Нора Робъртс
Възкръснало минало (8)

8.

Беше неспокойна. Тревожеше се не само какво да каже и как да го каже, а и къде да направи признанието си. Започна да подрежда на масата в кухнята чаши за кафе и чинийки за сладкиша, който бе във фризера. Но обстановката й се стори твърде обикновена и спокойна за момент, когато приятелството им бе заложено на карта.

„Винс е ченге — напомни си тя. — А Джени е съпруга на ченге“. Колкото и близки да бяха станали през последните няколко години, връзките помежду им можеха да се скъсат, щом узнаят за миналото й. Когато им каже, че от самото начало ги е лъгала.

Холът бе по-подходящ… а сладкишът можеше да почака.

Докато се двоумеше дали там е най-доброто място, извади малката си прахосмукачка и започна да почиства дивана.

— Лейн, какво правиш, по дяволите?

— Садя ябълкови дръвчета. На какво ти прилича? Обирам кучешките косми от мебелите.

— Добре.

Макс пъхна ръце в джобовете си, извади ги и зарови пръсти в косите си, докато гледаше как тя почиства, подрежда възглавниците, които отново бе напълнила, и трескаво приглажда краищата на покривката.

— Изнервяш ме.

— Е, извинявай. — Лейн се отдръпна крачка назад и огледа резултата. Въпреки че бе натъпкала обратно почти всичкия пълнеж и бе сложила възглавниците с разперената страна надолу, диванът изглеждаше невзрачен и жалък. — Шефът на местната полиция и най-близката ми приятелка ще дойдат, за да им кажа, че всичко, което си мислят, че знаят за мен, е една голяма, блудкава лъжа. За два дни преживях два взлома, баща ми е заподозрян в кражба на диаманти за двадесет и осем милиона плюс убийство, а диванът ми изглежда като нападнат от обезумели порове. Искрено съжалявам, че те карам да се чувстваш нервен.

— Забрави да споменеш за сексмаратона с частния детектив, работещ по случая.

Тя заудря по дланта си с прахосмукачката.

— Може би трябва да се засмея? Да не би да правиш извратени опити да подобриш настроението ми?

— Горе-долу. Не ме удряй с това нещо, Лейн. Вече получих леко сътресение. Вероятно. Отпусни се. Да промениш името си и да не разкриваш цялата истина за миналото си не е криминално престъпление.

— Проблемът не е в това. Лъгах ги всеки ден. Знаеш ли защо толкова измами са сполучливи? Защото, когато жертвите разберат, че са ги изиграли, се срамуват да признаят, че някой ги е направил на глупаци. Това е също толкова тежко, колкото загубата на пари. Много често дори по-тежко.

Макс взе прахосмукачката и я остави на масата, за да докосне Лейн. Сложи ръце на раменете й и ги плъзна нагоре, докато палците му докоснаха бузите й.

— Ти не си искала да ги направиш на глупаци и не са ти приятели заради миналото ти на типично американско момиче.

— Можех да играя ролята на примамка още на седем години. Много типично. Не е зле да се преоблека. — Погледна тениската и клина, които бе нахлузила набързо, когато полицаят бе дошъл да я събуди. — Мислиш ли, че трябва да се променя?

— Не. — Той отново сложи ръце на раменете й и ги разтри, докато Лейн вдигна глава и срещна погледа му. — Трябва да останеш точно такава, каквато си.

— В коя мислиш, че се влюбваш, Макс? В продавачката от малкия град, в поправилата се крадла или в беззащитната жена, изпаднала в беда? Коя от трите привлича мъж като теб?

— Мисля, че прямата червенокоска, която сама управлява съдбата си и понякога се поддава на импулсивните си желания. — Сведе глава и притисна устни към челото й. Усети как тя затаи дъх и потисна стон, който се надигна в гърлото й. — Има много лица. Обича кучето си, маниачка е на тема ред, а разбрах, че и готви. Практична е, работлива, упорита… и страхотна в леглото.

— Всичко това е твое мнение, съставено въз основа на кратко познанство.

— Проницателен съм. Майка ми винаги е казвала, че когато срещна жената на живота си, ще бъда като халосан.

На устните й затрептя усмивка.

— Какво означава това?

— Нямам представа, но знам, че Марлийн никога не греши. Срещнах жената.

Притегли я към себе си и Лейн се наслади на топлината и спокойствието, които чувстваше в прегръдката на този силен мъж. Изведнъж се отдръпна.

Тя не знаеше дали любов означава да се уповаваш на някого, но от опит се бе убедила, че често и опората, и уповаващият се рухват.

— Не мога да мисля за това. Не мога да мисля и за чувствата си. Просто трябва да направя следващата крачка и да видя къде ще се озова.

— Добре.

Чу силния лай на Хенри, а след миг — изхрущяване на чакъл под гуми. Усети присвиване в стомаха, но не се приведе.

— Пристигнаха. — Поклати глава, преди Макс да каже нещо. — Не, трябва да се стегна. Трябва да се справя с това.

Отвори вратата и видя как приятелката й се заигра с Хенри. Джени погледна към нея.

— Това се казва истинско приятелство — извика тя и тръгна към къщата. — Измъкна ме от леглото преди осем сутринта и ето че съм тук, което е неоспоримо доказателство за приятелска вярност.

— Извинявайте, че ви повиках толкова рано.

— Само ми кажи, че имаш нещо за ядене.

— Имам… сладкиш, но…

— Звучи чудесно. Какъв е? — Джени избухна в характерния си гръмогласен смях, ала изведнъж замълча, когато видя Макс. — Не знам какво да мисля по повод това, че и ти си тук. Щом си детектив от големия град, защо просто не ни каза?

— Джени. — Лейн сложи ръка на рамото на приятелката си. — Сложно е. Влезте с Винс и седнете в хола.

— Не може ли в кухнята? По-близо е до храната.

Джени потърка корема си и тръгна натам.

— Добре тогава. — Лейн си пое дълбоко дъх и затвори вратата зад Винс. — Добре.

Последва ги.

— Може би ще ви се стори малко смущаващо — започна тя и остави чайника с билков чай, който бе приготвила за Джени. — Държа първо да ви се извиня. Безкрайно съжалявам. — Наля кафе и наряза сладкиша. — Не бях честна и с двама ви.

— Скъпа. — Джени се приближи към нея, докато старателно подреждаше парчетата сладкиш в стъклена чиния. — В беда ли си изпаднала?

— Мисля, че да.

— Ще оправим всичко, нали, Винс?

Винс гледаше Лейн.

— Защо не седнеш, Джен? Остави я да ни каже каквото има.

— Ще те измъкнем — отново я увери приятелката й, но седна и прониза Макс с поглед. — Ти ли си виновен?

— Не — припряно заговори Лейн. — Наистина. Името ми не е Лейн Тавиш. Смених го… официално и от осемнадесетгодишна се наричам така, но то не е кръщелното ми име. Казвам се Илейн О’Хара. Баща ми е Джак О’Хара и ако Винс направи проверка, ще открие, че има дълго и разнообразиш криминално досие. Главно кражби и измами. Шашми.

Джени ококори очи.

— Не е ли ресторантьор в Ню Мексико?

— Вторият ми баща — Робърт Тавиш, е ресторантьор. Окошариха баща ми… — Лейн замълча и въздъхна. Всичко се върна толкова бързо. — Джак беше арестуван и осъден за измама с недвижими имоти, когато бях на единадесет години. Не беше първото му залавяне, но този път майка ми реши, че няма повече да търпи. По-късно разбрах, че е била загрижена за мен. Просто боготворях баща си, вече вървях по неговите стъпки и се справях доста добре за възрастта си.

— Крала си?

Тонът на Джени издаде колкото ужас, толкова и удивление, и накара Лейн леко да се усмихне.

— Участвах главно като примамка, но — да. Джебчийството се превръщаше в моя специалност. Имах ловки ръце, а и никой не би заподозрял едно малко момиченце, ако портфейлът му изчезне.

— Господи — едва промълви Джени.

— Харесваше ми. Беше вълнуващо и лесно. Баща ми… правеше така, че всичко да изглежда като игра. Дори не ми хрумваше, че когато отмъкна нечий портфейл, човекът няма да има с какво да плати наема си. Или че когато завлечем някоя двойка с няколко хиляди при фалшива имотна сделка, може би им отнемаме това, което са спестявали цял живот за старини или за образованието на децата си. Беше забавно, а те бяха просто набелязани мишени.

— Била си на десет години — изтъкна Макс. — Не съди едно хлапе твърде сурово.

— Мисля, че когато е видяла по какъв път поемам, майка ми е взела окончателно решение да промени живота си, както и моя. Разведе се с баща ми, замина далеч от него, промени името си и започна работа като сервитьорка. През първите няколко години непрекъснато се местехме. Тя не се криеше от баща ми. Не би постъпила така с него. Обеща да му се обажда къде сме, стига да държи на думата си и да не се опитва отново да ме въвлече в играта. Удържа. Не зная кой от трима ни беше най-изненадан, но удържа. Не се застоявахме дълго на едно място, за да избегнем проверките от ченгетата всеки път, когато… — Замълча и виновно се усмихна на Винс. — Извинявай, но след като името на един човек веднъж е било свързано с кражби и измами, макар и само косвено, местната полиция не го изпуска от очи. Майка ми искаше ново начало, това е. И чисто досие за мен. Не й беше лесно. И тя обичаше Джак. А аз не й помагах. Играта ми харесваше и не бях доволна, когато приключи и трябваше да се разделя с баща си. — Лейн доля всички чаши, въпреки че нейната все още бе недокосната. — Но тя работеше толкова много и аз започнах да долавям у нея гордост и задоволство, че сама изкарва прехраната си по честен начин. След известно време престанахме да бягаме и да се озъртаме. Не опаковахме багажа си посред нощ и не се измъквахме от апартаменти и хотелски стаи. Тя изпълняваше всички свои обещания, докато Джак бе щедър в даването им, но винаги оставаха само на думи. Когато майка ми кажеше, че ще направи нещо, правеше го.

Никой не проговори, когато Лейн отиде до хладилника и извади кана вода с лимонови резенчета. Наля си чаша, за да накваси пресъхналото си гърло.

— Както и да е, нещата се промениха. Майка ми срещна Робърт Тавиш и всичко тръгна към по-добро. Той е прекрасен човек, луд е по нея и беше добър с мен. Сърдечен, мил и забавен. Приех неговата фамилия. Станах Лейн Тавиш, защото Лейн Тавиш е нормална и отговорна жена, която може да има свой дом, бизнес и собствен живот. Може би нямаше да бъде вълнуващ като в детските ми години, но нямаше да бъде и изпълнен с напрежение и страх, което ми се струваше достатъчно. Затова всеки път, когато ме питахте за семейството и детството ми, измислях нещо, което би подобавало на Лейн Тавиш. Съжалявам. Това е цялата истина. Съжалявам.

Последва дълго мълчание.

— Е, добре. — Джени я гледаше с широко отворени очи. — Ще ти задам безброй въпроси, когато престане да ми се вие свят, но първото, което трябва да попитам, е какво общо има това с бедата, в която си изпаднала?

— Някой бе казал, че човек не може да избяга от миналото си или да го скрие. Уилям Йънг.

Видя Винс бавно да кимва и разбра, че вече е сглобил част от пъзела.

— Мъжът, който е изскочил на улицата и е загинал — обади се Джени.

— Да. Действаше заедно с баща ми. Бяха близки като братя, през ден идваше у дома. Наричах го чичо Уили. Не го познах, когато влезе. Кълна се, Винс. Не го бях виждала от години и просто не схванах. Разбрах кой е едва след злополуката, докато… господи, той умираше. — Отпи глътка вода и този път гласът й леко затрепери. — Изглеждаше толкова тъжен, когато не го познах и буквално го изгоних. После лежеше окървавен. Умиращ. Изпя ми част от глупава песничка, която пееха двамата с баща ми като дует: „Сбогом, мило птиче“. Подхващаха я винаги когато трябваше да натоварим багажа си и да се измъкнем от поредния хотел. Когато осъзнах, че е той, вече бе твърде късно. Не ти казах. Вероятно съм извършила нарушение, като отрекох, че го познавам.

— Защо е дошъл при теб?

— Не успя да ми каже. Не му дадох възможност — поправи се тя.

— Няма смисъл да се самообвиняваш — отчетливо рече Макс и я накара да преглътне сълзите си.

— Може би. Спомням си, че изглеждаше неспокоен и уморен. Даде ми визитната си картичка, както ти казах, с телефонен номер. Наистина си помислих, че предлага нещо за продан. После осъзнах, че е искал да поговори с мен. — Загледа се в празната чаша и я остави. — Мисля, че сигурно баща ми го е изпратил. Едно от най-ценните качества на Уили бе неговата незабележимост. Имаше вид на скромен човечец. Джак е едър и червенокос и би се набивал в очи, затова е изпратил него да ми каже или даде нещо. Но не успя да стори нито едното, нито другото. Само прошепна: „Той вече знае къде си“ — и ме помоли да скрия… чух „кучето“, но ми се струва безсмислено. Може би е казал „ковчежето“.

— Какво? — Макс веднага се вкопчи в тази дума. — И го споделяш чак сега?

В отговор Лейн продължи със спокоен тон:

— Да, и не мисля, че имаш право да ме упрекваш. Застраховки, друг път.

— Наистина работя за застрахователна компания. Къде е това ковчеже? Какво направи с него?

Страните й пламнаха от смущение и гняв.

— Не ми е давал нито ковчеже, нито каквото и да било. Твоите скапани диаманти не са у мен. Той бълнуваше, умираше. — Въпреки решимостта й, очите й се насълзиха и гласът й секна. — Умираше пред очите ми и беше твърде късно.

— Остави я на мира! — Като мечка, закриляща малкото си, Джени се изправи срещу Макс, преди да прегърне Лейн. — Просто я остави на мира.

Докато я потупваше по рамото, Винс прикова поглед в лицето на Макс.

— Какви диаманти?

— Диаманти на стойност двадесет и осем милиона и четиристотин хиляди, откраднати от „Интернешънъл Джуълри Ексчейндж“ в Ню Йорк преди шест седмици. Застраховани от клиентите ми — „Рилайънс“, които ми възложиха задачата да ги открия. Установих, че крадците са Джак О’Хара, Уилям Йънг и трети съучастник, който смятам, че е Алекс Крю.

— Мили боже — прошепна Джени.

— Не зная нищо за тях — вяло каза Лейн. — Не са у мен, никога не съм ги виждала и нямам представа къде се намират. Готова съм да се подложа на детектора на лъжата.

— Но някой мисли, че знаеш или имаш достъп до тях.

Благодарна за подкрепата, Лейн сложи ръка на рамото на Джени и кимна на Винс:

— Очевидно. Можеш да претърсиш къщата, Винс. Заедно с Макс. Претършувайте и магазина. Ще ви осигуря пълен достъп до телефонните си разговори, банковите си сметки и всичко, което искате. Моля ви само да го пазите в тайна, за да мога да живея живота си.

— Знаеш ли къде е баща ти?

— Нямам никаква представа.

— Какво знаеш за този Алекс Крю?

— Не съм чувала за него. Все още ми е трудно да повярвам, че Джак О’Хара се е замесил в нещо толкова голямо. Неговите измами бяха незначителни в сравнение с това.

— Какво би направила, ако научиш нещо за баща си?

— Не съм се замисляла. — Потърка парещите си очи. — Честна дума, не знам. Свързвал се е с мен няколко пъти през последните години. Когато завърших колежа, получих писмо по експресна поща. Вътре имаше билет до Барбейдос, първа класа, и ваучери за едноседмична почивка в луксозен хотел. Разбрах, че е от него, и замалко нямаше да отида. Но става дума за Барбейдос, за бога. Срещнахме се там. Прекарахме си страхотно. Невъзможно е човек да скучае с Джак. Гордееше се с мен — заради завършването ми. Никога не се е сърдил нито на майка ми, нито на мен, че го напуснахме. Появи се още няколко пъти. Последният беше малко преди да дойда тук, докато живеех във Филаделфия.

— Кражбата в Ню Йорк не е моя работа — каза Винс. — Но двата взлома и смъртта на Уилям Йънг — да.

— Никога не би наранил Уили, ако това си мислиш. Дори за десеткратно повече пари. И не би извършил вандалщина в дома ми. Никога не би ми причинил нещо подобно. Всъщност не би го причинил на никого. Обича ме по свой начин. Просто не е в стила му.

— А ти какво знаеш за Крю? — обърна се Винс към Макс.

— Достатъчно, за да ви кажа, че Джак и Уили са се сдружили с лоша компания. Вътрешният човек за удара в Ню Йорк е бил търговец на скъпоценни камъни. Бил е застрелян. Тялото му бе открито в опожарената му кола в Ню Джърси. — Макс отмести поглед към Лейн. — Засякохме връзка между Майърс, търговеца на скъпоценни камъни, и О’Хара. Но нито в неговото досие, нито в това на Йънг има престъпления, свързани с насилие или оръжия. За Крю не може да се каже същото. Никога не е бил обвиняван в убийство, но е заподозрян в няколко. Опитен и умен е. Достатъчно умен, за да съобрази, че тези диаманти трябва да постоят скрити някъде, преди да се опита да ги продаде или изнесе от страната. Възможно е някой да е станал алчен или нетърпелив.

— Ако наистина е Алекс Крю и се опитва да стигне до камъните и до баща ми чрез мен, обречен е на разочарование.

— Това не означава, че ще престане да опитва — изтъкна Макс. — Възможно е все още да се намира в този край. Отмъкна портфейла ми, така че вече знае кой съм и защо съм тук. — Разсеяно докосна превръзката на челото си. — Известно време ще обмисля стратегията си оттук нататък. Имам копия от негови снимки. Често променя външността си, но ако е обикалял из града, може би някой местен ще го разпознае.

— Ще поискам копия от тях за хората си — прекъсна го Винс. — За да съдействам на нюйоркската полиция във връзка със заподозрян, който вероятно се намира в района. Ще държа Лейн настрана, докато мога.

— Добра идея.

— Благодаря, Винс. Благодаря.

Лейн повдигна ръце, после ги отпусна.

— Нима мислеше, че ще ти се разсърдим? — попита Джени. — Че това ще се отрази на приятелството ни?

— Да.

— Малко е обидно, но няма да те упреквам, защото изглеждаш уморена. А той? — кимна към Макс. — Ще му простиш ли?

— Мисля, че трябва, при тези обстоятелства.

— Добре, тогава и аз ще му простя. Господи, разтревожих се и забравих да ям. Сега ще хапна. — Взе си парче сладкиш и заговори с пълна уста: — Смятам, че трябва да се пренесеш при нас, докато всичко се изясни.

— Обичам те, Джени. — В очите на Лейн отново напираха сълзи и тя се изправи, за да се обърне и да се овладее, докато налива още кафе. — Благодаря за предложението, но трябва да остана тук. Няма страшно, Макс ще се премести при мен. — Завъртя се тъкмо навреме, за да види изненадата, изписана на лицето му. Усмихна се, когато надигна джезвето, за да долее чашите. — Нали, Макс?

— Да. Разбира се. Аз ще я пазя — каза той на Джени.

— Ти си този, който има сътресение и се нуждае от грижи, така че да кажем, че просто ще отседнеш тук. Ще отида горе да се преоблека за работа. Трябва да отворя магазина.

— Не — възрази Джени. — Трябва да се качиш в спалнята си и да се сгушиш в леглото за няколко часа. Магазинът може да остане затворен един ден.

— Мисля, че ченгетата — и държавни, и частни — биха ме посъветвали да се занимавам с бизнеса си, както обикновено.

— Точно така. Ще наглеждаме къщата и магазина ти, докато разнищим цялата история. Искам онези снимки — каза Винс на Макс.

— Ще ги донеса.

Лейн изпрати приятелите си до вратата.

— Имам стотици въпроси. Трябва да се съберем по женски някоя вечер, за да те разпитам — реши Джени. — Правила ли си номера „кукла“? Нали се сещаш, с подменената пачка?

— Джени.

Винс отегчено вдигна очи към небето.

— Е, любопитна съм, за бога. Ще ми кажеш друг път. А онзи с трите карти? — извика тя, когато мъжът й я задърпа към колата. — Но с най-малки подробности.

— Страхотна е.

Макс остана загледан в тях, докато Винс помагаше на съпругата си да се качи в колата.

— Да. Приятелството ми с нея е най-хубавото, което ми се е случвало. — Лейн затвори вратата едва когато колата изчезна от погледа им. — Не го заслужавам.

— По-лесно прощаваш на мен, отколкото на себе си.

— Просто вършиш работата си. Винаги съм уважавала професионалната етика. — Сви рамене и се отправи към стълбите. — Трябва да се стегна и да потегля към града.

— Лейн? Когато заявих, че ще стоя тук, за да те пазя, не искаше и да чуеш, а сега настояваш да се пренеса при теб. Защо?

Тя се облегна на парапета.

— Има няколко причини. Първо, не съм хленчеща страхливка, но не съм и безразсъдно смела. Нямам намерение да стоя сама толкова далеч от града, когато някой, който не ми желае нищо добро, може да се върне. Няма да рискувам живота си и този на кучето си заради нечии камъчета.

— Разумно.

— Затова ще се възползвам от предложението на едно частно ченге, което вярвам, че може да се справи със злосторника, въпреки сегашното си състояние.

Макс се намръщи и пристъпи от крак на крак.

— Разбира се, че мога.

— Радвам се да го чуя. Освен това, тъй като и аз имам интерес диамантите да бъдат открити, предпочитам да те държа под око, за да следя какво точно правиш. Седемстотин хилядарки биха ми били от полза, както на всеки.

— Практично.

— Накрая, сексът с теб ми хареса и не виждам причина да се лиша от него занапред. Ще бъде по-лесно да те вкарам в леглото си, ако живееш тук.

Макс не можа да каже нищо в отговор и тя се усмихна.

— Отивам горе да взема душ.

— Добре — промълви той, когато Лейн продължи по стълбите. — Вече всичко ми е ясно.

 

 

Тридесет минути по-късно тя се върна, свежа като пролетното утро, с късо зелено сако и панталон. Косите й бяха прихванати със сребристи шноли от двете страни на лицето и се спускаха до раменете й като огненочервен водопад.

Приближи се към Макс и му подаде лъскав ключодържател.

— За входната и задната врата — каза му тя. — Ще ти бъда признателна, когато се прибереш преди мен, да пускаш Хенри да си поиграе навън.

— Няма проблем.

— Когато аз готвя, ти ще миеш съдовете.

— Дадено.

— Държа на реда в къщата си и нямам намерение да разтребвам след теб.

— Имам изградени навици. Благодарение на Марлийн.

— Достатъчно засега. Трябва да тръгвам.

— Почакай. Това са твоите правила, а сега чуй моите: вземи този номер. — Сложи в ръката й визитна картичка. — На мобилния ми телефон е. Обаждай ми се, когато тръгваш към къщи. Ако смяташ да се отбиеш някъде, също ми казвай.

— Добре.

Лейн прибра визитката в джоба си.

— Позвъни ми, ако ти се случи нещо, което ти се струва странно. Дори и да изглежда незначително, искам да го знам.

— Ако се обадят от „Телемаркет“, ще ти докладвам.

— Говоря сериозно, Лейн.

— Добре, добре. Нещо друго? Закъснявам.

— Ако получиш вест от баща си, нали ще ми кажеш? Нали ще ми кажеш, Лейн? — повтори той, когато видя изражението й. — Раздвоената лоялност не би му била от полза.

— Няма да ти помогна да го пратиш в затвора. Не искай това от мен, Макс.

— Не съм ченге. Не пращам никого в затвора. Искам само да върна диамантите и да получа хонорара си. И да се погрижа никой да не пострада, докато изпълня задачата си.

— Обещай ми, че няма да го предадеш, каквото и да стане, и аз ще обещая, че ще ти кажа, ако ми се обади.

— Разбрахме се. — Подаде й ръка и стисна нейната. След това така я дръпна, че Лейн залитна и се озова право в обятията му. — А сега ме целуни за „довиждане“.

— Добре.

Притегли го към себе си, повдигна се на пръсти и устните им се срещнаха. Бавно раздвижи глава, променяйки ъгъла, и закачливо го погъделичка със зъби. Пръстите й неусетно се озоваха сред заплетените му коси. Топлината се надигна у нея, когато я усети да струи от него. Отново обви ръце около тялото му и го притисна.

И нейният пулс бе учестен, но се наслади на усещането, че има власт над Макс. Приближи устни до ухото му.

— Това ще поддържа настроението ми днес — прошепна тя и се отдръпна.

— А сега аз ще те целуна за „довиждане“.

Лейн се засмя и го потупа по гърдите.

— Стига. Запазваш правото си да ме целунеш за „здравей“. Ще се прибера около седем.

— Ще те чакам тук.

Излезе заедно с нея, кара след колата й до града и продължи към хотела си.

Отби се на рецепцията, за да помоли администраторката да състави сметката за престоя му.

Тя го погледна загрижено.

— О, господин Ганън, добре ли сте? Злополука ли претърпяхте?

— Търсих си белята, но съм добре, благодаря. Ще се върна долу след няколко минути.

Качи се в асансьора. Вече бе решил да поработи върху бележките и докладите си, когато се настани у Лейн. Там щеше да се разположи удобно. Човек, който пътуваше често като него, свикваше да събира багажа си бързо и с минимално суетене. Преметна презрамката на сака на едното си рамо, каишката на калъфа за лаптопа — на другото, и излезе от стаята петнадесет минути след като бе влязъл.

Върна се на рецепцията, погледна сметката и подписа квитанцията за сумата, удържана от кредитната му карта.

— Надявам се, че престоят ви тук е бил приятен.

— Да, беше. — Макс погледна към табелката на администраторката и прочете името й. — Само още нещо, преди да тръгна, Марти. — Наведе се, извади папка от калъфа на компютъра и подреди снимките на Джак О’Хара, Уилям Йънг и Алекс Крю на бюрото. — Виждала ли си някого от тези мъже?

— О! — Тя примигна срещу него. — Защо?

— Защото ги търся. — Добави хилядаватова усмивка. — Какво ще кажеш?

— О! — повтори жената, докато разглеждаше снимките. — Мисля, че не. Съжалявам.

— Няма нищо. Има ли някого в офиса? Би ли го повикала да хвърли един поглед?

— Да. Майк е тук. Почакайте, ако обичате.

Подходи по същия начин и към колегата й — без чаровната усмивка, и постигна същия резултат.

След като натовари багажа си в колата, започна обиколката си. Отби се да занесе снимките на Винс и изчака, докато извадиха копия от тях. След това посети всички други хотели, мотели и частни квартири в радиус от петнадесет километра.

Три часа по-късно най-осезаемото, с което се бе сдобил, бе мъчително главоболие. Глътна четири ибупрофена като бонбончета и си купи сандвич за вкъщи.

Когато пристигна у Лейн, щедро сподели обяда си с благодарния Хенри, надявайки се това да остане тяхна тайна. Главоболието намаля до пулсиращо напрежение в слепоочията и той реши да прекара останалата част от деня в разопаковане на багаж, подреждане на някакво подобие на кабинет и преглеждане на записки.

Около десет секунди се двоуми къде да сложи дрехите си. Дамата бе казала, че го иска в леглото си, така че най-разумно бе да стоят на място, където ще му бъдат подръка.

Отвори гардероба и разгледа тоалетите й. Представи си я с всеки от тях и без тях. Забеляза, че също като майка му, тя има слабост към обувките.

След ново кратко умуване реши, че му е нужно самостоятелно кътче в някое чекмедже. Ако започнеше да преподрежда бельото й, би се почувствал като извратен тип, затова пъхна своето на купчина до разноцветна армия от старателно сгънати пуловери и блузи.

Игриво следван от Хенри, разгледа домашния офис на Лейн, хола и стаята за гости. Малкото бюро в гостната не бе идеално, но изглеждаше най-доброто място, където можеше да се разположи.

Подреди нещата си. Напечата бележките си и доклада за досегашните разкрития, препрочете ги и ги редактира. Отговори на най-неотложните съобщения по гласовата и електронната поща.

После седна на красивото малко бюро, загледа се в тавана и започна мислено да строи хипотези.

Той вече знае къде си.

Кой бе този „той“? Баща й? Щом Уили знаеше къде се намира Лейн, естествено и Биг Джак знаеше. Но доколкото бе разбрал от Лейн, това не бе нищо ново за нея. Фразата нямаше смисъл. Той вече знае къде си. Стрелката в съзнанието на Макс сочеше към Алекс Крю.

В досието на О’Хара нямаше престъпления, свързани с насилие, за разлика от това на Крю. О’Хара не изглеждаше способен да изстреля двата куршума в главата на търговеца на диаманти. Нямаше и причина Уили да побегне, уплашен от стария си приятел Джак.

Много по-вероятно бе да е побягнал от третия съучастник, който Макс вече бе убеден, че е Алекс Крю. Това означаваше, че Крю е в Геп.

Но нищо не насочваше къде Уили е скрил камъните.

Беше се опитал да ги предаде на Лейн. Защо Уили или баща й биха я изложили на риск да си има работа с човек като Крю?

Безброй пъти прехвърли всичко това в ума си, но не стигна доникъде. Схванат от седене на неудобния стол, той се премести на леглото. Затвори очи и си каза, че след кратка дрямка умът му ще бъде по-бистър.

Скоро заспа дълбоко.