се заизкачва по стълбите. — Много е умен. Не бихме могли да искаме по-добър съсед. Хари!

— Чай и цветя — промърмори Ив. — Всичко е толкова скромно и домашарско.

— Което автоматично събужда подозренията ти. Все пак някои хора… — Рурк се спря, докато оглеждаше стаята. — Ив — каза той, когато ключалките на вратата се затвориха и интериорът затрептя и изчезна.

— Това е холограма, по дяволите. — Тя посегна към оръжието си и извади меч. — О, мамка му!

— Внимавай, вляво от теб.

Едва успя да се завърти и да блокира удара, преди острието да се стовари. Видя срещу себе си белязано лице, покрито с татуировки. На него се появи широка усмивка, докато две червени слънца обагриха небето в кървав цвят.

Ив повдигна ръце и нанесе удар по гърлото на противника. Когато залитна назад, за част от секундата тя успя да погледне към Рурк. Биеше се с мъж, едър като скала, гол до кръста и въоръжен с меч и кама. Зад него, в синия кръг за наблюдател, стоеше Вар.

„Изплашен е — помисли си тя, когато срещна следващия замах. — Страхува се, отчаян е, но и развълнуван“.

— Ще дойдат да ни потърсят, Вар! — извика Ив. — Спри играта.

— Ще продължи докрай.

Почувства нестабилната почва под краката си, усети тежкия влажен въздух, горещината, крясъците на птиците, неестествено яркия зелен цвят на гъстите гори. Остриетата звъняха като злокобни цимбали, докато тя се опитваше да спечели преднина.

За да играе на една игра, човек трябваше да знае правилата.

— За какво се бием, по дяволите? — попита тя. Скочи, когато противникът замахна с меча към коленете й, сетне стовари своя върху ръката му. — Нямаме нищо против вас.

— Вие навлизате в нашия свят, поробвате ни. Ще се бием с вас до последен дъх.

— Не искам проклетия ви свят.

Без да губи време в приказки, тя избегна меча му и му нанесе ритник отстрани. Когато продължи — с намерението да го довърши, той финтира, хитро я издебна и поряза бедрото й с върха на меча си, причинявайки й остра болка.

Ив отскочи назад.

— Аз съм нюйоркско ченге, копеле. И ще те размажа!

Движена от ярост, тя премина в настъпление, размаха гневно меча си, преодоля защитата му и го поряза отстрани. Направи крачка напред и стовари юмрука си в лицето му. От носа му бликна кръв.

— Така правим в Ню Йорк.

Ярост гореше в очите му. Той нададе боен вик, нападна. Ив заби меча си в корема му и рязко го издърпа, преди прободеният да падне. Сетне се извърна към Рурк.

Черните доспехи, с които бе облечен, и голите гърди на противника му бяха изцапани с кръв. До тях бушуваше река в призрачно, зловещо червено, а над нея кръжаха огромни трикрили птици.

Докато бягаше към него, тя чу странни барабани, които сякаш бяха ударите на препускащото й сърце.

— Аз ще се справя с този — извика той.

— О, за бога! — Ив замахна с меча си, но преди да го стовари, Рурк преряза гърлото на противника си.

— Казах ти, че ще се справя.

— Страхотно. Печелиш точки. Сега…

Обърна се с ясното намерение да се втурне към Вар и да допре острието на меча до гърлото му. Ала на пътеката изскочи друг воин, после още един, и още…

Мъже и жени, татуирани, въоръжени. Докато барабаните отекваха, други удряха ритмично по дърветата.

— Не можем да ги избием всичките — задъхано изрече Ив, когато двамата с Рурк инстинктивно застанаха така, че да пазят гърбовете си.

— Не можем. — Той протегна ръка назад, стисна нейната. — Но няма да им се дадем.

— Можем да ги забавим. — Ив запристъпва в кръг, когато първата група бавно тръгна към тях. — Докато пристигне подкреплението. Ако намериш контролните бутони… Ако стигнеш до проклетия контролен пулт, можеш ли да спреш това?

— Възможно е. Ако ти се добереш до онова малко копеле.

— Между него и нас има плътна стена. Един скапан меч не е достатъчен… Почакай за минута, по дяволите.

Не беше реално, осъзна тя. Ужасяващо, опасно, но все пак нереално. Ала тя имаше истинско оръжие. Не го виждаше, не го усещаше през програмата, но беше там.

Инстинктивна памет, навик, запаметено машинално движение. Тя прехвърли меча в лявата си ръка, пое си дъх. Плесна се по хълбока и ръката й си спомни. Формата, допира, тежестта.

Стреля и видя воина, улучен от лъча й, да пада.

Стреля отново, и отново… Разпръсна ги.

— Резервният ми пистолет е на десния глезен. Можеш ли да го достигнеш?

— Няма време. — Рурк се завъртя и съсече мъжа, който се приближи към нея отляво. — Прицели се в контролния пулт. Гръмни проклетото устройство.

— Къде е, по дяволите?

Ив очисти още един, преди онзи да пореже Рурк с меча си от незащитената му страна.

— Вдясно от вратата! — извика той и грабна меча от поваления воин. — На около метър и половина от пода.

— Къде е шибаната врата?

Ив изпрати лъчи, стреляйки слепешком, напосоки. Неземно зелените дървета се подпалиха и задимяха, викове разкъсаха въздуха, докато тя се опитваше да се ориентира.

Воините просто прииждаха и тя продължаваше да стреля, отчаяно опитвайки да попречи на настъпващите пълчища да стигнат до Рурк.

Вар бе заложил на сигурно, програмирайки играта само за един възможен изход.

— О, мамка му!

Отвъд проклетата река, помисли си Ив, и на изток. Насочи оръжието си. Метър и половина нагоре, спомни си тя и изстреля порой от лъчи в полукръг на това разстояние от земята.

Долови движение с крайчеца на окото си, понечи да се обърне рязко, да повдигне лявата си ръка с меча, докато продължаваше да стреля с дясната.

Рурк замахна между нея и нападащия воин, изби меча от ръката му.

Ив с ужас видя как камата в другата ръка на воина се плъзна по тялото му отстрани.

В същия миг изскочиха пламъци с електрическо пукане и пращене. Образите изчезнаха. Тя се хвърли към Рурк и го прегърна, когато той се олюля.

— Дръж се…

— Това беше измама.

Шок и ярост бяха изписани върху лицето на Вар. Той стоеше нерешително сред стаята, изпълнена с дим. Побягна към вратата.

Без да каже дума, Ив стреля по него.

Докато тялото му се тресеше и гърчеше, внимателно помогна на Рурк да се отпусне на пода.

— Дай да видя раната…

— Не е толкова зле. — Той с мъка си пое дъх, надигна се. — И ти отнесе няколко удара.

— Замълчи. — Ив разкъса вече съсипаната му риза, повдигна сакото. — Защо винаги носиш толкова много дрехи?

Не осъзнаваше, че плаче, забеляза Рурк, неговото ченге, неговата хладнокръвна жена воин. Когато свали своето сако и откъсна ръкава му, той потръпна.

— Хубаво беше… някога.

Тя сгъна ръкава, притисна го към раната му.

— Не е толкова зле. — „Е, дано наистина не е“, каза си той, докато се взираше в лицето й. Лицето на неговата Ив. — Боли като от пламъците на ада, но не е зле. И друг път са ме ранявали.

— Млъкни… — Тя издърпа комуникатора си. — Полицай се нуждае от помощ. Ранен полицейски служител.

— Не съм полицай, нали? Това е злоупотреба… — горчиво се усмихна Рурк. Докато Ив диктуваше адреса, той извърна глава към тресящата се от силни удари врата. — А, ето го и подкреплението. Избърши сълзите си, скъпа. Не би искала да те видят да цивриш.

— По дяволите! — Ив плъзна окървавената си ръка по бузите си. Притисна импровизираната превръзка. — Дръж това. Можеш ли? — Откъсна и втория ръкав. — Няма да ме изоставиш.

— Скъпа Ив, никъде няма да ходя. — Лицето й, отново си помисли той, когато болката го прониза отстрани. — Пострадах по-тежко, когато бях на дванайсет години.

Тя добави втората превръзка, сложи ръката си върху неговата.

— Няма страшно. Ще се оправиш.

— Това се опитвам да ти кажа — промълви той, когато вратата се отвори с трясък. Униформените нахлуха с насочени оръжия, Пийбоди ги следваше.

— Повикайте линейка! — настоя Ив. — Да дойде медицински екип, по дяволите. Теренът е чист.

— Претърсете жилището — нареди Пийбоди. — Закопчайте този негодник. — Застана на колене до Ив. — Медиците идват. Много ли е зле?

Протегна ръка, приглади косите на Рурк.

— Раниха го отстрани. Загуби много кръв. Мисля, че я спряхме, но…

— Дайте да погледна. — Фийни приклекна до тях. — Назад, Далас. Отдръпни се, малката. — Избута я с лакът, внимателно повдигна превръзката с подръчни материали. — Раната е доста дълбока. — Погледна Рурк в очите. — Предполагам, че си бил раняван и по-тежко.

— Да. Както и тя.

— Ще се погрижим за това.

— Чисто е. — Макнаб прибра оръжието си и коленичи до Рурк. — Как си? — попита го.

— Бил съм и по-добре, но все пак победихме.

— Това е важното. Календър ще донесе кърпи от банята. Ще се погрижим за теб.

— Не се и съмнявам.

Когато понечи да се надигне, Ив отново се промъкна до него.

— Не се движи. Ще загубиш още кръв. Почакай…

— Сега ти млъкни — прекъсна я той, притегли я към себе си и силно притисна устни към нейните.