Нора Робъртс
Възкръснало минало (30)

30.

Ив стоеше срещу същата администраторка в сградата, където бе работното място на Дикс, но този път процедурата премина доста по-бързо. Още щом я бе видяла да прекосява фоайето, жената бе застанала нащрек.

— Детектив Далас.

— Лейтенант. — Ив извади значката си, за да опресни паметта й. — Осигурете ми достъп до етажа на Чад Дикс.

— Разбира се. Веднага. — Докато въвеждаше данните им, жената гледаше ту нея, ту Пийбоди. — Офисът на господин Дикс се намира…

— Знам къде е — прекъсна я Ив и тръгна към асансьора.

— Голямо удоволствие ли изпитваш да всяваш страх в сърцата на всички хора? — попита Пийбоди. — Мислиш ли, че е честно?

— И е честно, и изпитвам удоволствие. Един ден ще разбереш какво е, Пийбоди. — Потупа я по рамото за кураж. — Ще ме настигнеш.

— Това е амбицията на живота ми. — Влязоха в кабината. — Едва ли смяташ, че Дикс е замесен.

— Някой държи шепа диаманти, скрити в камионче играчка, където са стояли половин век… Нищо не би ме изненадало. Но не, на Дикс му липсва въображение. Дори и да е у него или да знае къде се намира, това е чиста случайност. Ако той знаеше за диамантите и искаше повече информация, щеше да стои плътно до Саманта Ганън, да се прави на Ромео и да я разпитва, вместо да се примири, че тя слага край на връзката им. Тина Коб нямаше да му е нужна, щом е имал достъп до къщата. Можел е да я претърси колкото пъти иска, докато са били заедно.

— Тя не би му казала за Джудит и Уесли Крю дори ако все още се виждаха.

— Разбира се. Саманта държи на думата си. А Дикс, изглежда, е от вечно мърморещите. Книгата отклонява мислите на Саманта от него и затова той мрази творбата й. Приятелката му става известна и дава пресконференции, за което й е сърдит. Ако питат него, диамантите не са нищо друго, освен плод на развинтената й фантазия и той гледа с пренебрежение на тях. Но Чад е пряката връзка между Тревър Уитиър и семейство Ганън. Ключът в обрата на съдбата, от който е започнало всичко.

На етажа ги чакаше вироглавата секретарка.

— Лейтенант Далас, детектив Пийбоди, съжалявам, но в момента господин Дикс не е в офиса си. Има среща и ще се върне след час.

— Свържете се с него, обадете му се.

— Но…

— Впрочем трябва да огледам офиса му.

— Но…

— Искате ли да получа заповед? С вашето име до неговото, за да държим и двама ви часове наред в управлението в този слънчев ден?

— Не, не, разбира се. Ако просто ми обясните каква е целта на посещението ви…

— Каква беше последния път?

Жената прочисти гърлото си и хвърли поглед към Пийбоди.

— Тя каза, че сте тук във връзка с убийство.

— Същото важи и за този път.

Без да изчака разрешението й, Ив се отправи към офиса на Дикс. Секретарката забърза по петите й.

— Ще ви позволя да влезете, но държа да присъствам през цялото време. Не мога да ви дам пълна свобода. Господин Дикс съхранява много поверителна информация.

— Само ще си поиграя с играчките му. Повикайте го.

Жената отключи вратите и тръгна право към бюрото на Дикс, за да позвъни от служебния му видеотелефон.

— Не отговаря. Включи се гласовата поща. Господин Дикс, обажда се Джуна. Лейтенант Далас е в офиса ви. Настоява да говори с вас веднага. Бихте ли отговорили възможно най-скоро на вашия вътрешен номер, за да ми кажете как да постъпя? Не пипайте това! — пронизително изпищя тя, когато Ив протегна ръка към едно от механичните камиончета. Смразяващият поглед, който й хвърли, не я разколеба. — Говоря сериозно, лейтенант. Колекцията на господин Дикс е много ценна и не позволява на никого да я докосва. Можете да заплашвате, че ще ме откарате в управлението, участъка или както там го наричате, но той ще ме уволни. Нуждая се от тази работа.

За да я успокои, Ив пъхна палци в предните си джобове.

— Някое от тези неща да е булдозер, Пийбоди?

— Онова там. — Пийбоди посочи с брадичка. — Но е твърде малък и червен. Не отговаря на описанието на Уитиър.

— А това?

Ив протегна ръка, но усетила как секретарката едва потисна писъка си, я задържа във въздуха на сантиметри от играчката.

— Това е… как се нарича… валяк? Трактор? Верижен трактор! — извика тя. — Нарича се верижен трактор. А това тук… пожарна, и междупланетна совалка, и въздушен трамвай. Виж, подредил ги е по категории. Селскостопански машини, въздушен транспорт, наземен транспорт, строителна екипировка, всъдеходи. Погледни тези малки педали и контролни табла. Я, виж тази сенокосачка, като на сестра ми във фермата. Вътре има дори малки фермери.

Явно не само мъжете проявяваха интерес към подобни неща.

— Страхотно. Може би е по-добре да седнем на пода и да си поиграем с тези хубави машинки, вместо да губим време да преследваме онзи убиец.

— Просто разглеждам — промърмори Пийбоди под нос. — За да се уверя, че предметът, който търсим, не е тук.

Ив се обърна към секретарката:

— Това ли е всичко?

— Не разбирам какво имате предвид.

— Това ли е цялата колекция на господин Дикс?

— О, не, той притежава една от най-богатите в страната. Събира ги от дете. Донесъл е само малка част. Държи най-ценните си антики у дома. Дори е заемал някои по-редки на музеи. Преди две години изложи няколко в „Метрополитън“.

— Къде е сега?

— Както ви казах, има среща. Трябва да се върне…

— Къде е?

Секретарката въздъхна.

— На обяд с клиенти в „Ред Руум“, на Тридесет и трета.

— Ако се обади, кажете му да ни чака там.

 

 

Дикс бе приключил срещата си и се наслаждаваше на следобедното мартини. Беше се зарадвал, когато по време на преговорите с клиентите на екрана на мобилния му видеотелефон се бе изписало името на Тревър. Чувстваше се доволен, че след досадния бизнес обяд ще има приятна лична среща.

Толкова, че не бе отговорил на обаждането от офиса си. Заслужаваше почивка след напрегнатата сутрин.

— Избра най-удобния момент — каза той на Тревър. — Тъкмо разкарах двама типове със старомодни възгледи и повече пари, отколкото въображение. Час и половина ги слушах да хленчат за данъци, брокерски хонорари и състоянието на пазара. — Лапна едра маслина, напоена с джин. В периода на рехабилитация алкохолът му бе забранен, но, за бога, едно мартини не бе „Зоунър“ или твърд наркотик. А и както Тревър бе изтъкнал веднъж, можеше да си позволи малко прегрешение. — Повече от готов съм за почивка. — Седнаха на меките червени кресла в облицования с тъмна ламперия бар на ресторанта. — Не можахме да си поговорим много на партито снощи. Ти си тръгна твърде рано.

— Семейни ангажименти. — Тревър сви рамене и отпи глътка от своето мартини. — Синовният дълг зове.

— Аха, разбирам. Чу ли за онзи скандал около Саманта? Не мога да говоря за нищо друго. Всички ме разпитват за подробности.

Тревър се престори на озадачен.

— Саманта?

— Бившата ми приятелка. Саманта Ганън.

— А, разбира се. Високата червенокоска. Нали скъсахте?

— Стара история. Но в офиса ми дойдоха ченгета, някаква нахакана кучка. Саманта беше на турне, за да представя книгата си. Нали си спомняш? Онази — за кражбата на диамантите, в която са били замесени нейни роднини.

— Вече започнах да си припомням. Интересна история.

— Става все по-интересно. Докато тя е на път, някой прониква в дома й и убива приятелката й. Андреа Джейкъбс. Секси гадже.

— Господи, какъв свят.

— Ти го каза. Жалко за Андреа. Щеше да ти хареса. Ченгетата не ме изпускат от очи.

Малко самодоволният му тон накара Тревър да се усмихне над чашата си.

— Теб? Не ми казвай, че онези идиоти са си въобразили, че имаш нещо общо.

— Очевидно. Наричат го рутина, но едва не повиках адвокат. — Повдигна ръка и събра палеца и показалеца си. — После научавам, че чистачката на Саманта също е убита. Разбира се, че имам алиби и за това. Глупави ченгета. Господи, дори не познавах момичето, което почистваше къщата на Саманта. А и да ти приличам на някакъв психо? Сигурно си дочул нещо. Новината върви по всички канали.

— Избягвам да гледам подобни неща. Потискащи са, не ми допадат. Искаш ли още едно?

Чад погледна празната си чаша. Наистина не биваше. Но…

— Защо не, по дяволите? Изоставаш.

Тревър поръча още едно питие за Дикс и с усмивка вдигна почти недокоснатото си мартини.

— Ще те настигна. Какво казва Саманта за всичко това?

— Все още не съм успял да поговоря с нея. Сякаш е потънала вдън земя. Представяш ли си? Никой не знае къде е.

— Все някой знае — възрази Тревър.

— Никой. Обзалагам се, че ченгетата са я скрили някъде. — Намръщи се и побутна празната чаша встрани. — Може би ще напише нова книга по този повод.

— Е, скоро ще се появи. Впрочем исках да те попитам за нещо, което ти продадох преди няколко месеца. Малкият булдозер от около двехилядната година.

— Чудесен е, в отлично състояние. Не знам как се реши да се разделиш с него. — Усмихна се, докато убиваше времето до второто си питие, хапвайки ядки. — Дори на цената, с която одра кожата ми.

— Точно този. Когато ти го продадох, нямах представа, че е бил подарен на баща ми от неговия баща. Онази вечер се видяхме и старият повдигна въпроса. Сантиментална стойност, дрън-дрън. Иска да намине да го види, наред с някои други неща. Сърце не ми даде да му кажа, че съм го продал.

— Е… — Дикс вдигна втората си чаша. — Вече е мой.

— Знам, знам. Ще го откупя обратно на същата цена, дори по-скъпо. Не искам да избухне голям семеен скандал, така че за мен си струва.

— Бих се радвал да мога да ти помогна, Трев. Но за съжаление не го продавам.

— Слушай, ще ти дам двойно повече, отколкото плати.

— Двойно. — Очите на Чад заблестяха над ръба на чашата. — Готов си на всичко, за да избегнеш семейния скандал.

— Трябва да се грижа за спокойствието на стареца. Знаеш за колекцията му.

— Завиждам му — призна Дикс.

— Може би ще го придумам да продаде това-онова.

Чад замислено хапна маслина от бъркалката си.

— Търся сонда. От около 1985 г. В статията за него в списанието за колекционери на умалени модели се споменаваше, че има такава, идеално запазена.

— Ще ти я уредя.

Дикс издаде звук, който бе израз на нещо средно между любопитство и недоверие. Тревър сви ръката си в юмрук и си представи как размазва самодоволната му физиономия.

Вече бе загубил достатъчно време.

— Е, добре, тогава ми направи услуга. Дай ми го назаем за една седмица. Ще ти платя хилядарка само за да го ползвам и ще получиш сондата на изгодна цена. — Чад мълчаливо продължи да отпива джин и Тревър усети, че губи самообладание. — Мамка му, ще спечелиш, без да правиш нищо!

— Не ме разбирай погрешно. Не съм казал „не“, просто се опитвам да разбера какво си намислил. Ти дори не харесваш баща си.

— Не мога да понасям проклетия кучи син, но не е добре. Може би му остават само няколко месеца живот.

— Без майтап?

Доволен от идеята, която му бе хрумнала, Тревър се размърда на стола си и се наведе напред.

— Ако разбере, че съм продал булдозера, ще получи удар. Както стоят нещата сега, аз ще наследя колекцията. Но ако разбере какво съм направил, вероятно ще я завещае на някой музей. Тогава няма да мога да ти продам никоя от най-ценните антики, нали? И аз губя, и ти губиш, приятел.

— Щом поставяш въпроса така… Една седмица, Трев, и ще съставим писмен договор. Бизнесът си е бизнес, особено между приятели.

— Няма проблем. Допий питието си и да тръгваме.

Дикс погледна часовника си.

— Трябва да се връщам в офиса, доста се забавих.

— Ще се забавиш още малко и ще станеш с хилядарка по-богат.

Чад вдигна чашата си за тост:

— Имаш право.

 

 

Комуникаторът на Ив запиука, докато търсеше място за паркиране на Тридесет и трета.

— Далас.

— Бакстър. Тук изникна нещо важно.

— Защо никой не ползва обществен транспорт или просто не си стои у дома, по дяволите? — Ядосана заради натовареното движение и претъпкания тротоар, прелетя над няколко коли с включени служебни светлини и без да обръща внимание на клаксоните, които изсвириха. Паркира плътно до бордюра и даде знак на Пийбоди да слезе. — Какво изникна?

— Обадиха се от приюта, където е настанена майката на Уитиър. Паднала е в градината.

— Зле ли е? — попита Ив, докато се измъкваше от колата през другата предна врата, за да не рискува да пострада.

— Доколкото разбрах, ударила е главата си и може би има счупен лакът. Стабилизирали са я и са й дали успокоителни, но Уитиър и жена му искат да се уверят лично.

— Позволи им и изпрати двама униформени да ги придружат.

— Има още нещо и това е най-интересното. Не се е разхождала в градината сама. Посетил я е внукът й.

— Кучи син! При нея ли е сега?

— Копелето си е тръгнало и я е оставило да лежи там. Не е казал на никого. Регистрирал се е, Далас. Донесъл й е цветя и е разговарял с две жени от персонала. Знаел е, че посещението му е документирано, и все пак е офейкал. Полицаите, които ти изпрати, са се разминали с него за половин час.

— Искам приютът да бъде затворен и претърсен.

— Вече се претърсва.

— Скоро ще го спипаме. — Ив влезе в ресторанта. — Знае какво търси и къде да го намери. Не го е грижа, че оставя следи. Заведи семейство Уитиър и наблюдавай нещата там. Аз поех по друга следа. Ще ти се обадя.

— Оставил я е да лежи там — повтори Пийбоди.

— Има късмет, че не я е довършил. Заслепен е от трофея. Действа прибързано. Чад Дикс — каза тя на управителката на ресторанта. — На коя маса е?

— Моля?

— Нямам време за обяснения. Бързам. — Ив стовари значката си пред нея. — Търся Чад Дикс.

— Може ли да бъдете още по-недискретна? — попита жената и побутна значката обратно към нея.

— О, да, искате ли да видите?

Управителката докосна сектор от екрана с резервациите.

— Бил е на четиринадесета маса, но си е тръгнал.

— Повикайте сервитьора, който го е обслужил. По дяволите! — Ив се отдръпна встрани, извади мобилния си видеотелефон и се обади в офиса на Дикс. — Върна ли се шефът ви?

— Не, лейтенант, закъснява. Все още не е отговорил на обаждането ми.

— Ако позвъни, съобщете ми незабавно. — Прекъсна връзката и се обърна към младия сервитьор с безупречна външност. — Видяхте ли Дикс от четиринайсета маса да излиза?

— Клиентите бяха трима. Двама от тях си тръгнаха преди половин час. Третият… онзи, който плати, проведе разговор по видеотелефона си, извини се и тръгна към тоалетните. Чух го да си уговаря среща с някого в бара след десет минути. Изглеждаше доволен.

— В този бар?

— Да. Влезе и избра маса.

— Благодаря. — Ив продължи към бара и надникна вътре. Побутна една сервитьорка по лакътя. — Преди малко тук е бил мъж около трийсетте. Метър и осемдесет, тъмна коса, леко мургава кожа, елегантно облечен.

— Да. Поръча мартини с джин, сухо, с три маслини. Току-що си тръгна.

— Сам ли беше?

— С висок, строен мъж-мечта. Тъмнорус, със страхотен костюм. Пийна едно малко мартини, докато приятелят му пресуши две. Излязоха заедно може би преди пет-десет минути.

Ив се завъртя на пети и забърза към вратата.

— Намери домашния адрес на Дикс.

— Вече го търся — отвърна Пийбоди. — Да повикам ли Бакстър и Трухарт?

— Не, ще загубим време, нека останат със съпрузите Уитиър. — Ив се качи в колата и прехвърли дългите си крака над преградата между седалките. — Възможно е да го вземе за заложник.

— Не можем да бъдем сигурни, че са тръгнали към дома на Дикс.

— Най-вероятно отиват там. Свържи се с Фийни и Макнаб. Ще имаме нужда от подкрепление, ако стане напечено. — Тъй като бе заклещена от другите коли, веднага включи на вертикална, наду сирените и се издигна на петдесет метра над земята. — Ъпър Ийст, нали?

— Да, въведох го. Скапана навигационна система — промърмори Пийбоди, удари с юмрук по таблото и картата се появи на предното стъкло.

— Напредвате, детектив Пийбоди.

— Уча се от най-добрата. Най-близо е до Шеста. Господи, внимавай, ще се блъснеш в онази летяща таратайка.

Размина се с нея на сантиметри и позвъни на Рурк от вградения видеотелефон.

— Предполагаме, че заподозреният е на път към жилището на Дикс, заедно с него — започна тя без предисловия. — Вероятно е узнал местонахождението на диамантите. Бакстър и Трухарт отиват към Лонг Айланд с Уитиър. Повикахме Фийни и Макнаб за подкрепление. Не знам как ще се развият нещата, но не е изключено да имам нужда от експерт по охранителни системи, дори и цивилен. Ти си по-близо от Фийни.

— Какъв е адресът?

Пийбоди нададе вик и се хвана за дръжката на вратата.

— Ще стигнем там след пет минути, ако преди това не се размажем на улицата.

— Тръгвам.

Ив сви над Шеста улица и си проправи път сред превозните средства, чиито шофьори бяха толкова упорити или слабоумни, че не обръщаха внимание дори на сирените. Наложи се рязко да удари спирачките, за да не се приземи върху група пешеходци, струпани на кръстовището в очакване да светне надпис „Премини“.

Изведнъж се втурнаха напред, сякаш не чуваха воя на сирените и ругатните, които тя сипеше през отворения си прозорец. Само един възрастен мъж с побелели коси се спря, за да й покаже среден пръст.

— Бог обича нюйоркчаните — отбеляза Пийбоди, когато замрялото й сърце отново започна да бие. — От нищо не им пука.

— Ако имах време, щях да се обадя на пътната полиция да замъкне всички тези отворковци в участъка. По дяволите!

Отново включи на вертикална скорост, но този път колата само се разклати, повдигна се на няколко сантиметра от земята и отново се спусна.

— След минута пътят ще е чист.

— Ще го придума да влязат в апартамента. Щом се озоват там…

 

 

Тревър плати на таксиметровия шофьор в брой, преди да слязат в предградието. По пътя, докато Дикс бърбореше несвързано в леко алкохолно опиянение, бе му хрумнало, че може би няма да успее да напусне сградата веднага, а вече бе оставил твърде много следи.

Ченгетата бяха разпитали добрия стар Чад и го бяха отхвърлили като заподозрян, така че едва ли скоро щяха да го потърсят отново. Но нямаше смисъл да ползва кредитната си карта точно пред вратата му.

Така бе по-разумно. Петнайсет-двайсет минути — и щеше да си тръгне оттук с милиони. Да мине покрай портиера, да извърви една пресечка пеш и да хване такси до Тридесет и пета, където бе оставил колата си.

Имаше нужда от време, за да отскочи до дома си и да вземе паспорта си и някои ценни вещи. Освен това искаше да се полюбува на диамантите поне няколко минути насаме в убежището си. После щеше да изчезне. Толкова бе просто.

Вече бе планирал всичко. Щеше да изчезне, но не като Саманта Ганън преди няколко дни, а с доста повече стил.

Частна совалка до Европа, където щеше да наеме кола с фалшива лична карта, да пътува от Париж до Белгия и да се срещне с търговеца на скъпоценни камъни, когото бе издирил чрез връзките си в подземния свят. Имаше пари за тази част от пътуването, а след като продадеше няколко от диамантите, щеше да има предостатъчно и за следващата.

Още един полет до Амстердам и трети до Москва.

Щеше да кръстосва света, използвайки различни самоличности, да продава по някой диамант от време на време, но никога твърде много наведнъж, докато — може би за шест месеца — успееше да превърне в пари всичките и да заживее живота, който винаги бе заслужавал.

Щеше да се наложи да си направи пластична операция. Жалко, защото харесваше лицето си. Но човек трябваше да прави жертви.

Бе хвърлил око на малък остров в южните морета, където щеше да живее като крал. Всъщност дори като бог. Имаше и един примамлив мезонет в космическото курортно селище Олимпия, който чудесно щеше да му служи за постоянен дом.

Никога вече нямаше да бъде принуден да се съобразява с правила. Да раболепничи пред скучните си родители, да се преструва, че уважава непоносимите роднини на майка си, или всяка седмица да прекарва часове наред в някакъв задушен офис.

Щеше да бъде свободен, както бе писано. Най-сетне щеше да се възползва от полагащото му се наследство.

— Пак ме търсят от проклетия офис.

Тревър се обърна и видя Дикс да се мръщи на примигващия си джобен видеотелефон.

— Да вървят на майната си! — Тревър сложи ръката си върху неговата, за да го успокои. — Ще почакат.

— Да, да вървят на майната си. — Все още замаян от джина, Дикс се засмя и прибра видеотелефона обратно в джоба си. — Щом съм толкова незаменим, трябва да поискам по-висока заплата. — Влезе във входа заедно с Тревър. — Ще си почина до края на деня. Нека някой друг се поизпоти днес. Знаеш ли, не съм ползвал отпуск от три месеца. Непрекъснато опъвам каиша. — Въведе кода си за достъп до асансьора. — Нали знаеш как е?

— Да, знам.

Когато Тревър влезе след него, сърцето му се разтуптя.

— Довечера има парти у Джан и Лусия. Искаш ли да дойдеш?

Вече всичко му се струваше безсмислено, жалко и дребнаво.

— Омръзна ми.

— Разбирам те. Животът е толкова еднообразен. Едни и същи хора, едни и същи приказки. Човек трябва да направи нещо различно. Нещо неочаквано.

Тревър се усмихна, когато излязоха от асансьора.

— Внимавай какво си пожелаваш — каза той и избухна в смях, докато Дикс отключваше вратата.

 

 

Спирачките на Ив изскърцаха пред входа на Дикс. Слезе от колата и извади значката си, преди портиерът да я смъмри.

— Чад Дикс.

— Току-що влезе. Преди десетина минути, с някакъв приятел. Боя се, че не можете да паркирате…

— Имам нужда от план-схема на сградата и апартамента.

— Не мога да ви помогна с…

Прекъсна го, като просто вдигна ръка и извърна глава, когато Рурк спря отпред.

— Трябва да получа чертежите на всяка цена. Искам охраната да блокира асансьорите и да заварди стълбището на всеки етаж. Рурк. — Кимна към него, сигурна, че по-бързо ще постигне резултат. — Ти говори. Пийбоди, обади се на подкреплението.

Партньорката й извади комуникатора си, свърза се с командир Уитни и му докладва за положението. След края на този разговор бе готова да повика Макнаб и Фийни в офиса на охраната. Схемата на сградата се появи на екрана.

— Ще изпратим полицаи при охранителния екип на този етаж. Ще проверим кои от живеещите в сградата са си у дома и ще ги евакуираме бързо и безшумно. После отново ще заключим входа. Погрижи се за това — каза Ив на Пийбоди.

— Разбрано.

— Незабавна евакуация на етажа на Дикс, тук. — Потупа с пръст по екрана. — Може ли този участък да бъде изолиран?

— Да.

Фийни даде знак на Макнаб да увеличи сектора.

— Няма откъде да се измъкне — заключи Ив. — В капан е, но това няма да помогне на Дикс. Ако изчакаме, без Уитиър да усети присъствието ни, може би просто ще изчезне, но е доста вероятно да очисти Дикс, да вземе трофея си и тогава да тръгне. Това е почеркът му. Ако нахълтаме, цивилен гражданин ще бъде изложен на опасност. Ако съобщим на Уитиър, че сме тук, ще има заложник.

— За да го използва като заложник, трябва да е жив.

Ив срещна погледа на Фийни.

— Да, но не е нужно да остава жив — продължи тя, докато се запознаваше със схемата на апартамента. — Чад се разполага в доста голяма жилищна площ. Можем само да гадаем в коя стая са.

— Влезли са като приятели — напомни й Фийни. — Може би ще вземе играчката и ще остави Дикс жив.

Тя поклати глава.

— На първо място е инстинктът за самосъхранение. Дикс представлява сериозна заплаха, затова трябва да го елиминира. Най-лесно е да го направи сега. Вече е извършил две убийства и се е отървал безнаказано.

За да помисли по-спокойно, тя се отдръпна от екрана.

— Ще завардим всичко. Ще го изолираме. Ще опитаме с агент под прикритие. Доставчик. Да видим дали Дикс ще отвори. Ако отвори, ще го издърпаме навън и ще влезем. В противен случай, значи е мъртъв или възпрепятстван, тогава ще разбием вратата. — Зарови пръсти в косите си. — Ще потърсим начин да разберем какво става вътре, но първо да пробваме с мнимия доставчик. Ако използва Дикс за заложник, ще организираш ли преговорите? — обърна се тя към Фийни.

— Ще се заема с това.

— Добре. Да изпратят екип. Макнаб, ти ще бъдеш доставчикът. Искам трима от тактическия отдел, разположени тук, тук и тук. — Отново докосна екрана. — Фийни, отговаряш за координацията на охраната. Макнаб, размърдай се! — Погледна Рурк. — Можеш ли да отвориш ключалката, без вътре да усетят?

— Без проблем.

— Добре. — Ив разтърси рамене. — Да действаме!