Нора Робъртс
Фантазии в смъртта (2)

2.

Ив чу Макнаб, преди да го види. Ако беше някое дете, а не зрял мъж, думите му не биха я учудили.

— Мили боже! — възкликна той. — Това място е върхът на сладоледа!

— По-спокойно, момче. Това е местопрестъпление.

Гласът на Фийни прозвуча укорително, но тя долови нотка на вълнение. Капитанът от електронния отдел и бивш неин партньор не беше просто зрял мъж, а дядо, помисли си Ив с удивление.

Е, може би компютърните гении дълбоко в себе си винаги оставаха деца.

— Някой трябва да каже нещо. Като молитва.

Бяха довели и Календър. Задъханият й шепот накара Ив да поклати глава. Може би бе очаквала нещо повече от нея като жена.

Ив застана до стълбите и погледна надолу към тримата. Видя посребрелите коси на Фийни, сивкаво-рижи, изгарящите окото оранжеви панталони на Макнаб и ярките слънца на блузата на Календър.

— Когато приключите със зяпането и ахкането, заповядайте горе. Имаме малко досадно убийство за разследване.

Фийни вдигна глава и Ив забеляза, че е била права — на обикновено бледото му лице се бе появила руменина от вълнение. Макнаб се хилеше и лъскавата му руса конска опашка подскачаше, докато пристъпваше с игрива походка. Календър поне имаше благоразумието да свие рамене с глуповата усмивка.

— Това място е свещен храм за всички почитатели на електронните игри — заяви Макнаб.

— Сигурна съм, че мъртвецът тук ще бъде поласкан от одобрението ви… — рече Ив. — Холографската зала е на третия етаж.

Тя тръгна нагоре, но се спря за миг, когато видя, че главният медицински експерт Морис не е изпратил някого от екипа си, а е дошъл лично.

Изглеждаше добре, както винаги. Елегантният му черен костюм не приличаше на погребален благодарение на тънките сребристи райета и изтънчените шарки на вратовръзката. Все пак напоследък й се струваше, че често се облича в черно — като трогателен символ на скръбта си за любимата, която бе загубил.

Една сутрин през пролетта Ив бе разбила и неговия живот и знаеше, че никога вече няма да бъде същият след тази загуба.

Навярно усети присъствието й, защото заговори, докато оглеждаше трупа:

— Човек не вижда подобно нещо всеки ден, дори и да е един от нас.

— Така казах и аз.

Едва сега вдигна поглед и екзотичните му черти се смекчиха от лека горчива усмивка.

— Обезглавяването не е често срещан метод за убийство. Когато получих съобщението, исках да го видя лично. — Кимна към трупа. — По пръските и локвата личи, че е станало с един замах… Главата е тупнала и се е претърколила. Удивителна случайност е, че се е спряла с лицето нагоре и към входа. Изглежда нещастникът е умрял, преди да разбере, че главата му я няма. Но ще съберем останките му, ще ги откараме и ще видим…

— За толкова чисто обезглавяване е нужна голяма сила и дяволски добре наточено острие.

— Съгласен съм.

— Приятелката му е около метър и петдесет и пет, може би тежи петдесет кила с дрехите. Няма толкова сила. Андроид би ли могъл да го направи?

— Възможно е, ако някой е изменил и задействал програмата.

— Не попаднах на нищо, което да подсказва самоубийство, но е логично, предвид обстоятелствата, да е поискал да сложи край на живота си по уникален начин. Програмира андроида, той свършва работата, а сетне унищожава оръжието и включва отново охранителната система. Струва ми се глупаво, но е напълно възможно.

— Хората често вършат неразбираеми неща. Затова са толкова интересни същества. Играел ли е?

— Очевидно. Дискът, който е инсталирал, е защитен, все още е в компютъра. — Ив посочи към пултовете. — Компютърните гении идват. Може би и андроидът е участвал в играта и нещо ужасно се е объркало. — Тя поклати глава и пъхна ръце в джобовете си. — Няма начин да се е препрограмирал сам. Вярно, че е последна дума на техниката, така смята Пийбоди, но това надминава всичко. Андроидите се нуждаят от оператор, човек, който да промени програмата им.

— Така е, доколкото знам, но аз не разбирам много от тези неща. По принцип човекоподобните андроиди ми се струват някак зловещи и малко жалки.

— Да! — Тя извади ръката си от джоба и посочи към него. — Именно.

— И щом не могат да вършат неразбираеми неща, без да бъдат програмирани от човек, те просто не са толкова интересни. — Морис се изправи, залитайки. — Трябва да попиташ цивилния си консултант. Сигурно ще знае каквото трябва.

— Ще видя какво ще кажат спецовете от електронния отдел, преди да безпокоя Рурк.

В този миг Ив забеляза въпросните спецове да влизат.

— О-хо-хо — възкликна Макнаб. — Много жалко, мамка му. Барт Минък, младият гений…

— Винаги съм си мислила, че ще стигне далеч… — намръщи се Календър. — Съжалявам.

— Неизбежно е. Това е за Морис. — Ив посочи с палец към обезглавения труп, после към пулта. — А това е за вас. Изглежда жертвата е влязла тук, за да играе или може би да изпробва нова програма. Каквото е сложил в компютъра, все още е вътре. Има парола и защита. Трябва ми невредимо, както и компютърът. Искам щателна проверка на охранителната система на тази врата и на входа. Според паметта никой не е влизал или излизал, след като той се е заключил вътре, но щом явно не си го е причинил сам, значи някой все пак е успял да проникне. Ние с Пийбоди отиваме в компанията. Всеки тук има глава на раменете си, нали? Несъмнено. Ще очаквам някакъв напредък до часа, когато се видим в Централата.

Ив ги остави и повика Пийбоди.

— Полицаите разпитаха съседите — докладва Пийбоди, когато излязоха. — Това жилище заема последните три етажа от кооперацията, така че не узнахме почти нищо. Портиерът, който е бил дежурен снощи, пристигна веднага щом му се обадихме. Потвърждава часа, в който Минък се е прибрал, и се кълне, че никой не го е търсил и не се е качвал при него до тази сутрин, когато е дошла приятелката му.

— Един умен компютърен гений назначава, работи и общува с други умни компютърни гении. Да видим кой не е харесвал добрия Барт.

 

 

„Ю-Плей“ се помещаваше в огромен бивш склад. Цареше динамика и Ив бе поразена от неизчерпаемата енергия, която сякаш се носеше из въздуха. От безбройните компютри и монитори, отворени офиси и лаборатории се чуваха звуци на блъскащи се коли, космически войни, истеричен смях, гръмогласни заплахи и победни възгласи.

Малки светове, сложни фантазии, безкрайно състезание, помисли си Ив. Как можеше човек да запази разсъдъка си тук?

Хора, някои от които изглеждаха едва пораснали достатъчно, за да могат да си купуват бира, всичките облечени в искрящи цветове или провиснали широки дрехи, подскачаха по четирите отворени етажа. Струваше й се, че говорят едновременно на своя неразбираем технически език, докато работят на пултове, разговарят по микрофони със слушалки, играят на смарт екрани и се наливат с газирани питиета.

Като целия електронен отдел, дрогирани със „Зеус“, помисли си Ив.

— Това е светът на компютърните маниаци — отбеляза Пийбоди. — Или галактиката на гениите. Не мога да реша кое от двете, защото тук е пълно с маниаци и гении.

— Светът на маниаците в галактиката на гениите. Как чуват мислите си? Защо никой не затваря врати?

— Като човек, който съжителства с компютърен гений с известни признаци на маниакалност, мога да кажа, че според тях движението и постоянният хаос поддържат енергията им и острия им ум.

— Накрая главите им ще експлодират.

Ив се загледа в хората, които слизаха или се качваха със старите товарни асансьори със стъклени кабини. Някои тичаха по железни стълби със спортни обувки или маратонки. Други, изтегнати на кресла и дивани, играеха на компютърни игри със съсредоточеното изражение на маратонци.

Ив набеляза една от тях — млада жена, облечена със странни работни дрехи, които сякаш бяха опръскани с бои от немирен малчуган.

— Кой е шефът тук?

Жената — с множество обици на ушите, носа и веждите — примигна.

— Чий шеф?

— На всичко това. — Ив посочи с широк жест лудницата наоколо.

— Барт. Но все още не е дошъл. Мисля, че не е.

— Кой е заместникът му?

— Хм…

— Да опитаме с това.

Ив извади значката си.

— О, господи! Всичко при нас е законно. Ако искате да питате за лицензи и прочее, говорете със Сил, Бени или Вар.

— Къде да намеря Сил, Бени или Вар?

— Ей там… — Момичето посочи нагоре. — Може би на третия етаж. — Завъртя се, вдигна поглед. — Бени е там, на третия. Дългуч с червени плитки. Имам работа, така че чао.

Бени Леман беше висок поне метър и деветдесет, по преценка на Ив, и навярно тежеше най-много шестдесет кила с мокри дрехи. Имаше фигура на бастун, кожа с цвят и блясък на абанос и огненочервени коси, сплъстени на расти.

Още преди да стигнат до третия етаж, тъпанчетата й писнаха от шума, очите й затрепериха от атаките на цветове и образи и реши, че „Ю-Плей“ е седмият кръг на ада, превърнал се в реалност.

Завари Бени да прави обичайните за компютърен гений ритмични подскачания, докато крещеше странни термини в микрофона си. С една ръка докосваше екрана на малък джобен компютър, а пръстите на другата се плъзгаха по смартскрийна пред него.

Все пак успя да я удостои с ослепителнобяла усмивка и да й даде знак с ръка да изчака. За миг я връхлетя порой от думи за нано, майки, терабайтове и компютърно генерирани изображения.

Линкът върху претрупания му работен плот запиука и когато от джоба му прозвуча звън, Ив предположи, че и там има линк. Някой се показа на прага, повдигна палеца на едната си ръка, завъртя другата напред-назад. Бени отвърна с кимване, свиване на рамене и леко раздвижване на стола и изглежда, това бе достатъчно ясен отговор за служителя, който се отдалечи.

— Извинявайте — заговори Бени с приятен глас, в който се долавяше лек островен полъх, и отново й се усмихна, не обръщайки внимание на звъна и пиукането. — Малко сме заети тази сутрин. Ако сте тук за интервюто, трябва да отидете при Сил. Аз мога…

— Господин Леман… — Ив показа значката си. — Аз съм лейтенант Далас от нюйоркската полиция. Това е партньорката ми, детектив Пийбоди.

— Мили боже… — възкликна Бени. Въпреки че усмивката му не изчезна, в нея се прокрадна озадачение. — Някой е загазил, така ли? За какво?

— Може да се каже. — Тя даде знак на Пийбоди да затвори вратата. Беше стъклена, като стените, но поне донякъде изолираше шума. — Ще изключите ли този екран?

— Добре. Загазил ли съм? О, мамка му, да не би Монго да е докопал линка? Снощи не се прибрах, андроидът ми трябваше да се грижи за него…

— Кой е Монго?

— Папагалът ми. Добро момче е, но обича да използва линка за разни шеги.

— Не сме тук заради папагала ви, а заради Барт Минък.

— Барт? Барт ли е загазил? Това обяснява защо не мога да се свържа с него. Но Барт не би извършил нищо незаконно. Има ли нужда от адвокат? Трябва ли да… — За миг на лицето му се изписа озадачение и първи признаци на страх. — Пострадал ли е? Злополука ли е станала?

— Съжалявам, но трябва да ви съобщя, че господин Минък е бил убит вчера.

— О, стига! — Страхът бе заменен от насмешка и раздразнение. — Вчера беше тук. Това не е смешно. Барт знае, че нося на майтап, но сега не ми е до шеги.

— Не е шега, господин Леман — спокойно каза Пийбоди. — Господин Минък е бил убит вчера късно следобед в дома си.

— Неее. — Детинското отрицание прозвуча разтърсващо, когато тъмните дълбоки очи се изпълниха със сълзи. Бени направи крачка назад и просто седна на пода. — Не. Не Барт. Не.

За да срещне погледа му, Ив приклекна.

— Много съжалявам за загубата ви и разбирам, че е шок за вас, но трябва да ви задам няколко въпроса.

— В апартамента му ли е станало? Но Барт има добра охранителна система. Твърде доверчив е. Пуснал ли е някого вътре? Не разбирам. — Впери умоляващ поглед в нея, докато сълзите се стичаха по бузите му. — Сигурни ли сте? Напълно?

— Да. Познавате ли някого, който би искал да му навреди?

— Не и на Барт. — Бени поклати глава. — Не и на Барт… Кой… Как е убит?

Ив предпочете да не избързва с подробностите.

— Кога за последно се видяхте или разговаряхте с него?

— Вчера си тръгна рано. Не съм сигурен, но може би около четири. Имаше среща със Сиси. Момичето му. Искаше да свърши това-онова у дома. Беше истински щастлив. — Бени хвана ръката на Ив. — А Сиси? Пострадала ли е? Добре ли е?

— Да, нищо й няма. Не е била там.

Дишайки тежко, Бени затвори очи.

— Вярно. Той щеше да ходи при нея за вечеря. — Потърка бузи, после закри лицето си с ръце. — Не знам какво да правя.

— Имал ли е неприятности в компанията, с подчинените?

— Не, не… Нещата вървят добре, идеално… Тук е весело място. Барт е шеф на весела компания.

— А конкуренцията?

— Никакви сериозни проблеми. Хакери се опитват да проникнат във файловете ни или се промъкват агенти. Това е неизбежно. Приемаме го просто като поредната игра. Барт е внимателен. Всички внимаваме. Имаме надеждна система за сигурност. Редовно провеждаме скрининг, обновяване и отстраняване на бъгове.

Вратата се отвори. Ив извърна глава и видя зашеметяваща азиатка с черни коси, вързани на тила, които се спускаха до кръста й. Очите й се открояваха искрящо зелени като на котка върху лице със съвършени черти.

— Бенс? Какво има, по дяволите? Затрупана съм с работа, а ти… Какъв е проблемът? — Жената се втурна вътре и приклекна до него. — Какво е станало?

— Барт, Сил. Мъртъв е.

— О, стига глупости.

Перна го по рамото и понечи да се изправи, но той сграбчи ръката й.

— Сили, истина е. Това са детективи от полицията.

— Какви ги говориш? — Реакцията й обиди Ив, когато грациозно скочи на крака. — Да видя значки.

Грабна нейната и извади мини скенер от джоба си.

— Е, добре, може да е истинска, но… — Сил замълча и ръката й леко трепна, а погледът й остана втренчен в името на значката, преди да погледне Ив. — Далас — прошепна. — Вие сте ченгето на Рурк.

— Ченге на Ню Йорк — поправи я Ив и прибра значката си.

— Ченгето на Рурк не се бъзика. — Сил коленичи, обви ръка около костеливите рамене на Бени. — Какво се е случило с Барт? О, господи, мамка му, какво се е случило?

— Има ли място, където можем да поговорим насаме, не на този етаж? — попита Ив.

— Аха. — Сил прокара ръка по лицето си. — Стаята за отдих. Един етаж по-горе. Мога да го уредя, но трябва да дойде и Вар. Важно е тримата да чуем всичко, преди да кажем на другите… — Извърна се, допря чело до това на Бени. — Ще наредя да освободят стаята и ще повикам Вар. Дайте ми минута. Бени ще ви придружи дотам. — Наведе се назад, пое си дъх, преди отново да срещне погледа й. — Вие разследвате убийства. Знам това, значи Барт е… Мъчил ли се е? Само ми кажете дали се е мъчил.

— Предполагаме, че е станало много бързо.

— Добре… Заведи ги горе, Бенс, и не казвай нищо на никого, преди да узнаем какво се е случило. — Обхвана лицето му за миг. — Само изчакайте малко.

Сил стана, втурна се навън.

— Каква е твоята длъжност тук, Бени? — попита Ив. — Твоята, на Сил и на Вар. Кой какво място заема?

— О, всички се водим вицепрезиденти. Но Сил е по изпълнението, аз съм по изслушването, а Вар — по мисленето. Всеки тук знае, че може да се обърне към когото и да е от трима ни… Или към Барт, ако има идея или проблем.

— А каква беше неофициалната титла на Барт?

— Големият мозък. — Лицето му помръкна. — Винаги най-умният в стаята. Мисля, че е време да ви заведа горе.

Когато стигнаха, стенните екрани бяха празни, компютрите — тихи, а разхвърляните столове — свободни. Сил стоеше до един от няколкото автомата за напитки. Предлагаха богат избор от кафе и всякакви газирани питиета, бяха добре заредени с лакомства за подкрепление. Ив предположи, че менюто на автоматичните готварски печки е подобно на това в дома на Барт, и изведнъж страшно й се прияде пица.

— Реших да си взема енергийна напитка, защото винаги се нуждая от ободряване — промърмори Сил. — Но се отказах. — Обърна се. — Вар ще дойде всеки момент. Не му споменах защо. Помислих си… Впрочем искате ли нещо? Мога да използвам картата си и за вас.

— Няма нужда, благодарим — каза Ив.

— Седни, Бени. Пийни… — Сил плъзна картата си, избра бутилка вода и му я подаде.

Грижи се за него, забеляза Ив. Не като любовница, а като любяща сестра.

Сил се върна до автомата, избра кафе.

— За Вар — каза тя. — Ще поиска кафе.

Той дойде бързо. Набит мъж на около тридесет, облечен с гащеризон в любимия на Макнаб жълтеникав цвят, галещ окото. Доста износените му обувки бяха в същото светлоотразително червено като тениската. Кестенявите му коси, оформени на къса прическа, обграждаха лице, което изглеждаше едновременно приятно и незабележимо.

— За бога, Сил, казах ти, че днес не мога да си поема дъх. Нямам време за почивка. И Барт все още е неоткриваем, а ме чакат купища задачи…

— Вар. — Сил му подаде кафето. — Трябва да поседнеш.

— Наистина трябва да се връщам на работа. Сериозно. Побързайте, защото… — Едва сега забеляза Ив и Пийбоди. — Извинявайте. — Лицето му стана по-приятно, когато на него се появи усмивка. — Не знаех, че си имаме компания. Вие ли сте репортерите от „Геймленд“? Очаквах ви едва следобед. Дотогава ще успея да въведа известен ред. Може би.

— Това са лейтенант Далас и…

— Детектив Пийбоди.

— Да. — Сил дълбоко си пое дъх и затвори стъклената врата. — Тук са заради Барт.

— Барт? — Последва експлозия от смях. — Какво е направил? Напил се е и е залитал по улицата? Трябва ли да платим гаранция?

— Седни, Вар — промърмори Сил.

— Защо? Какво има? — Насмешката изчезна. — О, за бога, да не са го нападнали и ограбили? Пострадал ли е? Добре ли е?

— От отдел „Убийства“ сме — каза Ив. — Барт Минък е жертва на убийство.

Кафето се изплъзна от ръката на Вар и се разля върху яркочервените му обувки.

— Какво искате да кажете? Какво означава това?

— Седни, Вар. — Сил го задърпа към стола. — Просто седни. После ще почистим.

— Но това е лудост. Барт не може да е… Кога? Как?

— Вчера, по някое време между четири и половина и пет, в апартамента си на няколко преки оттук. Намерила го е Сиси Роув по-рано тази сутрин в холографската зала. Бил е обезглавен.

След измъчената въздишка на Вар настъпи пълна тишина. До него Сил пребледня като мъртвец. Ръката й затрепери и Вар я сграбчи.

— Някой е отсякъл главата му? — Когато Сил потръпна, Бени обви ръка около раменете й и тримата седнаха на дивана един до друг. — Някой е обезглавил Барт?

— Точно така. Изглежда е бил в холографската зала в момента на нападението и е изпробвал игра от диск. Екипът от електронния отдел се опитва да извади диска от устройството. Ще ми трябва потвърждение къде е бил всеки от вас вчера от три до шест.

— Бяхме тук — тихо каза Сил. — Всички бяхме тук. Е, аз си тръгнах малко преди шест. Бях на курс по йога, който започва в шест. Съвсем наблизо е, на „Блосъм“. Бени и Вар все още бяха тук, когато излязох.

— Мисля, че аз останах до около шест и половина… — приглушено отрони Вар. — Отидох… Отидох си направо вкъщи. Групата ми има игра в ход, виртуална игра на „Уорлорд“, и играхме от седем до десет. Бени все още не си бе тръгнал и вече беше тук, когато дойдох тази сутрин в осем и половина.

— Работих до късно и спах тук. Някои останаха до седем-осем часа. Не помня, но ще проверим регистрите. Задействах охранителната система, поработих до един и поспах. Никой от нас не би наранил Барт. Ние сме едно семейство.

— Трябва да узнаят… — Сил опря глава на рамото му за миг. — Това е една от стъпките. Има стъпки, които трябва да изминеш, за да стигнеш до следващото ниво. Ако Барт пусне някого в холографската си зала, значи или му има голямо доверие, или…

— Или какво? — подкани я Ив.

— Или иска да се изфука.

Гласът на Вар секна и отново настана мълчание.

— С какво може да е искал да се изфука? Върху какво работеше, какво отнесе у дома, за да играе или да се перчи?

— В момента разработваме доста неща — осведоми я Вар. — Много от тях са почти готови, други доизглаждаме. Барт често вземаше оригиналните дискове у дома, за да играе, да търси недостатъци и начини да ги отстрани. Така правехме всички.

— Трябва да е отразил някъде, че взема диска, нали?

— Да, разбира се. — Вар седеше с празен поглед. — О, мога да проверя. Ще отида да видя…

— Връщам се след малко, Пийбоди — каза Ив, кимна и тръгна след Вар, оставяйки партньорката си да продължи разпита на колегите му.

 

 

Слязоха с един от асансьорите и Вар даде знак на хората да се отдръпнат. От джобовете му звучеше пиукане и бръмчене. Ив видя как инстинктивно посегна към тях, но отпусна ръка.

— Досещат се, че е станало нещо, че нещо не е наред — каза той на Ив. — Какво да им кажем? Не знам какво да им съобщя.

— Трябва да разпитаме целия персонал. Колко души работят тук?

— В сградата ли? Около седемдесет. Имаме още двайсет-трийсет в различни краища на страната, които ни сътрудничат виртуално, за продажби, тестване, такива неща…

Покани я с жест в офиса, който приличаше на вход на космически кораб.

— Това е работното място на Барт. Представлява копие на галактически команден център. Барт работи… работеше най-добре, когато му е забавно.

— Добре. Ще трябва да прегледаме нещата му тук и да вземем компютрите и комуникаторите.

— Не ви ли е нужна съдебна заповед или нещо подобно?

Ив го изгледа хладно.

— Искаш ли да дойда с такава?

— Не, съжалявам… — Прокара ръка през косата си и леко я разроши. — Не. Просто… Неговите неща. Със сигурност всичко, което е взел със себе си, е отразено в този компютър. Тук са всички описи. Четиримата имаме една и съща парола, за да проверяваме какво влиза и излиза. Има и втора, различна за всеки, нужна е, за да влизаме от своите компютри. За да не се обърка нещо, нали разбирате?

— Добре.

Въведе паролата ръчно, с гръб към Ив.

— Вар — каза той и доближи пропуска си за идентификация.

Вар получава достъп — потвърди компютърът.

— Покажи продуктите, изнесени от Барт за употреба извън компанията на двадесет и трети юни.

— Нека бъде през последната седмица — настоя Ив.

— Поправка, от седемнадесети до двадесет и трети юни.

Момент, ако обичаш. Как си, Вар?

— Не особено добре.

Съжалявам да го чуя. Ето списъка ти. Мога ли да помогна?

— Не точно сега, благодаря. Няма нищо за вчера. — Посочи към екрана. — Изнесъл е две разработки през седмицата, но е отбелязал, че са върнати обратно. Вчера не е вземал нищо.

— Искам копие от този списък и от всяка програма, която е изнесъл през тази седмица.

— О, господи! Не мога. Наистина не мога просто да ви дам копия от неща, които са в процес на разработване. — Изражението му се промени от шокирано в измъчено и тревожно. — Фирмена тайна. Никой от четирима ни няма право да дава подобни неща на външни лица. Бени не би го направил, преди да сме готови да го пуснем на пазара. Затова често работи тук по цяла нощ. Нервничи при всяко изнасяне на недовършен продукт от сградата.

— Ще дойда със съдебна заповед.

— Боже мой! Не знам какво да правя. Не мога да мисля трезво. — Вар завъртя насълзените си очи и извърна глава. — Трябва да защитавам компанията и не искам да сторя нещо, с което да си навлека неприятности. Трябва да гласуваме. Тримата. Така ще вземем решение. Ще изчакате ли, докато решим какво да правим?

— Добре. А ти откога познаваше Барт?

— От колежа. Вече беше приятел със Сил и Бени. Сближили се още в първи курс, после просто… Виждате ли логото? — Посочи към логото на „Ю-Плей“ на екрана. — Беше измислил доста по-сложни и завързани, но се спря на това. Думите в квадрат. Каза, че квадратът — това сме ние, защото за успеха на компанията сме нужни и четиримата. Бихте ли ме извинили за минута? Моля ви. Искам само да отскоча за малко до горе.

— Върви. — Когато той се втурна навън, линкът на Ив звънна. — Далас.

— Имам добра и лоша новина — подготви я Фийни.

— Първо добрата. Дотук е ужасна сутрин.

— Успяхме да измъкнем някои подробности за програмата в компютъра. Казва се „Фантастикъл“, с код SID.12, все още в процес на разработване. Бих казал, дванайсета версия. Има копирайт на „Ю-Плей“, а датата на последната редакция е преди два дни.

— Сам ли е играел, или е имал противник?

— Настроена е за един играч, но това е част от лошата новина. Няма начин да се установи от диска. Не можем да разберем какво представлява „Фантастикъл“, защото дискът се самоунищожи, когато разбихме последната защитна парола.

— По дяволите…

— Почти е неизползваем. Но може да изкопчим нещо с повече късмет. Трябва да имат копие. Това не може да е единственото.

— Ще го получа оттук. Трябва ми човек да вземе техниката от офиса на жертвата. Внимавайте да не съсипете още нещо.

— Обиждаш ме, малката.

— Е, нека да бъде ужасен ден и за теб — каза Ив, затвори и се свърза с Пийбоди. — Трябваш ми в офиса на жертвата, започни предварителен оглед и не пускай никого. Аз се връщам горе.

— Разбрано. Имам показанията на тези двамата и ще направя справка за тримата. Днес ли ще разпитаме останалите от персонала?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Ще се ограничим с местонахождението им в часа на смъртта, докато ги проучим.

— Повече от седемдесет души са, Далас.

Ив въздъхна.

— Свържи се отново с Фийни. Нека дойдат и те с Макнаб и Календър. Поне говорят на техния език.

— Макнаб ще подмокри гащите, когато види това място.

— Ще бъде забавно, а? Ти тук, аз там. Тръгвай.

Ив затвори.

Не пое веднага нагоре. Убеди се, че Вар е прав — хората бяха усетили, че става нещо, че нещо не е наред… Зяпаха я, шушукаха си зад гърба й. Във въздуха витаеше уплаха, тревога и вълнение от неизвестното.

Какво става, какво са направили? Загазили ли сме?

Забеляза Вар, който се връщаше. Изглеждаше съкрушен и шушукането ставаше все по-натрапчиво.

Стори му път да влезе, после затвори вратата.

— Какво е „Фантастикъл“?

Той не отговори. Стоеше шокиран и мълчалив.