Нора Робъртс
Фантазии в смъртта (19)

19.

Когато Ив излезе в чакалнята, двамата мъже скочиха на крака, а после сякаш се свиха обратно на столовете си.

— Чакаме доктора или някого от лекарския екип. — Вар вдигна поглед към часовника. — Доста се забавиха.

— Казаха, че ще ни държат в течение. Но никой не е влизал повече от час.

— Досега наблюдавах операцията — започна Ив и протегна ръка напред, когато двамата отново станаха и заговориха в един глас. — Почакайте. Полагат всички усилия за нея. Имаше проблем… Почакайте! — отново нареди тя, надвиквайки нетърпеливите въпроси. — Забравих медицинската си диплома вкъщи, но мога да ви уверя, че както изглежда, правят всичко по силите си.

— Вие сте гледали, видели сте я? Къде? — попита Бени. — Не може ли и ние да отидем да я видим? Ще бъде по-добре, отколкото да седим тук.

— Не е позволено да гледате. Само медицинският персонал, полицията при криминално разследване или семейството.

— Но ние сме…

— Не сте семейство — прекъсна Ив възражението на Бени.

— Не по закон — каза Пийбоди по-тактично. — Разбирам какво имаш предвид под семейство. И аз имам приятели, които са моето семейство. Но по закон не сте нейни роднини и точно сега може да се заядат за формалностите. Изглежда, ще се проточи по-дълго — продължи тя. — Не е зле да излезете за малко на въздух, да хапнете, да се поразходите. Така времето ще мине по-бързо.

— Нещо може да се случи, докато ни няма.

— Имам номерата на линковете ви — каза Пийбоди на Бени. — Ако стане нещо, ако има промяна, веднага ще ви се обадя.

— Не е зле да подишаме малко въздух. Сигурно имат и параклис или център за медитация. Можем… — Вар леко се изчерви, безпомощно повдигна ръце. — Нали се сещаш?

— Да. Добре. Това е добра идея. Само за няколко минути. Ако се случи нещо…

— Обещавам.

Пийбоди ги проследи с поглед, когато се отдалечиха, кимна на Ив и извади комуникатора си.

— Кажи на „сенките“ да не ги следват твърде плътно — нареди Ив. — Не искам да знаят, че сме изпратили хора по петите им, поне засега. — Обърна се към Рурк: — Слушай, знам, че проявяваш голям интерес към ситуацията тук, но ако не се налага да се върнеш на работа, предполагам, че има с какво да помогнеш на Фийни.

— Пращаш и мен да се поразтъпча?

— Това ще бъде от допълнителна полза. Или аз, или Пийбоди ще остане тук, за да следи какво става със Сил и да наблюдава партньорите й. Ще видя дали ще могат да ми намерят свободна стая за временен офис, където да свърша малко работа.

— Мога да бъда посредник. Ще се погрижа да ти осигурят помещение за работа, а после ще видя дали Фийни ме иска там.

— Добре.

— По-рано каза, че имаш някакви технически въпроси.

— Да, имам. — Нито мястото беше подходящо, помисли си Ив, нито времето. — Нека първо да ги формулирам по-ясно.

— Добре. — За миг Рурк преплете пръсти с нейните. — Нали ще държим връзка?

— Да. — Ив отново се обърна към Пийбоди: — Нещо от последните деветдесет минути, което трябва да знам?

— Не. Държат се и реагират както се очаква, предвид обстоятелствата. Кълна се, че не долавям никакви съмнителни вибрации от никого от двамата.

— Ако изчезна, преди да се върнат, искам да ги убедиш да изпратят полицаи до жилищата им да проверят алибитата. Само за да изясним тази подробност, за да се съсредоточим върху случилото се със Сил. Знаеш как да го изиграеш.

— Мога да се справя.

— Запиши съгласието им. После уреди от електронния отдел да изпратят някого във всеки апартамент. Искам човек, който знае как да се вглежда в подробности, които не са в компютъра. Просто да наблюдава, да забелязва, да докладва. Имаме записа от вчерашните обиски. Да видим какво е различното днес, ако има такова.

— Да, лейтенант. Много ли беше страшно, докато я гледаше в операционната?

— Господи, Пийбоди, на косъм е.

Пъхна ръце в джобовете си, когато в съзнанието й изплуваха спомени от съня.

„Не можеш да спасиш всички.“

— Мозъчният хирург човърка в главата й, а друг доктор се опитва да закърпи ръката й. Сигурно е ужасно зле, щом са започнали оттам, а не от крака. Сложили са го в стерилна клетка, или както и да се нарича онова нещо. Лицето й изглежда, сякаш някой го е помлял с бухалка. Освен всичко това, работят и върху вътрешни наранявания, опитват се да спрат вътрешни кръвоизливи. Изглежда жестоко пребита. — Направи кратка обиколка на стаята. — Виждала съм много жертви на побой, но не съм сигурна, че този случай е такъв.

— Какво друго може да е?

Ив поклати глава.

— Трябва да видим някакво медицинско заключение, да поговорим с лекарите, да я огледаме по-внимателно. Дотогава можем само да гадаем.

— Получих доклада за кръвните проби. Наистина кръвта е нейна.

— Да, разбира се…

— Лейтенант Далас? — Главната сестра на етажа застана на прага. — Подготвихме офис за вас.

— Какво е състоянието на пострадалата?

— Има известни усложнения, но тя не се предава.

— Ще се редуваме — каза Ив на Пийбоди. — Ще се върна да те сменя.

Тръгна след сестрата по дългия коридор, сетне надясно по друг.

— Видях я в стаята за наблюдение — сподели Ив. — Изглежда, сякаш е паднала от скала.

— Просто така се казва…

— Може би. Направили сте снимки. На рани, кости, изображения от скенер. Искам да ги видя.

— Нямам право.

— Ще си ги получите обратно. Огледахте ли я?

— Да.

— Вашите хора правят каквото могат, за да я спасят. Аз правя всичко възможно да открия копелето, което й е причинило това. Казва се Сила Алън, но я наричат Сил. Преди шест седмици е навършила двайсет и девет години. Преди няколко дни един от най-близките й приятели беше убит, а вчера тя поръча храна и цветя за поклонението. Плачеше за него. Снощи или рано тази сутрин същият човек, който уби приятеля й, се е опитал да убие и нея. Колкото по-скоро узная какво й е причинил, толкова по-скоро ще открия кой е. И толкова по-скоро ще пратя този шибаняк зад решетките, за да не наранява никого повече.

Сестрата отвори една врата.

— Ще поискам разрешение. Обикновено стаята се ползва от близки на оперирани пациенти. Можете да използвате техниката.

— Благодаря.

Беше малък кабинет и все пак два пъти колкото нейния офис в Централата, обзаведен с разтегателно кресло, автоматична печка и хладилник, който се отваряше с карта. На бюрото имаше компютър, линк и малка ваза с жълти цветя.

През прозореца влизаше лятна светлина, но филтрирана, за да не хвърля отблясъци върху стенния екран.

Зареди още една чаша блудкаво кафе, седна и се залови за работа.

Може би идеята, която й бе хрумнала, беше лудост. Не, такава е със сигурност, поправи се Ив и все пак започна търсене на незаконни сайтове за компютърни игри.

Колкото по-извратени, толкова по-добре, реши тя.

Влезе в чатовете, които й бе дал Макнаб, в сайтовете за обяви, и забеляза, че Бръснача все още пуска пипала за оръжието, но без резултат.

Поне видим, помисли си Ив.

Опита да се свърже с Майра, но администраторката със смразяващ глас й каза, че има сеанс. Ив помоли за консултация по линк веднага щом Майра се освободи.

Някой почука на вратата.

— Да, влез.

Очакваше главната сестра, надяваше се да донесе папка с медицински сведения, но вместо нея влезе сервитьор с табла в ръце.

— Ето поръчката ви за обяд.

— Не съм поръчвала обяд. Сбъркал си стаята. Разкарай се.

— Стая 880, източен хирургичен блок. Вие ли сте Далас?

Ив се намръщи и се вгледа по-внимателно в него и таблата.

— Да.

— Това е обядът ви. Има и поръчка за Пийбоди, в чакалня А, източен хирургичен блок.

— Кой даде поръчките?

— Записани са на името на Рурк.

— Разбира се. Е, какво има за мен?

Той сложи таблата на бюрото и издърпа ламинирания плот.

— Донесох ви бургер с телешко, пържени картофи и малко салата. И кафе, истинско. Двойно, чисто.

— Рурк е пълен с номера. — Ив бръкна в джоба си за приличен бакшиш. — Благодаря.

— Приятен обяд.

— Ще бъде приятен — промърмори тя, докато сервитьорът излизаше. Хапна пържен картоф и позвъни на Фийни.

— Какво имаш за мен?

— Няма да се опитваме да извадим диска. Първо ще изпробваме няколко идеи. Засякохме времевия отрязък. Жертвата е заредила холограмата в… Това бургер ли е?

— Не, бейзболна ръкавица. На какво ти прилича?

— На бургер. С истинско месо ли е?

Ив отхапа голям залък и доволно се усмихна.

— Жестока си, малката. — Очите на Фийни се натъжиха. — Просто жестока.

— Ако извадиш онзи диск, без да го съсипеш, ще ти купя пет кила истинско телешко. За колко време ще го направиш?

— Холограмата е стартирана в двайсет и един часа и четиридесет и шест минути. Програмата е работила до двайсет и три и петдесет и две.

— Повече от два часа. По-дълго от Барт.

— Един играч, като при него. Открихме, че е започнала от самото начало. Първо ниво.

— А той — от четвърто. Значи е изиграла избрания сценарий от началото или защото е бил нов за нея — а това не ми се вярва, — или защото не е било толкова игра, колкото работа. Решава да поработи, за да забрави за мъката. Да прегледа програмата, да потърси недостатъци или места, на които може да се направи подобрение. Можеш ли да кажеш докъде е стигнала?

— Почти до края на трето ниво.

— Почти?

— Излиза деветдесет и един процента. Не е успяла да завърши нивото.

— Ти играеш. Какво би те накарало да спреш толкова близо до края?

— Ако се проваля, ако ме ликвидират.

— Загуба на нивото, добре. Какво друго? Ако те прекъснат?

— Никой не може да ме накара да спра, преди да съм преминал нагоре, освен ако човекът е ранен и моли за помощ. Но трябва кръвта му наистина да изтича. И да е човек, когото харесвам.

Тя вдигна поглед при почукването на вратата и кимна, когато сестрата влезе. Сетне пак заговори на Фийни:

— Можеш ли да кажеш дали се е провалила и е била ликвидирана?

— Не от програмата, но дотогава от времевия отрязък личи, че е напредвала бързо. Добрах се до някои от старите й регистрации. Винаги е стигала до десето, дванадесето ниво.

— Но не знаем дали е играла по този сценарий.

— Не мога да кажа, преди да извадим диска и да получа пет кила истинско телешко.

— Но е малко вероятно, предвид уменията и опита й, да е закъсала толкова рано. Или да е спряла по своя воля толкова близо до завършването на нивото. Разбрах. Пак ще ти се обадя.

Затвори.

— Получих разрешение да кача това, което имаме, на диск. Трябва да се разпишете.

— Благодаря. — Ив надраска името си на формуляра, забеляза жалния поглед, който жената хвърли към чинията й. — Искате ли половината?

Сестрата се усмихна.

— Не, внимавам за линията си. Но благодаря. Мило предложение. Влязох да разбера нещо за състоянието й. Държи се, но трябва да извърви дълъг път. — Тръгна към вратата, но се спря. — Виждаме много тежки неща в професиите си.

— Да, така е.

— Дано да прескочи трапа.

— Дано — промълви Ив, когато остана сама.

Пъхна диска и зареди информацията на екрана.

Прегледа съдържанието паралелно с докладите на първите изпратени на местопроизшествието.

На пода в холографската зала Сил лежеше сгърчена — като счупена порцеланова кукла, запратена от ядосано дете към стената. Кръвта се бе стичала и събирала под тялото й, а ръката и кракът й бяха неестествено прегънати. Счупена кост стърчеше през кожата на пищяла й. Назъбена рана, помисли си Ив, не обръщайки внимание на движенията на полицаите и на гласовете им, докато бе съсредоточена върху жертвата. Нямаше нито едно чисто счупване. Няколко дълбоки рани, една на рамото, която приличаше по-скоро на правилен разрез, отколкото на разкъсване.

Синини около очите, забеляза тя, драскотини на слепоочията.

Изключи, огледа изображенията от скенера. Вътрешни наранявания, засегнати и увредени органи. Но външните…

Превъртя напред, отново назад, вглеждайки се в смазаното разкъсано тяло, докато обядваше. Извади звънящия си линк, погледна дисплея.

— Доктор Майра.

— Ив, чух за Сила Алън. Какво е състоянието й?

— Все още е в операционната. Преглеждам записите, снимките от скенера. Зле е. Отново е използвал холографската зала на жертвата, същия проект — играта „Фантастикъл“. Отбелязала е, че я взема, или някой е направил да изглежда така. Същите основни обстоятелства — изглежда е играла сама. Но методът на нападение е коренно различен. Защо?

— Вече е спечелил играта с онзи сценарий. Искал е ново предизвикателство с този нов играч. Може би избира любимата игра на противника. Това прави предизвикателството по-вълнуващо.

— Да, предполагам. И е по-брутално, отколкото при първата жертва. Там е било бързо и чисто. Може би се надъхва, иска повече зрелища. Освен ако… Можеш ли да погледнеш? Ще ти изпратя записа на първите отзовали се.

— Разбира се.

— Почакай само минута. — Ив даде гласова команда за изпращане на данни. — Двамата останали партньори са я открили тази сутрин. Според показанията им, започнали да се тревожат, когато не отишла на работа, и наминали да видят какво става. Екипите на спешните служби са пристигнали веднага.

— Оцеляла е при значителни травми. — Тонът на Майра остана спокоен дори когато се съсредоточи толкова, че между веждите й се появи бръчка. — Кръвозагуба. Кракът… За това е нужно доста време и ярост. Изненадана съм, че лицето не е пострадало повече.

— Прилича ли ти на побой?

Веждите на Майра се повдигнаха.

— А какво друго?

— Възможно ли е тези наранявания да са резултат от падане?

— Падане? Да не подозираш, че е оставена в холографската зала, след като е била пребита другаде?

Ив се поколеба. Все още не, помисли си тя. Не бе готова да го сподели.

— Обмислям всякакви версии.

— Това не е моята област на познания и се колебая да правя заключения, но бих казала, че определено може да е резултат от падане. Какво казват лекарите?

— Все още не съм успяла да разговарям с никого от тях. Твърде заети са с нея.

— По-късно ще опитам да се освободя и да дойда в болницата. Ще прегледам информацията и ще поговоря с медицинския екип.

— Не, няма нужда. Имам друга гледна точка за това. Защо все още е жива? Трудно е да намеря обяснение. Защо не я е довършил?

— Може би си е помислил, че вече е мъртва, но подобна грешка не се връзва с профила му. Възможно е забавянето да му носи допълнително удоволствие. Удължава играта.

— Ако тя оживее, той ще загази.

— Да. Възможно е това да засилва чувството му за състезание. Не звучи логично, но престъпният ум невинаги следва пътя на логиката. Все пак… — Майра се намръщи, бавно поклати глава. — Не е довършил играта, а би трябвало.

— Сега е заклещен на това ниво и не може да напредне, докато тя не умре.

— Сигурна съм, че сте й осигурили надеждна защита.

— Да, под охрана е.

— Искам да помисля още върху това, да прегледам бележките си и тази нова информация.

— Добре. Пак ще ти се обадя.

Ив затвори и се свърза с някого, чиято област на познания можеше да й даде и отговори, и още въпроси.

Докато чакаше, провери теорията си с изчисление на вероятност и получи процент, който й се стори като компютърен еквивалент на „Да не си си загубила ума?“.

— Да, така си и помислих, че ще кажеш.

Таблото с материали по случая не бе пред нея, затова се потруди да го пресъздаде на екрана. После се облегна назад, отпи глътка от чудесното кафе и се загледа в тях.

— Абсурдна теория — промърмори тя. — Откачена. Но нали снощи бяхме на парти по случай издаването на книга за психясали учени, тайно създаващи поколение от човешки клонинги? Това бе не по-малко абсурдно.

Нагласи екрана, сложи двете жертви една до друга.

Партньори, помисли си Ив. Приятели. Тези думи, тези концепции означаваха различни неща за различните хора.

История, общи интереси, доверие, емоции, страст. Споделяха всичко.

Общ бизнес, печалби, работа, рискове.

И двамата нападнати по време на игра в собствените си жилища с надеждни охранителни системи. Единият бе мъртъв, а животът на другата висеше на косъм… Никакви оръжия, никакви признаци за проникване с взлом, никакви следи, освен на жертвата.

И времето — да, трябваше да се добави и точното време.

Хората постоянно намираха нови начини за създаване и унищожаване, нали? Това правеха човешките същества. Технологиите бяха средство, удобство, оръжие.

Ив отиде да отвори, когато на вратата се почука.

— Благодаря ти, че дойде, Морис.

— Хубаво е понякога да излизам навън.

Беше облечен в черно, както винаги след убийството на Колтрейн, но Ив видя в яркочервената вратовръзка надежда, че все някога времето ще притъпи мъката.

— Искам да прегледаш тези снимки и медицинската информация и да ми кажеш мнението си за причината.

— По-добре бих се справил с трупа.

— Е, все още не е мъртва.

— Имала е късмет. Мога да изтъкна, че се намираш в болница и тук е пълно с лекари, които през повечето време си скъсват задниците от работа за хора, които все още не са мъртви.

— Да, хирурзите полагат страхотни усилия за нея. Но не ги познавам. — Доверие, отново си помисли тя, здравата основа на приятелството. — Искам твоето мнение как тази двайсет и девет годишна жена е получила тези наранявания.

Включи екрана и даде гласова команда за изображението на Сил на пода на холографската зала.

— Ох, господи! Казваш, че още е жива?

— Засега.

Той се приближи, наклони глава.

— Ако оживее, дано кракът й бъде опериран от гениален хирург-ортопед. Увеличи това. Още малко — настоя той, когато Ив изпълни молбата му. — Хм… Сега надолу към глезена на същия крак — каза Морис след миг.

— Можеш да я огледаш внимателно. Имаш време.

Докато преминаваше от сектор на сектор, от рана на рана, тя извади от хладилника две кутии пепси.

Морис благодари и продължи.

— Имаш ли снимките от скенера?

— Да.

Ив ги зареди на екрана и се облегна на бюрото, докато той ги оглеждаше.

— Трябва да я оперира богът на неврохирургията — промърмори Морис. — Но дори тогава се боя, че може да се озове на моята маса. Нараняванията на главата са сериозни, а и останалите са ужасяващи. Ако стане чудо, скоро ще се наложи да сменят този бъбрек и жлъчката и ще има нужда от интензивна рехабилитация за крака, ръката и рамото. Ще падне доста работа. Друг риск са мозъчните увреждания. Може да оживее, но това да не е за добро. Все пак удивително е, че не е счупила гръбнака си при такова падане.

— Падане… — Ив едва не подскочи. — Не е от побой, така ли?

— От падане е… — повтори той. — Контузиите, счупванията, разкъсванията не са резултат от побой, а от падане. Приземила се е почти по гръб, с достатъчно силен удар да раздроби лакътя и кракът й да се извие така, че костта да се счупи. Паднала е на твърда, неравна повърхност, бих казал, съдейки по вида на нараняванията. Стърчащи парчета бетон, скали, нещо от този род. — Погледна към Ив. — Къде каза, че е намерена?

— В дома си…

Ив отново извика изображението на екрана и видя как Морис се намръщи.

— Гладка повърхност. Не е пострадала така от падане на този под.

— Възможно ли е да е била вдигната и преместена тук?

Той поклати глава.

— Не виждам как би оцеляла при местене. Виж тази локва кръв. Със сигурност е щяла да кърви по-обилно от мястото на удара. Пренасяне би означавало още кръвозагуба. Не, струва ми се невъзможно.

Отпи от кутията, отново се намръщи.

— Смущаващо е. Чувствам, че те разочаровах. Дай да прегледам отново снимките от скенера и информацията.

— Не, не си ме разочаровал. Заключенията ти съвпадат с моите предположения.

— Така ли? — Морис отмести очи от екрана и отпи още една глътка, когато погледна Ив. — Ще ми обясниш ли как тази двайсет и девет годишна жена е успяла да падне върху гладка повърхност и да получи наранявания, които могат да бъдат резултат от падане от най-малко седем метра височина върху неравност със стърчащи ръбове?

— Разбира се. Веднага щом намеря някого, който да го обясни на мен.

— Е, обичам мистериите. Все пак се надявам да оживее, за да ти каже сама. Рядко се случва ти и аз да се консултираме за някого, който все още има пулс. Кажи ми нещо повече за нея.

— Тя е един от партньорите на последната жертва.

— Аха, обезглавеният. — Той посочи към екрана. — Това сигурно също е холографска зала.

— Да. Нейната. В апартамента й, който има система за сигурност. Доказателствата от местопрестъплението сочат, че е играла на същата игра, но с друг сценарий.

— Съвпаденията често са предимство. Има ли обгаряния вътре в раните?

— Все още не знам.

— Дай пак да погледна снимките от скенера, увеличени. Ако получим достатъчно ясна картина, може да ги видя. Преди не ги търсех.

— Заповядай. Някога е трябвало да правиш всичко на компютъра на ръка, нали? Само с пръсти на клавиатура. Без гласови команди, без смартскрийн.

— Когато бях студент по медицина, правехме почти всичко на клавиатура и едва бяхме започнали да използваме рутинно скенери за длан за диагностика. Холограмите все още се смятаха за недостатъчно надеждни и твърде скъпи за обучение или диагностика. Помня, че като малък… О, погледни тук. Виждаш ли това?

Тя се приближи към екрана.

— Какво би трябвало да видя?

— По фрактурата на крака… Сенките? Всъщност са само точици. Толкова малки, леки, но ги има.

— Обгаряния.

— Бих казал, от пет до десет. Да, виждат се навсякъде по нея. Всяко място на удар, всяка рана; трудно е да се различат, защото е толкова тежко увредена. Тези тук… Да, тук, в раната на рамото, личат по-ясно.

— Където я е порязал.

— Съгласен съм, че е напълно възможно да е рана от нож. Или от меч, както при предишната ти жертва. Бих искал да видя всичко това от плът и кръв, така да се каже, да направя измервания и анализ, но на снимка изглежда от остро хладно оръжие. А обгарянията… Тези миниатюрни вътрешни опърляния. Страшно интересно.

— Тя също трябва да е била въоръжена. Но не е знаела.

— Извинявай, какво не е знаела?

Ив сви рамене, докато се взираше в снимката.

— Просто откачена теория, по която работя.

Вратата се отвори.

— Далас. О, здрасти, Морис. Май си подранил — каза Пийбоди. — Жертвата излиза от операционната. Лекарят ще дойде след малко да ни обясни положението.

— Трябва да приключа тук и тръгвам.

— Искам да чуя теорията ти, откачена или не — настоя Морис, щом вратата се затвори. — Когато си готова да я споделиш.

— Трябва да я обсъдя с друг експерт. Ти ме накара да мисля, че не е чак толкова откачена.

— Винаги се радвам да помогна. — Той погледна към екрана, преди Ив да го изключи. — Дано нямам удоволствието да се срещна с нея.

— Човешкото тяло остава почти непроменено, нали? Технологиите се променят, науката напредва. Но тази жена, изглежда, е корава и това й помага. Сега зависи от технологиите и науката да я спасят.

— Не само тялото, а и духът. Технологиите и науката не са запалили свещ на човешкия дух. Ако нейният е достатъчно силен, може би ще остане жива…