Нора Робъртс
Възкръснало минало (31)

31.

В апартамента Чад предложи да налее по още едно питие.

— Щом няма да работя този следобед, не е зле да оползотворя времето.

Тревър трескаво размишляваше, загледан в домакина, който извади шейкър за мартини. Портиерът го бе видял да влиза. Охранителните камери го бяха заснели. Щом имаше време, може би бе разумно да нагласи нещата така, че да изглежда злополука. Алкохол в кръвта, подхлъзване в банята? Щеше да бъде далеч, когато намерят тялото. Можеше да спечели още някой час, докато полицията установи, че жертвата не е загинала при падане вследствие на злоупотреба с алкохол.

Господи, колко бе умен! Дядо му би се гордял с него.

— Няма да откажа. Но първо искам да видя антиката.

— Разбира се, разбира се. — Дикс му даде знак да остане на мястото си, докато разбъркваше коктейлите.

Тревър реши да изпрати съобщение от видеотелефона на приятеля си до офиса му десет минути след като напусне сградата. И камерите, и портиерът щяха да потвърдят, че е излязъл, и преди полицията да задълбае по-навътре, всички щяха да мислят, че е изпратено от самия Дикс — жив, здрав и сам в апартамента си.

Важно бе да се погрижи за подробностите.

Щеше да го халоса, където е застанал, да го отнесе до ваната и да го остави да падне така, че главата му да се удари в ръба. В края на краищата баните бяха опасни места.

— Какво ти е толкова смешно? — попита го Дикс, когато чу истеричния му смях.

— Нищо, нищо, просто си спомних забавна случка.

Взе чашата, без да се безпокои, че ще остави отпечатъци. Всъщност за него бе по-добре да ги открият. Питие в компанията на приятел. Никакъв опит да крие каквото и да било.

— Е, какво му е на баща ти?

— Просто е тесногръд, задръстен, вечно сърдит идиот.

— Звучи много сурово, щом знаеш, че умира.

— Какво? — Тревър се ядоса на себе си, че бе забравил. — Това, че умира, не променя факта, че е такъв. Не съм лицемер и няма да се преструвам. Съжалявам за болестта му, но аз трябва да продължа живота си. Старият вече е изживял своя.

— Господи! — Дикс леко се засмя и отпи глътка. — Какво хладнокръвие. И аз съм имал разправии с баща си. Кой не ги е имал, по дяволите? Но не мога да си представя да се отнасям с такова пренебрежение към него, ако се разболее. Твоят е твърде млад, нали? — Присви очи и се опита да си спомни точната възраст на Уитиър. — Не бих му дал и седемдесет. Струва ми се доста жизнен.

— Никога не е бил жизнен. — Въодушевен от историята, която бе съчинил, Тревър я продължи. Да лъже бе също толкова забавно, колкото да мами, а измамата бе на крачка от кражбата. Убийствата не му доставяха същото удоволствие. Гледаше на тях като на неприятна черна работа, досадно, но неизбежно задължение. Но този път бе започнал да вярва, че ще изпита наслада, докато отнема живота на Дикс. — Някакво генетично заболяване — реши той. — Наследил го е от майка си. Вероятно кучият син го е предал и на мен. Мозъчен вирус или прогресивно изкуфяване. Ще загуби разсъдъка си, преди да умре. Ще трябва да го настаним в някой луксозен кафез за душевноболни.

— Господи, Тревър, това е ужасно! — През алкохолната мъгла се прокрадна онова, което Саманта Ганън бе харесвала у Дикс. — Съжалявам. Искрено съжалявам. Слушай, забрави за парите. Нямах представа, че нещата стоят така. Бих се чувствал гузен, ако ги приема от теб, когато имаш такъв товар на плещите си. За да бъдем на чисто, ще съставим договор и ще ти дам разписка, но няма да взема пари.

— Голям жест от твоя страна, Чад. — Ставаше все по-добре. — Не искам да злоупотребявам със съчувствието ти.

— Слушай, забрави. Разбирам, че баща ти е сантиментално привързан към тази играчка. Аз също. Но не бих могъл да се радвам, че я притежавам, ако той страда, защото е продадена. Когато… наследиш цялата колекция, имай ме предвид, ако искаш да се отървеш от нещо.

— Обещавам. Жалко, че трябва да прекъсна този разговор, но е време да тръгвам.

— О, разбира се. — Дикс пресуши питието си и остави чашата. — Ела в домашната ми музейна зала. Купих апартамента главно защото има подходяща стая за тази цел. Просторна, светла. Саманта казваше, че съм маниак.

— Щом сте скъсали, има ли значение какво е казвала?

— Понякога ми липсва. Все още не съм открил друга, към която да изпитвам и наполовина толкова силно влечение. Моята слабост към антиките била мания. — Замълча и застана на прага. — А тя беше така обсебена от книгата си, че не можеше да мисли за нищо друго. Не искаше да излизаме и почти не ме забелязваше. И то за какво? Заради някаква семейна легенда, пълни глупости за откраднати диаманти. На кого му пука? Минало-заминало.

„Да — помисли си Тревър. — С удоволствие ще видя сметката на това досадно копеле“.

— Човек никога не знае какво може да изплува от застоялите води.

— Безспорно. Книгата се продава като топъл хляб, сякаш е ново Свето писание. Ти проявяваше голям интерес — спомни си Чад. — Прочете ли онова копие, което ти дадох?

— Прегледах го. — „Още една причина да залича тази следа — напомни си Тревър. — Час по-скоро“. — Не се оказа толкова интересна, колкото очаквах. Както казваш, минало-заминало. Точно сега нямам никакво време, Чад.

— Извинявай, че се отплеснах. — Дикс се обърна към широката врата от гравирано стъкло. През нея Тревър видя витрините и лъскавите черни етажерки, отрупани с играчки антики. — Държа я заключена с шифър. Нямам доверие на почистващата фирма.

Червената светлина, която предупреждаваше, че е заключена, продължи да примигва и компютърен глас му съобщи, че е въвел грешен код за достъп.

— Така става, когато съм на три мартинита. Почакай само секунда. — Въведе кода отново, докато Тревър нервничеше зад него. Вече бе забелязал лъскавия жълт булдозер, паркиран с вдигнато гребло на висока лавица. — Ще ти трябва кутия, за да го пренесеш — изтъкна Дикс, докато натискаше бутоните. — Имам няколко в килера до кухнята. И стиропор. — Спря и се облегна на стъклената врата, а Тревър си представи как блъсва главата му в нея. — Трябва да обещаеш, че ще ми го върнеш в същото състояние, Трев. Знам, че баща ти е внимателен и че самият ти също имаш прилична колекция, така че разбираш колко е важно.

— Няма да си играя с него на пясъчника.

— Когато бях дете, аз си играех с такива неща. Сега не мога да повярвам. Все още имам няколко камиончета и от първите аеробуси. Доста са очукани, но ги пазя заради сантименталната им стойност.

Светна зелено и вратата се отвори.

— Пълно осветление — за по-голямо въздействие.

Всички лампи се включиха и осветиха почти невидимите високи и ниски рафтове. Ярките играчки засияха като скъпоценни камъни в рубиненочервено, сапфиреносиньо, кехлибареножълто и изумруденозелено.

Погледът на Тревър се плъзна по тях и се спря на широкия сводест прозорец без електронен параван. С нехайна походка се приближи към него, сякаш разглеждаше колекцията, и провери прозорците на съседната сграда.

Закрити. Не можеше да бъде сто процента сигурен, че някой не наднича през параваните. Трябваше да издебне Дикс на място, където няма да се вижда.

— Събирам ги от десетгодишен. Сериозно се захванах с това на около двайсет, но едва от пет години насам мога да си позволя всяка ценна находка. Виждаш ли това? Раздела за селскостопански машини. Елеватор, точно копие на „Джон Диъри“ от пресована стомана, в мащаб едно към хиляда и шестстотин. Около 1960 г. В безупречно състояние е и платих астрономическа сума, но си струваше. А това тук… — Направи няколко крачки и се олюля. — Пфу! Вие ми се свят от джина. Ще взема таблетка за изтрезняване. Можеш да разгледаш.

— Почакай. — Не биваше да му позволява. Тревър искаше в кръвта му да има значително количество алкохол. А и въздействието на питиетата щеше да улесни убийството. — Какво е това тук?

Въпросът привлече вниманието на Чад и го накара да смени посоката и да се спре малко встрани от прозореца.

— А, разделът за съоръжения за игра — весело каза той. — Механичен уред с пластмасови бейзболисти, с размер на играчка. Около 1970 г. Би струвал повече в оригиналната кутия, но и този е почти неизползван.

— Хм. — Тревър се завъртя и широко се усмихна. — Тук има още нещо страхотно.

— Къде? — Дикс също се обърна натам. — В раздела за военна техника?

Тревър извади разтегателната си показалка.

— Този танк.

— О, да, истинско съкровище.

Когато Чад се приближи с още една крачка, той замахна с показалката така енергично, че горната й част се изви на дъга, и я стовари върху тила му, в основата на черепа.

Падна точно както бе искал Тревър, далеч от рафтовете и незакрития прозорец.

— След като прекарах толкова време в твоята компания — заговори Тревър, извади кърпичка и старателно почисти смъртоносната пръчка, — открих нещо, което по-рано само подозирах. Че си ужасно скучен тип. По-добре е да те няма на този свят. Но всичко по реда си.

Прескочи тялото му и най-сетне стигна до играчката, която бе принадлежала на баща му. Когато протегна ръка към нея, на вратата се позвъни.

Сърцето му не подскочи, а продължи да бие равномерно, както когато бе счупил черепа на Дикс. Внезапно се обърна и се замисли. Дали да се престори, че не чува? Господи, колко му се искаше да постъпи така и просто да вземе своето. Но щеше да бъде грешка.

Бяха го видели да влиза във входа и да се качва в асансьора. В такава сграда със сигурност имаше охранителни камери в коридорите. Налагаше се да размени няколко думи с човека, който бе пред вратата, и да го отпрати.

По-скоро ядосан, отколкото изплашен, забърза да отговори на позвъняването. Първо включи монитора на шпионката и огледа слабия млад мъж с крещящо розова риза на лилави палми. Изглеждаше отегчен и дъвчеше дъвка. Носеше голяма чанта с цип. Докато го наблюдаваше, направи огромен балон и отново натисна звънеца.

Тревър включи домофона.

— Да?

— Доставка за Дикс. Чад Дикс.

— Остави я на прага.

— Не мога. Нужен е подпис. Хайде, приятел, трябва да се качвам на коня и да тръгвам.

Тревър предпазливо отдалечи образа. Видя тесен лилав панталон и розови ботуши. Как можеха някои хора да се обличат така? Посегна към ключалката, но отдръпна ръката си.

Не си струваше да рискува. Щеше да породи твърде много въпроси, ако приемеше пакета и се подпишеше от името на Дикс или дори от свое име.

— Остави я при портиера, той ще се подпише. Зает съм.

— Хей, приятел…

— Зает съм! — сопна се Тревър и изключи домофона. Проследи го с поглед за по-сигурно и самодоволно се усмихна, когато доставчикът показа среден пръст и се отдалечи.

Доволен, той угаси монитора. Време бе да получи своята отдавна чакана специална доставка.

 

 

— Изключете компютрите и мониторите — нареди Ив на Фийни по комуникатора си. — Ще трябва да отворим вратата.

— Изключихме ги.

Обърна се към Макнаб:

— Добре се справи. Дори аз бих се хванала.

— Ако беше Дикс, без да е заплашван, щеше да отвори.

Макнаб извади оръжието от колана на гърба си и го прибра в кобура отстрани.

— Да. Заеми се с ключалката — обърна се тя към Рурк. — Насочете оръжията — заповяда на екипа. — Не искам заложникът да пострада. Стреляйте само по моя команда. Ние с Пийбоди ще влезем първи. Ти ще бъдеш отдясно. Макнаб, отляво. Ти, ти и ти, втора вълна. Искам вратата зад нас да бъде препречена. Рурк?

— Почти успях, лейтенант.

Бе приклекнал и внимателно освобождаваше ключалките и прекъсваше алармата с инструменти, тънки като конци. Ив се наведе към него и сниши глас:

— Ти няма да влизаш.

— Разбира се, не чух името си при разпределението на задачите за днес.

Предполагаше, че е въоръжен — незаконно — но ще бъде дискретен. Само че не можеше да оправдае риска.

— Няма да допусна цивилен гражданин отвъд тази врата, преди заподозреният да бъде обезвреден. Не и когато разчитам на толкова полицаи.

Той извърна глава към нея и сините му очи я пронизаха като лазери.

— Не е нужно да ми обясняваш и да се опитваш да успокоиш огромното ми его.

— Добре.

— А ти ще влезеш.

Ив кимна.

— Можеш да бъдеш полезен тук. А сега се отдръпни, за да спипаме онзи изверг.

Знаеше, че му е трудно да го направи — да стои настрана, докато тя е вътре. Почти бяха сигурни, че Уитиър е въоръжен и отново би убил човек без колебание. Но Рурк се изправи и се отдръпна от екипа.

Щеше да запомни това или поне да се опита да си го спомня при всеки следващ спор помежду им. Да си напомня, че в този важен момент се е оттеглил и я е оставил да свърши работата си.

— Фийни? Незабавната евакуация?

— Извършена е. Обграден е.

— На вратата сме. Пийбоди?

— Готова съм.

С оръжието в дясната си ръка, Ив отвори вратата, побутна я с крак и бързо влезе.

— Полиция! — Едновременно плъзна поглед и придвижи оръжието си в двете посоки, докато Пийбоди тръгна надясно, а Макнаб влезе след нея и се втурна наляво. — Тревър Уитиър, говори полицията. Сградата е обградена. Всички изходи са блокирани. Излез с вдигнати ръце така, че да те виждаме.

Даде знак на екипа да се разпръсне по другите стаи, а самата тя продължи напред.

— Няма къде да избягаш, Тревър.

— Назад! Ще го убия. Имам заложник. Ще убия Дикс.

Ив вдигна юмрук, което бе сигнал за екипа да остане на заетите позиции, и внимателно сви зад ъгъла.

— Казах, че ще го убия.

— Чух те.

Спря и надникна през отворените стъклени врати. Играчките по рафтовете и изцапаният с кръв бял под блестяха на светлината.

Тревър седеше на пода, а до него бе трофеят, заради който бе извършил убийствата. Бе обвил ръка около врата на Дикс и държеше нож до гърлото му.

Очите на Чад бяха затворени и по иначе безупречно чистия под имаше кръв, но гърдите му ритмично се издигаха и спадаха. Все още бе жив.

Приличаха на две пораснали момчета, чиято игра е станала опасна.

Ив уверено насочи оръжието си.

— Изглежда, вече си го направил.

— Той диша. — Тревър направи лек разрез в кожата му. Кръвта обля острието. — Мога да променя това, без окото ми да мигне. Свали оръжието.

— Аз командвам тук, Тревър. Можеш да напуснеш тази стая по два начина. Сам да прекрачиш прага или да те изнесем.

— Първо ще го убия. Дори и да ме зашеметиш, ще имам време да прережа гърлото му. Иначе досега да си ме ударила. Ако искаш да остане жив, ще се оттеглиш. Назад!

— Убий го — и следващият мъртвец ще си ти. Искаш ли да умреш днес, Тревър?

— А ти искаш ли той да умре? — Дръпна главата на Дикс назад, той леко се раздвижи и издаде тих стон. — Ако не разкараш хората си, ще се случи точно това. Ще започнем да преговаряме, и то веднага. Назад!

— Гледал си твърде много филми. Мислиш, че ще се пазаря с теб заради един-единствен цивилен гражданин, който, както изглежда, и без това ще умре? Слез на земята, Трев. — Усмихна му се широко и чаровно. — Лицата на двете жени, които си убил, непрекъснато са пред очите ми. С удоволствие ще те очистя. Давай, довърши го.

— Блъфираш. Смяташ ме за глупак?

— Да, защото наистина си такъв. Седиш на пода и се мъчиш да ме накараш да преговарям с теб, а си въоръжен само с нож, докато аз имам тази хубава играчка. Знаеш ли какво може да ти стори, ако я включа на последна степен? Няма да бъде красива гледка. А и този разговор започва да ми омръзва. Щом искаш да умреш заради едно камионче играчка, изборът е твой.

— Нямаш представа с какво съм въоръжен. Кажи на другите да изчезват. Зная, че отвън има още хора. Разкарай ги и ще преговаряме. Ще ти предложа сделката на живота ти.

— Имаш предвид диамантите? — подигравателно изсумтя Ив. — Господи, колко си глупав. Явно съм те надценила. Вече са у мен, Тревър. Устроихме ти клопка. Използвахме този нещастник за примамка. Получи се идеално. Това е просто стара играчка, Тревър, и ти се хвана.

— Лъжеш!

Изумлението и гневът му бяха очевидни. Когато извърна глава към яркожълтия булдозер и ножът му леко се сниши, Ив насочи лъч към дясното му рамо. Ръката му затрепери и ножът се изплъзна от пръстите му.

Докато тялото му се тресеше от електрошока, тя успя да прекоси стаята и да допре оръжието си до врата му.

— Господи, позна! Излъгах.

Доволна бе, че остана в съзнание и щеше да усеща какво се случва с него. В очите му се появиха сълзи на ярост, докато го отдалечаваше от Дикс.

— Заподозреният е обезвреден. Повикайте медицинска помощ! — Изпита мрачно задоволство, когато го просна по корем и закопча ръцете му с белезници отзад. Бе излъгала за диамантите, но не и за лицата на жертвите. — Андреа Джейкъбс — прошепна тя в ухото му. — Тина Коб. Помисли за тях, нищожество. Дано не престанеш да мислиш за тях до края на жалкия си живот.

— Искам си своето! Искам това, което ми принадлежи!

— Те също не са желали нещо повече. Имаш право да мълчиш — започна тя и отново го претърколи, за да вижда лицето му, докато му чете правата.

— Искам адвокат.

— Разбира се. Толкова си предсказуем. — Обаче първо държеше да остане насаме с него за няколко секунди. Хвърли поглед зад себе си, където медицинският екип подготвяше Дикс за транспортиране. — Как е той?

— Има шанс да оживее.

— Добра новина, нали, Трев? Може би за този случай ще бъдеш обвинен само в опит за убийство. Но това няма да бъде от значение след две предумишлени убийства. Какво са няколко години, добавени към две доживотни присъди?

— Не можеш да докажеш нищо.

Ив се наведе по-ниско.

— Напротив, мога. Хванах те с оръжията и на двете убийства. Благодаря ти, че си ги донесъл.

Проследи погледа му до Пийбоди, която опаковаше показалката като веществено доказателство. Отново се наведе, сложи ръка върху булдозера и леко го разклати напред-назад.

— Наистина ли мислиш, че са в това нещо? Толкова много лъскави камъчета? Ще падне голям смях, ако се окаже хитър номер, скроен от дядо ти. Може би е просто играчка и всичко, което си направил и заради което ще лежиш в затвора до края на дните си, е било безсмислено. Хрумвало ли ти е?

— Вътре са. И са мои.

— Мога да споря по този въпрос. — Вяло раздвижи лоста, с който се повдигаше и спускаше греблото. — Много подло от негова страна да го повери на дете. Метнал си се на него.

— Било е гениална идея. — „Има адвокати“, помисли си той. Баща му щеше да наеме най-добрите. — По-сигурно място от банков сейф. Направили са точно каквото им е казал, нали? Запазили са го дори след смъртта му.

— За това си прав. Искаш ли да ти кажа защо ти не си толкова гениален? Допусна куп грешки още от самото начало. Не си написал домашното си, Тревър. Не си съставил плана си достатъчно внимателно. Дядо ти не би действал толкова лекомислено. Би разбрал, че Саманта Ганън е поръчала на приятелка да пази дома й. Диамантите са се изплъзнали между пръстите ти в мига, когато си прерязал гърлото на Андреа Джейкъбс. Дори още по-рано. Следващата ти грешка е, че си убил Тина Коб на строителния обект на баща си. — Забавно й бе да гледа смаяното му изражение. Подло бе от нейна страна, но не можеше да отрече, че изпитва задоволство. — Отново лекомислена постъпка. Трябвало е да помислиш повече преди това. Да я заведеш в Ню Джърси, да кажем, на романтичен пикник в гората, да получиш каквото искаш от нея, а след като я очистиш, да я погребеш. — Ив сви рамене. — Но не си го обмислил както трябва.

— Не можете да ми припишете това убийство. Никой не ме е виждал…

Изведнъж замълча.

— Никой не те е виждал с нея? Грешиш. Намерих свидетел. А и когато Дикс дойде в съзнание, ще ни разкаже какво сте си говорили за книгата на Ганън. Баща ти ще попълни празнотите, като потвърди, че ти е разказал за дядо ти и диамантите.

— Той никога няма да свидетелства срещу мен.

— Баба ти е жива. — Видя клепачите му да трепват. — Сега той е при нея и знае, че си оставил майка му — жената, която през целия си живот го е закриляла — да лежи в калта, сякаш е някакъв боклук. Какво би загубил? Петнайсет минути, половин час? Можеше да повикаш помощ, да доизиграеш ролята си на загрижен внук и тогава да офейкаш. Но не си е струвало да положиш дори това малко усилие заради нея. Всъщност, като се замисля, отново е закриляла сина си. — Ив повдигна булдозера и го задържа между тях. — Историята се повтаря. Ще си платиш, също като дядо си. И също като него ще знаеш, че едрите лъскави диаманти са недостижими завинаги. Питам се кое е по-лошо. Кафезът или тази мисъл? — Изправи се и го стрелна с поглед. — Скоро отново ще си поговорим.

— Искам да ги видя.

Ив вдигна булдозера и го сложи под мишница.

— Знам. Докладвайте за залавянето му — нареди тя и се оттегли, докато Тревър бълваше проклятия по неин адрес.