Нора Робъртс
Възкръснало минало (22)

22.

След като я остави у дома, Пийбоди потегли със сауната на колела, а Ив се наслади на прохладата във фоайето на къщата си. Котаракът дотича по стълбите и я поздрави с поредица гневни измърквания.

— Какво, опитваш се да заместваш Съмърсет? Малък гадняр. — Но приклекна и погали козината му. — Всъщност какво правите двамата тук по цял ден? Все едно. Не ме интересува.

Попита сканиращото устройство на входа дали има някой у дома и получи отговор, че Рурк не е вътре.

— Господи! — Отново се наведе към котарака, който правеше отчаяни опити да се покатери по крачола й. — Странно. Сами сме с теб. Е… и бездруго имам работа. Ела, приятел.

Вдигна го от пода и го понесе под мишница по стълбите.

Не че имаше нещо против да е сама вкъщи. Просто не бе свикнала. Струваше й се твърде тихо, но щеше да промени това. Бе записала аудио версията на книгата на Саманта Ганън и щеше да я изслуша, докато прави интензивни физически упражнения. После щеше да поплува, да вземе душ и да се погрижи за някои дреболии.

— Човек може да свърши доста работа, когато е сам и няма кой да отвлича вниманието му — каза тя на Галахад. — Прекарала съм по-голямата част от живота си в самота, така че няма да ми е трудно.

„Няма проблем“, помисли си тя. Преди да срещне Рурк, се бе прибирала в празен апартамент всяка вечер. Понякога се обаждаше на приятелката си Мейвис, но дори след като излееше душата си пред експерта по изслушване на чужди болки, отново се прибираше сама.

Самотата й допадаше.

Кога бе престанала да й допада?

Господи, сега я вбесяваше.

Остави котарака на бюрото си, но той явно не бе доволен и блъсна главата си в ръката й.

— Добре, добре, почакай за минута.

Побутна го встрани и взе електронния бележник за гласови съобщения.

— Здрасти, лейтенант — заговори гласът на Рурк. — Помислих си, че първо ще влезеш тук. Свалих аудиото на книгата на Ганън, защото не можах да си те представя с печатната версия в ръка. Ще се видим, когато се прибера. Мисля, че у дома има пресни праскови. Защо не хапнеш една, вместо обичайната близалка, която се каниш да си вземеш?

— Мислиш, че ме познаваш много добре, а, умнико? Въобразява си, че знае всичко за мен — каза тя на котарака. — Най-много ме дразни това, че е прав.

Остави бележника и взе слушалките. Но докато ги слагаше, видя примигваща лампа за входящо съобщение на настолния си компютър. Още веднъж побутна котарака.

— Потърпи малко, за бога.

Отвори съобщението и отново се заслуша в гласа на Рурк:

— Ив, ще се забавя. Трябва да разреша два проблема.

Наклони глава и се вгледа в лицето му на екрана. Изглеждаше малко изнервен. И припрян. Не само той познаваше партньорката си.

— Ако успея да се справя с тях бързо, ще се прибера преди теб. Ако не, колкото е възможно по-скоро. Може да ми се обадиш, ако се наложи. Не се преуморявай.

Докосна екрана, преди образът да изчезне.

— Ти също.

Сложи слушалките, включи ги и за облекчение на котарака се отправи към кухнята. Миг след като сипа в паничката му риба тон и я сложи пред него, Галахад лакомо задъвка.

Докато слушаше разказа за кражбата на диамантите, Ив грабна бутилка вода, след кратко колебание си взе праскова и тръгна през празната къща към фитнес залата на долния етаж.

Свали дрехите и колана с оръжието си, остави ги на закачалката и облече трико с къси крачоли и ръкави.

Започна с разтягания, съсредоточена едновременно върху аудиото и върху фигурата си. След това пристъпи към симулатора и програмира бягане с препятствия, катерене, гребане и каране на велосипед по хълмист терен.

Когато премина на вдигане на гири, вече бе запозната с главните действащи лица в книгата и имаше представа за атмосферата в Ню Йорк и малките американски градове в началото на века.

Клюки, престъпност, злодеи, добри герои, секс и убийства.

„Колкото и да се променя светът — помисли си тя, — хората си остават същите“.

Задейства дроида спаринг-партньор за десетминутна схватка, здравата го натупа и се почувства освободена от тежестта на грижите и заредена с енергия.

Взе втора бутилка вода от минихладилника и за да има време да доизслуша книгата, добави серия упражнения за гъвкавост и равновесие.

Свали трикото, метна го в коша за пране и влезе гола в пристройката с плувния басейн. Все още със слушалките на главата се потопи в хладната синя вода. С няколко лениви замаха стигна до ъгъла и поръча вибриращи струи.

Дългата й въздишка на блаженство отекна в тавана.

„Ето това е да бъдеш сама вкъщи“, каза си тя.

Когато клепките й започнаха да натежават, събра сили да излезе. Загърна се с халат, взе дрехите и оръжието си и се качи с асансьора в спалнята. Със закъснение се сети за пропуснатата възможност да потича или дори да потанцува гола из къщата. Щеше да запази това удоволствие за друг път.

След като взе душ и облече чисти дрехи, отново влезе в офиса си. Спря записа за малко, за да осмисли някои подробности и да нахвърля нови записки.

Най-важните имена в списъка й бяха Джак О’Хара, Алекс Крю, Уилям Йънг и Джеръм Майърс. Йънг и Майърс бяха покойници от над половин столетие, загубили живота си още в първото действие на драмата.

Крю бе умрял в затвора, а О’Хара се бе покрил и изживял спокойно остатъка от дните си допреди петнайсет години, когато бе починал. И четиримата крадци на диамантите бяха мъртви. Но никой не си отиваше от този свят, без да останат свързани с него хора — роднини, партньори, врагове.

Може би някой, свързан с крадците, си бе въобразил, че плячката се полага на него. Като награда, наследство или отплата. Възможно бе този човек да знае как да проникне в жилище с охранителна система.

„Кръвта вода не става“, помисли си тя. Често бе чувала това. Самата тя имаше основание да се надява, че не е вярно. Ако бе истина, що за човек би била? Дъщеря на жесток звяр и проститутка? Ако гените правеха човека, ако всичко зависеше от ДНК, от наследствеността, какви шансове имаше едно дете, създадено от двама души, за да бъде експлоатирано като проститутка и да им носи печалба? Да бъде отгледано като животно. По-зле от животно.

Заключено в тъмнината. Само, безименно. Пребивано. Изнасилвано. Измъчвано до осмата си година, когато бе извършило убийство, за да се измъкне.

Бе изцапала ръцете си с кръв. Толкова много кръв.

— По дяволите. По дяволите. По дяволите!

Стисна очи и прогони мрачните образи от съзнанието си, преди да станат твърде натрапчиви и да се превърнат в поредния кошмар наяве.

„Кръвта не предопределя нищо. Какви ще бъдем не зависи от ДНК. Човек сам решава съдбата си, ако има смелост“.

Извади значката от джоба си и я задържа в шепа като талисман, който й вдъхва кураж. „Сами чертаем съдбата си — помисли си тя отново. — Това е истината“.

Сложи значката на бюрото, за да бъде пред очите й, ако почувства нужда да я погледне, включи записа и се заслуша, докато въвеждаше имената на четиримата крадци за справка.

Мисълта за кафе я накара да стане и да отскочи до кухнята. Хрумна й да програмира кана, но реши да се задоволи само с чаша. Близалките, с които бе заредила хладилника си започнаха да я изкушават. Все пак бе хапнала проклетата праскова.

Извади една близалка изпод леда в камерата. С кафето в едната ръка и замразеното шоколадче в другата, тръгна обратно към офиса. И едва не се сблъска с Рурк.

Той я изгледа изпод вежди.

— Вечеряш ли?

— Не точно. — Накара я да се почувства като хлапе, отмъкнало бонбони. А като дете никога не се бе чувствала така. — Просто… мамка му. — Ив свали слушалките. — Работя. Реших да си почина малко. Какво те притеснява?

Той се засмя, притегли я към себе си и я целуна.

— Здравей, лейтенант.

— Здравей. Не му обръщай внимание — каза тя, когато Галахад се приближи с умоляващо мяукане. — Вече го нахраних.

— Безспорно по-добре, отколкото себе си.

— Ти вечерял ли си?

— Все още не. — Плъзна ръка около шията й и леко я притисна. — Дай ми половината от това шоколадче.

— Замразено е. Ще почакаш ли да се размрази?

— Тогава искам това. — Взе чашата й и самодоволно се усмихна, щом я видя да смръщва вежди. — Ухаеш… страхотно.

Погали тила й и Ив осъзна, че бе искал да каже, че желае нея, а не кафето.

— Успокой топката, приятел. — Закачливо го смушка. — Имам работа. Щом не си вечерял, какво ще кажеш да отидем в един италиански ресторант, за който чух днес?

Когато, вместо да отговори, Рурк мълчаливо отпи от кафето й и я погледна недоверчиво над ръба на чашата, тя се намръщи.

— Какво има?

— Нищо. Просто не мога да повярвам, че го казва жена ми. Искаш да вечеряме в ресторант, където има други хора?

— И преди сме се хранили навън. Милиони пъти. Защо ти се струва странно?

— Хм-хм. Какво общо има този италиански ресторант със случая ти?

— Откъде ти хрумна? Може би просто искам да хапна вкусна лазаня. И вероятно ще ти обясня по пътя, защото вече направих резервация. Преди да разбера, че ще се забавиш, и да предположа, че няма да ти се излиза. Мога да го отложа за утре.

— Имам ли време да взема душ и да сваля този скапан костюм? Сякаш се е сраснал с мен.

— Разбира се. Но мога да отменя резервацията, ако си твърде уморен.

— С удоволствие бих хапнал лазаня, стига да е полята с много бяло вино.

— Дълъг ден, а?

— Дълъг и изнервящ — отвърна той по пътя към спалнята. — Два неотложни проблема. Единият в Балтимор, а другият — в Чикаго. И двата изискваха личната ми намеса.

Ив присви устни, докато той се събличаше пред банята.

— Днес си пътувал до Балтимор и Чикаго?

— Със спирка във Филаделфия, защото ми беше на път.

— Хапна ли чийзстейк?

— Не. Нямах време за подобни удоволствия. Силна струя — нареди Рурк. — Двадесет градуса.

Само мисълта за къпане при такава температура я накара да потръпне. Все пак с удоволствие щеше да погледа как съпругът й се облива със студена вода.

— Разреши ли ги? Неотложните проблеми?

— Съмняваш ли се? Един инженер, един офис мениджър и двама заместник-директори ще си търсят нова работа. Преуморена администраторка се сдоби с малък собствен офис, нова титла и по-висока заплата, а млад служител от отдел „Проучване и развитие“ празнува повишението си.

— Бил си много зает да променяш съдби.

Рурк приглади мократа си черна грива назад.

— Малка игра с цифрите за разходите по стара корпоративна традиция. Нямам нищо против. Но човек не бива да става твърде алчен и арогантен, защото рискува да се озове на улицата и да трепери дали ще може да си позволи малка гарсониера в Мауи и млада любовница, която обича да й купуват дрънкулки от „Тифани“ в сини кутийки.

— Почакай. — Ив се отдръпна назад, когато той излезе от душ кабината. — Присвояване на средства от компанията? За това ли говориш?

— Да, проблемът в Чикаго. В Балтимор беше просто некомпетентност, която ме ядоса още повече.

— Повдигна ли обвинения? В Чикаго?

Рурк грабна кърпа и започна да подсушава тялото си.

— Справих се. По свой начин, лейтенант — добави той, преди Ив да каже нещо. — Не викам полицията при всяка спънка.

— Напоследък често чувам това. Присвояването на средства е престъпление, Рурк.

— Така ли? Е, занапред ще знам. — С кърпа, увита около кръста, той тръгна към гардероба си. — Ще си платят, можеш да бъдеш сигурна. Предполагам, че в момента пият до забрава и леят горчиви сълзи заради професионалното си самоубийство. Трябва да се радват, ако някой ги наеме да метат около бюрата, на които досега са седели. Жалки отрепки.

Ив се замисли.

— Ченгетата биха били по-милостиви.

Рурк се обърна към нея с хладна, сурова усмивка:

— Несъмнено.

— Както неведнъж съм казвала, много си жесток.

— Е… — Облече си риза и я закопча. — А твоят ден как мина, скъпа Ив?

— Ще ти разкажа по пътя.

Когато пристигнаха в ресторанта, вече бе напълно осведомен.

Пийбоди бе направила точно описание. Заведението бе претъпкано, шумно и изпълнено с апетитни ухания. Сервитьорите носеха бели престилки върху ежедневните си дрехи и се придвижваха със скоростта на костенурки, докато разнасяха табли с блюда или отсервираха.

„Щом не се престарават за бакшиш — каза си Ив, — значи факторът, на който разчита заведението, е добрата храна“. Съдейки по работата на сервитьорите тук, предположи, че ястията са превъзходни.

Някой грачеше по уредбата, най-вероятно на италиански, а рисунките по стените, които изглеждаха почти като детски, навярно бяха на локали в Италия.

Забеляза свещите в поставки за еднократна употреба по всички маси. Бяха също като онази, която Тина Коб бе запазила за спомен.

— Направих резервацията на твое име.

Трябваше да вика съвсем близо до ухото на Рурк, за да я чуе сред шумотевицата.

— А?

— Нямаше места. Името Рурк отваря врати по-бързо, отколкото Далас.

— Аха.

— А, аха, дрън-дрън.

Той се засмя, леко я ощипа и се обърна към явно отегчения оберкелнер:

— Имаме резервация за двама, на името на Рурк.

Мъжът бе нисък и възпълен. Едва се побираше в старомодния смокинг — като соев кренвирш, натъпкан в тясна обвивка. Широко отвори премрежените си очи и скочи от табуретката. Когато се поклони, Ив очакваше смокингът му да се пръсне по шевовете.

— Да, да, господин Рурк. Масата ви очаква. Най-хубавата в заведението. — Италианският му акцент определено съдържаше нюйоркска нотка. Явно бе дошъл тук от Рим през Бронкс. — Последвайте ме. Варда! — Разбута сервитьорите и другите клиенти да им сторят път. — Аз съм Джино. Ако имате нужда от нещо, можете да се обърнете към мен. Тази вечер предлагаме спагети с полпетони, а специалитетът е пилешки рулца. Нали ще пиете вино? Бих ви препоръчал бутилка от нашето „Бароло“. Превъзходно е. Сухо и силно, но не твърде.

— Звучи чудесно. Много благодарим.

— Моля. Няма за какво.

Щракна с пръсти срещу един сервитьор, който явно чакаше нащрек. След секунди бе донесена и отворена бутилка, виното бе опитано и одобрено. Менютата им бяха подадени с артистичен жест и персоналът се оттегли да обслужва други клиенти, които се надяваха поръчките им да бъдат изпълнени в близките десет години.

— Не ти ли омръзва непрекъснато да ти се подмазват? — попита Ив.

— Почакай да помисля. — Рурк отпи глътка вино и се облегна назад. — Не — заяви с усмивка.

— Ясно. — Тя разгледа менюто. — Какво представляват тези полпетони, за които говореше той?

— Спагети с кюфтенца.

— Така ли? — Лицето й засия. — Добре, за мен това. — Остави менюто. — Ти какво ще поръчаш?

— Мисля да опитам лазанята с два вида сос. Откакто ми спомена за нея, не излиза от главата ми. Но нека първо поръчаме някакво предястие, за да не разочароваме домакините.

— Ще им направим това удоволствие.

В мига, когато Рурк затвори менюто си, оберкелнерът и сервитьорът се появиха до масата. Ив остави той да поръча и извади от чантата си снимката на Тина Коб.

— Познавате ли тази жена? — обърна се тя към Джино.

— Моля?

— Идвала е тук с приятеля си през юли. Спомняте ли си да сте я виждали?

— Съжалявам — отвърна той. Погледна я виновно и едва не затрепери, когато извърна глава към Рурк. — Имаме толкова много клиенти.

На челото му изби пот. Закърши ръце като нервен студент, очакващ да бъде скъсан на съдбоносен изпит.

— Просто я огледайте. Може би ще си спомните как сте я видели да влиза. Млада, навярно издокарана като за първа среща. Около метър и петдесет и осем, петдесет и пет килограма. Замечтан поглед на влюбено момиче.

— А…

— Бихте ли ми направили една услуга? — попита Ив, преди нещастникът да припадне от безпокойство. — Бихте ли показали тази снимка на сервитьорите, за да видим дали някой от тях ще си спомни нещо?

— С удоволствие. За мен е чест, разбира се. Веднага.

— Повече ми харесва, когато са нелюбезни и сприхави — реши Ив, докато Джино се отдалечаваше с бързи крачки. — Както и да е, все едно търсим игла в копа сено.

— Е, поне ще хапнем нещо вкусно. Освен това… — Рурк повдигна ръката й и целуна пръстите й. — … аз печеля романтична вечеря с жена си.

— Това заведение припечелва добре. Как така все още не е твоя собственост?

Задържа ръката й, докато отпиваше вино. По нищо не личеше, че цял ден е сновал от град на град и е уволнявал злоупотребяващи и некомпетентни служители.

— Искаш ли да стане?

Тя поклати глава.

— Две мъртви жени. Едната — средство за постигане на цел, а другата просто попаднала на чудесно място в неподходящ момент. Не е убиец по призвание. Убива по необходимост. Стреми се към целите си с всякакви средства и е готов да се отърве от всяка пречка. Също като теб днес, разликата е само, че пролива истинска кръв.

— Хм — бе коментарът на Рурк.

— Искам да кажа, че ако за да стигнеш от точка А до точка Б се наложи да прегазиш някого по пътя, просто го правиш. И той е така целенасочен.

— Ясно.

— Ако Джейкъбс не бе там, нямаше да я убие. А ако не бе убил Джейкъбс, вероятно нямаше да убие и Коб, поне не веднага, въпреки че бих се обзаложила, че е предвидил по какъв начин ще се отърве от нея, след като осъществи плана си. Ако бе намерил диамантите — или по-вероятно нещо, което да го насочи към тях — незабавно би поел по следата. — Ив си взе солета, счупи я надве и загриза половината. — Убива без скрупули, съобразителен е и вероятно е решил да очисти Саманта Ганън веднага щом се добере до трофея. Но не е влязъл в къщата с намерение за убийство.

— Умее да се приспособява. Разбира колко е важно човек да проявява гъвкавост, за да не загубва топката от поглед, така да се каже. Всичко, до което си се добрала досега, сочи, че не е от хората, които изпадат в паника, когато планът се обърка. Действа според ситуацията.

— Доста ласкаво описание.

— Напротив — възрази Рурк. — Неговата приспособимост и целенасоченост са напълно егоистични и аморални. Както ти изтъкна, аз също кроя свои планове и познавам съблазнителния блясък на скъпоценните камъни. Парите, колкото и примамливи да са, не могат да пленят човек по такъв начин. Светлината, отраженията, цветовете и формите. В това привличане има нещо първично, животинско. Въпреки това, да убиеш заради шепа блестящи камъчета е нечовешко. Поне според мен.

— Но в кражбата им няма нищо нередно.

Рурк се усмихна и взе другата половина от солетата й.

— Ако е извършена професионално. Някога… в предишния си живот, разбира се, лиших една лондонска птица от голяма част от лъскавите й пера. Държеше ги заключени в тъмното подземие на къщата си. Какъв смисъл има да заключваш такава красота, която очаква отново да заблести? Къщата й беше в Мейфеър, охранявана като Бъкингамския дворец. Действах соло само за да се пробвам.

Ив знаеше, че не би трябвало да й е смешно, но не можа да сдържи усмивката си.

— Не се и съмнявам, че си успял.

— Печелиш. Господи, колко бързо минава времето! Бил съм на двадесет, а все още си спомням какво е да отмъкнеш тези камъни в мрака и да гледаш как оживяват в ръцете ти. Беше им нужна светлина, за да заживеят нов живот.

— Какво направи с тях?

— Е, това е друга история, лейтенант. — Доля чашите. — Съвсем друга история.

Сервитьорът донесе предястието им. Веднага след него дотича оберкелнерът, дърпайки една сервитьорка за ръката.

— Кажи на госпожата — нареди той.

— Добре. Мисля, че може би аз обслужих тази жена.

— Мисли, че може би — повтори Джино почти напевно.

— С мъж ли беше?

— Да. Слушайте, не съм сто процента сигурна.

— Ще й разрешите ли да поседне за минута? — обърна се Ив към Джино.

— Както кажете. Както желаете. Харесва ли ви предястието?

— Чудесно е.

— А виното?

Тя дори не мигна, а Рурк се размърда.

— Добро е. Отличен избор. Ще се намери ли стол за…

— Казвам се Кармен — представи се сервитьорката.

За щастие имаше свободен стол. Ив не се и съмняваше, че Джино лично би изгонил някого от другите си клиенти, за да изпълни молбата на Рурк.

Продължи да се суети около тях, но тя не му обърна внимание и заговори на Кармен:

— Какво си спомняте?

— Ами… — Кармен погледна снимката, която бе върнала на Ив. — Джино каза, че е била първата им среща, и мисля, че си спомних как обслужих момичето… двойката. Беше смутена и любопитна, сякаш не бе излизала много, и изглеждаше толкова млада, че поисках личната й карта. Неприятно ми беше, защото видях, че се изчерви, но се оказа пълнолетна. Малко над двайсет и една. Затова съм я запомнила.

— А кавалерът й? Какво си спомняте за него?

— Хм… Изглеждаше по-възрастен и доста по-самоуверен. Като опитен сваляч. Поръча на италиански, с нехаен маниер. Помня го, защото някои клиенти просто се перчат, а други наистина владеят езика. Той беше от вторите. И не се скъпеше за бакшиш.

— Как плати?

— В брой. Запомням клиентите, които плащат в брой, особено когато са щедри.

— Можете ли да го опишете?

— О, не зная. Не обърнах голямо внимание. Мисля, че имаше тъмна коса. Не много тъмна. Искам да кажа, не… — Отмести поглед към Рурк, плъзна поглед по косите му и едва не затаи дъх. — Не черна.

— Аха. Кармен. — Ив докосна ръката й, за да привлече вниманието й. — А цветът на кожата му?

— О, беше бял. Но мургав. Сега си спомням. Сякаш току-що се бе върнал от почивка на някое слънчево място. Не, косите му бяха светли! Точно така. Бяха русоляви и контрастираха с тена. Така мисля. Проявяваше голям интерес към нея. Помня, че повечето пъти, когато минах покрай тях, или я слушаше, или й задаваше въпроси. Много мъже… повечето мъже не слушат внимателно.

— Казахте, че е бил по-възрастен. Колко по-възрастен?

— Господи, трудно ми е да кажа. Да си спомня. Не достатъчно, за да й бъде баща.

— А телосложението му?

— Не зная. Беше седнал, нали разбирате? Не ми се стори твърде висок. Нормален.

— Пиърсинги, татуировки?

— О, да, сега си спомних. Носеше хубав ръчен часовник. Тя беше в тоалетната, когато донесох кафето им, и той погледна колко е часът. Беше шикозен, със сребърна верижка и лъскав циферблат с… как се наричаше този бледосив цвят?|

— Седефен? — предположи Рурк.

— Да, седефен. Изглеждаше скъп.

— Бихте ли поработили с полицейски художник?

— От полицията ли сте? Господи! Какво са направили?

— Интересуваме се от него. Ще ви помоля да дойдете в Централното управление утре. Мога да ви уредя транспорт.

— Да. Разбира се. Ще бъде интересно.

— Щом сте готова да ни съдействате, ще ви се обадим.

Ив си взе маслина, когато Кармен отнесе стола си.

— Обичам търсенето на игла в копа сено да дава резултат. — Когато видя подноса с поръчаните спагети да се приближава, устата й се напълни със слюнка. — Почакай една минута да осмисля това, което чух.

Извади мобилния си видеотелефон, за да се обади в управлението и да уговори среща с полицейския художник. Докато слушаше дежурния сержант с мрачно изражение и равнодушно задаваше въпроси, нави първата хапка спагети на вилицата си.

Затвори и пъхна хапката в устата си.

— Надин се е раздрънкала по телевизията за връзката.

— Какво?

— Извинявай. — След като преглътна, повтори думите си по-ясно: — Досетила се е при разговора си с Ганън и го е казала в ефир.

— Проблем ли има?

— Ако го бях предвидила, щях да я спра. И трябва да призная, че щеше да ме послуша. Но това не е проблем. Той ще види репортажа и ще разбере, че сме по следите му. Нека да мисли и да се чуди какво да прави. — Откъсна парче кюфте с вилицата си и уви около него още спагети. — Боби Смит, който и да е, ще поразмишлява доста тази нощ.

 

 

Права бе. Беше се прибрал рано от безкрайно отегчителен прием. Едни и същи хора, едни и същи разговори, пълна скука. Никога нищо ново.

Разбира се, той можеше да разкаже доста нови неща. Обаче заниманията му напоследък не бяха подходяща тема за прием.

Бе включил екрана. Преди да излезе, бе програмирал телевизора си да запише всички споменавания на поредица ключови думи: Ганън, Джейкъбс и Коб, каквото се бе оказало фамилното име на малката сладка Тина. И, разбира се, попадна на обширния репортаж на прелестната Надин Фарст по Канал 75, който съдържаше всичките.

Значи бяха направили връзката. Не бе очаквал полицията да се справи толкова бързо. Не че имаше значение.

Преоблече се с удобен панталон и копринен халат, наля си бренди и си приготви плодове и сирене в малка чинийка, за да допълни удоволствието от гледането на репортажа.

Настани се на дивана в телевизионната зала на мезонета си на Парк Авеню. Хапваше бри и зелено грозде без семки, докато Надин преразказваше историята.

Нямаше начин да засекат връзката между него и дребничката чистачка. Бе действал предпазливо. Вярно, бе оставил няколко гласови съобщения, но на фиктивния номер, който бе създал именно с тази цел, и ги бе изпращал и получавал от обществени апарати. Винаги я бе водил на оживени места, пълни с хора. А когато бе решил, че трябва да я убие, я бе откарал на Авеню Б.

Компанията на баща му ремонтираше сградата. Оставяха я без надзор и въпреки че бе изтекла малко кръв — всъщност доста кръв — бе успял да почисти. Дори и да бе пропуснал една-две капки, дърводелците и водопроводчиците едва ли щяха да забележат новите петна сред множеството стари.

Нямаше какво общо да открият между глупавата чистачка от гетата и образования, изтънчен и популярен сред елита син на един от най-влиятелните бизнесмени в града.

Нямаше начин да го свържат със сериозния млад художник Боби Смит, борещ се за място под слънцето.

Идеята да се представи за художник бе гениална естествено. Рисуваше достатъчно добре, за да впечатли наивно момиче като Тина с малка скица на лицето й.

Беше се наложило да се качи в автобус, за да осъществи „случайната среща“. Истинско мъчение. Нямаше представа как някои хора понасят подобни изпитания, но предполагаше, че онези, които са подложени на тях, не заслужават нищо по-добро.

Беше се оказало толкова просто. Тя се бе влюбила в него. Не бе положил почти никакво усилие да я спечели. Няколко евтини срещи, няколко целувки и нежни погледи — и си бе осигурил достъп до къщата на Ганън.

Достатъчно бе само да я обгради с внимание. Една сутрин я бе чакал на автобусната спирка близо до къщата и й бе казал, че цяла нощ не е могъл да заспи от мисли за нея.

С поруменели страни, примигвайки, бе тръгнала с него и го бе отвела право до входната врата на Ганън.

Внимателно бе наблюдавал как въвежда кода и след като бе запаметил комбинацията, въпреки прошепнатите с половин уста възражения, се бе промъкнал зад нея, уж за да открадне още една целувка.

„О, Боби, не бива. Ако госпожица Ганън слезе долу, ще загазя. Може да ме уволнят. Трябва да си тръгнеш“.

Беше се засмяла като дете и шеговито го бе смушкала.

Толкова просто бе да проследи кода на алармата.

Но трябваше да признае, че решението да излезе и да я остави да помаха зад гърба му не бе взето така лесно. За миг му бе хрумнало да я убие още тогава само за да размаже това усмихнато простовато лице и да приключи с нея час по-скоро. Беше се изкушил да се качи на горния етаж, да измъкне Ганън и да я пребие, докато изтръгне от нея информация за местонахождението на диамантите.

Докато му разкрие всичко, което не бе описала в глупавата си книга.

Но имаше друг план. Внимателно съставен план.

„Понякога се налага промяна в плановете“, помисли си той и сви рамене. Бе извършил две убийства, а се бе отървал безнаказано.

Вдигна тост за себе си и отпи от брендито.

Полицията можеше да прави всякакви догадки, но никога нямаше да го разкрие, да свърже мъж като него с невзрачно създание като Тина Коб. А Боби Смит? Един измислен образ, призрак, облак дим.

Не бе близо до диамантите, но щеше да се добере до тях. О, да, щеше да успее. Животът му вече нямаше да бъде скучен.

Саманта Ганън бе ключът. Бе прочел книгата й безброй пъти след първия прочит, когато бе видял тайните на собственото си семейство, извадени на показ върху страниците й. Бе поразен, смаян, вбесен.

Защо никой не му бе казал, че има милиони долари, скрити някъде? Диаманти, които по право принадлежат на него.

Добрият му стар татко бе премълчал тази подробност.

Искаше ги. Щеше да ги получи. Толкова бе просто.

С тях щеше да се отдели веднъж завинаги от баща си и досадната му професионална етика. Да се избави от скуката и еднообразието на ограничения кръг приятели.

Щеше да бъде неповторим — като дядо си.

Протегна се, извика друга програма и изгледа записаните интервюта. На всяко от тях Саманта бе проницателна, остроумна, привлекателна. Именно поради тази причина не бе подходил директно към нея.

Не, ходът с простодушната бленуваща Тина бе много по-хитър и сигурен.

Все пак нямаше търпение да опознае Саманта по-добре. Много по-отблизо.