Нора Робъртс
Фантазии в смъртта (12)

12.

Имаше време, помисли си Рурк, не твърде отдавна, когато няколко часа в полицейско управление бяха нещо, което старателно и упорито би избягвал. Сега прекарваше толкова часове тук, че знаеше към кои автомати за напитки да не посяга, кои ескалатори са бавни и често претъпкани и колко скапано е полицейското кафе навсякъде в сградата.

Животът му бе взел рязък и странен обрат в първия миг, когато бе зърнал едно ченге с твърде широко палто и ужасно грозен сив костюм. Оказа се неговото ченге…

Потърка копчето от този костюм, което носеше в джоба си за талисман и сантиментален спомен.

Ив се беше появила в живота му в момент, когато бе започнал да вярва, че е изживял всичко, което си струва, поне веднъж. Дали се бе чувствал отегчен, запита се той, докато стъпваше на един от ескалаторите за слизане. Не, не отегчен, а може би малко неспокоен, непримирим и определено неудовлетворен поради причини, които тогава не можеше да назове.

Откакто я бе срещнал, всичко се бе променило, беше станало кристално ясно. Не можеше да каже как всяко нещо си бе дошло на мястото. С Ив нищо не беше лесно, но парчетата бяха започнали да се подреждат. Някои от тях изискваха компромиси — и от двете страни, и вероятно щяха да продължат, докато картината им все повече добиваше завършеност.

Размина се с две ченгета, които се качваха, влачейки мъж, кльощав като чироз, а той гръмогласно и непрестанно протестираше:

— Някой ми е пробутал онзи портфейл. Имам врагове. Бягах, щото гонех автобуса. Приличам ли ви на джебчия?

„Приличаш, и още как — помисли си Рурк, — и щом не те бива да отмъкнеш един портфейл, без да те усетят, заслужаваш си деветдесетте дни на топло“.

Ив не би споделила това мнение. Нещастникът заслужаваше наказанието не защото го бяха хванали, а заради самото деяние. През повечето време Рурк се съгласяваше с нея и всъщност постепенно бе преминал от нейната страна на закона. Но малко бързина с пръстите не беше излишна… Е, всеки трябваше да изкарва прехраната си по някакъв начин, дори уличен крадец.

Не можеше да не знае това.

Влезе в отдел „Убийства“, където звуците, гледките и миризмите му бяха познати колкото тези на собственото му работно място.

Детектив Бакстър бе застанал до бюрото си и приглаждаше вратовръзката си. Изведнъж се спря и повдигна ръка към слепоочието си за поздрав.

— Лейтенантът е в офиса. Блъска си главата да открие защо някой е загубил своята.

Рурк прие черния хумор с досада.

— За цял ден това ли успя да измислиш?

— Вече използвах всички добри остроумия. Впрочем смяната ми свърши преди цял час. Мозъкът ми е малко… не на мястото си.

— Това беше по-добро, донякъде. Къде е момчето ти?

— Изпратих го да си върви у дома, а аз останах да довърша докладите и другата досадна работа. Има среща.

— Така ли?

— Да, нашият Трухарт най-сетне се престраши да покани една червенокоса сладурана от архива. Излизаше с друга, но не се получи. Нещата рядко потръгват между ченгета и цивилни. Тук присъстващите са изключение… Както и да е, ще хапнат, ще изгледат някой филм и ще се разделят с приятелско ръкостискане. Момчето е като охлюв, когато става дума за свалки. Иначе схваща бързо.

— Приличате си.

— Да, кой би предположил? Всъщност след малко изчезвам. И аз имам среща, но се надявам да стисна не само ръката на мацката в края на вечерта.

— Дано имаш късмет.

— Не е въпрос на късмет, а на талант.

Бакстър отново докосна слепоочието си, преди да се отдалечи.

Рурк се усмихна и размишлявайки върху концепцията за свалките и срещите, влезе в офиса на Ив.

Тя стоеше срещу таблото, с ръце на кръста.

— Компютър, запамети и копирай всичката информация на домашния ми компютър.

— Удобен момент.

— Имам нужда от малко време за размисъл.

— Ето копие за теб. Подпечатано и регистрирано.

Ив го взе.

— Колко сме официални.

— Нищо подобно. Можеш да поразмишляваш по пътя.

— Имам още едно-две неща за…

— Могат да почакат — прекъсна я той. — Искам вечеря.

Тя извади „Деринджър“-а от джоба си. Рурк послушно вдигна ръце, предавайки се.

— Не стреляй. Не съм въоръжен.

— Вярвам ти.

Той само се усмихна.

— Можеш да ме претърсиш по-късно. Умна малка играчка. Откъде се взе?

— Сувенир от Пийбоди и Макнаб. — Повдигна го нагоре. Малък е, но коварен… Също като мен.

Той се засмя и пристъпи напред да го огледа по-отблизо.

— Има един сериал от телевизията, каквато е била преди век. Как се казваше? Във всеки случай, действието се развива в Дивия запад и героят е наемник, стрелец срещу заплащане. Носи същия пистолет.

— Сигурно не взема много скъпо.

— Има и голям, но този е…

— За резерва.

— Точно така. Трябва да изгледаме някой епизод, когато имаме свободно време. А сега, лейтенант, да изчезваме, както би казал Бакстър.

— Добре де… — Ив събра записките си. — Ти ще караш, аз ще мисля.

— Подозираш някого от тримата му приятели, съдружниците — каза Рурк, докато се придвижваха надолу към подземния паркинг.

— Най-лесен достъп до личното му пространство, най-голяма изгода, най-добро познаване на навиците на жертвата, рутината му, самия бизнес и играта в центъра на всичко.

— Клониш към един от тях. — С огорчение и мрачно примирение, което той знаеше, че е споделено, се промъкнаха в претъпкания асансьор. — Подозираш единия повече от другите — продължи Рурк, докато се бореше за място в кабината, в която миришеше на варен лук и застояла пот. — Кого?

— Все още изграждам теорията. Освен това, не се играе така. — Тя отби атаката. — Ти на кого би се спрял?

— Трудно е да си представя, че който и да е от тримата е способен на това. Не ги познавам особено добре, но представата ми за тях просто отхвърля тази идея.

— И защо по-точно?

— Предполагам, че заради начина, по който са влезли в съдружие. Дългогодишни приятели са.

— И ти си имал такива — изтъкна Ив. — В Дъблин.

— Да, и въпреки че измамата не беше нещо чуждо за никого от нас в играта ни, не бихме се наранили.

— Да, това е едно от нещата, върху които размишлявах днес. За приятелствата — дългогодишни, кратки, какво може да се обърка в тях и защо. Приятелите си помагат и се допълват, добре, но е възможно под повърхността да се таи нещо, което разяжда. Добави пари, секс или засегнато самочувствие към цялата картина — и това нещо може да изригне.

— Нито съм от хората, които гледат на живота през розови очила, нито се съмнявам в инстинктите ти. — Стъпките им отекваха, докато вървяха през паркинга. — Все пак виждал съм ги четиримата заедно, слушал съм как си общуват и как Барт говори на другите.

— Е, обзалагам се, че и жената с пицата в началото на брака си също би могла да каже доста хубави неща за съпруга си, чиято смърт после е пожелала.

Рурк поклати глава донякъде с насмешка, донякъде с примирение.

— Отново се връщаме на това, а?

— Имам предвид, че взаимоотношенията се променят, хората се променят… Понякога едно събитие, едно действие или поредица от действия просто могат да вбесят някого. — Когато стигнаха до колата, тя се настани на предната седалка и изчака Рурк да седне зад волана. — Да поиграем на една игра. Ще я наречем Логически изводи. Ако трябва да избираш кой от партньорите и приятелите е убил или поръчал убийството, кого би посочил и защо?

— Добре. — Ако не друго, помисли си той, поне щеше да постигне някаква обективност. — Първо, ако един от тях сам е извършил убийството, Сил няма нужната физическа сила.

— Е, може би се лъжеш… Тя, както и другите, редовно практикува бойни изкуства, техники за самозащита, боравене с оръжия… Всъщност има черен колан по карате и тренира за такъв по таекуондо.

— Е, добре. Не бива да съдим само по мускулите.

— По-пъргава е, по-бърза и по-силна, отколкото изглежда. А самото оръжие може да й е дало допълнителна сила. Може да е жена и да е слаба, но това не я изключва от заподозрените.

— Замахът е бил отвисоко, но може да е стъпила върху нещо или да е отскочила…

— Ето, вече започваш да мислиш в правилната посока.

Той леко я стрелна с поглед.

— Не мога да си го представя, но нека засега се съгласим, че не можеш да я изключиш. Същото се отнася и за Вар. Физически е толкова способен да го извърши, колкото останалите, предполагам.

— Правилно.

— Иначе, според мен Вар и Барт бяха двете части на едно цяло.

— На някои хора им омръзва да бъдат част от нещо и искат да станат цялото.

— Типично ченге — промърмори той. — И двамата се грижеха за бизнеса, занимаваха се с продажбите, разпространението, маркетинга, колкото и с творческата страна. Обсъждаха заедно сметки и баланси, доизглаждаха концепциите си за развитие, разрастване, такива неща. Веднъж Барт ми каза, че когато са срещнали Вар, и последното парче е дошло на мястото си. Знам как е.

Ив изпъна крака, спокойна, докато той си проправяше път през претовареното движение.

— А ако имат разногласия?

— Не мога да ти кажа как са ги изглаждали, защото не съм участвал. Но никога не съм чувал Барт да изразява някакво раздразнение във връзка с това.

— Ще се съгласим, че убитият е бил лоялен към всички и доволен от положението. Но това не означава, че Вар и другите също са били доволни.

— Има значително по-чисти начини за разваляне на партньорство и промяна на положението.

Ив се усмихна самодоволно.

— Има и по-лесни начини да се отървеш от съпруга си, отколкото да разбиеш черепа му с тръбен ключ.

— Мисля да се погрижа всички инструменти, които имаме в къщата, да бъдат заключени… Остава Бени. Според мен той е най-големият интелект от четиримата. Обича да прекарва времето си в проучване на детайлите, да вниква в дълбокия смисъл на една игра и причините да бъде играна. Проучва митове, истински престъпления, исторически личности, войни, битки и стратегии за добавяне на нови пластове към играта.

— Добър е с подробностите, стратегиите и изкуството на войната.

— Не може сериозно да вярваш…

— Просто изтъквам фактите. — Тя извади джобния си компютър, добави нещо към бележките си. — А те сочат, че всички са имали средство и мотив и лесно биха могли да си уредят възможност. Всъщност тримата или двама от тях може да са го планирали заедно.

— С каква цел? — попита Рурк. — Вероятно „Ю-Плей“ бързо ще увеличи продажбите си благодарение на любопитството и жаждата на обществото за скандали. Но без Барт скоро ще изпаднат в застой, поне за известно време. Той беше, от гледна точка на бизнеса, спойката, която свързваше тези четири части в едно продуктивно цяло.

Ив кимна и го изгледа съсредоточено.

— Съгласна съм. Но това не би могло да противостои на онази дълбока, обсебваща ярост, която само много близки хора могат да изпитват един към друг. Тези четиримата са били близки.

— Като семейство.

— А има жестоки убийства, извършени от член на семейството.

— Всъщност ще наредя да изнесат всички инструменти от къщата и да ги откарат надалеч.

Той зави към свободно място за паркиране и Ив се намръщи.

— Какво става? Мислех, че си отиваме у дома.

— Явно си била толкова погълната от играта, че не си забелязала къде се намираш. Не казах „у дома“ — напомни й Рурк. — Казах на „вечеря“.

— Не съм добавила последните разкрития към докладите си и не съм довършила справките. Трябва да направя пълна серия справки за…

Той слезе, без да я доизслуша. Заобиколи и отвори нейната врата.

— Хайде, лейтенант, отложете всичко това за час. Толкова хубава вечер е. Време е за малка разходка и хапване.

— Виждаш ли, ето така хора, които са близки един с друг, си нанасят удари под кръста.

Той хвана ръката й и я целуна.

— Един час почивка няма да ни затрие.

— Трябва да прегледам сценариите за играта на диска.

— Елиминирах половината. Търсиш такъв, в който се използват мечове. Има само два. „Поход-1“ и „Узурпаторът“. В другите оръжията са по-съвременни.

— Все пак…

Ив замълча. Той забеляза как раздразнението й отшумя, когато най-сетне обърна внимание на обстановката. Видя усмивката й да разцъфтява от изненада и задоволство пред входа на малката уютна пицария.

— „Полумби“. Не съм идвала тук от години. Не се е променило.

— Хубаво е, когато някои неща си остават непроменени, нали? Ти ми сподели, че си дошла тук, когато си пристигнала в града. Тук си изяла първото си парче нюйоркска пица, наблюдавайки минувачите. И си била щастлива. Свободна.

— Чувствах, че животът ми най-сетне може да започне, докато седях в ъгъла до прозореца. Никой не ме познаваше. Нямах нито приятели, нито гадже. Бях съвсем сама. И беше невероятно.

Тя го погледна топло с кехлибарените си очи и за миг сякаш никой друг не вървеше по тротоара, освен тях двамата.

— Сега нещата са различни. Промениха се за добро. Но е хубаво, че това място си е същото. — Този път тя хвана ръката му, здраво преплете пръсти с неговите. — Да вървим да хапнем пица.

Не седнаха на бара, а на малка маса за двама, на ниски табуретки с изтънели тапицерии.

Можеше да избере всяко друго място, помисли си Ив. С едно щракване с пръсти можеше да уреди маса в най-луксозния ресторант в града. Някъде с костюмирани сервитьори, отбрани вина и темпераментен готвач, който създава сложни кулинарни шедьоври.

Но вместо това я бе довел в претъпкана, шумна пицария, където масите бяха така плътно наредени, че лактите на клиентите се удряха едни в други и във въздуха се смесваха миризми на подправки, лук и евтино вино.

Така й бе подарил един спомен.

Когато поръчаха, тя опря брадичка на дланта си. Да, сега нещата бяха различни. Не изпита никакво смущение, когато се загледа в него с влюбен поглед.

— Да не си купил това заведение?

— Не. Някои неща трябва да си останат такива, каквито са били. Но ще го държа под око, в случай че собствениците решат да се пенсионират или да го продадат.

Значи можеше да си остане същото заради нея — дори ако отново минат години, докато дойде тук.

— Явно днес е ден за подаръци. И аз имам един за теб.

— Наистина ли? Какъв?

— В чантата с папките ми има бисквитка… Много вкусна, надписана специално за теб.

— Каква бисквитка?

Тя му се усмихна.

— Голяма, с много шоколад. Надин се отби. Сама си е виновна, че е научила ченгетата от общото помещение да бъдат подкупвани със сладкиши, но успя да се промъкне и при мен.

— Искала е информация за разследването?

— Този път — не. — Бирата беше бутилирана, което я правеше по-малко съмнителна от виното. Ив взе своята веднага щом сервитьорката я сложи на масата. — Спомена, че Барт й е гостувал два пъти в предаването, и мисля, че навярно щеше да прояви повече любопитство, ако не беше толкова нервна.

— Книгата й излиза тази седмица.

— Точно така. Кога щеше да ми напомниш за премиерата й?

— Утре — усмихна се той и отпи глътка бира. — За да ти дам по-малко време да се оплакваш и недоволстваш, че трябва да ходиш на парти, когато водиш важно разследване.

— Не се оплаквам и не недоволствам.

— Всъщност нервничиш и мърмориш, но в такава прекрасна вечер реших да се изразя по-деликатно.

Тя се усмихна. Нямаше смисъл да отрича нещо, което бе истина.

— Предполагам, че вече си избрал тоалета ми.

— Набелязал съм нещо, но естествено, ти може да предпочетеш друго. — Рурк леко погали ръката й. — Не е зле тази вечер да прегледаш гардероба си и да помислиш.

— Да, ще го направя. Трябва да отида. Искам да кажа, ако разкрия случая, ще намеря време да се появя за малко.

— Ако разкриеш случая, предполагам, като потвърдиш, че е един от тримата, няма да си имаш работа със закоравял престъпник, така че ще ти е по-лесно. Дълбоко в себе си, те са просто геймъри.

— Един или няколко от тях са убили друг геймър по много изобретателен и грозен начин — напомни му тя. — Но наистина мисля, че ще мога да се справя…

— Тогава ми кажи, защо толкова бързо се съгласи да отидем на премиерата на Надин? Това не е обичайното ти отношение към подобни събития.

Ив въздъхна, докато им поднасяха пиците.

— Защото Надин наистина изглеждаше, сякаш е на път да се побърка. Адски се е притеснила за книгата си. Мисли, че може да е скапана, и подобни глупости. И тази липса на самоувереност не е нещо обичайно за нея.

— Вложила е много труд, а и за нея това е нова област.

— Знам. — Ив сви рамене и отпи още бира. — Затова трябва поне да ме види там, да й дам морална подкрепа. Което е едно от досадните неща в приятелството.

— Това е моето момиче.

Ив се засмя и посегна към пицата. Затвори очи. Сякаш видя себе си, съвършено ясно, да похапва преди много време, седнала до прозореца, докато Ню Йорк и всичките възможности, които предлагаше, сновяха, фучаха и нервно се разминаваха отвъд стъклото.

Отвори очи и усмихнато се вгледа в любимия си мъж.

— Пиците все още са страхотни.

Прав беше, помисли си тя, когато отново излязоха навън. Час почивка бе прояснил мислите й, подобрил настроението й и я бе заредил с енергия за следващите стъпки.

— Искам да се отбия до „Ю-Плей“, преди да се отдалечим от центъра.

— Сигурно вече са затворили — каза той, докато вървяха, хванати за ръце. — Мога да ти помогна, ако си решила да проникнеш с взлом.

— Никой не говори за проникване с взлом. Впрочем изобщо не искам да влизам.

— Тогава?

— Предполагам, че сградата е затворена, но се питам дали е празна.

Рурк изпълни желанието й, пое през натовареното движение и продължи навътре към централната част. Лятното слънце удължаваше деня и сипеше златисти отблясъци. Жегата леко бе отстъпила на слаб вечерен полъх.

И туристите, и онези, за които този град беше дом, се възползваха, изпълвайки улиците и тротоарите с разголени крака и ръце. Ив се загледа в жена, чиито руси коси се вееха зад нея, докато дългите й нозе с приятен загар пъргаво крачеха без усилие, запазвайки равновесие върху тънки като шишове за плетене токчета.

— Как го правят? — Тя посочи удивено към блондинката. — Как жените и някои особено талантливи травестити вървят по улиците на тези токчета? Да не говорим, че някои тичат като газели…

— Предполагам, че е резултат от доста практика, може би дори при газелите.

— А ако престанат? Ако жените възнегодуват и заявят: „По дяволите, няма повече да носим тези глезенотрошачки!“, дали садистите, които измислят такива модели, ще се откажат от тях?

— Съжалявам, че трябва да ти го заявя, но жените никога няма да възнегодуват. Всъщност повечето от тях, изглежда, харесват този стил.

— А вие го харесвате, защото така дупето се поклаща предизвикателно.

— Признавам вината си.

— Все още мъжете владеят света. Не разбирам това.

— Без коментар, защото каквото и да кажа, би прозвучало неуместно. Права се оказа за сградата. — Той спря на паркинга пред склада. — Затворена несъмнено, но не и празна.

Ив се загледа в проблясващите стъкла, облени от лъчите на залязващото слънце. Сенките и заслепяващата светлина в някои кътчета… Да, вътре имаха нужда от изкуствено осветление. Предполагаше, че тримата сега ще искат да бъдат заедно в това пространство. За утеха може би…

— Сериозно ли си ги представяш, че стоят вътре и обсъждат как са успели да извършат убийство и да им се размине, и какви стъпки да предприемат по-нататък?

— И това е вероятно… — Тя наклони глава и изпитателно се вгледа в него. — Не го одобряваш, защото ги харесваш и виждаш по нещо от себе си във всеки от тях. А и защото ти никога не би убил приятел или невинен човек… Затова и не ти допада идеята, че някой от тях го е направил.

— Може би имаш право. Но и двамата сме убивали, Ив, и щом го извършиш веднъж, разбираш, че да отнемеш човешки живот не е игра. Само някой превъртял би мислил другояче. Нима вярваш, че един от тях е откачен?

— Не. Мисля, че са с всичкия си. Не търся някой психясал компютърен маниак. Това е нещо друго. — Ив проследи с поглед сянка, която премина зад един от прозорците. — Онзи, който го е извършил, може би вече съжалява, чувства, че е направил ужасна грешка, изживява кошмар. Може би точно това чувство за вина и този ужас ще накарат убиеца да проговори, когато стигнем дотам.

Загледа се в прозорците, в играта на светлината и сенките, и остана мълчалива за миг.

— Но както и двамата знаем, понякога, след като си отнел живот, закоравяваш… И съвестта ти замлъква. „Той го заслужаваше. Просто направих каквото трябваше.“ Или по-лошо, започва да ти се струва вълнуващо. Отключва в теб врата, която е била така здраво залостена, че самият ти не си знаел, че я има. И това ти носи някакъв странен възторг. „Вижте какво направих! Вижте каква сила притежавам!“

Ив все още усещаше, че й се повдига, когато я споходят подобни мисли.

— Това е типът човек, който не може да се върне назад — тихо заговори тя, но погледът й бе суров. — Който трябва да го извърши отново, защото рано или късно силата го изисква. Някои психоаналитици биха нарекли вид лудост тази потребност отново да почувстваш силата, тръпката. Но не е така. Просто ставаш ненаситен.

Тя извърна глава към него.

— Знам това. Почувствах тази сила, когато убих баща си.

— Не можеш да сравняваш хладнокръвното убийство със стореното от едно дете, за да спаси живота си от изверг.

— Не беше хладнокръвно, но беше убийство. Отнех живот. Изцапах ръцете си с кръв.

Той хвана протегнатата й ръка, поклати глава, притисна устни към дланта й.

— Рурк, познавам тази сила, тази ужасна тръпка. Познавам смразяващото, разкъсващо чувство за вина, усещането, че сърцето и душата ти закоравяват, защото съм преживяла всичко. Въпреки че извършеното от мен не беше предумишлено убийство, знам какво чувства убиецът. А това ще ми помогне да го намеря…

Докосна лицето му, разбирайки, че спомените, мисълта за преживяванията й през онази нощ, когато бе на осем години, му причиняват толкова болка, колкото на самата нея. Може би дори повече, осъзна Ив.

— Бях на двайсет и три следващия път, когато отнех живот — продължи тя. — Петнайсет години по-късно. С Фийни преследвахме заподозрян. Беше пребил двама души до смърт, пред свидетели, на местопрестъплението имаше негова ДНК и предостатъчно други следи. Железни улики, само трябваше да го открием. По сигнал намерихме един бардак, сексклуб, където работеше приятелката му. Канехме се да я поразтърсим, да видим дали знае къде е. Е, оказа се, че е при нея. Но тъпата мацка му се разкрещя да бяга и хукна с него. Той разблъска хората, буквално прегази онези, които не се отдръпнаха. Настигнахме го на покрива, но там той извади нож с двайсетсантиметрово острие и го допря до гърлото на празноглавата си приятелка, която вече пищеше от ужас. Беше лято…

Все още го виждаше, усещаше жегата, миризмите.

— Горещо като в пещ. По лицето му течеше пот. По нейното също. Развика се, че ще й пререже гърлото, ако се приближим. Потта й се смеси с кръв, след като леко я поряза, за да ни покаже, че не се шегува. Използваше я като щит. Фийни нямаше удобен ъгъл за стрелба с електрошоков лъч.

— А ти си имала — прошепна Рурк.

— Да. Трудно, но можех да стрелям. Опитахме се да го вразумим, но нямаше надежда да стане. Поряза я още веднъж. Фийни не преставаше да говори, привлече вниманието му и ми даде знак.

И Рурк видя всичко. Сякаш бе изписано в очите й, докато разказваше.

— Зашеметих го с точен изстрел и тялото му потръпна като от удар. Тя пристъпи напред, за да се освободи, блъсна го назад и той залитна. Копелето полетя през ръба. Пльосна се на тротоара осем етажа по-долу. Не почувствах вълнение, когато погледнах. Не усетих и вина. Бях потресена, разбира се. Господи, беше точен изстрел, никой от нас не очакваше да падне така. Сетне дори не бях подложена на психотест. Бяхме включили на запис още когато тръгнахме по петите му и всичко беше на диска, очевидно бе, че приятелката му го е блъснала, за да избяга… Това беше. Просто лош късмет за него.

Ив въздъхна.

— Но аз бях тази, която се прицели и стреля. Направих го след петнайсет години. Толкова време ми беше нужно, за да бъда напълно сигурна, че няма да изпитам онова вълнение, вина или коравосърдечие, когато се наложи да отнема друг живот. — Ив погледна назад към сградата. — Един от тези тримата, поне един от тях, може би се пита дали ще го изживее отново. Един от тях сигурно ще пожелае това.

— Не мога да ти опиша колко се надявам да грешиш.

Очите й, хладни и сурови, срещнаха неговите.

— А аз не.