Към текста

Метаданни

Данни

Серия
В смъртта (17.5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Remember When, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 48гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
savagejo(2009)
Корекция
ganinka(2014)

Издание:

Нора Робъртс. Възкръснало минало

ИК „Хермес“, Пловдив, 2003

Редактор: Петя Димитрова

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 954-26-0212-Х

История

  1. —Добавяне

20.

„Мейд ин Ню Йорк“ се помещаваше в невзрачна едноетажна сграда и залагаше изцяло на доброто обслужване, както гордо обясни началничката на „Личен състав“, която ръководеше персонала от офис, по-малък дори от този на Ив в Централното управление.

— Свеждаме разходите до минимум — осведоми я госпожа Тески, със старомоден кок и обувки. — Клиентите ни не се интересуват как изглеждат офисите ни, рядко ги посещават. Важното за тях е чистотата в собствените им офиси и домове.

— Разбирам — каза Ив и Тески присви ноздри. Интересно бе човек да я наблюдава.

— Нашите чистачки са продуктът. Всичките са внимателно подбрани след интервюта, тестове, практически изпити и обучение и трябва да отговарят на доста високи стандарти за външен вид, маниери и умения. Подбираме и клиентите си, за да бъдем сигурни за безопасността на персонала.

— Убедена съм, че сте права.

— Предлагаме почистване на офиси и жилища. Услугите се извършват от екипи, двойки или индивидуално. Имаме човешки и дроиден персонал. Развиваме дейност в целия щат Ню Йорк, в Ню Джърси, а се надяваме да уредим и пътуване на домашни помощници с клиент, който желае квалифицирано обслужване извън страната и дори в космоса.

— Забележително. — Ив се запита колко от домашните помощници са и квалифицирани компаньонки, но й се стори неуместно да го изрече на глас. — Интересувам се коя или кои от чистачките ви са се грижили за жилището на Саманта Ганън.

— Разбирам. Имате ли заповед? Информацията за персонала и клиентите ни е поверителна.

— Естествено, мога да получа заповед. Ще бъде нужно малко време и тичане, но ще успея. Но ако ме принудите да тичам и да губя време, когато разследвам убийство… впрочем доста брутално убийство с много кръв, която целият ви личен състав не би могъл да почисти, ще започна да се питам защо се опитвате да ме забавите. Ще си задам въпроса: „Хей, какво кара тази госпожа Тести…“

— Тес-ки.

— Добре. Ще се питам какво искате да скриете. Имам подозрителен ум, затова съм стигнала до чин лейтенант. Така че, когато получа заповедта и започна да си задавам тези въпроси, ще се поровя надълбоко и гадните ми подозрителни пръсти ще оставят отпечатъци по всичките ви файлове. Само да свирна на Отдела за икономически престъпления — и ще дотичат, за да обърнат целия ви офис наопаки, докато се уверят, че не наемате нелегални имигрантки — въпреки всички тестове и интервюта.

Ноздрите на жената отново трепнаха и изпуснаха тънки струйки въздух.

— Обиждате ме със заплахите си.

— Често ме обвиняват в това. Вродената ми подозрителност и безцеремонност трябва да ви наведат на мисълта, че съм способна да всея по-голям хаос тук и от Отдела за икономически престъпления. Нали, детектив Пийбоди?

— Като човек, който вече е чистил след вас, лейтенант, мога да потвърдя, че сте способна да всеете по-голям безпорядък от всеки друг. И както винаги, със сигурност ще откриете нещо нередно, което ще създаде главоболия на госпожа Тески и персонала й.

— Както се казва, квит сме.

Докато траеше тирадата на Ив, лицето на госпожа Тески смени цвета си няколко пъти. Накрая се спря на цикламено.

— Нямате право да ме заплашвате!

— Да ви заплашвам? За бога, Пийбоди, да съм заплашвала някого?

— Не, лейтенант. Просто водите разговор в своя уникален стил.

— Точно така. Просто водя разговор. Е, нали ще се споразумеем относно заповедта? В случай че държите на своето, ще проверим не само файловете за персонала, а и дали срещу вас са били повдигани финансови, граждански или криминални обвинения.

— Никак не ми харесвате.

— Поне сте откровена — каза Ив с лека усмивка. — Вие на мен — също.

Тески се завъртя към компютъра си и въведе паролата.

— Жилището на госпожица Ганън е в списъка за почистване два пъти месечно, с допълнителни услуги на тримесечие и спешни повиквания преди посрещане на гости. Вчера беше дата за посещение по график. — На челото на Тески се появиха още няколко дълбоки бръчки. — Жената, която почиства дома й, не е попълнила, че услугата е извършена. Това е просто недопустимо.

— Коя е тя?

— Тина Коб. Грижи се за дома на Ганън от осем месеца.

— Можете ли да проверите дали наскоро е пропуснала да обслужи и други клиенти?

— Момент. — Зареди друга програма. — Коб е изпълнила задълженията си до събота. В неделя е почивала. Няма потвърждение от Ганън за вчера. Днес до името й има отметка, което означава, че клиентът ни е уведомил, че не е отишла да свърши работата си. Наложило се е да бъде сменена в графика.

Госпожа Тески направи това, което Ив би очаквала от всяка сухарка като нея. Цъкна с език.

— Дайте ми домашния й адрес.

 

 

Тина Коб живееше в един от грозните блокове, построени след Градските войни, в които бяха настанени хора, чиито жилища бяха опожарени или бомбардирани. Вече второ поколение пребиваваше в тях. Цинични, остроумни графити, често пълни с правописни грешки, създаваха облик на панелните постройки. На прозорците имаше решетки, а безделниците по площадките отпред, изглежда, биха се радвали отново да изгорят или бомбардират квартала само за да нарушат еднообразието.

Ив слезе от колата си, огледа лицата и не обърна внимание на характерния аромат на „Зоунър“. Извади значката си и я вдигна високо.

— Навярно се досещате, че това е мое — каза тя и посочи колата си. — Но никой от вас не предполага, че мога да избода очите му с голи ръце, ако видя дори драскотина.

— Хей! — Младеж с изцапана тениска и лъскава сребърна обица направи неприличен жест. — Да ти го начукам!

— Поласкана съм от предложението, но не, благодаря. Търся Тина Коб.

Последваха подигравателни подвиквания, подсвирквания и въздушни целувки.

— Гооотин задник.

— Сигурно е доволна, че мислите така. Тук ли е?

Момчето с обицата се изправи и изпъчи гърди срещу Ив. Имаше късмет, че не пристъпи напред и не се сблъска с нея.

— За какво искаш да тормозиш Тина? Няма ник’ви провинения. Момичето бачка здравата, за да преживява.

— Кой е казал, че ще я тормозя? Възможно е да е в беда. Ако си неин приятел, би трябвало да искаш да й помогнеш.

— Не съм казал, че съм й приятел. Казах само, че бачка здравата, за да преживява. Защо и ти не си гледаш работата?

— Защото ми плащат, за да пазя другите хора, докато гледат своята, а ти ме караш да се чудя дали да не поразпитам теб вместо Тина Коб.

— Вие, ченгетата, сте лайнари.

Ив му се усмихна чаровно.

— Искаш ли да проверим това предположение?

Той изсумтя и погледна назад към приятелите си, сякаш за да им покаже, че никак не е разтревожен.

— Няма да си правя труда в тази жега — каза момчето и сви кльощавите си рамене. — Не съм виждал Тина от няколко дни. Не й държа сметка къде ходи. Сестра й работи в барчето отсреща. Що не питате нея?

— Ще я попитам. Долу ръцете от колата, момчета. Колкото и да е жалка, моя е.

Пресякоха улицата. Ив предположи, че въздушните целувки и поканите за сексуални приключения са отправени към Пийбоди, но не им обърна внимание. Кльощавият нахалник бе прав за едно. Бе твърде горещо, за да си прави труда.

Забеляза момичето, което работеше на касата. Ниско, слабо, с матова кожа и странно стърчащи катраненочерни коси на лилави кичури.

— Мога да поръчам нещо — предложи Пийбоди. — Някакво подобие на обяд.

— Давай.

Ив се отправи към касата и изчака, докато клиентът пред нея плати за пакетче сухо мляко и кутийка подсладител.

— Какво ще желаете? — вяло попита касиерката.

— Търся Тина Коб. Вие ли сте сестра й?

Широко отвори тъмните си очи.

— Какво искате от Тина?

— Да поговоря с нея.

Ив извади значката си.

— Не знам къде е. Не може ли просто да се откъсне от всичко за два дни?

— Има пълното право. — Ив бе направила проучване за Тина Коб от колата и знаеше, че сестра й се казва Еси. — Еси, би ли повикала някой да те смени за малко?

— Не мога. Днес работя сама.

— В момента няма други клиенти, освен нас. Каза ли ти къде отива?

— Не. Мамка му! — Еси седна на висока табуретка. — По дяволите! Никога в живота си не е загазвала. Прекарва цялото си време в чистене на богаташки къщи. Може би просто е искала да си почине. — В очите й се прокрадна страх. — Навярно е заминала някъде.

— Планирала ли е пътуване?

— Вечно крои планове. Когато спести достатъчно, щяла да отиде еди-къде си и еди-къде си. Но все не успява да спести. Нямам представа къде е. Не знам какво да правя.

— Откога е в неизвестност?

— От събота. В събота вечерта излезе и оттогава не се е прибирала. Понякога не спи у дома. Както и аз. Когато човек си намери гадже, иска да бъде с него, нали?

— Ясно. Значи я няма от събота?

— Да. Неделя е почивният й ден, така че какво нередно има в това да излезе? Обаче никога не е изчезвала така, без да ми се обади. Днес позвъних на работата й и попитах за нея, но ми казаха, че не са я виждали. Може би й създадох неприятности. Не биваше да се обаждам там.

— Не си ли съобщила за изчезването й?

— За бога, човек не обявява някого за изчезнал само защото не е спал у дома две нощи. Не се ходи в полицията за щяло и нещяло. Хората от този квартал не ви търсят за нищо.

— Взела ли е багаж?

— Не знам. Работната й униформа си стои, но червената й блуза и черните й дънки ги няма. Както и новите й сандали.

— Искам да огледам апартамента.

— Ще ми се разсърди. — Еси издаде касова бележка за пресните такос[1] и кутиите пепси, които донесе Пийбоди. — По дяволите! Не биваше да тръгва, без да ми каже. Аз не бих й причинила това. Ще се наложи да затворя. Но не мога да се бавя повече от петнадесет минути, в противен случай ще загазя.

 

 

Жилището на сестрите представляваше две малки стаи, с ниша в хола, която служеше за кухня. Мивката бе широка и дълбока колкото човешка шепа. Вместо електронни паравани, на прозорците имаше ръчно спускащи се капаци, които не намаляваха шума от улицата и небето.

Ив изпита чувството, че се намира в „Транспо“ станция.

Имаше диван за двама души, който навярно бе разтегателен и се превръщаше в легло, стар очукан екран за видеоигри и една-единствена лампа с форма на мишле от анимационен филм, която някоя от двете бе запазила от детството си.

Въпреки оскъдното пространство, апартаментът бе идеално подреден. И по странен начин всичко издаваше женски почерк, както в туристическата агенция, ръководена от дами.

— В спалнята се влиза оттук. — Еси посочи към вратата. — Тина спечели, когато хвърляхме „ези-тура“, за да решим кой да се настани в нея. Аз спя тук. Но все пак е доста тясно. Затова, когато някоя от нас си хване гадже, обикновено спи при него.

— Тя има ли приятел? — попита Ив, когато Пийбоди тръгна към спалнята.

— От две седмици излиза с някого. Казва се Боби.

— Боби има ли си фамилно име?

— Може би. — Еси сви рамене. — Не го знам. Сигурно е с него. Тина е голяма романтичка. Когато си падне по някого, хлътва до уши.

Ив огледа стаята. Едно тясно легло, старателно застлано, малка тоалетка, вероятно донесена от дома на родителите. Върху нея имаше красива музикална кутийка и евтина ваза с изкуствени рози. Тя повдигна капака на кутийката, изслуша звънливата мелодия и видя вътре няколко евтини бижута.

— Поделяме си гардероба — обясни Еси, когато Пийбоди разтвори тесните врати.

— Къде се е запознала с този Боби? — попита Пийбоди и тръгна от гардероба към банята.

— Не знам. Живеем заедно в тази кутия, но се опитваме да не си пречим, нали разбирате? Каза ми само, че е срещнала този мъж и че е забавен, мил и интелигентен. Знаел всичко за книгите, изкуството и прочее. Тя си пада по такива типове. Една вечер ходиха на изложба или нещо подобно.

— Не те ли е запознала с него? — попита Ив.

— Не. Винаги се срещаха някъде навън. Не водим приятелите си тук. Господи, погледнете тази бърлога. — Огледа се наоколо с тъгата и примирението на жена, която знае, че не й се полага нещо по-добро. — Имаше среща с него в събота след работа. Щяха да ходят на театър. Когато не си дойде, предположих, че е преспала при него. Нормално. Но никога не е зарязвала работата си и не е отсъствала толкова дълго, затова започвам да се безпокоя, нали разбирате?

— Защо не подадеш сигнал? — Пийбоди излезе от банята. — Съобщение за изчезнало лице.

— Господи, какво си мислите? — Еси се почеса по главата между двуцветните кичури. — Ако влезе с танцова стъпка тук и разбере какво съм направила, ще мърмори цял месец. Нали не е нужно да съобщаваме на родителите ми? Ще се побъркат, ще изпаднат в истерия и ще дотичат тук.

— Провери ли при тях? Може би е решила да им погостува няколко дни.

— Не. Искам да кажа — да, проверих. Позвъних на мама, започнах със: „Здравей, как си?“ — и така нататък. Каза, че ще се обади, за да се чуе и с Тина. Така разбрах, че не са се виждали. Мама би откачила, ако узнае, че е избягала с някакъв тип.

— Ще се погрижим за това. Би ли дала информация на детектив Пийбоди?

Ив се загледа в идеално изпънатата покривка на леглото.

— Не е заминала на романтична екскурзия с гаджето си — каза тя, щом се върнаха в колата. — Момичета като тях не тръгват без дрехи за преобличане, бижута и дори четките си за зъби. Не е отсъствала от работа нито ден от осем месеца, а сега просто пропуска да отиде у Ганън.

— Мислиш, че е замесена?

Ив си спомни за малкия подреден апартамент и музикалната кутийка с дрънкулки.

— Не и съзнателно. Но се съмнявам, че за Боби може да се каже същото.

— Ще бъде трудно да открием някакъв тип на име Боби, без фамилно име и описание.

— Сигурно е оставил следи някъде. Провери колко трупа с неустановена самоличност са докарани от събота вечерта до днес. И бездруго отиваме към моргата. Дано не я открием там.

— Искаш ли такос?

Ив разопакова сандвича в скута си, но реши, че ако го изяде, докато кара, неизбежно през останалата част от деня ще има петна от сос по блузата. Включи на автопилот, отдръпна се от волана и отхапа.

Когато телефонът в колата звънна, поклати глава.

— Виж кой е — каза с пълна уста, докато дъвчеше мистериозното подобие на месо с лютив сос.

— Надин Фарст — осведоми я Пийбоди.

— Жалко, че съм в обедна почивка. — Отпи глътка пепси и не отговори на обаждането. — Значи момичето от почистващата фирма хлътва по тип на име Боби, който я води на изложби и театър, но никога не е ходил в дома й и не се е запознал със сестра й. Изведнъж тя изчезва, престава да ходи на работа и никой не я е виждал от три дни, но приятелят и не се обажда, за да остави съобщение или да провери какво става. Нищо.

— Възможно е да са заедно.

— Не е изключено. Но това момиче, което оправя леглото си като млад скаут, да не се обади, че няма да отиде на работа, и да не каже на сестра си, че заминава с любовника си? Да не вземе нито дрехи, нито каквото и да било друго, което една жена би взела със себе си, когато отива на секс сафари? Да рискува да загуби работата си, да забрави за семейството си и три дни да носи едни и същи дрехи? Не е възможно.

— Мислиш, че е мъртва?

— Имала е кодовете за достъп до жилището на Ганън и мисля, че някой е искал да се добере до тях. Ако беше жива и здрава, щеше да чуе репортажите за скорошния проблем на известната писателка Саманта Ганън, с които медиите бомбардират обществеността, и да се свърже поне със сестра си.

— Три трупа с неустановена самоличност, докарани през последните седемдесет и два часа — докладва Пийбоди. — Двама старци без документи. Третият е на млада жена, обгоряла до неузнаваемост.

— Къде са я намерили?

— В някакъв изоставен имот — прочете Пийбоди на монитора. — Алфабет Сити. Около три часа в неделя сутринта. Някой я е залял с бензин… Господи, що за човек би го сторил?… И я е запалил. Когато са я открили, вече е била овъглена. Това е всичко, до което се добрах.

— На кого е поверен случаят?

— Момент. Аха! На стария ни приятел Бакстър и компетентния му помощник, онзи сладур, полицай Трухарт.

— Това ни улеснява. Свържи се с него. Виж дали ще можем да се срещнем в моргата.

Бележки

[1] Пържени тортили с плънка от кълцано месо (мексиканска кухня). — Б.пр.