Нора Робъртс
Възкръснало минало (4)

4.

Полуоблечен, с все още мокра от сутрешния душ коса, Макс отговори на почукването на вратата с единствената мисъл: кафе.

Разочарованието бе едно. Той бе свикнал да понася разочарования. Нали бе спал сам? Но да види полицай на прага на стаята си бе нещо друго, което проясни съзнанието му и без гарантираното му от бога право на доза кофеин.

Прецени с поглед местния пазител на реда. Бе едър, стегнат и подозрителен. Постара се да бъде отзивчив, макар и с усмивка на озадачение.

— Добро утро. Това не прилича на униформа на сервитьор от рум сървис, така че навярно не сте тук, за да ми донесете кафе и бъркани яйца.

— Аз съм шериф Бъргър, господин Ганън. Бихте ли ми отделили минута?

— Разбира се.

Макс направи крачка назад и огледа стаята. Леглото бе неоправено, а от банята все още излизаше пара.

Бюрото изглеждаше като бюро на зает бизнесмен — лаптоп, папки и дискове, електронен бележник, мобилен телефон — нямаше повод за тревога. Бе взел обичайните предпазни мерки, като бе затворил файловете и скрил всички съмнителни книжа.

— Ами… — Вяло махна с ръка към стола. — Заповядайте — покани той шерифа и отиде до гардероба да вземе риза. — Някакъв проблем ли има?

Винс не седна и не се усмихна.

— Познавате ли Лейн Тавиш?

— Да. — Зазвъняха множество предупредителни камбанки, които породиха въпроси, но Макс просто облече ризата си. — „Спомени“. Вчера купих подарък за майка си от магазина й. — Със загрижен тон попита: — Нещо не е наред с кредитната ми карта?

— Не, доколкото знам. Снощи някой е проникнал с взлом в дома на госпожица Тавиш.

— Добре ли е тя? Пострадала ли е? — Не бе необходимо да се преструва на обезпокоен. Изведнъж престана да закопчава копчетата и отпусна ръце. — Къде е тя?

— Не е била там, когато се е случило. В показанията си заяви, че е била с вас.

— Вечеряхме заедно. По дяволите! — изруга Макс, когато чу ново почукване. Кафето бе отишло на заден план. — Почакайте.

Отвори вратата на дребничката блондинка, която стоеше до количката на рум сървиса.

— Добро утро, господин Ганън. Готов ли сте за закуска?

— Да, благодаря. Оставете това… където намерите.

Момичето видя Винс, докато буташе количката.

— О, добро утро, шерифе.

— Как си, Шери?

— А… нали знаете. — Опита се да прикрие любопитството си, когато хвърли погледи към двамата мъже. — Да донеса ли още чаша кафе и за вас?

— Не се безпокой, Шери, изпих две, преди да изляза.

— Повикайте ме, ако промените решението си. — Сервитьорката повдигна капака на чинията с омлет и резен бекон.

— Хм… — Подаде кожената папка на Макс и изчака да разпише сметката. — Приятна закуска, господин Ганън.

За последен път погледна към тях през рамо, преди да излезе.

— Хапнете — подкани го Винс. — Не оставяйте яйцата да изстинат. Тук приготвят чудесни омлети.

— С каква цел са влезли? Обир?

— Така изглежда. Защо госпожица Тавиш е била с вас снощи?

Макс седна и реши да си налее кафе.

— Поканих я да пийнем по нещо. Тя прие. Надявах се да вечеряме заедно и след като се съгласи, се преместихме от бара на хотела в ресторанта.

— Винаги ли си уреждате срещи с дами, като купувате подаръци за майка си?

— Ако се получаваше така, щеше да бъде затрупана с подаръци. — Макс повдигна чашата си, отпи глътка и срещна погледа на Винс над ръба. — Лейн е много привлекателна и интересна жена. Исках да се видя с нея. Поканих я. Съжалявам, че има неприятности.

— Ограбили са жилището й, докато е била с вас в града.

— Да, разбирам. — Реши, че може да хапне и набоде парче омлет. — Питате се дали не си уговарям срещи с красиви жени в магазини и докато ги омайвам по време на вечеря, някой друг не тършува в домовете им? Няма логика, шерифе, защото никога по-рано не бях виждал Лейн, а и не знам къде живее и дали има нещо ценно за крадене. По-уместно би било да предприема удар в магазина, не мислите ли? Пълен е със скъпа стока.

Винс не престана да го гледа, докато се хранеше, но не проговори.

— Има кафе за още две чаши — каза Макс след минута, — ако все пак желаете да пийнете.

— Не, благодаря. По каква работа сте в Ейнджълс Геп, господин Ганън?

— Работя за застрахователна компания „Рилайънс“ и имам бойна задача тук.

— Каква задача?

— Шериф Бъргър, можете да се свържете с Арън Слейкър, изпълнителния директор на „Рилайънс“, за да потвърди връзката ми с компанията. Седалището й е в Ню Йорк. Нямам право да обсъждам подробностите около работата си без разрешение на клиентите.

— Това не прилича на застрахователен бизнес.

— Има различни видове застраховки.

Макс отвори кутийката ягодово сладко и намаза малко върху триъгълна препечена филийка.

— Имате ли документи за самоличност?

— Разбира се.

Стана, взе портфейла си от тоалетката и извади шофьорската си книжка. Подаде я на Винс, а след това се върна на стола си.

— Нямате нюйоркски акцент.

— Все още си личи, че съм от Джорджия. — Бе така раздразнен, че едва се сдържа да не заговори предизвикателно, с характерното провлачване. — Не съм крадец, шерифе. Просто поканих една красива жена на вечеря. Обадете се на Слейкър.

Винс остави шофьорската книжка до чинията му.

— Ще се обадя. — Тръгна към вратата, но се спря с ръка на бравата. — Колко време ще останете в града, господин Ганън?

— Докато изпълня задачата си. — Макс отново хапна от яйцата. — Шерифе? Прав сте. Омлетът наистина е превъзходен.

Когато вратата се затвори зад Винс, той замислено довърши закуската си. Бъргър бе ченге и със сигурност щеше да направи проверка за него. Щеше да разбере за четирите години работа в полицията и за разрешителното му за частен детектив. В този малък град слухът скоро щеше да достигне до Лейн.

Тогава щеше да реши как да действа по-нататък. Оставаше въпросът за обира. Бяха улучили най-подходящия момент, не бе възможно да е случайност. Това означаваше, че не е единственият, който знае, че красивата Лейн Тавиш крие нещо.

Важното бе кой пръв ще разбере истината.

 

 

— Не се тревожи за нищо — успокояваше я Джени. — Ние с Анджи ще се справим тук. Всъщност защо не затвориш магазина за един ден? Винс каза, че в къщата ти е голяма разтурия. Мога да дойда да ти помогна.

Лейн премести слушалката на другото си ухо, огледа домашния си офис и си представи как наедрялата Джени влачи столове и маси.

— Не, но благодаря. Ще се чувствам по-добре, ако знам, че двете с Анджи поддържате огъня в магазина. Тази сутрин трябва да пристигне голяма доставка от търга в Балтимор.

Толкова й се искаше да бъде там и първа да докосне всяко от изящните творения. Да им се полюбува, да ги въведе в каталога и да им намери места. Едно от най-приятните неща в работата й бе подреждането на нова стока, а другото бе да гледа как ценните предмети отново минават през вратата.

— Ти ще направиш опис, Джен. Вече определих цените. Има една порцеланова ваза „Кларис Клиф“ с фигурка на лале. Обади се на госпожа Гънт и й съобщи, че сме я получили. Цената, за която се споразумяхме, е седемстотин, но тя ще иска да се пазари. Не по-малко от шестстотин и седемдесет. Ясно ли е?

— Да.

— А, и…

— Успокой се, Лейн. Не е първият ми работен ден. Ще се погрижа за нещата тук, а ако възникне проблем, който не мога да разреша, ще ти позвъня.

— Зная. — Лейн вяло посегна да погали кучето, което бе като залепнало за нея. — Имам твърде много грижи.

— Разбира се. Не ми се ще да те оставям да разтребваш сама. Сигурна ли си, че не искаш да дойда? Мога да намина по обяд. Анджи ще се справи сама един час. Ще ти донеса нещо за хапване. Нещо, пълно с мазнина и излишни калории.

„Не се и съмнявам, че Анджи ще се справи — каза си Лейн. — Става все по-добра“. Но знаеше, че самата тя ще действа по-ефективно, ако няма кой да отвлича вниманието й с приказки.

— Не се тревожи. Веднъж да се захвана, ще свърша бързо. Навярно следобед ще отскоча до магазина.

— По-добре легни да подремнеш.

— Може би. Ще се чуем по-късно.

Когато затвори, Лейн пъхна малката слушалка на безжичния телефон в джоба на широките си джинси. Знаеше, че ще се постарае да намери поне десетина повода да се обади в магазина през деня. Не бе зле телефонът да й бъде подръка.

Но засега реши да се съсредоточи върху неотложното.

— Скрий кучето — промърмори тя. Единственото куче, което имаше, бе Хенри. Предположи, че думите на Уили са били просто бълнуване. Каквото и да бе дошъл да й каже, да поиска или да й даде, не бе успял. Беше се страхувал, че някой е по петите му, и освен ако напълно не бе променил начина си на живот, вероятно бе имал право.

Полицай, съперник или изигран съучастник? И трите предположения й се струваха правдоподобни. Ала състоянието на къщата й подсказваше, че последното е най-логично.

Сега онзи, който го бе преследвал, бе набелязал нея.

Можеше да каже на Винс… какво? Абсолютно нищо. Всичко, което бе изградила тук, се крепеше върху представата за Лейн Тавиш — приятна, скромна жена със скромен живот и скромни родители, собственици на ресторант в Ню Мексико.

Илейн О’Хара — дъщерята на чаровния хитрец Биг Джак, чието криминално досие бе дълго километри, не се вписваше в красивия пасторален пейзаж на Ейнджълс Геп. Никой не би влязъл да си купи чайник или мраморна поставка от магазина й. Хората не биха й вярвали.

Самата тя нямаше доверие на дъщерята на Джак О’Хара. В неин стил бе да прекара вечерта в бар с непознат красавец, а после да обвие ръце около стегнатото му тяло и да слее устните си с неговите в гореща, умопомрачителна целувка. Дъщерята на Джак бе готова да поема огромни рискове, които водеха до опасни последици.

Лейн Тавиш водеше нормален живот, обмисляше нещата и не постъпваше импулсивно.

За кратко миналата вечер бе допуснала Илейн О’Хара да надделее и ето до какво бе довело това. Един вълнуващ флирт, а после пълен хаос в дома и живота й.

— Просто трябва да внимавам — промърмори тя на Хенри, който изрази съгласие, като удари с опашка по пода.

Време бе отново да въведе ред. Нямаше да се откаже от образа, който си бе създала, от всичко, което бе постигнала, и от онова, което се надяваше да постигне занапред, само защото някакъв жалък крадец си бе втълпил, че е отнела част от последната му плячка.

„Сигурно е дребна риба“, помисли си тя, докато натъпкваше обратно пълнежа в красивите копринени възглавнички на дивана от времето на крал Джордж II. Чичо й Уили никога не си бе имал работа с големите играчи от престъпния свят. Нито пък Биг Джак — въпреки всичките му приказки и мечти.

Затова бяха претършували дома й и след като не бяха открили каквото търсят, вместо него бяха взели няколко дребни ценни вещи.

„Това е“, каза си Лейн. Завъртя очи, седна на пода и започна да събира разпилените документи.

Разбира се, вероятно бяха оставили отпечатъци из цялата къща. Техниката за разпознаване на отпечатъци бе помогнала на Винс да разкрие самоличността на чичо Уили. Почти бе убедена, че онзи, който бе разбил прозореца й и откраднал вещите, също има криминално досие. Щеше да бъде идентифициран по същия начин, а може би и заловен.

Не бе изключено нещастникът да прояви глупостта да каже на ченгетата защо го е извършил. Ако се стигнеше до това, тя щеше да твърди, че са я взели за друг човек.

Щеше да се преструва на шокирана, ядосана и озадачена. Умееше да играе различни роли, когато се наложи. Бе наследила тази дарба от Биг Джак и лесно можеше да заблуди всекиго.

Какво представляваше животът й с името Лейн Тавиш, ако не една голяма измама?

Отърси се от тази потискаща мисъл и се залови да подрежда документите си. Бе толкова съсредоточена върху това, че едва не подскочи, когато чу почукване на входната врата.

Изтръгнат от предобедната си дрямка, Хенри нададе гневен, заплашителен лай, но се промъкна зад Лейн, опита се да скрие едрото си тяло и пъхна глава в свивката на ръката й.

— Моят голям, смел герой. — Тя потърка нос в козината му. — Сигурно е майсторът за прозореца. Нали няма да го изядеш?

Като доказателство за безграничната си любов и преданост, Хенри я последва на крачка разстояние, тихо ръмжейки.

Самата тя плахо надникна през прозореца, преди да отключи. Изтръпна, когато видя Макс.

Инстинктивно сведе поглед и се намръщи при вида на старите джинси, босите си крака и избелелия памучен пуловер. Сутринта бе вързала косите си на конска опашка и не си бе направила труда да сложи грим.

— Не искам да застана в такъв вид пред мъжа, пред когото бях готова да се съблека гола при първа възможност — каза тя на Хенри. — Но какво мога да направя?

Отвори вратата и си придаде нехаен вид.

— Макс, каква изненада. Как ме намери?

— Поразпитах. Добре ли си? Чух за… — Той замълча и погледна надолу към коленете й. — Хенри? Това е най-грозното куче, което съм виждал. — На лицето му се появи усмивка и думите му не бяха приети като обида, когато приклекна и срещна погледа на кучето. — Как си, приятел? — Повечето хора бяха предпазливи при първа среща с Хенри. Беше доста едър, наистина бе грозноват, а щом заръмжеше, изглеждаше и опасен. Но Макс веднага доближи ръката си до муцуната му, за да я подуши. — Имаш страховита физиономия, Хенри.

Очевидно разкъсван между недоверие и радост, Хенри подуши мъжката длан. Опашката му се отърка в краката на Лейн, преди да легне на пода по гръб, очаквайки почесване по корема.

— Няма никаква гордост — отбеляза тя.

— Не му е нужна. — Макс енергично го потърка и стана най-новият му приятел. — Нищо не може да се сравни с едно куче, нали?

В първия миг бе събудил у нея страст. „Напълно естествено“, каза си тя. Влечението й към него бе започнало да става все по-силно. Преди да се появи в дома й, бе решила да забрави за това и да бъде разумна.

А сега, когато го видя да си играе с кучето й, почувства топлота, която бе знак за… лична симпатия. В съчетание с физическото привличане би могла да накара дори една разумна жена да се предаде на поривите си.

— Така е.

— Докато живеех при родителите си, винаги съм имал куче. Но в Ню Йорк не мога да се грижа за домашен любимец, защото често се налага да отсъствам.

Макс плъзна ръка към врата на кучето и то заскимтя от удоволствие. Лейн едва се сдържа да не издаде подобни звуци.

— Това е една от лошите страни на живота в големия град — добави Макс. — Как са се справили с него?

— Моля?

Той потупа Хенри по гърба и се изправи.

— Чух за взлома. Толкова голямо куче не може да не им е създало неприятности.

„Спокойно“, заповяда си Лейн.

— Не е успял. Първо, когато ме няма, стои в пристройката. Второ… — Погледна Хенри, който раболепно ближеше дланта на Макс. — Няма сърце на воин.

— Добре ли си?

— Доколкото е възможно на сутринта, след като заварих дома си претършуван и ограбен.

— Тук е доста уединено. Едва ли някой е видял нещо.

— Малко вероятно. Винс, полицейският началник, ще разпита, но моята къща е единствената на тази улица.

— Да, запознах се с шерифа. Единият повод, по който дойдох, е да те уверя, че не съм те поканил на вечеря, за да те измъкна от къщи и някой да влезе.

— Разбира се. Защо… — Изведнъж се досети. — Винс. Дано не те е накарал да се чувстваш неловко.

— Просто върши работата си. Виждам, че сега събудих същите подозрения и у теб.

— Не, не… — Но не можеше да отрече. — Преживявам странна седмица. Откакто се преместих тук, съм имала само две срещи с Винс по професионални въпроси, а сега в продължение на два дни ме разпита два пъти. Дошъл е при теб в хотела сутринта. Съжалявам.

— Просто рутина. Но да се прибереш и да намериш дома си ограбен не е нещо обичайно. — Докосна бузата й. — Разтревожих се за теб.

Лейн почувства нов прилив на топлота. Каза си, че не е възможно Уили Йънг и Макс Ганън да са свързани, защото никак не биха си пасвали. И че ако Макс бе човек с престъпни наклонности, веднага би го разбрала.

„Себеподобните бързо се разпознават“, помисли си тя.

— Добре съм. Джени и Анджи ще работят в магазина днес, докато разтребя къщата си. — Махна с ръка към хола. — Досега не съм свършила почти нищо. Добре, че обичам да си купувам нови неща, защото това ще бъде следващият етап.

Макс мина покрай нея и сам надникна в хола й.

Би могло да се повдигне обвинение и във вандализъм, освен в кражба. Но за неговото опитно око бе очевидно, че е било бързо, щателно претърсване. Ако се бяха добрали до това, което са търсили, Лейн едва ли щеше спокойно да разчиства бъркотията и да говори за пазаруване.

Никой не бе способен на такова хладнокръвие.

Замисли се и си представи как пристига сама в тъмнината. Отваря вратата си и заварва това. Нищо чудно, че имаше тъмни кръгове под очите и бе бледа като след безсънна нощ.

— Доста работа са ти отворили — отбеляза той.

— Не е нещо обичайно за Геп. Когато живеех във Филаделфия, жена, с която работех, се прибра и намери апартамента си ограбен. После бе убита и стените й бяха нашарени с обидни надписи.

Макс извърна глава към нея.

— Значи можеше да бъде и по-лошо?

— Винаги може да бъде и по-лошо. Слушай, успях да подредя кухнята и да отскоча до магазина, така че има кафе. Искаш ли?

— Никога не бих отказал.

Пристъпи към нея. Изглеждаше толкова свежа, с коси, пригладени назад, и открито лице. Сенките под очите й подчертаваха яркосиния им цвят. Ухаеше единствено на сапун, а луничките по носа й придаваха невинен момичешки чар.

— Лейн, не искам да се меся, но… нека ти помогна.

— За какво?

Не бе сигурен, но предложението му бе безкористно. Погледна я и наистина изпита желание да й помогне.

— Като за начало, да приведеш къщата в ред.

— Не се чувствай задължен. Сигурно имаш работа…

— Позволи ми. — Хвана ръката й и прекъсна възраженията й. — Имам достатъчно време, а и ако си тръгна, ще се безпокоя за теб и няма да мога да се съсредоточа.

— Много мило. — Вече бе покорена. — Безкрайно съм ти благодарна.

— Има и още нещо. — Приближи се и с рязко движение я притисна към стената, но когато устните му докоснаха нейните, целувката бе бавна и нежна. Коленете й се подкосиха и имаше чувството, че ще се разтопи, преди той да вдигне глава. — Ако не го бях направил, тази мисъл щеше да ме терзае цял ден. Сега работата ни ще спори повече.

— Добре. — Лейн плъзна език по долната си устна. — Това ли е всичко?

— Далеч не.

— Отново добре. Кафе — реши тя, преди да се засуети из разхвърляната стая, вместо да действа. — Сега ще го приготвя.

Влезе в кухнята, следвана игриво от кучето. Чувстваше нужда да бъде заета с нещо. Смля зърната и отмери две дози в цедката. Отново бе разпалил страстта й. Сега стоеше, облегнал се на плота, и я гледаше. Стройното му тяло бе отпуснато, но очите му съсредоточено се взираха в нея. Изпита желание да се отърка в тялото му като котка, молеща да я погалят.

— Трябва да ти кажа нещо.

— Добре.

Лейн извади две чаши, като по чудо оцелели при опустошението на кухнята.

— Обикновено не… почакай, докато намеря начин да го изрека, без да прозвучи глупаво и банално.

— Каквото и да е, не мисля, че би прозвучало банално от твоята уста.

— Господи, винаги измисляш остроумна реплика. — Обърна се към него, докато чакаше водата да кипне. — Нямам навик да си уговарям срещи — дори на шега — с мъже, които едва познавам. С клиенти. Всъщност ти си първият.

— Обичам да съм първи.

— Кой не обича? Освен това, след приятна вечер в компанията на мъж, по правило не се хвърлям на врата му.

Сигурен бе, че никога не ще забрави мига, в който го бе направила. Може би този спомен щеше да изплува в съзнанието му, докато лежи на смъртното ложе и вижда най-значимите моменти от живота си като на кинолента.

— Отново ли съм първи?

— Да.

— Става все по-интересно.

— Искаш ли сметана? Захар?

— Чисто, благодаря.

— Е, тогава продължавам. Обикновено… и това е едно от най-строгите ми правила… мисълта да преспя с мъж, с когото съм се запознала преди по-малко от двадесет и четири часа, ми е напълно чужда.

Макс почеса Хенри зад ушите, но без да откъсва поглед от лицето й.

— Нали знаеш за какво са създадени правилата?

— Да, и макар и да съм съгласна, не ги нарушавам лекомислено. Твърдо вярвам в необходимостта от ред, Макс, от правила и граници. Затова фактът, че ми хрумва да наруша едно правило, да прекрача една граница, ме изпълва с безпокойство. Би било по-разумно и безопасно да бъдем сдържани, поне докато се опознаем по-добре. Нека си дадем шанс нещата между нас да се развият с по-спокойно темпо.

— По-разумно — съгласи се той. — И безопасно.

— Нямаш представа какви усилия съм полагала досега да бъда разумна и да избягвам рискове. — Леко се засмя и наля кафе. — Проблемът е, че никой не ме е привличал така, както ти.

— Може би аз имам по-свободни разбирания, когато става дума за нарушаване на правила и прекрачване на граници, и не се тревожа толкова дали е разумно. — Взе чашата, която тя му подаде, и я сложи на плота. — Но никога не съм пожелавал някоя жена толкова силно от пръв поглед, както теб.

— Така няма да ми помогнеш да бъда разумна. — Лейн взе кафето си и се отдръпна крачка назад. — И наистина трябва да разтребя къщата си, доколкото е възможно, а после ще видим какво ще правим.

— Не мога да възразя. Докато заедно въвеждаме ред в дома ти, ще имаме възможност да се опознаем.

— Е, и това е начин.

„Ще ме разсейва доста повече, отколкото Джени и един «Биг Мак» — реши тя. — Но какво от това, по дяволите“.

— Щом ще имам силен помощник, да започнем от хола. Диванът е доста тежък.

 

 

В „Спомени“ бизнесът вървеше с пълна пара. Или поне разглеждането. Мълвата за последните неприятности на Лейн се бе разнесла бързо и любопитните се надпреварваха да узнаят повече подробности. В един часа, след като новата стока бе описана и изложена, а касовият апарат бе звъннал многократно, пригласяйки на клюките, Джени потърка схванатия си гръб.

— Ще отскоча до къщи да обядвам и да изпъна краката си за около час. Нали ще се справиш сама?

— Разбира се. — Анджи преглътна таблетка протеини с нискомаслено студено капучино. — Това е моят обяд.

— Нямаш представа колко ме натъжаваш, като го наричаш „обяд“, Анджи.

— Тази сутрин тежах петдесет и един килограма.

— Кучка.

Докато Анджи се заливаше от смях, Джени извади портмонето си от чекмеджето под касата и взе пуловера си от закачалката.

— Аз ще хапна спагети „Примавера“, а за десерт — кифличка с шоколад.

— Кой кого нарича „кучка“? — Анджи докосна корема й, надявайки се да усети ритането на бебето. — Как е малкото човече?

— Нощна птица. — Джени прихвана разрешените си коси с шнола. — Събужда се към единадесет вечерта, започва да танцува и се укротява чак след няколко часа.

— Изглежда, много ти харесва.

— Така е. — Джени се усмихна и облече пуловера си. — Всяка минута от бременността. Това са най-щастливите месеци в живота ми. Ще се върна след час.

— Не се безпокой. Хей, да се обадя ли на Лейн? Да проверя как е?

— Аз ще й позвъня от къщи — извика Джени, докато вървеше към вратата. Преди да я достигне, някой я отвори отвън. Позна двойката, но напрегна ума си за имената им. — Радвам се да ви видя. Дейл и Мелиса, нали?

— Добра памет.

Жената, около тридесетгодишна, с атлетична фигура и в стилно облекло, й се усмихна.

— Доколкото си спомням, интересувахте се от шкафа от палисандрово дърво.

— Точно така. Виждам, че все още е тук. — Докато изричаше тези думи, Мелиса отиде до него и прокара ръка по резбованата вратичка. — Сякаш е направен за мен.

— Много е красив. — Анджи заобиколи щанда. — Едно от любимите ми неща тук. — Истината бе, че предпочиташе по-модерни мебели с изчистени линии, но знаеше как да предразполага клиентите. — Днес получихме още нещо от палисандър. Великолепен малък девънпорт. От викторианската епоха. Мисля, че биха се съчетали чудесно.

— Охоо. — Мелиса се засмя и притисна ръката на съпруга си. — На всяка цена трябва поне да го видя.

— Ще ви го покажа.

— Тъкмо излизах. Ако нямате нужда от мен…

— Всичко е наред. — Анджи даде знак на Джени, че може да тръгва. — Прекрасен е, нали? — обърна се тя към Мелиса, разтапяйки се от любезност, и плъзна пръсти по лъскавото писалище. — В отлично състояние е. Лейн има набито око. Намери го на търга в Балтимор преди няколко седмици. Пристигна тази сутрин.

— Харесва ми. — Мелиса се наведе и започна да отваря и затваря малките странични чекмеджета. — Наистина е прекрасен. Мислех, че „девънпорт“ означава някакъв вид диван.

— Е, да, но това бюро също се нарича така. Не питайте мен защо — запазена територия на Лейн.

— Искам да го купим, както и да се казва. Дейл?

Съпругът й бе сложил пръсти на етикета с цената и й хвърли укоризнен поглед.

— Трябва да си помисля дали можем да си позволим и двете, Мелиса.

— Може би ще ни направят малка отстъпка.

— Ще се споразумеем — потвърди Анджи.

— Нека отново да огледам шкафа.

Застана до него и отвори вратите.

Анджи имаше опит в продажбите и тактично остана настрана, когато Дейл се приближи към съпругата си и шепнешком започнаха да се консултират.

Вратите и чекмеджетата отново се отвориха и затвориха.

— И това, което е вътре, ли получаваме? — попита Дейл.

— Моля?

— Тук има някаква кутия. — Извади я и я разклати. — Като играчка в пакетче царевични пръчици?

— Този път не — шеговито отвърна Анджи и взе кутията. — Сутринта получихме голяма доставка — започна тя. — Имахме доста работа. Сигурно Джени се е разсеяла и по погрешка я е сложила тук.

Или самата тя? Няколко часа едва бяха смогвали. Както и да се бе озовала там, Анджи бе доволна, че чекмеджето бе отворено, преди стоката да изчезне.

— Ще поговорим още малко и ще решим — каза Мелиса.

— Разбира се, не бързайте.

Остави ги насаме и се върна на щанда. Разопакова пакета, в който имаше смешно порцеланово куче. „Сладко е“, каза си Анджи, макар и да не разбираше защо хората дават пари за статуетки на животни. Тя намираше меките плюшени животинки за далеч по-симпатични.

Може би бе изделие на „Далтън“, „Дерби“ или някоя друга от прочутите фирми, които Лейн все още се опитваше да я научи да различава.

До слуха й достигнаха откъслечни реплики от разговора на съпрузите, от които разбра, че на Мелиса й е трудно да убеди Дейл, затова им даде още малко време, като отиде да намери подходящо място за статуетката на една от витрините с подобни фигурки. Опита се да отгатне стила и епохата.

Това бе като игра за нея. Можеше да надникне в описа, разбира се, но не би било честно.

Разпознаването на антиките в магазина бе като наблюдаването на клиентите в бара. Ако човек отделеше достатъчно време, можеше да направи верни изводи кой какъв е и кое какво е.

— Госпожице?

— Анджи.

Обърна се и се усмихна.

— На каква цена бихте ни продали и двете?

— Ами…

Доволна от възможността да зарадва Джени с новина за двойна продажба, тя остави порцелановото куче и отиде да се спазари с клиентите.

Нямаше търпение да сключи сделката и докато преговаряше, уреждаше доставката и издаваше касова бележка, бързо забрави за статуетката.