Нора Робъртс
Възкръснало минало (29)

29.

— Възможно ли е да е бил преместен?

Ив огледа рафтовете. Имаше смътна представа как изглежда един булдозер. Познанията й за машините се свеждаха до тези, които се движеха из града. Макси бусите, ревящи по улиците, въздушните скутери, които профучаваха на най-неудобните места в най-неудобните моменти, почистващите камиони и онези, които събираха отпадъци за рециклиране.

Но разпозна няколко модела на старомодни пикапи и фирмени микробуси и лъскав червен трактор, досущ като онзи, който бе видяла наскоро във фермата на лелята на Рурк.

Имаше миниатюрни копия на коли на спешните служби, доста по-тежки и тромави на вид от онези, които се движеха сега по улиците и небето на Ню Йорк. И безброй подобия на камиончета с гребла, назъбени лопати или цистерни.

Не разбираше как Уитиър може да бъде толкова сигурен, че нещо липсва, и да знае кое къде се намира. Струваше й се, че вижда просто малки превозни средства с колела, крила или и двете, струпани на едно място, сякаш чакаха зелена светлина.

Но той бе мъж, а от опита си с Рурк Ив знаеше, че мъжете познават добре играчките си.

— Не съм го преместил аз. Щях да си спомня. — Стив тършуваше по рафтовете, докосваше количките и машините, повдигаше някои от тях. — Не мисля, че е и жена ми или домашната помощница.

— Има ли такива неща и другаде в къщата? — попита тя.

— Да, по няколко тук-там, а основната част от колекцията ми е горе в офиса, но…

— Защо не погледнете там? Пийбоди, ще помогнеш ли на господин Уитиър?

— Разбира се. Братята ми притежават по няколко малки колички — заговори Пийбоди и тръгна с Уитиър към вратата. — Но не като вашите.

Ив изчака, докато гласовете им заглъхнаха.

— Каква е стойността на тези антики?

Посочи към рафтовете и се обърна към Рурк.

— Това не е точно в моята област, но всички дребни старинни предмети са ценни. — Взе смешно малко камионче и завъртя колелата. Усмивката му потвърди теорията на Ив, че мъжете имат слабост към подобни предмети. — И състоянието им е от значение, а тези тук ми се струват отлично запазени. Мислиш, че играчката е открадната.

— Доста вероятно.

Рурк остави камиончето и леко го побутна напред-назад.

— Ако Тревър Уитиър го е откраднал от баща си и диамантите наистина са скрити в него… нали натам клониш?

— Не просто клоня. Убедена съм. Не мисля, че е редно да си играеш с тях — добави тя, когато го видя да посяга към малък трактор.

Той издаде звук, който бе израз на разочарование или лек срам, а после пъхна ръце в джобовете си.

— Тогава защо да убива? Защо да прониква в къщата на Саманта Ганън, вместо просто да вдигне тост с шампанско за страхотния си късмет?

— Кой твърди, че знае къде са? — Ив долови недоумението му. — Виж профила му. Той е мързелив, егоцентричен използвач. Обзалагам се, че ако Уитиър прегледа колекцията си, ще забележи, че няколко от най-ценните предмети в нея липсват. Възможно е глупавото копеле да ги е продало, заедно с диамантите.

Закрачи покрай рафтовете и огледа играчките.

— Бившият приятел на Ганън също има колекция.

— Така ли? — Рурк кимна. — Наистина?

— Да. Не толкова богата, поне онази част от нея, която видях в офиса му. Това свързва Тревър Уитиър с него. — Тя допря показалци един до друг. — Общ интерес към играчките антики. Бившето гадже на Ганън имаше предварително копие на книгата и е напълно възможно да са разговаряли за нея.

— Пресечни точки — съгласи се Рурк. — Светът е малък, нали? Бившият приятел купува играчки от сина на Уитиър или поне се познават. Срещат се, разговарят за колекциите си и случайно става дума за книгата. Бабата на Саманта е притежавала магазин за антики, който вероятно все още съществува. Още една нишка, която може да ги отведе до тази тема.

— Струва си да се провери. Искам колкото е възможно повече доказателства, сочещи към Тревър Уитиър. Трябва ми основание да го завлека в стаята за разпити и да получа разрешително за обиск на жилището му. Затова е необходимо да проведа няколко бързи разговора. — Намръщено погледна към вратата. — Мислиш ли, че Уитиър ще си мълчи и ще предупреди Тревър, че го търсим?

— По-скоро ще се опита да съдейства. Това би била инстинктивната му реакция. Да постъпи, както е редно. Дори не му хрумва, че синът му може да е убиец. Изключва тази вероятност. Загазил — да. Нуждаещ се от помощ — да. Но не и хладнокръвен убиец. Ако започне да мисли в тази посока, не знам какво би направил.

— Тогава да не се отделяме от него.

 

 

Обади се на Бакстър и Трухарт да дойдат при Уитиър. Щяха да го придружат до офисите на компанията в центъра, където съхраняваше друга част от колекцията си.

— Изчакайте съпругата — нареди Ив на Бакстър. — Не я изпускайте от очи. Никой от двамата не бива да получава възможност да се свърже със сина им. Ако имаме късмет, ще го хванем, преди да разбере, че го търсим.

— Докога искаш да стоим при тях?

— Опитайте се да спечелите два часа. Трябва да получа заповед за обиск на жилището на Уитиър младши и да се добера до Чад Дикс. Ще изпратя двама униформени на Лонг Айланд, където живее майката на Уитиър. За всеки случай.

— Ще постоим тук. Може би ще ни позволи да си поиграем с малката пожарна.

— Всички мъже ли си падате по камиончета?

— Както вие по кукли и следобедни партита. — Някой с по-нисък чин би затреперил от убийствения й поглед. — Е, добре, може би не всички.

— Останете колкото е възможно по-дълго — заповяда тя, преди да излезе. — Ако започне да става напечено, обадете ми се.

— Да, да. Хей, обзалагам се, че това нещо има работеща сирена.

Ив чу пронизителното й изсвирване, докато минаваше през фоайето.

— Извинявайте за идиотщините на партньора ми, господин Уитиър. Оценяваме съдействието ви.

— Няма проблем. Искам да изясним нещо. — Стив се усмихна насила. — Ще отида да… — Махна с ръка към кабинета си. — Ще проверя дали детективът не…

— Вървете. Ще изчакате съпругата — прошепна тя на Трухарт. — Ако случайно се появи синът, задръжте го тук и ми позвънете.

— Разбрано, лейтенант.

— Пийбоди, идваш с мен.

— С удоволствие. — Пийбоди хвърли поглед към Рурк. — Ти ще дойдеш ли с нас?

— Едва ли мога да помогна на лейтенант Далас с нещо друго в момента.

— Може би има с какво да бъдеш полезен на мен.

— Искрено се надявам.

Ив се спря на тротоара.

— Ако си на разположение, ще ти се обадя, когато арестуваме Тревър.

— На всяка цена. Междувременно мога да се допитам до известни колекционери дали през последните няколко месеца на пазара на антики се е появил предмет, отговарящ на описанието.

— Ще бъде от полза. Благодаря. Да помолим шефа да ни издейства заповед за обиск. Искам да поговоря с Чад Дикс. Ако докажем връзката, онзи тип ще бъде с единия крак в кафеза.

Рурк повдигна брадичката й — жест, който я накара да потръпне, а Пийбоди дискретно се оттегли.

— Непоколебима си в това разследване, лейтенант.

— Не само в това — промърмори тя и побутна ръката му. — Винаги съм непоколебима.

— Понякога прекалено се вживяваш, което води до физическо и емоционално изтощение.

— Всеки случай е различен. При този разследването протича на етапи. Освен ако не е разбрал, че сме по петите му, Тревър не представлява сериозна заплаха за никого. Родителите му са под надзор и ще изпратя двама полицаи при баба му. Ганън е защитена. Те са най-вероятните набелязани. Все пак не искам да гадая кой ще бъде следващият убит. Трябва да се освободя от този товар.

— Разбирам. — Въпреки реакцията й преди малко, отново я докосна и прокара пръст по сенките под очите й. — Но не е зле да поспиш една нощ.

— Когато разследването приключи. — Пъхна палци в предните си джобове и въздъхна тежко, защото знаеше, че така ще го накара да се засмее. — Хайде, побързай. Кратко и без език.

Рурк избухна в смях, както бе очаквала, и се наведе за съвсем невинна целувка.

— Добре ли беше?

— Не си струваше. — Видя закачливия блясък в очите му и го побутна по гърдите. — Стига засега, приятел. Връщай се на работа. Купи някой голям търговски център или нещо подобно.

— Ще видя какво мога да направя.

По сигнал на Ив Пийбоди тръгна към колата.

— Сигурно си безкрайно щастлива, щом мъж като него те гледа така всеки ден.

— Не помага срещу стреса. — Седна зад волана и затвори вратата. — Да окошарим онова копеле и може би и двете поне веднъж ще се приберем у дома навреме.

 

 

Тревър мразеше свижданията с баба си. Мислите за старост и болести го отвращаваха. Все пак имаше начини за справяне с най-лошите симптоми на остаряването. Пластична хирургия, физическа активност, трансплантация на органи.

Видимите белези на старост, според него, бяха признак или на мързел, или на бедност. И двете състояния бяха неприемливи.

Болестите бяха нещо, което трябваше да бъде избягвано на всяка цена. Повечето физически неразположения бяха временни и лесно преодолими. Бе нужно човек просто да се грижи добре за себе си. Психичните заболявания представляваха само срам за всеки, свързан с пациента.

Смяташе баба си за себична лунатичка, твърде разглезена от баща му. Ако не пилееше толкова пари и време, за да я кара да се чувства уютно в малкия си хаотичен свят, бързо щеше да се стегне. Отлично знаеше какви суми плащат родителите му — от неговото наследство — за престоя й в луксозната лудница, за храната и медицинските грижи.

„Не мога да търпя това“, помисли си той, докато влизаше с двуместния си „Джетстрийм 3000“ в подземния паркинг до приюта. Откачената старица можеше да живее още четиридесет години и да отнема от наследството му, от това, което по право принадлежеше на него.

Наистина бе вбесяващо.

Сантименталната привързаност на баща му също го изпълваше с негодувание. Биха се грижили добре за нея и в по-евтин или дори държавен приют. Плащаше данъци за поддържането на тези заведения, нали? Какъв смисъл имаше да не ги използва, щом даваше пари от джоба си за тях?

Не би усетила разликата. Когато той започнеше да покрива разходите, незабавно щеше да бъде преместена.

Отвори багажника и извади бялата кутия от цветарския магазин. Щеше да й занесе рози, да изиграе ролята си. Нямаше да съжалява за времето и инвестицията, която бе направил за тях, ако тя знаеше нещо. Ако по чудо си спомнеше нещо.

Струваше си да опита. Щом старият бе в пълно неведение, може би лудата му майка криеше някаква нишка в дълбините на замъгленото си съзнание.

Качи се с асансьора до партера и се подготви за представлението. Когато излезе, лицето му имаше приветлив, леко разтревожен израз. Вече се бе въплътил в образа на красив млад мъж, дошъл на свиждане при болна роднина, към която е силно привързан.

Застана до регистратурата и сложи кутията с цветята така, че администраторката да прочете името на скъпия магазин.

— Искам да се видя с баба си, Джанин Уитиър. Аз съм Тревър. Не съм се обадил предварително, импулсивно реших да се отбия. Минах покрай цветарския магазин, сетих се, че баба много обича розови рози, и просто ми хрумна да й купя букет от тях. Нали няма проблем?

— Не, разбира се! — възкликна жената. — Много мило. Сигурна съм, че ще се зарадва на цветята толкова, колкото и да види внука си. Нека само проверя дали днес е в състояние за свиждане.

— Знам, че има добри и лоши дни. Надявам се днес да е спокойна.

— Да, отбелязано е, че ще прекара деня в общото помещение на втория етаж. Това е добър знак. Нека само да проверя самоличността ви.

Посочи скенера за отпечатъци.

— О, разбира се! Разбира се.

Тревър положи ръката си и изчака потвърждението на самоличността му. „Безсмислени мерки за сигурност“, помисли си той. Кой би проникнал незаконно в старчески дом? Излишен разход, заради който годишната такса бе с няколко хилядарки по-висока.

— Заповядайте, господин Уитиър. Само да сканирам и тази кутия. — Администраторката плъзна ръчен скенер по капака, за да се увери, че вътре наистина има рози, и го покани с жест да продължи. — Може да се качите по главното стълбище или да ползвате асансьора, ако предпочитате. Общото помещение се намира от лявата страна на коридора. Обърнете се към някоя от дежурните сестри. Веднага ще изпратя информацията за вас.

— Благодаря. Приятно място. Искрено се радвам, че за баба се грижат толкова добре.

Избра стълбите. Видя и други хора с цветя и подаръци в пъстри опаковки. Униформите на персонала бяха в успокояващи пастелни цветове, несъмнено съзнателно подбрани. На този етаж пациентите се движеха свободно, сами или придружавани от медицински лица. През широките слънчеви прозорци се виждаше голям парк с криволичещи пътеки, по които се разхождаха още пациенти, сестри и посетители.

Струваше му се изумително, че има хора, избрали да работят на такова място, независимо от заплатата, а други идват често, и то доброволно, без да им се плаща.

Самият той не бе стъпвал в приюта почти от година и искрено се надяваше това да е последното посещение, което се налага да направи.

Вглеждаше се в лицата край себе си и за миг се изплаши, че няма да познае баба си. Трябваше да погледне няколко снимки, преди да тръгне.

Всички старици му се струваха еднакви. Изглеждаха обречени и безполезни.

Жена в инвалидна количка протегна костеливата си ръка към панделката на кутията в ръцете му.

— Обичам цветя. Обичам цветя. — Пискливият глас се изтръгваше от сбръчкано лице, което приличаше на изсъхнала ябълка. — Благодаря ти, Джони! Обичам те, Джони!

— Стига, Тифани. — Кокетната брюнетка, която я придружаваше, се наведе над моторизираната количка и потупа старицата по рамото. — Този симпатичен мъж не е твоят Джони. Джони беше тук вчера, не помниш ли?

— Нали цветята са за мен?

Тифани вдигна поглед към него с надежда и хвана панделката с пръст като с кука.

Тревър едва не потръпна от отвращение и се отдръпна, за да не се докосне до грозната ръка, покрита със старчески петна.

— За моята баба са. — Усмихна се, въпреки че в гърлото му напираше гняв. — Много специална жена. Но… — Срещна за миг одобрителния поглед на медицинската сестра, отвори кутията и извади напъпила роза. — Сигурен съм, че няма да има нищо против, ако ви дам една.

— Много мило — отбеляза сестрата. — Е, доволна ли си сега, Тифани? Красива роза от красив мъж.

— Много красавци ми подаряват цветя. Много.

Погали венчелистчетата и потъна в някакъв смътен спомен.

— Казахте, че сте дошли при баба си? — подкани го брюнетката.

— Да. Джанин Уитиър. На регистратурата ми казаха, че е в общото помещение.

— Да, там е. Джанин е прекрасна дама. Сигурна съм, че ще бъде трогната, когато ви види. Ако имате нужда от помощ, повикайте ме. Връщам се след малко. Аз съм Ема.

— Благодаря. — Не знаеше дали и Ема няма да му бъде полезна с нещо, така че не бе зле отново да се усмихне на старицата. — Радвам се, че се запознахме, Тифани. Надявам се да се видим отново.

— Хубави цветя. Студени очи. Мъртвешки очи. Понякога лъскавият плод е гнил отвътре. Ти не си моят Джони.

— Съжалявам — прошепна Ема, побутна количката на старицата и двете се отдалечиха.

„Грозна стара дрипа“, помисли си Тревър и този път си позволи да потръпне, преди да продължи.

Общото помещение бе светло, приветливо и просторно, разделено на зони за специални занимания. На стенните екрани вървяха разнообразни програми, а по масите бяха подредени комплекти за игри и творчески дейности. Имаше и кътове за свиждания или четене на книги и списания.

Пълно бе с хора и нивото на шума му напомни за коктейл парти, на което хората се разделяха на групи и не обръщаха внимание на разговорите, водещи се край тях.

Докато се озърташе, към него се приближи друга сестра.

— Господин Уитиър?

— Да, аз…

— Днес баба ви е добре.

Посочи към маса до прозореца, на която две жени и един мъж играеха карти.

Обзе го паника, защото не бе сигурен коя от двете старици е баба му, но видя превръзка на крака на едната. Ако баба му бе пострадала, в дома на родителите му непрекъснато щеше да се говори за това.

— Изглежда чудесно. Спокоен съм, като зная, че е в добри ръце и се чувства доволна. А и денят е приятен, не горещ като вчера. Може ли да я изведа на разходка в градината?

— Сигурно ще й хареса. След час трябва да вземе лекарства. Ако не се върнете, ще изпратим някого да я доведе.

— Благодаря. — Вече по-уверен, тръгна към масата. Усмихна се и приклекна. — Здравей, бабо. Донесох ти цветя. Розови рози.

Не го погледна дори за миг, а остана съсредоточена върху картите в костеливите си ръце.

— Трябва да довърша тази игра.

— Добре.

„Глупава неблагодарна кучка“. Тревър се изправи, застана до нея с кутията в ръце и видя как внимателно избра карта.

— Джин! — извика другата жена с изненадващо силен и плътен глас. — Отново ви разбих.

Обърна картите си на масата и накара кавалера да изругае.

— Мери си приказките, стар козел такъв. — Победителката завъртя стола си и любопитно изгледа Тревър, докато мъжът броеше точки. — Значи ти си внукът на Джанин. За първи път те виждам. Тук съм от месец, а досега не си я посещавал. Ще остана само шест седмици. — Потупа по превръзката си. — Злополука при ски. Моята внучка идва всяка седмица, като по часовник. На теб какво ти пречи?

— Много съм зает — хладно отвърна той. — Не мисля, че това ви интересува.

— На последния си рожден ден навърших деветдесет и шест, така че всичко на този свят ме интересува. Синът и снахата на Джанин идват по два пъти седмично, понякога дори по-често. Жалко, че ти си толкова зает.

— Хайде, бабо.

Тревър обърна гръб на досадната старица и побутна количката на Джанин.

— Мога да ходя! Мога да ходя много добре. Няма нужда някой да ме бута.

— Само докато излезем в градината. — Искаше да я изведе навън час по-скоро. Сложи бялата кутия в скута й и обърна количката към вратата. — Днес не е много горещо. Просто е топло и слънчево. Свежият въздух ще ти се отрази добре.

Въпреки безупречната чистота в приюта и купищата пари, които поглъщаше поддържането й, Тревър усещаше мириса на старост и болести, от който му се гадеше.

— Не успях да преброя точките си.

— Няма нищо, бабо. Защо не отвориш подаръка?

— Днес по график нямам разходка в градината — трезво изтъкна тя. — Не разбирам защо е тази промяна.

Но пръстите й посегнаха към капака на кутията, докато внукът й вкарваше количката в асансьора.

— О, прекрасни са! Рози. Все не успявах да отгледам рози в градината си. Засаждах поне по един храст на всяко място, където живеехме. Помниш ли, скъпи? Трябваше да опитвам. Майка ми имаше най-красивата розова градина.

— Сигурно — каза Тревър с безразличие.

— Виждал си я веднъж.

Бе въодушевена и под бръчките й прозираше красотата, която твърдеше, че е притежавала някога. Тревър не я долови, но забеляза перлените обици на ушите й и скъпите й обувки от мека светла кожа. Какво разточителство.

Джанин продължи нежно да гали розовите венчелистчета. Онези, които минаха покрай тях, видяха радостта от цветята на една крехка възрастна жена и чаровния, добре облечен млад мъж, който буташе количката й.

— На колко години беше, скъпи? Мисля, че на четири. — Със засияло лице, извади една от дългостеблените красавици от кутията, за да вдъхне аромата й. — Ти не помниш, но аз помня съвсем ясно. Но защо нямам никакви спомени от вчера?

— Защото вчерашният ден не е важен.

— Направиха ми нова прическа. — Завъртя глава, за да покаже кестенявите си къдрици. — Харесва ли ти, скъпи?

— Добре изглежда.

Тревър реши, че дори за милиони в диаманти не би докоснал косите на старицата. Впрочем на колко години бе тази торба кокали? Пресметна наум и с изненада установи, че е по-млада от досадната кучка на масата за карти.

Изглеждаше по-стара, навярно защото бе лунатичка.

— Заведох те при нея само веднъж — замислено кимна тя. — За няколко часа. Толкова ми беше домъчняло за майка ми, че сърцето ми се късаше. Но беше зима и розите не бяха разцъфнали, така че ти не можа да ги видиш. — Потърка една розова пъпка в бузата си. — Навсякъде, където отидехме, засаждах цветя в градината. Трябваше да опитвам. О, толкова е светло! — промълви тя с треперещ глас, когато излязоха навън. — Ужасно блести.

— Само след минута ще отидем на сянка. Знаеш ли кой съм, бабо?

— Винаги съм те познавала. Трудно беше при толкова чести промени, но знаех кой си, скъпи. Грижехме се един за друг, нали?

Протегна ръка назад и докосна неговата.

— Разбира се. — Щом го вземаше за баща му, хубаво. Всъщност така бе по-добре. Той бе най-близкият й човек. — Пазехме се.

— Понякога спомените ми се губят. Изплуват и изчезват като в сън. Но винаги виждам теб, Уесли. Не, Матю. Не, не, Стивън. — Въздъхна с облекчение, когато налучка името. — Отдавна се казваш Стивън. Искаше да запазиш това име и все още го носиш. Толкова се гордея с моето момче.

— Спомняш ли си за последния път, когато той ни откри? Баща ми? Помниш ли последното му посещение?

— Не искам да говоря за това. Получавам главоболие. — Енергично поклати глава, докато се отдалечаваха по пътеката. — Нали тук е безопасно за нас?

— Напълно. Вече го няма. Мъртъв е. Отдавна е мъртъв.

— Така казват — прошепна тя. Явно не бе убедена.

— Не може да те нарани. Но спомняш ли си какво стана, когато дойде за последен път? Онази вечер, в къщата в Охайо.

— Мислехме, че сме в безопасност, но той все успяваше да ни намери. За нищо на света не бих му позволила да ти стори нещо лошо. Все ми е едно какво ще прави с мен, дори и да ме пребие. Но няма да посегне на теб. Няма да нарани бебчето ми.

— Да. Да. — „Господи — помисли си той, — стегни се“. — Но онзи последен път, в Охайо? В Кълъмбъс?

— Това ли беше последният път? Не си спомням. Понякога си мисля, че е било сън, просто лош сън. Все пак трябваше да заминем. Не исках да поемам рискове. Твърдяха, че е мъртъв, но нима можеха да бъдат сигурни? Той каза, че ще те открие, където и да си. Затова трябваше да бягаме. Пак ли се налага да бягаме?

— Не. Но когато бяхме в Кълъмбъс, той дойде една вечер, нали?

— О, господи, да. Беше пред вратата ни, нямахме време да избягаме. Ти беше изплашен и здраво държеше ръката ми. — Старицата отново посегна назад и стисна ръката на Тревър, докато костите му изпукаха. — Не бих те оставила насаме с него дори за минута. Заплашваше, че ще те отведе. Но все още не искаше, било твърде рано. Казваше, че един ден ще се огледам и теб няма да те има. Че никога вече няма да те видя. Не можех да му позволя да те отнеме от мен, скъпи. Никога, никога не бих допуснала да те нарани.

— Не е успял. — Тревър нетърпеливо стисна зъби. — Какво стана в онази нощ, когато дойде в Кълъмбъс?

— Бях те сложила да си легнеш. Имаше пижама с картинки на Фродо. Моят малък Властелин на пръстените. Обаче трябваше да те събудя. Не знам какво щеше да направи, ако бях отказала. Заведох те на долния етаж и той ти даде подарък. Хареса ти. Беше малко момче, но и ти се боеше от него. „Не е за игра — каза, — само го пази. Един ден ще струва много“. После дълго се смя.

— Какво беше? — По гръбнака на Тревър пробягна тръпка на вълнение. — Какво ми подари?

— Отпрати те. Все още беше твърде малък, за да се интересува от теб. „Връщай се в леглото и помни какво ти казах. Пази го“. Сякаш и досега е пред очите ми, с онази зловеща усмивка. Може би е имал пистолет. Нищо чудно. Нищо чудно.

— Какво да пазя?

Но баба му вече бе далеч от него. Беше се върнала при страховете си отпреди петдесет години.

— После останахме насаме и той ме сграбчи за гърлото. — Протегна ръка към шията си и дишането й стана учестено. — Помислих, че този път ще ме убие. Ако не бягах непрекъснато, един ден щеше да ме убие. Ако не се криехме, щеше да те отведе. Трябва да отида в полицията. — Сви ръка в юмрук и го стовари върху кутията. — Но твърде много се страхувам. Той ще ни убие, ще убие и двама ни, ако се обадя в полицията. Какво могат да направят? Твърде умен е. Винаги успява да им се изплъзне. Затова е по-добре да се крием.

— Кажи ми за онази вечер. За онази единствена вечер.

— Онази вечер. Онази вечер. Няма да я забравя. Мога да забравя какво ми се е случило вчера, но това — никога. Сякаш чувам гласа му в главата си. — Закри ушите си с длани. — Джудит. Казвах се Джудит.

„Времето изтича“, помисли си Тревър. Скоро щяха да я потърсят, за да й дадат лекарства. Разтревожен, че ако някой види, че има пристъп, или чуе уплашеното й скимтене, ще я отведат по-скоро, започна да бута количката й по-бързо към плътните сенки.

Макар и с погнуса, потупа крехкото й рамо.

— Това няма значение. Интересува ме само онази нощ. Ще се почувстваш по-добре, ако ми разкажеш. Аз също — добави той с въздишка. — Искаш да се чувствам добре, нали?

— Не искам да се безпокоиш. О, скъпи, не се страхувай. Винаги ще се грижа за теб.

— Разбира се. Доразкажи ми за онази нощ в Охайо, когато той дойде и ми донесе подарък.

— Гледаше ме с онези ужасни студени очи. „Бягай колкото искаш, но отново ще те намеря. Ако тогава подаръкът не е у момчето, ще убия и двама ви“. Никой нямаше да разбере за нас. Ако исках да остана жива и да запазя живота на детето си, трябваше да изпълня това, което нареди, в случай че ни открие. Върна ли се? В сънищата ми все ни намираше.

— Какво донесе, по дяволите? — Рязко разтърси количката й, завъртя я и се вгледа в лицето й отблизо. — Кажи ми какво донесе.

Погледна го с широко отворени, изцъклени очи.

— Булдозер, яркожълт булдозер. Държах го затворен в кутията години наред, сякаш го криех. Ти никога не си играеше с него. После го извади и го сложи на един рафт. Защо искаше да стои там? За да му покажеш, че си изпълнил заръката му?

— Сигурна ли си? — Сграбчи немощните й рамене с крехки кости. — Сигурна ли си, по дяволите?

— Твърдяха, че си мъртъв. — Джанин пребледня и затаи дъх. — Казваха, че си мъртъв, а ето че не си. Знаех, знаех, че не си мъртъв. Виждам те. Този път не е сън. Отново ни намери. Време е да бягаме. Няма да ти позволя да посегнеш на детето ми. Трябва да бягаме.

Затрепери и бледото й лице обезпокоително се зачерви. Тревър се отдръпна, когато го отблъсна от себе си, и я погледна равнодушно, докато напрягаше сили да се изправи. Розите паднаха от кутията и се разпиляха по пътеката. С широко отворени очи, старицата направи отчаян опит да побегне, но се препъна, просна се като парцалена кукла върху красивите цветя и остана да лежи неподвижна под струящите слънчеви лъчи.