Нора Робъртс
Фантазии в смъртта (17)

17.

Ив не знаеше дали Бела е сладураната на сладураните, защото нямаше много опит с бебета. Но момиченцето беше невероятна хубавица, особено ако човек не обръща внимание на олигавената й устичка.

Все пак беше доволна, че й бе спестено за втори път да гледа как Бела пляска с ръчички, изпраща въздушни целувки и бърбори, когато мъжете се върнаха с питиетата. Повика Макнаб настрана, докато Рурк имаше възможността да се наслади на гукането, плюнченето и бебешките целувки на Бела.

— Докъде стигна с дневника?

— Много е потайна. Разбих първата защита, но е добавила и втора. Параноичка… Но е много добра.

— Мога да получа съдебно нареждане да го отвори.

— И да ме лишиш от това забавление? Дай ми още няколко часа.

— Ако не си успял до единайсет, ще видя какво може да направи Рио. Жена, която живее в строго охраняван апартамент и води дневник с такива защити, има нещо за криене.

— Всичко в апартамента й е с двойно заключване, дори домашният й линк. Знаеш ли какво се казва параноя? Календър и Фийни казаха, че другите двама също са добре защитени, но тази? Системата й е като „Глобъл Секюрити“.

— Съвещание в единайсет — реши Ив. — Това ще даде на теб и другите от електронния отдел време да преровите това, което имаме, а ние с Пийбоди ще свикаме останалите от екипа.

— Значи сега да купонясваме, защото утре започваме много рано. Тук е и Бакстър. Изглежда напрегнат.

— Бакстър? — Ив се огледа и го забеляза, заедно с още няколко познати лица от полицията. — Какво, да не би Надин да е поканила цялото управление?

— Така изглежда. Забелязах Тибъл до бара. Предполагам, че дължи поканата на комисаря. Изглеждаше в добро настроение.

— Да приключим този случай и да запазим настроението му такова.

— Говорите си за работа? Това е купон. — Надин прегърна Ив и Макнаб през кръста. — С всичките ми любими хора.

— Очевидно имаш много любимци — отбеляза Ив. — И голяма част от тях са ченгета.

— Когато човек прави предавания и пише за престъпността, неизбежно се сприятелява с ченгета… Иначе няма да се задържи дълго.

— Размазващо е — увери я Макнаб. — Музиката е убийствена. Ще завлека Пийбоди на дансинга и ще им покажем как се прави. Чао.

— Сладък е. — Надин засия след Макнаб. — За първи път виждам мъж с оранжев смокинг.

— Искрящата папийонка е най-интересна.

— Придава екстравагантност. О, гледай го! — добави Надин със смях. — Бива си го. Изглеждат толкова щастливи. — Въздъхна. — И аз съм щастлива. Всички тревоги бяха напразни. Мисля, че само купон с няколкостотин от най-добрите ми приятели може да донесе такова щастие.

— Поздравления. — Рурк се приближи и целуна Надин. — Чудесно парти, а звездата на вечерта е изумителна.

— Благодаря. И на двама ви. Толкова съм…

— Щастлива — довърши Ив. — Много е щастлива.

— Почти замаяна от щастие. — Надин повдигна чашата си за тост и отпи голяма глътка. — Количеството, което погълнах от това, също помага. Трябва да отмъкна Далас за малко. — Потупа Рурк по рамото. — Няма да я задържа дълго.

— Нали няма да ме представиш на цяла тайфа хора, с които трябва да си бъбря? Това е проблемът с партитата, че ти натрапват да се издокарваш и да разговаряш с хора, които може би никога няма да видиш отново, а мненията и възгледите им за живота изобщо не те интересуват.

— Ти си такава светска лъвица, Далас. Не знам как намираш време за работа.

Надин задържа ръката си върху рамото й и продължи да я побутва напред.

Сякаш се носим в танц, помисли си Ив. Не като този на Пийбоди и Макнаб, който приличаше по-скоро на креватна гимнастика, а с плавни балетни стъпки. Спиране тук, за да разменят дума с някого, махване с ръка там за поздрав, завъртане, смях, и през цялото време придвижване, без да бързат.

Минаха покрай огромна реклама с корицата на книгата. На фона на бледосин лед се преливаха множество лица. Едно и също, наслагвано отново и отново, с лека загадъчна усмивка.

Лицата проблясваха на фона на леда и очите сияеха от вътрешен живот.

— Страховито и завладяващо — реши Ив.

— Наистина е така.

— Не си използвала Аврил или някой от другите клонинги, които идентифицирахме.

— Не, нямаше да е честно. Някои от тях бяха деца. Заслужават шанс за подобие на нормален живот. Поне право на личен. Ти остави Даяна, онази от училището, да се измъкне.

— Избяга в суматохата.

— Така го написах. Но истината беше друга. Надявам се, че аз бих постъпила по същия начин. — Потърка ръката на Ив и преплете пръсти с нейните в знак на мълчалива солидарност. — Щом написах книгата… Надявам се, че и аз бих проявила човечност, ако трябва да направя избор. Тук има стая за мен — продължи Надин и мина през стъклени врати. — За интервюта и в случай че искам да си поема дъх.

Отвори вратата на малък салон, пълен с цветя. Бутилка шампанско стоеше и чакаше в сребърна кофа до поднос с лъскави плодове.

— Хубаво е — отбеляза Ив.

— Луиз и Чарлс изпратиха шампанското и цветята. А издателите… Те се отнасят с мен като със звезда. Дано не ги разочаровам.

— Стига глупости.

Надин махна с ръка.

— Книгата е добра. Адски добра… Права си за това. И знам какво правя, когато става дума за промоции. Но човек никога не може да бъде сигурен, че публиката ще я хареса. Така че ще видим. Както и да е, постигнах нещо, с което се гордея. — Отиде до щанд с копия от книгата и взе едно. — Искам да ти дам това. Имаш истинска библиотека и държа да получиш печатно копие, а не само електронно.

— Точно сега ми е писнало от електроника.

— Не се и съмнявам. Впрочем знам за слабостта на Рурк към истински книги и затова искам да ти подаря една.

— Благодаря.

— Не е нужно да я разнасяш цяла вечер. Ще ти я изпратя, но исках да ти я връча лично.

Ив я прелисти, загледа се в снимката на Надин с един от страхотните й костюми на фона на небостъргачите на Ню Йорк.

— Секси и талантлива. Сякаш казваш: „Аз владея Ню Йорк и нищо няма да ми убегне“.

Надин се засмя.

— Това беше основната идея. Добавих още нещо към версията, която ти дадох да прочетеш. — Тя взе книгата и отвори на страницата с посвещенията. — Ето.

Ив прочете:

„На лейтенант Далас —

смела, непоколебима, проницателна жена,

която всеки ден с достойнство носи значката си,

докато се застъпва за живите и мъртвите.“

Изненадана, трогната и леко смутена, Ив вдигна поглед към Надин.

— Толкова съм… Благодаря. Просто върша работата си.

— Аз също. Дяволски добри сме в това, с което се занимаваме, Далас. И сме добри не само защото владеем рутината, а защото ни е грижа за хората. Айкоув вършеха нещо чудовищно и историята трябваше да бъде разказана. Книгата е важна за мен, а събитията, описани в нея — за теб. Ти рискува живота си.

— Както го направиха и други хора. Не ги спрях сама.

— Има цяла страница с благодарности. Прочети я, когато намериш време — добави Надин с усмивка. — Приеми книгата и благодарностите.

— Ще ги приема. — Ив присви очи. — Не е като кутията с бисквити, нали?

Надин отново се засмя и присви очи.

— Подкуп? От мен? Как можа да си го помислиш? Заповядай. — Наля две чаши шампанско и подаде едната на Ив. — За две талантливи секси жени, които владеят Ню Йорк и са дяволски добри в това, което правят.

— Мога да се присъединя към думите ти.

Допряха чашите си, отпиха.

— Ще ти изпратя книгата.

Надин я остави обратно на щанда.

— С автограф.

Върху лицето й отново разцъфтя усмивка.

— Да, с автограф. А сега да се връщаме сред хората. Моята задача е да обърна внимание на всички, а твоята — да се забавляваш, така че няма да те влача насам-натам, за да те запознавам с цялата тайфа.

— Това вече е по-добро от кутия с бисквити.

Светкавица разсече небето, когато двете отново излязоха под отворения покрив. Докато дирята й чезнеше, отекна гръм.

— По дяволите, ще трябва да затворим купола.

— Да. — Ив погледна нагоре. — Все пак ще бъде страхотно шоу.

 

 

Когато блесна първата светкавица, Сил влезе в апартамента си. Не й се прибираше при мисълта, че полицаи са ровили из стаите и са тършували из вещите й. Това, че бяха нахълтали в личното й пространство, я ужасяваше.

Майка й и вторият й баща бяха правили същото. Винаги търсеха нещо, което да стане повод за назидателни лекции, срам, вина, наказание. Сил нямаше нищо лично, нищо свое, докато не излезе от онази къща за последен път.

Сега всичко, което имаше, отново бе претършувано и огледано.

Но къде другаде можеше да отиде, освен у дома? Не можеше да остане и в офиса, сред купищата цветя и затихващото ехо от приглушените гласове на хората, дошли да отдадат последна почит на Барт.

Твърде много неща там й напомняха за него, а сега се чувстваше изложена на показ в собствения си дом.

Може би щеше да се премести, помисли си тя, или просто да го превъзмогне.

Вар и Бени бяха прави. Проверката беше просто рутинна, нищо лично. Но тя го приемаше лично и в това бе проблемът.

Веднага забеляза, че бяха взели част от вещите й. Фелисити ги бе предупредила, че съдебната заповед дава право на полицията да конфискува и проверява. Но защо техните права трябваше да накърняват нейните? Нима не й бе достатъчно тежко и без това?

Влезе в кухнята, най-сетне се реши да си вземе енергийна напитка. Не бе хапнала нищо на поклонението, а сега нямаше желание да се нахрани. Побърза да остави бутилката след първата глътка. Беше твърде студена. Всичко й се струваше студено.

Искаше жега и слънце, не студ и дъжд. Искаше да плувне в пот. Хубав спаринг, докато се почувства толкова изтощена, че да може да заспи, без да мисли за Барт, без да си представя непознати, които обикалят из стаите й, ровят в нещата й, оценяват ги. Сякаш оценяваха личността й.

Във всеки случай, беше се съгласила да поработи върху програмата. Не знаеше дали тази настойчивост е продиктувана от нуждата да се отърси от напрежението, или защото играта се нуждаеше от още малки промени. Както и да е, щеше да направи каквото бе обещала…

Извади диска, който бе отбелязала, че взема от „Ю-Плей“, от сутиена си. Може би бе глупаво женско хрумване да го носи там, но бе решила, че ако някой иска да го отмъкне от това място, трябваше да я убие.

Свали новите обувки, които стягаха краката й, и влезе боса в холографската зала.

Обичаше холограмите. Чрез тях можеше да отиде навсякъде. Беше обиколила планетата с холографски пътешествия… Беше пътувала из светове, които съществуваха само във въображението й. Проучванията на Бени бяха изумително подробни. Беше се разхождала по площад „Пикадили“, треперила от студ до езеро в Шотландия, изследвала амазонските джунгли… Нямаше нужда да понася претъпкан транспорт, суматохата по митниците, неудобството на хотели, където преди нея в леглото са спали хиляди други хора. Нуждаеше се само от холографска техника.

Още докато слагаше диска в устройството, настроението й стана малко по-ведро. Зареди програмата и бавно си пое дъх за успокоение.

Топлината я обгърна, тежката, влажна топлина на тропическа джунгла. Вместо с черния костюм, който се бе зарекла никога да не облече отново, беше с тънки памучни дрехи в бежово и маслиненозелено, кубинки и шапка с извита периферия като на търсачка на съкровища.

Обичаше тази игра заради загадките, стратегиите и обратите… И особено сега — заради неизбежните схватки — с юмруци, оръжия и ум — с всеки, който застане на пътя й при търсенето на Яйцето на дракона.

Избра да започне от първото ниво — пристигането в древното селище Мозана. Щяха да бъдат нужни часове, за да стигне до края, но това й харесваше. Не искаше нито да вижда, нито да мисли за нещо друго…

Премина през етапите на срещи, размени, купуване на провизии.

Изживяваше се като Сил авантюристката — безмилостна, смела и хитра, като същевременно си оставаше Сил програмистката, съсредоточена върху малки подробности от образите, движенията, звуците, търсейки недостатъци.

Тръгна на поход в жегата, проследи с поглед змия, която се уви около един клон и засъска. Прегази през дълбока река и побягна към входа на някаква пещера, когато земята под нея се разтресе.

Вътре, на светлината на факла, видя скалните рисунки. Внимателно, както безброй пъти преди, ги копира на ръка в бележника си и ги засне с фотоапарат.

Простотата на първото ниво щеше да увлича играчите, помисли си тя. Щяха да искат да продължат напред, за да срещат още предизвикателства. Като нея.

Събираше знаци, печелеше точки, попиваше потта от челото си и наквасваше устата си с вода от манерката.

Беше сладка и прозрачна, а очите й пареха от солената пот.

Всичко бе идеално, реши Сил. Дотук.

На трето ниво покрай главата й профуча стрела. Знаеше по коя пътека да тръгне — лека измама, но бе забавно. А и това беше работата й, напомни си тя, докато се изкачваше, задъхана, по стръмнината. Кубинките й се подхлъзнаха в разкаляната от скорошна дъждовна буря земя и когато се подпря с ръце, усети топлата мокра кал, която се процеждаше между пръстите й.

Отново стана и побягна, криволичейки на зигзаг, водена от инстинкта си.

Хайде — прошепна си тя, — давай! Посегна към ножа на колана си.

Противникът, когото бе нарекла Деланси Куийг, стоеше на пътеката с вече изваден нож.

— Наемниците ти трябва да се научат на издръжливост — отбеляза Сил.

— Доведоха те, където искам. Върни се обратно и ще те оставя жива.

— Това ли каза на баща ми, преди да прережеш гърлото му, копеле?

Той се усмихна, мургав и убийствено красив.

— Баща ти беше глупак, каквато е и дъщеря му. Яйцето на дракона е мое. Винаги е било.

Сил махна с ръка, но когато погледна назад за миг, видя петима туземци, голи до кръста, с насочени лъкове.

— Не ти стиска да се изправиш срещу мен сам, а? — попита тя.

— Вървете си — нареди Куийг. — Вече свършихте това, за което ви се плаща.

Въпреки че се оттеглиха, тя знаеше, че я лъжат. Щяха да чакат в засада. Трябваше да бъде бърза.

Сграбчи ножа в бойна готовност и бавно закрачи в кръг по тясната кална пътека.

Удари, финтове, кръстосване на остриета… „Идеално“, отново си помисли тя. Не бяха нужни никакви промени. Усети мирис на кръв, когато рани копелето Куийг в ръката, малко над китката.

Сега той щеше да я рани, помисли си Сил и предвиди следващите ходове в програмата, както я играеше. След като пореже рамото й, щеше да се усмихне, въобразявайки си, че има предимство.

Тогава тя щеше да се сниши встрани от него и да скочи от скалистия ръб в осеяната с камъни река долу, докато покрай нея прехвърчат стрели.

Хрумна й да избегне порязването, защото бе наясно откъде ще дойде ударът, но бе по-добре да изучава подробностите и да търси недостатъци, като играе по инерция, без да използва това, което знаеше.

Ножът му се заби светкавично, раздирайки дрехата и плътта й. Но вместо очакваното леко пробождане, Сил усети разкъсваща болка.

Политна назад, изпусна ножа и когато повдигна ръка, долови топлината на кръвта по пръстите си, както преди малко почувства топлата кал. Смаяна, остана с поглед, прикован в окървавения нож.

„Истинска е — помисли си, ужасена, Сил. — Не е холограма“.

Когато устните на Куийг се разтегнаха в зловеща усмивка и ножът му описа нова дъга над нея, тя се подхлъзна на калната пътека и полетя от ръба на пропастта с писък, който заглъхна сред скалите и бързеите долу.

 

 

На следващата сутрин Бени крачеше из офиса на Вар.

— Отново ще опитам да й се обадя.

— Нали й звъня преди минути. — Вар стоеше до прозореца си и се взираше навън към дома на Сил. — Не отговаря на линка. — Прокара ръка по косата си. — Нито на имейли, нито на текстови съобщения… — Обърна се, тревогата бе изписана върху лицето му. — Сигурен ли си, че не ти е споменала, че няма да идва днес?

— Не, каза ми точно обратното. Дори се зарече, че ще дойде рано. Не искала да остава дълго в обискирания си апартамент. Предложих й да пренощува при мен. Но знаеш колко държи на своите вещи, на дома си.

— Да, и на мен спомена същото. Даже заяви, че ако не се прибере за през нощта, сигурно никога вече няма да се върне там. По дяволите… — Вар погледна часа. — Може би просто се е успала. Сигурно е взела приспивателно…

— Или твърде много приспивателни.

— Господи! Трябва да отскочим до дома й и да я видим. За всеки случай… Може би иска да остане сама за известно време, но по-добре да проверим.

— Да вървим. Няма да свършим никаква работа, докато се питаме какво става. Отбелязала е, че взема копието си от „Фантастикъл“ — добави Бени, когато влязоха в асансьора.

— Така ли? Това е чудесно. Работата ще й се отрази добре. Сигурно затова не желае да я безпокоят. Разбира се. Увлякла се е, работила е до късно, взела е приспивателно. Може би е заспала чак призори.

— Да, възможно е, но всичко е толкова скапано.

Погледна цветята, сети се за Барт.

— Знам. — Вар сложи ръка на рамото му. — Ще кажа на Стик, че излизаме за малко.

Бързо закрачиха по улицата.

— Сигурно ще ни се развика, че сме я събудили — отбеляза Вар и успя да се усмихне.

— Да, сякаш вече я чувам. „К’во става, мамка му? Не може ли човек да поспи малко повече?“ Ще си изпросим по едно кафе.

— Да, така ще направим. Бурята снощи беше страшна.

— Святкаше се като при битката на рапторите на Третата планета. Ужасна буря. Ала поне малко се поразхлади.

Стигнаха до сградата и Вар въведе кода за съобщение за посетител.

Изчакаха с ръце в джобовете. След няколко секунди компютърът огласи, че няма отговор от жилището. Когато Вар понечи да опита отново, Бени поклати глава:

— Направо влизаме. Хайде.

Използва чипа, който Сил му бе дала, скенера за длан и кодовете за влизане.

— Просто се е затворила — промърмори Вар, докато се качваха към апартамента й.

Бени заудря по вратата с юмрук.

— За бога, Бен!

— Няма да чакам.

Отново използва чипа, скенера и две поредици кодове. Леко побутна вратата и извика:

— Сил! Хей, Сил! Бени и Вар сме.

— Да, не изваждай заслепяващия спрей!

— Сил? — Бени блъсна вратата и спря за миг да огледа всекидневната. Видя новите й обувки, посочи към чантата й. — Тук е, никога не излиза без голяма торба, пълна с какво ли не. Ще проверя в спалнята.

— Аз ще надникна в офиса.

Разделиха се.

— Не е тук. — Бени бързо излезе. — Не мога да кажа дали е спала в леглото, защото винаги изглежда така.

— Не е нито в офиса, нито в кухнята. Значи е в…

— Холографската!

Бени побягна натам. Започна да въвежда кода.

— Не е заключена… — Вар кимна към зелената светлина, отвори вратата.

Бени се втурна покрай него.

— Господи! Господи, Сил! — Изтича до нея, тя лежеше окървавена и неподвижна на пода. — Обади се на деветстотин и единайсет! — извика той. — Бързо.

Вар извади линка си и натисна бутона за бързо избиране.

— Жива ли е, Бени? Кажи ми, че е жива.

— Не знам.

Бени повдигна ръката й, погали я по бузата. И докато гласът на Вар звучеше зад него като през дълъг тъмен тунел, събра смелост да притисне пръсти към шията й, за да провери пулса.

* * *

В офиса си Ив се подготвяше за съвещанието. Бе поискала и Майра да присъства. Нуждаеше се от професионално мнение за заключенията си след огледа на жилищата на партньорите. С малко късмет, електронният отдел щеше да й даде нещо конкретно, което да добави към това, за да могат да призоват главния заподозрян за разпит.

Вдигна поглед, когато Макнаб влезе с игрива походка.

— Добра е — каза той и й подаде дневника на Сил. — Но аз съм по-добър. Предположих, че ще го поискаш веднага.

— Правилно си предположил. Прочете ли го?

— Не, нямах право да… Може би само няколко страници — призна той под студения й поглед. — Поне онова, което прочетох, не беше нищо особено, неприятности в работата, такива неща… Нахвърляла е една-две бележки за някакъв тип, с когото излязла преди два месеца. Решила, че е смотаняк. Съгласен съм.

— Само няколко страници ли прочете?

— Е, може би малко повече… За да се уверя, че няма нищо съмнително.

— Ще те оставя да се отървеш безнаказано, защото ми спести главоболието да я притискам да го отвори. Имаш малко повече от час преди съвещанието. Изчезвай и не притеснявай партньорката ми.

— Няма да я притеснявам — заговори той, но комуникаторът й звънна и това бе знак да излезе.

— Далас.

Централа, лейтенант Ив Далас. Явете се на Спринг Стрийт 431, апартамент 3.

— Жилището на Сила Алън. Мъртва ли е?

Отговор — отрицателен. Сила Алън се транспортира до болница „Сейнт Игнейшъс“, спешно отделение. Състояние — критично, множество наранявания. Обърнете се към полицаите на местопрестъплението за достъп.

— Разбрано. Далас, край.

Втурна се в общото помещение. Макнаб, който нарушаваше обещанието си да не безпокои партньорката й, понечи да се усмихне, но видя изражението й. Сложи ръка на рамото на Пийбоди за миг.

— Мамка му!

— Сил е на път за болница „Сейнт Игнейшъс“ в критично състояние. Да вървим.

— Какво е станало? — попита Пийбоди, скочи и последва бързите, широки крачки на Далас.

— Това отиваме да разберем. — Ив поклати глава, преди партньорката й да изрече следващия си въпрос. — Обади се в „Ю-Плей“. Искам да разбера дали Вар и Бени са там и ако е така, веднага ги разпитай.

Пийбоди изпълни нарежданията, докато слизаха към подземния паркинг.

— Не са там. И двамата са излезли — заедно, преди около половин час.

— Заедно… — промърмори Ив и кимна. — Да, добър ход. Искам Сил да бъде поставена под охрана. В спешното, операционната, интензивното отделение — постоянно да я пазят. Отсега нататък ще я охраняваме денонощно. Да видим дали ще изкопчим подробности за раните и състоянието й. Не искам да чувам „състояние — критично, множество наранявания“. Искам подробности, мамка му.

— Да, лейтенант.

Пийбоди плахо я погледна, докато се качваха в колата.

Стисна зъби, щом Ив потегли.