Нора Робъртс
Фантазии в смъртта (13)

13.

Ив прекара доста време в проучване на биографиите на тримата, анализирайки, спирайки се на всяка дребна подробност за семействата им, образованието, финансите, комуникациите.

Съпостави ги с профила на Майра и компютърът изчисли доста висок процент съвпадение за всеки от тях с общата рамка.

Организиран, съобразителен, състезателен дух, с отлични компютърни умения, познавал и спечелил доверието на жертвата. Но насилието — тази дръзка, кървава жестокост — не се вписваше.

Все пак нямаше следа, нищо, което да я наведе на мисълта, че някой може да е поръчал убийството.

Парите не бяха единствената валута, напомни си тя. Услуга, секс, информация — всички тези неща намираха израз в долари и центове и никога не се появяваха в счетоводни книжа. Но това не се връзваше с факта, че Барт е познавал убиеца си. За нищо на света не би повярвала, че е пуснал непознат в дома си, в холографската си зала, в играта си.

Още веднъж, каза си Ив и стана да помисли, крачейки около таблото.

Жертвата се прибира, весел е, подсвирква си. Влиза сам — според портиера и охранителните камери. Електронният отдел потвърждава, че не е имало блокиране на охранителната система и проникване вътре, преди той да влезе в жилището си.

Все пак и тримата бяха много умели, много умни компютърни гении. Ако имаше начин за преодоляване на системата, без да проличи, те щяха да го намерят.

Или, по-реалистично, един от тях, или някой друг се бе срещнал с жертвата извън апартамента и бе влязъл с него.

Само паметта на андроида сочеше друго и отново електронният отдел категорично заявяваше, че не е имало блокиране или препрограмиране на копието на Лея.

Ив затвори очи.

— Може би не включва охранителната система веднага. Развълнуван е, доволен. Андроидът му донася газирано, той й казва да го остави и да се изключи. Може би убиецът е проникнал в този отрязък, след като андроидът се е изключил, преди вратата да бъде заключена. Възможно е.

Приятелят изненадва жертвата, продължи да размишлява тя, казва: Не можах да се сдържа. Искам да участвам в играта или поне да гледам. Един от партньорите, отново предположи Ив. Ти ще играеш, аз ще документирам и наблюдавам.

И това е възможна версия, заключи тя. Защо да чакаме след работно време? Почти е готова. Да я изпробваме сега. Може би убиецът бе донесъл диска, което обясняваше защо Барт не е отбелязал, че го взема, както всеки друг път. Или убиецът му бе казал, че ще го отметне.

Възможно бе оръжието вече да е било в стаята или убиецът да го е донесъл.

Играта започва. Системата отчита един играч. Барт играе, убиецът наблюдава — логично и ефективно.

Но в един момент убиецът престава да бъде само наблюдател. Раните, контузеното рамо сочат, че е имало схватка.

Ето това не се връзваше, според нея.

Оръжието е там, планът е в ход, тогава защо е тази схватка? Барт е в добра форма, забележителна за компютърен гений, и владее бойни техники. Защо би рискувал да пострада?

Кавга? Момент на ярост? Не, не, по дяволите, не беше импулсивно деяние. Бяха преодолени твърде много защити.

Ив се вгледа в трите лица на таблото.

Да, самолюбието… „Аз съм по-добър от теб. Крайно време е да разбереш колко по-добър. Омръзна ми да се правя на верен и лоялен партньор. Хайде, да те видим сега“.

Огледа снимките от аутопсията, записките…

Потънала в размисъл, отвори таблото с бутоните за асансьора и въведе команда за стаята с колекцията на Рурк от оръжия. Използва скенера за длан, набра кода си и влезе в музея на битките. Много от витрините съдържаха предмети, използвани от човек срещу човек или звяр през вековете. За убиване, за самозащита, за пари, за любов, за родината, за боговете. Хората намираха нови и нови начини да се избиват и удобни оправдания за проливане на кръв.

От древни копия със заострени върхове до сребърни мечове със скъпоценни камъни по дръжките, от груби и тежки мускети, използвали барут, за да изстрелват олово в плътта, до лъскави балансирани автомати, които с едно помръдване на пръста можеха да засипят противника с куршуми. Пики, боздугани, подобни на големи гюлета, покрити с драконови зъби, далекообхватни бластери, кинжали, тънки като бръсначи, и двуглава брадва… Всичко това говореше за жестоката история на човешкия род, а доста вероятно — и за бъдещето му.

Изучаването им, разглеждането на толкова много инструменти за убиване на едно място й се стори едновременно интересно и потресаващо.

Отвори една от витрините, избра рицарски меч. Добра тежест, реши тя, добър захват. Доволна, излезе от стаята и отново задейства охранителната система.

— Някакъв проблем? — попита Съмърсет, сякаш изникнал от сенките.

Ив едва не подскочи. Усмихна му се и се подпря на меча.

— Защо питаш?

— Оръжията от колекцията не бива да се изнасят.

— Господи, може би трябва да повикаш ченгетата.

Дългият му леден поглед се плъзна по нея.

— Това, което държиш, е много ценно.

— Затова няма да те намушкам с него. Може да се удари в задника ти и върхът да се счупи. Не се безпокой, Рурк ще го използва.

— Очаквам да бъде върнато във витрината в същото състояние, в което е било, когато си го извадила.

— Добре де…

Тя отново се качи в асансьора и не можа да се сдържи да не допре гладката страна на острието до челото си за бърз, саркастичен поздрав, преди вратите да се затворят.

— Дано тази вечер да не се наложи да закърпвам някого — промърмори Съмърсет.

Ив мина през офиса си и надникна в този на Рурк.

— Хей.

Той издаде звук, подобен на ръмжене, и продължи да работи на компютъра си.

— Можеш ли да дойдеш тук за малко?

— След пет минути — отвърна Рурк.

Докато чакаше, тя отиде до своя компютър, програмира нови възстановки на убийството, използвайки фигура, която наподобяваше всеки от партньорите по ръст, тегло и размах.

— Какво искаш? — попита Рурк. — И защо си донесла този меч?

— Опитвам се да разбера как се е стоварил. Затова… — Застана в средата на стаята и представяйки си ужаса на Съмърсет, хвърли меча на Рурк. — Ела и замахни срещу мен.

— Искаш да те нападна с меч ли?

— Ще започнем с тази версия.

— Не.

— Защо не?

— Няма да вдигна меч срещу теб, по дяволите!

— О, за бога, не искам да ме съсичаш. Няма да проливаш кръв. Само демонстрация. Ти си убиецът. — Посочи към него. — Аз съм жертвата. — Потупа по гърдите си. — Сега ти държиш този остър лъскав меч, а аз имам някакво безполезно оръжие холограма. Няма ли просто да…

Замълча, когато с една бърза крачка напред той доближи острието на сантиметри от гърлото й.

— Да, точно така. Виждаш ли, инстинктивната ми реакция е да вдигна безполезното си оръжие ето така. — Направи бавно движение, сякаш да отбие удара. — Интересното е, че разрезът е на другата му ръка. Жертвата е десничар и логиката говори, че би използвал холооръжието с водещата си ръка. Контузено е другото му рамо, но Морис казва, че подобна травма се получава при прекалено рязко завъртане.

— Може би, като изненадваща защита, е вдигнал другата си ръка.

— Да, но дори и така да е, раната просто е необяснима. — Ив отново демонстрира. — Тук логиката сочи, че разрезът би трябвало да е напречен, не по дължина. Освен това, ако ти имаш голям, дълъг меч, а аз не, няма ли просто да ме прободеш? Имаш предимство и си достатъчно близо.

— Да, разбира се. Да се свърши бързо.

— Но не е станало така. Рани по ръцете и краката. Виждаш ли, ако се бием… Свали това за момент. — Когато го направи, тя му даде знак с пръст да се приближи. — Ела насам.

Отби удара, извъртя се. Той блокира страничния й ритник.

— Виждаш ли, относително равностойни сме и ако се биехме наистина, щях да получа контузия на тази част, с която съм блокирала или нанесла удар. А ти нямаше да отговориш с ръка, щом имаш този голям меч. — Протегна ръката си за мир. — Направих няколко възстановки. Просто не се връзват логично.

— Скарваме се, стига се до физическа разправа — предположи той. — Нещо ми прищраква, грабвам меча и отсичам главата ти.

— Ако е станало така, първо, защо мечът е бил там? — Тя закрачи, смръщвайки вежди срещу таблото. — Ако е станало така, защо няма отметка, че дискът е взет? Защо убиецът е пристигнал, след като андроидът се е изключил? И защо е проникнал в сградата незабелязано?

— Може би е съвпадение.

— Едното може да е съвпадение. — С ръце на кръста, Ив се обърна. — Събереш ли ги на едно място, вече е план.

— Е, не мога да не се съглася. Значи сме се скарали. Как ще действаш, когато аз вземам меча?

— Питам: „Какво правиш, мамка му?“.

— Или подобни думи — съгласи се Рурк. — А когато те нападам?

— Побягвам или поне се опитвам да избегна острия връх.

— Побягваш най-вероятно към вратата.

— Ако все още са били в играта, може да е бил дезориентиран.

— Вярно. — Рурк се опита да се потопи във възстановката, както тя. — После няма ли да направиш едното от две неща: или да използваш опциите на играта за прикритие, или да дадеш команда за край, а после да се втурнеш към вратата?

— Да. А трупът беше доста навътре в стаята, близо до средата, с лице към отсрещната стена… — Ив въздъхна. — Всичко излиза извън рамките на логиката. Не мога да си го обясня. Не виждам стъпките. Може би има двама убийци. Майра вярва, че е възможно.

Тя кимна към възстановката, която бе спряла на пауза на екрана. Може би трябваше да добави още една фигура.

— Убиецът и инициаторът. Ако е така, трябва да е познавал и двамата, за да ги допусне в онази стая, докато играе. Играта е твърде важна за него, за да позволи на непознат или човек, който не е участвал в разработването й, да надникне.

— Безкрайно неприятно ми е да го кажа, но може би са били всичките. И тримата.

— Възможно е. — Самата тя бе помислила и върху тази версия. — Не мога да си представя защо и тримата биха пожелали смъртта му, но не е изключено. Двама, за да свършат работата, и един да остане в компанията, за да ги прикрива.

Отново закрачи.

— Не мога да открия нищо в бизнеса, което да издава, че е имало някакви проблеми… Нищо, което да ме наведе на мисълта, че е парадирал с по-високото си положение, заплашвал е да развали съдружието или е направил нещо друго, касаещо партньорството им, което може да бъде мотив.

— Значи е лично.

— Да, така мисля. — Това бе единственият елемент, който се повтаряше многократно. — Личното може да е произтичало от партньорството, от бизнеса. Практически са живеели заедно в онзи склад. Работели са заедно, играели са заедно. Единственият от четиримата с полусериозна връзка извън компанията е бил Барт. Трябва пак да поговоря с нея. С приятелката му — добави Ив.

Отново се обърна към Рурк.

— Имаш ли малко време за игра?

— Ще ми трябва ли мечът?

— Вземи и този. — Тя посочи към рицарския меч. — Искам да изпробваме двата сценария, за които спомена. — Извади диска. — От нивото, на което е започнал. — Влязоха в асансьора. — Един играч. — Рурк даде команда за холографската зала. — Нека бъде максимално близко до това, на което е играл Барт.

— А защо е толкова важно на какво е играл?

— Защото не мога да го видя. — И трябваше да признае, че това я вбесява. — Не мога да изградя логична версия, колкото и пъти да опитвам. Раните, времето, влизането и излизането на убиеца. Всеки път, когато получа един стабилен елемент, друг се разпада в ръцете ми. Нещо липсва. Мога да привикам тримата за разпит — каза тя, когато излязоха. — Да ги притисна, да открия дали имат нещо един срещу друг. Може и да проговорят. Или виновникът ще се почувства още по-сигурен, защото нещо ми убягва и не мога да го използвам срещу него. Който и да е, ще разбере. Точно сега си мислят, че са вън от подозрение, и е възможно убиецът просто да допусне грешка. Ако ги убедя, че нямам следа, грешката е по-вероятна.

— Ти ще изиграеш първата, от менюто на Барт за герои.

— Добре.

— Може да го извърши отново. — Рурк замълча, погледна я. — Защо? Щом е имал зъб лично на Барт, защо?

— Защото е успял. Геймърите се пристрастяват към игрите. Това става и с убийците, рано или късно, по един или друг начин. Това ги зарежда и вълнува и им дава цел и наслада. Щом веднъж си убил, залогът се вдига. Ново ниво. Някои геймъри започват да прескачат ниските нива, както Барт, след като свикнат да ги преодоляват. Става малко скучно, а?

— Да. Да, права си.

— Трудно е да се върнеш към лесното, след като веднъж си се доказал. Не само с убийствата, както вече сме говорили. Предизвикателството. Още повече, ако е един от тях. По цял ден са заедно. Леко подхлъзване, случайна реплика или действие кара другите да се усъмнят. Добър повод да го извършиш отново. Просто се защитаваш.

— При убийство на още един партньор подозренията ти ще паднат върху останалите двама — изтъкна Рурк.

— Истинските геймъри се опияняват от риска, от предизвикателството. Нали така? Искат тръпка. Може би се нуждаят от нея.

— Вярваш, че сега убиецът играе срещу теб.

— Да, поне на едно ниво. И егото му казва: „Хей, по-добър съм от нея“.

— Самоуверените често грешат — отбеляза Рурк.

Ив пъхна ръце в предните си джобове, когато той сложи копието от играта в холографското устройство.

— Имам чувството, че набирам скорост, и комплиментът ти ми вдъхва увереност.

— Вече си набрала доста. Само преди ден нищо не би ме накарало да повярвам, че един или повече от приятелите му биха съставили план да го убият. Но ти разнищи всичко и изложи толкова убедителни доводи, че просто няма друг отговор. Според мен това ти дава значителна преднина в тази игра.

— Иска ми се да грешах.

— Заради мен или заради Барт?

— И заради двамата.

— Стига пожелания — каза той. — Просто играй за победа.

Зареди „Поход-1“, четвърто ниво, и извика последния сценарий, игран от Барт на копието.

— Аз ще взема меча.

Ив го задържа встрани, когато стаята се преобрази в гора, където сребърни слънчеви лъчи пронизваха гъстите корони на високите дървета.

Рурк беше с кафява туника, панталони от груба материя и ботуши до коленете. Мечът му бе прибран в ножницата на кръста, а на гърба си носеше калъф със стрели и златен лък.

Не би могла да каже защо, но костюмът му подхождаше и той изглеждаше едновременно безстрашен и опасен.

От сенките, сред нахлуващата златиста светлина, изскочи бял елен.

— Как се играе? — попита тя.

— Този свят е във властта на жестока вещица, която е пленила краля и красивата му непокорна дъщеря.

Докато говореше, той се притаи в сенките, но не се приближи към елена.

— Аз съм чирак на магьосника, когото е убила, за да направи злата си магия. Преди да умре, ми е казал, че трябва да извърша седем смели дела, да събера седем съкровища. Само тогава ще бъда готов да се изправя срещу вещицата и да освободя краля и дъщеря му.

Погледна назад, където тя стоеше в кръга за наблюдение.

— Белият елен е класически символ при походите и в този случай чрез него учителят ми, магьосникът, ме води.

— Добре тогава.

Еленът скочи, побягна сред дърветата. Рурк го последва.

Докато Ив гледаше, слънцето се скри, притъмня и започна буря. Дъждът, който се сипеше, бе огненочервен и съскаше като пламъци по земята.

Пред погледа й жълтите очи, които гледаха през пороя, се преобразиха в черни силуети, а после в глутница огромни вълци, които го заобиколиха.

Мечът изсъска, когато го извади от ножницата, и засвистя във въздуха при всеки замах. Бореше се със зъби и нокти, проливаше своя и тяхна кръв.

За нейна изненада, от ръцете му изскачаха пламъци.

— Изумително — прошепна тя при вида на димящите трупове на вълците по земята.

— Всяко ниво, което преодолееш, ти дава нова магическа сила — обясни той.

Покрай главата му прелетя стрела.

— По дяволите — промърмори той и се наведе, за да избегне други.

За четиридесет минути преодоля нивото и навлезе в следващото, където задачата му бе да прекоси бездна до пещера, пазена от дракон.

— Добре, достатъчно.

— Едва започвам.

— Можеш да съсечеш дракона следващия път. Вече превиши времето на играта на Барт.

Рурк погледна със съжаление към входа на пещерата, преди да даде команда за край.

— Никакви битки с мечове — отбеляза тя.

— А как наричаш препятствието с вълците?

— Човек срещу куче. Мълниите бяха интересни. Огънят изгаря. Той има обгаряния, но… Да видим и втората. „Узурпаторът“, нали? Каква е историята?

— Ти си законният крал, в твоя случай кралица, на Джуно. Била си единствено дете и семейството ти е било избито с машинациите на чичо ти, който иска трона от неговата дясна ръка, лорд Манкс. Само ти си оцеляла и си била укривана от лоялисти. През целия си живот си се сражавала, усвоявала си изкуството на войната. Биеш се, за да отмъстиш за семейството си и да заемеш мястото си на трона от човека, който е наредил да бъдат убити и две десетилетия е осквернявал земята и потискал народа ти. На това ниво вече си се върнала в замъка, но чичото, който е страхливец, разбира се, е избягал. Сега замъкът е обсаден и твоят любим го защитава. За да стигнеш до него и да доведеш подкрепление, трябва да си проправиш път, като се биеш — и накрая се изправяш срещу лорд Манкс.

— Обзалагам се, че враговете са повече.

— Естествено, и вече си произнесла своята реч в Деня на свети Криспин.

— Своята реч ли?

— После ще поговорим за „Хенри V“. Ще ти хареса. Готова ли си?

— Напълно.

Ив бе с леки бойни доспехи и груби ботуши. И Бог да й е на помощ, яздеше кон.

— Не трябва ли да съм се научила да яздя, преди да възседна това нещо?

Рурк й се усмихна от кръга за наблюдение.

— Ще се справиш.

— Лесно е да го кажеш. Господи, толкова е голям. Добре, аз съм кралицата отмъстителка.

Имаше хълмове и долини, гори и потоци. Тя се опита да ги види през погледа на Барт. Предположи, че се е вживял в образа на героя, и забеляза, че мъжете, които води, са закалени в битки и уморени. Някои имаха пресни рани. Но тя бе героят, водачът.

Беше обичал да играе герой, лидер. Добрият, винаги добрият, който се бие за кауза, търси отговори.

Трудно яздеше по каменистата земя. Чуваше скърцането на седлото под себе си, тропота на конските копита по камъните. Виждаше буреносните облаци, които се събираха на запад.

И слушаше екота на битката.

Замъкът устояваше на атаките. Защитниците от бойниците изстрелваха стрели, които оставяха огнени дири. Други се бореха неистово с мечове и брадви на обгорялата и пуста земя около него.

Може би бе мислил за дома си, за любимата си, реши Ив. За отмъщение.

Мамка му, дано не падна от това нещо, каза си тя и се втурна напред.

Извади меча си, инстинктивно притисна колене и бедра към седлото, за да се задържи. Вятърът свиреше в косите й, брулеше лицето й и скоростта, силата на движението запали в нея пожар от вълнение.

После престана да мисли и започна да се бие.

Кървава и яростна, битката бе в разгара си. Усещаше как мечът разсича плът, удря по кости. Долавяше мирис на кръв и дим и от време на време чувстваше леко пробождане, когато получеше някоя рана, а конят танцуваше и се извиваше под нея.

Най-сетне го съзря. С черна броня, изцапана с кръв, възседнал огромен черен кон, той се отдалечаваше от замъка, нейния замък. Звуците на битката затихнаха, когато тя запрепуска срещу него.

— Значи най-сетне се срещнахме. Жалко за теб, познанството ни ще бъде кратко.

— Да, да — отвърна тя. — Давай.

— Днес мечът ми ще почервенее от твоята кръв и кръвта на любимия ти.

— Пълна скука.

— Бързаш да срещнеш смъртта? Хайде, ела.

Забеляза, че програмистите са го създали много едър и много силен. При блокирането на ударите му по ръката й пропълзяваше болка до рамото.

Контузеното рамо.

Пот потече по гърба й, по лицето й, очите й запариха от нея. Никога нямаше да го победи при тези условия, осъзна тя. Нямаше нито силата, нито умението.

Той се плъзна покрай гарда й и Ив усети пронизване, когато мечът му проля кръв.

Раната на ръката.

Отново бе замахнал и очите му святкаха смъртоносно. Тя се наведе и прободе коня му.

Животното изцвили. За миг звукът й се стори потресаващо човешки, преди да залитне. Когато падна, Ив вдигна меча си и рани противника отстрани. Не смъртоносно, реши тя. Трябваше да го довърши.

— Пауза. Запис и стоп.

Дишайки тежко, Ив се обърна и погледна Рурк през празната холографска зала.

— Няма ли да ме оставиш да убия лошия?

— Надхвърли времето на Барт с около минута. Интересна стратегия — да убиеш коня.

— Оказа се сполучлива. Направили са копелето доста силно. Опитваше се да…

Ив плъзна пръст пред гърлото си.

— Определено. И ако успее, край на играта. Трябва да повтаряш нивото, докато го надвиеш, за да преминеш на следващото.

— Това е играта, на която е играл, когато е загинал. Всичко пасва. Раните при самозащита, рамото, разрезът на ръката, обезглавяването… Кралят срещу Черния рицар.

— Да, веднага се убедих, когато той се появи.

— Очевидно не е имало реални коне и мъртъвци по земята, но убиецът е пресъздал играта, използвайки истинско оръжие. Влязъл е, включил се е в играта като Черния рицар и е използвал истинско оръжие. Точните стъпки, точният ъгъл.

— Бих се съгласил, но това не обяснява как е влязъл и как е успял да заличи втория играч, без да остави следа никъде в системата.

„Забрави за логиката“, помисли си тя. Понякога фактите не бяха логични.

— Използвал е този сценарий, защото Черният рицар убива краля. Барт е играл точно същия преди, затова го има на диска. Но не се е сетил да прободе коня и винаги е губел. Този път е бил по-добре подготвен, би могъл да избегне загубата, поне точно тази, но…

— Когато мечът на противника го е ранил наистина, заради болката, изненадата и кръвта е бил твърде шокиран, за да реагира.

— И играта е свършила в реалността така, както е завършвала преди. Това се връзва. Трябва бързо да издействам заповеди за обиск. Според собствените им показания, само тримата партньори са знаели всички подробности за играта, само те са участвали в нея. Тримата познават тази програма, това ниво и резултатите от предишното, така че те са единствените, които биха могли да я използват, за да го убият.

— Колкото и да не ми се иска да призная, че си права, не виждам как може да е бил който и да е друг. Истината е, че съм безкрайно ядосан на себе си, че съм могъл така да се подведа в преценката си. Никога не бих повярвал, че някой от тях е способен да го извърши.

— И той не е повярвал, а е познавал и тримата далеч по-добре от теб. Понякога хората събират и таят в себе си ужасни неща, които никой друг не вижда. Нали записа тази игра?

— Да. — Рурк се усмихна. — Ти беше невероятна. Някога трябва да отидем да пояздим в реалния живот.

— Не мисля. — Но Ив си спомни онова усещане за бързина, за сила. — Може би. Както и да е, искам да я изгледам и анализирам. Сигурно и той е записвал игрите си, за да ги преглежда, да вижда грешките си.

— Абсолютно.

— Но онази от деня на убийството е загубена.

— Успяхме да извлечем част от нея. Твърде малко, засега.

Ив кимна и повика асансьора.

— А може би това е бил неговият личен диск, на който е запазвал игрите си, нивата. Или пък, щом не е отбелязано, че е изнесен, убиецът му го е дал. Нали разбираш: „Хей, Барт, пипнах това-онова… — или както се изразявате на компютърен жаргон. — Трябва да го изпробваш“.

— Ако е така, значи трябва да има още едно копие. Копието на Барт. Което, ако убиецът има малко здрав разум, вече е унищожено.

— Възможно е. Но хората запазват уличаващи неща поради какви ли не странни причини.

През нощта тя сънува кръв и битки, замъци и крале. Стоеше, този път като наблюдател, стъпила здраво на земята, докато вятърът разнасяше мирис на смърт около нея. Мъже, смъртоносно ранени, стенеха и умоляваха, проснати на земята.

 

 

Позна лицата на онези, които извърнаха глави към нея. Жертви, толкова много жертви, които живееха в съзнанието й, чиято смърт бе разследвала, изучавала и пресъздавала във възстановки, за да открие кой и защо е отнел живота им.

Някои от воините, които съсичаха с мечове и брадви, също й бяха добре познати. Бе помогнала да бъдат заключени зад железни решетки. Но тук, в сънищата, бяха намерили свобода. В сънищата, във фантазиите, те отново щяха да убиват.

Само в сънищата, напомни си тя. Потръпна, когато видя баща си, и очите й хладнокръвно срещнаха свирепия му поглед.

Само в сънищата.

С жалост и примирение се загледа в Барт, докато водеше битка, която никога не ще спечели. Мечове и магии, игри и сънища. Живот и смърт.

Видя края му. Изучаваше и анализираше дори когато главата му, все още с широко отворени от ужас очи, се търкулна в краката й.

А Черният рицар обърна коня си и й се усмихна, с ярост в очите. Когато нападна, тя посегна към оръжието си, но имаше само малък нож, вече изцапан с кръвта на баща й.

Само в сънищата, напомни си тя, но изживя ужасен страх, докато той се приближаваше към нея.