Нора Робъртс
Фантазии в смъртта (11)

11.

Все още размишлявайки на тази тема, тя излезе от офиса си и тръгна през общото помещение. Полицаите работеха на бюрата си, на линкове и компютри, проверяваха следи, прелистваха никога несвършващата документация.

Познатите звуци — пиукане, чаткане, гласове и фалшивото подсвиркване на Рейник — се прескачаха във въздуха.

Знаеше, че тук има приятелства, родени от работата и дълга и подхранвани в някои случаи от други споделени интереси или сходство на характери. Имаше и съперничество, но това бе добър, продуктивен елемент във всеки екип. Последното, което би искала, беше тайфа безразлични, самодоволни ченгета.

Търканията бяха неизбежен страничен ефект от дългите часове напрегната работа. Само андроиди биха могли да работят без пререкания, а тя предпочиташе мъже и жени, които влагат пот и кръв и понякога се поскарват.

Отделът й работеше гладко не само защото тя го изискваше, а защото чувстваше, че може да има доверие на хората си. Не ги държеше под зорко наблюдение при всяка стъпка от разследването.

Те живееха с убийствата. Не се нуждаеха от напомняне какво очакват от тях тя, отделът и жертвата.

Някои бяха партньори и това бе по-дълбока връзка от приятелство, а може би и по-силна от тази между влюбени. Партньорът пазеше гърба ти, споделяше рисковете, работата, говореше на твоя език, четеше мислите ти и знаеше тайните ти.

Ако си ченге, партньорът оставяше живота си в твоите ръце, а ти — в неговите. Всеки ден, всяка минута.

Доверието, помисли си тя, бе основата и спойката на всяко партньорство.

Тръгна към изхода. Втора разходка до електронния отдел за един ден можеше да взриви нервната й система, но трябваше да отиде. Преди да стигне до вратата, подсвиркването на Рейник я накара да се обърне.

— Хей, лейтенант. — Той се дотътри до нея. — Имаме нещо за онова убийство на връщане от пицарията.

— Грийн. Неизвестният нападател.

Това, че не наблюдаваше всяка тяхна стъпка, не значеше, че не следи развоя на разследванията.

— Да. Отива да вземе вегетариански пай и получава удар с тежък тръбен ключ. Нападателят е взел портфейла му и пая.

— Така де, няма смисъл да става зян…

— Разбира се. Жена му си е у дома, чака да донесе пая. Когато се забавя цял час, тя се разтревожва. Звъни на линка му, но не отговаря. Обажда се в пицарията, но вече са затворили. Опитва да се свърже с него още няколко пъти и накрая съобщава, че е изчезнал. Дежурните го намират на три преки, блъснат по някакви стъпала.

— Добре. Докъде стигнахте?

— Няма отпечатъци по ключа, няма свидетели. Бил е ударен веднъж в лицето, а при втория удар ключът е спукал черепа му. Онзи взема портфейла, ритва го надолу по онези стълби за по-сигурно и офейква. Но как може човек да отмъкне пай за двайсет долара и да остави тръбен ключ за седемдесет и пет? И защо покойният съпруг е ходил до пицарията посред нощ, когато предлагат доставки по домовете? Нещо намирисва…

Ив не можеше да възрази, когато самата тя го надушваше.

— Подозирате съпругата ли?

— Да. Съседите твърдят, че никога не са се карали. Никога. — Рейник поклати глава с циничния поглед на ченге. — Знаеш, че това не е нормално. И по съвпадение е имало позвъняване на домашния линк около пет минути преди тя да се опита да се свърже с мъжа си. Грешен номер, казва човекът, извинявайте. Обаждането е било от клониран телефон, така че не може да се проследи.

— Е, наистина мирише на гнило. Застраховка?

— Увеличил я е преди половин година. Не е голяма сума, но достатъчно примамлива. А от два месеца по-рано тя ходи по две вечери в седмицата на курс по керамика.

— На онова нещо, на което въртят глината… — Ив описа с ръце грънчарското колело.

— Да. Слагаш глината, оформяш съд и го пъхаш във фурната. Не знам какъв е смисълът, по дяволите, защото, ако искаш ваза или нещо подобно, в магазина има предостатъчно.

— Жената на Фийни ходеше на курс по керамика. Може би все още ходи. Прави разни неща и ги подарява. Странно е.

— Да, но има курсове по какво ли не. Проверихме, жената е записана. Никога не пропуска занятие. Интересното е, че занятията траят около час, а съседите казват, че излизала, преди съпругът й да се прибере, и се връщала в десет, понякога и по-късно. Курсът е от седем до осем, а тя тръгвала от къщата преди шест. Човек не може да не се запита какво прави още три часа, когато ателието е на пет минути път пеша. Преподавателят живее там, което е доста удобно.

— Изглежда, правят и нещо друго, освен вази. Видя ли досиетата им?

— И двамата са чисти досега.

— Каква е стратегията ви?

— Опитваме се да открием откъде е дошъл тръбният ключ и може да ги привикаме, да ги поизпотим, но нека засега си мислят, че са се отървали безнаказано. Както е свикнала да прави онези вази по два пъти в седмицата, скоро ще й се прииска да вземе някой урок. Сигурно няма търпение отново да изцапа ръцете си с глина… Довечера няма курс. Проверихме. Струва ми се удобен момент за индивидуално занимание, ако ме разбираш…

— Разгадах сложния ти код, Рейник. Наблюдавайте я една нощ и вижте дали ще бърза да завърти грънчарското колело. Каквото и да стане, докарайте ги тук утре и поработете с тях.

— Добре.

Ив отново тръгна навън, но спря.

— Ако той няма предишни провинения, а е убил заради нея, ще бъде по-трудно да го пречупите. Тя си стои у дома, с желязно алиби, и оставя на него да свърши мръсната работа. Ще се опита да я защити. Невярната съпруга ще проговори първа.

Бракът бе минно поле, помисли си Ив, докато се качваше с ескалатора.

Следвайки предчувствието си, с надежда подмина хаоса в общото помещение на електронния отдел и тръгна към лабораторията. Запита се какво кара електронните гении да работят в стъклени кутии. Дали страдаха от вродена клаустрофобия? От мания да бъдат на показ? Дали бе потребност да виждат всичко, или да бъдат видени?

Каквато и да бе причината, Фийни и екипът му работеха на компютрите зад стъклените стени и прозрачните бариери заглушаваха шума. Сякаш наблюдаваше странен животински вид в естествената му среда.

Фийни, с коса, стърчаща нагоре на сплъстени кичури, хапваше от любимите си карамелизирани бадеми. Календър пристъпваше, поклащайки ханш и щракайки с пръсти, покрай монитор, на който вървяха неразгадаеми кодове. Някой, когото не познаваше — кой можеше да ги различи? — се плъзгаше със стол на колелца покрай един от пултовете, бе с широки панталони и прилепнала блуза на преливащи се червени и оранжеви шарки, а окичените му с пръстени пръсти препускаха с шеметна скорост по контролните бутони.

И Рурк.

Беше свалил сакото си и навил ръкавите на черната си риза до лактите. Косите му бяха прихванати на тила с кожена лента, което означаваше пълна настройка за работа. Той също седеше на стол с колелца, но за разлика от другите, почти не помръдваше от мястото си, докато пръстите му бързо се движеха по бутоните.

Ив знаеше, че е съсредоточен изцяло върху задачата, с която се е заел. Ако нещо го затрудняваше, започваше да мисли и да мърмори ругатни на ирландски.

Беше оставил своите бизнес дела за тази или следващата вечер, а със сигурност бяха доста, помисли си тя. Не правеше това само заради убития — момчето, както го наричаше в мислите си — нито само заради удоволствието от разплитането на загадките. Правеше го заради нея.

Независимо дали винаги бяха съгласни за начините и средствата, този единствен факт блестеше сред сивотата помежду им. Никой в живота й не я бе поставял така напълно и безрезервно на първо място.

Познаваше го и знаеше, че вече е усетил присъствието й. Пръстите му се спряха, извърна глава. Искрящите сини очи срещнаха погледа й, както онзи първи път на погребението на друг човек, с когото двамата бяха свързани.

Сърцето й се отвори и трепна, леко и свободно.

Бракът беше минно поле, отново си помисли тя, но би рискувала всяка мъчителна крачка през него със затаен дъх за миг като този.

Той стана, размина се с момчето с оранжево-червените дрехи и заобиколи Календър.

Ив не възрази, когато той застана пред нея, повдигна брадичката й и потърка устни в нейните.

— Имаше такъв замечтан поглед…

— Мислех си за хората. Приятели, любими, партньори. Ти спадаш към всичките категории.

Рурк хвана ръката й, леко преплете пръсти с нейните.

— Заключения?

— Понякога имаш късмет с онези, които допускаш в живота си. Понякога — не. Днес се чувствам късметлийка.

Устните му леко се присвиха, когато отново докоснаха нейните.

Фийни блъсна вратата.

— Ако вие двамата мислите само за едно, вървете горе на кушетката и свършете работата. Някои от нас тук работят.

Ив не бе от хората, които се изчервяват, но въпреки това се приведе от срам, въпреки че Рурк се смееше.

— Реших да си дам малко почивка.

— Можеш да си почиваш цяла вечност — промърмори тя. — Стига глезотии в работно време.

— Ти започна.

Ив не можа да възрази и влезе в стъклената кутия, без да каже нищо.

— Има ли напредък? — попита тя с делови тон.

— Отделяме пластовете от холографската система на жертвата — обясни Фийни със същия тон. — Търсим някакви сенки, ехо или следи от злонамерен достъп. Досега всичко излиза сто процента чисто на всички нива. Същото е и с андроида. Никакви следи от препрограмиране, никакви липсващи отрязъци от време.

— Охранителната система на холографската зала също е чиста — добави Рурк. — Разнищихме я байт по байт, но няма признак, че някой е влизал или излизал, преди андроидът да отвори ключалката на следващата сутрин.

— Ако вярвах в магии, бих казал, че главата на Барт просто се е отсякла сама по някакъв магически начин. — Фийни изду бузи и въздъхна. — Тази сутрин изпратих екип там. Накарах ги да сканират и ръчно да претърсят всеки сантиметър от онази стая за друга пролука. Запечатана е отвсякъде.

— Аз имам известен напредък — докладва Календър. — Прерових паметта на служебната и личната холографска техника на жертвата. Сериозен играч. Често е посвещавал по десет-дванайсет часа на ден за игри, а понякога и нощем. Често е бил сам, но се е регистрирал и с доста различни партньори — у дома и в офиса.

Календър отпи глътка оранжада. Ив се смръщи, сякаш я стегна зъб.

— Много пъти се е регистрирал за новата игра през последните няколко месеца, отново от дома и от офиса. И не за първи път е взел демо диск за изпробване.

— Така ли? Преди винаги ли го е отбелязвал?

— Винаги. Най-малко дванайсет пъти преди последния. Съпоставка с паметта на домашната техника сочи, че е бил винаги сам. Интересното е, че е било на различни етапи и версии на играта.

— Правел е подобрения — заключи Ив. — Вземал я е у дома да я тества с новите елементи, може би да добавя още.

— Очевидно. В началото са я наричали проект „Супер X“.

— Шегуваш се.

— Не, сериозно, проект „Супер X“, или ПСХ. Време за игра след пет-шест часа в делнични дни и няколко дълги сеанса с други играчи през уикенда. Всеки, който е работел върху някой компонент, е трябвало да се регистрира, да знае паролата и да има свой потребителски код. Четирите пароли за пълен достъп са на четиримата партньори, но ако някой от онези, които са работели върху отделни компоненти, влезе в комбина с когото и да е от другите, са щели да получат по-голямата част.

— Значи биха могли да я копират.

— Почти. — Календър отпи от яркооранжевата течност. — Нужно е много време, усилия, умения и сътрудничество, но е възможно да се доближиш до оригинала.

— А сценарият, който е играел в часа на смъртта?

— Това е по-сложно. Оставям го на теб — каза тя на Рурк.

— Една от мерките за сигурност, която бих нарекъл „предпазна мярка, добавена в движение“, е била потребителските имена и пароли да се сменят на всеки няколко игри.

— Та ако някой хакер се опита да проникне, да се сблъска с нова стена.

— На теория — съгласи се Рурк. — Все пак, въпреки всички защити, е било достатъчно да ти провърви веднъж, за да получиш достъп. Засякох хакерски атаки, опити за вкарване на вирус от външни източници — типичните неща, но безуспешни. Има хакерски опити и отвътре, но съвпадат с основните проверки за сигурност. За да изпробва играта в холографската й версия, играчът е трябвало да попълни настоящото си име, парола и самоличност с пръстова и гласова идентификация. Всичко това е възможно да се заобиколи, разбира се.

Ив го стрелна с хладен поглед.

— Разбира се.

— Но са имали допълнителна защита, която е щяла да изпрати съобщение за хакерски опит. При положение, че хакерът не е успял вече да проникне през нея. Самите дискове — поне онзи в домашния компютър на Барт и копието, което имаме тук — са с опция за блокиране, ако някоя от тези стъпки бъде прескочена или идентификацията не бъде приета. Опит за изваждане на диска, както разбрахме, води до самоунищожаване.

— Знам всичко това.

— Подсигурили са се, лейтенант. Били са предпазливи, умни, бдителни. Но определено ненапълно застраховани от хакери, защото никой не може да бъде. Във всеки случай, тези предпазни мерки затрудняват установяването с абсолютна сигурност кой и кога е играл. Затова се налага да екстраполираме.

— Което означава — да гадаем.

— Разумни и логични предположения, основани на вероятности. Барт е използвал най-различни потребителски имена и пароли в дома и офиса си, но както повечето хора, е следвал модел, който се повтаря. По-просто казано, успях да накарам компютъра да засече всичките и да го обозначи като Потребител 1 навсякъде — и на двете места.

Той зареди информацията на екрана.

— Тук виждаш датите и часовете, когато се е регистрирал за техния ПСХ, по място и дали е играл сам или с партньори. При съпоставките за другите играчи според последното име получихме Сил Алън като Потребител 2, Вар Хойт като Потребител 3 и Бени Леман като Потребител 4. Направихме отделна справка за всеки, работил върху играта, кога, как и в какво качество. Предполагам, че ще искаш да бъдат проучени.

— Кой с кого е в особено близки отношения, кой с кого спи и откога работят там. Процедурата е ясна.

Рурк й се усмихна.

— Беше ни нужно толкова време, за да стигнем дотук, защото само регистрациите за тази игра са хиляди, а четиримата са използвали общо няколко десетки потребителски имена и пароли. Има и друг проблем.

— Какъв?

— Безкрайното разнообразие от сценарии. Всички са изиграли по много игри със заложените, но повечето регистрации са извън менюто. Някои са запаметени за нова игра с абсолютно същите елементи, други са изтрити или записани, но променени при следващата. Или два сценария са съчетани в един.

— Няма ли памет за резултатите? Какво забавно има да играеш, ако не можеш да запазваш постиженията си?

— Има. И холографското устройство ги съхранява в хард диска. Проблемът е, че данните от техниката на Барт не съвпадат с никой от сценариите, имената и паролите от предишни игри.

— Нов сценарий?

— Възможно е. Записан е като К2ВК-ВМ.

— Барт Минък — заключи Ив. — Негова специална игра? Или винаги са ги обозначавали с инициалите си?

— Не. Няма подобно обозначение на копието, което „Ю-Плей“ ни изпратиха днес по куриер. Сценарият не е записан на диска под това име и този код. Няма нищо на холографското му устройство, което да показва, че той го е създал в деня на убийството или в който и да е друг ден. Заредил е другото копие, което се опитваме да възстановим, и е избрал да започне направо от четвърто ниво.

— Човек не започва от четвърто ниво игра, която не е играл преди. Би стартирал отначало.

— Да, така е. Поне вероятността е най-голяма.

— Значи я е играл и преди, но на копието, което е взел, се е регистрирал под име и код, които е използвал за първи път. — Тя се замисли. — Имал е среща, така че времето му е било ограничено. Не е искал да губи от него за ниските нива. Прескочил ги е. Етап, върху който е искал да поработи, който особено му е харесвал или който трудно е преодолявал преди. Но не е играел на това ниво за първи път. Има ли съмнение, че е играл сам?

— Никакво — увери я Календър.

— Може би убиецът е започнал играта и я е регистрирал така за прикритие.

— Тогава трябва да е влязъл като наблюдател или публика. В залата е регистриран само един човек. Ако някой друг е бил вътре, успял е да заблуди системата.

— За убийството са нужни поне двама играчи — промърмори Ив. — Той участва, получава няколко драскотини, изкълчва рамото му. Как? — Спомни си за Бени, за плавните му грациозни движения от бойни изкуства. — Умее да се бие, да се защитава. Взема игрите насериозно, значи ги е изучавал, практикувал, но по нищо не личи, че се е борил. Никакви следи, никаква кръв, тъкан или каквото и да било от убиеца в стаята. И всяка възстановка ми разкрива, че Барт просто е стоял, когато мечът го е съсякъл. Нечий друг сценарий… — замислено каза тя. — Убиецът създава диска, добавя заложени елементи или опции и го записва. Нещо, което може да заблуди системата за достатъчно дълго време, за да изпълни плана си. Нали това правят тези хора? Намират нови начини. Нови възможности. На какво е играел най-често?

— Имал е четири предпочитани сценария — обясни й Рурк. — Смесвал ги е и е променял по някой и друг елемент, но обикновено се е придържал към един и същ основен сюжет и герои. Нарекъл ги е „Поход-1“, „Узурпаторът“, „Кръстоносецът“ и „Последното изпитание“.

— Има ли ги на копието?

— Да.

— Статистика?

— В момента я извличаме.

— Добре. А когато проследявате игрите, съсредоточете се върху онези, в които има мечове. Това ми напомня за случая с тръбния ключ и пицата.

— За какво намекваш? — попита озадачено Фийни. — Да не си превъртяла, малката?

— Няма смисъл хубав пай да отива на вятъра. Няма смисъл да изваждаш меч при схватка с бластери. Човек използва това, което има, и взема това, което може да му бъде полезно. Взел е меча, а е оставил диска. Дискът става безполезен за нас, след като се самоунищожи, а може да се окаже уличаващ, ако бъде открит у него. — Тя пъхна ръце в джобовете си и кимна. — Е, добре. Жена казва на съпруга си, когото възнамерява да убие: Скъпи, прияде ми се пица. Бъди така добър да отскочиш до пицарията за една голяма вегетарианска. Може би той отвръща: Защо не поръчаме да ни я доставят?, но тя е подготвена. О, много ще се забавят, а умирам от глад. Моля те, бебчо. Ще отворя бутилка вино и може да облека нещо, което харесваш. Ще си направим малък купон с пица.

— Какво общо има това с нашето разследване?

Ив погледна към Фийни. Колкото и грубоват и циничен да беше, имаше срам от нея.

— Направи си извод. Човекът отива за пица, надява се да извади късмет, така че си струва разходката. Съпругата, която желае смъртта му, е изпратила любовника си да го причака с тръбен ключ. Прас-фрас… Няма нужда от развод и всичките главоболия, няма смисъл да губи солидната застраховка… А и хубава топла пица. Подло и дребнаво е, но е практично да вземеш пицата и да оставиш ключа.

— Оставяш пистолета, вземаш баничките — каза Рурк и Фийни се усмихна.

— Добре, схващам.

— Подло е — повтори Рурк, — но също ефективно и практично да убиеш Барт по време на игра, която обожава, и то с оръжие, което е част от неговите фантазии. Подло, ефективно и практично е да го извършиш в собствения му дом… И да започнеш нова игра. Как ченгетата ще разгадаят случая? Убиецът е разигравал този сценарий, изпробвал е елементите, докато бъде сигурен, че ще победи.

— Не се и съмнявам — съгласи се Ив.

— Но добрата игра винаги разкрива ново, по-голямо предизвикателство. В случая това си ти.

— Кушетката ви чака горе — промърмори Фийни и си спечели суров поглед от Ив.

— Копирайте копието. Ще поработя у дома. Няма да ни дадат заповед за обиск на частните им жилища с това, което имаме. Всеки има алиби, а нямаме никакъв ясен мотив, никакви веществени доказателства. Липсват дори косвени улики на този етап. Нужно ни е нещо повече.

— Чии жилища? — попита Календър.

— Партньорството е като брака. Шибано минно поле. Някой от партньорите на Барт е решил да приложи тактиката на тръбния ключ и пицата.

* * *

Когато Ив се върна в офиса си, реши, че е време да се порови по-дълбоко, доста по-дълбоко за тримата живи съдружници в „Ю-Плей“.

Имаше нужда от нещо, за което да се захване, нещо малко, което да усуче и изцеди, за да убеди прокурора да издаде заповед.

Със сигурност всичко вече бе заличено от домашните компютри на убиеца. Нямаше си работа с наивник. Но електронният отдел имаше свои тактики, както и нейният цивилен експерт-консултант.

Докато компютърът й търсеше, тя преподреди таблото си. Огледа го, отново го преподреди.

Реши, че разбира — поне отчасти, защо… Беше дребнаво и повърхностно, но убийства бяха извършвани и за далеч по-незначителни неща. Ако не беше усетът на Рейник, причината за смъртта на един човек лесно щеше да бъде сведена до съдържанието на портфейла му и една вегетарианска пица.

Зад малкото се криеше нещо голямо, зад повърхностното — нещо дълбоко, но това бе достатъчно засега. Достатъчно, за да й помогне да изгради своя сценарий.

— Върнах се. Липсвах ли ти? — Пийбоди влезе с игрива походка и се отпусна на стола за посетители. — Господи, знаеш ли какво е в совалка по това време на деня? Като в зоологическа градина, животински крясъци и миризми. Освен това, климатикът заработи цели двайсет минути след излитането, при тропическа жега. Искам двучасов душ.

— Правила си секс.

— Какво? Откъде ти хрумна? Не може да се прави секс в совалка! Първо ще умреш от прегряване, после ще те арестуват.

— Правила си секс, преди да се качиш в совалката. Дано утре да не видя на бюрото си сметка от някакъв долнопробен мотел, където дават стаи за по едно бързо.

— Не сме се отбивали в мотел. Просто… — Пийбоди се закашля, докато Ив продължаваше строго да се взира в нея. — Поиграхме на няколко игри, както ни беше наредено.

— Не искам да знам какви.

— Е, наистина бяха много добри. От онези, които изискват отлични рефлекси и страхотна физическа издръжливост. — Усмихна се без никакво смущение. — Ще спестяваме да си купим нова система за игри с много екстри за Коледа.

— Това ли е докладът ти?

— Не, това е безсмислено бърборене в резултат от сваряване на мозъка. Пфу…

— Какво е това на гърдата ти, по дяволите?

— О… — Пийбоди наведе глава и погледна надолу. — Любовният ми дракон. Татуировката е временна.

— Любовен дракон ли? Имаш любовен дракон на гърдата, която е почти отвън.

— Това е прикритие… И се оказа сполучливо. Трухарт щеше да си глътне езика, когато минах през общото помещение. — Пийбоди въздъхна. — Страхотно е за самочувствието ми.

— Може би бъркаш работата под прикритие с разголване. Както и да е, не искам да те виждам с този любовен дракон утре. Сега, ако си си починала от вълнуващата задача, очаквам доклад.

— Разбира се. Лицето за контакт — Бръснача, кралят на оръжията, не е чувал за меча, който търсим… Не и истински. Реквизит и подобни оръжия играчки, не смъртоносни, нищо, което би могло да обезглави или да остави онези обгаряния.

— Може да е било изработено по поръчка.

— Сетихме се за това, след като малката игра ни вдъхнови… Върнахме се, обсъдихме го. Подир известно убеждаване той ни даде имената на няколко фирми, които биха се съгласили да изработят нещо от този род срещу солидни пари. Наистина главозамайваща сума. Един от тях вероятно би се съгласил да го направи незаконно, без регистрация. Но това вдига цената почти двойно. Проучили сме финансовото състояние на всички в обсега на радара ни и знам, че никой не е имал подобен разход.

— Точно сега правя по-задълбочено проучване. Може да изникне. Някои хора играят за пари — замисли се Ив. — Правят го незаконно. Може да попаднем на някого, който трупа недекларирани пачки.

— Между другото, на връщане се отбихме в няколко геймърски клуба. Бръснача вече е изпратил агенти. Оставихме го с впечатлението, че сме готови да платим и че сме чули, че някой притежава такъв меч. Заел се е да търси и ние ще го наблюдаваме. Макнаб задейства връзките си. Ако Бръснача попадне на находка, ще узнаем.

— Добре сте се сетили. Сега си върви у дома да вземеш душ. Оттук усещам как вониш.

— Не съм виновна. Освен това, при толкова пот, мисля, че съм свалила поне едно кило, докато седях и се опитвах да не дишам. — Пийбоди стана. — О, за малко да забравя. Донесохме ти подарък.

— Защо?

— Просто така.

Отвори ципа на един от джобовете си и извади съвсем малък пистолет.

— Какво е това?

— Играчка. „Деринджър“ — от онези, които носят комарджиите и момичетата от кръчмите в уестърните. Като писалка е.

— Хм… — погледна го недоверчиво Ив.

— Провери го.

Пийбоди го размаха и от цевта замърка дрезгав женски глас: Дръж ръцете си така, че да ги виждам, каубой.

— Има всякакви аудио имитации, мъжки и женски. Реших, че ще искаш дамски. Освен това…

Насочи го срещу Ив и натисна спусъка.

— Хей! — стресна се Ив.

Малкият пистолет издаде силен звук, подобен на изстрел. Следващият ще отиде по-ниско и няма да чукаш жена с туй жалко нещо до края на мизерния си живот.

— Нали е сладък? Можеш да играеш ролята на проститутка от уестърн, а Рурк да бъде комарджия и… Добре де, не е моя работа, няма значение.

— Вярно, сладък е, а също е вярно, че наистина не е твоя работа.

Ив взе „Деринджър“-а, насочи го нагоре. Хващай пътя или ще надупча задника ти.

— Диалогът може да бъде и по-изтънчен, но е подходящ. Хващай пътя.

— Да, лейтенант.

— Пийбоди? Благодаря.

Ив огледа пистолета, поклати глава. Не можа да устои на изкушението и стреля по компютъра, по печката, смеейки се на глупавите обиди след всеки изстрел.

Имаше още нещо в партньорите, помисли си тя. Знаеха какво може да те разсмее — често преди сам да го осъзнаеш.