Нора Робъртс
Фантазии в смъртта (14)

14.

Рязко се надигна, освободи се от съня. За миг, само за един кратък миг, би се заклела, че почувства как острието прерязва гърлото й.

Разтърсена, посегна с ръка, почти очаквайки да усети топлината на собствената си кръв.

— Шшт. Всичко е наред.

Ръцете му бяха там, обгръщаха я като щит. Докато сърцето й все още препускаше неудържимо, тя се отпусна в тях, притисна се към него.

— Просто сън. У дома си. Аз съм тук.

— Добре съм. — Нямаше кръв. Нямаше смърт. — Не беше кошмар. Поне не точно. Знаех, че сънувам, но беше толкова реално. — Пое си дъх, после още веднъж. Бавно, заповяда си Ив. Бавно и спокойно. — Като в игрите. Загубваш представа кое е истина и кое — не.

Рурк повдигна брадичката й и очите й заблестяха на светлината на луната и звездите през стъкления покрив.

— Ние сме реални. — Докосна устните й със своите, сякаш за да й докаже. — Какво сънува?

— Бойното поле. Последната игра. — Последна за Барт, помисли си тя, но не и за нея. — Не играех. Само гледах. Наблюдавах внимателно. — Въздъхна, плъзна ръце по лицето си. — Без да вникнеш в подробностите, не можеш да видиш, да разбереш. Но остави в мен странно чувство, както много сънища.

— Защо?

— Мъртвите, умиращите, лицата им. Всички онези хора, които не съм познавала, преди да умрат.

В очите му, толкова ярки под звездното сияние, проблесна разбиране.

— Твоите жертви.

— Да. — Пронизващата болка в сърцето бе от съжаление или по-скоро примирение. — Не мога да им помогна, не мога да ги спася. А убийците все още са на свобода, продължават да убиват. Това е касапница. — Стаеният гняв се надигна в гласа й. — Залавяме ги, но няма край. Ние знаем. Всички го знаем. Винаги ще има други. Той беше там. Не можеше да не бъде.

— Баща ти.

— Но сега е един от многото.

Все пак не бе престанала да трепери леко и потърка ръце, за да ги стопли.

— Аз не участвам. Не играя. Не съм една от тях. Нито от убитите или умиращите, нито от убийците. Просто наблюдател.

— Така ги спираш — тихо каза той. — Така спасяваш онези, които можеш.

Част от тежестта падна от плещите й.

— Предполагам. Гледах Барт, докато се биеше. Знам какво ще се случи, но трябва да гледам, защото може да съм пропуснала някоя подробност. Може да видя нещо ново. Всичко става така, както го виждам. После Черният рицар, убиецът му, се обръща към мен. Гледа ме. Знам, че е просто сън, но изваждам оръжието си, защото той ще ме нападне. Усещам как земята под мен затреперва, усещам вятъра. Но единственото, което имам срещу проклетия меч, е малкият нож, който използвах преди толкова години в онази мизерна стая в Далас.

Ив сведе поглед към ръката си, сега празна.

— Имам само него, но този път няма да ми свърши работа. Мечът се стоварва, усещам и това. Само за секунда, преди да се събудя. — Въздъхна. — Понякога те ме задушават.

— Да. Знам.

— Убийци и жертви. Влизат в ума ти и никога не излизат напълно. — Тя обхвана лицето му. — Ще влязат и в твоя ум, защото не можеш просто да стоиш настрана и да гледаш как върша работата си. Не можеш да бъдеш безучастен наблюдател, както аз не мога. Аз съм в играта, винаги съм един от играчите. А вече и ти.

— Нима мислиш, че съжалявам за това?

— Един ден може и да съжаляваш. Не бих те упрекнала.

— Още щом те зърнах за първи път, разбрах, че си ченге. И знаех, без да мога да обясня откъде или защо, че ти ще промениш всичко. Никога няма да съжалявам за онзи миг, нито пък за който и да било следващ. — Той леко разтърси раменете й, което бе успокояващо като целувка. — Трябва да проумееш, че не си сама на бойното поле. А от онзи миг, онзи първи миг, и аз не съм сам.

— Някога мислех, че се нуждая от самотата. Може би наистина е било така. Но вече не е. — Тя го целуна по бузата. — И никога няма да бъде.

Нежно сля устни с неговите.

Това, което си даваха един на друг, заключваше всичко друго далеч от тях. Докосването, вкусът, подновеното обещание.

Той я прегърна, притегли я към себе си. Знаеше, помисли си Ив, просто знаеше, че се нуждае от прегръдка, че иска да усеща ръцете му около тялото си. Дланите му стопляха кожата й, толкова ласкави след кръвта и жестокостта от онзи сън. Устните му, бавните, нежни целувки й даваха спокойствие, утеха и обич.

Страстта щеше да се пробуди, знаеше го. Винаги я имаше помежду им, като тлеещ огън. Но засега той й даде това, което търсеше, което винаги получаваше от него. Утеха.

Дали той беше наясно какво означава тя за него, когато така се оставя в ръцете му? С пълно доверие.

Силата й, смелостта й винаги го изумяваха, както и непоколебимата й решимост да защитава онези, които вече не могат да се защитят. Тези мигове, когато позволяваше уязвимостта, съмненията и страховете й да изплуват, го задължаваха да се погрижи за нея. В тези мигове можеше да й покаже, че обича и цени не само смелото ченге, а жената — в цялата й същност. Тъмната и светлата й страна.

Нежно, сякаш докосваше рани, той галеше кожата й, отпускаше мускулите й, схванати от напрежението от деня и съня. Когато тя въздъхна, допря устни до сърцето й.

То биеше за него.

Под синкавата лунна светлина Ив се раздвижи в обятията му, надигна се, отново въздъхна, отдавайки се. Изцяло.

Пръстите й се плъзнаха през косите му надолу по гърба му и обратно. Спокоен ритъм, дори когато дишането й се учести и въздишката премина в стон.

Увлечена от тази тиха наслада, тя го притегли по-близо. Усети кожата му, устните му… Завладяна от тежестта му, от фигурата му, вдъхна от уханието му и бе готова да го приеме в себе си.

Телата им се движеха плавно и опияняващо. Всички усещания проблясваха в нея като светлина, докато докосваше лицето му в мрака.

Не всяка магия бе плод на фантазия, помисли си Ив. Тук имаше магия и чувстваше как тя пламва в тялото й, в ума и сърцето й.

— Обичам те, Рурк. Обичам те.

Магия, каза си тя, докато виждаше как любовта на сърцето му гори в очите му.

— А-гра.

„Любов моя“. С тази дума я издигна към блаженство.

 

 

На сутринта Ив изпи половината от първото си кафе на един дъх, сякаш от това зависеше оцеляването й. После въздъхна със същото спокойно задоволство, както предишната вечер под умелите ръце на Рурк.

Не можеше да отрече, че се бе разглезила, помисли си тя, когато остави кафето си и застана под душа.

Не знаеше как е успявала да влиза във форма всеки ден, преди да заживее с него… И да свикне с хубавото истинско кафе, черно, благоуханно и силно. Или как е живяла с жалкия, едва пръскащ душ в банята на апартамента си, преди да открие чудото на горещите разнопосочни струи, настроени на максимална мощност, които събуждаха всяка част от тялото й.

Хубави и дребни неща, които не бе познавала в живота си, като топлия, изпълнен с приятни ухания въздух, който я обгърна в кабината за сушене. Беше свикнала с хубавите неща, тези дребни неща, и вече рядко се замисляше за тях.

Излезе от кабината и забеляза халата, окачен на вратата. Къс, мек, яркочервен и вероятно нов. Не можеше да бъде напълно сигурна, защото съпругът й имаше навик да й купува хубави дреболии, без да го спомене.

Облече го, взе кафето си и се върна в спалнята.

Типична сутрешна сцена в дома им… Рурк пиеше кафе на мекия диван в хола и галеше блажено подремващия Галахад, докато преглеждаше сутрешните сведения от стоковата борса. Вече бе облечен, забеляза Ив, и навярно бе провел поне една конференция по линк или холографска среща, преди тя да отвори очи.

Щеше да я убеждава да закуси, освен ако на нея не й хрумнеше идеята за закуска. И най-вероятно щеше да изрази мнение, че сакото, което е грабнала от гардероба, не подхожда на панталона й.

Хубави неща, отново си каза тя. Дребни неща.

Техните неща.

Въпреки че рутината й даваше сигурност, реши, че понякога не е зле човек да я наруши.

— Какво ти се хапва? — попита Ив.

— Моля?

Той извърна глава, отклонявайки вниманието си от екрана към нея.

— Какво искаш за закуска?

Мъжът й изненадано повдигна вежди.

— Да си виждала жена ми? — пошегува се той. — Преди малко беше тук.

— Само заради това ще ядеш каквото ти сервирам.

— Сега говори като жената, която познавам и обичам — каза той на Галахад. — Все пак…

Рурк стана, отиде при нея. Завъртя я, наведе я назад и последва целувка, която би била по-уместна в знойна нощ, отколкото в слънчево лятно утро.

— Е, все пак си ти. Познавам тези устни.

— Продължавай така и няма да вкусиш друго тази сутрин.

— Това ми стига.

Тя го смушка закачливо и го побутна назад.

— Нямам време да се боричкам с теб. Имам съдебни заповеди за уреждане, заподозрени за разпитване, убийци за залавяне.

Програмира гофрети, микс от горски плодове и още кафе. Предполагаше, че Рурк вече е нахранил котарака, но добави и купичка мляко. Галахад се нахвърли върху него като пума.

— Така няма да ни досажда — каза тя, когато седна.

— Това се казва хубава семейна закуска. — Той взе едра къпина от чинията си и я пъхна в устата й. — Изглеждаш отпочинала. Нямаше ли повече сънища?

— Нямаше. Нещо ме отпусна и ме избави от тях. — Ив взе малина, подаде му я. — Но помислих върху онзи. Сънищата са подсъзнателна уака-уака.

— Малко известен психологически термин.

— Както и да е. Мога да си обясня по-голямата част, не е твърде трудно за разгадаване. Но щом вече имам главен заподозрян, за какво беше фантастичният герой, който убива Барт в съня? Може подсъзнанието ми просто да е следвало играта, а може и да ми казва, че греша.

— Не е зле да попиташ Майра.

— Може би. Ако имам време. Когато получа заповедите, обиските ще отнемат голяма част от деня. За претърсване на три жилища е нужно още време, още хора.

— Майра може да ти даде и други основания да искаш тези заповеди.

— Да, ще я запазя за резерва. Убиецът е познавал рутината на Барт, това е най-важното. Знаел е как прекарва времето си у дома, за което е нужна близост. Както при нас — обясни Ив и размаха пръст между тях. — Както аз знаех, че ще те видя да седиш тук, когато изляза от банята. Да пиеш кафе, да галиш котарака, да следиш движението на акциите и сутрешните новини. Това правиш сутрин. Понякога с известни отклонения, ако се наложи, но най-голяма е вероятността да бъде така.

— Хм. — Рурк си отряза парче гофрета. — И убиецът е заложил на най-голямата вероятност.

— Шансовете са били добри. Също както аз залагам на това, че който го е убил, е предприел този ход, за да заеме президентското му място в „Ю-Плей“. Смъртта на Барт оставя празнота и част от ползата е възможността някой да я запълни.

— Вече си по-склонна да вярваш, че е един от тримата, отколкото двама или всичките.

— Все още не изключвам и тази вероятност, но да убиеш свой отдавнашен приятел, партньор, е най-висшата форма на предателство.

Той кимна.

— А който е способен на този вид предателство, не би се доверил лесно на друг човек.

Ив размаха вилицата си във въздуха.

— Едно е неоспоримо. Тези хора живеят, като създават сценарии и обмислят всички стъпки. Този избор води до този резултат, следващият — до друг. Мисля, че убиецът е преценил плюсовете и минусите от привличането на съучастник.

— Ако другият прояви слабост, допусне грешка, отправи заплаха, създава нов проблем. Трудно е да убиеш още един партньор — отбеляза Рурк. — Тогава другите двама попадат в светлината на прожекторите. Но… — Той също я познаваше. Рутината й, начина й на мислене. — Все пак се страхуваш, че това може да се случи.

— Зависи какво може да бъде спечелено или загубено… И колко удовлетворение и самочувствие е донесло първото убийство. Когато някой се смята за по-умен, по-талантлив или просто по-прав от другите и таи в себе си тази потребност, става много, много опасен.

 

 

Ив опита първо с Шер Рио. Прокурор Рио бе друга нейна приятелка и в по-широк смисъл, можеше да се нарече партньорка. Аз ги хващам — помисли си тя, докато напредваше през сутрешното движение, — ти ги пращаш в кафеза.

Когато се обади в офиса на Рио, узна, че е в Централата във връзка със случая на Рейник.

Бързо го бяха разкрили, реши Ив и пое на запад, далеч от Бродуей и тълпите, които несъмнено прииждаха там.

Или „пицата“ щеше да натопи „тръбния ключ“, заключи тя, или обратното. Единият щеше да сключи сделка, а другият — да понесе цялата тежест.

И това трябваше да бъде достатъчно.

Остави гласово съобщение на линка на Рио и поиска среща веднага щом приключи със споразумението, но се изненада, когато завари Шер вече да я чака с чаша кафе на стола за посетители.

— Мислех, че ще се забавиш повече — отбеляза Ив.

— Обадиха се малко след два сутринта, когато твоите момчета решили да прекъснат любовната нощ на щастливата двойка. Документирали са всичко. — Рио се протегна, разкърши рамене. — Тя се измъкнала и отишла при него около осем. Загасили лампите някъде към полунощ. — Прозина се, прокара пръсти през бухналите си руси коси. — Двамата излязоха доста глупави. Дори не са си направили труда да включат защитните екрани на прозорците. Твоите хора са погледали интересно шоу, преди лампите да угаснат.

— Обзалагам се, че съпругата е натопила любовника.

— Направо го закопа. Първо, разбира се, опита с обичайното обяснение. Потърсила утеха след загубата. — Рио широко отвори очи, запърха с мигли. — „О, господи, той е убил мъжа ми!“ Шок, изумление, сълзи. Както и да е. — Сви рамене. — Изтръгнали са подробни самопризнания и от двамата и аз спестих доста пари на данъкоплатците. Тя ще излежи солидна присъда, той — двойна. — Повдигна пръст, преди Ив да проговори. — Да, може би щяхме да осъдим и двамата до живот, ако имаше процес, но ще се задоволим с това. Не е лошо за начало на деня.

Би могла да поспори — заради принципа, но Ив се нуждаеше от благоразположението на Рио.

— Трябват ми три заповеди за обиск.

— За какво?

Ив програмира кафе за себе си, седна и й обясни всичко.

Рио намръщено потупа с пръсти по чашата си.

— Нямаш веществени доказателства срещу никого от тях?

— Затова са ми нужни заповедите. За да намеря.

— Всъщност не знаеш какво търсиш.

— Но когато го открия, ще разбера. Аргументите имат тежест, Рио. Мотив, средство, компютърни умения… И познаване на жертвата отблизо, на дома, навиците и охранителната система. Добави и че според собствените им показания, и тримата знаят всички подробности за играта.

— Имат алибита.

Ив поклати глава с пренебрежение.

— Не са солидни. Не могат да бъдат доказани. Не си видяла обстановката. Аз я видях. Там е като кошер с пчели, бръмчащи навсякъде. За пет минути се стига пеш до местопрестъплението. Всеки би могъл да се измъкне за час, без никой да разбере. А дори и някой да узнае, убиецът навярно е имал резервно алиби. Така разсъждават те — причини и следствия, действие и ответна реакция. Профилът на Майра добавя още нещо. Познавал е убиеца си.

Рио въздъхна.

— Мога да го уредя. Според теб, досега оказват съдействие?

— О, да.

— Винаги можеш да поискаш да огледаш жилищата им, за да видиш как ще реагира всеки от тях.

— И да им дам време да се отърват от онова, което бих могла да намеря.

— Мога да го уредя — отново каза Рио. — И наистина се надявам да се докопаш до нещо. — Тя стана. — Знаеш ли колко неудобен е този стол?

— Да.

Рио се засмя, потърка уморените си сини очи.

— Въпреки това, ако се беше забавила още две минути, щях да заспя на него. Адски се нуждая от сън. Ще се видим ли довечера? На партито на Надин?

— Ще бъда там.

— Ще трябва да се наплескам с доста грим, за да изглеждам поне наполовина човешки. Ще ти издействам заповеди — добави тя, преди да излезе.

— Благодаря.

„Една грижа по-малко“, каза си Ив и се запъти да измъкне Пийбоди от бюрото й.

— Да отидем да поговорим отново със Сиси.

Докато вървяха към ескалатора, забеляза Рейник до автомат за закуски и напитки.

— Добра работа, детектив.

— Благодаря, лейтенант. Дженкинсън ги води да оформят документацията. — Извади доста суха баничка от автомата. — Знаеш ли, оказаха се двама тъпаци. Даже не беше изхвърлил телефона, от който й се е обадил, преди да излезе и да халоса мъжа й, а кутията от пицата не беше смляна в кошчето за рециклиране. А тя? Купила си еротично бельо онлайн два часа след като й съобщили, че съпругът й е мъртъв. Заради тази глупост трябваше да получат повече от десет и двайсет години.

— Едва ли ще излязат по-умни. Добра работа — отново каза тя. — Не искам с Дженкинсън да разпространите записа от наблюдението из отдела.

— Жалко, защото може да са глупави, но са дяволски гъвкави.

Ив сдържа усмивката си, докато стъпи на ескалатора.

— Нали не подозираме приятелката — Сиси? — попита Пийбоди.

— Не. Един от партньорите е, но тя може да знае повече, отколкото си мисли. Дадохме й малко време да се опомни. Искам да поразровим паметта й, впечатленията й.

Откриха Сиси у дома, в малък подреден апартамент, който делеше с три златни рибки в кръгъл аквариум.

Ив се запита що за хора гледат рибки в дома си. Нима им харесваше да се взират в тях, докато кръжат из аквариума с онези странни ококорени очи? Какво ги привличаше?

— Взех си няколко дни отпуск. — Сиси седеше на удобен стол с висока облегалка. Беше вързала косите си на конска опашка и не си бе направила труда да сложи грим. Изглеждаше бледа и уморена. — Все още не мога да се върна към нормалния си живот. Струва ми се, че ако го направя, ще изглежда, че Барт не е означавал достатъчно за мен, за да си остана у дома. А означаваше.

— Поговори ли с психолог?

— Не. Мисля… Мисля, че не съм готова да се почувствам по-добре. Звучи глупаво.

— Не, не е така — увери я Пийбоди.

— Не знам дали връзката ни щеше да продължи. Искам да кажа, нещата вървяха добре и смятам, че може би… Но не зная и не преставам да мисля за това. Дали щяхме да заживеем заедно? Или дори да се оженим? Не зная.

— Говорили ли сте за това? — попита Ив. — Да се съберете?

Сиси едва успя да се усмихне.

— Заобикаляхме темата. Мисля, че никой от двама ни не беше готов. Ако бяхме продължили да се виждаме още няколко месеца, щяхме да заговорим сериозно за това. Не бързахме, нали разбирате? Мислехме, че имаме предостатъчно време.

— Всеки е имал свои интереси — подкани я Ив. — Свои навици и приятели.

— Вярно е. Преди време имах приятел и той ме задушаваше. Сякаш, ако не бяхме заедно двайсет и четири часа в денонощието, значи не държа на него достатъчно. С Барт не беше така. Правехме много неща заедно и той харесваше приятелите ми, а аз — неговите. Но не беше нужно да сме един до друг във всяка минута.

— Разбирала си се добре с партньорите му. Най-близките му приятели.

— Да. Те са страхотни. Добре че беше така — добави тя с усмивка, която стопли уморените й очи. — Не мисля, че щях да бъда момичето на Барт, ако не харесвах приятелите му, а те — мен.

— Така ли?

— Е, те са като семейство. Някои хора срещат неодобрение в семейството. Мога да ви разкажа за сестра си. — Сиси нежно присви очи и Ив съзря част от чара и енергията, които навярно бяха привлекли Барт, да проблясват през скръбта. — Но предполагам, че… Не знам, когато избираш семейството си, е различно. Може да имате разногласия и спорове, но винаги се застъпвате един за друг. Така е и със сестра ми, дори когато съм й страшно сърдита.

— Естествено е Барт понякога да е бил сърдит на партньорите си.

— Може би, но не истински. Поклащаше глава и казваше: Господи, откъде й хрумна тази идея на Сил? или Защо Бени прави това?, или Този път Вар се увлече.

— Разговарял е с теб за тях, така ли?

— Разбира се. Аз бях нещо като отдушник за него, след като е имал няколко тежки дни. Знам, че работеха доста усилено върху нов проект. Много часове, дълги изпробвания. Спречкваха се понякога, както се случва при подобни обстоятелства, особено когато хората са изнервени.

— Нещо по-конкретно? Всяка подробност може да помогне — обясни Ив, а Сиси прехапа устни. — Едно нещо може да доведе до друго, да ни даде по-добра представа.

— Добре. Знам, че преди две седмици беше сърдит на Сил. Нищо сериозно, но я смъмрил, че е превишила бюджета за маркетингова кампания. Сопнала му се, че била вложила много време и труд, и мислела, че си струва. Нищо особено. Тя избухва, но Барт не е такъв… Не беше.

Сиси въздъхна и поклати глава.

— Каза, че са си крещели, но той никога не крещи… Не крещеше истински, така че по-скоро е била тя. Но се помириха, както винаги — продължи Сиси. — Купи й цветя. Обичаше да подарява цветя. А с Вар имаха някакви разногласия за посоката на тази нова игра. Нещо техническо, затова Барт не можа да ми обясни какво. Каза само, че няма да се отклонят от дейността си и че не е нужно всичко да достига пълния си потенциал. Звучи странно, нали?

— Да. Какво имаше предвид?

— Не знам. Каза само, че „Ю-Плей“ се занимава с игри и нищо друго. Понякога беше малко инат. Не често, но беше… Ала го правеше някак сладко.

— А между него и Бени имаше ли някакво напрежение?

— Приятели са толкова отдавна. Често се заяждат един с друг, дразнят се. Както миналата седмица, когато бях у тях и щяхме да гледаме филм след работа. С Бени изпробваха една от игрите и бяха наравно, но Барт просто го срази с един замах. После дълго му го натяква. Случва се постоянно, но мисля, че преумората беше започнала да си казва думата, защото Бени се ядоса, видях го. Каза, че може следващия път да премерят сили в реалния живот, и си тръгна. Барт само се засмя. Споменах му, че е засегнал чувствата на Бени. — Тя сви рамене. — Момчешки работи. Глупави момчешки истории.

 

 

— Приятна жена — отбеляза Пийбоди, когато се върнаха в колата. — Знам, че е безсмислено да гадаем, но смятам, че щяха да останат заедно. Личи си, че е бил сериозно момче.

— Да. И вече ми се струва малко по-нормален. Сърди се на приятелите си, понякога се спречкват.

— Никоя от кавгите не е била толкова жестока, че да доведе до убийство.

— За него — не. Не можем да бъдем сигурни за приятеля. Сил… Барт поставя под съмнение авторитета и способностите й. Вар… Отхвърля идеята му за промяна. Бени… Срива самочувствието му, като му натяква, че го превъзхожда по компютърни способности. За нас това говори, че е естествен, че двама от партньорите му са поискали нещо, с което не се е съгласил, а третият е бил унижен пред друг човек. Малко вероятно е тези инциденти да са били първи по рода си, но е възможно за един от тях това да е била последната капка, преляла чашата.

— Ние с теб понякога спорим и се е случвало да ме затапиш и сриташ. Но аз не кроя план за убийството ти. Поне засега.

— Сигурно си си представяла как сритваш задника ми.

Пийбоди вдигна поглед към тавана на колата.

— Да си представяш не е нарушение на закона или правилника на който и да е отдел.

— Именно. Трябва да си определен тип или някакъв внезапен инцидент да те накара да превърнеш фантазиите си в реалност. — Ив забарабани с пръсти по волана, докато шофираше. — Всички се вписват в профила според мен. А превръщането на фантазиите в реалност е това, което се опитват да правят всеки ден. Още една крачка — и става абсолютна реалност.

Погледна към линка на таблото и се усмихна, когато прочете съобщението на дисплея.

— Рио е уредила заповедите. Събери три екипа — нареди тя на Пийбоди.

— Аз ли?

— Да виждаш още някого тук?

— Не, но…

— Във всеки екип да има по един компютърен специалист. Ние ще ги наобиколим. Искам да конфискуват всички оръжия. Дори играчките. Всички дискове да бъдат прегледани на място, всички компютри и комуникации — проверени. — Бързо изреди списъка, докато Пийбоди записваше задачите на джобния си компютър. — Ако открият каквото и да е съмнително за някого от тях, да го доведат. Искам изследване на ваните, мивките и тръбите за следи от кръв. И проверка на всички андроиди във всяко от трите жилища.

— Добре. — Пийбоди преглътна и кимна. — Схванах.

— Погрижи се. Ние с теб ще се отбием в „Ю-Плей“ да уведомим партньорите. Кажи на отговорника на всеки екип да вземе заповедта за своето място.

— Разбрано. Далас, наистина ли мислиш, че ако един от партньорите на Барт го е убил, би държал веществени доказателства в дома си?

Ив се сети за най-обикновената кутия от пица.

— Случва се.