Нора Робъртс
Фантазии в смъртта (4)

4.

Завърнала се сред оживлението в полицейската централа, Ив се взираше в Роланд Чадуик през огледалното стъкло в стаята за наблюдение. Той все още се потеше леко, а подпухналите му от плач очи уплашено се взираха ту в една, ту в друга посока, сякаш очакваше нещо да се материализира в ъгъла и да го захапе.

Идеално.

— Ще го подхванем заедно — каза Ив на Пийбоди. — Първо аз ще го сплаша. Очаква това от мен.

— Иначе щеше да му предложиш билков чай и пухена възглавничка.

— Ще оставя това на теб, след като излетя от стаята ядосана, хвърляйки смразяващи закани.

— А аз ще го успокоявам, докато излее душата си.

— Такъв е планът.

Ив остана загледана през стъклото, когато Роланд отпусна глава на масата, сякаш искаше да поспи. Не би се изненадала ни най-малко, ако беше засмукал палец.

— Докато си заета с него, аз ще започна с Дубровски. Бил е наш гост няколко пъти и със сигурност знае, че приятелчето му е мекушаво. Вярвам, че и той ще развърже езика си.

Пийбоди се усмихна, когато Роланд захлупи лице върху свитите си ръце.

— Моят човек ще проговори пръв.

— Може би. Да видим.

Ив влезе със сурово изражение, сякаш бе готова да го заръфа с наслада. Роланд рязко вдигна глава и се сгърчи на стола.

— Запис — включен. Лейтенант Ив Далас и детектив Дилия Пийбоди, разпит на Роланд Чадуик във връзка с убийството на Барт Минък. Роланд Чадуик — продължи тя, изричайки двете му имена, за да прозвучи по-заплашително, — прочетоха ли ти правата?

— Да, но…

— Разбираш ли правата и задълженията си в този случай?

— Да, добре, но…

Тя стовари папката си между тях така силно, че ударът отекна като плесница. Накара го да замълчи.

— Работеше за Барт Минък, нали така?

— Да, госпожо, казах ви, че…

— Можеш ли да потвърдиш местонахождението си вчера?

— Бях си у дома. Искам да кажа, бях на работа, а после…

— Кое от двете? — процеди тя през зъби, навеждайки се ниско над масата. — У дома или на работа? Лесен въпрос, Роланд.

— Бях… Бях на работа цял ден, до края на работното време. — Докато думите се отронваха от устата му, руменината на лицето му ту избледняваше, ту отново се връщаше. — Затворих всички програми, както се полага. Беше след пет. Можете да проверите.

— Винаги ли затваряш програмите, Роланд? Всеки път, когато напускаш сградата? Абсолютно?

— Е, почти. Със сигурност в края на деня. Тогава — да. Не съм направил нищо. Не разбирам защо се държите така с мен. — Гласът му звучеше все по-пискливо, заплашвайки да достигне честота, доловима само за кучешки уши. — Не съм направил нищо.

— Така ли? Господин Барт не би се съгласил. Може би щеше да ни каже нещо интересно по въпроса. Ако не беше мъртъв. — Ив отвори папката и извади снимките от местопрестъплението. — Малко е трудно човек да говори, когато главата му е в другия край на стаята.

Роланд погледна към снимките и лицето му позеленя. Успя само да изломоти:

— Боже…

Подбели очи и се свлече на пода.

— О, мамка му! — Ив въздъхна и опря юмруци на хълбоците си. — Донеси му вода, Пийбоди.

— Грациозно падане.

Пийбоди отиде за чаша вода, а Ив приклекна и потърка бузите на Роланд.

— Студени са. Не се преструва. Хайде, Роланд, съвземи се. Да повикаме медицинско лице, в случай че… Почакай, свестява се. Роланд!

Каза го рязко и клепачите му трепнаха, после се повдигнаха. Кимна на партньорката си да поеме ролята на ласкава медицинска сестра.

— Добре ли сте, господин Чадуик? — Пийбоди приклекна, повдигна главата му. — Пийнете малко вода. Само глътка. Така. Поемете си дъх. Имате ли нужда от медицинска помощ?

— Не… Ама какво стана?

— Припаднахте. Искате ли да повикам лекар?

— Не. Е, не мисля… Само трябва… — Широко отвори очи и сграбчи ръката на Пийбоди като спасителна сламка. — Не ме карайте да ги поглеждам отново. Не ме карайте.

— По-мъчително е да гледаш това, отколкото да бъдеш част от причиняването му? — хладно каза Ив.

— Не съм, кълна се. — Той почти пропълзя в скута на Пийбоди и Ив се убеди, че е свършила работата си. — Кълна се! Не ме карайте да поглеждам.

— Добре, добре. Не е нужно. Пийни още малко вода. Ще почакаме, докато дойдеш на себе си.

— Достатъчно. — Ив прибра снимките в папката си. — Щом искаш да го утешаваш, твой е. Аз не мога повече да стоя в една стая с него.

Лейтенант Далас излезе и затръшна вратата след себе си, но едва след като чу как Роланд задъхано благодари на партньорката й.

Доволна от Първа част, тя се отправи към другата стая за разпити за Втора част.

Милт Дубровски имаше изтупан и зализан вид на мазник, който старателно се грижи за външността си. Навярно посвещаваше голяма част от деня си на фитнес тренировки и повечето от седмицата — на спа процедури. Косата му — на твърде идеални кичури, за да е дар от природата — се спускаше на изящни вълни покрай лице със съвършено правилни черти. Нежносините му очи затрептяха под дългите тъмни мигли, когато я посрещна с двайсеткаратова усмивка.

— Полицай, не знам защо съм тук, но поне гледката стана доста по-хубава.

— Лейтенант съм.

Усмивката му заблестя в синхрон с очите, когато сковано козирува.

— Тъй вярно, сър.

— Запис — включен. Лейтенант Ив Далас, разпит на Милтън Дубровски за убийството на Барт Минък.

— Какво? — Ярките му очи се отвориха широко и той затаи дъх. — Барт е убит? Кога? Какво е станало?

— Не за първи път сте на разпит, господин Дубровски. — Ив потупа по папката с досието му. — Знаете, че аз задавам въпросите, а вие трябва да отговаряте. Прочетоха ли ви правата?

— Да, ченгетата, които ме доведоха тук. Но не ми казаха нищо.

— Можеш ли да потвърдиш местонахождението си вчера между петнадесет и двадесет часа? — Ив веднага заряза учтивата форма на общуване.

— Разбира се, разбира се… Бях в салона — „Ърбън Медоус“, от един до около три и половина, после пих кафе с приятелка. По-късно пообикалях по магазините и около пет и половина отидох у друг приятел. Роланд… Роланд Чадуик. Той работи за Барт в „Ю-Плей“. Прибра се малко след мен и останахме там до сутринта. Може да се закълне.

— Име и информация за контакт за приятелката, с която си пил кафе.

— Никакъв проблем. Брит Кейси. — Изрецитира номер на линк и адрес в Ъпър Уест Сайд. — Посещаваме семинари заедно. Семинари по актьорско майсторство. Срещаме се от време на време да обсъждаме професионални въпроси.

Беше добър, реши Ив, но не чак толкова… „Горкият Роланд — помисли си тя, — как може да бъде такъв наивник?“

— И кога се раздели с тази приятелка от актьорските семинари и си тръгна сам?

— Мисля, че около пет.

— Кафе и обиколка по магазините. Къде пихте кафе? Кои магазини посетихте? Имаш ли касови бележки?

— Наистина не си спомням името на кафенето. И не си купих нищо. Само разглеждах.

Ив остана с поглед, вперен в него.

— Добре, вижте. Бях в салона, както ви казах. Консултантката ми се нарича Нанет. Можете да я попитате. А срещата ми с Брит после не беше за кафе, ако ме разбирате. — Отново използва чаровната усмивка, която сякаш казваше: „Мръсник съм, но няма начин да не ме харесаш“. — Отидохме в хотел „Оукс“ за няколко часа. Слушайте, тя е омъжена, а аз живея на семейни начала.

— С Чадуик?

— О, не. Но съквартирантката ми и Брит не знаят една за друга. Ще ви бъда благодарен, ако нещата останат така.

— Име на съквартирантката?

— Челси Сакстън.

Ив повдигна вежди.

— А къде точно се вмества Роланд Чадуик?

Дубровски сви рамене и смутено ги отпусна.

— Може да се каже, че почти съжителствам и с него.

— И той също не знае за другите две, както и те за него?

— Какво мога да кажа? Обичам да общувам с хората…

— За това е нужно доста умело шикалкавене. Хитрец като теб лесно би намерил време да се отбие и в апартамента на Барт.

— Никога не съм бил там. — Добави го нехайно, весело махвайки с ръка. — Няма за какво. Познавах го малко, разбира се, защото Роланд работи за него в „Ю-Плей“. Стори ми се приятно момче. Ро, разбира се, страшно му се възхищава. Не знам защо някой би убил горкия човечец.

— Умел си и в компютърните машинации.

— Хоби, в интерес на истината. Голямата ми страст е актьорството.

— Ако съчетаеш хобито със страстта си, можеш да натрупаш прилично състояние, като продаваш вътрешна информация на заинтересовани лица. Особено когато си завъртял главата на жалко кутре с нулев житейски опит като Роланд.

— О, не, Ро е сладур. Малко наивен във всяко друго отношение, освен компютрите и игрите, но е сладък. А аз? Изпитвам нужда да ме боготворят, признавам. А той ме боготвори. — Дубровски протегна ръце напред, сякаш за да каже: „Само ме погледнете. Кой не би изпитал възхищение?“.

— Толкова, че да се разприказва пред теб за „Фантастикъл“?

Дубровски се опита да си придаде израз на недоумение, но не успя напълно.

— Съжалявам. Никога не съм чувал за това.

— Стига празни приказки, Дубровски. Точно мен не можеш да подведеш. Освен това, влюбеният Роланд вече изплю камъчето. — Ив се наведе заканително. — Може да те боготвори, но не би рискувал кожата си заради теб. Не е чак толкова глупав, за колкото го мислиш.

— Ро не е глупав. — Милтън не губеше самообладание дори за миг. — Само понякога е объркан по отношение на реалността. Пристрастен е към игрите и почти всичко извън черупката му остава незабелязано.

— Като това, че ти имаш още две гаджета и се занимаваш с компютърен шпионаж.

— Не е незаконно човек да поддържа повече връзки. Повярвайте ми, всичките ми любовници са щастливи. — Преметна ръка върху облегалката на стола и зае самодоволна поза. — Какво лошо има?

— Това говори, че нямаш скрупули, а човек без скрупули не се замисля, преди да измами, излъже или открадне. Това е само на крачка от убийството.

— Не убивам хора, скъпа. Прелъстявам ги.

— Само ме наречи отново „скъпа“. — Ив го измери със смразяващ поглед. — Давай.

— Не се обиждайте, не се обиждайте. — Дубровски протегна ръце напред за помирение. — Не отричам, че няколко пъти стигнах твърде далеч с хобито си. Увлякох се, както всеки друг. Но имате досието ми и знаете, че не съм склонен към насилие. Всъщност, скъпа… лейтенант — бързо се поправи той. — Не е нужно. Признавам, че Ро ми каза за големия таен проект. Вълнува се за него и обича да споделя. Част от прелъстяването е да слушаш. Аз слушам. Не е престъпление.

— Опитай да изслушаш това — предложи Ив. — Знаеш ли какво друго имам, освен досието ти? Справка за финансите ти. Също доста интересно четиво. Солидни влогове, с които можеш да си позволиш посещенията в салона при Нанет. Още по-интересно е, защото според трудовата ти биография, от близо година не си се хващал на работа.

— Хората дават пари като дарения. Затова възхищението им е толкова важно.

— Обзалагам се, че Барт не ти се е възхищавал. И съм сигурна, че когато си отишъл да му искаш пари, за да си мълчиш за информацията, която ти е дал твоят лигльо, е заплашил, че ще те издаде на полицията.

— Не се занимавам с изнудване. — Той хвърли поглед към ноктите си. — Твърде мръсна работа.

— Ето ти нещо наистина мръсно.

Ив отново извади снимките от местопрестъплението.

Дубровски трепна. Не припадна, но стана блед като платно.

— О, господи… Мили боже, някой е отсякъл главата му.

— Сигурно на онези семинари практикувате фехтовка. За екшън роли, за епизодични участия. — Тя наклони глава и хладно го изгледа от главата до петите. — В добра форма си. Убедена съм, че можеш да боравиш с тежък меч без проблеми.

— Слушайте. Чуйте ме… — Самодоволството му изчезна и стана сериозен. — Изкарвам си прехраната, като спя с хора, които могат да си позволят да ми дават по малко кеш, да ми купуват хубави неща. Изкарвам още малко с продаване на информация, когато се натъкна на някаква. Не наранявам хора. За нищо на света не бих убил. Роланд се разприказва, разбира се. Лесен е. Но след като измъкнах от него всичко, което мога, сега се насочвам към Брит. Има богат съпруг, който й позволява да се изявява като актриса и да харчи колкото поиска. Често пътува извън града, финансов консултант е. Мисля да се възползвам за известно време, може би да вляза в къщата, да проникна в някой от компютрите му, да видим какво ще открия. Влагам доста старание там, така че защо бих сторил нещо подобно? Не върша такива неща. Не съм го направил аз.

— На кого продаваш информация?

— О, по дяволите… — Той зарови пръсти в косите си, разваляйки съвършената си прическа, което разкри на Ив, че е истински изплашен. — Ако се разприказвам за това, ще трябва да ми предложите сделка.

— Не е нужно да се пазаря с теб. Вече призна за корпоративен шпионаж при включен запис. Слушай какво, Милт. Аз никак, ама никак не ти се възхищавам. Имена. Веднага.

Мъжът се облегна назад, затвори блестящите си нежносини очи и разказа всичко на един дъх.

 

 

Когато приключи с Дубровски, Ив нареди да го върнат в килията. Щеше да направи каквото може, за да прекара следващите няколко години на гости на щата Ню Йорк. Надяваше се адски да му липсват процедурите в салона.

— Аз успях — каза Пийбоди, когато се срещнаха в офиса й.

— Значи две точки за нас.

Ив програмира кафе и даде знак на Пийбоди да дойде до автоматичната печка, за да вземе своето.

— Не разбрах половината неща, които изговори. Колкото повече се разстройваше, колкото повече бърбореше, толкова по-сложни технически изрази използваше. Ще помоля Макнаб да прослуша записа и да ми ги преведе, но… — Пийбоди замълча и духна в горещото кафе, преди да отпие първата глътка. — Но доколкото успях да разбера, е споделял с Дубровски подробности за проучванията си, всичко, което е направил по проекта „Фантастикъл“, и за всеки друг, в който е участвал или е знаел нещо. Това момче е ходеща латерна. Явно хората им не са толкова добре подбрани, колкото си мислят.

— Един от пропуските — промърмори Ив, спомняйки си думите на Рурк. Застана до малкия си прозорец и се загледа в преминаващ въздушен трамвай, докато размишляваше. — Моят човек е такъв плужек, че ако го настъпя, няма да мога да измия обувката си от слуз. Препитава се със секс и нещо, което минава за чар. Набелязва мишени, подмамва ги. Твърди, че е чукал ново гадже в хотел „Оукс“, когато Барт е бил убит.

— Доста луксозно място за дребен мошеник, който печели от секс.

— Гаджето му има богат съпруг. Ще проверим, но звучи правдоподобно. Освен това, живее с още една, когато не е при ходещата латерна. Те го издържат, а той си пъха носа в бизнеса им и продава информация на заинтересовани хора. Получих името на заинтересованото лице в този случай. — Ив отпи кафе, мислейки за младия глупав Роланд, за младия наивен Барт. — Не вярвам Дубровски да се е промъкнал у Барт и да го е заклал. Може да си счупи някой нокът или да изпръска с кръв хубавата си коса. Но ще го задържим за другите престъпления и ако пипнем купувача, ще можем да му лепнем съучастничество. Заслужава дълъг престой в много тесен кафез.

— Никак не ти е допаднал.

— Никак. Но важното е, че ако не беше използвал хлътналия Роланд, за да трупа пачки, може би Барт Минък все още щеше да е цял. Поеми двете жени, които разиграва наред с Роланд. Искам да потърся информация за Лейн Дювон от „Синч Ентъртейнмънт“, преди да поговорим с него.

Пийбоди се загледа в чашата си.

— Ще побеснеят.

— О, да, на теб се пада забавната част. — Ив й даде имената и информацията за контакти. — Бъди дискретна — добави тя. — Брит Кейси е омъжена. Може би заслужава сритване отзад, но ако е тъпа като Роланд, съм склонна да й спестя неприятностите със съпруга.

— Ще бъда самата деликатност. Щом онзи тип е чукал трима наивници, как му е оставало време за друго?

— Очевидно е въпрос на добро разпределение на времето.

— Питам се дали приема някакви стимуланти, или пази специална диета.

— Ще попитам при следващия ни разговор. Тръгвай.

Ив седна, стартира справка за Дювон и компанията и докато информацията вървеше на екрана, последва интуицията си.

Рурк отговори веднага.

— Лейтенант…

— В Централата ли си?

— Да, в електронния отдел.

— Какво можеш да ми кажеш, без предварителна подготовка, за Лейн Дювон от „Синч Ентъртейнмънт“?

— Идвам при теб.

— Не е нужно… — понечи да възрази тя, но изведнъж се съгласи. — Добре тогава.

Започна с Дювон. Петдесет и девет годишният вицепрезидент имаше втори брак, нищо изненадващо, с жена, която бе с двайсет и осем години по-млада от него. През трите години, откакто бяха женени, живееха в Ъпър Ийст Сайд и имаха още две жилища в Белиз и на Италианската ривиера. Сегашната съпруга бе бивш модел на бельо.

Мъжете бяха толкова ограничени създания.

Той заемаше длъжността си в „Синч“ от шестнайсет години и получаваше солиден доход от двадесет и два милиона годишно, без премиите.

Нямаше криминално досие.

— Ще променим това.

Каква промяна желаеш?, попита компютърът.

— Нищо. Никаква. Човек дори не може да поговори на себе си.

Направи бързо проучване за компанията. Тя съществуваше почти откакто Дювон бе роден, разработваше, произвеждаше и разпространяваше игри и системи за игри. Имаше клонове в цял свят. Ив се намръщи, когато прочете градовете, проследи историята на компанията и се опита да разбере нещо от официалната информация за финансите и персонала.

Неприятно й бе да признае, но изпита облекчение, когато Рурк влезе.

— Просто предпочитам да не обсъждам бизнеса си на всеослушание — поясни той.

— Бизнесът ти има пресечни точки с този на „Синч“ ли?

— В момента — не. Къде е шоколадчето ти?

— Какво шоколадче?

Стрелна я с поглед.

— Много добре знам, че винаги криеш тук по някое шоколадче. Имам нужда от енергия. Дай ми го.

Ив се намръщи още повече и насочи поглед към вратата.

— Не позволявай на никого да наднича. Адски добро скривалище е.

— Слушай, защо не инсталираш камера тук, за да хванеш онзи, който краде тайните ти запаси?

— Някой ден ще пипна крадеца на шоколадчета, но с хитрост и съобразителност, а не с технология. Вече е въпрос на гордост и принцип.

Взе инструмент от бюрото си и приклекна пред кошчето за рециклиране. С няколко завъртания свали лицевата плоскост и извади плик за доказателства.

— Твоята хитрост и съобразителност те кара да държиш шоколадчета в кошчето, при боклука?

— Запечатано е.

Тя отстрани печата с леко пукване и извади едното от три шоколадчета. Хвърли му го, отново запечата останалите две и ги скри. Когато погледна назад, го видя внимателно да оглежда шоколадчето.

— Щом си толкова гнуслив, върни ми го.

— Преди време ровех в боклуците за храна, без да се замисля. Ала нещата се променят. — Рурк разопакова шоколадчето и отхапа. — Но очевидно не чак толкова.

Ив върна инструмента на мястото му, после се изправи, с ръце на хълбоците, и се увери, че по кошчето няма следи.

— Добре. Все още е добро скривалище.

— Не съм виждал по-забележителна проява на искрена обич. — Той прокара ръка през разрошената й кестенява коса и потърка трапчинката на брадичката й, преди да долепи устни до нейните. — Това е по-сладко от шоколад.

Сенките бяха изчезнали, забеляза тя. Работата помагаше, съсредоточаваше и канализираше мъката и съжалението.

— „Синч Ентъртейнмънт“.

— Да. Преди година проявявах интерес да купя тази корпорация.

— Естествено. Щом съществува, трябва да я притежаваш.

— Напротив. — Рурк седна на изтърбушения стол за посетители. — След известно проучване се разубедих, реших, че не я искам… или не точно в този момент.

— Защо?

— Щеше да ми донесе неприятности, каквито нямам никакво желание да си навлека. По-добре беше или да изчакам, докато стигне до дъното, и да я купя евтино, или да ги оставя да решат проблемите си и да предложа добра цена за стабилна компания.

— Какви проблеми? Освен че са закрили два завода на Земята през последните шестнайсет месеца. Малки, извън САЩ. Нямат клонове в Космоса, значи или напълно са се отказали от този пазар, или разпространението на продуктите им там би струвало твърде скъпо.

Рурк повдигна вежди.

— Е, сърцето ми прелива от гордост. Какъв бизнес усет имаш…

— Ако се правиш на остроумен, губиш шоколадчето.

— Защо не дойдеш да си го вземеш?

Той се усмихна и потупа по коляното си, приканвайки я да седне.

О, да, вече се чувстваше по-добре.

— Не знам нищо за пазара на игри, освен че провалът е недопустим. Хората искат да играят по всяко време. В зали за видеоигри, у дома, на партита, в офиси. Защо компания, която е била номер едно в света на геймърите над половин век, има затруднения?

— Защото са инвестирали повече — поне през последното десетилетие — в маркетинг и администрация, отколкото в талантливи умове и нови технологии, и продължават да загърбват космическия пазар като твърде малък, за да си струва разходите. — Рурк сви рамене, докато отново отхапваше от шоколадчето. — Тъпчат на едно място и ако това не се промени, и то скоро, бързо ще изостанат с цяло поколение.

— Добре, значи плащат твърде много на костюмарите и си мислят, че щом преди десет години така са пробивали, същото ще е и сега.

— В общи линии. Двамата души, които са я основали преди петдесет и няколко години, са я продали, когато е процъфтявала. Оттогава е имала възходи и падения, както всяка компания. В момента бавно, но уверено запада.

— А нещо като „Фантастикъл“ на „Ю-Плей“ би я изстреляло нагоре, така ли?

— Може би… при добро програмиране и маркетинг. Това ли е мотивът според теб?

— Възможно е. Дювон е платил на източника си близо сто и петдесет хиляди досега за информация за програмата. Той е вицепрезидент на „Синч“.

— В отдел „Проекти“ — добави Рурк. — Направих справка за него, докато слизах. Ще стане герой, ако предложи на компанията тази идея и план за осъществяването й. Предполагам, че договорът му с тях включва клаузи за премии. Може да извлече солидна печалба при много малка инвестиция.

— Това е страхотен мотив за убийство. Той има втора съпруга, сравнително отскоро, доста млада. Обзалагам се, че тя си пада по скъпите удоволствия.

Рурк й се усмихна.

— Както повечето.

— Аха. Е, ако след около две десетилетия ти хрумне да ме захвърлиш и замениш с нещо свежо, не забравяй кой от нас носи оръжие.

— Нещо, което винаги имам предвид.

— Добре. Трябва да си поговоря с Дювон.

— За мен също би било интересно да си поприказвам с него.

— Не може… — поклати глава тя. — Ти си конкурент и ще провалиш шансовете ми да изкопча всичко от него.

— Права си.

— Трябва да се отбия и при Морис, а и искам да огледам още веднъж местопрестъплението. Дръж ме в течение за напредъка на електронния отдел.

— Разбира се, но искам да дойда с теб у Барт.

Ив понечи да възрази, но замълча и размисли.

— Може да ми бъдеш полезен там.

— Помагам с каквото мога. — Той смачка опаковката и я хвърли право в кошчето, преди да стане. — Благодаря за шоколадчето.

Тя се усмихна.

— Какво шоколадче?