Нора Робъртс
Фантазии в смъртта (10)

10.

Ив не намери Бени в офиса му, което й даде идеална възможност да огледа работното му място. Отворена врата, помисли си тя, стъклени стени, лесен достъп. Както другите, и той имаше малък хладилник и автоматична готварска печка, различни компютри, колекция от играчки и игри.

Повече папки, повече натурия, отколкото при Вар, но по-малко, отколкото при Сил, забеляза Ив. Купчини листчета за бележки бяха струпани върху работния плот, до тях — камара дискове. Още дискове, подредени под номера върху рафт, и както в кабинета на Майра, няколко снимки.

Загледа се в Бени, Сил и Барт като деца, всичките с искрящи лица и глуповати усмивки. Бени, още тогава висок и кльощав, имаше немирни рижи коси. Стърчеше над приятелите си. Искрящите зелени очи на Сил блестяха закачливо, а злочестият Барт стоеше по средата. На друга снимка бяха на плаж, навярно в Джърси, със слънчеви очила, тениски с герои от компютърни игри и смешни физиономии. На трета ги видя облечени с карнавални костюми, Сил с перука, навита на рулца до двете уши, бяла ефирна рокля и нещо като бластер в ръка. Бени се перчеше с костюм на космически воин, самодоволна усмивка и също бластер, а Барт бе с бяла туника и оръжие със светеща тръбичка вместо острие.

Лазерен меч, досети се тя. Разбира се, като онези на джедаите от „Междузвездни войни“. Нали и андроидът му бе оттам?

Вгледа се по-отблизо в меча. Поклати глава. Не, това не беше оръжието на убийството.

На други снимки присъстваше и Вар — сега по-възрастен, в колежа, с разрошена коса, мърляви дрехи и сънен поглед. После четиримата стояха пред входа на склада, а по земята се белееше сняг. Всичките бяха с рекламни тениски на „Ю-Плей“ и с двайсеткаратови усмивки, вдигаха чаши за тост с нещо, което приличаше на шампанско.

Ив снима всичко, преди да излезе. Огледа етажа — стъклените прегради, откритите стълбища, прозрачните кабини и офиси. Днес не бе толкова оживено, но все пак имаше доста движение.

Примигна, заслепена от слънцето, което се отразяваше в стъклата и някои кътчета оставаха в сянка.

Това й се стори интересно. Стъклени стени, но в определена част на деня отделни сектори оставаха невидими заради ъгъла на светлината.

Спря момче с безброй тънки плитки, преди да профучи покрай нея на въздушните си кънки.

— Търся Бени.

— А не е ли в офиса си?

— Не.

— Хм, може би си е тръгнал. Днес е ужасен ден. Хей, Джеси, къде е Бени?

— Май отиваше към Трета лаборатория.

— Трета лаборатория — услужливо каза момчето с кънките.

— А къде е?

— На третия етаж. — Посочи на изток. — Натам.

— Благодаря.

Ив мина по обиколен път. Никой не я спря, не попита коя е, какво прави тук. Хората вършеха работата си или се събираха на малки групички с онези черни ленти, които се открояваха като рани върху ярките им дрехи.

От време на време виждаше някого да пъха кодова карта за отключване, но повечето врати си стояха отворени.

Забеляза Бени през стъклената стена на една от лабораториите, чиято външна стена бе закрита от компютри и екрани. Изглежда изпълняваше някакви хватки от бойни изкуства, със стиснати устни и лице, скрито зад очила за виртуална реалност.

Добри движения, реши тя. Плавни, контролирани и бързи, въпреки телосложението му на върлина.

Поне правеше нещо друго, освен да седи в кабината си и да се преструва, че работи.

Ив пъхна ръце в джобовете и изчака, наблюдавайки го, докато правеше ритуалния поклон накрая.

Почука на стъклото и той подскочи.

Когато свали очилата, очите му изглеждаха замаяни и изцъклени и това я накара да се запита колко време е прекарал във виртуалната реалност.

Той леко се засуети с кода на ключалката, докато отвори плъзгащата се врата.

— Лейтенант Далас? — смутено я изгледа Бени. — Извинявайте, не знаех, че сте тук.

— Няма проблем. Добра форма. Кое ниво си?

— О, никое. — Сви рамене с някаква тромавост, от която нямаше и следа при ритуалните движения. — Нищо подобно. На виртуални и холографски игри съм страхотен, но не тренирам наистина.

— Трябва да опиташ.

— Е… — Той отново сковано сви рамене. — Има ли нещо ново за Барт? Открихте ли кой го е убил?

— Работим по въпроса. Нова игра ли изпробваш?

— О, не. Нищо подобно. Често добавяме нови функции и нива на виртуалните си тренажори. Но всъщност просто исках да се откъсна за малко… Трябваше да затворим днес. — Бени погледна над рамото й замислено. — Може би трябваше да затворим. Но Вар каза, че е по-добре да сме тук, за да бъдем заедно. Мисля, че има право. Не знам какво щях да правя у дома. — Още веднъж сви рамене. — Вероятно същото, което и тук. Съжалявам. Искате ли да влезете? Или да отидем в стаята за отдих? Някъде другаде.

— Тук е добре. — Ив мина покрай него. — Значи правите някои проби, разработки?

— Да. Повечето виртуални и интерактивни екрани са в тази лаборатория. Имаме други за обикновени компютърни версии, джобни игри и тренажори, холографски. Аз я използвам за проучвания, да сравнявам неща, които вече са на пазара, с това, върху което работим.

— Сигурно е забавно.

— Да, почти винаги. Барт сам въведе тази политика още в началото… Всеки играе. Нещо като част от длъжностната характеристика. Всеки, който работи тук, трябва да отделя известен брой часове за истинска игра. Не можеш да създаваш игри, ако не играеш. Това е неговата философия.

— Получава ли всеки възможност да изпробва нещо, което все още е в процес на разработване?

— Не. Зависи от нивото и специалното участие. Но всичките ни вече продавани игри са на разположение на служителите, както и много от тези на конкуренцията. Искате ли да изпробвате нещо? Мога да го уредя.

— Какво ще кажеш за холографската лаборатория? Ще изпробвам „Фантастикъл“.

Бени се намръщи.

— Наистина не мога… Съжалявам. Не сме я давали дори на персонала. Все още. Работим през уикендите и до късно вечер. След няколко седмици ще сме готови. Барт започна да говори за пускане на пазара и как… Искам да кажа… Господи! По дяволите! — Облегна се с гръб на работния плот, сякаш дългите му крака вече не го държаха. — Не мога да проумея това. Просто отказвам да повярвам. Барт го няма. Наистина го няма.

— Имал е големи планове за новата игра.

— Грандиозни. Винаги предвиждаше нещата, обмисляше всички варианти.

— Приятели сте от дълги години. Отбих се в офиса ти, видях снимките.

— Да. Откакто се помня, Барт и Сил винаги са били част от живота ми. После и Вар. — Начерта квадрат с пръсти във въздуха. — Бяхме четирите стълба на компанията. О, господи!

— Загубата е тежка. Приятел, партньор. Имате много общи спомени. „Междузвездни войни“, а?

— Да. „Нова надежда“. Четвърти епизод. — Бени въздъхна, потърка очи с длани и отпусна ръце. — Лея, Люк и Хан. Лятото преди колежа, на световната конвенция.

— Барт е бил голям фен. Костюмът, андроидът му.

— Според някои, „Междузвездни войни“ са поставили началото, а компютърно генерираните образи, разработени от Лукас… — Успя леко да се усмихне. — Мога да говоря с часове.

— Барт е играел доста на фантастични игри. Сигурно е имал любими версии на новата игра.

— Не много. Но иначе имаме купища игри с „Междузвездни войни“ и джедаите. Страхотни.

— Но е можел да се бие с лазерен меч.

— Беше адски ловък. Можеше и да пилотира виртуален космически кораб или какъвто и да е транспорт. Когато Барт играе, изцяло се посвещава на това. Влага всичко от себе си.

— Какво предпочиташе в новата игра?

— Господи, смесваме много неща. Това се налага, когато разработваме нещо ново. — Но явно въпросът го накара да се замисли. — Обича битките. За спасението на момичето, селото или планетата. Пътешествия и магии, изправяне срещу Черния рицар, съсичане на дракона. Най-хубавото в играта е, че можеш да правиш всичко това и много повече. Създаваш целия свят, цялата митология.

Докато говореше, вълнението бе изписано в очите му, долавяше се и в гласа му.

— Барт беше безспорният шампион в изграждането на светове. Той даде идеите и беше консултант на сценаристите за филмовите версии на „Чара“ и „Третата звезда“. Беше страхотен сценарист и в комбинация с програмирането се получаваше нещо неповторимо.

Бени замълча, въздъхна и отново помръкна.

— Не мога да си набия в главата, че го няма. Наистина го няма. За минута изхвърча от ума ми. Не зная какво ще правим. Когато откриете кой го е извършил, когато го пратите на топло, ще стане ли по-леко?

— Не знам. Поне ще разберете кой и защо го е направил и Барт ще получи възмездие.

— Това е важно — кимна той. — Справедливостта беше важна за него. Сигурно затова държеше да играе добрия герой. Но истината, лейтенант Далас, е, че възмездието няма да го върне.

— Не, няма.

Ив го остави, тръгна към стълбите, заслиза надолу. Когато погледна назад, го видя пак с очилата за виртуална реалност и свити в юмруци ръце, докато поздравяваше противника.

Отново се бе откъснал за малко, помисли си тя.

* * *

След тежкия зноен въздух, който сякаш отскачаше от улиците на Източен Вашингтон към лицата на пешеходците, прохладата във фоайето на хотела бе блаженство.

Пийбоди се чувстваше напълно доволна с тъмнолилавия си панталон с безброй ципове — вярваше, че кройката и циповете правят задника й да изглежда по-малък. Беше го съчетала с лачени ботуши до коляното и прилепнал потник с изрязано деколте, който леко повдигаше гърдите й.

Беше добавила временна татуировка на едната от тези приятно повдигнати гърди — дракон с крила в сърце. Бе подсилила грима, а косите й приличаха на облак от буйни къдрици, посипани с блясък.

Никой не би предположил, че е ченге.

Знаеше, че тоалетът постига въздействие, защото още щом я зърна, Макнаб издаде онзи свой мъркащ звук на одобрение и я сграбчи за задника.

„Под прикритие“ означаваше да се слеят с тълпата и Пийбоди забеляза, че успяват. Тя в лилаво и бонбонено розово, Макнаб в тревисто зелено и с тениска със сина на Зарк. Хванати за ръце, се плъзгаха през фоайето към бюрото за регистрация. Лъскавите й ботуши с висок ток потропваха до неговите кецове.

В многото си джобове носеха значките си, белезници, линкове, комуникатори и оръжия — заради което се бе наложило да бъдат индивидуално претърсени със скенер.

Никой от тях не очакваше неприятности, но и двамата тайно се надяваха да ги имат.

Взеха пропуските си, пакетите, които получаваше всеки участник, съдържащи стиропорни чаши с картинки на герои от нови игри, кодове за безплатен даунлоуд, талони за отстъпки и дискове с карти.

— Това е черешката на тортата — реши Макнаб, когато влязоха в първото помещение с рекламни щандове. — Тук е върхът. Видя ли, цял ден има виртуални демонстрации и… Господи, това е новата 3-Z система. Има преносима холографска техника. Струва колкото целия свят и един-два сателита и е първо поколение, но можеш да играеш на холоигри, без да имаш цяла холографска зала.

Пийбоди се спря да погледа демонстрацията.

— Героите изглеждат като призраци. Бездушни, зловещи призраци.

— Е, все още е първо поколение. Трябва да изчакаме няколко години. Технологиите властват навсякъде, скъпа.

Крачеха сред извънземни и воини, злодеи, герои и компютърни гении, а въздухът около тях вибрираше от бръмчене, пиукане и гърмежи.

Виеха се опашки за демонстрации, за срещи с герои от игри, създадени по филми, и филми, създадени по игри. На екраните се разиграваха битки, космически войни, преследвания в Космоса и на Земята и фантастични походи.

— Ето го сектора на „Ю-Плей“ — посочи Пийбоди. — Не е зле да се помотаем там, да чуем какво се говори.

Макнаб се съгласи, но продължи да се взира в екрана, когато тя го задърпа.

— Мога да подобря този рекорд — рече той. — Подобрявал съм го. Трябва да се запиша за игра. В образ.

— По-късно. Ако Далас се обади, докато се забавляваш, и двамата ще си изпатим. Установяваме контакти, усещаме атмосферата, започваме да се захласваме по оръжията, за да видим какво ще стане. После можеш да биеш всички на „Уърм Хоул“.

— Много си секси — прегърна я демонстративно той, — а си и много съвестна. Един етаж по-долу има игри само за възрастни.

Пийбоди го стрелна с поглед изпод тъмнолилавите си клепачи.

— Така ли?

— Погледнах картата.

— Е, трябва да бъде холографска версия… За каузата.

— Разбира се. Ако не изиграем някоя и друга игра, докато сме тук, ще събудим подозрение.

— Тръгваме надолу. — Тя се наведе, леко захапа обсипаното му с обици ухо. — После аз ще те разбия.

— Щом искаш битка.

Леко я пощипна отзад.

Хора се тълпяха около сектора на „Ю-Плей“, пъстро множество на фона на завесите от черен креп. Плакат на Барт Минък заемаше централното място, докато на екрана вървеше негов семинар за компютърните игри.

Някои от присъстващите открито ридаеха, други си купуваха сувенири, системи, игри и фигурки на герои. Всичко бе с десет процента намаление — в знак на почит към паметта му.

Проправиха си път и Пийбоди широко отвори очи срещу жената зад един от щандовете.

— Наистина ли е мъртъв? Чух, че било трик за рекламиране на нова игра.

— Няма го. — Вече зачервените й очи се насълзиха. — Всички сме потресени.

— Познавахте ли го? — попита Макнаб. — Имам предвид, лично.

— Не много добре. Работя в Източен Вашингтон, занимавам се главно с маркетинга за този регион. Но съм се срещала с него. Беше страхотен човек.

— Я стига — предизвикателно каза Пийбоди. — Онова, което казват, не може да е истина. Да му отсекат главата в собствената му холографска зала. Сякаш слушам за някаква игра.

Насълзените очи на жената станаха ледени.

— Бил е убит и това не е игра.

— О, господи, съжалявам. Просто не ми звучи реално. Искам да кажа, кой би извършил нещо подобно?

— Надявам се скоро да открият и да го накарат да си плати. Светът на геймърите загуби ярка светлина. А ние от „Ю-Плей“ сякаш загубихме сърцето си.

— Толкова е тъжно — отбеляза Пийбоди и я потупа по ръката. — Гаджето ми е негов голям фен. Зарязахме работата си и всичко, за да дойдем, когато чухме.

— Казах ти, че е истина. — Макнаб се опита да я смъмри и същевременно да изрази тъга. — Исках само да спомена, че истински се възхищавах на Барт. Нали разбирате, идолът на геймърите от моето поколение. Купих си първата плейстейшън система на „Ю-Плей“ и дори за миг не съм съжалявал. Чак миналата Коледа я замених с „ПС-5“. Върхът е.

— Много се гордеем. Получихте ли демо версия на „Екскържън“?

— Все още не.

— Предлагам ви безплатно копие — в памет на Барт.

— Супер. Искам да кажа, благодаря. Нямах предвид…

— Разбирам. — Тя му подаде диска. — Можете да изиграете десет игри и после ще се самоизтрие. Дано ви хареса.

— Не се и съмнявам. Знаете ли кои са любимите ми? — Макнаб изрецитира списък на игри, пълни с битки и оръжия. — В нашия край си устройваме турнир на „Среднощния рицар“ на всеки два месеца.

— Дори се канеше да изпрати имейл на Барт и да го покани — добави Пийбоди въодушевено.

— О, трябваше да го направите. Може би щеше да дойде.

— Мисля да организирам голям турнир следващия месец — с костюми, реквизит, всички подробности. В негова памет.

— Ако го организирате, обадете ми се. — Жената извади визитка. — Мога да ви осигуря медийна разгласа и да изпратя безплатни материали за раздаване.

— Хей, ще бъде страхотно! Чух за колекцията на Барт. Аз също съм колекционер.

— И то страстен. Моят човек обича оръжията, особено с фалическа форма — добави Пийбоди с намигване. — Стаята ни за игри е пълна с тях. Винаги търсим нещо много рядко. Обичам да го изненадвам с такива играчки.

— На горния етаж имаме страхотно изложение на оръжия.

— Да, тръгваме натам.

— Потърсете Бръснача, покажете му визитката ми. Не разбирам много от колекционерски оръжия, но той знае всичко. Ако нещо съществува, под каквато и да е форма, ще го намери, достави и продаде.

— Върхът! Бръснача. — Макнаб отново погледна към плаката. — Искрено се надявам да хванат убиеца.

Когато излязоха от сектора, Пийбоди извади линка си от един от джобовете с ципове. Погледна дисплея и веднага превключи на режим „поверително“.

— Здрасти, мамче!

— Супер си — каза Ив. — Какво… С какво си се наплескала, по дяволите? И какво си направила с косата си?

— Под прикритие съм, не помниш ли? — промърмори Пийбоди. — Смесвам се с тълпата.

— Къде? На парада на рошавите геймъри?

Пийбоди присви очи.

— Какво знаеш ти за геймърите? И кой е тук, защото наистина поназнайва нещо?

— Имаш право. Както и да е, връщам се в Централата. Докладвайте, детектив Рошла.

— Ха-ха-ха — изсумтя Пийбоди. — Пристигнахме преди малко, така че все още разузнаваме. Но си побъбрихме с една от представителките на „Ю-Плей“. Закачили са черни завеси около сектора, има голяма снимка на Барт. Продават игри с намаление в негова памет. Бизнесът се ориентира бързо.

— Разпродажба по случай смърт? Интересно чий мозък е родил тази идея.

— Отиваме на изложението на оръжия. Представителката ни даде име за контакт.

— Добре. Обади се, ако попаднете на нещо. Колко пъти се спряхте да играете?

— Нито веднъж. Кълна се!

— Е, поиграйте на нещо, за бога. Трябва да минете за геймъри. Не можете да се смесите с другите рошли и рошльовци само като изглеждате като тях.

— Приемам „рошла“ като комплимент. След малко ще поиграем.

— После веднага се прибирайте. Фийни мърмори, че съм отмъкнала „момчето му“.

— Добре де… — Пийбоди въздъхна, когато Ив прекъсна трансмисията. — Като рошава геймърка ли изглеждам или като смахната рошла?

— Ако трябва да избера едно от двете, въздържам се. Мисля, че изглеждаш като моята единствена и неповторима секси мацка. Зашеметяваща.

— Много добър отговор. — Тя сграбчи ръката на Макнаб и продължи към третия етаж. — Впрочем, задължително е да се пробваме на някоя игра и после веднага потегляме обратно.

Но той не отговори. Стоеше като замаян и внимателно се оглеждаше.

Бластери, бойни брадви, пистолети, мечове, саби, лазерни дискове и още, и още… Някои светеха, други блестяха, трети проблясваха по ръбовете… Много от тях бяха зад предпазни стъкла и ключалки.

Пийбоди щракна с пръсти под носа му.

Той примигна, усмихна се широко.

— Просто се вживявам в образа.

— Наистина си голям образ. Какво толкова те привлича в неща, създадени да съсичат и убиват?

— Предпочитам такива, които гърмят. — Макнаб издаде звук, подобен на стрелба с бластер, и отново се усмихна. — Но днес съм тук само заради меча. Да намерим Бръснача.

Отне им почти час, но сърце не й даваше да го пришпорва. Освен това, безспорно приличаше на геймър, хипнотизиран от оръжията, което бе част от смисъла на всичко. Размени по няколко думи с безброй участници, колекционери, представители и заслужаваше точки за това, че успява да се преструва на маниак, който предпочита мечове пред бластери.

Пийбоди го остави за малко и отскочи до автомата за напитки за две газирани. Когато се върна, той стоеше в ръка с ужасяващо оръжие с три остриета, от които със свистене изскачаха начупени червени светкавици, когато го завъртиш.

— Хей, скъпа, виж това! Тройният меч на Магистъра от „Острието на съдбата“. Едно от оригиналните оръжия, използвани във филма.

— Мислех, че вече го имаш.

— Не, не, сигурно се сещаш за тризъбеца от „Гневът на Посейдон“.

— Добре.

Тя му подаде газираното.

— Каква радост за очите ми — каза Макнаб с намигване към ниския набит мъж с лъскава глава, украсена с татуировки. — Това е Бръснача. Хей, представителката от долния етаж ми каза за теб.

— Оръжията владеят света, а аз владея оръжията. — Той посочи към тройния меч и при движението змията, татуирана от кокалчетата на пръстите до лакътя му, сякаш запълзя. — Съществуват само четири такива, а само два от тях все още са на пазара. Много копия, но този е оригинал. Върви със сертификат за автентичност.

— Малко е неудобен. — Макнаб зае поза на воин. — Малко — повтори той. — Ще го запазя за резерва. Но това, което търся всъщност, е с единично острие. Рицарски меч. Истински. — Остави тройния. — Имам разрешително. Колекционирам оръжия с различни остриета от различни нива, нали разбирате? Играчки, реквизитни и истински. Днес съм дошъл за нещо истинско.

— Ясно, но щом търсиш рицарски меч, значи говориш за реквизит или играчка. Мога да намеря модела от „Острието на съдбата“, на Гедзо или Лорд Улф, но всичките са реквизит от филма. Или мога да ти уредя копие на изгодна цена. Но няма истински.

— Подземният свят твърди друго.

— Подземният свят ли? — Бръснача изсумтя презрително и халката на носа му затрептя. — Трябва да нагазиш дълбоко в мръсотия само за да видиш подземния свят.

— Чух, че такова оръжие е използвано в нова игра и са направили истински, за да създадат програмата. — Макнаб леко се приближи към него. — Познат на мой приятел работи в отдела за нови разработки на „Ю-Плей“. Задава се нещо горещо и това оръжие е част от него.

Очите на Бръснача просветнаха.

— Наистина се задава нещо горещо — съгласи се тайнствено той. — И аз имам контакти… Може би ще излезе нова серия оръжия. Но ако има истински рицарски меч, пръв ще узная. Попитайте когото искате в геймърския бизнес кой е най-печен, и ще ви кажат: Бръснача.

Макнаб присви устни и пъхна ръка в един от безбройните си джобове.

— Не виждам причина да ме будалкат. Горещата нова игра ще бъде… Нали разбираш, фантастична.

Бръснача повдигна ръка и бавно я отпусна.

— Да, слухът стигна и до мен, но не съм чул нищо за това, за което говориш. Пълно е с реквизит, играчки, модели на нещо подобно, но не и истинско оръжие. Всичко е фантазия, човече.

Макнаб си придаде израз на съмнение и разочарование.

— Колко близки са реквизитните оръжия и играчките до истинските?

— Ще ти покажа едно толкова близко, че кълна се, сигурно можеш да разсечеш противника си надве и да оставиш парчетата димящи.

Още двайсет минути тестваха и обсъждаха различни мечове. Всичките изглеждаха смъртоносни, но в действителност никой от тях не би могъл да причини нещо повече от драскотина.

Накрая Макнаб си купи копие на тройния меч.

— За племенника ми — заяви той. — Ще се зарадва. Слушай, ако чуеш нещо за онова, за което ти споменах преди, пиши ми. — Написа имейл за контакт.

— Добре, но това, което преследваш, е градска легенда…

— Пратиха ни за зелен хайвер — прошепна Макнаб на Пийбоди, когато отново се смесиха с тълпата. — Интуицията ми подсказва, че ако някой бе чувал за това оръжие, Бръснача щеше да знае.

— Моята интуиция казва същото. Той ти повярва, че искаш меча и можеш да си го позволиш. Ако имаше възможност да уреди продажба, веднага щеше да се възползва. И ако знаеше нещо, мисля, че щеше да се издаде… Личи си, че е много самолюбив. Ако съществуваше подобно оръжие, щяха да го продават — законно или не…

— Може да е военно, суперсекретно.

— Помисли малко. За какво са й на армията мечове? Каквито и да е?

— Имаш право. Ударихме на камък, Пийбоди.

— Да, но свършихме работата си. Мисля, че можем да продължим да играем ролите си и да слезем два етажа по-надолу. — Повдигна вежди. — Време е да си поиграем като възрастни.

— Ти си моето секси момиче.

— След малко ще го докажеш.

 

 

В Ню Йорк Ив написа нов доклад, преди да заложи изчисление на още поредица вероятности. Предположения, помисли си тя, чувства, интуиция… За нея те бяха част от полицейската работа, както и веществените доказателства.

Когато прегледа резултатите, недоволно изсумтя, изпъна крака с ботушите, опрени на бюрото, затвори очи и се замисли.

— Добра работа, ако можеш да я получиш.

Не си направи труда да отвори очи. Вече бе чула тракането на токчета и по ритъма им разбра, че на прага й стои Надин Фърст, топрепортерката на канал 75 и водеща на страшно популярното предаване „Сега“.

— Не долавям мирис на понички.

— Късно следобед е. Използвах бисквитки. — Надин разклати малката кутия в ръката си. — Запазих ти три, а не беше лесно.

— Какви бисквитки?

— С много шоколад. Нали те познавам…

— Както и аз теб. Няма да ти кажа нищо за разследването.

— Не за това съм тук… Въпреки че не бих отказала. — Тя остави кутията на бюрото. — Барт Минък гостува в предаването ми два пъти. Беше сладур. Дано опържиш топките на убиеца.

Ив отвори очи, погледна Надин в лицето, винаги готово за пред камера. Хитрите й зелени очи издаваха, че говори сериозно за бизнес.

— Работя по въпроса.

Надин посочи към таблото.

— Виждам.

— Мамка му! — Ботушите на Ив се стовариха на пода. — Дано не си записала това.

— Откога сме приятелки?

— Не чак толкова отдавна — каза тя и накара Надин да се засмее.

— Господи, такъв инат си… Сигурно затова си ми приятелка… Тук съм, за да ти напомня лично, че се надявам да дойдеш на тържеството по случай премиерата на книгата ми утре вечер. — Повдигна вежди и Ив се намръщи. — Не, ти едва ли, но Рурк ще си спомни. Книгата ми излиза вдругиден… — Надин прокара пръсти през съвършено оформените си коси, изрусени на кичури, което бе сигурен признак на притеснение. — Господи, нервна съм. Не, направо ужасена.

— Защо?

— Защо? Защо? Ами ако е пълен провал?

— Защо да е провал?

— Ами… защото е скапана, за бога?

— Не е скапана. Ти ме накара да я прочета. Искам да кажа, помоли ме да я прочета — поправи се Ив за всеки случай според правилата на приятелската етика. — За мнение, защото случаят „Айкоув“ беше мой. Направих го. Не ми се стори скапана и всичко беше точно.

— Страхотно, значи я бива. — Надин потри ръце. — Чудесно. Дали ще мога да накарам издателите да те цитират като пиар ход? „Лейтенант Ив Далас казва, че книгата не е скапана.“

— Трябва ли ти писмено разрешение?

Надин се настани на стола срещу Ив.

— Добре, мамка му, чувствай се като у дома си. Не виждаш ли, че разследвам убийство?

— А ти не виждаш ли, че съм пред нервен срив? — сопна се Надин.

— Добре. — Рядко се случваше тя да нервничи така. Ив стана и отиде до печката. — Можеш да пийнеш кафе, да се поуспокоиш и после си тръгваш.

— О, много благодаря.

— Слушай, когато ме накара… По дяволите, когато ме помоли да я прочета, ти казах, че е добра. — Ив рязко й подаде кафето. — Рецензиите са положителни.

— Правиш си труда да четеш рецензии?

— Попаднах на една-две някъде. Важното е, че си свършила добра работа. Нещо повече, ако питаш мен. Написала си я човешки и правдиво, без излишен сантиментализъм, ако това е думата. Фактите са точни и това е от значение, но може би също толкова важно е, че звучи реалистично. Така че престани да се държиш като бебе.

— Знаех си, че ще се почувствам по-добре, ако дойда тук. Ах, ти, мръсницо… — Надин сграбчи ръката на Ив. — Наистина държа да присъстваш утре — дори ако не можеш да останеш дълго. Може да се наложи отново да ме сриташ.

— За какво са приятелите? Слушай, ще опитам да го вместя в графика си, но ако изникне нещо във връзка с този случай…

— Не забравяй с кого разговаряш. Наясно съм с приоритетите на работата. Както и да е, ако си заета да опържиш топките на онзи, който е извършил това зверство, вместо да ме сритваш и да пиеш шампанско, ще го преглътна. — Надин поседя още минута, допи кафето си. — Добре. Това ще ме крепи няколко часа.

— Върви да досаждаш на някого другиго, ако се нуждаеш от насърчение.

— Знаеш, че имам и други приятелки… — заканително рече тя и отново се загледа към таблото. — Хвани ги, Далас.

Ив отново седна. След малко отвори кутията и си взе бисквита. Загледа се в нея за миг, отхапа и въздъхна при прилива на сладост.

И се замисли за приятелството.