Нора Робъртс
Възкръснало минало (28)

28.

Докато спеше, всичко се въртеше в главата й. Бащи и деца, убийства и алчност, опръскани с кръв диаманти. Имаше наследство, от което човек не можеше да избяга — въпреки усилията си.

Видя себе си, дете без майка, която да се безпокои за него и да го закриля. Нямаше кой да я скрие или да застане пред нея като щит. Винаги виждаше себе си в онази студена стая и примигващата червена светлина, нахлуваща през прозореца откъм съседната сграда.

Усещаше вкуса на страха, този натрапчив металически вкус, сякаш в гърлото й вече имаше кръв. Гореща кръв сред вледеняващия студ.

Децата не биваше да се боят от бащите си. Вече знаеше това — дълбоко в неспокойното си съзнание. Но малката Ив не познаваше друго, освен страха.

Нямаше кой да го спре, нямаше кой да се бори за нея, когато ръката му плющеше по тялото й като змия. Нямаше кой да я избави, когато той разкъсваше плътта й.

„Не отново, не отново. Моля те, не отново!“

Нямаше при кого да избяга, когато костта на ръката й изпращя като съчка под нечии нехайни стъпки. Имаше само себе си и онзи нож.

Усещаше кръвта, която бликаше при забиването на острието в тялото му, обливаше ръцете й и опръскваше лицето й. Бе плувнала в нея, капеше от пръстите й като от кръвожадната паст на разярен звяр. Дори в съня си пак почувства неудържимата ярост на този звяр, напълно лишен от човечност.

Звуците, които се изтръгваха от гърлото й, бяха израз на омраза. Дори когато вече бе мъртъв, тя не престана да ги издава.

Бореше се, забиваше ножа отново и отново.

— Събуди се. За бога, скъпа, събуди се!

Безпокойство и закрила. Някой я бе чул и й се бе притекъл на помощ. Сред мъчителния спомен се прокрадна гласът на Рурк. Долови аромата му и се сгуши в прегръдката му, когато обви ръце около нея.

— Не мога.

Не можеше да се отърси от кошмара. Имаше толкова кръв.

— Тук сме. И двамата сме тук. До теб съм. — Той притисна устни към косите й, към лицето й. — Прогони го, Ив. Прогони го!

— Студено ми е. Толкова ми е студено.

Разтри гърба и ръцете й, сякаш се боеше да я остави дори за миг, за да й донесе одеяло.

— Дръж се за мен.

Залюля я в скута си като дете и спазмите, които разтърсваха тялото й, постепенно затихнаха. Дишането й стана равномерно.

— Добре съм. — Отпусна глава на рамото му. — Съжалявам.

Но когато продължи да я притиска към себе си и да я люлее, затвори очи, за да изпита утехата, от която и той се нуждаеше колкото нея.

Все още се виждаше такава, каквато бе някога. Виждаше в какво се бе превърнала в онази ужасна стая в Далас. Рурк я разбираше и споделяше кошмарите й.

Сгушена в скута му, отново се загледа в мрака и се запита дали би понесла срама, ако някой друг прозреше какъв път е изминала Ив Далас.

 

 

Пийбоди обичаше съвещанията в домашния офис на Ив. По колкото и сериозни въпроси да разговаряха, атмосферата бе непринудена и имаше храна. „Работна закуска“ означаваше не само истинско кафе, а и истински яйца, месо и вредни тестени изделия с много захар.

Излишните калории й бяха простени, защото се нуждаеше от гориво, за да работи. В такива моменти нямаше нищо, което да помрачава настроението й.

Всички бяха налице: Фийни, Макнаб, Трухарт, Бакстър, Далас и дори Рурк. Господи, колко бе сладък сутрин. Видът му й действаше като силно кафе, подсладено с естествена захар.

Нищо чудно, че лейтенант Далас бе толкова слаба. Навярно изгаряше калории само като го гледа. С тази мисъл Пийбоди посегна да си вземе още резен бекон и реши, че може наистина да отслабне по време на съвещанието.

Не беше никак зле.

— Новата информация е в пакетите, които ви раздадох — започна Ив и Пийбоди раздвои вниманието си между чинията и партньорката си.

Ив се облегна на ръба на бюрото, с кафето в една ръка и лазерната показалка в другата.

— Фийни и цивилният ни сътрудник постигнаха известен напредък снощи, както и Макнаб. Макнаб, сподели с екипа какво откри.

Трябваше бързо да преглътне голяма хапка от кифлата си, за да заговори:

— Находките ми са от паметта на видеотелефоните и домашните компютри на двете жертви.

Разказа за засечените обаждания с голяма доза технически жаргон. Докато с Фийни разговаряха на неразбираемия си език, Ив допи кафето си и се изкуши да си налее още една чаша.

— Тази сутрин ще посетиш местата — прекъсна ги тя, доловила отегчението на останалите. — С тези снимки. Първи кадър. Това е Стивън Уитиър. Събраните досега сведения ни навеждат на предположението, че той е синът на Алекс Крю. На втори кадър виждате Тревър Уитиър, син на Стивън Уитиър и много вероятно внук на Алекс Крю. Отговаря на всички критерии и се вмества в профила. Стивън Уитиър е основател и сегашен собственик на „Уитиър Кънстракшън“.

— Добро попадение — отбеляза Бакстър.

— Още по-интересно е, че „Уитиър Кънстракшън“ има голям обект на Авеню Б. Компанията притежава разрешително за ползване на две хранилища за гориво. При никого от другите евентуални заподозрени няма толкова съвпадения. Според официалните сведения за Стивън Уитиър, баща му е покойник, а майка му… — Раздели екрана и зареди изображение на жената, позната с името Джанин Строукс Уитиър. — … понастоящем пребивава в „Лежър Гардънс“, приют за възрастни душевноболни хора на Лонг Айланд, където Уитиър старши притежава още едно жилище. Възрастта съвпада, както и расовият профил, и също е сред откритите с „Морф“ съответствия.

— Ще призовем ли семейство Уитиър за разпит, лейтенант? — попита Пийбоди.

— Засега не. Имаме само косвени доказателства и предположения. Основателни са, но не са достатъчни, за да поискам заповед. Не са достатъчни дори за арест, да не говорим за повдигане на обвинения. Нужно ни е нещо повече.

— С Трухарт ще вземем снимките, ще добавим още няколко и ще ги покажем на сервитьорката. Ако го посочи, без да се замисли, ще разполагаме с нещо повече.

— Направете го. Макнаб, потърси на местата, откъдето си засякъл обажданията, някой, който е виждал единия от тези мъже, или и двамата. Фийни, искам да се поровиш още малко. Провери дали Джанин и Стивън Уитиър преди време са се представяли с други имена, искам ги.

— Ще ги получиш — увери я той и загреба от яйцата.

— Ние с Пийбоди първо ще отидем на строителния обект и ще потърсим следи. Ако Коб е била убита там, ще има кръв. Искам свидетели и веществени доказателства. Щом попаднем на нещо съществено, ще ги привикаме. Рурк, разчитам на теб да се грижиш за сигурността на Саманта Ганън и семейството й, докато го пипнем.

— Имай ми доверие.

— Лейтенант. — Като дисциплиниран ученик Трухарт вдигна ръка. — Ние с детектив Бакстър можем да отидем до хотела и да покажем снимките на госпожица Ганън. Възможно е да познае един от тях, или и двамата. Това би потвърдило предположенията ни.

— Добре разсъждаваш, Трухарт. Да се залавяме за работа. Да разрешим този случай час по-скоро. — Хвърли поглед към таблото и жертвите. — Никой друг няма да умре заради шепа шибани камъни.

Когато екипът започна да се разпръсва, Рурк прокара пръст по рамото на Ив.

— Ще ми отделиш ли секунда, лейтенант?

— Половин секунда.

Замислена за разследването, чийто край изглеждаше все по-близък, тръгна след него към офиса му.

Той затвори вратата, сграбчи ръцете й така, че я накара да се повдигне на пръсти, и последва кратка, гореща целувка.

— Господи! — Ив се отпусна на целите си ходила и токовете на ботушите й изтракаха на пода. — Какво те прихваща?

— Трябваше да намеря отдушник. Когато те гледам в стихията ти, се възбуждам.

— Ти се възбуждаш дори при вида на растяща трева. — Обърна се към вратата, но Рурк сложи ръка на дръжката. — Думите „възпрепятстване на правосъдието“ говорят ли ти нещо?

— Разбира се. Въпреки че звучат забавно, нямам такова намерение. Тази сутрин трябва да свърша някои неотложни неща, но по-нататък мога да променя графика си.

— Ако Фийни иска да му помагаш за ровенето в електронната мрежа, разбери се с него.

— Вече е захапал плячката. Не мисля, че би искал да я сподели с мен. Но не е зле да дойда с теб, когато решиш да отидеш при Стивън Уитиър.

— Защо?

— Защото се познаваме. И съдейки по това, което знам за него, не е възможно да има пръст в убийствата на онези жени. Поне не съзнателно.

— Хората често вършат неприсъщи неща, когато са заслепени от ярки, бляскави камъни.

— Съгласен съм. Ето още една причина да дойда с теб. Разбирам от тези неща. — Извади медальона от деколтето й и диамантът с форма на сълза, който й бе подарил преди време, проблесна помежду им. — Познавал съм хора, които са убивали заради тях. Ще разбера дали той е от същия тип. За теб са просто предмети. Носиш го заради мен. Само затова го смяташ за ценен. — Леко се усмихна, когато плъзна медальона обратно под тениската й. — Ако ти бях подарил парче кварц, щеше да бъде също толкова ценно.

— Може би не го е извършил заради диамантите, не и пряко, а за да защити семейството си. Саманта Ганън знае за него неща, които е премълчала в книгата. Подробности, които никой извън бандата отпреди петдесет години не знае. Кой е той и чий син е. Хората убиват и заради това.

— Тези мисли ли са причината за кошмара ти?

— Не зная. Може би са породени от кошмара. На пръв поглед Уитиър е почтен човек, изградил сносен живот. Но често хората са движени от сили, които действат под повърхността. Би загубил много, ако се разчуе кой е баща му, какво е вършил и че името Стивън Уитиър е измислено.

— Така ли смяташ? — Рурк докосна бузата й, бледа от неспокойната нощ. — Щом не го е получил при раждането си, значи не е истинско?

— Не е важно какво мисля аз, а какво мисли той.

Обхвана лицето й с длани.

— Ти знаеш коя си, Ив.

— През повечето време. — Тя повдигна ръка и докосна неговата. — Искаш да дойдеш с мен заради кошмара. Досещаш се, че правя съпоставки със себе си. Не отричам, но това няма да попречи на работата ми.

— Разбира се.

— Ще си помисля и ще ти се обадя. — Обърна се към вратата, а после отново към него. — Благодаря.

— Пак заповядай.

 

 

Сградата на Авеню Б бе „красавица“, както се изрази отзивчивият шеф на строителната бригада. Трите крила бяха превърнати в чудесен мултифункционален комплекс. Старите тухли вече бяха почистени от праха, саждите и графитите и матово розовият им цвят грееше.

Едва ли щеше да остане задълго в този вид.

Линиите бяха изчистени и прави. Красотата бе в семплите форми.

— Жалко, че беше запусната — бе мнението на майстора Хинки, който ги въведе във фоайето на средното крило. — Била е жилищна кооперация и основната конструкция е стабилна, но, боже мой, само да бяхте я видели отвътре. Беше като изкормена. С изкъртени дограми, издут паркет и водопроводна инсталация от ледниковата епоха. Напукана мазилка и стъкла на прозорците. Някои хора не проявяват никакво уважение към сградите.

— Сигурно си прав. Заключваш ли добре, когато работниците си тръгнат?

— Естествено. Има толкова вандали, бездомници и отрепки, търсещи място, където да се чукат или дрогират. — Поклати глава, украсена с прашна рекламна шапка на „Уитиър“. — Тук имаме доста скъпи инструменти, да не говорим за материалите. Стив… господин Уитиър не се скъпи за сигурността на обекта. Ръководи реномирана фирма.

Ив не знаеше какво е реномето на фирмата, но шумът бе осезаем. Едва надвикваше какофонията от звуци.

— Голямо пространство — отбеляза тя.

— Пет етажа, три корпуса. Около осемнайсет хиляди квадрата, без да се броят мансардите. Ще бъде съчетание на жилищна и търговска площ. Постарахме се да запазим максимална част от предишната структура и облик и добавяме нови елементи само там, където е наложително, за да съхраним оригиналния стил.

— Да. Толкова пространство, три корпуса, много входове и изходи. Голяма площ за оглед.

— Имаме централна охранителна система и допълнителни за всеки от корпусите.

— Кой разполага с кодовете?

— Ами… Стив, аз, главният дърводелец, заместникът ми и охранителната компания.

— Можеш да дадеш имената им на партньорката ми. Бихме искали да огледаме.

— За да продължите навътре, трябва да сложите защитна каска и очила. Това е закон тук.

— Няма проблем. — Ив взе яркожълтата каска и очилата. — Ще ми покажеш ли къде вече е сложено огнеустойчиво покритие?

— Почти навсякъде по пода. — Хинки се почеса по брадичката. — Ако искате, ще започнем оттук, но ви уверявам, че никой не може да проникне след края на работното ни време.

— Работата ми е да проверя това, Хинки.

— Тогава заповядайте. — Даде й знак да го последва и запристъпва между инструментите. — Има търговски помещения. Вероятно ще бъдат дадени на изплащане за ресторант. Тук подът е запечатан. Трябваше да изкъртим стария паркет. Новият все още не е сложен. Само огнеустойчивият материал.

Ив извади скенера от чантата си и направи стандартна проверка за следи от кръв. Когато прецени колко време ще й е нужно, за да обходи с него цялата сграда, подскочи.

— Ще ми направиш ли една услуга, Хинки? Намери някого да разведе партньорката ми из друго крило, докато ние обиколим това. После ще се заловим с третото. Така ще спестим малко време и труд.

— Както кажете. — Той извади радиостанцията от джоба си. — Хей, Кармайн. Трябваш ми на първия етаж на второ крило.

Разделиха се на два екипа и Ив провери всеки участък от етажа. Свикна да не обръща внимание на шума, поне през повечето време. Бръмчене и свистене, помпане на компресори и съскане на въздушни пистолети.

Гласовете на работниците звучаха с разнообразие от акценти. Бруклински, от Куинс, испански и уличен жаргон. Започна да ги слуша избирателно, както и музиката, предпочетена за фон във всяко помещение. Траш рок, звънко кънтри, салса, рап.

За да не губи време и да не се разсейва, слушаше бърборенето на Хинки само с половин ухо.

Говореше за климатика, охранителната система, електрическата инсталация, мазилката и водопроводните тръби и още преди да преминат към втория етаж, започна да я отегчава.

Продължи да нарежда за прозорците и дограмата. Спря се, за да смъмри един работник и да даде указания на друг, и това вдъхна надежда на Ив, че ще успее да го разкара, но я настигна, преди да се качи на третия етаж.

— Тук ще има апартаменти. Прилични жилища. Дъщеря ми ще се омъжва през пролетта. С годеника й вече направиха вноска за едно от тях. — Ив погледна към него и долови умилението в погледа му. — Мисля, че ще бъде идеално. Поне ще бъда сигурен, че сградата, в която живеят, е солидна. — Почука с пръст по стената. — Не като онези боклуци, с които някои обновяват старите сгради. Стив се гордее с качеството.

— Отдавна ли работиш за него?

— През октомври ще станат седемнайсет години. Свестен е. Разбира от строителство и работи рамо до рамо с нас.

Ив забеляза няколко капки кръв, но не им обърна внимание, както и в другите помещения. Когато много хора работят с инструменти на едно място, нормално е някой от тях да пострада.

— Прекарва ли много време на този обект?

— О, да. Най-големият, който сме поемали досега. С много мъки успя да сключи сделката и наминава всеки ден.

Придружи я до изхода на крилото по коридора от преградни стени.

— А синът му?

— Защо питате за него?

— Идва ли тук?

Хинки презрително изсумтя, но се овладя.

— Работи в офиса.

Ив спря за миг.

— Не го харесваш особено.

— Хора като него не ми допадат. — Хинки повдигна яките си рамене. — Не се е метнал на баща си, бих казал.

— Значи не идва.

— Отбивал се е един-два пъти. Не проявява голям интерес. Костюмар, нали разбирате?

— Ясно. — Ив прекрачи купчина дървен материал. — Възможно ли е да има кодовете за достъп?

— Не виждам защо.

— Син на шефа.

В отговор Хинки сви рамене.

Когато стигнаха до четвъртия етаж, ушите й бучаха. Ако бе предвидила, че шумът ще бъде толкова непоносим, щеше да поиска тапи за уши. Струваше й се, че звуците от инструментите стават все по-оглушителни. Със страхопочитание огледа електрическия трион в ръцете на мъж, който навярно тежеше не повече от петдесет килограма. Въздъхна дълбоко и включи скенера.

И откри златната жила.

— Какво е това, мамка му… извинявайте.

— Тук се е ляла много кръв, Хинки. — Придвижи скенера над пода и засияха огромни сини петна, а на стената се откроиха множество пръски. — Някой от работниците да е оперирал апендикса си с този трион?

— Господи, не! Лейтенант, не е възможно да е кръв.

Но според нея бе напълно възможно. Проследи ивица, която продължаваше по коридора. Явно Тина Коб се бе опитала да пълзи. Беше я настигнал и приклекнал да я погледне отблизо, както личеше по отпечатъците от подметки в кръвта, които бе оставил — за късмет на полицията.

Забеляза отпечатъци и на Тина Коб. От окървавени ръце. Бе направила опит да се изправи, подпирайки се на стената.

Сигурна бе, че се е гаврил с нея. Беше я оставил да пропълзи през целия коридор на четвъртия етаж, преди да нанесе смъртоносния удар.

— Не може да бъде! — Хинки стоеше, загледан в сините петна, и бавно клатеше глава. — Щяхме да видим нещо. Господи, никой не е забелязал нищо нередно.

— Етажът трябва да бъде опразнен. Налага се да те помоля да изведеш работниците си от сградата. Това е местопрестъпление. — Ив извади комуникатора си. — Пийбоди? Открих я. На четвъртия етаж.

— Трябва… трябва да се обадя на шефа.

— Позвъни му, Хинки. Кажи му да бъде на разположение в дома си след час. — Обърна се към него и изпита съчувствие, виждайки ужаса в очите му. — Освободи бригадата си и се свържи с Уитиър. Искам да разговарям с него.

След по-малко от час строителният шум бе заменен от полицейски. Въпреки че не се надяваше да събере други веществени доказателства, Ив изпрати голям екип „метачи“ да обходят цялата сграда. Бяха снети отпечатъци и магьосниците от лабораторията бяха извлекли миниатюрни частици от кръв за ДНК проби.

Отпечатъкът от показалец на стената вече бе съвпаднал с този на Тина Коб.

— Знам, ти би казала, че това е просто полицейска работа, резултат от прецизно проведено разследване, Далас, но според мен е истинско чудо, че открихме местопрестъплението.

Пийбоди огледа следите от кръв, които сияеха в синьо на светлината на скенерите върху стативи.

— Още няколко седмици, може би дори дни, и подът и стените щяха да бъдат облицовани. Избрал е добро място.

— Не е имало кой да види или чуе нещо — изтъкна Ив. — Лесно е било да я примами да влезе, можел е да измисли стотици поводи. Има предостатъчно предмети, които е могъл да използва като оръжие, и материали за увиване, за да пренесе трупа. Първо е отнесъл бензина до колата. Ще проверим дали го е взел оттук. Сигурно се води опис какво е складирано или закупено чрез сметката на „Уитиър“.

— Ще се заема с това.

— Ще го свършиш по пътя. Да вървим при Уитиър.

 

 

Не желаеше да го вика на местопрестъплението, поне засега. Искаше първата им среща да бъде в дома му, където човек се чувства най-спокоен. И където хората обикновено стават най-нервни при вида на полицейска значка.

Не желаеше да бъде заобиколен от подчинени и приятели.

Сам им отвори вратата и Ив забеляза по лицето му признаци на недоспиване, а в очите му — изумление и тревога.

Подаде й ръка, което бе инстинктивна реакция на добре възпитан човек.

— Лейтенант Далас? Стив Уитиър. Не знам какво да мисля и какво да кажа. Не мога да го приема. Според Хинки е станала някаква грешка и аз съм склонен да се съглася. Бих искал да отида на обекта и…

— Не мога да ви позволя това сега. Може ли да влезем?

— Какво? О, разбира се. Извинете ме. А… — Покани ги с жест и им стори път. — Не е зле да седнем. — Потърка чело. — Някъде. Ето тук. Съпругата ми излезе, но очаквам скоро да се върне. Не бих искал да ви завари у дома. Предпочитам да се опитам да й обясня… Добре. — Заведе ги в кабинета си и им посочи столове. — Желаете ли нещо? Нещо за пиене?

— Не. Господин Уитиър, ще записвам този разговор. И ще ви прочета правата.

— Права… — Отпусна се на един стол. — Бихте ли почакали само минута? Заподозрян ли съм? Трябва ли… имам ли нужда от адвокат?

— Имате право на адвокат по всяко време. Искам само да получа показанията ви, господин Уитиър. Да ви задам няколко въпроса. — Ив сложи записващото устройство на видно място на масата и изрецитира стандартния текст. — Разбирате ли правата и задълженията си?

— Мисля, че да. Това е единственото, което разбирам.

— Бихте ли ми казали къде бяхте в нощта на двадесет и трети август?

— Не зная. Може би тук, у дома. Трябва да проверя в бележника си. — Уитиър стана и взе от бюрото си малък календар. — Е, излъгал съм се. С Пат сме били на вечеря с приятели. Сега си спомних. Срещнахме се около седем и половина в „Мърмейд“. Ресторант, предлагащ морски деликатеси, на Първо Авеню, между Седемдесет и първа и Втора улица. Прибрахме се около полунощ.

— Имената на хората, с които сте били?

— Джеймс и Кийра Съдърланд.

— А след полунощ?

— Моля?

— Какво правихте след полунощ, господин Уитиър?

— Легнахме си. Със съпругата ми си легнахме.

Изчерви се, докато изричаше тези думи, и й напомни за засраменото лице на Фийни, когато се бе досетил какво са правили тя и Рурк по време на кратката почивка.

Явно съпрузите Уитиър си бяха позволили малка лудория преди заспиване.

— А на двадесет и първи август?

— Не разбирам — промърмори той, но надникна в бележника си. — Не съм отбелязал нищо. Четвъртък, четвъртък… — Замисли се и затвори очи. — Сигурно сме си били у дома, но трябва да попитам Пат. Има по-добра памет за тези неща от мен. Прекарваме повечето вечери тук. Твърде горещо е за излизане.

Изглеждаше кротък като агънце, толкова невинен, колкото на седем години. Би се обзаложила, че не е способен да извърши престъпление.

— Познавате ли лице на име Тина Коб?

— Не мисля. Името ми звучи някак познато… като че ли съм го чувал някъде. Съжалявам, лейтенант Далас, ако ми обясните какво става, ще…

Замълча и Ив забеляза внезапната промяна в изражението му, когато се досети. В този миг напълно се убеди в невинността му. Този човек не бе пролял нито капка от кръвта на момичето.

— Боже мой, онова момиче, чийто овъглен труп беше намерен на няколко преки от обекта. Тук сте във връзка с нея.

Ив пъхна ръка в чантата си точно когато на вратата се позвъни. „Рурк“, помисли си тя. Накрая бе решила да му се обади. Не за да й помогне да разбере дали Уитиър е замесен, а за да зададе въпросите за сина му в присъствието на негов познат.

— Партньорката ми ще отвори — каза тя и извади снимката на Тина. — Познавате ли тази жена, господин Уитиър?

— О, да, за бога! От телевизионните репортажи. Видях лицето й. Била е почти дете. Мислите, че е убита в моята сграда, но не разбирам защо. Нали е била намерена овъглена в някакъв имот наблизо?

— Убийството не е извършено там.

— Нима очаквате да повярвам, че някой от работниците ми има пръст в това? — Вдигна поглед и с израз на учудване внезапно се изправи. — Рурк?

— Стив.

— Рурк е цивилен консултант за това разследване — обясни Ив. — Имате ли нещо против присъствието му тук?

— Не. Нямам…

— Кой знае охранителните кодове за обекта на Авеню Б?

— Аха. Господи. — Стив потърка слепоочието си. — Аз и охранителната компания естествено. Хинки… не мога да разсъждавам ясно. Юл, Гейнър. Това са всички.

— Жена ви?

— Пат? — Леко се усмихна. — Не. Няма смисъл.

— А синът ви?

— Не. — Изгледа я с празен поглед. — Не. Тревър не работи на обекти.

— Но е влизал в онази сграда?

— Да. Никак не ми харесва накъде биете, лейтенант.

— Синът ви знае ли, че е внук на Алекс Крю?

Страните му станаха мъртвешки бледи.

— Ще се възползвам от правото си на адвокат.

— Изборът е ваш. — „Застъпва се за него — помисли си Ив. — Инстинкт. Баща, който се опитва да закриля сина си“. — Но ако се намесят адвокати, ще бъде по-трудно да скриете някои факти от медиите. Мъчно ще запазите роднинската си връзка с Алекс Крю в тайна от обществеността. Предполагам, че бихте предпочели някои подробности от миналото ви да не се разчуват, господин Уитиър.

— Какво общо има това с Алекс Крю?

— На какво сте готов, за да запазите тайната за баща си, господин Уитиър?

— Почти на всичко. Почти. Самият факт… страхът разруши здравето на майка ми. Това би могло да я убие.

— Саманта Ганън е разкрила доста неща в книгата си.

— Не виждам връзката. А и майка ми не знае за книгата. Аз решавам какво да научава и какво — не. Трябва да я предпазвам от тези мъчителни спомени, лейтенант. Никога не е сторила зло на някого и не заслужава да бъде изложена на показ. Не е добре.

— Нямам намерение да й причиня това. Не искам да се наложи да се срещна с нея, да я принудя да говори.

— Желаеш да защитиш майка си — тихо каза Рурк. — Както тя теб. Но има цена, която трябва да платиш, Стив, както тя е платила навремето. Налага се да говориш заради нея.

— Какво мога да ви кажа? За бога, бях дете, когато го видях за последен път. Умря в затвора. Няма нищо общо с мен и семейството ми. Ние изградихме този живот.

— С диамантите ли платихте за него? — полюбопитства Ив и той рязко извърна глава, явно дълбоко засегнат.

— Не. Дори и да имах представа къде са, не бих ги докоснал. Не исках да използвам нищо негово.

— Синът ви знае за тях.

— Това не означава, че е убиец! Не би посегнал на живота на едно беззащитно момиче. Говорите за моя син.

— Възможно ли е да е узнал охранителните кодове?

— Не съм му ги давал. Искате да дам показания срещу сина си. Срещу детето си.

— Искам да ми кажете истината. Моля ви да ми помогнете да затворя една врата, отворена от баща ви преди много години.

— Да затворите кръга — промълви Стив и притисна страните си с длани. — Господи! Господи!

— Какво ви донесе Алекс Крю в онази нощ? Какво остави в къщата ви в Кълъмбъс?

— Какво? — Стив се засмя и поклати глава. — Играчка. Най-обикновена играчка. — Махна към рафтовете, отрупани със стари дрънкулки. — Подари ми малък булдозер. Не го исках. Макар и със страх, взех го, защото още повече се страхувах какво ще ми стори, ако не го приема. После ме изпрати на горния етаж. Не знам какво е казал на майка ми през следващите няколко минути, освен обичайните заплахи. Помня само, че тя плака цял час, след като си тръгна. И започнахме да събираме багажа си.

— Пазите ли играчката все още?

— Да, за да ми напомня какъв е бил, с какво съм се преборил и докъде съм стигнал благодарение на жертвите, които е направила майка ми. Истинска ирония. Булдозер. Ще ми се да вярвам, че съм изринал и погребал миналото. — Погледна към рафтовете, намръщи се и стана. — Трябваше да е тук. Не си спомням да съм го местил. Странно.

„Играчки антики“, помисли си Ив, докато Уитиър търсеше. Бившият приятел на Ганън имаше подобни в офиса си и предварително копие от книгата.

— Синът ви също ли колекционира такива неща?

— Да, това е единственият ни общ интерес. Но за него колекционерската им стойност има по-голямо значение, отколкото за мен. Не е тук. — Обърна се, пребледнял като платно. — Това не означава нищо. Може би съм го сложил някъде другаде и съм забравил. Просто играчка.