Нора Робъртс
Фантазии в смъртта (9)

9.

Имаше някаква ритуалност в консултациите на Ив с Майра. Тя предлагаше, а Ив се чувстваше длъжна да приеме чаша ароматен чай. И двете знаеха, че предпочита кафе, както и че чаят оказва успокояващо въздействие на Майра, почивка от напрежението, поне в първите няколко секунди.

Докато седеше в едно от дълбоките сини кресла, Ив забеляза, както обикновено, че офисът е функционален и обзаведен с женски вкус, подобаващ на дамата, която властваше в него. Очевидно за Майра не представляваше никакъв проблем да обсъжда престъпния ум и ужасите, причинени на жертвите, докато е заобиколена от снимки на семейството си.

Може би избираше успокояващи цветове за интериора и гардероба си, за да смекчават тези ужаси, и се обграждаше със семейни снимки, за да чувства здрава връзка със своята реалност.

Ив се замисли защо тя не бе сложила снимки в офиса си — нито в Централата, нито у дома. Може би щяха да отвличат вниманието й от работата или просто й се струваше смущаващо да бъде „наблюдавана“, докато работи.

Все едно, нямаше значение. Подобни анализи и предположения бяха територия на Майра. Ив се нуждаеше от проникване в ума на убиеца, трябваше да поживее в него известно време — и работното й пространство (такова, каквото бе — голо, с оскъдно обзавеждане) й подхождаше.

Замисли се за дрехите, които бе облякла за работа. Отново бе грабнала първото, което бе намерила в гардероба, защото беше най-лесно. Лятно яке, потник, тънък панталон, ботуши. Подходящо и за времето, и за работата.

А Майра бе избрала ефирен костюм в цвят на ментови бонбони с леки розови пръски. А те бяха в тон с лъскавите обувки с тънки токчета, които още повече удължаваха красивите й крака. Лъскавите й кестеняви коси се спускаха на приятни вълни покрай спокойното й миловидно лице, а обиците, огърлицата и шикозният дамски часовник добавяха блясък.

Нищо натруфено, помисли си Ив, поне според нейните представи за стил. Всичко бе идеално съчетано. И успокояващо, призна тя.

— Мълчалива си — отбеляза Майра, докато й подаваше ритуалната чаша ароматен чай.

— Извинявай. Мислех си за тоалети.

Очите на Майра — сини, нежни и красиви като всичко останало в нея, се отвориха широко в израз на насмешка и изненада.

— Наистина ли?

— Доколкото имат връзка с професията, действията или характера. Не знам. — Виждаш ли, каза си тя. Мислите за лични избори и личен стил безспорно я разконцентрираха. — Пийбоди и Макнаб заминават за Вашингтон. Малко работа под прикритие на геймърска конвенция — продължи Ив. — Пийбоди държеше на всяка цена да си отиде у дома, за да смени дрехите, с които си въобразяваше, че има вид на ченге, с нещо, което мисли, че би подхождало на геймърка. Сигурна съм, че пак ще си изглежда като Пийбоди, защото каквото и да облече, все ще е излязло от нейния гардероб, където самата тя го е сложила.

— Вярно. Но личността на всеки от нас има различни аспекти и често изборът ни на облекло за специален случай или работа отразява тези аспекти. Ти например не би отишла на благотворителен прием с Рурк облечена както си сега, нито пък на работа с официален тоалет.

— Щях да го направя, ако закъснявам за благотворителната проява или са ми позвънили, докато съм там, за да отида на местопрестъпление. — Ив сви рамене. — Но те разбирам. Щеше да бъде по-лесно, ако можехме да носим каквото поискаме.

— И го казва жена, която страшно уважава правилата. А в обществото и модата също ги има. Можем да добавим и факта, че това, с което сме облечени, ще ни даде настроение за това, което трябва да правим.

Ив се сети за костюма, който играта бе програмирала за нея. Трябваше да признае, че й бе вдъхнал настроение за битка и й бе помогнал да държи меча уверено, като нещо безкрайно познато.

— Гардеробът на жертвата не е бил особено разнообразен. Имал е няколко официални и по-традиционни костюма, но е носел главно дънки, широки панталони, бермуди, тениски и пуловери. И много от тях, особено тениските, са били с лого или картинка от игра или филм. Работата е била неговият живот.

— Вече си го разбрала.

— Не е било само призвание, а цялата му същност. Всичко, което узнах, говори, че е обожавал игрите. Цялото му жилище е пълно с играчки и сувенири. Навсякъде игри и системи за тях.

— Явно е бил щастливец, щом е можел всекидневно да се занимава с това, което обожава и в което е гениален. Да изкарва прехраната си с нещо, което го прави щастлив. И да работи с дългогодишните си приятели.

— Щастлив, нормален, приятен. Тези думи се повтарят в показанията на хората, които са го познавали.

— Да, вписва се. Радвал се е на хубав живот, както изглежда… Имал е сериозна приятелка, поддържал е връзка със семейството си, държал е на приятелите си и е бил достатъчно амбициозен да работи за успеха и разрастването на компанията си, но не и за сметка на тези връзки и приятелства.

Майра отпи чай и за Ив бе ясно, че използва момента да подреди мислите си.

— В доклада ти пише, че е обичал компанията на децата от кооперацията и е бил в добри отношения с родителите им. Макар и пристрастен към работата си, изглежда, е бил стабилен.

— Как един здрав, стабилен, щастлив млад мъж загубва главата си в собствената си холографска зала с надеждна охранителна система? Разбира се, това не е въпрос към теб — добави Ив. — Ние с електронния отдел трябва да открием отговора. Но защо убийството е извършено по начин, който е изисквал доста предвидливост и усилия?

— И отвлича вниманието.

— Да, може би е било част от целта. Блъскаме си главите да отгатнем как, по дяволите, защо, по дяволите, а въпросът „кой“ някак остава на заден план. Що за човек би използвал този метод при тези обстоятелства?

— Обезглавяването издава потребност да се сразява, да се унищожава. — Розовите висулки на обиците на Майра затанцуваха, когато поклати глава. — Но степента на другите наранявания не се връзва нито с това, нито със съобразителността, която е била нужна, за да стигне до жертвата и да напусне местопрестъплението. Това са изпипани подробности на много нива, заучени и сложни. Отделянето на главата от тялото може да е символично, както и оръжието, и методът. Игра. Убитият е живеел и дишал чрез игрите, изградил е компанията си с тях, използвайки главата си.

— А това говори за конкурент или дори за смахнат геймър, който му е завиждал за резултатите. Второто ми се струва по-правдоподобно, защото има по-лесни начини да отстраниш конкурент, привличайки много по-малко обществено внимание. Или — ако вземем по-щурото предположение — за някой върл противник на самите игри. Колкото и да е бил смахнат, трябва да има изключителни компютърни способности, за да влезе и излезе, без да бъде засечен. Освен ако живее или работи в сградата. Но досега не сме попаднали на следа там.

— Компанията на жертвата е назначавала хора с изключителни компютърни способности.

— Да. Можем да добавим, че трябва да е познавал Барт, графика му… Знаел е, че ще си бъде у дома, готов да играе. Самият диск би бил доста ценен за конкурент. Ако случаят е такъв, защо не е убил Барт, преди той да заключи диска? Тогава получаваш всичко накуп: геният е мъртъв, а дискът с разработката за страхотна нова игра е твой. Но извършителят го е оставил, което ме кара да мисля, че или не е имал нужда от него и не го е искал, или това не е било част от мотива. Не ми харесва втората версия. Мисля, че просто не му е бил нужен.

— Подозираш партньорите и персонала му, така ли?

— Те са начело на списъка — потвърди Ив. — Със сигурност не би играл с човек, който не е участвал в проекта, не знае за него и не може да му се има доверие, че ще държи езика си зад зъбите. Давал е на онези момченца да изпробват игри и впечатлението ми е, че му е било приятно да се забавлява с тях. Но все още не е бил готов да им предложи тази.

— Защото, на този етап, вече не е било просто игра, а важен проект.

— Да. Казал им е, че работи върху нещо ново, уклончиво е споделил някоя и друга подробност, защото, мисля, е било твърде вълнуващо, за да си мълчи. Но в офисите на „Ю-Плей“ ежедневно се играят и тестват игри в различни етапи на разработване.

— Където подробностите не са толкова неясни, дори за хората извън тесния кръг.

— Според паметта, жертвата често е играела на тази, сам или с други играчи. Съперниците му са били различни. Електронният отдел се опитва да открие кои фантастични сценарии е използвал многократно. И срещу кого. Ще настоявам за копие от диска. Партньорите оказват съдействие, но за това се сблъсквам с известна неохота.

Майра кимна и отпи от чая си с очевидна наслада.

— Имаш организиран, съобразителен убиец с компютърни способности, когото, съгласна съм, жертвата е познавала и му е имала доверие. Но методът е зверски жесток. Бързо, ефективно, с оръжие на воин. Може би специален, но стар метод. Обезглавяването също подобава на воин. Пълно сразяване на врага, отсичане на главата от тялото му. Метод за екзекуция, който изисква съсредоточение, вещина и сила.

— Нетипично за компютърен маниак.

— Патологията рязко се отклонява. Може би си имаш работа с двама.

— Да, хрумна ми. Един да състави плана и друг да го изпълни. Дори обмислих версията за андроид. Някой, който може да го препрограмира, да избегне „Компюгард“ и да убеди Барт да изпробва играта срещу андроид. Но как е вкарал андроида вътре и кога? Как се е сдобил с оръжието и кога?

— Андроид? Това е интересно. — Майра се облегна назад, отново кръстоса стройните си крака и се замисли. — Определено би действал с тази бързина, ефективност и нужната сила. Особено ако е бил препрограмиран като воин с умения за боравене с меч. Би се вписало в патологията на извършителя… Имам предвид, човека. Използването на забележителните компютърни способности. По някакъв свой начин влиза в съревнование с жертвата и печели играта чрез съучастника си, като елиминира противника така, че да блесне с тези способности. И друг път са били използвани андроиди при схватки и убийства и затова законите и ограниченията са толкова строги. Убиецът обича предизвикателствата.

— Може би отново трябва да подложим домашния андроид на експертиза. Електронният отдел подробно прегледа паметта му и не откри следи от препрограмиране. Но вече е бил вътре, жертвата му е имала доверие и е разполагал с предостатъчно време между убийството и откриването да възстанови програмата си и да се отърве от оръжието. Бил е оставен там, където е трябвало да бъде. Или е бил подменен по-рано с дубликат.

Идеята добави нова гледна точка и още усложнения. Мислейки за тях, Ив неусетно изпи чая.

— Съобразителен, организиран, разбира се, че е така. Но това е нещо като перчене. И е детински рисковано. Ако Барт не направи точно каквото очакваш, планът се проваля. Не се прибира рано, не взема диска у дома, не намира време да поиграе точно тогава и там — и нищо не се получава.

— Пресметнат риск. Повечето геймъри ги поемат, както и убийците.

— Особено когато играчът познава навиците и стила на противника си. — Отново и отново се връщаха към познанството и доверието. — Игрите оказват голямо влияние върху самочувствието, особено на човек, който ги взема на сериозно. Победата е важна за егото. Никой не обича да губи. Някои хора се вманиачават, други мамят, трети падат духом след загуба… А това може да се превърне в натрапчиво чувство на самосъжаление.

— Колкото по-сериозно вземаш играта — отбеляза Майра, — толкова по-реална започва да ти се струва. А и толкова по-голямо е разочарованието при загуба.

Ив кимна.

— В залите за видеоигри често стават сбивания. Само че това не е бил такъв случай. Не е импулсивно деяние от гняв. Ала е възможно да е започнало така, да е пуснало корени и онова, което е поникнало от тях, да е превърнало забавлението и фантазията в нещо реално.

— Някои трудно правят разлика между насилието в игрите и истинско агресивно поведение. Повечето ги използват като отдушник, като начин да влязат в ролята на герой или жесток злодей, без да прекрачат границата. Но при някои игрите събуждат вече съществуваща склонност към насилие, която е била потискана, контролирана.

— Ако не бяха игрите, щеше да бъде нещо друго. О, да, бих казала, че границата между реалност и фантазия е била размита. Убиецът я е прекрачил. Може би е приключил, получил е това, което е искал. Победил е. Но ми се струва, че когато тази граница е така размита и я е преминал веднъж, човек лесно може да го направи отново.

— Стремежът да побеждаваш може да стане обсебващ — съгласи се Майра.

— Както и убиването.

 

 

Преходът от кабинета на Майра към електронния отдел беше кошмарен. Сякаш от разкошен апартамент, където хората водят тихи интелектуални разговори, си нахълтал в увеселителен парк, управляван от превъзбудени тийнейджъри.

Ив не изживя културен шок, бе твърде свикнала с това. Но очите и ушите й забучаха още на десет крачки пред отдела.

Онези, които се разхождаха и работеха тук, предпочитаха цветове и шарки, атакуващи сетивата, и говореха с неразбираеми кодове, които затормозяваха ума като пъзел с йероглифи. Никой не стоеше на едно място в електронния отдел. Техници, полицаи, детективи — всички подскачаха, крачеха или сновяха в такт с някаква музика, която винаги звучеше на бързи обороти.

Дори онези, които седяха зад бюра или в кабини, се въртяха на столовете си и барабаняха с пръсти по плотовете. Фийни ръководеше нещо, което в очите на Ив бе лудница, с твърда ръка и дори се радваше да бъде началник. С широките си панталони и измачкана риза той й се струваше като непоклатим, спокоен остров сред бурно море.

В офиса си Фийни стоеше пред екран, смръщил вежди, с разрошени коси, и прехвърляше поредици числа и букви — отново тези йероглифи — от едно място на друго.

— Имаш ли минута? — попита тя.

— Да. Но ти отмъкна момчето ми.

Всички бяха негови момчета, независимо от пола, и на Ив й бяха нужни няколко секунди, за да осъзнае кого има предвид.

— Макнаб? Първо те попитах.

— Не бях изпил кафето си. Когато подобни идеи ти хрумват посред нощ, ме сварваш неподготвен.

— Беше след шест сутринта.

— Посред нощ, след като заспах в два. Сега върша неговата работа.

Ив пъхна ръце в джобовете си.

— Първо попитах — промърмори тя. — Какво е това?

— Парчетата, които успяхме да измъкнем от онова, което е останало от диска с играта. Не е никак много. Опитахме се да го прекараме през компютъра, но ми хрумна да пробвам и по старомодния начин.

— И успя ли?

Той я погледна с уморени очи.

— Изглеждам ли ти като човек, на когото му е провървяло?

— Почини си за минута. — Пръстите й напипаха нещо в джоба й. — Виж, имам бонбон. Твой е.

Фийни го погледна. После сви рамене и го взе.

— Колко време е стоял там?

— Не много дълго. Съмърсет все мърмори, че забравям разни неща в джобовете си. Но те са си мои. Освен това е опакован, нали?

Той разопакова бонбона, подхвърли го към устата си.

— Имам две нови версии, които трябва да проверя — започна тя. — Искам повторна експертиза на домашния андроид на жертвата.

— Чиста е.

— Да, да, знам, но има две версии. Първата, убиецът да я е програмирал и използвал за убийството, а после да я е върнал на нормален режим. Втората, да я е изключил и подменил с дубликат за убийството.

— Подозираш, че нещастникът е бил обезглавен от андроид?

— Проверявам тази версия. Имаме два различни почерка, Майра е съгласна.

Докато Фийни смучеше бонбона, тя го запозна с ключовите моменти от консултацията.

— Как е разменил андроидите?

— Стъпка по стъпка, Фийни. Освен това, не знам дали е имало размяна. Това е просто теория. Ако проведеш нова, по-задълбочена диагностика, изхождайки от тези две версии, ще можем да ги потвърдим или отхвърлим.

— Ако някой е решил да се бъзика с програмата на андроид, да разбива защити, има нужда от време и уединение. И техника.

— В „Ю-Плей“ разполагат с техника. Много от хората остават до късно вечерта. Това означава и време, и уединение.

Фийни се почеса по бузата.

— Може би.

— Второто, което ми е нужно, е запаметена информация за игрите на жертвата. Каква версия е предпочитал, с кого е играел. Искам да видя кого е побеждавал често и на каква точно игра.

— Сега мислиш, че го е очистил някой геймър, защото е бил по-добър от него?

— Фактор, който се връзва. Защо да го убива по време на игра, освен ако победата в играта е важна? Това е перчене, нали? Цялата работа с игрите… „Вижте колко съм добър. Направих я реална. Аз победих.“

— Но не може да се похвали пред никого. Това го лишава от част от удоволствието. Ти не си играла достатъчно — реши Фийни. — Всеки сериозен геймър иска името му да бъде на таблото. Жадува викове и аплодисменти. И слава.

— Добре, добре, схващам. — Ив закрачи из офиса. — Е, може би ще получи тези аплодисменти и слава по друг начин. Като хората, които крадат творби на изкуството или поръчват кражбата им, а после ги заключват в сейфове, където никой не може да ги види. Просто ги притежават. Голямата тайна, чувството за собственост също носят удовлетворение. Нужно е самообладание, силна воля и колосално самочувствие. А за извършването на убийството е била нужна прецизност, бруталност и хладнокръвна агресивност, което отново ме навежда на мисълта, че са участвали двама. Може би хора, а може би човек и андроид. Или тип, страдащ от раздвоение на личността, но това е в края на списъка засега.

Фийни засмука бонбона и отново се почеса.

— Моделът е създаден при спазване на закона за авторски права като копие на филмов герой, а има и права за мърчандайзинг. Такъв андроид трябва да бъде регистриран. Можеш да избегнеш това, ако го купиш нелегално, но този е истински. Има регистрационен чип и сериен номер. Проверихме регистрацията на жертвата и сертификата за автентичност. Ако някой е бърникал в програмата й, направил го е така, че да преминава стандартна диагностика. Можем да се поровим и доста по-дълбоко. Що се отнася до копия, това е популярен модел. Неслучайно е класика. Можеш да провериш за собственици на такива и да попаднеш на нещо.

— Освен ако е от черния пазар.

— Ако заложиш изчисление на вероятност, обзалагам се, ще излезе висок процент, че жертвата би забелязала разликата. Копието трябва да е адски сполучливо, за да го заблуди, ако питаш мен. Не че истинските не могат да бъдат проследени, но какъв смисъл има да прибягва до това, когато не е престъпление да си купиш истински законно? Рискът е по-голям. Ще я проверим.

Фийни тръгна пред нея към склада за доказателства. Въведе код, допря палец до скенера.

Капитан Райън Фийни получава достъп.

Той отвори вратата на помещение, което напомняше на пиратско скривалище, но пълно с електроника. Компютри, линкове, екрани, комуникатори и видеокамери, всичките с етикети, бяха подредени на високи етажерки. И андроидите бяха добре представени — кухненски и градински с механичен вид, евтини мини андроиди и много човешки копия стояха строени като заподозрени за разпознаване.

Ив огледа избрания от жертвата домашен модел.

— Това облекло не е предназначено за бойни сцени.

— Версия „робинята“, шести епизод. Но тя се справя. Момичето е бунтарка и отстоява своето. Помага да натрият носа на Империята.

— За бога, Фийни! Говорим за андроид, копие на измислен персонаж от космическа сага.

— Просто изтъквам — промърмори той. — Този модел е уникален. Програмирана е като точно физическо копие на героинята и има страхотни възможности за програмиране.

— Играл ли си е с нея?

— Какви мисли ти минават през ума? За бога, Далас!

— Нямах предвид това. Използвал ли я е за компютърните игри?

— Програмирана е да участва. Има възможност за интерфейс с програмата, зареждане на сценария, правилата. Може да бъде труден противник.

Не изглеждаше толкова страшна с това облекло, помисли си Ив, но прие думите на Фийни.

— Може ли да борави с меч? — попита тя.

— Доста добре.

Ив поклати глава.

— Барт е бил значително по-висок. А ударът е дошъл отгоре. Възможно е да е стъпила на нещо или той да се е снишил.

— Ако тя или копието й са били програмирани за това, биха свършили в машина за рециклиране. Жалко. Истинска красавица е.

Тя понечи отново да изтъкне, че това е машина, но си спомни с кого говори.

— Провери я. Аз ще направя проучване за модела.

— Остави на мен. Ще възложа на Календър анализа за повтарящи се сценарии и играчи.

— Благодаря ти. Излизам, отивам в „Ю-Плей“.

— Страхотно място — отбеляза Фийни. — Жалко за момчето. Бил е добър в това, с което се е захванал.

Ив не бе изненадана, когато завари офисите в „Ю-Плей“ малко по-тихи. Пак си беше шумно, но лъчезарните, въодушевени изражения на работещите бяха станали по-сериозни.

Повечето от тях бяха закачили черни лентички на пъстрите си облекла. Ив забеляза, че доста от онези, които предишния ден бе видяла да сноват насам-натам, днес не са на работа.

— Лейтенант. — Вар слизаше по едното от стълбищата за горния етаж. Сенките под очите му и бледото му лице издаваха, че е прекарал тежка, неспокойна нощ. — Имате ли новини?

— Проверяваме някои гледни точки. Днес изглеждате в намален състав.

— След като направихме официално съобщение, позволихме на всеки да ползва отпуск днес. Ако желае… Дори мислихме да затворим за няколко дни в знак на почит. Но решихме, че ако имаме работа, ще го понесем малко по-леко. Не помага особено. — Той потърка лице. — Може би дори е по-лошо. Не знам. Сякаш Барт е навсякъде тук. Работя върху нещо и ми хрумва идея, която искам да обсъдя с него. Изведнъж си спомням, че не мога. Чухме се с родителите му. Господи, толкова беше тежко. Беше ужасно. Организираме поклонение утре следобед тук, защото… Това е мястото, където той би искал да бъде. Мислите ли, че е редно? Искам да кажа, не е църква или траурна зала, но…

— Мисля, че е подходящо място.

— Добре. Така решихме…

— Сил и Бени тук ли са днес?

— Да. Ако искате да поговорите с тях…

— Ще го направя по-късно. Какво ще кажеш първо да поговоря с теб? В офиса ти?

— Само с мен ли? Добре…

Изглеждаше смутен от идеята да бъде разпитван сам, но я поведе нагоре към едно от помещенията със стъклени стени.

— Не изпитваш ли понякога нужда да останеш сам? — попита го Ив.

Вар се огледа наоколо, изненадан от въпроса й.

— Няма значение. — Ив огледа офиса му. Претрупан работен пулт, много компютри и системи, безброй играчки, висока табуретка с форма на извънземно с пипала. — Не съм съвсем наясно кой какво върши тук. Четиримата сте били партньори, но сигурно всеки е имал специални функции, задължения, отговорности.

— Е, всички участвахме в разработването на нови продукти. В зависимост кой е предложил концепцията, поемахме различни етапи. — Той седна, свали слушалките си. — Бени се занимава главно с проучвания, Сил е организатор и може да се нарече „мамчето“ на всички от персонала. Аз отговарям за маркетинга. Но задълженията ни се застъпват. Няма строго разделение. Така ни харесва.

— А Барт?

— Той се занимаваше с разработките, разбира се. Можеше да доразвие всяка идея и да я превърне в нещо ценно. Бих казал, че имаше нюх за бизнес. Счетоводство, клиенти, пари, марж на печалби, разходи за разработване, такива неща. Всички се занимавахме с това, но той беше най-наясно. — Вар потърка чело. — И беше официалният говорител на компанията.

— Бил е обект на най-голямо медийно внимание.

— Обичаше да се изявява, да общува с хора, да говори. — Той въздъхна, прокара ръка по късите си коси. — Бени става нервен при подобно внимание. Сил се тревожи за хорското мнение и изпитва неудобство.

— А ти?

— Предпочитам да си мълча — усмихна се Вар. — Нали разбирате, да стоя в сянка, зад кулисите, да се занимавам с това, което става в кухнята ни. Повечето хора в нашия бранш не са много общителни. Барт беше изключение. Искате ли нещо газирано?

— Не, благодаря. А сега кой ще бъде медийното лице?

— Не знам… Не сме го обсъждали. Всъщност не сме мислили по въпроса. — Наведе глава, загледа се в коленете си. — Трябва да преживеем днешния ден, и утрешния, и следващия.

— Може би ще привлечете друг партньор.

— Не — категорично рече той и рязко вдигна глава. — Не, това е нашата компания. Сами ще се справим.

— А плановете ви да пуснете „Фантастикъл“ на пазара?

— Ще се придържаме към плана. Беше рожба на Барт.

— Трябва ми копие от диска, Вар.

— Ще бъде занесено лично на капитан Фийни в електронния отдел. Почти е готово. Имаме документи за подписване. Официално. За поверителност и прочее.

— Добре. Значи Барт здравата е поработил върху програмата. Изпробвал е различни сценарии и нива.

— Разбира се. Всички правехме това. То е част от работата. — Симпатичното му лице стана сериозно. — Ако ние не се забавляваме с играта, кой би се забавлявал? Не можеш да продаваш нещо, в което не вярваш. Или не го правиш добре.

— Така е. А имаше ли той любима фантастична игра, сценарий, който е избирал много пъти?

— Обичаше да ги смесва. Това е най-хубавото в играта… или едно от най-хубавите неща. Можеш да правиш каквото поискаш според настроението си.

— Коя версия предпочитахте, когато играехте двамата?

— Господи, захванахме се с това преди месеци. Много са. „Старият Запад“, „Древен Рим“, „Алтернативна Вселена“, „Пътешествия“, „Избавления“, „Гангстери“, „Войни“. Каквото и да назовете, все някога сме го играли.

— Кой побеждаваше?

Той се засмя.

— Трудно е да надвиеш Барт, но и аз съм печелил доста точки. — Смехът му секна. — Ще бъде странно без него в холографската зала на официалното представяне на „Фантастикъл“.

— Сигурно. Играете ли някога с андроиди?

— Андроиди? — Вар примигна учудено. — Разбира се. Използваме ги за тестване на различни етапи от разработката. Никой не може да пази тайна като андроида. Но при финалните изпробвания трябва да бъде състезание между хора. Все пак не продаваме игрите на андроиди.

— Извинете. — Сил застана на прага. — Видях ви тук, лейтенант. Има ли нещо… Някакви новини?

— Не, за съжаление. Просто рутинно повторно посещение. Помага ми да добия по-ясна представа. Благодаря, че ми отдели време — каза тя на Вар и отново се обърна към Сил. — Да отидем в твоя офис. Ще се постарая да не те задържам дълго.

— Няма проблем. Можете да останете колкото искате. Вар, когато лейтенантът приключи с мен, мисля да си тръгна. Днес съм безполезна тук. Нищо, с което се опитам да се захвана, не става. Развалям всичко.

— Искаш ли някой от нас да дойде с теб?

— Не, не… Просто имам нужда да остана сама. Трябва ми още време. Можеш да кажеш на Бени, ако го видиш преди мен. Ще дойда утре. Тогава ще съм по-добре.

— Ще ти се обадя по-късно да видя как си. — Вар отиде при нея и прегръдката му се стори на Ив едновременно искрена и някак тромава. — Опитай се да си починеш.

— Да. Ти също. — Ярките й, блестящи очи се насълзиха, преди да се отдръпне. — Моят офис е насам, лейтенант.

Докато вървяха, Ив погледна назад и видя Вар зад стъклото, загледан след тях, съкрушен.

— Искате ли нещо? — попита Сил. — Имам енергийни напитки, газирани, диетични и обикновени.

— Не, но ти си вземи, ако искаш.

— Нищо не ми се пие и яде… — Сил пъхна ръце в джобовете си, извади ги и преплете пръсти. — Вие правите това през цялото време. Искам да кажа, разговаряте с хора, които са загубили някого. Питах се дали знаете колко време минава, докато престанат да забравят, че са го загубили, и очакват да го видят.

— Тежко е — бе единственото, което каза Ив.

— Не знам дали е по-лошо да забравиш, да спреш да очакваш. Всеки път, когато си спомня, ще бъде тежко. Сякаш поглеждаш ръката си и не се замисляш, че е на мястото си. Просто е тук. А ако я загубиш, няма ли да продължиш да очакваш да я видиш?

— Мисля, че ще продължиш. Имаме психолози, които могат да ви помогнат. Ще ви дам няколко имена на хора, с които можете да поговорите.

— Може би. — Тя тръсна буйната си тъмна коса. — Никога не съм ходила при терапевт или консултант.

— Познавала си Барт отдавна. Сигурно сте работили заедно върху много програми, много игри.

— Безброй. Всички даваме идеи. Сядаме, поръчваме си пица или нещо друго и просто умуваме. После обсъждаме. Как можем да превърнем идеята в програма? Бени е по проучванията. Ако създадеш същата игра като някой друг, напразно си загубил време и ресурси.

— Значи сте отсявали идеи.

— Може да се каже. Предлагаме, одобряваме, доразвиваме.

— Кой измисли „Фантастикъл“?

— О, господи… — Сил се отпусна на стола си и свъси вежди. — Не съм напълно сигурна. Много концепции се изграждат постепенно, с участието на всички. Мисля, че… Май Вар даде идеята за фантастична игра, която дава възможност за сценарии, контролирани от потребителя. Аз възразих, че вече има много такива. „А какво е следващото ниво? Какво ще кажете да направим холографска версия, сериозно да доусъвършенстваме образите, движенията?“

Сил отмести поглед от Ив и се загледа през стъклената стена на офиса, покрай която сновяха хора.

— После, ако си спомням правилно, Бени изтъкна, че вече са създадени холографски игри и програми и че компанията на Рурк има най-съвършените образи. „Тогава какво следва по-нататък?“

— А Барт не каза ли нещо?

— О, да, понякога е мълчалив, докато усилено разсъждава върху идеята.

Тя стана, взе си енергийна напитка. Впечатляващи движения, забеляза Ив. Явно посещаваше курс по йога. Беше силна и грациозна.

— Сигурна ли сте, че не искате?

— Не, благодаря — кимна Ив.

Сил отвори кутията, седна, отпи глътка и я остави.

— Всъщност и аз не искам. Докъде бях стигнала? А, да, продължихме да си подхвърляме топката и Барт заговори не просто за по-интересни образи. Силни сетивни въздействия, смарт технология. Военните използват смарт технологии в тренировъчните си програми. Прилагаме това в играта, засилваме сетивните въздействия, правим образите реални.

Взе питието, само го задържа в ръка.

— Беше голяма инвестиция на време, енергия и пари, но той наистина успя да ни убеди. Каза нещо от рода: „Няма просто да предложим меню с опции за избор. Ще направим играта отворена“. Потребителят може не само да контролира, а и буквално да програмира свои фантазии, да съчетава новите елементи с вече заложени. Просто продължихме да обсъждаме, докато изградихме основната концепция. Оставаше да запретнем ръкави и да се заловим с реализацията.

Сил се насили да се усмихне.

— И успяхме. Ще бъде хитът на хитовете.

— Дълго сте я тествали, играли сте…

— О, да. И четиримата, поне в началото. Посветихме доста време на това, защото е голям проект. Затова искахме Фелисити да изготви документация, преди да я копираме за вас.

— Разбрах. А каква версия предпочиташе Барт?

— О, смесваше ги. Каквото и да играеше, все искаше да бъде добрият герой. Кой не иска? Обича сценарии, при които се бие за някаква кауза, за момиче или за собствената си душа. А най-добре всичко това в комбинация.

— Програмата те увлича, нали? Участваш в създаването на сценария.

— Иначе нямаше да бъде забавно.

— Значи е бил добър в битките, така ли?

— По-добър от всички ни, почти винаги. Барт обичаше да гледа филми с престрелки, битки с мечове, с ножове. Изучаваше тренировъчни дискове, разговаряше с войници и полицаи. Важно е, когато програмираш, да знаеш хватките, стратегиите, за да можеш да ги предложиш на играча.

Сил отново вяло отпи глътка и се загледа през стъклото.

— Вярно е, че повечето програмисти не си падат по физическите упражнения, но Барт работеше върху това. Обичаше да побеждава и да играе. Страхотен геймър е… беше — поправи се тя и гласът й затрепери. — Беше най-добрият ми приятел на света. Не знам какво ще правя сега. Не знам какво ще прави всеки от нас.

Ив извади визитка, написа две имена и номера.

— Опитай да им се обадиш. Може да се почувстваш по-добре, когато поговориш с някого, който може да те изслуша.

— Да, добре. Мисля, че ще го направя. Ще бъде ли проблем, ако сега си тръгна?

— Не. Сил, познаваш ли семейство Синг?

— О, разбира се… Децата са големи сладури.

— Вар спомена, че утре тук ще има поклонение за Барт. Биха искали да дойдат. Ще им се обадиш ли?

— Да, вече са в списъка ми, но ще се погрижа за това още сега. Ще им звънна от къщи. Искам по-скоро да се прибера у дома.

— Добре. Къде мога да намеря Бени?

— Беше в офиса си, когато минах оттам преди малко. Почти през цялото време и тримата просто се опитваме да избутаме деня. Навярно все още е там.