Нора Робъртс
Възкръснало минало (27)

27.

Губеше представа за времето, когато работеше сама. Но ако бе важно час по-скоро да стигне до истината, не усещаше как се изнизват минутите и работейки с други хора.

Обаче чувстваше неповторимо спокойствие, докато седеше или крачеше из офиса насаме с мислите си и единствено монотонния глас на компютъра за компания.

Когато видеотелефонът запиука и я изтръгна от полуунеса, в който бе изпаднала, осъзна, че единствената светлина в стаята идва от множеството екрани.

— Далас. Какво има?

— Здрасти, лейтенант. — На монитора се появи младото, симпатично лице на Макнаб. Държеше парче пица. Господи, Ив почти долови мириса на пеперони и едва сега се сети, че бе пропуснала вечерята. — Задрямала ли беше?

Започна да се изчервява от срам само защото друго ченге я бе хванало да се унася.

— Не, не спях. Работя.

— На тъмно?

— Какво искаш, Макнаб?

Знаеше какво иска самата тя. Неговата пица.

— Е, добре. Проследих съобщенията на видеотелефоните и домашните компютри. — Отхапа залък и Ив преглътна слюнката, която щеше да потече от устата й. — Трябва да ти кажа, че с тази допотопна техника е по-трудно, отколкото със скъпата. Паметта е пълен боклук, а обхватът…

— Стига подробности, Макнаб. По същество.

— Разбира се. Извинявай. — Облиза пръст… подлото копеле наистина облиза соса от палеца си. — Засякох две обаждания до Тина Коб, вероятно от убиеца. Едното е от същото място, от което някой е позвънил у Ганън в нощта на убийството на Джейкъбс и се е свързал с гласовата поща.

— Къде е?

— Двете съвпадащи са от уличен видеотелефон в Гранд Сентръл. Другото е от кибер клуб в центъра. А, има и още едно до Ганън — десет минути след първото, от видеотелефон на три преки от дома й.

Обществени места, клубове, до които всеки има достъп, фалшиви абонати. Голяма предпазливост.

— Пийбоди при теб ли е?

— Да. В другата стая.

— Ще проверите ли в клуба? Виж дали ще откриеш компютъра, който е ползвал. Дано получим по-точно описание.

— Няма проблем.

— Свиквам съвещание в осем сутринта у дома.

Въпреки че устата му бе пълна с пица, издаде звук на негодувание. Така му се падаше, щом ядеше, докато нейният стомах къркореше.

— Ако се добереш до нещо ценно, държа да ми се обадиш веднага. Независимо колко е часът. Това е удобството на видеотелефоните.

— Аз съм геният. Имате ли истински бекон?

Ив прекъсна разговора. Отпусна се на стола си в синкавия полумрак и се замисли за диаманти, пица и убийства.

— Лейтенант.

— Ммм?

— Осветление двайсет и пет процента. — Рурк я видя да примигва като бухал дори на слабата светлина. — Трябва да хапнеш нещо.

— Макнаб ядеше пица. Разконцентрира ме. — Потърка уморените си очи. — Къде е Фийни?

— Едва го убедих да си тръгне. Жена му се обади. Мисля, че е на път да изпадне в паника, защото се опасява, че той ще направи онова, което предложи преди. Да отложи семейната почивка.

— Няма да му позволя. Намерихте ли нещо за мен?

— Доведохме докрай първия етап от търсенето на съответствие за Джудит Крю. Почти приключихме и с момчето. Когато довършим това, ще… — Спомни си на кого обяснява и реши да не използва технически жаргон. — Казано накратко, ще съпоставим двете групи лица. Ако е отгледала сина си до пълнолетие, както предполагаме, няма да е трудно да засечем връзката. — Наклони глава и я погледна. — Значи искаш пица?

— Бих дала петстотин кредита за едно парче с пеперони.

Той се усмихна самодоволно.

— Моля ви, лейтенант. Неподкупен съм.

— Тогава ще ти предложа сексуслуга по твой избор при първа удобна възможност.

— Дадено.

— Много си лесен.

— Не знаеш каква сексуслуга ще поискам. Получи ли разрешителните си? — подвикна той, докато вървеше към кухнята.

— Да. Господи, наложи се да танцувам на палци като балерина, но ще ги получа. Макнаб е засякъл обаждания. Тази вечер с Пийбоди ще отскочат до някакъв кибер клуб, откъдето е било едното до Коб.

— Тази вечер?

— Те са млади, способни и наплашени от мен.

— Аз също.

Донесе чиния с апетитна пица и голяма чаша червено вино.

— Къде е твоята?

— Хапнах с Фийни в лабораторията и имах глупостта да си въобразя, че и ти ще се сетиш да ядеш.

— Вече си ял и все пак си ми приготвил вечеря? — Посегна към пицата и опари върховете на пръстите си. — Ти си моят верен роб.

— Когато поискам отплатата си, ще разменим ролите. Мисля, че ще осигуря и костюми.

— Стига — промърмори тя, захапа пицата и опари езика си. — Позвънил и на Коб, и на Ганън от уличен видеотелефон в Гранд Сентръл. В нощта на убийството на Джейкъбс се е обадил в къщата на Ганън два пъти от различни места. Просто се подсигурява. И двата пъти се свързва с гласовата поща, уверява се, че хоризонтът е чист, и отива.

Преглътна първата хапка с вино и реши, че има бог.

— Вероятно е вървял пеш, аз бих постъпила така. По-добре е, отколкото с такси. По-безопасно.

— А и това му дава възможност да огледа квартала — добави Рурк.

— Стига до къщата и влиза. Може би проявява съобразителност и първо проверява всички стаи. Предпазливостта никога не е излишна. После се качва горе и тъкмо започва да действа, когато пазачката влиза и цялата му предпазливост отива по дяволите.

— Здравата се е ядосал.

Ив кимна, отпи още глътка вино и й хрумна да си вземе второ парче пица. Защо не, за бога?

— Да, със сигурност е бил бесен. Можел е да се измъкне или да я зашемети и върже. Но тя е провалила плановете му. Била е като муха в супата му. Затова я е убил. Но не го е извършил в момент на ярост, а внимателно, пресметливо. Все пак не е толкова умен, за колкото се смята. А ако тя е знаела нещо? Не е помислил от тази гледна точка.

— Заклал я е хладнокръвно, но не е имал време да се успокои напълно — кимна Рурк. — Трябвало е да импровизира. Можем да смятаме, че не е в най-добрата си форма, когато нещата не се развиват по неговия сценарий.

— Да, досещам се какво става в главата му, но не помага. — Ив остави парчето пица и прикова поглед в портрета по описание на екрана. — Ако съм организирала това разследване правилно, знам какво иска той. Знам какво ще направи, за да го получи. Ако вървим по пътя на същата логика, знам и че следващата му стъпка ще бъде да се добере до Саманта или някого от семейството й. Да се сближи с тях, ако прецени, че си струва времето и усилията, или да заплашва, измъчва и убива. Готов е на всичко, за да получи диамантите или информация за тях.

— Но не може да стигне нито до нея, нито до близките й.

— Погрижих се за сигурността им. Вероятно това е част от проблема. Не може да ги открие и не предприема нов ход.

— Ако я използваш като примамка, ще го накараш да излезе от бърлогата си.

С чашата вино в ръка, Ив се облегна назад и затвори очи.

— Тя ще се съгласи, сигурна съм. Ще го направи, за да се отърве от него, за да се получи добър нов сюжет и защото е куражлийка. Не безразсъдно смела, но с достатъчно кураж. Също като баба си.

— Ще ти има доверие, че я пазиш, и това ще й вдъхва още смелост.

Ив сви рамене.

— Не обичам да използвам цивилни граждани като примамка. Мога да изпратя някое ченге вместо нея. Ще я гримираме така, че да стане нейна двойничка.

— Вече я е опознал. Възможно е да не се подведе.

— Възможно е. По дяволите, не е изключено дори да се познават! Впрочем аз съм по-висока от нея, а Пийбоди има различно телосложение.

— Защо не поръчате андроид?

— Те правят само това, за което са програмирани. — Ив нямаше голямо доверие на машините. — Примамката трябва да бъде способна да разсъждава. Има още един човек, когото би могъл да преследва.

— Джудит Крю.

— Да. Ако все още е жива, вероятно ще потърси и нея. Или сина й. Ако някой от двамата не е в течение, може би ще направи нещо безразсъдно. Не е останал никой от онова време, който да знае нещо конкретно за диамантите. Не може дори да бъде сигурен, че съществуват.

— Яж.

Замислено сведе поглед към пицата. Повдигна я и отхапа от нея, без да усеща вкуса.

— Това е нещо като фантазия. Сега, когато знам, че е по-млад, отколкото предполагах, ми се струва по-обяснимо. Той търси съкровище. Иска диамантите, защото е убеден, че му принадлежат по право и заради стойността им, но също и защото блестят — добави тя, когато си спомни думите на Пийбоди пред витрината на Пета и Четиридесет и седма улица. — Помниш ли как веднъж ме накара да сваля медальона си, когато се канехме да плуваме от острова до онзи риф? Не само защото един голям и скъп диамант можеше да се загуби в океана, а и заради блясъка му, който би привлякъл баракудите и те здравата биха ни нахапали.

— Имаш си работа с баракуда, привлечена от съкровище.

Забавно бе да обсъжда случаите си с Рурк. Не бе нужно да му обяснява какво има предвид, а понякога дори отгатваше мислите й, без да ги е изрекла на глас.

— Не зная къде ще ме отведе тази хипотеза, но ще я обмисля. Иска ги, защото ги смята за свои, защото са ценни и защото блестят. Това говори, че е капризен, алчен и детински наивен. И хладнокръвен злодей. Извършил е убийствата не само по необходимост, а понеже е имал възможност. Жертвите са били по-слаби, усещал е надмощието си. Измъчвал е Коб, тъй като е разполагал с време, а може би и защото е бил отегчен от нея. Така си обяснявам всичко. Не знам дали съм на прав път.

— Опознаваш го. Продължавай.

— Мисля, че е свикнал да получава каквото поиска. Ако нещо не му е дадено, взема си го сам. Може би е вършил кражби. Имало е и по-безопасен начин да се добере до информация, но е избрал този. По-вълнуващо е да отмъкнеш нещо чуждо в мрака, отколкото да се пазариш за него на светло.

— Признавам, че преди време и аз мислех така.

— Вече си пораснал.

— Да, по свой начин. В мрака има тръпка, Ив. Човек, който я е изживял веднъж, трудно устоява на изкушението.

— Ти как успяваш? Да устоиш?

— Исках нещо различно. Нещо повече. — Отпи глътка от чашата й. — Намерих верния път, с някое и друго малко отклонение. Освен това, исках теб. Онази тръпка не можеше да се сравни с желанието да те имам.

— Той няма никого. Не изпитва любов. Не желае никого. Ламти за вещи, предмети, които блестят в мрака. Струват му се още по-бляскави, защото са опръскани с кръв, Рурк. Това ги прави по-ценни за него. — Ив раздвижи рамене. — Да, ще го позная, когато го открием. Но все още нямам никаква следа.

— Защо не си починеш?

Тя поклати глава:

— Искам да видя съответствията, които сте открили.

 

 

Стивън Уитиър отпиваше „Ърл Грей“ от любимата си червена чаша. Твърдеше, че в нея вкусът на чая става по-различен, а съпругата му, която предпочиташе старинния майсенски порцелан, се преструваше на сърдита. Но го обичаше колкото заради неговата упоритост, непреклонност и чувство за хумор, толкова и заради дребните му човешки прищевки.

Отначало връзката на светската принцеса Патриша със строителен работник бе удар за семейството й. Тя бе свикнала с отлежало вино и хайвер, а той — с бира и хотдог. Но бе тропнала с токчетата на марковите си обувки по пода, твърдо решена да не обръща внимание на мрачните предвиждания на родителите си за бъдещето на тази връзка. Трийсет години по-късно всички бяха забравили за тях, освен Стив и Пат.

На всяка годишнина от сватбата си вдигаха тост за това, което „нямаше да трае дълго“, а после избухваха в смях като деца, скроили номер на неколцина възрастни.

Бяха изградили щастлив живот и дори онези, които бяха създавали пречки на Стив в началото, бяха принудени да признаят, че притежава ум и амбиции, благодарение на които бе успял да осигури на Пат приемлив стандарт.

От малък имаше ясна представа какво желае. Да строи и обновява сгради. Бе мечтал да пусне корени, след като в детството си не бе имал стабилен дом, и да даде възможност и на други хора да получат тази сигурност.

Бе създал „Уитиър Кънстракшън“ от нулата, със собствения си труд и желание и безрезервната подкрепа на майка си, а после и на Пат. През тридесет и трите години, откакто бе започнал с екип от трима души и един камион, който бе и офис на колела, бе наливал основи и добавял етаж след етаж, за да изгради мечтата си.

Сега, въпреки че имаше управители, майстори и архитекти, все още сам запряташе ръкави на всеки обект, прекарваше дните си в обикаляне на строежи или грабваше инструменти заедно с работниците.

Малко неща му носеха толкова радост, колкото създаването на нова сграда или преобразяването на стара.

Единственото му разочарование бе това, че компанията „Уитиър“ все още не бе станала „Уитиър и син“. Не бе загубил надежда, въпреки че Тревър не проявяваше нито интерес към строителството, нито умения.

Искаше му се да вярва, че скоро ще улегне и ще започне да цени честния труд. Но се безпокоеше за момчето.

Не го бе възпитавал да бъде повърхностен и мързелив и да очаква всичко да му бъде поднасяно на тепсия. Дори сега изискваше от Тревър да докладва в главния офис четири дни в седмицата и винаги да оставя отчет за свършената работа през деня на бюрото му. „Е, през половината ден“, призна Стив пред себе си. Никога не го задържаше повече от половин ден.

„Не че върши някаква работа през това време“, помисли си той, докато подухваше димящия чай. Трябваше отново да си поговорят сериозно. Момчето получаваше добра заплата и от него се очакваше да работи. Проблемът — или поне част от него — бе попечителският фонд и скъпите подаръци от роднините му по майчина линия. Винаги намираше лесен изход, колкото и често родителите му да се опитваха да го вкарат в правия път.

„Получава твърде много наготово“, каза си Стив и огледа уютната приемна. Донякъде вината бе негова. Беше възлагал твърде големи надежди на сина си. Никой не знаеше по-добре от него колко ужасно и осакатяващо е човек непрекъснато да усеща надвисналата сянка на баща си.

Пат беше права. Не бе зле да дадат на Тревър повече свобода. Това означаваше да го оставят да се справя сам в живота. Щеше да му е трудно да го тласне извън семейното гнездо и да гледа как се бори сам с живота, без опората, която винаги бе имал в тяхно лице. Но ако не желаеше да работи в компанията, трябваше да я напусне. Не можеше просто да брои минутите до края на работното време и да получава заплата.

Въпреки това Стив не се решаваше на тази стъпка. Не само от любов към сина си. Бог знаеше, че го обича, но и се страхуваше, че момчето просто ще се обърне към родителите на майка си и ще заживее като безделник, разчитайки на тяхната щедрост.

Отпи глътка чай и отново огледа стаята, която съпругата му шеговито наричаше „пещерата на Стив“. Тук беше бюрото, на което предпочиташе да работи — вместо в големия, просторен офис в центъра на града или в домашния си кабинет, оборудван с най-модерна техника. Харесваха му наситените цветове тук и рафтовете, отрупани с момчешки играчки — камиончета и миниатюрни строителни машини, каквито винаги бе искал за коледни подаръци като дете.

Обичаше да гледа снимките си — не само на Пат, Тревър и на майка си — а и онези, на които бе самият той със строителните бригади, истинските машини и инструменти, с които работеше като възрастен.

Обичаше и тишината. Когато параваните на прозорците бяха включени и вратите — затворени, наистина се чувстваше сякаш бе в пещера, а не в една от многобройните стаи в триетажната си къща.

Вдигна поглед към тавана с мисълта, че ако скоро не се качи в спалнята, съпругата му ще се размърда в леглото и щом усети, че не е до нея, ще слезе да го търси.

Трябваше да отиде при нея, за да й спести това. Обаче си наля още една чаша чай и продължи да се наслаждава на матовата светлина и тишината. Почти задряма.

Звънът на охранителната система го накара да подскочи. Първата му реакция бе раздразнение. Но примигна, погледът му се проясни и когато видя на екрана лицето на сина си, изпита задоволство.

Стана от широкото си кожено кресло, дребничък, с леко закръглено шкембе и мускулести ръце и крака. Очите му бяха бледосини, с множество бръчки в ъгълчетата. Все още имаше доста коса, макар и прошарена.

Изглеждаше на толкова години, на колкото бе в действителност. Мисълта за пластична операция на лицето или тялото му бе напълно чужда. Често казваше, че белите коси и бръчките са заслужени с честен труд. Знаеше, че това твърдение е непонятно за младия му суетен син.

Предполагаше, че ако на младини бе красавец като Тревър, може би щеше да бъде по-суетен. Синът му бе като картина. Висок и строен, със златисти коси и загар, а и полагаше доста грижи за външността си. Мисълта за това събуди у Стив известно негодувание. Момчето харчеше цяло състояние за дрехи, козметични процедури и консултации.

Отърси се от тази мисъл, когато посегна към дръжката на вратата. Излишно бе да го мъмри за незначителни неща. Не искаше да помрачава една от редките си срещи с Тревър.

Отвори вратата и се усмихна.

— Каква изненада! Влизай. — Потупа го три пъти по гърба, когато мина покрай него и пристъпи в преддверието. — Какво те води насам толкова късно?

Тревър нарочно завъртя ръка и погледна лъскавия седефен циферблат на часовника си.

— Още е едва единайсет.

— Така ли? Бях задрямал в бърлогата си. — Стив поклати глава. — Майка ти вече си легна. Ще я повикам.

— Не, не си прави труда. — Тревър махна с ръка. — Отново си сменил охранителния код.

— Сменям го всеки месец. По-добре е човек да взема предпазни мерки, отколкото по-късно да съжалява. Ще ти дам новия код.

Бе решил да покани сина си в приемната, за да си поделят останалия чай, но Тревър влезе в по-официалния хол и отвори бюфета с напитки.

— Радвам се да те видя. Откъде идваш така издокаран?

Семплото сако, независимо от марката и цената, не се вместваше в представите на Тревър за издокарване. Но определено бе доста далеч от тениската с емблемата на „Метс“ и широкия памучен панталон на баща му.

— Бях на прием. Пълна скука. — Взе чашата с бренди. Поне в къщата на стария винаги се намираше свястно питие. Разклати я и се изтегна на един фотьойл. — Братовчедът Маркъс беше там с досадната си жена. Непрекъснато бърбореха за отрочето си. Като че ли са първите на света, направили бебе.

— Така е с всички, наскоро станали родители. — Въпреки че би предпочел да допие чая си, Стивън си наля бренди, за да му прави компания. — Ние с майка ти отегчавахме околните с приказки за теб месеци след като се роди. И ти ще правиш така, когато дойде редът ти.

— Няма такава опасност. Не изпитвам никакво желание да създавам същество, което се лигави, вони и иска да му посвещавам всяка минута от времето си.

Стив продължи да се усмихва, въпреки че тонът, с който бяха изречени тези думи, го накара да стисне зъби.

— Когато срещнеш идеалната жена, вероятно няма да мислиш така.

— Няма идеална жена. Но има доста поносими.

— Не обичам да те слушам, когато говориш като безчувствен циник.

— Искрен съм — отвърна Тревър. — Приемам света такъв, какъвто е, и живея в него.

Стив въздъхна.

— Може би е крайно време да опознаеш истинския живот. Било е писано да наминеш тази вечер. Мислех си за теб, преди да позвъниш. Докъде ще стигнеш, ако продължаваш да живееш както досега.

Тревър сви рамене.

— Никога не си одобрявал живота, който водя, защото не е копие на твоя. Стив Уитиър, човек от народа, постигнал всичко от нулата. Буквално. Знаеш ли, трябва да продадеш историята си на някого. Виж какво направи онази Ганън със спомените на семейството си.

Стив остави чашата си за първи път, откакто бе влязъл синът му, и в гласа му прозвуча предупредителна нотка:

— Никой не бива да узнае. Бях пределно ясен, Тревър. Казах ти, защото реших, че имаш право да знаеш и за да бъдеш подготвен, ако след издаването на книгата някой открие връзката с баба ти и с мен. Това е срамна част от историята на семейството ни, мъчителна за нея. Както и за мен.

— Баба няма да разбере нищо. През повечето време не е с всичкия си.

Тревър завъртя пръст до слепоочието си. Лицето на Стив почервеня от гняв.

— Не смей да се шегуваш със състоянието й и да омаловажаваш всичко, което е направила, за да ме предпази. Ако не беше тя, нямаше да те има на този свят, да пиеш бренди тук и да се усмихваш самодоволно.

— Но и ако не беше той. — Тревър наклони глава встрани. — Участвал е в създаването ти.

— Биологията не прави един мъж баща. Обясних ти какъв беше. Крадец и убиец.

— Преуспял човек, преди да се появят онези Ганън. Хайде. — Тревър се раздвижи, наведе се напред и закрепи чашата между коленете си. — Не го ли намираш поне за интересен? Живял е по свои собствени правила, така както му е харесвало, и е получавал каквото иска.

— Получаваше го, без да се интересува какво ще струва това на някой друг. Измъчваше майка ми и тя години наред беше принудена да бяга и да се крие от него. Дори след като умря в затвора, тя не престана да се озърта. Каквото и да казват лекарите, знам, че се поболя заради него и всички онези години на страх и тревоги.

— Приеми истината, татко. Това е психично заболяване, много вероятно наследствено. Възможно е ти или аз да бъдем следващите. Най-добре е да изживеем живота си, преди да свършим в някой скъп приют за душевноболни.

— Проявявай уважение към баба си.

— Но не и към дядо си? Кръвта вода не става, нали? Разкажи ми за него.

Тревър отново се отпусна.

— Казах ти всичко, което трябва да знаеш.

— Каза, че непрекъснато сте се местили. Няколко месеца, година — и отново на път. Сигурно се е свързвал с нея или с теб. Идвал е да ви вижда. Иначе защо да бягате?

— Винаги ни намираше. Преди да го заловят, винаги успяваше. Разбрах, че са го хванали, едва месеци по-късно. Повече от година не знаех за смъртта му. Тя се опитваше да ме държи настрана, но аз бях любопитен. Любопитните деца намират начини да узнават това, което ги интересува.

„Разбира се“, помисли си Тревър.

— Навярно си си задавал въпроси за диамантите.

— Защо?

— Последният му голям удар! Моля те, сигурно си се питал, а едно любопитно дете…

— Не мислех за тях, а само за онова, което й причиняваше той. За чувствата, които ме накара да изпитам при последното си посещение.

— Кога беше то?

— Дойде в къщата ни в Кълъмбъс. Имахме хубава къща в хубав квартал. Бях щастлив там. Пристигна късно една вечер. Когато чух майка си да разговаря с него, разбрах, че отново ще трябва да заминем. Имах приятел, който живееше съвсем наблизо. Господи, не си спомням името му. Мислех си, че е най-добрият приятел на света, а никога вече няма да го видя. И наистина не го видях.

„Много важно“, каза си Тревър с пренебрежение, но продължи със спокоен, приятелски тон:

— Не ви е било никак леко — нито на баба, нито на теб. На колко години беше тогава?

— Мисля, че на седем. Около седем. Не съм сигурен. Едно от нещата, които правеше майка ми, за да ме скрие, беше да променя рождената ми дата. Различни имена, по една-две години повече или по-малко от възрастта ни. Наближавах осемнайсет, когато се спряхме на Уитиър. Той беше мъртъв от години и аз й казах, че искам да запазя тази самоличност. Трябваше да започна да градя живота си. Останахме със същото име и мисля, че това беше причината майка ми да се поболее от тревоги.

„Стара параноичка“, помисли си Тревър.

— Защо, смяташ, е дошъл при вас точно тогава? Било е скоро след кражбата на диамантите, нали?

— За да ме наглежда и да я тормози. Сякаш все още чувам заплахите му, че ще я намери, където и да избяга, че може да ме вземе, когато поиска. Все още чувам плача й.

— Но да дойде точно тогава? — настоя Тревър. — Защо? Едва ли е било съвпадение. Сигурно е искал нещо. Казал е нещо или на теб, или на нея.

— Какво значение има?

Внимателно бе предвидил всичко. Това, че смяташе баща си за глупак, не означаваше, че не трябва да бъде предпазлив.

— Доста поразмишлявах, откакто ми каза. Няма да споря с теб, но беше разтърсващо да узная чия кръв тече във вените ми на този етап от живота ми.

— Той няма нищо общо с теб. С нас.

— Не е така, татко. — Тревър поклати глава с тъга. — Не ти ли се иска понякога кръгът да се затвори? И заради самия теб, и заради нея? Заради майка ти? Диаманти за милиони все още стоят неоткрити, а са били негови. На баща ти.

— Почти всичките са били върнати.

— Почти? Четвърт от тях са в неизвестност. Ако успеем да ги открием, ще затворим кръга. Можем да намерим начин да ги върнем — чрез онази писателка, Саманта Ганън.

— Да намерим диамантите? След петдесет години? — Стив бе готов да избухне в смях, но изражението на Тревър бе толкова сериозно, че бе трогнат от желанието му да сложи край на цялата история. — Не знам дали е възможно.

— Нали винаги си казвал, че всичко е възможно, когато човек има воля да работи за него? Искам да направя това. Държа да го направя. Трябва да ми помогнеш да подредя парчетата. Да си спомниш какво точно се случи последния път, когато той дойде да ви види, и после. Свързвал ли се е с вас от затвора? Помниш ли да ви е давал, изпращал или казвал нещо?

— Стив?

Стив извърна глава, когато чу гласа на съпругата си.

— Стига с тази тема засега — тихо каза той. — Майка ти знае всичко, но не искам да я тревожа. Тук долу съм, Пат. Тревър намина.

— Тревър? О, сега слизам.

— Трябва да обсъдим въпроса — настоя Тревър.

— Ще го обсъдим — кимна Стив и одобрително се усмихна на сина си. — Ще се опитам да си спомня всичко, което може да е от полза. Гордея се с теб, Тревър. Гордея се, че ти е хрумнало да потърсим начин да направим това, което е редно. Не знам дали ще успеем, но желанието ти означава много за мен. Срамувам се, че самият аз досега не съм се сетил да изясня миналото и да продължа напред, вместо напълно да го загърбвам.

Тревър прикри раздразнението си зад маската на приветливост, когато чу припрените стъпки на майка си надолу по стълбите.

— От седмици не мога да мисля за нищо друго.

Половин час по-късно тръгна от дома на родителите си пеш в горещата нощ, вместо да хване такси. Можеше да разчита на баща си да му съобщи всички подробности. Стив Уитиър имаше добра памет, а и неволно му бе подсказал поредния ход. Още на следващия ден щеше да влезе в ролята на загрижен внук и да отиде на свиждане при баба си в лудницата.

 

 

Докато Тревър Уитиър минаваше през парка, Ив потисна прозявка. Изпитваше нужда от още чаша кафе, но знаеше, че ако я поиска, Рурк ще отгатне, че й се спи. Винаги усещаше, когато е уморена и сънена.

— Три евентуални съвпадения за жената и два пъти по толкова за момчето.

Енергично се почеса по главата, за да раздвижи кръвта.

— Ако изключим съответствията от първия етап.

— Изключвам ги. Щом компютърът е избрал тези, ще се придържаме към тях. Да видим какво имаме за момчето… вече мъж. Дано нещо тук ми хареса. — Зареди шестте изображения на екрана и започна да преглежда информацията към тях. — Я виж тук. Стивън Джеймс Уитиър, адрес в Ийст Сайд. Притежава и ръководи строителна компания. Според мен е добро попадение.

— Познавам го.

Ив рязко извърна глава.

— Познаваш този човек?

— Имам бегла представа за него, но съм срещал съпругата му на благотворителни прояви. Компанията му има солидна репутация, както и самият той. Бил е обикновен строителен работник, а тя — момиче със синя кръв. Добър е в работата си.

— Провери списъка на строителните обекти, който ми изпрати днес. Да видим дали Уитиър притежава нещо в Алфабет Сити или наблизо.

Рурк зареди файла и се облегна назад в стола си.

— Трябва да свикна да се доверявам на инстинктите ти.

— Ремонт на Авеню Б. Пететажна сграда, три крила. — Ив присви устни и издаде звук, подобен на пукване. — Доста голяма площ за оглед. Виж тук, има син. Единствено дете, на двайсет и девет. Да видим снимката.

Рурк натисна клавишите и заедно се вгледаха в лицето на Тревър Уитиър.

— Не е толкова близо до портрета на нашия художник, колкото бих искала, но не се и различава твърде много. Да видим какво друго ще научим за този Тревър.

— Тази вечер не можеш да направиш нищо повече, а и наближава един. Отиди да си легнеш, освен ако не мислиш, че така ще стигнеш до достатъчно надеждни доказателства, за да го вкараш зад решетките. Ще настроя компютъра да извлича информация, докато поспиш няколко часа.

— Мога да го измъкна от леглото, да го поизплаша. — Ив се замисли. — Но не си струва, въпреки че би било забавно. Така ще му дам възможност да се разхленчи за адвокат. По-добре е да почакам. — Скочи на крака. — До сутринта. Ще проверим този строителен обект и ще потърсим следи от тялото на Коб. Трябва да се свържа с Уитиър и да разпитам и майка му. Възможно е да имат нещо общо. Но този Тревър ми се струва най-вероятният заподозрян. По-разумно е да изчакаме, докато събера малко повече сведения.

— Докато компютърът ги събира, ти ще спиш.

Понечи да възрази, но клепачите й натежаваха.

— Добре, добре. Само ще позвъня на хората от екипа и ще им кажа, че съвещанието започва в седем, а не в осем.

— Можеш да им се обадиш сутринта. По-лесно е, а и по-човечно.

— Да, но ако ги събудя сега, ще бъде по-забавно — възрази тя, когато Рурк хвана ръката й и я поведе към вратата. — После ще се мъчат отново да заспят, а иначе просто ще ги измъкна от леглата малко по-рано.

— Много си подла, лейтенант.

— Да. И какво от това?